Свети Валентин ли?

Казват, че на Свети Валентин розите са на цената на кокаина. Факт. И как не, като де що пергиш има по широкия свят, ще купи по някоя китка с едничката надежда поне на тая дата да го огрее. Не че са виновни розите. Луд е тоя дето дава баницата, не тоя дето я яде. Тя, розата, може и да е красиво нещо, ама си е треволяк все пак. С бодли. Купуваш го, на цената на три бутилки водка, после измръзва и утре вече е за кофата. А ако си zero-waste, може и да отиде в компостера. Макар че, не, няма как да стане с тия химикали дето слагат на розите.

Подминавам поредния цветарски магазин в здрача, както и опашката от балами пред него. За тая дата си имам планове. Пиячка, любими филми, готова работата. Какви са тия лигавщини - свещи, глупости, пък трябва да се подарява нещо, пък да се отиде някъде... Не че е лошо. Хубаво е - да има кой да ти покаже, че му пука. Обаче излиза все едно през останалото време не му пука. Не че аз съм критерий. Със Свети Валентин сме си разритали конете. Виж, с Трифон Зарезан имаме много дълга история...

Продължавам с маршова пингвинска крачка по заледения тротоар към супера. За водката. Ще оползотворим парите от розите на макс. Планът е ясен - водчица с доматен сок, телешки пържолки на тиганче и салата от спанак със смокини. Така де, за си угодим. Имам си едно десетина исторически сериала за гледане, време за друго няма да ми остане. А утре е събота, може и да не си лягам изобщо. Мога да правя каквото си искам.

Машинално минавам покрай щандовете в магазина и събирам продуктите. Всеки ден съм тук, така и така, вървя като зомби. Всичко ми е познато, ама дотолкова, че се осафервам едва на касата, когато касиерът почти се провиква:

-  Госпожо, в брой или с карта ще платите?

Примигвам като глиган в теменужки и подавам дебитната карта. Май това не е първият път, когато ми казва фразата. Красота. Дааа, „госпожа“ ме наричат вече. Нищо че съм на трийсет и две само. Сигурно е заради прическата. Или не, строгата бизнес рокля ще е. Мразя сивото, обаче в офиса иначе не може. А и на моята позиция, постоянно съм в срещи тук-там, не върви да дойда по дънки и джапанки. А и не ща, приличам на хипарка така. Ама не на ония, готините хипарки от снимките в списанията, а на размъкната наркоманка, която май е избягала от някой хоспис. Абе, не ставам.

Прибирам си покупките и хайде на тролея за вкъщи. Живея сама, а кола не ми е нужна. От работа вкъщи и пак същото на следващата сутрин. На работа ми викат „ледената кралица“, защото който се е пробвал да види дали ще му пусна, досега е ударил яко на камък. Един си падаше шегобиец и ми даде тоя прякор. Така тръгна всичко. Същият многознайко, впрочем, в момента не работи във фирмата... На мен ми харесва да се страхуват от мен. Уважават ме поне.

Качвам се в тролея и започвам адски да завиждам. Нищо че смятам розите и другите там глупости за излишни, ей оная двойка в ъгъла е толкова сладка. Той е висок красавец на не повече от двайсет и пет, а тя - бледа девойка. Интересно, дали има лична карта? Тя стиска букет рози и се гушка в момчето.

В главата ми проблясва спомен. От едно време, от един Свети Валентин преди толкова години, и аз като нея прегръщах с едната ръка любимия, а с другата - букет уханни рози... А, не, не, не! Нямаме време за това. Прекарвам остатъка от пътя в опити да си избия от главата въпросния спомен. Кому е нужно? Определено не на мен. Само ще ми развали настроението. Днес имам други планове. И в тях не влиза тъпо циврене. Не и днес.

Влизам в апартамента почти като на сън и се залавям да готвя. Поне това ме връща обратно в реалността. Хайде опечи от едната страна, айде после от другата... Обичам да ми мирише на готвено. Сигурно защото вкъщи никога не миришеше така. Та сега си компенсирам.

Сядам на масата и си сипвам доволно количество водка, зяпайки приключенията на Джейми и Клеър. Да, едно време е имало мъже. А не като онова влечуго, Димитър.

Беше ми началник на старата ми работа. Аз бях тогава младичка PR-ка на 26, а той - вече мениджър - на цели (поне тогава така ми се виждаше) 30. Носеше му се славата на женкар и че е оръшкал де що има фуста в офиса, ама когато ме забърса на коледното парти, хич не ми пукаше. Беше хубаво, той беше хубав - абе, като романтичен филм с Хю Грант. В офиса само него гледах. Толкоз.

После, на Свети Валентин, ми направи толкова романтичен подарък - цветя, вечеря, всичко по списъка. Вярно, после плащах в натура, ама пък с желание. Живях си щастливо едва седмица обаче. Защото го сгащих да се натиска в кухнята с Грета от Човешки ресурси. Направо ми идеше да се обеся на балкона за пушене. Тъпачка бях аз, тъпачка! Подадох си молбата за напускане на следващия ден. А Грета се погрижи да ми напишат хубави препоръки. И как не, като заплаших да я издам на Обретенова, шефката. Тая дърта брантия беше фригидна стара мома, така че една моя дума и Грета щеше да търка пейките в Бюрото по труда...

Оттогава не понасям Свети Валентин и всичките му проявления.

Имало е едно време мъже. Ще се бие за теб, дърва ще ти нацепи, ще те стопли, глиган ще убие... А сега – плужеци, които ръфат киноа и треперят дали перфектно подстриганата им брада няма да пострада от вятъра пред офиса. На такива трябва да им предлагат безплатна смяна на пола при навършване на пълнолетие... Сипах си още една чаша. Мразех да се сещам за Димитър. Винаги ми ставаше криво.

Какво ми има, мамка му? Чашката с водка няма много отговори на тоя въпрос, така че ставам и отивам до банята. Да боравим с фактите. Заставам пред голямото огледало. Да огледаме активите, нали така се казва? Успешна жена, хубава фигура (дори Златина от Sales, която е такава гаднярка го казва), в лицето не съм крокодил. Мога да готвя, имам и ум в главата. Ама не. Или ще е женкар, или ще е обратен. На по-предишната ми работа имах един конфуз с обратен колега. Поне пък се оказа добряк. Сега ходя при него да пием коктейли "Маргарита" и да обсъждаме колко са гадни мъжете. Но Димитър беше боклук. Не, мъжка курва. Все тая. Кажи му „Димитър“ и не го обиждай повече...

Връщам се обратно в хола към чашката. Тя поне не ми припира и винаги ме обича. Оказва се, че съм забравила да спра филма и сега трябва да връщам епизода. Супер яко, няма що. Тръгвам да търся дистанционното и виждам, че телефонът ми примигва. Вайбър. Кой пък се е сетил за мен? Специално днес не съм в ни една социална мрежа. Дразнят ме, бе! Всякакви там тъпи постове с това кой е тяхното „всичко“, „бъдеще“ и други подобни...

Отключвам и виждам съобщение. Прочитам го отново и отново, обаче това не ми стига. Гаврътвам водката и си сипвам втора. Пак прочитам съобщението:

„Здравей Весела,

Извинявай, че така по никое време и навръх празника. Моля те, извини ме, ако съм те притеснил. Но тъй като днес е Свети Валентин си мислех, че трябва да бъда честен с теб и да те поканя, ако искаш, разбира се, на обяд утре. Пиши ми дали си свободна и къде би искала да се видим. Другото остави на мен.

Още веднъж извинявай за безпокойството.

Поздрави,

Стефан“

Чета и се пуля, пуля се и чета. Стефан? От IT? Той сериозно ли? Човекът, който не говори с никого и с когото се бяхме виждали точно три пъти в офиса, защото постоянно киснеше в сървърната си крепост? Та той ме кани на, хм... на какво точно? Среща? Гаврътвам и тази чаша. Що за тъпа шега? Не, Стефан не е такъв. Ама пък аз откъде знам? На пръстите на едната ми ръка се брои колко пъти сме се виждали. И всеки път той не може да каже повече от едно „здравей“ през рамо. А после беж да го няма при сървъра. Човек ще каже, че е жрец на офисното божество...

Да му отговоря ли? От какъв зор?

Пускам отново Джейми и Клеър. Какъв живот, значи... То приключения, то интересни работи всеки ден... А не като сега – работа, вкъщи и пак работа. Ама пък от друга страна, нещо не ми се връща във време, когато чумата е била реална опасност. Но пък колко се обичат. Хващам се, че съм придърпала пакетче кърпички и си попивам очите, докато гледам как двамата бягат от англичаните. Обичат се! А мене никой...

Малко по малко под кожата ми влиза идеята все пак да се видя със Стефан. Що пък не? В крайна сметка, ако ме подразнеше, така и така не се виждахме всеки ден. Щях да си тръгна, и толкова. А после да отричам, че изобщо това се е случвало. Идеално!

Сипвам си още една чаша и с нежелание установявам, че повече от половината бутилка вече я няма. Майната му. И без това беше купена баш за днес. Отново прочитам съобщението. Какво пък! Да му пишем!

„Здравей Стефане,

Хайде да се видим утре в Хепи срещу Света Неделя. В два следобед.

Поздрави,

Весела“

Цъквам бутончето „изпрати“ и се чувствам горда от себе си. Това беше!

Посягам към бутилката, после в главата ми светва, че утре трябва да се оправя преди да се виждаме със Стефан. Гледам часовника – два през нощта. Красота. Защо ли изобщо му писах... Прибирам храната в хладилника и тръгвам да се оправям. Няма за кога повече да стоя.

Свети Валентин е скапан празник, да знаете. Какви неща ни кара да правим...

Аз ще си лягам вече. Че бутилката с водка свърши....