За учението и други работи...

Това не е смисълът на завършването на гимназия!
Източник: Vesti.bg

Знанието е сила, казали старите хора. Така е било от зората на времето. В днешна България обаче нещата май са се обърнали, защото в месеца, когато би трябвало да почитаме именно знанието, се почитат други богове: великата богиня-майка Шушана и свети Великоматурници Абитуриентски. Нещата са толкова гротескни, че културологът просто напира да изнесе някоя лекция (за да възкреси от мъртвите иначе почти балсамирания като мумия блог).  

Тези дни са матурите и изпитите след седми клас - този бич за всички ученици. Всички дружно ги плюят, всички дружно не виждат смисъл в тях, но тези изпити съществуват. Толкова. Странното, драги ми читателю, е че на тези изпити (иначе измислени като врата към успеха)  се гледа като на пречка към истинския купон. Абитуриентския бал или гимназиалния живот. 

Защото нека си го кажем честно, драги ми читателю - много абитуриенти мислят повече за това какво ще облека в заветния ден, отколкото за това какво ще правят, когато този ден остане само спомен. По някаква причина има преекспониране именно на въпросния "бал" (където се вихрят кючеци, вместо бални танци) вместо на онова, което има да се случва после. Никой не празнува с фанфари, че влязъл в университета, но пък затова завършването на гимнация е невероятно събитие. 

Когато ценностите нещо куцат...

Винаги ми е било чудно защо, драги ми читателю, се отдава такова значение на иначе не особено значително събитие в живота на човека. Да завършиш гимназия в наше време не е кой знае какво постижение.  Точно толкова важно е, колкото да отидеш на пазара на труда с нея. Освен ако, както обича да казва майка ми, не кандидатстваш за метачка или чистачка, никой няма да те вземе на сериозно, драги ми читателю. Тогава защо завършването на гимназията е повод за всенародно веселие на мало и голямо и всенароден масрав на родителите? От какъв зор се харчат колосални суми, след като детето още дори диплома за гимназия няма (тя зависи от матурите, които са били само няколко дни по-рано). Кому е нужно всичкото това "показване пред хората" - да съберем цялата рода до девето коляно, да ги нахраним и напоим (нищо, че на половината не им знаем имената), да се наеме специално диджей, шофьор, гримьор, фризьор и фотограф, детето да има поне два тоалета - един за пред родата и още един за пред съучениците. Да може да отиде да дискотека с класа, после на бар и все пак да има пари след всичко това да си вземе такси до вкъщи два дни по-късно. 

Когато аз бях абитуриентка, имаше случаи на момичета, които гладуват от предходната година само и само да се напъхат в заветната рокля или пък на родители, които теглят кредити с едничката цел (не, не да зарадват чедото си!), а да "се представят пред родата" - т.е. да не останат по-назад от комшии и колеги и да поканят всички на ресторант. При това не само тесен кръг познати и приятели, а буквално куцо и сакато. Една подобна авантюра е подобна на средноголяма сватба и коства на родителите няколко хиляди лева. За масрафа около абитуриента, без значение дали е момче или момиче (макар че при младите дами парите ще са повече), дори не ми се говори. То не са тоалети, коли, прически и прочее. И всичко това, само за един ден в живота, всъщност само за няколко часа. Които абитуриентът може и да не помни, ако е прекалил с интоксикацията вечерта. 

Идеята на един абитуриентски бал е да бъде празник за това, че вече преминаваш в нов етап от живота си, в света на възрастните. Но не и да бъде повод за събиране на роднини от всички краища на държавата (които дори не се сещат как се казва зрелостникът), нито пък за потъване в дългове на роднините. Има много по-важни неща в живота. Преди да ме оплюеш, драги ми читателю, ще ти разкажа, както винаги, една истинска история. Моята история. 

Баловете не са това, което бяха...

Никога не съм вярвала в приказката на абитуриентския бал. Нито за минута, всъщност. Това се дължи на лошия (или посредствен) на родителите ми по време на същото това съдбоносно събитие. За да не разводнявам историята, драги ми читателю, само ще спомена, че баща ми не смята бала на нищо интересно, тъй като за него онази вечер не се е различавала много от обикновено събиране с приятели. Майка ми пък смята, че тази традиция трябва да бъде изкоренена, защото тя самата има много травматични спомени от абитуриентския си бал - за учителско безхаберие и за меркантилност. С две думи, майка ми прекарала абитуриентската си вечер не празнувайки със съученици и учители, а спорейки за плащане с управителя на ресторанта. По нейни думи, нито един от тъй наречените "поканени" учители не й се притекъл на помощ, а когато успяла все пак успяла да стигне до масата, там вече нямало никого, а храната отдавна била изстинала. 

Двете истории не звучат много окуражаващо, нали така? Аз обаче, когато станах дванайсти клас, бях твърдо решена, че на мен това няма да ми се случи. Майка ми е имала кофти бал, но моят ще е хубав. За баща ми не е било нищо особено, но при мен ще е различно. Назобена с тези мисли, решавам да построя идеалния абитуриентски бал. И се сблъсквам с първия проблем - дрехите.  По онова време на българския пазар имаше само два вида рокли - много къси и предвидени за момичета-анорексички (като самата рокля крещи "след бала съм на бачкане на Околовръстното") или пък дълги рокли с цепка до пъпа и много камъни (като самата рокля крещи "след бала съм подгряваща група на Пайнерките в Биад"). Аз, естествено, не харесвам ни един от двата стила, така че ходенето по мъките започва. В крайна сметка, успявам да си намеря читава рокля (няма да те отегчавам с подробности, драги ми читателю, това не е важно за разказа). 

По-важно е какво се случва в деня на самия бал. Аз бях категорично против каненето на мало и голямо и в резултат бяхме само много тесен кръг роднини у дома. Косата и гримът си ги правих сама (защото по думите на майка ми, смисъл от някви други неща няма), а баща ми пое нелеката задача да ме закара първо до училището, а после и до ресторанта с фамилната кола.  Майка ми пък пое отговорната роля да играе "професионалния фотограф" на събитието. Ако в този момент вече се изприщваш от ужас, драги ми читателю, няма нужда. 

Парадоксалното в случая беше, че никой не забеляза кой ме снима, как ми изглежда косата или в каква кола се возя. Всъщност, онзи следобед видях не съучениците си, а някакви съвсем непознати хора - при това не само заради алкохолния градус. Всеки един от тях беше отворил нова страница в живота си и вече за мен (а и за всички околни нямаше място там). Всяка коза за свой крак, както казват старите хора. Никой не видя с какво дойдох на бала, никой не обърна внимание на прическата ми. А в десет и нещо всички целокупно се изнесоха към Биад (пред който, доколкото знам, са чакали на опашка до два-три през нощта, въпреки предварителната резервация на баснословна цена). Така, сумарно моят бал продължи под пет часа - от седем вечерта, докъм 12, когато се обадих вкъщи да ме приберат от другия край на София. 

Въпреки че имах представа какво се случва по баловете, дори аз бях изненадана колко кратко продължава всичко. Всички тези разходи и патардии цяла година само за четири часа?! Струва ли си всъщност?! Кому е нужно това и защо в България се отдава такова значение на цялата тази работа?! Не звучи нито смислено, нито умно. 

Историята на баловете в България

Парадоксално, именно в дванайсти клас, реших да пиша именно за абитуриентските балове. Ставаше дума за проект по философия, или нещо подобно. Идеята беше, че трябва да си изберем съвременен проблем и аз избрах това. Докато писах проекта, започнах да чопля откъде се е пръкнала традицията пияни тийнове да кръстосват градовете облечени като палячовци и някъде из дебрите на нета изникна доста интересна информация. Оказа се, че за да разберем баловете, трябва да се върнем поне сто и петдесет години назад и да видим откъде са дошли те. 

В средата на деветнайсти век България е млада държава, която попива като сюнгер всякакви чужди влияния. Зараждащият се елит, болшинството от който получил отлично образование зад граница е проводник на не едно и две подобни влияния. Едно от първите неща, които се привнасят в България са така наречените "офицерски балове". Някога те са се провеждали във Военния клуб в София и са били белег за престиж и само най-зачожните са получавали покани за тях.

За младите хора, присъствието на офицерските балове е било белег за навлизане в света на възрастните, че вече са част от обществото. Затова можем да сравним баловете от онова време с баловете на дебютантите, които и до ден-днешен са традиция в Западна Европа. Тогава, след края на гимназията, младите хора обличали новите си дрехи и отивали на бал заедно с вързастните, за да покажат на общността, че вече са част от нея и са готови да създадат семейство.

За младежите от преди сто и петдесет години, да завършиш гимназия е било нещо много важно, защото за много от тях това е бил и краят на академичния им живот. За богатите девойки офицерските балове били представянето им на "брачния пазар", а за младежите - билет към престижна работа и добра партия за брак.

По-бедните хора също празнували, защото за тях да имеш изучено и отгледано дете било венеца на живота. Един млад човек (навършил вече 18 години) бил пълноправен член на общността - годен за всичко. Един изучен млад човек пък имал неимоверно повече възможности от "простите хорица". Някога дори гимназиалното образование се считало за огромно постижение и затова родителите считали за нужно да го отпразнуват подобаващо и да покажат на съседи, роднини и приятели, че всички усилия са си стрували. Преди сто и петдесет години образованието е било скъпо удоволствие и привилегия, достъпна само за малцина. Затова хората са продавали имоти, за да могат да изучат поне едно от децата си. Наличието на поне един "учен" в рода се считало за плюс за всички. Но не означавало, че ако има един изучен роднина и други ще последват примера му.

След баловете малцина младежи поемали към студентските скамейки, по онова време само в чужбина. Повечето започвали своя самостоятелен живот - бил той брак или кариера като чиновник или военен. Затова и на баловете се отдавало голямо значение.

След 1944 настъпила една основна промяна - баловете, преди това запазена марка само на богатите става достъпна за всички.За пръв път от години вече нямало значение дали си богат или беден, а дали си верен на Партията. Зрелостниците са изкарвани под строй да "празнуват" в първите години след Втората Световна война, докато постепенно баловете не се превръщат в традиция и не се израждат до това, в което са се превърнали сега.

Баба ми разправя, че на своя бал (някъде в края на 50те години на ХХ век) отишла с басмена рокличка и къси чорапи, защото нямало такива традиции да се харчат пари за скъпи дрехи. Просто се събрали три приятелки и отишли на сладкарница. Толкова. Никой не отдавал особено значение на завършването на гимназия, защото по онова  време по-важно било каква работа ще си намериш и къде ще започнеш да се трудиш. Гимназиалното образование било прекрасна основа за започване на добро място, при това нещата остават така почти до края на режима.

В днешно време обаче нещата далеч не са точно така.

Когато всичко се обърне с краката нагоре

Някога, прадядо ми искал да учи. Толкова искал да учи и бил толкова природно интелигентен, че сам учителят в гимназията дошъл в дома му да се моли на баща му, да го пусне да се изучи в университета. "Ако го оставите да учи, той ще стане вишист" казал тогава учителят на пра-прадядо ми. Но старият отсякъл с думите "на нас много учени не ни требват". Така, въпреки огромното си желание, моят ученолюбив прадядо си останал само с гимназията, което пак го правело най-образования човек в околията (и по стечение на обстоятелствата, кмет за известно време след Втората Световна война). Но липсата на университетско образование и това, че някога са му забранили да учи му тежала до последно (аз го помня много смътно като усмихнат и много добър старец). Човекът бил природно интелигентен и недоразвиването на този потенциал му пречело да разгърне онова, което наистина може да покаже.

Тази история се е случила някъде през 30те години на ХХ век, при това в София. Семейството на прадядо ми му отказва, не защото няма пари, а защото вече има един "изучен" в рода. По онова време не се е считало за нужно да има много дипломирани, защото университетското образование струва много пари и е инвеститиция с твърде дългосрочна възвращаемост за хора, свикнали да живеят със сезонните смени. Да храниш студент е скъпо, а и защо ти е, след като вече има един студент в рода? Стига толкова - да защити реномето на фамилията.

В днешно време, нещата са на противоположния полюс. Гимназиалното образование не е достатъчно дори човек да си намери работа като секретарка някъде, камо ли пък за нещо по-добро. Ако детето не влезе в университета, това се счита за позор за рода. Всеки има поне по едно висше образование, а повечето - дори по няколко квалификации. При това, дори тези квалификации (получени, просто за да има някакво образование детето) не са гаранция за реализация на пазара на труда.

Като имаме всичко това предвид, човек започва да се пита защо се отдава такова значение именно на завършването на гимназия?! Завършването на университета не се третира по този начин и не е предмет на всенародно веселие. Там няма проблеми с тоалети, коли и други подобни. Просто колегите избират заведение, намират си хубави дрехи и отиват да се забавляват. Всичко е наред.

Вече сигурно започваш да се чудиш защо четеш всичко това, нали, драги читателю?

Днес е студентският празник. Осми декември. Това е поредният повод за изцепки някъде на територията на България. Новоизлюпени и студенти-ветерани ще щурмуват заведенията в алкохолен делириум. Защо? Не е ясно.

Тази феномени в българското съвременно общество са толкова странни, че човек няма как да не се замисли. Защото сякаш нашето образование е останало на заден план. Важно е да съберем родата или да се натряскаме като кирки. Но какво ще стане по-нататък? Това не е важно.

А може, по-иначе може.

И преди да възразиш, драги читателю, искам да ти разкажа една история.  История за децата на Славейкови. Интересно ли ти е? За това - в следващият пост.