Ново начало

Източник: alba call center

От време на време, драги ми читателю, ме хващат лудите и решавам да пиша - ама не да пиша такива постове, а да разкажа история. 

Ето един такъв момент. Публикувам този разказ по молбя на приятелка :) 

Искаш ли да чуеш историята? Слушай тогава:

Зъъъъъър! Зъъъъър! Зъъъъър!

Някъде, все още дълбоко в селенията на Морфей, дочух досадно звънене.

Зъъъъъър! Зъъъъър!

Интересно какво ли беше точно? Отворих едно око и погледнах по посока на нахалния звън. Оказа се моят стар червен метален будилник. Такива можете да видите само по картинките – с два метални звънеца и аналогов циферблат със стрелки. Истинска антика! Направо за някой антикварен магазин. Обаче само той е достатъчно досаден, за да може да ме събуди. И достатъчно здрав, за да издържи неколкократно хвърляне на пода. Случват се и такива неща, особено ако трябва да ставам за работа. Като днес.

Скочих от кревата и си траснах главата в таблата на леглото. Мразя да ставам рано, винаги съм мразила. Ама ми се налага, защото който не работи, не трябва да яде. Изключих омразния стар будилник, надигнах се от леглото и се затътрих към банята. Часът беше към шест и половина сутринта. Имах около час да се облека и да се подготвя за вълнуващия си график... на работничка в кол център.

Звучи малко като „работничка във фабричен завод“, нали? Ако ме питате мен, разликата не е особено голяма – и на едното място има експлоатация, и на другото. Само дето за да работиш във фабричен завод не ти трябва висше образование. Всъщност, и за кол център не ти трябва, така се оказа. Ама какво да правя като никаква друга работа не мога да си намеря. Все кол центрове, та кол центрове! И затова, в един хубав ден, и аз прекрачих прага на една лъскава бизнес сграда в новия квартал на София, известен на картата като Бизнес Парк. Колко е парк не знам, ама бизнес има отвсякъде. Пълно е с костюмирани дами и господа, които бързат насам-натам и говорят за акции, котировки и други подобни.

Моята работа е да вдигам телефона, да се обяснявам баааавно и спокойно с клиентите (въпреки техните очевидни психични отклонения) и да се опитам да им обясня, че за да имат интернет връзка все пак се налага да си пуснат рутъра. Да, имала съм много такива истории, особено ако съм нощен съпорт. Да, аз съм техническа поддръжка по телефона. Аутсорсинг на макс. А като се има предвид, че едно време завърших френска филология, направо да не повярва човек какво ми се налага да правя. При това не работя с френски, защото няма много такива клиенти. Оказа се, че сертификатът за ниво по английски ми изкарва парите. Какво да се прави, френските фирми си аутсорсват работата в бивши колонии, кодето френският е официален език.

Кой изтъргува Коледа?

За Дядо Мраз, Санта Клаус, Свети Николай и другите...

Източник: Money - US News

Тиха коледна вечер... Навън вали сняг на парцали и двете деца, момченце и момиченце в предучилищна възраст, стоят на прозореца, допрели главички до стъклото в очакване Дядо Коледа да мине със своята шейна и да им донесе подаръци. В кухнята майката на семейството тъкмо е извадила от фурната приятно запечената коледна пуйка и я понася към хола. Там елхата стига до тавана, укасена с разнообразни играчки и лампички, пространството под нея прелива от подаръци в разноцветни опаковки, а по камината са накачени коледни чорапчета. Точно тогава през вратата млиза бащата на семейството, преоблечен като Дядо Коледа, понесъл тежък чувал с подаръци...

Не, драги читателю, това не е сцена от холивудски филм и не се разиграва в къщата на семейство Смит от Лонг Айлънд. Това е реалната Коледа на семейство Димитрови от Слатина. 

Има ли нещо, което ти се вижда странно в горната история? Ако няма, значи, драги ми читателю, и твоят мозък е бил безвъзвратно промит от консуматорското общество на 20 и 21 век. 

Не ти ли се струва, че има нещо нередно в цялата история? Не? Наистина ли смяташ за уместно да се готви пуйка за Коледа в България? Да, намираш го да напълно в реда на нещата, все пак всичките ти приятели правят така, няма да се правиш на назадничав с тия холестеролни свински пържоли, я! 

Щом е така, драги ми читателю, аз - подобно на Призрака на Миналите Коледи от "Коледна песен" на Дикенс - искам да те поведа на едно пътешествие през времето и пространството, за да отговорим на въпроса "Кой изтъргува Коледа?". Съгласен ли си? Културологът много иска да изнесе поредната си лекция. Добре, да вървим!

Коледа преди Коледа

Източник: Areteem Institute

Колкото и да е странно, драги читателю, нашата история далеч няма да започне в онази далечна Първа година от Новата Ера, по време на преброяването на населението в Юдея, в онази мъничка ясла, където се е родил Спасителя. Съвсем не, защото още е твърде рано за това. Ще се върнем няколко века преди някой изобщо да си помисли да има Коледа. 

По същото това време от годината (предвид не особено точния лунен римски календар, може да се каже, че датите от 17 до 23 декември са горе-долу еквивалентни на нашите дати за Коледа) римляните празнуват Сатурналия - празника на бог Сатурн. Тогава, странно подобно на Коледа в Западния свят, всички получават подаръци и не само това - по време на трите дни (!) на Сатурналия, робите заемат мястото на господарите си и господарите им прислужват. По време на Сатурналия се празнува, никой с никого не се кара и хората празнуват началото на новата година. Хората празнували у дома, като често се колело прасенце. 

Добре, ще кажеш ти, римляните са имали празник по това време, но това не значи, че другите народи празнуват на същата дата. Коледа е революционна и обединява всички. Тук ще се съглася отчасти с теб, драги читателю. Датата наистина обединява всички, но не по същата причина.

Една метросексуална приказка

За мъжете, жените и още нещо...
Или защо имаме мозъци от Каменната ера.

Объркана работа, а читателю?
Взето от http://woodsideillustrations.com/product/maiden-vs-dragon/

Докато юнакът си депилираше краката, ламята реши да открадне момата. Момата не й цепи басма на ламята и взе, че я прати във Вечните Ловни Полета. Когато юнакът оформяше веждите си, за да е представителен за сражението с ламята, момата също беше заета. Кроеше си ново палто... от кожата на ламята... 

Това не е реална приказка - но един ден може и да стане. Защото приказките са най-простият начин да обясним на децата си как функционира светът.
Тези няколко реда се родиха случайно като коментар под един пост относно мъжко-женските отношения. В такива случаи коментарите винаги са крайни и има два лагера - жените са от едната страна на барикадата и крещят в хор "няма мъже", а от другата са мъжете, които също крещят в хор "вие и не заслужавате".

Повечето жени питат къде са мъжете. Доста от мъжете се чудят къде са истинските жени. Слушайки оръдейните залпове на двете батареи, в главата ми вече се върти една теорийка... Културологът в мен просто не може да не се изкаже.

За да ти я разясня, драги читателю, трябва да се върнем назад във времето. Както винаги. По простата причина, че може и да се смятаме за много напреднали човеци, върхът на борчето, хранителната верига, разума и вселената, обаче нашите тела (и мозъци на подсъзнателно ниво) са още в... Каменната ера. 

Бяла Врана

Или защо обществото не обича различните.

Колко поучителна картинка, нали? Тези врани вероятно са от едно и също люпило, забележи обаче, кой получава храна.
Взето от http://ravenvisage.blogspot.bg

Странно нещо е животът,  драги ми читателю - срещат те разни хора,  отминават, ама оставят след себе си някаква следа. Каквато следа оставиш,  такова ще бъде отсъдено...

Седя днес и си мисля за пилци. Ама не какви да е,  а врани. Ама не какви да е врани,  ами бели. 

Какви ги ръси сега пък тая, ще започнеш ти напълно закономерно да се чудиш. Да не се е напушила с нещо? 

Имаш право,  читателю. Странни мисли се въртят в главата на всеки човек, но културологът в мен почва да се чуди, и - както винаги става, когато нямам какво точно да правя - започва да си вади изводи за нещата от живота.

Преди това обаче, искам да чуеш една приказка, драги читателю. Приказка, която всеки един от нас е скътал някъде дълбоко в спомените си. За едни тя е пълна с вълшебство и магия,  за други - с дракони.

Имало едно време едно дете - нищо особено на глед. Дете като дете - скача и търчи нагоре-надолу, реве като падне някъде и се смее,  когато е щастливо.  Нито толкова хубаво,  че лелките в парка да го заплюват да не му е уроки,  а тайно да завиждат на майка му,  нито твърде грозно,  че да я гледат съжалително как бута количката.  Нито е лигаво, нито твърде сериозно.  Дете като дете.

Първият звънец - помниш ли, когато взънна за теб, читателю, онзи първи петнадесети септември? Какво друго си спомняш от тогава?
Взето от http://www.dnevnik.bg/detski_dnevnik/2015/09/15/2608223_slovo_za_purviia_ucheben_den/

Е, дошъл денят,  когато това дете трябвало да прекрачи за пръв път прага на школото - да влезе в редиците на образованите хора,  така да се каже.  Ама,  както добре знаеш, драги читателю, децата учат заедно и ето там бил проблемът. 

Защото още от втория ден,  другите първолаци решили,  че това дете не им харесва и му казали да се маха. Училището обаче не е детската площадка,  където можеш да дръпнеш някого за плитките или да го бутнеш по лице в пясъчника като запазиш така своята територия и да пратиш натрапника да бяга при родителницата си, надувайки гайдата. 

'Адът - това са другите' е казал Сартр.  Ако питаш мен,  е бил напълно прав. Защото от този ден нататък животът на нашия герой се превърнал в истински ад. 

Защо прабаба ми не е учила в Оксфорд

Или какво се върти в главата на един културолог, докато пере китеници...

Картината се казва "Жетварки". Автор е художникът Иван Ангелов

Няма как да не си виждал китеници, драги Читателю, особено ако си израстнал в България. Не се сещаш? Вероятно защото в твоя край им викат по друг начин - губери, козяци  и халища например. 

Ако пак не се сещаш - ето ти няколко картинки: 

Класически бял китеник. Взет е от сайт на фирма и за да не правя реклама, няма да посочвам източника.

А ето ги и проснати да съхнат

Във всеки случай, китениците са големи мъхести постелки или завивки - едни такива рошави и мекички - направени от вълна. Внасят малко битовост на жилището, или просто са спомен от някоя баба или прабаба. В моя случай, от прабаба ми. 

Така, след като изяснихме какво точно е китеникът, сега да видим къде е проблемът. Ако нещо служи за постелка или завивка, рано или късно ще се изцапа, нали така? А какво правим с нещата, които се цапат? Перем ги. 

Преди няколко века, една знаменита ябълка треснала Нютон по главата и на него му светнало, че има гравитация... Е, на мен ми светнаха разни неща, когато се наложи да пера китеници. Сама. Четири китеника с различни големини. Които като се намокрят тежат повече от мен. 

И така, седя си аз, пера китениците - което означава, че ползвам цялата си маса, за да мога да ги дърпам и да се опитам да ги пера във ваната - и си мисля за нещата от живота. 

Защото какво друго може да прави един културолог, докато върши тежък физически труд и умът му скучае. Разсъждава, какво друго да прави...

И така, боли ме гърбът вече от цялото пране - все пак да обръщаш мокър китеник с размери три на три и с тегло поне трийсет килограма в мокро състояние си е тежък труд - и си мисля за образованието като цяло. Викам си, за какво са ти три дипломи за да переш това чудо? Трябват ти просто две здрави ръце, време и още по-здрав труд, че да стане. 

И тази мисъл беше като ябълката на Нютон. Така разбрах защо прабаба ми, която беше тъкала китеника в ръцете ми, не беше учила в Оксфорд. Не защото са нямали пари, брат й са го пратили в Сорбоната (което обаче е съвсем друга история), а защото не е имало смисъл.