Повест за децата на Славейкови

Здравей отново, драги ми читателю!

В предишния пост се тюхках защо абитуриентските балове са се превърнали в парад на чалгата и защо студентският живот се разбира като бачкане на гадна работа и напиване до безсъзнание в някоя долнопробна дискотета под звуците на още по-добнопробна чалга. 

Няма какво да се лъжем, нашето университетско образование се е обезценило твърде много. Вече не е важно какво си учил, а какви връзки имаш. С образование я си намериш работа, я не. С връзки обаче нещата са други...

Днес обаче няма да си говорим за това. Ще се върнем ние с тебе, драги ми читателю, назад във времето. Цели сто и петдесет години. Когато образованието не е било достъпно за всички. 

Тази история звучи като приказка или като измислица. Но е самата истина. Тя доказва, че не е важно какво работят вашите, за да постигнеш нещо. Важно е да имаш желание да се развиваш. Искаш ли да чуеш тази история? Това е повестта за децата на Славейкови. 

Петко Славейков отвъд възрожденския идеал

Ако днес се загледаме в статуята на дядо Петко, може би той ще ни се види като достолепен и състоятелен господин, облечен "алафранга". От онези, които прекарват свободното си време в някое кафена на сладки приказки, а вечер пушат на чардака на голямата си къща. Да, ама не. Защото Петко Славейков не е имал този късмет. Точно обратното - той и семейството му живеят дълги години в нищета. Самият Петко Славейков пристига в Трявна като учител и не след дълго се задомява за богатата чорбаджийска щерка Иринка, от Райковия род, по онова време една от най-старите и богати тревненски фамилии. На фона на учения си мъж, Иринка е неграмотна и остава такава до края на живота си (въпреки опитите на Петко да я научи да чете и пише). Не е ясно дали младите са се обичали лудо, но определено не е било брак по сметка, тъй като Петко, макар и учен човек, не е имал собствено имане или нищо, което да може да предложи на богатите родители на Иринка. 

Като сватбен подарък тъстът купува на младото семейство двукатна къща баш на чаршията на Трява - малък, но много уютен дом. Годините се търкалят бързо и неусетно Даскалпетковица нароява цели шест деца. С даскалската заплата обаче още тогава не може да се преживява и при наличието на цели осем гърла за хранене, дядо Петко се принуждава да напусне Трявна и да обикаля из България, за да продава онова, което е написал или пък да даскалува. Парите обаче не стигат и някогашната богата чорбаджийска щерка, навикнала да живее в ширни двори и да има от всичско живее под прага на бедността. 

Основната тежест за отглеждането и изхранването на всичките шест деца се пада на нея. Пари от Петко пристигат рядко, а дори и когато ги има, те не стигат да се облекат, нахранят и изучат шест деца. Да, правилно чу, драги ми читателю - макар и безкрайно бедни, Славейкови изпращат на училище всичките си шест деца - четири момчета и две момичета. Предполагам си спомняш историята на прадядо ми от предишния пост, драги ми читателю. Е, тези хора са били със съвсем друг мироглед, при това около петдесет години преди прадядо ми да се роди. 

Иринка сядала на чардака си и тъчала и шиела за други хора, за да изхранва децата си, но никога, нито за момент не се оплакала и не позволила на хората да я съжаляват. Обратното - възпитала децата си да бъдат пестеливи, но не стиснати, скромни, но все пак да отстояват позициите си. И да са любознателни, да учат и винаги да се стремят да са най-добрите. Тя, неграмотната, успяла да изпрати всичките си шест деца със СТИПЕНДИИ в западни университети. Да, правилно прочете, всичките шест деца на Славейкови отиват да учат в западни университети, всичките са невероятни интелектуалци, част от елита на страната ни и всички, до са едни от най-добрите в своята област. 

И това са го постигнали не богати деца, а такива израстнали в нищета, от държава, която тогава е под чужда власт, където няма добро образование, защото няма кой да ти го предложи. А те са успели. Сега ще се опитам да изложа накратко биографията на всичките шест деца на Славейкови, защото имената им трябва да се помнят, а постиженията им да се знаят, защото те слагат в малкия си джоб всички нас взети заедно. 

Децата на Славейкови

Може би за това е виновно забавното стихче за "Пенчо, бре, чети" и литературната слава на същото това дете, но в паметта на народа от всичките деца на Славейкови е останал само най-малкият, поетът Пенчо Славейков. Славейкови всъщност имат осем деца, но две от тях умират преди да навършат пълнолетие. Останалите шест обаче са оставили трайни следи в нашата история. 

Кои са те и какво са постигнали?

Иван Славейков (1853-1901)

Най-големият син на Славейкови е поливалентна личност, която не се ограничава само в едно поприще. Той е политик, филолог, учител и преподавател. В ония години, още преди Освобождението, Славейкови успяват да пратят сина си да учи първо в английския колеж в Малта (!!!), а после в престижния Роберт колеж в Цариград. Момчето е даровито, научава няколко езика и след това се връща да учителства в родината си. Междувременно се занимава с преводи, за да може знанието да бъде достъпно и на неговите по-малко образовани сънародници. 

След Освобождението Иван се посвещава на административна работа като за година е дори кмет на София точно по време на Сръбско-българската война. Става член на Българското книжовно дружество (днес БАН) и дълги години е председател на неговия Историко-филологически клон. Към края на живота си е министър на просветата. 

Като най-голям, на него се пада да помага на баща си в делото му и Иван не го разочарова - още по време на Априлското възстание започва да описва турските зверства

Рачо Славейков (1858- 1931)

Вторият син на Славейкови е с не по-малко впечатляваща биография. Рачо се изявява като преводач, публицист и... военен. Също като по-големият си брат, учи в Роберт колеж, а след това получава стипендия за обучение в град Николаев. Завършва Кавалерийското юнкерско училище и се връща в Източна Румелия като кавалерист. По време на Сръбско-българската война получава званието капитан, но се забърква в офицерски бунтове, затова е осъден на смърт. Бяга в Петербург и там завършва висшата кавалерийска школа (т.е. става военен с висше образование). Успява да се върне в България към края на XIX век, но му е забранено да се занимава с военна дейност, затова Рачо се изявява като... преводач. Той не само превежда, дори започва да пише свои публицистични творби. Негови неща публикуват няколко вестника по онова време. Пише не само по военни, но и по литературни въпроси и превежда както от руски, така и от английски. Имал такъв остър език, че дори генералите се плашели от лютите му забележки. За известно време работи като финансов ревизор и всява страх и паника, където и да отиде на проверка. 

Във вихъра от войни започнали с Балканската и завършили с Първата Световна, Рачо е активен участник и така Рачо получава чин подполковник. Дори след края на войните, старият кавалерист не се отказва, а към края на живота си се зачислява към опълчението. 

Христо Славейков (1862-1935)

Третият син на Славейкови не отстъпва по постижения на батковците си. Той е политик, юрист и изобщо доста активен гражданин. За разлика от батко си Иван, Христо се изучва в Трявна, но после заминава за Николаев в пансион със стипендия. След Освобождението пък получава шанса да завърши право в Харков.  Когато се връща в България, получава поста на зам. прокурор в Софийски окръжен съд и съдийства из Кюстендил и дори във Варна. След Освобождението, отново, завършва право (явно специализация) във Франция. 

Човекът обичал да си угажда и затова сменил първоначалната бащина заръка да учи инженерство с правото. 

Христо работи като съдия и адвокат и е активен деец на Демократическата партия като се изявява като редактор на вестниците на партията. Депутат е в девет народни събрания (от 1896-1927) и за кратко е председател на Народното събрание, както и министър на правосъдието. На него се пада честта да прочете манифеста за Независимостта през 1908 г. и да го връчи на Фердинанд. 

Пенчо Славейков (1866-1912)

Може би най-познатият син на Славейкови е Пенчо - меланхоличният, но иначе много даровит поет. Пенчо е най-малкото дете в Славейковия род и като малък е доста буен. Тази негова буйност и игривост обаче белязват целия му съзнателен живот. Един инцидент - заспива върху заледената Марица - води до трайни увреждания. Печно се движи с бастун, пише и говори трудно. Това обаче не спира потока на мисълта му. 

Учи философия в Лайпциг и след това се отдава на писателска кариера. Но няма да те отегчавам с неговата биография, драги ми читателю, тъй като това не е урок по литература. 

Да видим каква е била съдбата на останалите деца на фамилия Славейкови...

Донка Славейкова (1855-1937)

Най-голямата дъщеря на Славейкови е като майка за останалите деца. За съжаление, грижите около по-малките братя и сестри не й позволяват да завърши колеж или университет, но това далеч не означава, че Донка си стои у дома и просто чака другите да се грижат за нея. От малка помага на майка си и се показва като даровита тъкачка и бродирачка и килимарка. Толкова даровита всъщност, че от близо и далеч я търсят заради невероятните й килими. 

Донка отглежда единственото дете на по-малката си сестра Пенка. Това дете, Светослава, един ден ще съхрани родовата памет за Славейкови и ще дари дома си за музей на Петко и Пенчо Славейкови. 

Пенка Славейкова (1870-1894)

Втората дъщеря на Славейкови, за разлика от кака си, е с високо образование и разностранни интереси. Даровита преводачка и поетеса, владееща няколко езика. За съжаление, за нея трудно могат да се намерят данни извън тези, които можете да чуете в къщата-музей в Трявна. Тя, казва Пенчо, била любимата му сестра, защото често го увличала в литературни спорове. Животът й е прекъснат рано, когато почива при раждане. 

Райко Славейков (1861-1872) 

Той е последното дете, за което се знае нещо. Всички останали го смятат за най-даровития поет от всички, но животът му е прекъснат едва на 17 години, като ученик в Николаев. 

В заключение

Вероятно вече се чудиш, драги ми читателю, защо трябваше да напиша тези биографични бележки. Какво е общото между тези истори ли? Когато човек ги слуша, направо го хваща комплекс за малоценност. Децата на Славейкови са израстнали в среда, където всичко е било срещу тях. Без пари, без пряк достъп до образование. Тях никой не ги е задължавал да учат. Никой не ги е "ръчкал", нито е имало нещо наготово. И въпреки това, те са постигнали страшно много. 

Ами ние, днешните хора? Дали имаме право да мрънкаме и мързелуваме, да се извиняваме със системата, обстоятелствата и прочее други подобни? Славейкови не са получили нищо наготово. те са се борили и с таланта и интелекта си са доказали, че могат. 

Сега е наш ред! 

Честит празник още веднъж на всички студенти (по образование и душа)!