Защо българските университети си търсят квоти, а не студенти и защо студентите от ТУ и УННС са колеги в Мак Доналдс.
Имаше един виц преди години, който гласеше горе-долу следното: нека сега да поздравим абитуриентите с новата им социална мрежа Jobs.bg. Идеята на вица беше, че след края на гимназията започва истинският живот и на младите хора тепърва ще им се стъжни.
Младежта била мързелива. Вече никой не щял да работи, камо ли да учи. Образованието ни е скапано. И прочие, и прочие...
Всичко това може да се чуе от устата на всеки втори българин (да не е и всеки). А дали е така?
В случай, че следиш новините, драги читателю, вероятно си забелязал, че преди около година някои университетски специалности бяха лишени от европейски пари за стипендии, защото, цитирам: били неприоритетни.
 |
| Източник: |
Младежта била мързелива. Вече никой не щял да работи, камо ли да учи. Образованието ни е скапано. И прочие, и прочие...
Всичко това може да се чуе от устата на всеки втори българин (да не е и всеки). А дали е така?
В случай, че следиш новините, драги читателю, вероятно си забелязал, че преди около година някои университетски специалности бяха лишени от европейски пари за стипендии, защото, цитирам: били неприоритетни.
Ако вече искаш да избягаш в ужас, не бързай. Обещавах, че няма да пиша постове в стил личен дневник. Иначе мога да се жалвам доста. Онова, за което искам да пиша е съвсем друго: какво се случва със студентите СЛЕД университета. Когато се сблъскат с пазара на труда и се окаже, че са неприоритетни не само за стипендия, но и за заплата.
Тази ситуация не може да не ти е позната, драги читателю. Всяка година университетите бълват стотици юристи, филолози, икономисти и други подобни, които в същност никой не търси. Ако още не вярваш, ще дам личен пример.
Ако си чел предишните постове, вече знаеш, че съм филолог. Та отивам аз февруари месец в НДК на кариерното изложение. И какво се оказва там? Хората масово НЕ търсят филолози. Каквито и да е. Не са им нужни преводачи. А уж английската филология била перспективна специалност. Само че за какво? Дори работа за учители по английски се намира трудно, защото пазарът е пренаситен. Два месеца по-късно отиваме на семинар (от магистърската програма по превод) и там - втори шок. Преводаческите агенции плащат на преводачите на свободна практика (така ни обясниха на семинара) и по 3-4 лева на страница. Струва ти се нормално, може би? Само че реално агенцията взима от възложителя по 10-20 лева на страница. Би ли работил за 3 лева, драги читателю? И колко страници на ден трябва да преведеш, за да имаш пари да купиш продукти от магазина? А какво правиш, ако не получиш работа цял месец. Дипломата не се яде. Общата култура също. Такива неща си мислех аз тогава, тотално обезсърчена от образованието, бизнеса и липсата на каквато и да е връзка между тях.
Но историята не свършва дотук. Защото съвсем наскоро получих още един шоков удар. Когато една моя преподавателка заяви, че първо, преводаческата професия изобщо не е регулирана и второ, никъде няма изискване за завършена филология, за да превеждаш. Защо изобщо има магистратури по превод и защо филологиите бълват несметно количество студенти всяка година, запитах се аз. Това звучи като пълен абсурд. Щом като всеки може да превежда, за какво изобщо се произвеждат преводачи. Разбирай - защо да си хабиш четири години от живота, нерви и пари за такси и за издръжка, когато можеш просто да изкараш един изпит за сертификат (особено ако си от езикова гимназия) - и хоп! ето те преводач. От цялата работа излиза, че българските университети бълват безработни. Защото бизнесът не се нуждае от публични администратори или икономисти, нито дори от преводачи и юристи. Виждала съм как се превежда с Гугъл преводач, при това хората твърдят колко хубаво бил работел. Е защо тогава да си търсят преводач, щом като Гугъл върши същата работа съвсем безплатно? Търсят се програмисти.
 |
| Източник: |
Но историята не свършва дотук. Защото съвсем наскоро получих още един шоков удар. Когато една моя преподавателка заяви, че първо, преводаческата професия изобщо не е регулирана и второ, никъде няма изискване за завършена филология, за да превеждаш. Защо изобщо има магистратури по превод и защо филологиите бълват несметно количество студенти всяка година, запитах се аз. Това звучи като пълен абсурд. Щом като всеки може да превежда, за какво изобщо се произвеждат преводачи. Разбирай - защо да си хабиш четири години от живота, нерви и пари за такси и за издръжка, когато можеш просто да изкараш един изпит за сертификат (особено ако си от езикова гимназия) - и хоп! ето те преводач. От цялата работа излиза, че българските университети бълват безработни. Защото бизнесът не се нуждае от публични администратори или икономисти, нито дори от преводачи и юристи. Виждала съм как се превежда с Гугъл преводач, при това хората твърдят колко хубаво бил работел. Е защо тогава да си търсят преводач, щом като Гугъл върши същата работа съвсем безплатно? Търсят се програмисти.
Каква полза, че си прекарал четири години в учене на английска литература и лингвистика, когато трябва да работиш нощна смяна в кол център и да обясняваш бавно и отчетливо на склерозирали английски бабички как да си рестартират рутъра? И за какво изобщо ти беше тази диплома?!
 |
| Когато свалиш шапката с пискюла и махмурлукът от обсолвентската отшуми, какво се случва с дипломата? Източник: |
В нормалните държави, образованието е един вид инвестиция в бъдещето на детето. Затова и го пращат да учи престижна специалност в добър университет - за да може един ден да си изкарва парите само и това да са добри пари. В България обаче, образованието е един вид прелюдия към истинския живот. Един около четири годишен период на непрестанно пиене, размотаване и бачкане на жълти стотинки (че тия кафета и водки в Биад струват пари) като от време на време се появява факторът "сесия", когато тъй наречените "студенти" измислят какви ли не начини да вържат заветната тройка. След това, вместо реализация по специалността, всички стават колеги я в Мак Доналдс, я в Телус (или друга компания за аутсорсинг).
Какво става с дипломата, ще се запиташ ти? Ами тя си стои кротко в бюфета, до свидетелството от първи клас и се вади от там само на семейни сбирки, за да може баба и дядо да се порадват, че внук им е юрист. За съжаление обаче, дипломата си остава именно ненужна хартийка, която с нищо не помага човек да си намери добра работа (особено ако е неприоритетен).
Да разгледаме например едно интервю за работа. Кандидат-работникът е филолог (английски) и иска да кандидатства за позиция Х (без значение каква).
Интервюиращ (И): И, след като сте завършили английска филология, какво Ви води при нас? Защо не работите по специалността си?
Филолог (Ф): обяснява колко му харесва компанията, как е мечтал да работи точно това и други подобни глупости, които хората бълват на интервю за работа.
И: И все пак, освен безспорните си познания по езика, имате ли и други компетенции?
Ф: Ами да, в университета съм учил и литература и лингвистика.
И (мръщи се): Да, това е чудесно, но в нашата компания имаме нужда от други качества.
Ф: Да, аз много се интересувам от маркетинг и PR-ът винаги ми е бил интересен.
И (продължава да се мръщи): За тези позиции търсим хора със съответната квалификация. Съгласете се, че Вие я нямате.
Ф: Така е, но уча бързо и...
И: А, можете ли да водите телефонни разговори на чужд език?
Ф: Разбира се, все пак четири години съм учил английски.
И: Имам предвид на език различен от английския. Нашите клиенти са от Латинска Америка. Можете ли да се справите с това?
Ф (леко притеснен): Ами, вижте, в Латинска Америка не се говори стандартният испански, който се учи в България. Учил съм испански в университета, но се съмнявам, че ще бъде на нужното ниво.
И: Разбирам. Друга отворена позиция е за офис мениджър, но вие сте твърде квалифициран за нея. Все пак Ви благодарим за отделеното време и ще Ви се обадим.
И така, нашият филолог си тръгва от интервюто с ясното съзнание, че НЯМА да му се обадят. Защото изобщо не е квалифициран за каквото и да е.
Тъжно, нали, драги читателю? От горното интервю (от части реално, впрочем) става ясно, че очевидно дипломата и университетското образование се разминават страшно много с реалните изисквания на бизнеса... Защо?
Простият отговор се крие в не толкова далечното минало, когато Партията и Държавата решават, че всички труженици трябва да имат достъп до образование. За целта спонсорират НАПЪЛНО обучението на студентите. Дотук добре, но първо правят влизането в университета почти невъзможно - момичетата имат право да кандидатстват само на ЕДНО място, а ако не ги приемат, трябва да работят ЕДНА ГОДИНА преди да могат да опитат отново. И трябва да представят бележка, че са работили в някакво производство, за да го докажат. Момчетата също имат право да кандидатстват на ЕДНО място или във военнното училище. Така университетското образование се превръща в лелеяна и трудно достижима мечта за хиляди млади хора, а самата университетска институция - в Господар и Бог, с пълни правомощия да прави каквото намери за добре, КАКТО прецени.
След 1989 университетите никнат като гъби след дъжд, но нещата не са се променили много, от гледна точка на отношението им към студентите. Студентът е незначителна прашинка, амеба и най-низше едноклетъчно, което трябва системно да бъде унижавано, мачкано и изобщо тормозено, но пък АДМИНИСТРАЦИЯТА, преподаванелите - те са важните, защото те съставляват институцията. Студентите идват и си отиват - всяка година идват нови попълнения, но преподавателите остават. Респективно - майната им и на студентите, и на качественото образование.
Променил се е и друг аспект от картинката - образованието вече не е безплатно. А с наличието на пари в играта, идват и претенциите. За по-качествено образование, за адекватни учебни планове, за нормално отношение и по-човешки условия на прием, за цедка на излизане, а не на влизане...
Нещата обаче вървят бавно и затова, вместо да си късат нервите в България (справка - моите глупости по изпитите), много българчета решават да си опитат късмета в чужбина, където отношението към студентите е по-човешко и дипломата не е просто хартийка. Така, веднъж видели нещо по-различно, те рядко се връщат обратно в България. И така порочният кръг продължава.
Защо обаче в чужбина (разбирай на запад), нещата са различни? Отговорът се корени в това КОГА е започнало съществуването си образованието на запад и кога у нас.
Първите университети са възникнали на запад още през 13ти век (през Средновековието!!!) и то са се появили като САМОСТОЯТЕЛНИ институции. Всеки университет е имал кодекс (закони, които трябва да се спазват от преподаватели и студенти), собствени имоти и какво ли още не. Проблемите на университета се решават вътре в самия университет, никой няма право да се бърка. Образованието, още в ония години, е било платено, при това скъпо платено и затова студентите често са мигрирали от университет в университет, за да чуят лекциите на тоя или оня професор. В резултат на което, всеки университет се е надпреварвал да наеме най-добрите и най-интересните професори, за да привлече възможно най-голям брой студенти. Проблемите на студентите се уреждат бързо, защото ако това не се случи, те може си потърсят друго място. Преподавателите не са недосегаеми - всяка година трябва да изнесат публична лекция по някоя тема от своя ресор и да отговарят на всякакви въпроси, зададени от публиката. Ако не се справят задоволително, могат да бъдат изхвърлени от университета и да не могат да си намерят работа в друг такъв. След като завършат, студентите са подпомогнати от университета (по онова време висшите училища не са били много в Европа) да си намерят възможно най-добрата работа в своята област. Самият университет има интерес студентите да се реализират добре, защото води регистър на това колко от алумните до какви позиции са стигнали - нещо като рейтингова система - логично е, че онези университети, от където студентите излизат с възможно най-добри перспективи за реализация ще бъдат и най-предпочитани от студентите и следователно ще получат най-много пари под формата на такси. Специалностите варират според търсенето - онова, което е най-доходоносно за момента получава най-голям брой студенти (с думи прости, няма ги до болка познатите ни квоти за момичета и момчета в отделните специалности). Тези практики са запазени и до днес на запад. Просто те имат традиция, която просто липсва у нас.
В България СУ (като най-старото учебно заведение) е създаден едва в самия край на 19ти век (през 1888 година почти седем века след първите университети на запад) като ДЪРЖАВЕН университет. От самото начало работещите в него започват да си придават важност - първоначално има ропот срещу приемането на жени (въпреки, че са завършили образованието си чужбина, където на жени се разрешава да посещават университета). Държавата сама избира кои специалности са нужни и създава квотния принцип. Университетът е елитарно звено, предназначено само за онези, които могат да си позволят издръжката, за да учат в него. Поне така е до 1944.
След 1944 нещата се влошават още повече - защото достъп до преподавателски постове получават не онези, които са най-големи специалисти в своята област, а онези, които са угодни на режима. Образованието е напълно безплатно, но достъп до него нямат всички - трябва да си първо верен поклонник на Партията, без следа от буржоазност в рода си до девето коляно и все пак да можеш преминеш през безумните кандидат-студентски изпити И да се вместиш в квотата, за да прекрачиш заветните врати на Алма Матер. Това прави влизането на момичета в определени специалности почти невъзможно и невероятно лесно в други. Същото важи и за момчетата. Причината: просто определени науки се отдават повече на един от двата пола. Държавата обаче е казала, че трябва да има равенство и затова момичета влизат и до ден-днешен с тройки в технически специалности, а момчета - с тройки във филология. Преподавателите се изживяват като господари на този свят - веднъж загмездили се в системата, няма какво да ги помести - няма нито контрол върху качеството на онова, което преподават, нито пък студентите има къде да се преместят, ако не са доволни (защото всички университети са държавни). Достатъчно е веднъж годишно да представят една статия, която се състои от 95% цитати от чужди статии и тук-таме по някое свързващо изречение. Тези практики са се запазили и дори са станали още по-порочни, с идването на на "новото време" след 1989.
Сега от една страна, цялата икономика от планова трябва да стане пазарна, обаче от друга страна целият манталитет на няколко поколения българи се противи на идеята. Защото при пазарната икономика рушветите и далаверите не важат и не можеш да кръшкаш от работа. Пазарната икономика иска качество, а не количество.
Какво се случва с образованието обаче? Университетите още се спонсорират от държавата - на почти 80% (за държавна поръчка) и затова квотния принцип и произтичащите от него глупости още съществува. От друга страна обаче, студентите също плащат по нещо и затова започват да искат и промяна в качеството. За съжаление обаче, нещата не стават толкова лесно, защото 80% от преподавателите са станали преподаватели преди 1989 и отказват да променят начина си на работа или безобразно остарелите си учебни планове.
Преди 1989 е имало работа за всички, поне това ще ви каже всеки случаен пенсионер, ако го питате на улицата. Това е вярно донякъде - без значение какво и колко си учил, Партията е намерила задача за теб. На всекиму според способностите, за всекиму според потребностите. Затова няма особено значение дали учиш за староанглийски или за маркетинг в университета - работа за теб все ще се намери. Затова и учебните планове нарочно се правят елитарни още от тоталитарно време (по същото време западните университети вече се ориентират към по-практически приложими науки и реформиране на учебните планове), за да се открояват излезлите от университета от "простолюдието" и да се създаде един псевдо елит. Казвам псевдо елит, драги читателю, защото тоталитарното безплатно университетско образование има страничен ефект. След като завърши, всеки млад човек, трябва да работи 5 години за държавата (или по-точно, на място ПОСОЧЕНО ОТ ДЪРЖАВАТА), което е по възможност на другия край на страната по диагонал от родното му място.
Най-често гражданите са пращани в някое забравено от Бога село, а онези от село - в София. Пет години са много време и неминуемо, младият човек създава семейство и се установява - на майната си. Затова и онова, което е научил в университета бавно, но сигурно избледнява. Може би най-доброто сравнение е съдбата на юнкера Толстой от "Сибирския Бръснар", след като го пращат на заточение (ако не си гледал филма, драги читателю, горещо го препоръчвам). На кравата не й пука дали ще я събираш от паша подсвирквайки Вивалди, или "Черен Влак се Композира".
И така, имаме още по тоталитарно време елитарни (и никому ненужни) учебни планове, защото държавата осигурява работа за всички, а на преподавателите не им пука, за това, че онова, което преподават няма стойност за никого другиго освен за един кръг от няколко хиляди идиота (в световен мащаб). След 1989 нещата стават още по-зле, защото учебните планове не мръдват и на йота, а икономиката започва да се развива с бесни темпове, за да навакса. От там идва и проблемът на нашия филолог в началото на поста: ако се беше родил през 50те години на 20ти век във Франция или Италия, това образование щеше да е идеално. Но в България през 2016 е напълно, безвъзвратно, тотално ненужно и остаряло.
България често е на челните места по брой млади хора, които нито учат, нито работят. Това си е направо черна статистика. Голяма част от нея се дължи не на факта, че младите хора в България са по-мързеливи от своите колеги на запад, а на това, че не могат да си намерят работа. След като си учил четири години в университета, където са ти набивали в главата колко е изключително това, някак си перспективата да продаваш на сергия плодове и зеленчуци на местния пазар не ти харесва. Или пък да бачкаш нощни смени в някой кол център.
Първите, които са се сблъскали с този парадокс не са днешните студенти, а онези, които са имали нещастието да прекрачат вратите на университета в началото на 90те. Тогава цялата иначе стройна система се сгромолясва и се оказва, че дипломите на повечето не струват пет пари. 90те са времето на непрестанни кризи, Виденови и други зими, недоимък, режими на тока и водата и какво ли още не. 90те са и времето на инженери-продавачи на сергии, юристи-фотографи и други подобни.
Логично е, когато тези хора станат родители, те да предадат натрупания опит на децата си. Уви, опитът е изключително болезнен и затова, от любов към децата си, родителите се опитват да ги предпазят. Обяснявайки им, че образованието е боклук и е важно да се оглеждаш за добра работа постоянно, защото онова, което ще научиш в аудиториите няма да ти помогне с нищо и само ти губи времето.
Събитията от 90те обаче не карат университетите да се "освестят" и също да наваксат с развитието си. Напротив, водени от носталгия по "доброто, старо и спокойно време при Бай Тошо", те се вкопчват в т.нар. "традиции" и целенасочено се противят на каквато и да е промяна.
Когато виждаме студенти да кофеят на осми декември или на морето, сме склонни да обвиняваме възпитанието, времената и всякакви други подобни. Те са лумпени, боклуци, "кофти материал", на къде отива светът? Нали така.
Нека погледнем света от гледната точка на студента, обаче. За разнообразие.
Когато напуснеш средното училище си мислиш, че е дошъл краят на слушането на безмислици, които не те засягат. В крайна сметка средното училище е общо за всички, там се поставят основите на знанията, които ще надграждаш цял живот и затова трябва да преживееш математиката и физиката някак си. Затова с ентусиазъм се включваш в борбата за квоти (защото мама и тате нямат пари да те пратят да учиш в чужбина), с надеждата, че в университета ще намериш точната информация и точната подготовка, за да се изстреляш на върха на кариерната стълбица.
Влизаш в университета, но там не намираш нищо от онова, което търсиш. Точно обратното - ставаш в седем, за да висиш четири часа в леденостудената аудитория и да слушаш за теории, които са опровергани от 50 години, но пък преподавателя много държи да ги знаеш на изуст за изпита. Решаваш, че може пък и да са важни и затова храбро посещаваш всички лекции, гладуваш, за да можеш да си купиш заветния учибник по дисциплината (който реално отваряте в час точно четири пъти) и се явяваш на изпита обнадежден. Когато виждаш резултатите обаче, нещо в теб се чупи - защото въпреки, че си присъствал, чел и прочее - всичките ти колеги, които са се оказали по-ловки и вероятно по-хитри имат в пъти по-висок резултат от теб. Защото са преписали. Нагло и очевидно. Обаче на никого не му пука - важен е резултатът от изпита и ти, в очите на системата, си се издънил. Майната им на знанията.
По подобен начин минават и другите изпити от сесията и ти, напълно обезкуражен, решаваш да обърнеш друга страница. И започваш да правиш като другите, черпиш от опита им, така да се каже. И си намираш работа. Вярно, в кръчма на Манджа Стрийт в Студентски и не плащат добре, но поне вече не гладуваш. И вярно, не си ходил много на лекции, но така и така са глупости и така и така ще се преписва на изпита - на кого му пука? И така прекарваш оставащите три години от студентския си живот - в бачкане, ходене по купони и пак бачкане. Защото дипломата по тая специалност така и така за нищо не става.
Като ходиш на интервю за работа, гледаш да не споменаваш много-много какво си завършил. Не искаш да ти се смеят. Гледаш да обясняваш какво си научил. Вече имаш работа - още не е добре платена, но пък вече имаш контакти. А дипломата - стои в рамка в дома на вашите.
В тази история университетът го няма. Защото той реално нищо не прави - или по-скоро онова, което прави не е от особена полза за студентите. Винаги ми е много забавно, когато университетите започнат да се бият в гърдите кой колко е престижен. Защото реално качеството на образованието навсякъде в България никакво го няма. Просто има разлика от едно място до друго. На запад никой не е и чувал за нашите университети и, без значение какво казват политиците, дипломите ни са еквивалентни на западните само на хартия.
Университетите, от друга страна, са заинтересовани да бълват все повече и повече бакалаври и магистри (от всякакви специалности), за да получават от държавната субсидия. А какво става с онези, които искат да се преквалифицират и да учат още нещо? Майната им. Да ходят другаде. Държавата не дава пари за тях. Но никой не иска и да им вземе парите, в случай, че те сами искат да си платят. Защото ще имат изисквания, а никой не иска да се съобразява с тях.
Всичко изглежда много мрачно и черно, нали, драги читателю? Сигурно вече се питаш защо е толкова черно. Мотивът ми е донякъде личен. Защото имах доста високи очаквания за висшето образование, а вместо надграждане видях деградация, безхаберие и инертност. А като млад човек и Водолей тази комбинация ми действа на нервите. Защото някак си не е честно.
Малко е трудно да възкликнеш като Исус "Прости им Господи, те не знаят какво вършат", защото те знаят какво правят, просто не им пука. Онези, които са стигнали до това заключение по-рано и имат финансова възможност, са пратили децата си в чужбина, където от образованието има смисъл и университетската диплома ти гарантира работа на място различно от кварталния супермаркет или кол центъра.
Какво обаче остава за онези, които са останали тук? Да се опитат да се преборят за място на пазара на труда и да разчитат единствено на собствените си способности.
Всички се оплакват от изтичането на мозъци, но никой не се пита какво кара тези млади хора да поемат по неутъпканата пътека и да напуснат страната. Според мен един от основните проблеми се корени в българската образователна система. Ако има адекватно образование в България, защо да пращаш детето на другия край на света и да плащаш луди пари? А така, веднъж напуснало страната, то няма да се върне, защото инвестицията не може да се изплати. И така, малко по малко, мозъците изтичат.
Какво може да се направи, тогава? Трябва да се скъса с традициите и с квотите. Щом като пазарът е пренаситен с юристи, не приемайте 360 нови всяка година. Бизнесът няма нужда от филолози - намалете бройката с две трети. Търсят се програмисти - удвоете бройките. Покажете на тези млади хора, че има смисъл в онова, което слушат, затегнете контрола и наказвайте опитите за преписване. Постарайте се да повишите качеството на образованието и да гарантирате на тези млади хора, че имат бъдеше в тази професия. Поддържайте връзка с алумните и водете статистика колко от тях са се реализирали по специалността, а след това си направете съответните изводи.
Защото може след 20 години да няма кого да обучавате, но тогава криворазбраните традиции вече ще се прерязали клона на който седите.
В момента той е срязан наполовина. Още не е късно.
Какво става с дипломата, ще се запиташ ти? Ами тя си стои кротко в бюфета, до свидетелството от първи клас и се вади от там само на семейни сбирки, за да може баба и дядо да се порадват, че внук им е юрист. За съжаление обаче, дипломата си остава именно ненужна хартийка, която с нищо не помага човек да си намери добра работа (особено ако е неприоритетен).
Да разгледаме например едно интервю за работа. Кандидат-работникът е филолог (английски) и иска да кандидатства за позиция Х (без значение каква).
 |
| Източник: |
Интервюиращ (И): И, след като сте завършили английска филология, какво Ви води при нас? Защо не работите по специалността си?
Филолог (Ф): обяснява колко му харесва компанията, как е мечтал да работи точно това и други подобни глупости, които хората бълват на интервю за работа.
И: И все пак, освен безспорните си познания по езика, имате ли и други компетенции?
Ф: Ами да, в университета съм учил и литература и лингвистика.
И (мръщи се): Да, това е чудесно, но в нашата компания имаме нужда от други качества.
Ф: Да, аз много се интересувам от маркетинг и PR-ът винаги ми е бил интересен.
И (продължава да се мръщи): За тези позиции търсим хора със съответната квалификация. Съгласете се, че Вие я нямате.
Ф: Така е, но уча бързо и...
И: А, можете ли да водите телефонни разговори на чужд език?
Ф: Разбира се, все пак четири години съм учил английски.
И: Имам предвид на език различен от английския. Нашите клиенти са от Латинска Америка. Можете ли да се справите с това?
Ф (леко притеснен): Ами, вижте, в Латинска Америка не се говори стандартният испански, който се учи в България. Учил съм испански в университета, но се съмнявам, че ще бъде на нужното ниво.
И: Разбирам. Друга отворена позиция е за офис мениджър, но вие сте твърде квалифициран за нея. Все пак Ви благодарим за отделеното време и ще Ви се обадим.
И така, нашият филолог си тръгва от интервюто с ясното съзнание, че НЯМА да му се обадят. Защото изобщо не е квалифициран за каквото и да е.
Тъжно, нали, драги читателю? От горното интервю (от части реално, впрочем) става ясно, че очевидно дипломата и университетското образование се разминават страшно много с реалните изисквания на бизнеса... Защо?
Простият отговор се крие в не толкова далечното минало, когато Партията и Държавата решават, че всички труженици трябва да имат достъп до образование. За целта спонсорират НАПЪЛНО обучението на студентите. Дотук добре, но първо правят влизането в университета почти невъзможно - момичетата имат право да кандидатстват само на ЕДНО място, а ако не ги приемат, трябва да работят ЕДНА ГОДИНА преди да могат да опитат отново. И трябва да представят бележка, че са работили в някакво производство, за да го докажат. Момчетата също имат право да кандидатстват на ЕДНО място или във военнното училище. Така университетското образование се превръща в лелеяна и трудно достижима мечта за хиляди млади хора, а самата университетска институция - в Господар и Бог, с пълни правомощия да прави каквото намери за добре, КАКТО прецени.
След 1989 университетите никнат като гъби след дъжд, но нещата не са се променили много, от гледна точка на отношението им към студентите. Студентът е незначителна прашинка, амеба и най-низше едноклетъчно, което трябва системно да бъде унижавано, мачкано и изобщо тормозено, но пък АДМИНИСТРАЦИЯТА, преподаванелите - те са важните, защото те съставляват институцията. Студентите идват и си отиват - всяка година идват нови попълнения, но преподавателите остават. Респективно - майната им и на студентите, и на качественото образование.
Променил се е и друг аспект от картинката - образованието вече не е безплатно. А с наличието на пари в играта, идват и претенциите. За по-качествено образование, за адекватни учебни планове, за нормално отношение и по-човешки условия на прием, за цедка на излизане, а не на влизане...
Нещата обаче вървят бавно и затова, вместо да си късат нервите в България (справка - моите глупости по изпитите), много българчета решават да си опитат късмета в чужбина, където отношението към студентите е по-човешко и дипломата не е просто хартийка. Така, веднъж видели нещо по-различно, те рядко се връщат обратно в България. И така порочният кръг продължава.
Защо обаче в чужбина (разбирай на запад), нещата са различни? Отговорът се корени в това КОГА е започнало съществуването си образованието на запад и кога у нас.
 |
| Лекция в Болонския университет, средата на 14ти век. Източник: |
Първите университети са възникнали на запад още през 13ти век (през Средновековието!!!) и то са се появили като САМОСТОЯТЕЛНИ институции. Всеки университет е имал кодекс (закони, които трябва да се спазват от преподаватели и студенти), собствени имоти и какво ли още не. Проблемите на университета се решават вътре в самия университет, никой няма право да се бърка. Образованието, още в ония години, е било платено, при това скъпо платено и затова студентите често са мигрирали от университет в университет, за да чуят лекциите на тоя или оня професор. В резултат на което, всеки университет се е надпреварвал да наеме най-добрите и най-интересните професори, за да привлече възможно най-голям брой студенти. Проблемите на студентите се уреждат бързо, защото ако това не се случи, те може си потърсят друго място. Преподавателите не са недосегаеми - всяка година трябва да изнесат публична лекция по някоя тема от своя ресор и да отговарят на всякакви въпроси, зададени от публиката. Ако не се справят задоволително, могат да бъдат изхвърлени от университета и да не могат да си намерят работа в друг такъв. След като завършат, студентите са подпомогнати от университета (по онова време висшите училища не са били много в Европа) да си намерят възможно най-добрата работа в своята област. Самият университет има интерес студентите да се реализират добре, защото води регистър на това колко от алумните до какви позиции са стигнали - нещо като рейтингова система - логично е, че онези университети, от където студентите излизат с възможно най-добри перспективи за реализация ще бъдат и най-предпочитани от студентите и следователно ще получат най-много пари под формата на такси. Специалностите варират според търсенето - онова, което е най-доходоносно за момента получава най-голям брой студенти (с думи прости, няма ги до болка познатите ни квоти за момичета и момчета в отделните специалности). Тези практики са запазени и до днес на запад. Просто те имат традиция, която просто липсва у нас.
 |
| Една от трапезариите в Оксфорд. Който е бил в стола на СУ, може да направи разликата. Източник: |
В България СУ (като най-старото учебно заведение) е създаден едва в самия край на 19ти век (през 1888 година почти седем века след първите университети на запад) като ДЪРЖАВЕН университет. От самото начало работещите в него започват да си придават важност - първоначално има ропот срещу приемането на жени (въпреки, че са завършили образованието си чужбина, където на жени се разрешава да посещават университета). Държавата сама избира кои специалности са нужни и създава квотния принцип. Университетът е елитарно звено, предназначено само за онези, които могат да си позволят издръжката, за да учат в него. Поне така е до 1944.
 |
| Така изглежда СУ през 30те години на ХХ век. |
След 1944 нещата се влошават още повече - защото достъп до преподавателски постове получават не онези, които са най-големи специалисти в своята област, а онези, които са угодни на режима. Образованието е напълно безплатно, но достъп до него нямат всички - трябва да си първо верен поклонник на Партията, без следа от буржоазност в рода си до девето коляно и все пак да можеш преминеш през безумните кандидат-студентски изпити И да се вместиш в квотата, за да прекрачиш заветните врати на Алма Матер. Това прави влизането на момичета в определени специалности почти невъзможно и невероятно лесно в други. Същото важи и за момчетата. Причината: просто определени науки се отдават повече на един от двата пола. Държавата обаче е казала, че трябва да има равенство и затова момичета влизат и до ден-днешен с тройки в технически специалности, а момчета - с тройки във филология. Преподавателите се изживяват като господари на този свят - веднъж загмездили се в системата, няма какво да ги помести - няма нито контрол върху качеството на онова, което преподават, нито пък студентите има къде да се преместят, ако не са доволни (защото всички университети са държавни). Достатъчно е веднъж годишно да представят една статия, която се състои от 95% цитати от чужди статии и тук-таме по някое свързващо изречение. Тези практики са се запазили и дори са станали още по-порочни, с идването на на "новото време" след 1989.
Сега от една страна, цялата икономика от планова трябва да стане пазарна, обаче от друга страна целият манталитет на няколко поколения българи се противи на идеята. Защото при пазарната икономика рушветите и далаверите не важат и не можеш да кръшкаш от работа. Пазарната икономика иска качество, а не количество.
Какво се случва с образованието обаче? Университетите още се спонсорират от държавата - на почти 80% (за държавна поръчка) и затова квотния принцип и произтичащите от него глупости още съществува. От друга страна обаче, студентите също плащат по нещо и затова започват да искат и промяна в качеството. За съжаление обаче, нещата не стават толкова лесно, защото 80% от преподавателите са станали преподаватели преди 1989 и отказват да променят начина си на работа или безобразно остарелите си учебни планове.
Преди 1989 е имало работа за всички, поне това ще ви каже всеки случаен пенсионер, ако го питате на улицата. Това е вярно донякъде - без значение какво и колко си учил, Партията е намерила задача за теб. На всекиму според способностите, за всекиму според потребностите. Затова няма особено значение дали учиш за староанглийски или за маркетинг в университета - работа за теб все ще се намери. Затова и учебните планове нарочно се правят елитарни още от тоталитарно време (по същото време западните университети вече се ориентират към по-практически приложими науки и реформиране на учебните планове), за да се открояват излезлите от университета от "простолюдието" и да се създаде един псевдо елит. Казвам псевдо елит, драги читателю, защото тоталитарното безплатно университетско образование има страничен ефект. След като завърши, всеки млад човек, трябва да работи 5 години за държавата (или по-точно, на място ПОСОЧЕНО ОТ ДЪРЖАВАТА), което е по възможност на другия край на страната по диагонал от родното му място.
 |
| Студенти позират за снимка, 50те години. Всеки един от тях (освен ако няма огромни връзки или заслуги към Партията) ще трябва да прекара поне пет години в някое село или паланка. |
Най-често гражданите са пращани в някое забравено от Бога село, а онези от село - в София. Пет години са много време и неминуемо, младият човек създава семейство и се установява - на майната си. Затова и онова, което е научил в университета бавно, но сигурно избледнява. Може би най-доброто сравнение е съдбата на юнкера Толстой от "Сибирския Бръснар", след като го пращат на заточение (ако не си гледал филма, драги читателю, горещо го препоръчвам). На кравата не й пука дали ще я събираш от паша подсвирквайки Вивалди, или "Черен Влак се Композира".
 |
| Кадър от филма. Източник: |
И така, имаме още по тоталитарно време елитарни (и никому ненужни) учебни планове, защото държавата осигурява работа за всички, а на преподавателите не им пука, за това, че онова, което преподават няма стойност за никого другиго освен за един кръг от няколко хиляди идиота (в световен мащаб). След 1989 нещата стават още по-зле, защото учебните планове не мръдват и на йота, а икономиката започва да се развива с бесни темпове, за да навакса. От там идва и проблемът на нашия филолог в началото на поста: ако се беше родил през 50те години на 20ти век във Франция или Италия, това образование щеше да е идеално. Но в България през 2016 е напълно, безвъзвратно, тотално ненужно и остаряло.
България често е на челните места по брой млади хора, които нито учат, нито работят. Това си е направо черна статистика. Голяма част от нея се дължи не на факта, че младите хора в България са по-мързеливи от своите колеги на запад, а на това, че не могат да си намерят работа. След като си учил четири години в университета, където са ти набивали в главата колко е изключително това, някак си перспективата да продаваш на сергия плодове и зеленчуци на местния пазар не ти харесва. Или пък да бачкаш нощни смени в някой кол център.
 |
| Източник: |
Първите, които са се сблъскали с този парадокс не са днешните студенти, а онези, които са имали нещастието да прекрачат вратите на университета в началото на 90те. Тогава цялата иначе стройна система се сгромолясва и се оказва, че дипломите на повечето не струват пет пари. 90те са времето на непрестанни кризи, Виденови и други зими, недоимък, режими на тока и водата и какво ли още не. 90те са и времето на инженери-продавачи на сергии, юристи-фотографи и други подобни.
 |
| Опашка за хляб, 1990 Източник: |
Логично е, когато тези хора станат родители, те да предадат натрупания опит на децата си. Уви, опитът е изключително болезнен и затова, от любов към децата си, родителите се опитват да ги предпазят. Обяснявайки им, че образованието е боклук и е важно да се оглеждаш за добра работа постоянно, защото онова, което ще научиш в аудиториите няма да ти помогне с нищо и само ти губи времето.
Събитията от 90те обаче не карат университетите да се "освестят" и също да наваксат с развитието си. Напротив, водени от носталгия по "доброто, старо и спокойно време при Бай Тошо", те се вкопчват в т.нар. "традиции" и целенасочено се противят на каквато и да е промяна.
Когато виждаме студенти да кофеят на осми декември или на морето, сме склонни да обвиняваме възпитанието, времената и всякакви други подобни. Те са лумпени, боклуци, "кофти материал", на къде отива светът? Нали така.
Нека погледнем света от гледната точка на студента, обаче. За разнообразие.
Когато напуснеш средното училище си мислиш, че е дошъл краят на слушането на безмислици, които не те засягат. В крайна сметка средното училище е общо за всички, там се поставят основите на знанията, които ще надграждаш цял живот и затова трябва да преживееш математиката и физиката някак си. Затова с ентусиазъм се включваш в борбата за квоти (защото мама и тате нямат пари да те пратят да учиш в чужбина), с надеждата, че в университета ще намериш точната информация и точната подготовка, за да се изстреляш на върха на кариерната стълбица.
 |
| Човек си представя нещата така. Източник: |
Влизаш в университета, но там не намираш нищо от онова, което търсиш. Точно обратното - ставаш в седем, за да висиш четири часа в леденостудената аудитория и да слушаш за теории, които са опровергани от 50 години, но пък преподавателя много държи да ги знаеш на изуст за изпита. Решаваш, че може пък и да са важни и затова храбро посещаваш всички лекции, гладуваш, за да можеш да си купиш заветния учибник по дисциплината (който реално отваряте в час точно четири пъти) и се явяваш на изпита обнадежден. Когато виждаш резултатите обаче, нещо в теб се чупи - защото въпреки, че си присъствал, чел и прочее - всичките ти колеги, които са се оказали по-ловки и вероятно по-хитри имат в пъти по-висок резултат от теб. Защото са преписали. Нагло и очевидно. Обаче на никого не му пука - важен е резултатът от изпита и ти, в очите на системата, си се издънил. Майната им на знанията.
 |
| Реално обаче нещата изглеждат така. Източник: |
По подобен начин минават и другите изпити от сесията и ти, напълно обезкуражен, решаваш да обърнеш друга страница. И започваш да правиш като другите, черпиш от опита им, така да се каже. И си намираш работа. Вярно, в кръчма на Манджа Стрийт в Студентски и не плащат добре, но поне вече не гладуваш. И вярно, не си ходил много на лекции, но така и така са глупости и така и така ще се преписва на изпита - на кого му пука? И така прекарваш оставащите три години от студентския си живот - в бачкане, ходене по купони и пак бачкане. Защото дипломата по тая специалност така и така за нищо не става.
Като ходиш на интервю за работа, гледаш да не споменаваш много-много какво си завършил. Не искаш да ти се смеят. Гледаш да обясняваш какво си научил. Вече имаш работа - още не е добре платена, но пък вече имаш контакти. А дипломата - стои в рамка в дома на вашите.
В тази история университетът го няма. Защото той реално нищо не прави - или по-скоро онова, което прави не е от особена полза за студентите. Винаги ми е много забавно, когато университетите започнат да се бият в гърдите кой колко е престижен. Защото реално качеството на образованието навсякъде в България никакво го няма. Просто има разлика от едно място до друго. На запад никой не е и чувал за нашите университети и, без значение какво казват политиците, дипломите ни са еквивалентни на западните само на хартия.
Университетите, от друга страна, са заинтересовани да бълват все повече и повече бакалаври и магистри (от всякакви специалности), за да получават от държавната субсидия. А какво става с онези, които искат да се преквалифицират и да учат още нещо? Майната им. Да ходят другаде. Държавата не дава пари за тях. Но никой не иска и да им вземе парите, в случай, че те сами искат да си платят. Защото ще имат изисквания, а никой не иска да се съобразява с тях.
Всичко изглежда много мрачно и черно, нали, драги читателю? Сигурно вече се питаш защо е толкова черно. Мотивът ми е донякъде личен. Защото имах доста високи очаквания за висшето образование, а вместо надграждане видях деградация, безхаберие и инертност. А като млад човек и Водолей тази комбинация ми действа на нервите. Защото някак си не е честно.
Малко е трудно да възкликнеш като Исус "Прости им Господи, те не знаят какво вършат", защото те знаят какво правят, просто не им пука. Онези, които са стигнали до това заключение по-рано и имат финансова възможност, са пратили децата си в чужбина, където от образованието има смисъл и университетската диплома ти гарантира работа на място различно от кварталния супермаркет или кол центъра.
Какво обаче остава за онези, които са останали тук? Да се опитат да се преборят за място на пазара на труда и да разчитат единствено на собствените си способности.
Всички се оплакват от изтичането на мозъци, но никой не се пита какво кара тези млади хора да поемат по неутъпканата пътека и да напуснат страната. Според мен един от основните проблеми се корени в българската образователна система. Ако има адекватно образование в България, защо да пращаш детето на другия край на света и да плащаш луди пари? А така, веднъж напуснало страната, то няма да се върне, защото инвестицията не може да се изплати. И така, малко по малко, мозъците изтичат.
 |
| Източник: |
Какво може да се направи, тогава? Трябва да се скъса с традициите и с квотите. Щом като пазарът е пренаситен с юристи, не приемайте 360 нови всяка година. Бизнесът няма нужда от филолози - намалете бройката с две трети. Търсят се програмисти - удвоете бройките. Покажете на тези млади хора, че има смисъл в онова, което слушат, затегнете контрола и наказвайте опитите за преписване. Постарайте се да повишите качеството на образованието и да гарантирате на тези млади хора, че имат бъдеше в тази професия. Поддържайте връзка с алумните и водете статистика колко от тях са се реализирали по специалността, а след това си направете съответните изводи.
Защото може след 20 години да няма кого да обучавате, но тогава криворазбраните традиции вече ще се прерязали клона на който седите.
В момента той е срязан наполовина. Още не е късно.
 |
| Източник: |
No comments:
Post a Comment