Още от вратата я посрещна колежката ѝ Мария:
- Петров ти е бесен! – просъска тя на Валентина и я повлече към тоалетната. – В твой интерес е да имаш добро извинение, иначе изхвърчаш от тук!
Сърцето на Валентина се сви. Тази работа наистина много ѝ трябваше! Плащаха добре, а заетостта беше по-малко отколкото дванайсетчасовите смени в супермаркета. Когато не помагаше в сервирането, тя работеше в кухнята за да приготвя хапки и сандвичи – отрано бяха забелязали, че я бива в декорациите. Освен това беше и секретарка на шефа. Мария отговаряше за логистиката и организационните дейности. По принцип се водеше началник, но не се надуваше много и затова с Валентина бяха в относително добри отношения. Днес обаче нещата бяха малко по-различни. Затова младата жена хвърли якето и чантата си на бюрото на Мария и хукна към кабинета на шефа си, Станимир Петров. Той по принцип беше много добродушен човек, така че щом сега беше бесен, беше станало нещо ужасно. Валентина имаше определени подозрения какво е станало, но предпочиташе да отиде, да падне в краката на шефа си и да го помоли за отсрочка на уволнението.
- Къде беше цяла сутрин? – започна от вратата Петров. –Аз секретарка ли съм наел или моделка, която да се разхожда важно-важно из офиса ми? Къде се мотаеш?!
- Простете ми, господин Петров – започна тихо Валентина, - тази сутрин, на път за офиса, ме блъсна кола. Трябваше да се ходи в Пирогов и така нататък.
Шефът ѝ я изгледа преценяващо, а после видя стегнатия ѝ в бинт крак. Валентина докуцука до един от столовете пред бюрото му и седна, без да са ѝ разрешили.
- Моля Ви, господин Петров – започна тя събрала ръце като за молитва, - не ме уволнявайте! Тази работа много, много ми трябва!
Шефът ѝ присви очи и Валентина се сви под погледа му.
- Няма да те уволня – той вдигна ръка, за да ѝ попречи да се изкаже, - но ако наистина искаш да продължиш работата си при нас, ще трябва да дойдеш на събитието тази вечер.
- Но, господин Петров, кракът ми е изкълчен – проплака Валентина – как ще сервирам?
- Няма да сервираш, ще стоиш на бара и ще наливаш напитките – отсече Петров. – И не ме интересуват никакви извинения. Или идваш довечера, или си търси нова работа! А сега изчезвай!
Валентина излезе от кабинета на шефа си попарена. Как щеше да отсъства довечера? Баща ѝ не знаеше и не се беше сменил с някого, а довечера беше дежурен. Брат ѝ и сестра ѝ нямаха у кого да останат, а не можеше да ги остави сами. Затова тя седна на бюрото си и се разрида. Тази работа, която си беше намерила с толкова труд, която трепереше да не изгуби, се изплъзваше като пясък между пръстите й. Защо винаги ставаше така? Тъкмо нещата потръгваха и всичко се съсипваше!
Така беше станало и преди шест години. Тогава си живееха добре – баща ѝ наистина работеше на две места, но тогава и майка ѝ работеше. Живееха скромно, но не бедно и като че ли тогава беше последния момент, когато Валентина си беше позволила да мечтае. Тогава мечтаеше за добро образование и за хубава професия. Младежкото ѝ съзнание рисуваше други картини. После се появиха битовизмите, безпаричието и проблемите и всичко се промени. Сега единствената мечта на Валентина беше как да запази работата си.
- Хей, да не те е уволнил?
Мария приседна до нея. Тя беше само няколко години по-голяма от нея, но за разлика от Валентина имаше висше образование.
- Не, просто ако не отида на събитието довечера, ще ме изхвърли! – изхлипа младата жена.
Мария я разтърси.
- Ти луда ли си? Как няма да отидеш?
- Няма кой да гледа сестра ми и брат ми – продължи да хлипа тя. – Как да изляза? На кого да ги оставя като баща ми е нощна тази вечер? – и тя се задави в сълзи.
- Чакай, чакай малко! – разтърси я Мария. – Така няма да стане! Нямате ли съседка, на която да можеш да ги оставиш? Някоя баба? Нямаш ли им телефоните? Стига си ревала де! – и тя ѝ подаде една чаша минерална вода.
Валентина изпи чашата почти на екс и се замисли. Наистина имаха съседка, самотна старица, която от време на време идваше да помага. В суматохата и стреса беше забравила за това. Сега се хвърли на врата на колежката си и набра номера на бабата. След няколко опита, най-накрая успя да се свърже с нея и жената се съгласи на драго сърце да помогне. Знаеше какво е финансовото положение на семейството, а и нямаше нищо против да бъде отново сред хора. Валентина поблагодари няколко пъти и се поуспокои. Все някак щеше да издържи вечерта, колкото и да я болеше крака. Лекарят от Пирогов ѝ беше изписал обезболяващи, щеше да ги пие. Щеше да си запази работата.
Тя седна отново на бюрото си и се зае с рутинната си работа – подреждане на документи, оправяне на статистика, пращане на мейли до този или онзи клиент. Така неусетно времето се изтърколи и денят премина във вечер.
Събитието, на което Валентина трябваше да присъства, беше едно от най-важните за фирмата през тази година. Цяла голяма фирма канеше всичките си служители и клиенти в една от големите офис сгради в Бизнес парка. Събитието беше замислено като коктейл, но по-скоро щеше да представлява нещо като прием. Имаше стриктен дрескод дори за обслужващия персонал и се наложи Мария спешно да намери една черна рокля за Валентина, защото този път стандартните дрехи – пола, риза и вратовръзка – нямаше да свършат работа.
Роклята беше много дълга, но когато Валентина я облече, се оказа, че много добре прикрива бинтования ѝ глезен. Мария ахна.
- Вале, ти си била много красиво момиче! – възкликна тя. – Дай да ти пуснем косата! Така ще си още по-красива.
- Не, така е добре – дръпна се тя. – Нали все пак ще сервирам, няма да ме снимат. Дори и роклята е излишна, ако ме питаш мен.
- Шефът каза да сме официални и ние сме официални – отговори Мария и я хвана под ръка. – А ти, мила моя, си зашеметяваща! Ще им събереш очите, да знаеш!
- Кой ще ме гледа мен? – засмя се Валентина. – Аз ще съм само прислужница там. Никой не забелязва прислугата.
- Не бъди толкова сигурна – сръга я Мария и се изкикоти.
Двете продължиха да обсъждат кой и защо ще бъде на събитието по пътя към сградата. Кола трябваше да откара както служителите, така и храната до мястото и като ги видя, шофьорът не се сдържа да ги подкачи:
- Аз сервитьорки ли карам, или грандами? – те се изкикотиха и дори не го удостоиха с отговор.
Самото събитие беше наистина грандиозно – навсякъде цветя, аранжирани по масите, балони в цветовете на компанията – виолетово и червено – и елегантни коктейлни маси. Валентина се огледа и се запита какво ли е да живееш в подобен свят. Където коктейлите са ежедневие, а рокли като нейната се носят от прислугата.
Станимир Петров вече ги чакаше на входа. Като ги видя как изглеждат, той тикна списъка с гостите в ръцете на Валентина и изкомандва:
- Ти ще ги посрещаш! – Валентина тъкмо мислеше да възрази, когато той излая: - Или изпълняваш, или си пиши молбата за напускане.
Валентина кимна и пое флипчарта.
- Нали ти трябваше да ги посрещаш? – попита тъжно тя. – Защо аз?
- Защото си по-хубава, затова – намигна ѝ Мария. – Наслаждавай се и после да ми разкажеш за роклите и бижутата!
- Обещавам! – кимна Валентина и хвърли един поглед на списъка.
Двете млади жени имаха навик да разглеждат снимки на красиви рокли в интернет и да си фантазират какво ли би било да ги носиш. Това беше едно от малкото забавления на Валентина. Мария често я подкачаше, че с тези мерки на модел нищо чудно някой да я забележи и да стане известна. Предвид ситуацията в момента обаче, Валентина беше твърдо против подобни неща – според нея моделите бяха празноглави момиченца, които работят едно през деня, а друго вечер. Тя не искаше да бъде една от тях. Никога!
Гостите започнаха да идват един след друг – елегантни господа в скъпи костюми и красиво облечени жени окичени с бижута. Валентина се стараеше да запомни всяка една от тях, за да може после да разказва на Мария, но след десетата или петнайстата дама, всички ѝ изглеждаха еднакви. Роклите им безспорно бяха красиви и уникални, от коприна и шифон, кадифе или някакви други тъкани, чиито имена Валентина не знаеше. Всички обаче гледаха през нея, все едно не е там. По същия начин сигурно гледаха банкомата или валидатора в метрото. Всъщност, те изобщо не се возеха в метрото, а имаха собствени шофьори.
Валентина тъкмо беше почнала да разсъждава върху това колко е нечестен животът, когато дочу познат глас:
- Светът наистина е малък!
Тя вдигна поглед и видя пред себе си не друг, а Никола, шофьорът, който я беше блъснал сутринта. Сега беше подръка с красива жена на неговите години.
- Скъпа, това е момичето, което едва не отнесох сутринта! – обърна се той към дамата до себе си и попита Валентина: - Ти как си? Как е глезенът?
- Нищо ми няма – смутолеви тя и започна да го търси в списъка.
Беше в самото начало, значи от управата на фирмата. За момент се зачуди дали няма някакво провидение в цялата ситуация. Той ѝ беше казал сутринта, че работи като маркетингов експерт, а ето – сега тя се беше оказала на събитието на фирмата му. Валентина тръсна глава, просто случайност, нищо повече.
- Да, светът наистина е малък – обади се жената. – Тук ли работите, или Ви наеха специално за случая? – попита тя и измери Валентина с един типично женски преценяващ поглед.
- Спокойно, съпругата ми се шегува – махна с ръка Никола и се обърна към жена си: – Да, тя наистина работи тук, но иначе съм съгласен, многоѝ прилича на модел.
- Ами да кажем на Петър, нали той си търсеше модели! – възкликна жената, докато Валентина я отбелязваше в списъка.
- Аз не ставам за тази работа – каза младата жена, но съпругата на Никола я потупа по ръката.
- Мила, ти си красива като капка, как да не ставаш! Слушай ме мен, ще бъдеш великолепен модел! И ще ти плащат добре! – и тя ѝ намигна.
Гостите продължиха да се нижат един след друг, но Валентина вършеше работата си машинално. Отбелязваше хората, пожелаваше им приятно прекарване и се обръщаше към следващите гости. Вече дори роклите и бижутата на жените не ѝ правеха впечатление. Беше ли наистина красива? Никога не си беше задавала този въпрос, главно защото за да си красива имаш нужда от време за себе си и пари, за да се разкрасяваш. При Валентина разкрасяването се свеждаше до сресване на косата, скубане на веждите от време на време и евентуално някое червило. Толкова. Дали наистина беше красива? Жената я беше уверила, че е така.
От друга страна обаче, тя не искаше да бъде празноглава моделка. Искаше да учи, да има хубава професия. Красотата, дори и наистина да беше красива, беше до време. А какво щеше да прави след това? Не, по-добре да се държи за работата, която вече имаше. Нямаше смисъл да изпуска питомното, за да гони дивото.
Както се беше замислила, дори не разбра как пред нея се появи дребен прошарен мъж над петдесетте.
- Аз съм Петър Александров – представи се човекът. – Моите приятели ми казаха, че сте много красива и виждам, че не са ме излъгали.
Валентина нямаше представа какво да отговори на това. Не беше свикнала да я ласкаят.
- Аз съм фотограф – подаде ѝ той своята визитка. – Тези дни ще правя фотосесия за много известна модна марка и имам нужда от модели. Мисля, че имаме общ познат – казва се Никола – намигна ѝ той.
Валентина пое визитката и я разгледа. На нея наистина се мъдреше „Петър Александров – моден фотограф“. Какво обаче да му каже?
- Вие имате много интересни черти – продължи мъжът. – Чудно как никоя агенция не Ви е открила досега.
- Никога не съм работила като модел – успя да каже тя, докато отбелязваше гостите в списъка.
- Голяма загуба, голяма – поклати глава той. – Имате невероятна визия и ако се съди по стойката Ви, имате и вродена грация. Това задължително трябва да се заснеме!
- Нямам никакъв опит – обясни тя и го погледна в очите. – Наистина! Дори не знам какво да правя пред камера!
- Това се учи – усмихна ѝ се той така, че около очите му се появиха ореоли от бръчици. – Другото трябва да е вродено. Обади ми се тези дни, ако се интересуваш. Ще се радвам да работим заедно!
Валентина се поколеба. Ами ако това беше поредната схема за наемане на елитни компаньонки? Баща ѝ често говореше за такива неща. Никола изглеждаше нормален, но какво от това? Съвсем спокойно можеше да има подобни приятели.
- Ама ти какво си помисли? – възкликна учудено човекът срещу нея. – Спокойно мила, това е работа като всяка друга. От теб ще се иска да обличаш красиви дрехи и да ги представяш по най-добрия начин пред камерата. Нищо повече! – той театрално вдигна ръце към тавана. – Боже, какво правят медиите с общественото мнение! Ти да не си помисли, че си търся момичета на повикване?
Валентина се усмихна. Познал беше.
- Нещо такова – тихо каза тя. – Не съм свикнала да общувам с фотографи.
Той се засмя.
- Съдейки по външния ти вид, мила моя, само да те видят на снимка и ще се избият да работят с теб. А веднъж да направиш добро портфолио, може и да отидеш в чужбина.
Той ѝ намигна и се запъти към вътрешността на залата. Валентина остана загледана след него. Дали изобщо да му се обади, или просто да изхвърли визитката в първото кошче? Реши да я запази, все пак, и да обмисли предложението. Идеята сама по себе си не беше лоша.
No comments:
Post a Comment