Повест за децата на Славейкови

Здравей отново, драги ми читателю!

В предишния пост се тюхках защо абитуриентските балове са се превърнали в парад на чалгата и защо студентският живот се разбира като бачкане на гадна работа и напиване до безсъзнание в някоя долнопробна дискотета под звуците на още по-добнопробна чалга. 

Няма какво да се лъжем, нашето университетско образование се е обезценило твърде много. Вече не е важно какво си учил, а какви връзки имаш. С образование я си намериш работа, я не. С връзки обаче нещата са други...

Днес обаче няма да си говорим за това. Ще се върнем ние с тебе, драги ми читателю, назад във времето. Цели сто и петдесет години. Когато образованието не е било достъпно за всички. 

Тази история звучи като приказка или като измислица. Но е самата истина. Тя доказва, че не е важно какво работят вашите, за да постигнеш нещо. Важно е да имаш желание да се развиваш. Искаш ли да чуеш тази история? Това е повестта за децата на Славейкови. 

Петко Славейков отвъд възрожденския идеал

Ако днес се загледаме в статуята на дядо Петко, може би той ще ни се види като достолепен и състоятелен господин, облечен "алафранга". От онези, които прекарват свободното си време в някое кафена на сладки приказки, а вечер пушат на чардака на голямата си къща. Да, ама не. Защото Петко Славейков не е имал този късмет. Точно обратното - той и семейството му живеят дълги години в нищета. Самият Петко Славейков пристига в Трявна като учител и не след дълго се задомява за богатата чорбаджийска щерка Иринка, от Райковия род, по онова време една от най-старите и богати тревненски фамилии. На фона на учения си мъж, Иринка е неграмотна и остава такава до края на живота си (въпреки опитите на Петко да я научи да чете и пише). Не е ясно дали младите са се обичали лудо, но определено не е било брак по сметка, тъй като Петко, макар и учен човек, не е имал собствено имане или нищо, което да може да предложи на богатите родители на Иринка. 

Като сватбен подарък тъстът купува на младото семейство двукатна къща баш на чаршията на Трява - малък, но много уютен дом. Годините се търкалят бързо и неусетно Даскалпетковица нароява цели шест деца. С даскалската заплата обаче още тогава не може да се преживява и при наличието на цели осем гърла за хранене, дядо Петко се принуждава да напусне Трявна и да обикаля из България, за да продава онова, което е написал или пък да даскалува. Парите обаче не стигат и някогашната богата чорбаджийска щерка, навикнала да живее в ширни двори и да има от всичско живее под прага на бедността. 

Основната тежест за отглеждането и изхранването на всичките шест деца се пада на нея. Пари от Петко пристигат рядко, а дори и когато ги има, те не стигат да се облекат, нахранят и изучат шест деца. Да, правилно чу, драги ми читателю - макар и безкрайно бедни, Славейкови изпращат на училище всичките си шест деца - четири момчета и две момичета. Предполагам си спомняш историята на прадядо ми от предишния пост, драги ми читателю. Е, тези хора са били със съвсем друг мироглед, при това около петдесет години преди прадядо ми да се роди. 

Иринка сядала на чардака си и тъчала и шиела за други хора, за да изхранва децата си, но никога, нито за момент не се оплакала и не позволила на хората да я съжаляват. Обратното - възпитала децата си да бъдат пестеливи, но не стиснати, скромни, но все пак да отстояват позициите си. И да са любознателни, да учат и винаги да се стремят да са най-добрите. Тя, неграмотната, успяла да изпрати всичките си шест деца със СТИПЕНДИИ в западни университети. Да, правилно прочете, всичките шест деца на Славейкови отиват да учат в западни университети, всичките са невероятни интелектуалци, част от елита на страната ни и всички, до са едни от най-добрите в своята област. 

И това са го постигнали не богати деца, а такива израстнали в нищета, от държава, която тогава е под чужда власт, където няма добро образование, защото няма кой да ти го предложи. А те са успели. Сега ще се опитам да изложа накратко биографията на всичките шест деца на Славейкови, защото имената им трябва да се помнят, а постиженията им да се знаят, защото те слагат в малкия си джоб всички нас взети заедно. 

Децата на Славейкови

Може би за това е виновно забавното стихче за "Пенчо, бре, чети" и литературната слава на същото това дете, но в паметта на народа от всичките деца на Славейкови е останал само най-малкият, поетът Пенчо Славейков. Славейкови всъщност имат осем деца, но две от тях умират преди да навършат пълнолетие. Останалите шест обаче са оставили трайни следи в нашата история. 

Кои са те и какво са постигнали?

Иван Славейков (1853-1901)

Най-големият син на Славейкови е поливалентна личност, която не се ограничава само в едно поприще. Той е политик, филолог, учител и преподавател. В ония години, още преди Освобождението, Славейкови успяват да пратят сина си да учи първо в английския колеж в Малта (!!!), а после в престижния Роберт колеж в Цариград. Момчето е даровито, научава няколко езика и след това се връща да учителства в родината си. Междувременно се занимава с преводи, за да може знанието да бъде достъпно и на неговите по-малко образовани сънародници. 

След Освобождението Иван се посвещава на административна работа като за година е дори кмет на София точно по време на Сръбско-българската война. Става член на Българското книжовно дружество (днес БАН) и дълги години е председател на неговия Историко-филологически клон. Към края на живота си е министър на просветата. 

Като най-голям, на него се пада да помага на баща си в делото му и Иван не го разочарова - още по време на Априлското възстание започва да описва турските зверства

Рачо Славейков (1858- 1931)

Вторият син на Славейкови е с не по-малко впечатляваща биография. Рачо се изявява като преводач, публицист и... военен. Също като по-големият си брат, учи в Роберт колеж, а след това получава стипендия за обучение в град Николаев. Завършва Кавалерийското юнкерско училище и се връща в Източна Румелия като кавалерист. По време на Сръбско-българската война получава званието капитан, но се забърква в офицерски бунтове, затова е осъден на смърт. Бяга в Петербург и там завършва висшата кавалерийска школа (т.е. става военен с висше образование). Успява да се върне в България към края на XIX век, но му е забранено да се занимава с военна дейност, затова Рачо се изявява като... преводач. Той не само превежда, дори започва да пише свои публицистични творби. Негови неща публикуват няколко вестника по онова време. Пише не само по военни, но и по литературни въпроси и превежда както от руски, така и от английски. Имал такъв остър език, че дори генералите се плашели от лютите му забележки. За известно време работи като финансов ревизор и всява страх и паника, където и да отиде на проверка. 

Във вихъра от войни започнали с Балканската и завършили с Първата Световна, Рачо е активен участник и така Рачо получава чин подполковник. Дори след края на войните, старият кавалерист не се отказва, а към края на живота си се зачислява към опълчението. 

Христо Славейков (1862-1935)

Третият син на Славейкови не отстъпва по постижения на батковците си. Той е политик, юрист и изобщо доста активен гражданин. За разлика от батко си Иван, Христо се изучва в Трявна, но после заминава за Николаев в пансион със стипендия. След Освобождението пък получава шанса да завърши право в Харков.  Когато се връща в България, получава поста на зам. прокурор в Софийски окръжен съд и съдийства из Кюстендил и дори във Варна. След Освобождението, отново, завършва право (явно специализация) във Франция. 

Човекът обичал да си угажда и затова сменил първоначалната бащина заръка да учи инженерство с правото. 

Христо работи като съдия и адвокат и е активен деец на Демократическата партия като се изявява като редактор на вестниците на партията. Депутат е в девет народни събрания (от 1896-1927) и за кратко е председател на Народното събрание, както и министър на правосъдието. На него се пада честта да прочете манифеста за Независимостта през 1908 г. и да го връчи на Фердинанд. 

Пенчо Славейков (1866-1912)

Може би най-познатият син на Славейкови е Пенчо - меланхоличният, но иначе много даровит поет. Пенчо е най-малкото дете в Славейковия род и като малък е доста буен. Тази негова буйност и игривост обаче белязват целия му съзнателен живот. Един инцидент - заспива върху заледената Марица - води до трайни увреждания. Печно се движи с бастун, пише и говори трудно. Това обаче не спира потока на мисълта му. 

Учи философия в Лайпциг и след това се отдава на писателска кариера. Но няма да те отегчавам с неговата биография, драги ми читателю, тъй като това не е урок по литература. 

Да видим каква е била съдбата на останалите деца на фамилия Славейкови...

Донка Славейкова (1855-1937)

Най-голямата дъщеря на Славейкови е като майка за останалите деца. За съжаление, грижите около по-малките братя и сестри не й позволяват да завърши колеж или университет, но това далеч не означава, че Донка си стои у дома и просто чака другите да се грижат за нея. От малка помага на майка си и се показва като даровита тъкачка и бродирачка и килимарка. Толкова даровита всъщност, че от близо и далеч я търсят заради невероятните й килими. 

Донка отглежда единственото дете на по-малката си сестра Пенка. Това дете, Светослава, един ден ще съхрани родовата памет за Славейкови и ще дари дома си за музей на Петко и Пенчо Славейкови. 

Пенка Славейкова (1870-1894)

Втората дъщеря на Славейкови, за разлика от кака си, е с високо образование и разностранни интереси. Даровита преводачка и поетеса, владееща няколко езика. За съжаление, за нея трудно могат да се намерят данни извън тези, които можете да чуете в къщата-музей в Трявна. Тя, казва Пенчо, била любимата му сестра, защото често го увличала в литературни спорове. Животът й е прекъснат рано, когато почива при раждане. 

Райко Славейков (1861-1872) 

Той е последното дете, за което се знае нещо. Всички останали го смятат за най-даровития поет от всички, но животът му е прекъснат едва на 17 години, като ученик в Николаев. 

В заключение

Вероятно вече се чудиш, драги ми читателю, защо трябваше да напиша тези биографични бележки. Какво е общото между тези истори ли? Когато човек ги слуша, направо го хваща комплекс за малоценност. Децата на Славейкови са израстнали в среда, където всичко е било срещу тях. Без пари, без пряк достъп до образование. Тях никой не ги е задължавал да учат. Никой не ги е "ръчкал", нито е имало нещо наготово. И въпреки това, те са постигнали страшно много. 

Ами ние, днешните хора? Дали имаме право да мрънкаме и мързелуваме, да се извиняваме със системата, обстоятелствата и прочее други подобни? Славейкови не са получили нищо наготово. те са се борили и с таланта и интелекта си са доказали, че могат. 

Сега е наш ред! 

Честит празник още веднъж на всички студенти (по образование и душа)! 

За учението и други работи...

Това не е смисълът на завършването на гимназия!
Източник: Vesti.bg

Знанието е сила, казали старите хора. Така е било от зората на времето. В днешна България обаче нещата май са се обърнали, защото в месеца, когато би трябвало да почитаме именно знанието, се почитат други богове: великата богиня-майка Шушана и свети Великоматурници Абитуриентски. Нещата са толкова гротескни, че културологът просто напира да изнесе някоя лекция (за да възкреси от мъртвите иначе почти балсамирания като мумия блог).  

Тези дни са матурите и изпитите след седми клас - този бич за всички ученици. Всички дружно ги плюят, всички дружно не виждат смисъл в тях, но тези изпити съществуват. Толкова. Странното, драги ми читателю, е че на тези изпити (иначе измислени като врата към успеха)  се гледа като на пречка към истинския купон. Абитуриентския бал или гимназиалния живот. 

Защото нека си го кажем честно, драги ми читателю - много абитуриенти мислят повече за това какво ще облека в заветния ден, отколкото за това какво ще правят, когато този ден остане само спомен. По някаква причина има преекспониране именно на въпросния "бал" (където се вихрят кючеци, вместо бални танци) вместо на онова, което има да се случва после. Никой не празнува с фанфари, че влязъл в университета, но пък затова завършването на гимнация е невероятно събитие. 

Когато ценностите нещо куцат...

Винаги ми е било чудно защо, драги ми читателю, се отдава такова значение на иначе не особено значително събитие в живота на човека. Да завършиш гимназия в наше време не е кой знае какво постижение.  Точно толкова важно е, колкото да отидеш на пазара на труда с нея. Освен ако, както обича да казва майка ми, не кандидатстваш за метачка или чистачка, никой няма да те вземе на сериозно, драги ми читателю. Тогава защо завършването на гимназията е повод за всенародно веселие на мало и голямо и всенароден масрав на родителите? От какъв зор се харчат колосални суми, след като детето още дори диплома за гимназия няма (тя зависи от матурите, които са били само няколко дни по-рано). Кому е нужно всичкото това "показване пред хората" - да съберем цялата рода до девето коляно, да ги нахраним и напоим (нищо, че на половината не им знаем имената), да се наеме специално диджей, шофьор, гримьор, фризьор и фотограф, детето да има поне два тоалета - един за пред родата и още един за пред съучениците. Да може да отиде да дискотека с класа, после на бар и все пак да има пари след всичко това да си вземе такси до вкъщи два дни по-късно. 

Когато аз бях абитуриентка, имаше случаи на момичета, които гладуват от предходната година само и само да се напъхат в заветната рокля или пък на родители, които теглят кредити с едничката цел (не, не да зарадват чедото си!), а да "се представят пред родата" - т.е. да не останат по-назад от комшии и колеги и да поканят всички на ресторант. При това не само тесен кръг познати и приятели, а буквално куцо и сакато. Една подобна авантюра е подобна на средноголяма сватба и коства на родителите няколко хиляди лева. За масрафа около абитуриента, без значение дали е момче или момиче (макар че при младите дами парите ще са повече), дори не ми се говори. То не са тоалети, коли, прически и прочее. И всичко това, само за един ден в живота, всъщност само за няколко часа. Които абитуриентът може и да не помни, ако е прекалил с интоксикацията вечерта. 

Идеята на един абитуриентски бал е да бъде празник за това, че вече преминаваш в нов етап от живота си, в света на възрастните. Но не и да бъде повод за събиране на роднини от всички краища на държавата (които дори не се сещат как се казва зрелостникът), нито пък за потъване в дългове на роднините. Има много по-важни неща в живота. Преди да ме оплюеш, драги ми читателю, ще ти разкажа, както винаги, една истинска история. Моята история. 

Баловете не са това, което бяха...

Никога не съм вярвала в приказката на абитуриентския бал. Нито за минута, всъщност. Това се дължи на лошия (или посредствен) на родителите ми по време на същото това съдбоносно събитие. За да не разводнявам историята, драги ми читателю, само ще спомена, че баща ми не смята бала на нищо интересно, тъй като за него онази вечер не се е различавала много от обикновено събиране с приятели. Майка ми пък смята, че тази традиция трябва да бъде изкоренена, защото тя самата има много травматични спомени от абитуриентския си бал - за учителско безхаберие и за меркантилност. С две думи, майка ми прекарала абитуриентската си вечер не празнувайки със съученици и учители, а спорейки за плащане с управителя на ресторанта. По нейни думи, нито един от тъй наречените "поканени" учители не й се притекъл на помощ, а когато успяла все пак успяла да стигне до масата, там вече нямало никого, а храната отдавна била изстинала. 

Двете истории не звучат много окуражаващо, нали така? Аз обаче, когато станах дванайсти клас, бях твърдо решена, че на мен това няма да ми се случи. Майка ми е имала кофти бал, но моят ще е хубав. За баща ми не е било нищо особено, но при мен ще е различно. Назобена с тези мисли, решавам да построя идеалния абитуриентски бал. И се сблъсквам с първия проблем - дрехите.  По онова време на българския пазар имаше само два вида рокли - много къси и предвидени за момичета-анорексички (като самата рокля крещи "след бала съм на бачкане на Околовръстното") или пък дълги рокли с цепка до пъпа и много камъни (като самата рокля крещи "след бала съм подгряваща група на Пайнерките в Биад"). Аз, естествено, не харесвам ни един от двата стила, така че ходенето по мъките започва. В крайна сметка, успявам да си намеря читава рокля (няма да те отегчавам с подробности, драги ми читателю, това не е важно за разказа). 

По-важно е какво се случва в деня на самия бал. Аз бях категорично против каненето на мало и голямо и в резултат бяхме само много тесен кръг роднини у дома. Косата и гримът си ги правих сама (защото по думите на майка ми, смисъл от някви други неща няма), а баща ми пое нелеката задача да ме закара първо до училището, а после и до ресторанта с фамилната кола.  Майка ми пък пое отговорната роля да играе "професионалния фотограф" на събитието. Ако в този момент вече се изприщваш от ужас, драги ми читателю, няма нужда. 

Парадоксалното в случая беше, че никой не забеляза кой ме снима, как ми изглежда косата или в каква кола се возя. Всъщност, онзи следобед видях не съучениците си, а някакви съвсем непознати хора - при това не само заради алкохолния градус. Всеки един от тях беше отворил нова страница в живота си и вече за мен (а и за всички околни нямаше място там). Всяка коза за свой крак, както казват старите хора. Никой не видя с какво дойдох на бала, никой не обърна внимание на прическата ми. А в десет и нещо всички целокупно се изнесоха към Биад (пред който, доколкото знам, са чакали на опашка до два-три през нощта, въпреки предварителната резервация на баснословна цена). Така, сумарно моят бал продължи под пет часа - от седем вечерта, докъм 12, когато се обадих вкъщи да ме приберат от другия край на София. 

Въпреки че имах представа какво се случва по баловете, дори аз бях изненадана колко кратко продължава всичко. Всички тези разходи и патардии цяла година само за четири часа?! Струва ли си всъщност?! Кому е нужно това и защо в България се отдава такова значение на цялата тази работа?! Не звучи нито смислено, нито умно. 

Историята на баловете в България

Парадоксално, именно в дванайсти клас, реших да пиша именно за абитуриентските балове. Ставаше дума за проект по философия, или нещо подобно. Идеята беше, че трябва да си изберем съвременен проблем и аз избрах това. Докато писах проекта, започнах да чопля откъде се е пръкнала традицията пияни тийнове да кръстосват градовете облечени като палячовци и някъде из дебрите на нета изникна доста интересна информация. Оказа се, че за да разберем баловете, трябва да се върнем поне сто и петдесет години назад и да видим откъде са дошли те. 

В средата на деветнайсти век България е млада държава, която попива като сюнгер всякакви чужди влияния. Зараждащият се елит, болшинството от който получил отлично образование зад граница е проводник на не едно и две подобни влияния. Едно от първите неща, които се привнасят в България са така наречените "офицерски балове". Някога те са се провеждали във Военния клуб в София и са били белег за престиж и само най-зачожните са получавали покани за тях.

За младите хора, присъствието на офицерските балове е било белег за навлизане в света на възрастните, че вече са част от обществото. Затова можем да сравним баловете от онова време с баловете на дебютантите, които и до ден-днешен са традиция в Западна Европа. Тогава, след края на гимназията, младите хора обличали новите си дрехи и отивали на бал заедно с вързастните, за да покажат на общността, че вече са част от нея и са готови да създадат семейство.

За младежите от преди сто и петдесет години, да завършиш гимназия е било нещо много важно, защото за много от тях това е бил и краят на академичния им живот. За богатите девойки офицерските балове били представянето им на "брачния пазар", а за младежите - билет към престижна работа и добра партия за брак.

По-бедните хора също празнували, защото за тях да имеш изучено и отгледано дете било венеца на живота. Един млад човек (навършил вече 18 години) бил пълноправен член на общността - годен за всичко. Един изучен млад човек пък имал неимоверно повече възможности от "простите хорица". Някога дори гимназиалното образование се считало за огромно постижение и затова родителите считали за нужно да го отпразнуват подобаващо и да покажат на съседи, роднини и приятели, че всички усилия са си стрували. Преди сто и петдесет години образованието е било скъпо удоволствие и привилегия, достъпна само за малцина. Затова хората са продавали имоти, за да могат да изучат поне едно от децата си. Наличието на поне един "учен" в рода се считало за плюс за всички. Но не означавало, че ако има един изучен роднина и други ще последват примера му.

След баловете малцина младежи поемали към студентските скамейки, по онова време само в чужбина. Повечето започвали своя самостоятелен живот - бил той брак или кариера като чиновник или военен. Затова и на баловете се отдавало голямо значение.

След 1944 настъпила една основна промяна - баловете, преди това запазена марка само на богатите става достъпна за всички.За пръв път от години вече нямало значение дали си богат или беден, а дали си верен на Партията. Зрелостниците са изкарвани под строй да "празнуват" в първите години след Втората Световна война, докато постепенно баловете не се превръщат в традиция и не се израждат до това, в което са се превърнали сега.

Баба ми разправя, че на своя бал (някъде в края на 50те години на ХХ век) отишла с басмена рокличка и къси чорапи, защото нямало такива традиции да се харчат пари за скъпи дрехи. Просто се събрали три приятелки и отишли на сладкарница. Толкова. Никой не отдавал особено значение на завършването на гимназия, защото по онова  време по-важно било каква работа ще си намериш и къде ще започнеш да се трудиш. Гимназиалното образование било прекрасна основа за започване на добро място, при това нещата остават така почти до края на режима.

В днешно време обаче нещата далеч не са точно така.

Когато всичко се обърне с краката нагоре

Някога, прадядо ми искал да учи. Толкова искал да учи и бил толкова природно интелигентен, че сам учителят в гимназията дошъл в дома му да се моли на баща му, да го пусне да се изучи в университета. "Ако го оставите да учи, той ще стане вишист" казал тогава учителят на пра-прадядо ми. Но старият отсякъл с думите "на нас много учени не ни требват". Така, въпреки огромното си желание, моят ученолюбив прадядо си останал само с гимназията, което пак го правело най-образования човек в околията (и по стечение на обстоятелствата, кмет за известно време след Втората Световна война). Но липсата на университетско образование и това, че някога са му забранили да учи му тежала до последно (аз го помня много смътно като усмихнат и много добър старец). Човекът бил природно интелигентен и недоразвиването на този потенциал му пречело да разгърне онова, което наистина може да покаже.

Тази история се е случила някъде през 30те години на ХХ век, при това в София. Семейството на прадядо ми му отказва, не защото няма пари, а защото вече има един "изучен" в рода. По онова време не се е считало за нужно да има много дипломирани, защото университетското образование струва много пари и е инвеститиция с твърде дългосрочна възвращаемост за хора, свикнали да живеят със сезонните смени. Да храниш студент е скъпо, а и защо ти е, след като вече има един студент в рода? Стига толкова - да защити реномето на фамилията.

В днешно време, нещата са на противоположния полюс. Гимназиалното образование не е достатъчно дори човек да си намери работа като секретарка някъде, камо ли пък за нещо по-добро. Ако детето не влезе в университета, това се счита за позор за рода. Всеки има поне по едно висше образование, а повечето - дори по няколко квалификации. При това, дори тези квалификации (получени, просто за да има някакво образование детето) не са гаранция за реализация на пазара на труда.

Като имаме всичко това предвид, човек започва да се пита защо се отдава такова значение именно на завършването на гимназия?! Завършването на университета не се третира по този начин и не е предмет на всенародно веселие. Там няма проблеми с тоалети, коли и други подобни. Просто колегите избират заведение, намират си хубави дрехи и отиват да се забавляват. Всичко е наред.

Вече сигурно започваш да се чудиш защо четеш всичко това, нали, драги читателю?

Днес е студентският празник. Осми декември. Това е поредният повод за изцепки някъде на територията на България. Новоизлюпени и студенти-ветерани ще щурмуват заведенията в алкохолен делириум. Защо? Не е ясно.

Тази феномени в българското съвременно общество са толкова странни, че човек няма как да не се замисли. Защото сякаш нашето образование е останало на заден план. Важно е да съберем родата или да се натряскаме като кирки. Но какво ще стане по-нататък? Това не е важно.

А може, по-иначе може.

И преди да възразиш, драги читателю, искам да ти разкажа една история.  История за децата на Славейкови. Интересно ли ти е? За това - в следващият пост. 

Доброволно за доброволчеството

Или защо който не е бил доброволец на млади години няма сърце, а който продължава да доброволства и на стари (без да има морална или материална полза от това) няма акъл.

Здравей, здравей, драги ми читателю! 

Мина известно време от последния ми пост и с началото на новата академична година е време блогът на културолога да тръгне с нова сила. Днес ще си говорим за доброволчеството - преди, сега и в бъдеще. Защото доброволстването в момента заема голяма част от времето на доста проактивни млади хора. Културологът много иска да дръпне една лекция, а аз нямам никакво намерение да му кърша хътъра. Обаче преди да стигна до същината на въпроса, ще трябва да дам малко лична информация. Занимавах се с доброволчество за има-няма едни пет години от живота си. Имам предвид активно занимаване, не просто да се пишеш някъде ей така. И много държа да споделя опита си с теб, драги ми читателю, в случай че си в подходяща възраст да се влееш в редиците на доброволците ИЛИ пък ако имаш близък на такава възраст. Но всяко нещо по реда си. Преди да говорим за доброволчеството сега, нека се върнем половин век назад...

В зората на доброволчеството - когато младите строяха градове...

Противно на мнението, че доброволчеството става популярно едва след 1989, когато западния модел на поведение започва бавно, но сигурно да набира сила в България, доброволци са били още нашите баби и дядовци. При това не говоря изобщо за студентските бригади (извор на рой прекрасни спомени за едни и порой от ругатни по адрес на държавата, бригадирите и така нататък за други). След края на Втората Световна война България осъмва бедна, разрушена и окупирана. Пари твърде няма, за да може да бъдат възстановени разрушенията.

Ето картинка на бригадири и бригадирки. Къртовски труд, бачкане и романтика... Интересното е, че не повечето снимки за бригадирското движение, които можеш да намериш в нета, младите хора са усмихнати. Явно са се чувствали част от нещо по-голямо, по-важно, кой знае? 

Ентусиазъм обаче има - безброй млади (и не толкова млади) хора се впускат в бригадирското движение, за да изградят страната си отново. Градове се въздигат от пепелищата, строят се пътища, прокарва се електричество и водопровод до почти всяко село и паланка в страната. Всичко е прекрасно, но младите хора не са млади вечно и когато попристигат на възраст, решават, че вече не е толкова хубаво и интересно да работиш за едната дневна дажба храна и да не получаваш пари за труда си. Да, приключението го има, романтиката до някаква степен също я има, но когато имаш на главата две врякащи деца, това не помага особено.   

Затова постепенно бригадите губят популярност сред младото поколение. Действието се развива в началото на 50те. Обаче безплатен труд все още е нужен и затова държавата задължава учениците и студентите да помагат за развитието на и без това изнемогващата планова икономика. Не е въпросът в планирането, а в това, че безкрайните масиви от ябълки, домати, царевица и така нататък трябва да бъдат поддържани. А най-усилното време настъпва в края на лятото и началото на есента. Когато трябва да се прибере реколтата. Работна ръка не достига и така се ражда гениалната идея да се карат подрастващите и младежите да вършат тежък физически труд. Късметлиите получават разпределение за един месец работа на поточна линия в някой завод.

Ето малко кърска работа. На бригада за грозде. 

А, това, драги ми читателю, е работа на поточна линия. Една такава работа (в консервен комбинат), отказала майка ми завинаги от яденето на кетчуп. Защото видяла как точно се прави. Та, такива ми ти работи...

Няма какво да се лъжем, драги читателю, кърската работа е тежка, трудна и неблагодарна. Неслучайно съществува фразата "учи, мама, за да не работиш" - импликацията е да не работиш на полето. Защото това е трудно. По цял ден те пече слънцето, жаден си, връщаш се смазан у дома. Естествено, градските деца (защото 90% от изпращаните на полето деца всъщност са родени в града и не са добре запознати с полската работа) възприемат бригадата като каторга. В която те карат да ставаш всеки ден в 5 или 6 сутринта, да изпълняваш непосилни норми (от сорта на 10 кофи по 10 килограма вишни на човек на ден) и да не таказват ако не си ги изпълнил с казармени глупости от сорта на "ходи да метеш плаца", а в добавка, вместо да си починеш вечерта, те занимават с "културна програма", по време на която гледаш много информативни руски филми за Втората Световна война. Мъчението приключва към 11.30 вечерта, когато е вечерната проверка (пак като в казармата трябва задължително да присъстваш иначе наказания!) и можеш най-сетне да се върнеш в така нареченото спално помещение (по-годно за обор, отколкото за нещо друго, най-често).

Не си измислям, драги читателю. Горните факти са извадени от бригадирските спомени на родителите ми. Които не искат и да чуят за бригада под никаква форма. Напълно разбираемо е, че при такива обстоятелства израстват няколко поколения, които ненавиждат бригадите и ги смятат за Бич Божи. За тях това е работа залудо, излишен тормоз. Поколенията от 60-те и 70-те не виждат романтиката в това да пълзиш на лакти и колене сред гнили домати, или да си дереш ръцете до кръв в четири сутринта, за да береш рози. Те виждат само полупияните студенти, които ги юркат, мизерните условия на живот и мижавото заплащане, къртовският труд. 

Напълно разбираемо е, че когато това поколение порастне, ще научи децата си да не вършат работа залудо. Така и става. Идва 1989 и нещата се променят.

Когато доброволчеството става модерно

Минават години, децата на бригадирските поколения порастват, системата се променя. Вече задължителни бригади няма. Мотивация за работа залудо - също. Обаче в страната ни постепенно навлиза западният модел и нещата рЕзко се променят.

Като начало - появяват се разни НПО-та. Знайни и незнайни, излиза че целокупното човечество в един ден се е загрижило за добруването на всичко в нашата страна. Как обаче да се помогне на тази кауза? Ами с доброволен труд. Първоначално, естествено, подобни инициативи не срещат особена популярност или ангажираност. Но времената се променят и в началото на Новото Хилядолетие вече картинката е съвсем друга.

Ето един простичък пример:
Да кажем, че ти или детето ти, драги читателю, иска да учи в чужбина. За тази цел се събират три наръча документи, кръвни проби или каквото там око от дракон е нужно и се подават до съответната институция. Дотук добре, само че различните документи имат различна тежест. И така, твоето дете или ти може и да има отлична диплома, но друго дете от друга държава пък е участвало в еди-колко-си инициативи и това го/я прави социално ангажиран и проактивен гражданин. Затова ти оставаш в листата на чакащите. Така, първите доброволци стават онези, които смятат да използват доброволстването като трамплин за престижно образование. Това е в самото начало на новия век.

След това обаче примката се затяга. Участието в доброволчески инициативи започва да бъде предимство и при кандидатстване за работа. Стига се до там, че някои компании задължават служителите си да участват в подобни каузи (изчисти тук, тичай там, дари това или онова), само и само да се изтъкнат колко са социално ангажирани. Което би било хубаво, ако нещата са искрени. Но в повечето случаи не са.

Така стигаме и до същината на доброволната работа у нас.

Истината за доброволчеството

През твърде дългата си студентска кариера, съм била част от множество доброволчески инициативи, драги ми читателю. Някои бяха успешни, други пък - пълен фарс. Всички обаче ме научиха на няколко доста важни урока, които сега искам да споделя с теб.

Като начало, да участваш в подобни инициативи е хубаво. Когато си на 19 и все още у теб гори младежкият ентусиазъм да откриеш новото и интересното. Когато още нямаш конкретни умения и знания, но пък имаш безгранично желание да промениш света. На 20-23 също е хубаво да си доброволец. Да пътуваш, да срещаш нови хора, да говориш за важните за теб неща и да се опиташ да промениш статуквото. Been there, done that.

Само че доброволчеството, подобно на българската образователна система, има няколко подводни камъка, за които никой не ти казва, докато не се сблъскаш с тях. Ето и кои са те:

Ще те използват. 
На 90% е сигурно, че със записването си за каузата ще бъдеш използван/а по някакъв начин, драги ми читателю. Дали ще бъде като невинен статист на общи сбирки с важни хора по време на развитието на проекта, или ще ти искат креативни идеи (младите хора са пълни с тях), или направо ще те използват като щатен служител (експлоатирайки знанията и уменията, които вече имаш), почти сигурно е, че няма да получиш повече, отколкото си дал/а. Всъщност, много често една доброволческа инициатива ограбва от свободното ти време, съня и/или времето ти за почивка, а в много случаи и е вредна за нервната ти система. Младите хора обичат всичко да става както те искат и както те са решили, но по обективни и не чак толкова обективни причини това не винаги е възможно. Затова често младите хора се "впрягат" повече, отколкото е нужно, а това внася допълнително напрежение.

Колкото по-възрастен става човек, толкова по-малко неща може да научи от доброволческата работа и толкова повече бива използван. Защото човек се развива и с годините получава знания и умения. Те, разбира се, биха могли да бъдат ползвани за да успее някоя благотворителна кауза. Това е похвално и благородно. ОБАЧЕ не носи храна на масата и не плаща сметките. Затова в един момент (особено ако човек не е на 19 или пък му се налага да се издържа сам в чужд град) започва да се появява казусът - струва ли си да си губя времето с това нещо, за което не получавам пари, при положение че мога да правя същото нещо и да ми плащат. Отговорът, освен ако наистина не вярваш страшно много в каузата и нямаш нужда от много пари за момента, е "не".

Това, впрочем, ни води до второто прозрение, а именно:

Ще работиш за чужда кауза. 
Това прозрение се появява, когато човек започне да остарява и стигне до края на образователното си пътешествие. Когато тепърва си седнал на студентската скамейка, всяка инициатива ти се вижда интересна, защото е част от света на възрастните. Учи те да отстояваш позициите си, да работиш в екип, да правиш неща, които в нормално състояние сигурно никога не би направил/а. Понякога се получава, понякога - не. Основният въпрос обаче е (освен ако не си наистина невероятно талантлив и проактивен млад човек - познавам такива хора), че каузата за която се бориш със зъби и нокти НЕ Е ТВОЯ. Така че след като получиш сертификата за участие и светлините от светкавиците изгаснат ти остава само да си спомняш с умиление за отминалато време и да се надяваш, че хартийката и препоръките ще ти послужат за нещо.

Това е прекрасно, когато каузата за която се бориш е справедлива и накрая има реален резултат от цялата работа. Участвала съм в такива проекти. Тогава се чувстваш така, все едно едва ли не сам си изкачил Еверест без кислород, усещаш един прилив на сила и увереност, че каквато и цел да си поставиш, ще я постигнеш. Чувството е невероятно и такива проекти си струват.

ОБАЧЕ НПО-та дал Господ и далеч не всички каузи са толкова успешни. Тогава в един момент човек се чуди за какво точно си е губил времето. Защото, да си го признаем честно, доброволческата работа отнема именно от свободното ни време. Много малко хора могат да нарекат своята доброволческа работа истинска професия. Повечето НПО-та нямат пари (а и желание) да плащат на сътрудниците си с друго, освен с потупване по рамото пред строя.

В един момент, обикновено едновременно с прозрението за липсата на заплащане и експлоатацията, ти светва крушката, че каквото и да правиш, това реално не е твоя кауза (освен ако не си част от ръководния екип и НАИСТИНА би си заложил/а главата за идеята). Тогава човек започва да прави равносметка.

Ще се набъркаш в интриги и вероятно ще те претоварват
Да си го кажем честно - всяка една доброволческа (или неплатена) инициатива търси само едно. Не, това не са ентусиазирани и мотивирани, проактивни млади хора. Това е само фасадата. Всъщност се търсят А) клакьори, които да бъдат статисти за нещо по-голямо или Б) безплатна работна ръка (второто е най-вероятно). Ако някога си бил на неплатен стаж където и да е,драги ми читателю, сигурно ти е правило впечатление, че те товарят като щатен работник, но не получаваш нищо за това. Еми, в доброволстването най-често е същото. Разликата между доброволческата работа и неплатеният стаж обаче е, че при стажа има шанс да ти предложат работа (респективно си струва да се юркаш).

А недай Боже да разберат, че си кадърен и можеш това и онова (или, с младежки ентусиазъм да вземеш и да се самопредложиш) - чакай поток от работа и най-често липсата на дори и елементарно "Благодаря". В добавка, не винаги ще имаш късмета да работиш с хора, също толкова съвестни като теб. А може и да се набъркаш във вътрешноорганизационни интриги (те са почти неминуеми). Всичко това оставя горчив вкус в устата и изпилва нервите.

Пак държа да подчертая, това са крайн случаи. Има много коректни организации (нарочно не изброявам имена за да не оронвам престижа на не толкова добрите или пък да рекламирам добрите), които са пълни с невероятни отзивчиви хора и чиито каузи са успешни и те карат да искаш още и още. Една такава организация ме запали за доброволчеството. Друга, не толкова добра, ме отказа завинаги от него. Но да се върнем към списъка.

Сертификатът/препоръките може и да не ти послужат за нищо
Да речем, че си намериш интересна кауза, за която си навит/а да отделиш от времето си. Харесва ти идеята, имаш намерение после да ползваш препоръките, когато кандидатстваш тук и там. Прекрасно, чудесно и невероятно. ОБАЧЕ има шанс тези препоръки да не чинят пет пари (или никога да не ги получиш, имам и подобни случаи). Може самата организация да няма лобито, което си мислиш, че има или по някаква причина просто да "забравят" да ти изпратят сертификата. Тогава ти остава само да се надяваш, че следващият път ще направиш по-добър избор.

В заключение:
Знам, драги ми читателю, че този пост ти се вижда доста язвителен и горчив. Такъв е. Защото човешкият живот не е изпълнен само с хубави моменти. Има и проблеми, има и горчив вкус в устата.

Доброволчеството може да бъде едно от най-удовлетворяващите преживявания в живота ти или една от най-големите глупости в него. Зависи от много неща. Когато човек е млад иска да промени света и НПО-тата запълват именно тази ниша. Младите ентусиазирани (и склонни да работят за без пари) хора са техният таргет. Ако НПО-то си изиграе картите добре - всички печелят, ако ли не - ами тогава ти остава да се биеш по "главата проста".

Като човек със значителен опит в доброволстването, реших да споделя тази информация с теб. На мен нямаше кой да ми каже - родителите ми са от поколението на ненавиждащите бригадите, а повечето ми приятели и познати не се занимават с подобни неща. Всяка една точка от списъка по-горе е изстрадано (разбирай - блъскала съм си главата в стената). Не е нужно и ти да правиш същото.

Накрая, искам да благодаря на всички хора, с които съм работила по доброволчески инициативи през годините - всички вие ме научихте на нещо.

Участието в благотворителни каузи е до време. Но пък именно, когато си млад и все още животът не те е стиснал с челичните си лапи му е времето. Тогава имаш свободно време, ентусиазъм, не ти се налага да храниш семейство и все още вярваш, че можеш да промениш света. Ако не се запознаеш с нови интересно хора, ако не опиташ нови неща, ако поне веднъж не изкрещиш мнението си на света и не се опиташ да накараш другите да те чуят - то какво ще разказваш на внуците един ден край топлата печка? Може да се каже дори, че доброволчеството е един от смислените начини за прекарване на свободното време (стига човек да попадне на точната организация и проект и да се чувства полезен и оценен, разбира се).

Събираме истории през целия си живот. Най-много се помнят обаче онези, които са му се случили на млади години. Тогава всичко е розово и интересно, ново и вълнуващо. Идва обаче един момент, когато човек трябва да порастне и да се вземе в ръце. Когато трябва да започне да работи за пари и да се издържа сам. Тогава настъпва преосмисляне на приоритетите. И тогава човек разбира, че е дошло време някои неща да си отидат. 

Именно затова в началото на този пост ти казах, драги читателю, че който не е бил доброволец на млади години няма сърце, а който продължава да доброволства и на стари (без да има морална или материална полза от това) няма акъл. 

Ти имай сърце, драги ми читателю! 

Не пропускай своя шанс! 

Но имай и акъл да прецениш!

Честит международен ден на доброволчеството! 

Близки срещи от третия вид

Здравей, здравей, драги ми читателю! 

Днес ще си поговорим за нещо, с което всички се сблъскваме всеки ден - запознанствата онлайн. Сещаш се, това са онези странни хорица, които ти пращат покана за приятелство във Фейса. Или които ти пишат лични съобщения в кой да е форум. Без значение каква е целта им, тези хора искат да си общувате. Защо, не е съвсем ясно. Но за да си общувате, трябва да се поопознаете. И ето тогава започват срещите от третия вид.

В този пост смятам да ти разкажа няколко истински истории - хем да се посмееш, хем да видиш, че идиотите (от двата пола) не те налазват само теб. Аз имам доста дълъг списък с идиоти...

Готов ли си да се гмурнем в паралелната реалност на социалните мрежи? Да? 

Слушай тогава...

Истински лъжи

Сещаш ли се за филма с Арнолд Шварценегер "Истински лъжи"? Онзи, където Арни играеше Хари Таскър - агент на ЦРУ, който хвана жена си в изневяра с някакъв льольо, който се представяше за агент? Та, във филма, бате Арни реши да направи живота на жена си и я "вербува" да участва в някаква фиктивна мисия, която рЕзко стана истинска? Ако не си го гледал, драги ми читателю, сега е моментът. Филмът е невероятен. Та, когато го гледаш на филм е мега забавно. Когато някой се опитва да ти пробута този номер на живо - не съвсем. 

Първият герой наистина много се беше вкарал във филма с бате Арни. Започваме да си пишем ние (какво да правя, работата ми е такава, че честичко се налага да си пиша с напълно непознати) и той (беше мъж) започва да ме ръчка да сменим месинджъра на Фейсбук с нещо друго, защото (забележи!!!) работата му била такава, че не бивало да бъде в социалните мрежи. Аз обаче не паса трева, така че контрирам, че ако някой го следи, няма значение през какво си пишем, защото се проследява IP адреса.

Тишината продължава само пет секунди, защото започват да ме пращат за зелен хайвер. Честно, почувствах се точно като съпругата на Хари Таскър н "Истински лъжи". С тая разлика, че всичко ми беше твърде странно и малко вероятно. Та, човекът явно беше решил да ме впечатли в стил "аз съм топ агент" и започна да ми обяснява къде бил на мисия... И тук започна страшно да се дъни. Като начало - пичът от Америка и очевидно супер скаран с географията и геополитиката - започва да ми обяснява как Ивицата Газа и Истанбул са една и съща локация (при което откровено му казах да си провери географските познания). След това, за да ме впечатли, изтърсва и име на организация (известна, международна и лесно откриваема в нета) и почва да ми обяснява къде бил...

Съответно, Тома Неверни (сиреч аз), проверява надлежндо организацията и се оказва, че на тази локация те не провеждат дейност (всичко си е написано черно на бяло в сайта им) и наковава пишман Хари Таскър, че не обичам да ми говорят глупости, просто защото съм от Източна Европа и не паса трева... 

Та, оставихме топ агента да впечатлява по-доверчиви дами. 

Като си говорим за впечатляване на дами, следващите истории са пак в този род. Ще ги обединя под общ знаменател, защото случаите си приличат толкова много, че няма как. 

Мемсахиб, обичай ме!

Всеки си има различна представа за Индия - за едни това е шаренията на Боливуд, за други - романтичната история на Тадж Махал, за трети тигри и махараджи. А за мен са подивели за секс индийци, които си търсят отдушник в социалните мрежи. 

Преди да разкажа за какво става дума, просто ще обясня защо нещата стоят така. В Индия, особено в някои касти, раждането на момиче е петно за цял живот. Момичето е само разход - ще го отгледаш, обучиш, а то ще отиде да слугува в чужда къща. Няма как да наследи рода, няма как да има имущество и пр. Затова, децата са убивани още при раждането. Обаче, с няколко десетилетия подобна практика, жените в Индия са кът. При това драстично. Затова в тази държава има пик на изнасилванията. Без значение на колко е години - дали на 70 или на седем месеца, никоя жена не е в безопасност. Присъствието на мъж наоколо - приятел, брат, сват, също няма да я спаси. В Индия нещата са такива, че от няколко години се провеждат периодични кампании против изнасилванията, за по-строги наказания и пр. Та, ето защо индийците се опитват да се запознават по интернет. И могат да бъдат НЕВЕРОЯТНО нахални. 

Фейсбук е едно глобално село и когато членуваш в много групи (като мен), рано или късно се сблъскваш с хора от другия край на света. Та и аз така. Приемам поканата за приятелство на някакви рандъм хора. Вярно, фамилиите им завършват на Хан и Сигх, но какво от това? Дай да бъдем толерантни. И там ми беше грешката. Започват се едни нескончаеми досадни събощения на всеки пет минути, повторения на едно и също и така нататък. Най-наглите откровено си просят голи снимки (при това много, много настоятелно) и почват да ръсят глупости. С което си печелят блокирането на третата секунда. В резултат на няколко подобни случая, вече не приемам покани от хора от Индия. За лично спокойствие. 

Като си говорим за наглеци обаче, има една категория българи, които бият дори индийците по наглост, а именно:

Добър ден, запознай се с оная ми работа!

Не знам каква чавка им е изпила мозъка на някои мъже, но има една много особена категория, която ме изумява всеки път. Гледаш, нормален млад мъж (на снимката), българин, има някакво образование най-често. Решаваш да приемеш поканата и след точно три разменени съобщения получаваш снимка на оная му работа (хич не се шегувам!!!!) в близък план. Резултат - блокиране и бан. Но и до ден-днешен недоумявам каква е идеята на подобно "запознанство", зер като му видя оная работа, ще припадна по него повече??? Шантави работи...

В тази категория влизат и онези, които нещо са сбъркали Фейсбук с Тиндър и си търсят мацка за една нощ. В тази категория обаче не влизат само млади и разгонени нерези, напротив, има и доста creepy чичковци. Но, стига толкова по въпроса! 

Обаче, както казах, идиоти всякакви. Ако някой психиатър реши да си прави дисертацията, достатъчно е само да следи няколко профила в социалните мрежи. И ще му е готова. Ето няколко тежки психични случая, с които имах нещастието да се сблъскам. 

Вдовецът

Нищо лично към мъжете, загубили половинките си! Съболезнования! ОБАЧЕ мрънкането на раднъм хора в нета определено не е добър начин за запознанство. Такива хора най-често се опитват да те използват за кошче за душевни отпадъци и те товарят с безбройните си проблеми. Те са досадни и доста настоятелни. Някои дори открито заявяват, че си търсят съпруга номер две. Да, де, ама по тоя начин нещата едва ли ще станат. Затова им поднасям своите съболезнования и им пожелавам успех в търсенето. Обикновено разговорът приключва дотук. 

Дарт Вейдър

Образът, скрит под това прозвище, беше толкова откачен, че сериозно се уплаших (добре, че не ме знае къде живея!). Значи, драги ми читателю, става дума за момче, което явно е взело филмите за вампири и демони много, много присърце. И което от 4-ти километър още не са прибрали... Твърдеше хубосникът, че е демон на 1000 години (не се шегувам, убеден беше, че е такъв), който се е преродил в това тяло. За тази цел, скочил (доброволно!!!) от четвъртия етаж (или беше осмия, не помня вече) и така си върнал силите. Като in the process едва не умрял. Имал бил не знам какви способности и пр. Аз, първо реших, че нещо ме баламосва и почнах да го подкачам с фрази и реалии от "Нощен Патрул" на Сергей Лукяненко. Тоя обаче така се върза, че направо седна да ме вервуба за делото на Мрака. Аз обаче, подобно на ощипана Светла, му заявих, че не мога да изменя на делото на Доброто и го пратих да развива способностите си в Хогуърдс (или където там ходят демоните.).

Политически ангажираните националисти

Тия са ми любими. Това са индивиди със съмнително количество сиво вещество, чиято стена е претъпкана с политическа пропаганда. Дали ще бъде плюене но еди-коя-си партия, или просто ще е възхваляване на Вожда (без значение кой точно), то стената на тези хора (и съответно вашите новини) мигом се претъпкват с полит. простотии. Особено ако се готви някакво събитие (я протест, я нещо друго) тези хора могат да станат дори агресивни. Най-вече ако се опитате да им обясните, че с това нищо няма да постигнат, или че недай Боже, си губят времето. 

Националистите пък са друга категория, които най-често имат направена лоботомия. Те не приемат ничие мнение освен своето собствено и най-често ще се опитват да ти обясняват колко си тъп, задръстен и пр. под собствените ти постове. Те са изключително нагли и освен с обиди, с други аргументи трудно могат да те оборят, драги ми читателю. И едните, и другите са силно токсични елементи. 

Инфлуенсърите (сноби in disguise)

Всеки от нас има поне по десетина души във френд листата си, които си мислят, че светът (или част от него) се върти около собствената им персона. Най-често стената им изглежда като нещо средно от книга за самопомощ и извадка от "Мъдростта на вековете" (в случай, че не знаеш, драги ми читателю, това е книга с цитати от известни личности). Тези хора много държат да са оригинални, затова поне веднъж на ден пускат по някой вдъхновяващ (според тях) и напълно безсмислен (според останалата част от човечеството) цитат, на който другите са длъжни да се възхищават, да охкат и да ахкат. Такива хора ще те държат в течение колко странички са прочели днес, къде са ходили на кафе с леля Пенка от съседното бюро и с какви известни хора са успели да се снимат, като няма да пропуснат да изтъкват личния си успех. 

Те абсолютно винаги известяват целокупното човечество къде, с кого и какво правят като всичко това е придружено с изключително количество снимки и още цитати. То не че социалните мрежи не са способ за създаване на изкривени образи, но образът на псевдоинфлуенсърите прилича по-скоро на картина я на Пикасо, я на Салвадор Дали... 

Супермамите/ супертатковците

Също любима група. Това са жени, чийто живот се върти около този на отрочето им. Разбира се, отглеждането на дете е много, много важна стъпка в живота и съм напълно сигурна, че веднъж появило се на бял свят, то става най-важното за теб. Обаче, познайте какво? Ами другите хора, особено ако не са ви роднини, пет пари не дават за това дали детето е папкало, спинкало, как сладко се е ухилило на гърнето и пр. Това са неща за личния архив. Супермамите и супертатковците обаче не винаги схващат намека и най-често ви заливат с никому ненужна информация за децата си и най-вече - с картинки на същите омазани с всеки вид хранителен продукт, който може да се намери в магазина. 

Продавачите

Има една много странна порода хора, които се свързват с теб само и единствено с идеята да ти продадат нещо. Любопитното е, че тези същите изобщо не четат профила ти. Опитвали са се да ми пробутват от уроци по английски до бързи кредити по тоя начин. Хубавото на продавачите е, че сами се разкарват в момента, в който разберат, че нищо няма да купиш от тях. 

Онези, които постват на стената ти

Не знам за теб, драги ми читателю, но мен адски много ме дразни, когато някой седне да поства разни неща на стената ми във Фейсбук. Имала съм какви ли не откачени случаи - всичките в графа спам. Просто, някак си, може пък да не искам на стената ми да фигурират картинки на котенца, кученца, средновековни воини и пр.. Защото има по-смислени неща, които бих искала хората да намират. Подобни обаче са доста упорити и нахални, така че тук трябва постоянство. 

Впрочем, най-драстичният случай беше с една порно актриса (не се шегувам!), която не спираше да поства (за давата часа, преди да я блокирам) линкове към порно сайтове на стената ми във Фейса. Както можеш да се сетиш, блокирах я на секундата (а постовете трих своевременно, та никой не ги е видял, надявам се...). Но след този случай, когато някой се опита да пише нещо на моята стена, подскачам (зер, знам ли каква простотия ще е ). 

Списъкът може да бъде удължаван до безкрай, но мисля да спра дотук, драги ми читателю. Свят голям, хора всякакви. Важното обаче е да се научи човек да разпознава разните там типове и да се пази от тях. Иначе, в нета има и нормални хора, но те, както може и да се сещаш, не са толкова интересни за описване. 

Светофарът на съдбата - трета, последна част

Остатъкът от вечерта мина като на лента пред очите на Валентина. Хора идваха и си отиваха, тя неизменно доливаше чашите им и от време на време се разсейваше, за да размени две думи с Мария. Шефът им остана много доволен от работата, когато ги взимаше с буса към полунощ. Даже спомена, че за в бъдеще Валентина ще посреща гостите, тъй като от фирмата са го похвалили за професионалния избор на момиче за входа. 

Мария я сръчка и се засмя.

- Казах ли ти? – прошепна тя в ухото на Валентина. – Отсега нататък ти ще ги посрещаш. Абонирам се за модния бюлетин!

Валентина нищо не каза. В главата ѝ беше пълна каша. Дори не знаеше какво точно да направи. Нито как ще каже на баща си...

......................

- Ама тате, така ще имаме повече пари, а аз ще мога да работя по-малко и ...

- Не, не, не и не! – викна баща ѝ. – Няма да ставаш уличница! За това ли съм те отгледал? За да си изтривалка за мутрите? Да те използват кратко и да те изхвърлят после? Няма да го позволя! Няма да ти позволя да си съсипеш живота!

Вече от час Валентина се опитваше да му обясни, че иска да се снима във фотосесия. Седяха в тъмната кухничка – бабата отдавна беше приспала децата и дори им беше оставила малко храна, да се нахранят като се върнат от работа. Минаваше два през нощта. Баща ѝ, като беше разбрал за какво става дума, моментално се беше обадил на колега и беше довтасал вкъщи. Бесен, защото Валентина трябваше да гледа децата тази вечер и защото не му беше казала по-рано. 

Тя се беше опитала да му обясни. Дори беше намерила сайта на фотографа, за да му покаже, че човекът е напълно сериозен и не се опитва да я превърне в проститутка. Обаче баща ѝ си знаеше своето. За него да си модел беше равносилно на това да си уличница. Това не подлежеше на тълкувания. 

Той скочи от протрития диван и викна в лицето ѝ:

- Когато умра, прави каквото искаш. Докато съм жив обаче, не искам дори да чувам за подобни неща, ясен ли съм?!

Валентина дори нямаше време да кимне, когато чу трясъка от затварящата се входна врата. 

- Какво става, како? – подаде се на вратата съненото ѝ братче, триейки очички. 

- Нищо, какиното – машинално отговори тя. – Отивай да спиш, че утре си на училище.

- Ама аз ви чух да викате – не се отказа детето. 

- Случва се така, понякога – обясни Валентина. – Възрастните понякога се налага да си крещят. Хайде, върви да си лягаш!

Детето се поколеба на вратата, но явно сънливостта надделя, защото се върна в леглото. 

Валентина остана сама, в тъмната кухня на протрития диван и се замисли. Какво можеше да направи? Да се откаже от възможността и да я захвърли? Защо? Не беше имала много възможности през живота си. Не виждаше какво може да се промени, ако отиде на една фотосесия. Човекът беше казал, че става дума за нормални дрехи. Нямаше да се снима гола, или нещо такова. Обаче за пет часа работа щяха да ѝ платят колкото за половин месец във фирмата. Лошо ли беше да спечели малко пари? Все едно не им трябваха! И сестра ѝ, и брат ѝ имаха нужда от нови дрехи, да не говорим за нея самата. Все още носеше дрехите си от училище. Лошо ли беше, че от време на време и на нея ѝ се искаше да облече нова дреха? 

Младата жена се разплака. За пропиляното време, за всичко онова, което не беше постигнала в живота си, за всичко онова, което искаше да постигне, но не можеше. Човекът ѝ се виждаше нормален, защо пък да не се опита? Ако иска нещо друго, просто щеше да си тръгне. Нямаше да ѝ платят, но пък поне съвестта ѝ щеше да е чиста. Как баща ѝ не го разбираше?

Тази вечер Валентина не си легна. Реши да чака баща си да се върне. Не можеше да е отишъл далеч толкова късно през нощта, а и не би похарчил много пари, за да се напие. Тя беше сигурна, че е отишъл да пие. Баща ѝ не го правеше често, но когато отидеше да пие, беше качествено. Имаше си авери сред съседите – чичо Стефан и бай Иван от съседния блок. Те не чакаха втора покана, а просто се настаняваха на една от пейките пред блока с бутилка домашна шльокавица или купена от супера бачонка и се наливаха до безсъзнание. Баща ѝ обикновено правеше така на годишнината от смъртта на майка ѝ. Явно беше решил, че има повод. 

Валентина не се съмняваше къде е. Знаеше само, че когато се върне сутринта, ще се чувства виновен и ще е доста по-сговорчив. Тя самата не беше сигурна дали точно моделството ще я измъкне от бедността, но беше твърдо решена да опита. Онзи човек беше казал, че е красива. Тя стана и отиде до огледалото. На бледата светлина на крушката в коридора, в старото почерняло огледало, в нея се взираше собственото ѝ отражение. Дали наистина беше красива?

Зелени очи, естествено руса коса, стройно тяло. Нищо не ѝ липсваше и никога не беше искала да е друга. Да, наистина беше красива. Поне повечето хора биха казали така. Обаче не искаше да я смятат за празноглав модел. Не искаше да е поредната бройка, която да бъде подмятана от разните там богаташи, престъпници и прочее. Тя беше почтено момиче! И искаше да си остане такава. 

Валентина започна да крачи напред-назад из тясната кухничка. Как точно да стане така, че хем да опита да работи като модел, хем да не изгуби сигурната си работа, хем да може да умилостиви баща си? Само той ѝ беше останал и тя не искаше да го губи. Всеки път, когато се караха, това ѝ разбиваше сърцето. Обичаше го, въпреки недоимъка, в който живееха, въпреки всичко. Той беше неин баща и тя имаше нужда от неговото одобрение. Не можеше да си позволи да загуби работата си – нямаше необходимото образование, за да си намери нещо по-добро, а тази работа я беше търсила дълго и трудно. Не можеше да си позволи да загуби сигурния доход, заради нещо временно. Така нямаше да стане. 

Тя седна на кухненската маса. Съдбата ѝ беше отнела възможността да учи, дали сега не се опитваше да ѝ подаде ръка? Тя тръсна глава – такива неща ставаха само в приказките. Обикновените момичета като нея трябваше да се борят с обикновените си проблеми и да стигат до обикновени решения. Трябваше да има начин... 

Валентина пусна отново компютъра и се зае да търси този Петър Александров, вече не сайта му, а информация за него. Оказа се наистина известен моден фотограф. Дори успя да издири контактите на няколко момичета, които бяха работили с него. Едно дори беше още будно. Валентина ѝ писа с въпроси какъв е този човек, добър ли е, дали не търси нещо друго, а не просто модел. 

След кратка пауза момичето отговори, че този човек е като шестица от тотото. Най-добрият в бранша. 

„Ако те е намерил - пишеше тя, - значи имаш невероятен късмет. Нямаш представа колко професионални модели се редят на опашка пред студиото му и са готови на всичко, само и само той да направи няколко снимки за портфолиото им. Щом като те е забелязал, върви и дерзай!“ 

Така завършваше съобщението на това момиче. В момента тя работеше в САЩ като модел, както се оказа, именно благодарение на портфолиото направено при точно този фотограф.

Валентина обаче не вярваше на приказките и продължи да търси. Какви ли бяха цените за моделстване? Все някъде трябваше да има точен ценоразпис. Оказа се, че плащат доста добре, като се има предвид нейната заплата. Но какво щеше да каже на баща си? Реши, че изобщо няма да си ляга тази вечер – така и така от фирмата им бяха дали половин ден почивка заради добре свършената работа вчера – и ще го изчака да се върне сутринта.

Бащата на Валентина се върна, напълно трезвен, към седем сутринта. Валентина тъкмо привършваше с пърженето на филийки за сестра си и брат си. Преди да станат малките, понеже не я свърташе на едно място, беше решила да ги изненада със закуска преди училище. Така и така не си беше лягала, поне да има някаква полза от това. След като си бе приготвила рецитацията за пред баща си, беше пуснала две перални и беше простряла, просто застана пред котлона и започна да пържи филийки на светлината на изгряващото слънце. 

Когато баща ѝ се появи, малките вече ръфаха по една филия намазана със сладко в кухнята. 

Валентина чу скърцането на вратата и хукна да го посрещне.

- Здравей тате! – поздрави го тя и посегна да вземе якето му. 

Той изсумтя, погледна я мрачно и сам окачи връхната си дреха на закачалката в коридора. После се запъти към стаята си. Валентина припна след него. 

- Тате, аз...

- Не пред малките! – сряза я той. – После ще говорим!

Валентина кимна и се върна при малките. Беше загорила една от филиите. Нищо, щеше да я даде на бездомното куче, което винаги просеше на входа на блока. 

Като в транс подготви брат си и сестра си за училище – сложи учебниците и тетрадките, направи им сандвичи за междучасието. После ги изпрати до входа. Брат ѝ хвана сестричката си за ръка и двете деца тръгнаха към спирката, за да отидат заедно на училище. После, отново заедно, щяха да се върнат.

Валентина едва дочака малките да се скрият зад ъгъла и хукна нагоре по стълбите към дома си. 

- Тате, трябва да поговорим! – провикна се от вратата тя, по-ентусиазирана от когато и да е било.

- Знам – чу тя гласа на баща си откъм кухнята.

Той беше седнал на кухненската маса и дояждаше закуската на малките. Те винаги искаха да имат по една филия като големи, но почти никога не успяваха да я изядат. Валентина седна срещу него. Изобщо не ѝ беше до ядене.

- Тате, аз за вчерашния разговор... – започна неуверено тя. 

- Аз също искам да поговорим за това – кимна баща ѝ и остави недоядената филия на братчето. – Валя, сигурна ли си, че искаш да правиш това? – попита я настойчиво той. – Сигурна ли си, че искаш да станеш още една красива празноглавка? За това ли те отгледах? За да видя как си пропиляваш живота?

- Чакай тате! – започна разпалено Валентина. – Не е така, както си мислиш! Проверих онзи фотограф – той наистина е много известен и моделите се избиват да работят с него. Дори говорих с някои от момичетата, сега работят в Америка, представяш ли си? Казаха ми, че съм късметлийка, че ме е забелязал. Обикновено моделите му плащали, за да работи с тях! А на мен той сам ми даде визитка!

Баща ѝ се намръщи. Вгледа се в дъщеря си – същото онова момиченце, което беше подхвърлял във въздуха преди колко, петнайсет години? Сега тя беше бледа от недоспиване и със сенки под очите. Изтощена и изнервена от живота, който водеха. Нима имаше право да продължава да иска отстъпки от нея, след като по стечение на обстоятелствата не бе могъл да ѝ осигури дори образование? Какви шансове имаше детето му в този живот? Да, тя беше все още много млада и неопитна, но нямаше нито пари, нито образование. Все си намираше лоша работа, а той знаеше, че неговото момиченце заслужава много повече. Дали това не беше единственият ѝ шанс? Дали не беше твърде суров с нея? 

- Дъще, Валя, не мога вече да ти забраня да направиш това или онова – започна предпазливо той. – Откакто майка ти си отиде, ти си като майка за малките и опора за мен. Ти се грижиш за къщата – готвиш, чистиш, учиш уроци и пишеш домашни с тях. Не мога да те заключа вкъщи и да ти кажа какво да не правиш. 

Той замълча и погледна към прозореца. Беше мрачен – заради всички горчилки, които му беше тръснала съдбата. Валентина мълчеше. Не знаеше какво би могла да каже в подобен момент. Дали щеше да ѝ позволи да отиде? 

- Времената вече са други – продължи баща ѝ след малко. – По мое време да си модел означаваше да си уличница на богатите. Не искам за теб такава съдба, Вале! Ти заслужаваш и звездите от небето и ако можех, бих ти ги дал. Но виждаш в какво състояние сме! Дори едната такса в университета не можах да ти платя! Прости ми!

Очите на баща ѝ се напълниха със сълзи. Валентина стана и го прегърна.

- Ти не си виновен, тате – каза тя. – Просто така се получи. Освен това сега може и да имам втори шанс. 

Баща ѝ я отдалечи от себе си и я погледна въпросително. 

- Как така? 

- Ами, проверих какви са тарифите за снимки, колко плащат на моделите. Оказа се, че ако работя с този фотограф и ако той наистина е прав, може да изкарвам доста пари с това. Знаеш ли, тате – допълни тя със светнали очи, - той ми каза, че с визия като моята агенциите ще се избиват да работят с мен!

Баща ѝ поклати тъжно глава. В очите му се четеше както тъга, така и стаен гняв. Когато най-накрая заговори, звучеше уморено:

- Те всичките така говорят в началото. Това е колкото да те хванат на въдицата. 

- Ама не е така, тате, виж! – и тя отново му показа сайта на фотографа. 

Баща ѝ се мръщи известно време, разгледа няколко снимки и отговори:

- Ти си достатъчно голяма, Вале, за да решаваш сама. Не мога да ти забраня. Обаче не очаквай и да се радвам. Това не ми харесва. Ако искаш опитай, но бъди много внимателна! 

Той стана и я хвана за раменете. 

- Бъди внимателна, чу ли! – повтори баща ѝ настойчиво и се вгледа в очите ѝ. – Ако дори за момент се усъмниш, че има нещо нередно, просто си тръгни. Дори няма да им казваш, че си тръгваш! И в никакъв случай не им казвай къде живееш, ясно ли е!

Валентина кимна. Макар и половинчато, и с много уговорки, той ѝ беше позволил. Беше ѝ позволил! Тя го разцелува и се зае да му спретне истинска закуска – наряза му домати, изпържи филийки и за него и направи айрян. 

Докато закусваха заедно, баща ѝ продължи да дава съвети – какво да каже и какво да премълчи, веднага да му се обади, ако усети, че нещо не е както трябва и други подобни. Валентина се опитваше да слуша внимателно, но в главата ѝ звънеше само една мисъл. Как, ако стане достатъчно успешен модел, ще може да се запише да учи. 

Дали съдбата наистина не ѝ даваше втори шанс? Момичето не спря да се чуди, докато не изпрати баща си да си легне. Тази вечер щеше да е отново нощна смяна, за да върне услугата на колегата, който го беше сменил вчера. 

Валентина едва го дочака да заспи и излезе на балкона с телефона си в едната ръка и визитката на фотографа в другата. Дали да му се обади? Щеше ли изобщо да си спомни коя е? След като при него моделите се избиват за часове, коя беше тя? Обикновено момиче, можеше дори да се каже, че е и от гетото. Без опит пред камера, без какъвто и да е друг опит освен този пред печката. На какво изобщо се надяваше?

Валентина се отпусна на стария шкаф, който баща ѝ беше изнесъл на балкона преди години за бурканите и взе визитката в ръка. „Петър Александров – моден фотограф“. Дали наистина беше този, за когото се представяше? Дали все пак баща ѝ не беше прав? 

Тя се загледа в съседния блок – в прозорчетата на балконите, в простряното пране. Искаше за себе си нещо по-различно от това цял живот да готви и чисти за баща си и малките. Искаше да постигне нещо сама. 

Момичето погледна отново визитката и решително набра номера. Сложи телефона до ухото си и се заслуша в сигнала: пиу, пиу, пиу... Никой не отговаряше. Валентина отчаяно затвори. Естествено, че нямаше да вдигне! Сигурно при него идваха само с ходатайство и запазен час. Каква глупачка беше изобщо да си помисли, че ще се свърже с нея!

Момичето взе визитката и я скъса на две. После още на две и още на две. След това стана и изхвърли парченцата през балкона. Те полетяха като снежинки, твърде подранили снежинки, които все едно се бяха откъснали от собствената ѝ душа. За кратко си беше помислила, че е Пепеляшка и по някакво чудо ще може да носи неземно красиви дрехи и стъклени пантофки и да отиде на бала. Само за миг беше решила, че има шанс да постигне нещо в живота. Но бързо се върна обратно, към тиквите, дрипите и къщната работа.

Тя беше обикновено момиче, което живееше обикновен живот. В него нямаше място за вълшебства и втори шанс. Нямаше място дори за щастие.

Валентина се сви на кълбо върху шкафа и се разплака. За себе си, за изпуснатата възможност, за скапания живот. Плачеше за всичко, което ѝ се беше случило и за всичко онова, което нямаше никога да ѝ се случи. 

Не знаеше колко е плакала така. Може би час, може би два... От транса я извади звъненето на телефона. Валентина изтри очите си с опакото на ръката и погледна екрана. Беше непознат номер. За момент реши да затвори, но тъй като не я търсеха често по телефона, все пак вдигна.

- Ало? Звъняли сте ми, но не съм си чул телефона – обясни мъжки глас от другата страна. 

- Здравейте – колебливо започна Ирина. – С Вас се видяхме вчера, Вие ми дадохте визитката си... 

- А, ти ли си, красиво момиче? – видимо се зарадва той. – Никола ми каза, че си малко срамежлива. Радвам се, че се свърза с мен. Какво ще кажеш, искаш ли да дойдеш в студиото ми днес следобед? За пробна фотосесия?

Валентина се замисли. Искаше ли наистина? Това можеше да е най-голямата грешка или най-доброто решение в живота ѝ . 

- Ще дойда, дайте ми адреса – твърдо каза тя. 

Записа адреса на ръката си, защото нямаше под ръка хартия и затвори. Щеше да опита. Поне веднъж щеше да опита. Може би, някъде там, се криеше и нейното щастие. Поне щеше да се опита да го намери. Младата жена отново излезе на балкона и погледна надолу към клоните на кестена – те отново просветваха в златисто на сутрешното слънце, а малкото останали листа все едно ѝ нашепваха „Опитай!"

Светофарът на съдбата - втора част

Офисът на фирмата за кетъринг и организиране на събития, където работеше Валентина, се намираше чак в Бизнес парка, защото там бяха повечето клиенти. За съжаление обаче именно това местоположение беше причина за почти постоянните закъснения на Валентина. Не че не излизаше навреме, точно обратното, просто когато трябва да сменяш три превозни средства едно след друго, все ще изпуснеш някое. Обикновено закъсняваше с около половин час, сега – благодарение на събитията от сутринта – беше навъртяла около час и половина закъснение. 

Още от вратата я посрещна колежката ѝ Мария:

- Петров ти е бесен! – просъска тя на Валентина и я повлече към тоалетната. – В твой интерес е да имаш добро извинение, иначе изхвърчаш от тук!

Сърцето на Валентина се сви. Тази работа наистина много ѝ трябваше! Плащаха добре, а заетостта беше по-малко отколкото дванайсетчасовите смени в супермаркета. Когато не помагаше в сервирането, тя работеше в кухнята за да приготвя хапки и сандвичи – отрано бяха забелязали, че я бива в декорациите. Освен това беше и секретарка на шефа. Мария отговаряше за логистиката и организационните дейности. По принцип се водеше началник, но не се надуваше много и затова с Валентина бяха в относително добри отношения. Днес обаче нещата бяха малко по-различни. Затова младата жена хвърли якето и чантата си на бюрото на Мария и хукна към кабинета на шефа си, Станимир Петров. Той по принцип беше много добродушен човек, така че щом сега беше бесен, беше станало нещо ужасно. Валентина имаше определени подозрения какво е станало, но предпочиташе да отиде, да падне в краката на шефа си и да го помоли за отсрочка на уволнението.

- Къде беше цяла сутрин? – започна от вратата Петров. –Аз секретарка ли съм наел или моделка, която да се разхожда важно-важно из офиса ми? Къде се мотаеш?!

- Простете ми, господин Петров – започна тихо Валентина, - тази сутрин, на път за офиса, ме блъсна кола. Трябваше да се ходи в Пирогов и така нататък. 

Шефът ѝ я изгледа преценяващо, а после видя стегнатия ѝ в бинт крак. Валентина докуцука до един от столовете пред бюрото му и седна, без да са ѝ разрешили.

- Моля Ви, господин Петров – започна тя събрала ръце като за молитва, - не ме уволнявайте! Тази работа много, много ми трябва! 

Шефът ѝ присви очи и Валентина се сви под погледа му.

- Няма да те уволня – той вдигна ръка, за да ѝ попречи да се изкаже, - но ако наистина искаш да продължиш работата си при нас, ще трябва да дойдеш на събитието тази вечер. 

- Но, господин Петров, кракът ми е изкълчен – проплака Валентина – как ще сервирам? 

- Няма да сервираш, ще стоиш на бара и ще наливаш напитките – отсече Петров. – И не ме интересуват никакви извинения. Или идваш довечера, или си търси нова работа! А сега изчезвай!

Валентина излезе от кабинета на шефа си попарена. Как щеше да отсъства довечера? Баща ѝ не знаеше и не се беше сменил с някого, а довечера беше дежурен. Брат ѝ и сестра ѝ нямаха у кого да останат, а не можеше да ги остави сами. Затова тя седна на бюрото си и се разрида. Тази работа, която си беше намерила с толкова труд, която трепереше да не изгуби, се изплъзваше като пясък между пръстите й. Защо винаги ставаше така? Тъкмо нещата потръгваха и всичко се съсипваше! 

Така беше станало и преди шест години. Тогава си живееха добре – баща ѝ наистина работеше на две места, но тогава и майка ѝ работеше. Живееха скромно, но не бедно и като че ли тогава беше последния момент, когато Валентина си беше позволила да мечтае. Тогава мечтаеше за добро образование и за хубава професия. Младежкото ѝ съзнание рисуваше други картини. После се появиха битовизмите, безпаричието и проблемите и всичко се промени. Сега единствената мечта на Валентина беше как да запази работата си. 

- Хей, да не те е уволнил? 

Мария приседна до нея. Тя беше само няколко години по-голяма от нея, но за разлика от Валентина имаше висше образование. 

- Не, просто ако не отида на събитието довечера, ще ме изхвърли! – изхлипа младата жена. 

Мария я разтърси.

- Ти луда ли си? Как няма да отидеш? 

- Няма кой да гледа сестра ми и брат ми – продължи да хлипа тя. – Как да изляза? На кого да ги оставя като баща ми е нощна тази вечер? – и тя се задави в сълзи. 

- Чакай, чакай малко! – разтърси я Мария. – Така няма да стане! Нямате ли съседка, на която да можеш да ги оставиш? Някоя баба? Нямаш ли им телефоните? Стига си ревала де! – и тя ѝ подаде една чаша минерална вода.

Валентина изпи чашата почти на екс и се замисли. Наистина имаха съседка, самотна старица, която от време на време идваше да помага. В суматохата и стреса беше забравила за това. Сега се хвърли на врата на колежката си и набра номера на бабата. След няколко опита, най-накрая успя да се свърже с нея и жената се съгласи на драго сърце да помогне. Знаеше какво е финансовото положение на семейството, а и нямаше нищо против да бъде отново сред хора. Валентина поблагодари няколко пъти и се поуспокои. Все някак щеше да издържи вечерта, колкото и да я болеше крака. Лекарят от Пирогов ѝ беше изписал обезболяващи, щеше да ги пие. Щеше да си запази работата. 

Тя седна отново на бюрото си и се зае с рутинната си работа – подреждане на документи, оправяне на статистика, пращане на мейли до този или онзи клиент. Така неусетно времето се изтърколи и денят премина във вечер. 

Събитието, на което Валентина трябваше да присъства, беше едно от най-важните за фирмата през тази година. Цяла голяма фирма канеше всичките си служители и клиенти в една от големите офис сгради в Бизнес парка. Събитието беше замислено като коктейл, но по-скоро щеше да представлява нещо като прием. Имаше стриктен дрескод дори за обслужващия персонал и се наложи Мария спешно да намери една черна рокля за Валентина, защото този път стандартните дрехи – пола, риза и вратовръзка – нямаше да свършат работа.

Роклята беше много дълга, но когато Валентина я облече, се оказа, че много добре прикрива бинтования ѝ глезен. Мария ахна.

- Вале, ти си била много красиво момиче! – възкликна тя. – Дай да ти пуснем косата! Така ще си още по-красива.

- Не, така е добре – дръпна се тя. – Нали все пак ще сервирам, няма да ме снимат. Дори и роклята е излишна, ако ме питаш мен. 

- Шефът каза да сме официални и ние сме официални – отговори Мария и я хвана под ръка. – А ти, мила моя, си зашеметяваща! Ще им събереш очите, да знаеш! 

- Кой ще ме гледа мен? – засмя се Валентина. – Аз ще съм само прислужница там. Никой не забелязва прислугата. 

- Не бъди толкова сигурна – сръга я Мария и се изкикоти. 

Двете продължиха да обсъждат кой и защо ще бъде на събитието по пътя към сградата. Кола трябваше да откара както служителите, така и храната до мястото и като ги видя, шофьорът не се сдържа да ги подкачи:

- Аз сервитьорки ли карам, или грандами? – те се изкикотиха и дори не го удостоиха с отговор. 

Самото събитие беше наистина грандиозно – навсякъде цветя, аранжирани по масите, балони в цветовете на компанията – виолетово и червено – и елегантни коктейлни маси. Валентина се огледа и се запита какво ли е да живееш в подобен свят. Където коктейлите са ежедневие, а рокли като нейната се носят от прислугата. 

Станимир Петров вече ги чакаше на входа. Като ги видя как изглеждат, той тикна списъка с гостите в ръцете на Валентина и изкомандва:

- Ти ще ги посрещаш! – Валентина тъкмо мислеше да възрази, когато той излая: - Или изпълняваш, или си пиши молбата за напускане. 

Валентина кимна и пое флипчарта. 

- Нали ти трябваше да ги посрещаш? – попита тъжно тя. – Защо аз?

- Защото си по-хубава, затова – намигна ѝ Мария. – Наслаждавай се и после да ми разкажеш за роклите и бижутата!

- Обещавам! – кимна Валентина и хвърли един поглед на списъка. 

Двете млади жени имаха навик да разглеждат снимки на красиви рокли в интернет и да си фантазират какво ли би било да ги носиш. Това беше едно от малкото забавления на Валентина. Мария често я подкачаше, че с тези мерки на модел нищо чудно някой да я забележи и да стане известна. Предвид ситуацията в момента обаче, Валентина беше твърдо против подобни неща – според нея моделите бяха празноглави момиченца, които работят едно през деня, а друго вечер. Тя не искаше да бъде една от тях. Никога! 

Гостите започнаха да идват един след друг – елегантни господа в скъпи костюми и красиво облечени жени окичени с бижута. Валентина се стараеше да запомни всяка една от тях, за да може после да разказва на Мария, но след десетата или петнайстата дама, всички ѝ изглеждаха еднакви. Роклите им безспорно бяха красиви и уникални, от коприна и шифон, кадифе или някакви други тъкани, чиито имена Валентина не знаеше. Всички обаче гледаха през нея, все едно не е там. По същия начин сигурно гледаха банкомата или валидатора в метрото. Всъщност, те изобщо не се возеха в метрото, а имаха собствени шофьори. 

Валентина тъкмо беше почнала да разсъждава върху това колко е нечестен животът, когато дочу познат глас:

- Светът наистина е малък!

Тя вдигна поглед и видя пред себе си не друг, а Никола, шофьорът, който я беше блъснал сутринта. Сега беше подръка с красива жена на неговите години. 

- Скъпа, това е момичето, което едва не отнесох сутринта! – обърна се той към дамата до себе си и попита Валентина: - Ти как си? Как е глезенът?

- Нищо ми няма – смутолеви тя и започна да го търси в списъка. 

Беше в самото начало, значи от управата на фирмата. За момент се зачуди дали няма някакво провидение в цялата ситуация. Той ѝ беше казал сутринта, че работи като маркетингов експерт, а ето – сега тя се беше оказала на събитието на фирмата му. Валентина тръсна глава, просто случайност, нищо повече. 

- Да, светът наистина е малък – обади се жената. – Тук ли работите, или Ви наеха специално за случая? – попита тя и измери Валентина с един типично женски преценяващ поглед.

- Спокойно, съпругата ми се шегува – махна с ръка Никола и се обърна към жена си: – Да, тя наистина работи тук, но иначе съм съгласен, многоѝ прилича на модел. 

- Ами да кажем на Петър, нали той си търсеше модели! – възкликна жената, докато Валентина я отбелязваше в списъка. 

- Аз не ставам за тази работа – каза младата жена, но съпругата на Никола я потупа по ръката.

- Мила, ти си красива като капка, как да не ставаш! Слушай ме мен, ще бъдеш великолепен модел! И ще ти плащат добре! – и тя ѝ намигна. 

Гостите продължиха да се нижат един след друг, но Валентина вършеше работата си машинално. Отбелязваше хората, пожелаваше им приятно прекарване и се обръщаше към следващите гости. Вече дори роклите и бижутата на жените не ѝ правеха впечатление. Беше ли наистина красива? Никога не си беше задавала този въпрос, главно защото за да си красива имаш нужда от време за себе си и пари, за да се разкрасяваш. При Валентина разкрасяването се свеждаше до сресване на косата, скубане на веждите от време на време и евентуално някое червило. Толкова. Дали наистина беше красива? Жената я беше уверила, че е така. 

От друга страна обаче, тя не искаше да бъде празноглава моделка. Искаше да учи, да има хубава професия. Красотата, дори и наистина да беше красива, беше до време. А какво щеше да прави след това? Не, по-добре да се държи за работата, която вече имаше. Нямаше смисъл да изпуска питомното, за да гони дивото. 

Както се беше замислила, дори не разбра как пред нея се появи дребен прошарен мъж над петдесетте. 

- Аз съм Петър Александров – представи се човекът. – Моите приятели ми казаха, че сте много красива и виждам, че не са ме излъгали.

Валентина нямаше представа какво да отговори на това. Не беше свикнала да я ласкаят.

- Аз съм фотограф – подаде ѝ той своята визитка. – Тези дни ще правя фотосесия за много известна модна марка и имам нужда от модели. Мисля, че имаме общ познат – казва се Никола – намигна ѝ той.

Валентина пое визитката и я разгледа. На нея наистина се мъдреше „Петър Александров – моден фотограф“. Какво обаче да му каже?

- Вие имате много интересни черти – продължи мъжът. – Чудно как никоя агенция не Ви е открила досега. 

- Никога не съм работила като модел – успя да каже тя, докато отбелязваше гостите в списъка. 

- Голяма загуба, голяма – поклати глава той. – Имате невероятна визия и ако се съди по стойката Ви, имате и вродена грация. Това задължително трябва да се заснеме! 

- Нямам никакъв опит – обясни тя и го погледна в очите. – Наистина! Дори не знам какво да правя пред камера!

- Това се учи – усмихна ѝ се той така, че около очите му се появиха ореоли от бръчици. – Другото трябва да е вродено. Обади ми се тези дни, ако се интересуваш. Ще се радвам да работим заедно!

Валентина се поколеба. Ами ако това беше поредната схема за наемане на елитни компаньонки? Баща ѝ често говореше за такива неща. Никола изглеждаше нормален, но какво от това? Съвсем спокойно можеше да има подобни приятели. 

- Ама ти какво си помисли? – възкликна учудено човекът срещу нея. – Спокойно мила, това е работа като всяка друга. От теб ще се иска да обличаш красиви дрехи и да ги представяш по най-добрия начин пред камерата. Нищо повече! – той театрално вдигна ръце към тавана. – Боже, какво правят медиите с общественото мнение! Ти да не си помисли, че си търся момичета на повикване?

Валентина се усмихна. Познал беше. 

- Нещо такова – тихо каза тя. – Не съм свикнала да общувам с фотографи.

Той се засмя. 

- Съдейки по външния ти вид, мила моя, само да те видят на снимка и ще се избият да работят с теб. А веднъж да направиш добро портфолио, може и да отидеш в чужбина.

Той ѝ намигна и се запъти към вътрешността на залата. Валентина остана загледана след него. Дали изобщо да му се обади, или просто да изхвърли визитката в първото кошче? Реши да я запази, все пак, и да обмисли предложението. Идеята сама по себе си не беше лоша.