Светофарът на съдбата - първа част

Здравей, драги читателю!

Както обещах преди време, в блога на културолога ще започнат да се появяват и художествени неща (в моя случай - проза). Ето първото от тях (поради дължината си, ще бъде публикувано като три отделни поста). Надявам се да ти хареса! Чакам отзиви в коментарите :) 

Студеното октомврийско слънце вече прозираше през клоните на кестена, когато Валентина заключи вратата на входа и се запъти към метростанцията. Чакаше я дълъг ден, а вече се чувстваше уморена. Беше станала в шест часа, за да може да направи закуска на по-малките си брат и сестра, да изчисти къщата и да събуди баща си за работа. Той беше нощен пазач, но през деня се налагаше да работи като хамалин, за да се издържат. Валентина въздъхна. Не беше лесно да преживяват така четиримата. 

Майката на Валентина си беше отишла при раждането на сестричката. Тогава целият свят на малкото семейство Иванови се срина. Бащата остана единствен глава на семейството, а тогава шестнайсетгодишната Валентина стана негова опора. Тя готвеше, чистеше и се грижеше за по-малките, докато баща ѝ се смазваше от работа, за да има нещо на масата.

Не живееха богато – напротив, в дома им имаше само най-необходимото. Както се изразяваха старите хора – „с трън да влачиш, нема какво да закачиш“. Валентина някога имаше мечти – за университета, за образование, за по-различен живот. Но всичко изчезна за една нощ, когато се наложи да помага с издръжката на семейството. 

Докато другите момичета се разкрасяваха за бала, Валентина работеше в една закусвалня, за да може да помага с издръжката. Парите не бяха много, но можеше да взема храна за вкъщи от онова, което остане и така помагаше поне с това. Докато другите зрелостници се готвеха за университета, тя трескаво си търсеше втора работа за през деня, за да може да помага още повече с парите. След като училището свърши, тя просто нямаше време да се подготви както трябва за изпитите. 

Беше се опитала да кандидатства, следващата година, но се беше провалила – нейната подготовка, състояща се в откраднати часове на нощна смяна в супермаркета, когато отваряше едва-едва учебниците, не можеха да се мерят с тези на децата, чиито родители са платили луди пари за курсове при университетски преподаватели. Тя се беше провалила, а пари за втори опит нямаше.

Валентина отново въздъхна – нямаше смисъл да се самосъжалява. Тя не харесваше живота си, наистина, но той нямаше да стане по-добър като се оплаква от него. Затова тръсна глава и се запъти към метростанцията. Нямаше да е хубаво да закъснее за работа. И без това си я беше намерила трудно. При нейните умения, беше цяло чудо, че и това беше успяла да намери. Тя погледна часовника си – минаваше седем и половина, трябваше да побърза. Затова се затича на светофара, когато изведнъж, от нищото, пред нея се изпречи кола. Носеше се със солидна скорост по шосето, точно към преминаващите пешеходци. Валентина се опита да се отдръпне, но не можа – беше като вцепенена. 

Шофьорът на колата я забеляза и наду клаксона, но Валентина не можеше да помръдне. Стоеше и гледаше как колата се носи към нея, но не можеше дори да извика. Стоеше по средата на пешеходната пътека и с ужас си мислеше, че колата ей сега ще я размаже по платното. Шофьорът обаче успя да завърти волана и вместо да я блъсне челно, само леко я закачи със задницата. Тя падна на земята с вик, а шофьорът изкочи от колата.

- Ти тъпа ли си? – викна той и се наведе над нея. – Защо не се махна от тук? 

Валентина притисна с ръка пулсиращия си глезен и вдигна поглед към него. Беше може би малко по-възрастен от нея.

- Не можах – прошепна тя, - съжалявам. 

Онзи обаче не прие извинението, а се развика:

- Съжалявала била! Патка с патка такава! Какво щеше да стане, ако те бях прегазил, а? Щях да ходя да те лежа, защото госпожицата се е замечтала! 

Валентина избухна в сълзи. Не само защото кракът я болеше, а и заради грубите думи. Той я беше блъснал, не тя него. Не беше виновна, че се е уплашила. Стана ѝ криво – за самата нея, за тоя кретен, който я блъсна, за смотания ѝ живот. 

- Не виждаш ли, че момичето го боли, непрокопсаник с непрокопсаник такъв! – развика се една баба и се наведе над Валентина. – Спокойно, чедо, всичко ще мине, спокойно – и тя започна да гали момичето по косата.

Около сценката се беше събрала тълпа и един от другите зяпачи се обади:

- Да викна бърза помощ? – и извади телефона си.

- Няма нужда – обади се шофьорът на колата, - аз сам ще я закарам до най-близката болница. 

Той се наведе да ѝ помогне да стане, но Валентина се изправи сама, изтри сълзите си и накуцвайки тръгна към тротоара. 

- Не искам нищо от Вас – обади се тя през рамо, - вървете си, на мен нищо ми няма.

Мъжът я догони с два скока и застана пред нея.

- Виж сега – започна той като пристъпваше от крак на крак, - извинявай за одеве. Бързах за работа и като те видях така на пътеката. Честно ти казвам, все те бях блъснал. 

- Казах Ви, не искам нищо от Вас! – отговори Валентина с равен тон и се запъти към подлеза на метростанцията. 

Той я дръпна да го погледне и тя се олюля.

- Трябва да ти прегледат крака! Да не стане по-лошо. Ще те закарам до най-близката болница. Хайде, ела! – и той я задърпа към колата си.

- Няма нужда! – освободи се от хватката му тя. – Ще мина на преглед след работа. 

- Тогава може и да е късно – поклати глава той и я изгледа от глава до пети. – Може да се подуе и така нататък. Хайде, обещавам да не те изям по пътя.

Валентина тъкмо мислеше да си тръгне и да се скрие в подлеза, когато острата болка в глезена я спря и все пак реши да го послуша. Той я настани в колата, под одобрителните възгласи на останалите минувачи, и ѝ подаде ръка за поздрав.

- Впрочем, аз съм Никола. 

- Валентина, само че не мога да кажа, че подобно запознанство ми е приятно. 

Той кимна и се настани на мястото на шофьора. Набра някакъв номер и отговори, докато чакаше да му вдигнат.

- Да ти кажа, и аз бих предпочел да те срещна по друг начин, а не под гумите на колата. Здравей Сашо, извини ме пред клиентите, изникна ми проблем, ще се забавя, да, опитай се да ги баламосаш нещо.

Валентина слушаше това и се чудеше – как беше попаднала тук, какво имаше да става оттук нататък? Тя огледа колата скришом – такива беше виждала само по турските филми, които въртяха вечер по телевизията. Но никога на живо, още по-малко да се вози на нещо подобно. Огледа и мъжа до себе си, той в момента тъкмо се готвеше да потегли. Беше в скъп лъскав костюм, още по-скъп часовник и телефон. Като излязъл от някое списание. 

Момичето огледа собствените си дрехи – стари дънки и тениска и една плетена жилетка, подарък от баба ѝ за завършването. Не беше кой знае какво и си личеше, че е евтино. Нейният свят нямаше нищо общо с неговия и никога нямаше да има. 

- Какво работиш? – попита я Никола и я извади от унеса й. 

- Ами... – заекна тя – работя в една кетъринг фирма.

- О, чудесно! – усмихна ѝ се той. – Мениджър си значи.

Валентина не отговори веднага. Той виждаше света само и единствено от своята камбанария. Сигурно светът му беше пълен с мениджъри, икономисти и други образовани хора. Хора, които бяха учили в университети в чужбина и бяха получили прекрасно образование. Хора, които имаха същия стандарт като неговия. Стана ѝ гадно, но реши да бъде честна докрай:

- Не, сервитьорка съм. 

- Какво толкова – усмихна ѝ се той отново, - няма срамна работа! На колко си години. 

Валентина сведе поглед и той добави:

- Извинявай, че така те разпитвам, просто искам да знам малко за красивото момиче, което едва не убих. 

- На 22 съм – смутено добави тя. – Защо?

- А, за нищо, не ми обръщай внимание. 

- Вие какво работите? – реши да полюбопитства тя. – Извинете, много съм невъзпитана...

- Не, няма нищо, няма нищо. Маркетинг специалист съм – помагам на хората да продават онова, което правят. Продукти и услуги. Те ми разказват какво могат да правят, а аз намирам най-добрия начин това нещо да им носи пари. И за да изпреваря следващия ти въпрос – на 37 съм – той я погледна и добави сериозно: - Ще заплатя всички разходи по въстановяването ти и ще говоря със застрахователите, ако се налага...

Валентина избухна в смях. Напук на цялата ситуация, на пулсиращия си глезен, на този напълно непознат човек. Никола я изгледа учудено.

- Напълно съм сериозен – започна той, но тя го прекъсна, все още смеейки се:

- Знам, просто нямам никаква застраховка. Нищо нямам! Не се притеснявайте, няма да подам оплакване срещу вас. 

Той вдигна вежди, но нищо не каза. Остатъка от пътя премина в мълчание. Той караше внимателно и не отделяше поглед от пътя, а тя се чудеше как ще обясни на шефа си, че е закъсняла. Щяха да я изядат жива и с парцалите, при това с право. Все още беше на изпитателен срок и тази работа много ѝ трябваше. 

В Пирогов не се случи нищо особено – намръщен дежурен лекар понахока първо Никола, че не е гледал където трябва, после и Валентина, че не е подала оплакване срещу него и не са извикали КАТ да констатира нарушението. И двамата изслушаха тирадата мълчаливо и се наложи Валентина да потвърди пред дежурния полицай, че няма да подаде жалба за лека телесна повреда. Полицаят я изслуша, поклати глава и смутолеви нещо за безнаказаните богаташки копелета и си тръгна. 

- Благодаря ти, че не направи проблем – каза ѝ Никола на изпроводяк. – Ето ти визитката ми, ако имаш нужда от нещо, звънни ми.

Валентина поблагодари и прибра визитката в чантата си, но на ум си каза, че няма къде да я ползва. Кога ще ѝ притрябва на нея маркетинг специалист? Абсурд! Тя се чудеше как да купи на сестра си дрехи за училище или откъде да съберат пари, че брат ѝ да замине поне веднъж на екскурзия със съучениците си. Тя излезе, куцукайки, от Пирогов и се запъти към спирката на трамвая. Никола беше предложил да я закара, но тя категорично беше отказала. Нямаше нужда да го ангажира повече. Лекарят просто ѝ беше казал, че кракът ѝ е изкълчен и трябва да внимава с него в следващите няколко дни, да не го натоварва много. Затова тя реши, че няма нужда да отнема от времето на един зает човек. Така че закуцука към спирката. Трамваят дойде почти веднага и по целия път до най-близката метростанция, оказа се Сердика, тя се чудеше какво ще каже на шефа си. 

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ