Или защо който не е бил доброволец на млади години няма сърце, а който продължава да доброволства и на стари (без да има морална или материална полза от това) няма акъл.
Мина известно време от последния ми пост и с началото на новата академична година е време блогът на културолога да тръгне с нова сила. Днес ще си говорим за доброволчеството - преди, сега и в бъдеще. Защото доброволстването в момента заема голяма част от времето на доста проактивни млади хора. Културологът много иска да дръпне една лекция, а аз нямам никакво намерение да му кърша хътъра. Обаче преди да стигна до същината на въпроса, ще трябва да дам малко лична информация. Занимавах се с доброволчество за има-няма едни пет години от живота си. Имам предвид активно занимаване, не просто да се пишеш някъде ей така. И много държа да споделя опита си с теб, драги ми читателю, в случай че си в подходяща възраст да се влееш в редиците на доброволците ИЛИ пък ако имаш близък на такава възраст. Но всяко нещо по реда си. Преди да говорим за доброволчеството сега, нека се върнем половин век назад...
В зората на доброволчеството - когато младите строяха градове...
Противно на мнението, че доброволчеството става популярно едва след 1989, когато западния модел на поведение започва бавно, но сигурно да набира сила в България, доброволци са били още нашите баби и дядовци. При това не говоря изобщо за студентските бригади (извор на рой прекрасни спомени за едни и порой от ругатни по адрес на държавата, бригадирите и така нататък за други). След края на Втората Световна война България осъмва бедна, разрушена и окупирана. Пари твърде няма, за да може да бъдат възстановени разрушенията.
Ентусиазъм обаче има - безброй млади (и не толкова млади) хора се впускат в бригадирското движение, за да изградят страната си отново. Градове се въздигат от пепелищата, строят се пътища, прокарва се електричество и водопровод до почти всяко село и паланка в страната. Всичко е прекрасно, но младите хора не са млади вечно и когато попристигат на възраст, решават, че вече не е толкова хубаво и интересно да работиш за едната дневна дажба храна и да не получаваш пари за труда си. Да, приключението го има, романтиката до някаква степен също я има, но когато имаш на главата две врякащи деца, това не помага особено.
 |
| Ето картинка на бригадири и бригадирки. Къртовски труд, бачкане и романтика... Интересното е, че не повечето снимки за бригадирското движение, които можеш да намериш в нета, младите хора са усмихнати. Явно са се чувствали част от нещо по-голямо, по-важно, кой знае? |
Затова постепенно бригадите губят популярност сред младото поколение. Действието се развива в началото на 50те. Обаче безплатен труд все още е нужен и затова държавата задължава учениците и студентите да помагат за развитието на и без това изнемогващата планова икономика. Не е въпросът в планирането, а в това, че безкрайните масиви от ябълки, домати, царевица и така нататък трябва да бъдат поддържани. А най-усилното време настъпва в края на лятото и началото на есента. Когато трябва да се прибере реколтата. Работна ръка не достига и така се ражда гениалната идея да се карат подрастващите и младежите да вършат тежък физически труд. Късметлиите получават разпределение за един месец работа на поточна линия в някой завод.
Няма какво да се лъжем, драги читателю, кърската работа е тежка, трудна и неблагодарна. Неслучайно съществува фразата "учи, мама, за да не работиш" - импликацията е да не работиш на полето. Защото това е трудно. По цял ден те пече слънцето, жаден си, връщаш се смазан у дома. Естествено, градските деца (защото 90% от изпращаните на полето деца всъщност са родени в града и не са добре запознати с полската работа) възприемат бригадата като каторга. В която те карат да ставаш всеки ден в 5 или 6 сутринта, да изпълняваш непосилни норми (от сорта на 10 кофи по 10 килограма вишни на човек на ден) и да не таказват ако не си ги изпълнил с казармени глупости от сорта на "ходи да метеш плаца", а в добавка, вместо да си починеш вечерта, те занимават с "културна програма", по време на която гледаш много информативни руски филми за Втората Световна война. Мъчението приключва към 11.30 вечерта, когато е вечерната проверка (пак като в казармата трябва задължително да присъстваш иначе наказания!) и можеш най-сетне да се върнеш в така нареченото спално помещение (по-годно за обор, отколкото за нещо друго, най-често).
Не си измислям, драги читателю. Горните факти са извадени от бригадирските спомени на родителите ми. Които не искат и да чуят за бригада под никаква форма. Напълно разбираемо е, че при такива обстоятелства израстват няколко поколения, които ненавиждат бригадите и ги смятат за Бич Божи. За тях това е работа залудо, излишен тормоз. Поколенията от 60-те и 70-те не виждат романтиката в това да пълзиш на лакти и колене сред гнили домати, или да си дереш ръцете до кръв в четири сутринта, за да береш рози. Те виждат само полупияните студенти, които ги юркат, мизерните условия на живот и мижавото заплащане, къртовският труд.
 |
| Ето малко кърска работа. На бригада за грозде. |
 |
| А, това, драги ми читателю, е работа на поточна линия. Една такава работа (в консервен комбинат), отказала майка ми завинаги от яденето на кетчуп. Защото видяла как точно се прави. Та, такива ми ти работи... |
Не си измислям, драги читателю. Горните факти са извадени от бригадирските спомени на родителите ми. Които не искат и да чуят за бригада под никаква форма. Напълно разбираемо е, че при такива обстоятелства израстват няколко поколения, които ненавиждат бригадите и ги смятат за Бич Божи. За тях това е работа залудо, излишен тормоз. Поколенията от 60-те и 70-те не виждат романтиката в това да пълзиш на лакти и колене сред гнили домати, или да си дереш ръцете до кръв в четири сутринта, за да береш рози. Те виждат само полупияните студенти, които ги юркат, мизерните условия на живот и мижавото заплащане, къртовският труд.
Напълно разбираемо е, че когато това поколение порастне, ще научи децата си да не вършат работа залудо. Така и става. Идва 1989 и нещата се променят.
Като начало - появяват се разни НПО-та. Знайни и незнайни, излиза че целокупното човечество в един ден се е загрижило за добруването на всичко в нашата страна. Как обаче да се помогне на тази кауза? Ами с доброволен труд. Първоначално, естествено, подобни инициативи не срещат особена популярност или ангажираност. Но времената се променят и в началото на Новото Хилядолетие вече картинката е съвсем друга.
Ето един простичък пример:
Да кажем, че ти или детето ти, драги читателю, иска да учи в чужбина. За тази цел се събират три наръча документи, кръвни проби или каквото там око от дракон е нужно и се подават до съответната институция. Дотук добре, само че различните документи имат различна тежест. И така, твоето дете или ти може и да има отлична диплома, но друго дете от друга държава пък е участвало в еди-колко-си инициативи и това го/я прави социално ангажиран и проактивен гражданин. Затова ти оставаш в листата на чакащите. Така, първите доброволци стават онези, които смятат да използват доброволстването като трамплин за престижно образование. Това е в самото начало на новия век.
След това обаче примката се затяга. Участието в доброволчески инициативи започва да бъде предимство и при кандидатстване за работа. Стига се до там, че някои компании задължават служителите си да участват в подобни каузи (изчисти тук, тичай там, дари това или онова), само и само да се изтъкнат колко са социално ангажирани. Което би било хубаво, ако нещата са искрени. Но в повечето случаи не са.
Така стигаме и до същината на доброволната работа у нас.
Когато доброволчеството става модерно
Минават години, децата на бригадирските поколения порастват, системата се променя. Вече задължителни бригади няма. Мотивация за работа залудо - също. Обаче в страната ни постепенно навлиза западният модел и нещата рЕзко се променят.Като начало - появяват се разни НПО-та. Знайни и незнайни, излиза че целокупното човечество в един ден се е загрижило за добруването на всичко в нашата страна. Как обаче да се помогне на тази кауза? Ами с доброволен труд. Първоначално, естествено, подобни инициативи не срещат особена популярност или ангажираност. Но времената се променят и в началото на Новото Хилядолетие вече картинката е съвсем друга.
Ето един простичък пример:
Да кажем, че ти или детето ти, драги читателю, иска да учи в чужбина. За тази цел се събират три наръча документи, кръвни проби или каквото там око от дракон е нужно и се подават до съответната институция. Дотук добре, само че различните документи имат различна тежест. И така, твоето дете или ти може и да има отлична диплома, но друго дете от друга държава пък е участвало в еди-колко-си инициативи и това го/я прави социално ангажиран и проактивен гражданин. Затова ти оставаш в листата на чакащите. Така, първите доброволци стават онези, които смятат да използват доброволстването като трамплин за престижно образование. Това е в самото начало на новия век.
След това обаче примката се затяга. Участието в доброволчески инициативи започва да бъде предимство и при кандидатстване за работа. Стига се до там, че някои компании задължават служителите си да участват в подобни каузи (изчисти тук, тичай там, дари това или онова), само и само да се изтъкнат колко са социално ангажирани. Което би било хубаво, ако нещата са искрени. Но в повечето случаи не са.
Така стигаме и до същината на доброволната работа у нас.
Истината за доброволчеството
През твърде дългата си студентска кариера, съм била част от множество доброволчески инициативи, драги ми читателю. Някои бяха успешни, други пък - пълен фарс. Всички обаче ме научиха на няколко доста важни урока, които сега искам да споделя с теб.
Като начало, да участваш в подобни инициативи е хубаво. Когато си на 19 и все още у теб гори младежкият ентусиазъм да откриеш новото и интересното. Когато още нямаш конкретни умения и знания, но пък имаш безгранично желание да промениш света. На 20-23 също е хубаво да си доброволец. Да пътуваш, да срещаш нови хора, да говориш за важните за теб неща и да се опиташ да промениш статуквото. Been there, done that.
Само че доброволчеството, подобно на българската образователна система, има няколко подводни камъка, за които никой не ти казва, докато не се сблъскаш с тях. Ето и кои са те:
Ще те използват.
На 90% е сигурно, че със записването си за каузата ще бъдеш използван/а по някакъв начин, драги ми читателю. Дали ще бъде като невинен статист на общи сбирки с важни хора по време на развитието на проекта, или ще ти искат креативни идеи (младите хора са пълни с тях), или направо ще те използват като щатен служител (експлоатирайки знанията и уменията, които вече имаш), почти сигурно е, че няма да получиш повече, отколкото си дал/а. Всъщност, много често една доброволческа инициатива ограбва от свободното ти време, съня и/или времето ти за почивка, а в много случаи и е вредна за нервната ти система. Младите хора обичат всичко да става както те искат и както те са решили, но по обективни и не чак толкова обективни причини това не винаги е възможно. Затова често младите хора се "впрягат" повече, отколкото е нужно, а това внася допълнително напрежение.
Колкото по-възрастен става човек, толкова по-малко неща може да научи от доброволческата работа и толкова повече бива използван. Защото човек се развива и с годините получава знания и умения. Те, разбира се, биха могли да бъдат ползвани за да успее някоя благотворителна кауза. Това е похвално и благородно. ОБАЧЕ не носи храна на масата и не плаща сметките. Затова в един момент (особено ако човек не е на 19 или пък му се налага да се издържа сам в чужд град) започва да се появява казусът - струва ли си да си губя времето с това нещо, за което не получавам пари, при положение че мога да правя същото нещо и да ми плащат. Отговорът, освен ако наистина не вярваш страшно много в каузата и нямаш нужда от много пари за момента, е "не".
Това, впрочем, ни води до второто прозрение, а именно:
Ще работиш за чужда кауза.
Това прозрение се появява, когато човек започне да остарява и стигне до края на образователното си пътешествие. Когато тепърва си седнал на студентската скамейка, всяка инициатива ти се вижда интересна, защото е част от света на възрастните. Учи те да отстояваш позициите си, да работиш в екип, да правиш неща, които в нормално състояние сигурно никога не би направил/а. Понякога се получава, понякога - не. Основният въпрос обаче е (освен ако не си наистина невероятно талантлив и проактивен млад човек - познавам такива хора), че каузата за която се бориш със зъби и нокти НЕ Е ТВОЯ. Така че след като получиш сертификата за участие и светлините от светкавиците изгаснат ти остава само да си спомняш с умиление за отминалато време и да се надяваш, че хартийката и препоръките ще ти послужат за нещо.
Това е прекрасно, когато каузата за която се бориш е справедлива и накрая има реален резултат от цялата работа. Участвала съм в такива проекти. Тогава се чувстваш така, все едно едва ли не сам си изкачил Еверест без кислород, усещаш един прилив на сила и увереност, че каквато и цел да си поставиш, ще я постигнеш. Чувството е невероятно и такива проекти си струват.
ОБАЧЕ НПО-та дал Господ и далеч не всички каузи са толкова успешни. Тогава в един момент човек се чуди за какво точно си е губил времето. Защото, да си го признаем честно, доброволческата работа отнема именно от свободното ни време. Много малко хора могат да нарекат своята доброволческа работа истинска професия. Повечето НПО-та нямат пари (а и желание) да плащат на сътрудниците си с друго, освен с потупване по рамото пред строя.
В един момент, обикновено едновременно с прозрението за липсата на заплащане и експлоатацията, ти светва крушката, че каквото и да правиш, това реално не е твоя кауза (освен ако не си част от ръководния екип и НАИСТИНА би си заложил/а главата за идеята). Тогава човек започва да прави равносметка.
Ще се набъркаш в интриги и вероятно ще те претоварват
Да си го кажем честно - всяка една доброволческа (или неплатена) инициатива търси само едно. Не, това не са ентусиазирани и мотивирани, проактивни млади хора. Това е само фасадата. Всъщност се търсят А) клакьори, които да бъдат статисти за нещо по-голямо или Б) безплатна работна ръка (второто е най-вероятно). Ако някога си бил на неплатен стаж където и да е,драги ми читателю, сигурно ти е правило впечатление, че те товарят като щатен работник, но не получаваш нищо за това. Еми, в доброволстването най-често е същото. Разликата между доброволческата работа и неплатеният стаж обаче е, че при стажа има шанс да ти предложат работа (респективно си струва да се юркаш).
А недай Боже да разберат, че си кадърен и можеш това и онова (или, с младежки ентусиазъм да вземеш и да се самопредложиш) - чакай поток от работа и най-често липсата на дори и елементарно "Благодаря". В добавка, не винаги ще имаш късмета да работиш с хора, също толкова съвестни като теб. А може и да се набъркаш във вътрешноорганизационни интриги (те са почти неминуеми). Всичко това оставя горчив вкус в устата и изпилва нервите.
Пак държа да подчертая, това са крайн случаи. Има много коректни организации (нарочно не изброявам имена за да не оронвам престижа на не толкова добрите или пък да рекламирам добрите), които са пълни с невероятни отзивчиви хора и чиито каузи са успешни и те карат да искаш още и още. Една такава организация ме запали за доброволчеството. Друга, не толкова добра, ме отказа завинаги от него. Но да се върнем към списъка.
Сертификатът/препоръките може и да не ти послужат за нищо
Да речем, че си намериш интересна кауза, за която си навит/а да отделиш от времето си. Харесва ти идеята, имаш намерение после да ползваш препоръките, когато кандидатстваш тук и там. Прекрасно, чудесно и невероятно. ОБАЧЕ има шанс тези препоръки да не чинят пет пари (или никога да не ги получиш, имам и подобни случаи). Може самата организация да няма лобито, което си мислиш, че има или по някаква причина просто да "забравят" да ти изпратят сертификата. Тогава ти остава само да се надяваш, че следващият път ще направиш по-добър избор.
В заключение:
Знам, драги ми читателю, че този пост ти се вижда доста язвителен и горчив. Такъв е. Защото човешкият живот не е изпълнен само с хубави моменти. Има и проблеми, има и горчив вкус в устата.
Доброволчеството може да бъде едно от най-удовлетворяващите преживявания в живота ти или една от най-големите глупости в него. Зависи от много неща. Когато човек е млад иска да промени света и НПО-тата запълват именно тази ниша. Младите ентусиазирани (и склонни да работят за без пари) хора са техният таргет. Ако НПО-то си изиграе картите добре - всички печелят, ако ли не - ами тогава ти остава да се биеш по "главата проста".
Като човек със значителен опит в доброволстването, реших да споделя тази информация с теб. На мен нямаше кой да ми каже - родителите ми са от поколението на ненавиждащите бригадите, а повечето ми приятели и познати не се занимават с подобни неща. Всяка една точка от списъка по-горе е изстрадано (разбирай - блъскала съм си главата в стената). Не е нужно и ти да правиш същото.
Накрая, искам да благодаря на всички хора, с които съм работила по доброволчески инициативи през годините - всички вие ме научихте на нещо.
Участието в благотворителни каузи е до време. Но пък именно, когато си млад и все още животът не те е стиснал с челичните си лапи му е времето. Тогава имаш свободно време, ентусиазъм, не ти се налага да храниш семейство и все още вярваш, че можеш да промениш света. Ако не се запознаеш с нови интересно хора, ако не опиташ нови неща, ако поне веднъж не изкрещиш мнението си на света и не се опиташ да накараш другите да те чуят - то какво ще разказваш на внуците един ден край топлата печка? Може да се каже дори, че доброволчеството е един от смислените начини за прекарване на свободното време (стига човек да попадне на точната организация и проект и да се чувства полезен и оценен, разбира се).
Събираме истории през целия си живот. Най-много се помнят обаче онези, които са му се случили на млади години. Тогава всичко е розово и интересно, ново и вълнуващо. Идва обаче един момент, когато човек трябва да порастне и да се вземе в ръце. Когато трябва да започне да работи за пари и да се издържа сам. Тогава настъпва преосмисляне на приоритетите. И тогава човек разбира, че е дошло време някои неща да си отидат.
Като начало, да участваш в подобни инициативи е хубаво. Когато си на 19 и все още у теб гори младежкият ентусиазъм да откриеш новото и интересното. Когато още нямаш конкретни умения и знания, но пък имаш безгранично желание да промениш света. На 20-23 също е хубаво да си доброволец. Да пътуваш, да срещаш нови хора, да говориш за важните за теб неща и да се опиташ да промениш статуквото. Been there, done that.
Само че доброволчеството, подобно на българската образователна система, има няколко подводни камъка, за които никой не ти казва, докато не се сблъскаш с тях. Ето и кои са те:
Ще те използват.
На 90% е сигурно, че със записването си за каузата ще бъдеш използван/а по някакъв начин, драги ми читателю. Дали ще бъде като невинен статист на общи сбирки с важни хора по време на развитието на проекта, или ще ти искат креативни идеи (младите хора са пълни с тях), или направо ще те използват като щатен служител (експлоатирайки знанията и уменията, които вече имаш), почти сигурно е, че няма да получиш повече, отколкото си дал/а. Всъщност, много често една доброволческа инициатива ограбва от свободното ти време, съня и/или времето ти за почивка, а в много случаи и е вредна за нервната ти система. Младите хора обичат всичко да става както те искат и както те са решили, но по обективни и не чак толкова обективни причини това не винаги е възможно. Затова често младите хора се "впрягат" повече, отколкото е нужно, а това внася допълнително напрежение.
Колкото по-възрастен става човек, толкова по-малко неща може да научи от доброволческата работа и толкова повече бива използван. Защото човек се развива и с годините получава знания и умения. Те, разбира се, биха могли да бъдат ползвани за да успее някоя благотворителна кауза. Това е похвално и благородно. ОБАЧЕ не носи храна на масата и не плаща сметките. Затова в един момент (особено ако човек не е на 19 или пък му се налага да се издържа сам в чужд град) започва да се появява казусът - струва ли си да си губя времето с това нещо, за което не получавам пари, при положение че мога да правя същото нещо и да ми плащат. Отговорът, освен ако наистина не вярваш страшно много в каузата и нямаш нужда от много пари за момента, е "не".
Това, впрочем, ни води до второто прозрение, а именно:
Ще работиш за чужда кауза.
Това прозрение се появява, когато човек започне да остарява и стигне до края на образователното си пътешествие. Когато тепърва си седнал на студентската скамейка, всяка инициатива ти се вижда интересна, защото е част от света на възрастните. Учи те да отстояваш позициите си, да работиш в екип, да правиш неща, които в нормално състояние сигурно никога не би направил/а. Понякога се получава, понякога - не. Основният въпрос обаче е (освен ако не си наистина невероятно талантлив и проактивен млад човек - познавам такива хора), че каузата за която се бориш със зъби и нокти НЕ Е ТВОЯ. Така че след като получиш сертификата за участие и светлините от светкавиците изгаснат ти остава само да си спомняш с умиление за отминалато време и да се надяваш, че хартийката и препоръките ще ти послужат за нещо.
Това е прекрасно, когато каузата за която се бориш е справедлива и накрая има реален резултат от цялата работа. Участвала съм в такива проекти. Тогава се чувстваш така, все едно едва ли не сам си изкачил Еверест без кислород, усещаш един прилив на сила и увереност, че каквато и цел да си поставиш, ще я постигнеш. Чувството е невероятно и такива проекти си струват.
ОБАЧЕ НПО-та дал Господ и далеч не всички каузи са толкова успешни. Тогава в един момент човек се чуди за какво точно си е губил времето. Защото, да си го признаем честно, доброволческата работа отнема именно от свободното ни време. Много малко хора могат да нарекат своята доброволческа работа истинска професия. Повечето НПО-та нямат пари (а и желание) да плащат на сътрудниците си с друго, освен с потупване по рамото пред строя.
В един момент, обикновено едновременно с прозрението за липсата на заплащане и експлоатацията, ти светва крушката, че каквото и да правиш, това реално не е твоя кауза (освен ако не си част от ръководния екип и НАИСТИНА би си заложил/а главата за идеята). Тогава човек започва да прави равносметка.
Ще се набъркаш в интриги и вероятно ще те претоварват
Да си го кажем честно - всяка една доброволческа (или неплатена) инициатива търси само едно. Не, това не са ентусиазирани и мотивирани, проактивни млади хора. Това е само фасадата. Всъщност се търсят А) клакьори, които да бъдат статисти за нещо по-голямо или Б) безплатна работна ръка (второто е най-вероятно). Ако някога си бил на неплатен стаж където и да е,драги ми читателю, сигурно ти е правило впечатление, че те товарят като щатен работник, но не получаваш нищо за това. Еми, в доброволстването най-често е същото. Разликата между доброволческата работа и неплатеният стаж обаче е, че при стажа има шанс да ти предложат работа (респективно си струва да се юркаш).
А недай Боже да разберат, че си кадърен и можеш това и онова (или, с младежки ентусиазъм да вземеш и да се самопредложиш) - чакай поток от работа и най-често липсата на дори и елементарно "Благодаря". В добавка, не винаги ще имаш късмета да работиш с хора, също толкова съвестни като теб. А може и да се набъркаш във вътрешноорганизационни интриги (те са почти неминуеми). Всичко това оставя горчив вкус в устата и изпилва нервите.
Пак държа да подчертая, това са крайн случаи. Има много коректни организации (нарочно не изброявам имена за да не оронвам престижа на не толкова добрите или пък да рекламирам добрите), които са пълни с невероятни отзивчиви хора и чиито каузи са успешни и те карат да искаш още и още. Една такава организация ме запали за доброволчеството. Друга, не толкова добра, ме отказа завинаги от него. Но да се върнем към списъка.
Сертификатът/препоръките може и да не ти послужат за нищо
Да речем, че си намериш интересна кауза, за която си навит/а да отделиш от времето си. Харесва ти идеята, имаш намерение после да ползваш препоръките, когато кандидатстваш тук и там. Прекрасно, чудесно и невероятно. ОБАЧЕ има шанс тези препоръки да не чинят пет пари (или никога да не ги получиш, имам и подобни случаи). Може самата организация да няма лобито, което си мислиш, че има или по някаква причина просто да "забравят" да ти изпратят сертификата. Тогава ти остава само да се надяваш, че следващият път ще направиш по-добър избор.
В заключение:
Знам, драги ми читателю, че този пост ти се вижда доста язвителен и горчив. Такъв е. Защото човешкият живот не е изпълнен само с хубави моменти. Има и проблеми, има и горчив вкус в устата.
Доброволчеството може да бъде едно от най-удовлетворяващите преживявания в живота ти или една от най-големите глупости в него. Зависи от много неща. Когато човек е млад иска да промени света и НПО-тата запълват именно тази ниша. Младите ентусиазирани (и склонни да работят за без пари) хора са техният таргет. Ако НПО-то си изиграе картите добре - всички печелят, ако ли не - ами тогава ти остава да се биеш по "главата проста".
Като човек със значителен опит в доброволстването, реших да споделя тази информация с теб. На мен нямаше кой да ми каже - родителите ми са от поколението на ненавиждащите бригадите, а повечето ми приятели и познати не се занимават с подобни неща. Всяка една точка от списъка по-горе е изстрадано (разбирай - блъскала съм си главата в стената). Не е нужно и ти да правиш същото.
Накрая, искам да благодаря на всички хора, с които съм работила по доброволчески инициативи през годините - всички вие ме научихте на нещо.
Събираме истории през целия си живот. Най-много се помнят обаче онези, които са му се случили на млади години. Тогава всичко е розово и интересно, ново и вълнуващо. Идва обаче един момент, когато човек трябва да порастне и да се вземе в ръце. Когато трябва да започне да работи за пари и да се издържа сам. Тогава настъпва преосмисляне на приоритетите. И тогава човек разбира, че е дошло време някои неща да си отидат.
Именно затова в началото на този пост ти казах, драги читателю, че който не е бил доброволец на млади години няма сърце, а който продължава да доброволства и на стари (без да има морална или материална полза от това) няма акъл.
No comments:
Post a Comment