Остатъкът от вечерта мина като на лента пред очите на Валентина. Хора идваха и си отиваха, тя неизменно доливаше чашите им и от време на време се разсейваше, за да размени две думи с Мария. Шефът им остана много доволен от работата, когато ги взимаше с буса към полунощ. Даже спомена, че за в бъдеще Валентина ще посреща гостите, тъй като от фирмата са го похвалили за професионалния избор на момиче за входа.
Мария я сръчка и се засмя.
- Казах ли ти? – прошепна тя в ухото на Валентина. – Отсега нататък ти ще ги посрещаш. Абонирам се за модния бюлетин!
Валентина нищо не каза. В главата ѝ беше пълна каша. Дори не знаеше какво точно да направи. Нито как ще каже на баща си...
......................
- Ама тате, така ще имаме повече пари, а аз ще мога да работя по-малко и ...
- Не, не, не и не! – викна баща ѝ. – Няма да ставаш уличница! За това ли съм те отгледал? За да си изтривалка за мутрите? Да те използват кратко и да те изхвърлят после? Няма да го позволя! Няма да ти позволя да си съсипеш живота!
Вече от час Валентина се опитваше да му обясни, че иска да се снима във фотосесия. Седяха в тъмната кухничка – бабата отдавна беше приспала децата и дори им беше оставила малко храна, да се нахранят като се върнат от работа. Минаваше два през нощта. Баща ѝ, като беше разбрал за какво става дума, моментално се беше обадил на колега и беше довтасал вкъщи. Бесен, защото Валентина трябваше да гледа децата тази вечер и защото не му беше казала по-рано.
Тя се беше опитала да му обясни. Дори беше намерила сайта на фотографа, за да му покаже, че човекът е напълно сериозен и не се опитва да я превърне в проститутка. Обаче баща ѝ си знаеше своето. За него да си модел беше равносилно на това да си уличница. Това не подлежеше на тълкувания.
Той скочи от протрития диван и викна в лицето ѝ:
- Когато умра, прави каквото искаш. Докато съм жив обаче, не искам дори да чувам за подобни неща, ясен ли съм?!
Валентина дори нямаше време да кимне, когато чу трясъка от затварящата се входна врата.
- Какво става, како? – подаде се на вратата съненото ѝ братче, триейки очички.
- Нищо, какиното – машинално отговори тя. – Отивай да спиш, че утре си на училище.
- Ама аз ви чух да викате – не се отказа детето.
- Случва се така, понякога – обясни Валентина. – Възрастните понякога се налага да си крещят. Хайде, върви да си лягаш!
Детето се поколеба на вратата, но явно сънливостта надделя, защото се върна в леглото.
Валентина остана сама, в тъмната кухня на протрития диван и се замисли. Какво можеше да направи? Да се откаже от възможността и да я захвърли? Защо? Не беше имала много възможности през живота си. Не виждаше какво може да се промени, ако отиде на една фотосесия. Човекът беше казал, че става дума за нормални дрехи. Нямаше да се снима гола, или нещо такова. Обаче за пет часа работа щяха да ѝ платят колкото за половин месец във фирмата. Лошо ли беше да спечели малко пари? Все едно не им трябваха! И сестра ѝ, и брат ѝ имаха нужда от нови дрехи, да не говорим за нея самата. Все още носеше дрехите си от училище. Лошо ли беше, че от време на време и на нея ѝ се искаше да облече нова дреха?
Младата жена се разплака. За пропиляното време, за всичко онова, което не беше постигнала в живота си, за всичко онова, което искаше да постигне, но не можеше. Човекът ѝ се виждаше нормален, защо пък да не се опита? Ако иска нещо друго, просто щеше да си тръгне. Нямаше да ѝ платят, но пък поне съвестта ѝ щеше да е чиста. Как баща ѝ не го разбираше?
Тази вечер Валентина не си легна. Реши да чака баща си да се върне. Не можеше да е отишъл далеч толкова късно през нощта, а и не би похарчил много пари, за да се напие. Тя беше сигурна, че е отишъл да пие. Баща ѝ не го правеше често, но когато отидеше да пие, беше качествено. Имаше си авери сред съседите – чичо Стефан и бай Иван от съседния блок. Те не чакаха втора покана, а просто се настаняваха на една от пейките пред блока с бутилка домашна шльокавица или купена от супера бачонка и се наливаха до безсъзнание. Баща ѝ обикновено правеше така на годишнината от смъртта на майка ѝ. Явно беше решил, че има повод.
Валентина не се съмняваше къде е. Знаеше само, че когато се върне сутринта, ще се чувства виновен и ще е доста по-сговорчив. Тя самата не беше сигурна дали точно моделството ще я измъкне от бедността, но беше твърдо решена да опита. Онзи човек беше казал, че е красива. Тя стана и отиде до огледалото. На бледата светлина на крушката в коридора, в старото почерняло огледало, в нея се взираше собственото ѝ отражение. Дали наистина беше красива?
Зелени очи, естествено руса коса, стройно тяло. Нищо не ѝ липсваше и никога не беше искала да е друга. Да, наистина беше красива. Поне повечето хора биха казали така. Обаче не искаше да я смятат за празноглав модел. Не искаше да е поредната бройка, която да бъде подмятана от разните там богаташи, престъпници и прочее. Тя беше почтено момиче! И искаше да си остане такава.
Валентина започна да крачи напред-назад из тясната кухничка. Как точно да стане така, че хем да опита да работи като модел, хем да не изгуби сигурната си работа, хем да може да умилостиви баща си? Само той ѝ беше останал и тя не искаше да го губи. Всеки път, когато се караха, това ѝ разбиваше сърцето. Обичаше го, въпреки недоимъка, в който живееха, въпреки всичко. Той беше неин баща и тя имаше нужда от неговото одобрение. Не можеше да си позволи да загуби работата си – нямаше необходимото образование, за да си намери нещо по-добро, а тази работа я беше търсила дълго и трудно. Не можеше да си позволи да загуби сигурния доход, заради нещо временно. Така нямаше да стане.
Тя седна на кухненската маса. Съдбата ѝ беше отнела възможността да учи, дали сега не се опитваше да ѝ подаде ръка? Тя тръсна глава – такива неща ставаха само в приказките. Обикновените момичета като нея трябваше да се борят с обикновените си проблеми и да стигат до обикновени решения. Трябваше да има начин...
Валентина пусна отново компютъра и се зае да търси този Петър Александров, вече не сайта му, а информация за него. Оказа се наистина известен моден фотограф. Дори успя да издири контактите на няколко момичета, които бяха работили с него. Едно дори беше още будно. Валентина ѝ писа с въпроси какъв е този човек, добър ли е, дали не търси нещо друго, а не просто модел.
След кратка пауза момичето отговори, че този човек е като шестица от тотото. Най-добрият в бранша.
„Ако те е намерил - пишеше тя, - значи имаш невероятен късмет. Нямаш представа колко професионални модели се редят на опашка пред студиото му и са готови на всичко, само и само той да направи няколко снимки за портфолиото им. Щом като те е забелязал, върви и дерзай!“
Така завършваше съобщението на това момиче. В момента тя работеше в САЩ като модел, както се оказа, именно благодарение на портфолиото направено при точно този фотограф.
Валентина обаче не вярваше на приказките и продължи да търси. Какви ли бяха цените за моделстване? Все някъде трябваше да има точен ценоразпис. Оказа се, че плащат доста добре, като се има предвид нейната заплата. Но какво щеше да каже на баща си? Реши, че изобщо няма да си ляга тази вечер – така и така от фирмата им бяха дали половин ден почивка заради добре свършената работа вчера – и ще го изчака да се върне сутринта.
Бащата на Валентина се върна, напълно трезвен, към седем сутринта. Валентина тъкмо привършваше с пърженето на филийки за сестра си и брат си. Преди да станат малките, понеже не я свърташе на едно място, беше решила да ги изненада със закуска преди училище. Така и така не си беше лягала, поне да има някаква полза от това. След като си бе приготвила рецитацията за пред баща си, беше пуснала две перални и беше простряла, просто застана пред котлона и започна да пържи филийки на светлината на изгряващото слънце.
Когато баща ѝ се появи, малките вече ръфаха по една филия намазана със сладко в кухнята.
Валентина чу скърцането на вратата и хукна да го посрещне.
- Здравей тате! – поздрави го тя и посегна да вземе якето му.
Той изсумтя, погледна я мрачно и сам окачи връхната си дреха на закачалката в коридора. После се запъти към стаята си. Валентина припна след него.
- Тате, аз...
- Не пред малките! – сряза я той. – После ще говорим!
Валентина кимна и се върна при малките. Беше загорила една от филиите. Нищо, щеше да я даде на бездомното куче, което винаги просеше на входа на блока.
Като в транс подготви брат си и сестра си за училище – сложи учебниците и тетрадките, направи им сандвичи за междучасието. После ги изпрати до входа. Брат ѝ хвана сестричката си за ръка и двете деца тръгнаха към спирката, за да отидат заедно на училище. После, отново заедно, щяха да се върнат.
Валентина едва дочака малките да се скрият зад ъгъла и хукна нагоре по стълбите към дома си.
- Тате, трябва да поговорим! – провикна се от вратата тя, по-ентусиазирана от когато и да е било.
- Знам – чу тя гласа на баща си откъм кухнята.
Той беше седнал на кухненската маса и дояждаше закуската на малките. Те винаги искаха да имат по една филия като големи, но почти никога не успяваха да я изядат. Валентина седна срещу него. Изобщо не ѝ беше до ядене.
- Тате, аз за вчерашния разговор... – започна неуверено тя.
- Аз също искам да поговорим за това – кимна баща ѝ и остави недоядената филия на братчето. – Валя, сигурна ли си, че искаш да правиш това? – попита я настойчиво той. – Сигурна ли си, че искаш да станеш още една красива празноглавка? За това ли те отгледах? За да видя как си пропиляваш живота?
- Чакай тате! – започна разпалено Валентина. – Не е така, както си мислиш! Проверих онзи фотограф – той наистина е много известен и моделите се избиват да работят с него. Дори говорих с някои от момичетата, сега работят в Америка, представяш ли си? Казаха ми, че съм късметлийка, че ме е забелязал. Обикновено моделите му плащали, за да работи с тях! А на мен той сам ми даде визитка!
Баща ѝ се намръщи. Вгледа се в дъщеря си – същото онова момиченце, което беше подхвърлял във въздуха преди колко, петнайсет години? Сега тя беше бледа от недоспиване и със сенки под очите. Изтощена и изнервена от живота, който водеха. Нима имаше право да продължава да иска отстъпки от нея, след като по стечение на обстоятелствата не бе могъл да ѝ осигури дори образование? Какви шансове имаше детето му в този живот? Да, тя беше все още много млада и неопитна, но нямаше нито пари, нито образование. Все си намираше лоша работа, а той знаеше, че неговото момиченце заслужава много повече. Дали това не беше единственият ѝ шанс? Дали не беше твърде суров с нея?
- Дъще, Валя, не мога вече да ти забраня да направиш това или онова – започна предпазливо той. – Откакто майка ти си отиде, ти си като майка за малките и опора за мен. Ти се грижиш за къщата – готвиш, чистиш, учиш уроци и пишеш домашни с тях. Не мога да те заключа вкъщи и да ти кажа какво да не правиш.
Той замълча и погледна към прозореца. Беше мрачен – заради всички горчилки, които му беше тръснала съдбата. Валентина мълчеше. Не знаеше какво би могла да каже в подобен момент. Дали щеше да ѝ позволи да отиде?
- Времената вече са други – продължи баща ѝ след малко. – По мое време да си модел означаваше да си уличница на богатите. Не искам за теб такава съдба, Вале! Ти заслужаваш и звездите от небето и ако можех, бих ти ги дал. Но виждаш в какво състояние сме! Дори едната такса в университета не можах да ти платя! Прости ми!
Очите на баща ѝ се напълниха със сълзи. Валентина стана и го прегърна.
- Ти не си виновен, тате – каза тя. – Просто така се получи. Освен това сега може и да имам втори шанс.
Баща ѝ я отдалечи от себе си и я погледна въпросително.
- Как така?
- Ами, проверих какви са тарифите за снимки, колко плащат на моделите. Оказа се, че ако работя с този фотограф и ако той наистина е прав, може да изкарвам доста пари с това. Знаеш ли, тате – допълни тя със светнали очи, - той ми каза, че с визия като моята агенциите ще се избиват да работят с мен!
Баща ѝ поклати тъжно глава. В очите му се четеше както тъга, така и стаен гняв. Когато най-накрая заговори, звучеше уморено:
- Те всичките така говорят в началото. Това е колкото да те хванат на въдицата.
- Ама не е така, тате, виж! – и тя отново му показа сайта на фотографа.
Баща ѝ се мръщи известно време, разгледа няколко снимки и отговори:
- Ти си достатъчно голяма, Вале, за да решаваш сама. Не мога да ти забраня. Обаче не очаквай и да се радвам. Това не ми харесва. Ако искаш опитай, но бъди много внимателна!
Той стана и я хвана за раменете.
- Бъди внимателна, чу ли! – повтори баща ѝ настойчиво и се вгледа в очите ѝ. – Ако дори за момент се усъмниш, че има нещо нередно, просто си тръгни. Дори няма да им казваш, че си тръгваш! И в никакъв случай не им казвай къде живееш, ясно ли е!
Валентина кимна. Макар и половинчато, и с много уговорки, той ѝ беше позволил. Беше ѝ позволил! Тя го разцелува и се зае да му спретне истинска закуска – наряза му домати, изпържи филийки и за него и направи айрян.
Докато закусваха заедно, баща ѝ продължи да дава съвети – какво да каже и какво да премълчи, веднага да му се обади, ако усети, че нещо не е както трябва и други подобни. Валентина се опитваше да слуша внимателно, но в главата ѝ звънеше само една мисъл. Как, ако стане достатъчно успешен модел, ще може да се запише да учи.
Дали съдбата наистина не ѝ даваше втори шанс? Момичето не спря да се чуди, докато не изпрати баща си да си легне. Тази вечер щеше да е отново нощна смяна, за да върне услугата на колегата, който го беше сменил вчера.
Валентина едва го дочака да заспи и излезе на балкона с телефона си в едната ръка и визитката на фотографа в другата. Дали да му се обади? Щеше ли изобщо да си спомни коя е? След като при него моделите се избиват за часове, коя беше тя? Обикновено момиче, можеше дори да се каже, че е и от гетото. Без опит пред камера, без какъвто и да е друг опит освен този пред печката. На какво изобщо се надяваше?
Валентина се отпусна на стария шкаф, който баща ѝ беше изнесъл на балкона преди години за бурканите и взе визитката в ръка. „Петър Александров – моден фотограф“. Дали наистина беше този, за когото се представяше? Дали все пак баща ѝ не беше прав?
Тя се загледа в съседния блок – в прозорчетата на балконите, в простряното пране. Искаше за себе си нещо по-различно от това цял живот да готви и чисти за баща си и малките. Искаше да постигне нещо сама.
Момичето погледна отново визитката и решително набра номера. Сложи телефона до ухото си и се заслуша в сигнала: пиу, пиу, пиу... Никой не отговаряше. Валентина отчаяно затвори. Естествено, че нямаше да вдигне! Сигурно при него идваха само с ходатайство и запазен час. Каква глупачка беше изобщо да си помисли, че ще се свърже с нея!
Момичето взе визитката и я скъса на две. После още на две и още на две. След това стана и изхвърли парченцата през балкона. Те полетяха като снежинки, твърде подранили снежинки, които все едно се бяха откъснали от собствената ѝ душа. За кратко си беше помислила, че е Пепеляшка и по някакво чудо ще може да носи неземно красиви дрехи и стъклени пантофки и да отиде на бала. Само за миг беше решила, че има шанс да постигне нещо в живота. Но бързо се върна обратно, към тиквите, дрипите и къщната работа.
Тя беше обикновено момиче, което живееше обикновен живот. В него нямаше място за вълшебства и втори шанс. Нямаше място дори за щастие.
Валентина се сви на кълбо върху шкафа и се разплака. За себе си, за изпуснатата възможност, за скапания живот. Плачеше за всичко, което ѝ се беше случило и за всичко онова, което нямаше никога да ѝ се случи.
Не знаеше колко е плакала така. Може би час, може би два... От транса я извади звъненето на телефона. Валентина изтри очите си с опакото на ръката и погледна екрана. Беше непознат номер. За момент реши да затвори, но тъй като не я търсеха често по телефона, все пак вдигна.
- Ало? Звъняли сте ми, но не съм си чул телефона – обясни мъжки глас от другата страна.
- Здравейте – колебливо започна Ирина. – С Вас се видяхме вчера, Вие ми дадохте визитката си...
- А, ти ли си, красиво момиче? – видимо се зарадва той. – Никола ми каза, че си малко срамежлива. Радвам се, че се свърза с мен. Какво ще кажеш, искаш ли да дойдеш в студиото ми днес следобед? За пробна фотосесия?
Валентина се замисли. Искаше ли наистина? Това можеше да е най-голямата грешка или най-доброто решение в живота ѝ .
- Ще дойда, дайте ми адреса – твърдо каза тя.
Записа адреса на ръката си, защото нямаше под ръка хартия и затвори. Щеше да опита. Поне веднъж щеше да опита. Може би, някъде там, се криеше и нейното щастие. Поне щеше да се опита да го намери. Младата жена отново излезе на балкона и погледна надолу към клоните на кестена – те отново просветваха в златисто на сутрешното слънце, а малкото останали листа все едно ѝ нашепваха „Опитай!"
No comments:
Post a Comment