Една метросексуална приказка

За мъжете, жените и още нещо...
Или защо имаме мозъци от Каменната ера.

Объркана работа, а читателю?
Взето от http://woodsideillustrations.com/product/maiden-vs-dragon/

Докато юнакът си депилираше краката, ламята реши да открадне момата. Момата не й цепи басма на ламята и взе, че я прати във Вечните Ловни Полета. Когато юнакът оформяше веждите си, за да е представителен за сражението с ламята, момата също беше заета. Кроеше си ново палто... от кожата на ламята... 

Това не е реална приказка - но един ден може и да стане. Защото приказките са най-простият начин да обясним на децата си как функционира светът.
Тези няколко реда се родиха случайно като коментар под един пост относно мъжко-женските отношения. В такива случаи коментарите винаги са крайни и има два лагера - жените са от едната страна на барикадата и крещят в хор "няма мъже", а от другата са мъжете, които също крещят в хор "вие и не заслужавате".

Повечето жени питат къде са мъжете. Доста от мъжете се чудят къде са истинските жени. Слушайки оръдейните залпове на двете батареи, в главата ми вече се върти една теорийка... Културологът в мен просто не може да не се изкаже.

За да ти я разясня, драги читателю, трябва да се върнем назад във времето. Както винаги. По простата причина, че може и да се смятаме за много напреднали човеци, върхът на борчето, хранителната верига, разума и вселената, обаче нашите тела (и мозъци на подсъзнателно ниво) са още в... Каменната ера. 

Бяла Врана

Или защо обществото не обича различните.

Колко поучителна картинка, нали? Тези врани вероятно са от едно и също люпило, забележи обаче, кой получава храна.
Взето от http://ravenvisage.blogspot.bg

Странно нещо е животът,  драги ми читателю - срещат те разни хора,  отминават, ама оставят след себе си някаква следа. Каквато следа оставиш,  такова ще бъде отсъдено...

Седя днес и си мисля за пилци. Ама не какви да е,  а врани. Ама не какви да е врани,  ами бели. 

Какви ги ръси сега пък тая, ще започнеш ти напълно закономерно да се чудиш. Да не се е напушила с нещо? 

Имаш право,  читателю. Странни мисли се въртят в главата на всеки човек, но културологът в мен почва да се чуди, и - както винаги става, когато нямам какво точно да правя - започва да си вади изводи за нещата от живота.

Преди това обаче, искам да чуеш една приказка, драги читателю. Приказка, която всеки един от нас е скътал някъде дълбоко в спомените си. За едни тя е пълна с вълшебство и магия,  за други - с дракони.

Имало едно време едно дете - нищо особено на глед. Дете като дете - скача и търчи нагоре-надолу, реве като падне някъде и се смее,  когато е щастливо.  Нито толкова хубаво,  че лелките в парка да го заплюват да не му е уроки,  а тайно да завиждат на майка му,  нито твърде грозно,  че да я гледат съжалително как бута количката.  Нито е лигаво, нито твърде сериозно.  Дете като дете.

Първият звънец - помниш ли, когато взънна за теб, читателю, онзи първи петнадесети септември? Какво друго си спомняш от тогава?
Взето от http://www.dnevnik.bg/detski_dnevnik/2015/09/15/2608223_slovo_za_purviia_ucheben_den/

Е, дошъл денят,  когато това дете трябвало да прекрачи за пръв път прага на школото - да влезе в редиците на образованите хора,  така да се каже.  Ама,  както добре знаеш, драги читателю, децата учат заедно и ето там бил проблемът. 

Защото още от втория ден,  другите първолаци решили,  че това дете не им харесва и му казали да се маха. Училището обаче не е детската площадка,  където можеш да дръпнеш някого за плитките или да го бутнеш по лице в пясъчника като запазиш така своята територия и да пратиш натрапника да бяга при родителницата си, надувайки гайдата. 

'Адът - това са другите' е казал Сартр.  Ако питаш мен,  е бил напълно прав. Защото от този ден нататък животът на нашия герой се превърнал в истински ад.