Black Friday или самостоятелен по неволя

 

На мен като ми кажат „черен петък“, разбирам „петък 13-ти“, „лош късмет“ и други подобни хубавини. Обаче за да сме в крак с времето, този хубав израз вече значи едно – намаления (дали само в съзнанието на продавачите, или истински, е тема на съвсем друг разговор). Така де – какво си търсят хората на черен петък? Мъжете – техника, жените – парцали, естествено.

Вече разказвах как след карантината, първото нещо, което си купих бяха клеши и комплект инструменти (чук, отвертка и пр. Други мега полезни нещица). Днес явно е денят Х, когато ще чуете една друга история – малко в графа „да се смееш ли, да плачеш ли“.

Една моя приятелка казва, че „Всяка жена обича да е силна и независима, докато не се наложи да мъкне тежки торби от супермаркета до вкъщи.“. Не че не съм съгласна с нея – съгласна съм. Никак не е гот да мъкнеш торби с храна от точка А до точка Б. И щом мъъъничко понатежат, веднага ни се иска наоколо да има някой по-ячък субект от мъжки пол, на когото да тропосаме физическата активност.

Да си независима жена обаче не означава само да си мъкнеш торбите от супера до вас. И не винаги бидейки независима си си го избрала сама. Ето ме мене – перфектният пример за жена независима по неволя. Къде я неволята ли? Карантина й викат. Видите ли, живея в къща, с куче, котки, кокошки и прочие друг добитък и сто и едно неща за оправяне. Най-близкият голям супермаркет за хранителни стоки? На около 15 минути с трамвая (когато го хванеш навреме) или около два часа път пеша (добре дошли в света на разстоянията в София).

Преди да решите, че живея сама в хижа в планината и трепя мечки гризли за добро утро, няма такова нещо (мечките гризли трябва да ми носят мед всяка есен по тоя повод). Просто живея в краен квартал. Кофти, ама факт. Свикваш. Та, през оная, знаменитата карантина, ни спряха и заветния трамвай. Как ще се пазарува тогава? Со зор. Така че, ща не ща, сядам зад волана (с нищожните си шофьорски умения), кръстя се, поливаме малко светена вода и хайде към най-близкия магазин (за щастие - безаварийно). Няма кой да помага (нито комшии, нито пък желаещите се редят на опашка, тъй да се каже).

Счупи ли се нещо, го раздавам „майстор Тричко“. Не щото много се напиням или си падам „еманципатка“ (да не се бърка с феминисткото разбиране, че мъжете и жените трябва да имат равни права!), а защото няма кой друг. Майка ми е скакалец (сиреч, не е добра идея да я карам да разглобява това и онова, или да се опита да навива винтове в дърво, примерно), дядо ми вече става само кусури да намира. Така че сме аз, листа бял насреща (опа, това е сравнение от една друга сфера на човешкото познание). Значи аз, счупеното нещо и инструментите. Дали знам да работя с тях? Налага ми се да науча скоропостижно.

Иде ми тия дни като на зло куче тояги да сменям брави. Ама не какви да е брави, а такива на врати в къща. За живущите в апартаменти веднага пояснявам – това са едни устройства, които са започнали живота си като истински брави – точно като тия по вратите у вас. ОБАЧЕ след това са станали притежание на някой обитател на къща с майсторски наклонности. Следователно въпросните съоръжения са всъщност сбирток от три различни брави (оттук пружина, оттам петле, дръжките сме ги взели от трето място) и са пилени/заварявани/разпробивани и прочее други подобни не особено добри за който и да е уред действия.

Напасването на подобно чудо в коя да е врата (в нашия случай - дървена) е нещо, което трябва да се показва като мастърклас в кое да е риалити имащо за цел оцеляване. Защото ако ще да занесеш нещото в магазина и жизнерадостно да го треснеш на тезгяха на сащисания продавач-консултант, и да мериш с шублера, пак няма гаранция, че ще пасне както трябва.

Да видя как се навиват винтове от сантиметър и половина в дърво с дебелина два милиметра или фиксират конструкцията със стоманена тел и болтове (изобщо не се шегувам). А набиването на брава във врата с помощта на чук е детска играчка. Но пък всички тия дейности са съпроводени с обилни словоизлияния. Най-вече благословии по адрес на производителя на бравата, майка му и цялата му рода по женска линия. След това благословии следват по адрес на оня незнаен воин (народен гений) създал вратата, по която работим и специално внимание към неговото женско домочадие. На трето място следва родният гений решил, че бравата не е брава, ако не се направи така нестандартна, че да няма никакъв нов заместител ако не се пробият три дупки по корпуса (с бормашина, естествено).

Една самостоятелна жена (по неволя), знае много добре как се ползва гаечен ключ и че когато завива нещо с него, трябва да държи болта с клещите, за контра (ще ми благодарите за тоя съвет, ако ви се наложи). Като казах болтове, едно пояснение за всички несведущи. Винт е когато има резба за завиване и е с остър връх, болт е когато има резба за завиване, но е с тъп връх, а пирон е когато няма никаква резба, но е с остър връх. И за това ще ми благодарите, ако недай Боже ви се наложи.

Та, какво си купува една такава самостоятелна дама на черен петък? Няма да се сетите. Верижен трион ще си купи. Да, да, правилно прочетохте. ВЕРИЖЕН ТРИОН. Резачка, разбирайте. Една такава красивичка, лекичка (колко са три кила?!), с един такъв хубав дизайн. Защо си го купува ли? Защото има нужда от него - зер, тия дървета няма кой да ги реже, а с триона е чанч, който става само да го гледаме по телевизията в това или онова риалити. На черен петък има намаления, нали така? Еми, и трионите също са на далавера, а като ти трябва (и си самостоятелна бойна единица), защо не? Хем хубав подарък, хем и нещо полезно за вкъщи. Не е полезно ли? Я да ви питам сега, тея нови обувки цепеници могат ли да режат? Не могат. Ерго – не са полезни.

Ако ме питате мен, не е много готино да си самостоятелна жена. Ама се налага. Защото когато проблемът ти дойде до главата не сяда с теб на чашка абсент да ти каже „ООО, ти си жена! Нямаш грижи! Отивам да прецакам нещо в къщата на някой мъж.“. Мъжете също не те питат „Абе, у вас да има дърва за цепене или ако има нещо за подменяне?“. Така че искаш ли да оцелееш, сядаш си на д-то, псуваш под нос цялата рода по женска линия на който там е виновен и действаш.

А черният петък? Той е хубаво нещо. Иначе кога друг път ще си купя верижен трион на далавера 😊

Аз, не-кифлата - епизод 1324

Колкото и да се опитвам, не мога да бъда кифла. Да се глезя ме бива толкова, колкото някой закоравял пернишки субект го бива да се държи изискано на официална вечеря. Когато кифлата се сблъска с проблем, първата й работа е да намери някой (за предпочитане мъж, че жена няма да й се върже), който да й разреши проблема. Какво правя аз? Понеже опашката от желаещи да ми помогнат се измерва с микроскоп, просто псувам и си върша работата сама. А това ме вкарва в някои доста забавни ситуации.

След края на карантината реших да си подаря нещо. Обаче не става дума за парцалки. Това е твърде мейнстрийм. Купих си клещи. Няколко вида, че ми трябват. В супермаркетите дамите гледат дрехите и козметиката, а аз - инструментите. Така се сдобих с чудесен комплект отвертки и един винтоверт (и много добре знам как да ги използвам, мерси 😀). 

Но най-куриозният случай беше, когато реших да си купя брадва от Била (кво, бяха на промоция и брадвата е качествена) и се заформи разговор на касата между мен, касиерката и дамата от охраната за ползите от притежаването на брадва... 

През последните няколко месеца ми се наложи да сменям брава, да заточвам де що има остриета у нас, да режа клони и пр. А днес списъкът с идиотски задачки се попълни с още една. 

Как мислите, че се продават ръчните колички? Как-как, сигурно цели, ще си помислите вие. Да, ама не! На части, драги радиослушатели. Ама под "на части" имам предвид на съставни части. Тропосват на две жени метална рамка (в две части), корито, колело и шепа болтове и да се оправяме. Упътване кое с кое върви, естествено няма. Каквото си запомнил от сглобената количка в магазина, това е.

Какво прави не-кифлата в мен? Псува, плюе си на ръцете, взима гаечен ключ и клещи и почва да сглобява. Половин час и 1300 псувни по адрес на продавача, производителя и цялата им рода по женска линия, количката е сглобена.

Ама да знаете, не-кифлата е опасен животински вид. 😀😀😀

Една метросексуална приказка

За мъжете, жените и още нещо...
Или защо имаме мозъци от Каменната ера.

Объркана работа, а читателю?
Взето от http://woodsideillustrations.com/product/maiden-vs-dragon/

Докато юнакът си депилираше краката, ламята реши да открадне момата. Момата не й цепи басма на ламята и взе, че я прати във Вечните Ловни Полета. Когато юнакът оформяше веждите си, за да е представителен за сражението с ламята, момата също беше заета. Кроеше си ново палто... от кожата на ламята... 

Това не е реална приказка - но един ден може и да стане. Защото приказките са най-простият начин да обясним на децата си как функционира светът.
Тези няколко реда се родиха случайно като коментар под един пост относно мъжко-женските отношения. В такива случаи коментарите винаги са крайни и има два лагера - жените са от едната страна на барикадата и крещят в хор "няма мъже", а от другата са мъжете, които също крещят в хор "вие и не заслужавате".

Повечето жени питат къде са мъжете. Доста от мъжете се чудят къде са истинските жени. Слушайки оръдейните залпове на двете батареи, в главата ми вече се върти една теорийка... Културологът в мен просто не може да не се изкаже.

За да ти я разясня, драги читателю, трябва да се върнем назад във времето. Както винаги. По простата причина, че може и да се смятаме за много напреднали човеци, върхът на борчето, хранителната верига, разума и вселената, обаче нашите тела (и мозъци на подсъзнателно ниво) са още в... Каменната ера. 

Защо прабаба ми не е учила в Оксфорд

Или какво се върти в главата на един културолог, докато пере китеници...

Картината се казва "Жетварки". Автор е художникът Иван Ангелов

Няма как да не си виждал китеници, драги Читателю, особено ако си израстнал в България. Не се сещаш? Вероятно защото в твоя край им викат по друг начин - губери, козяци  и халища например. 

Ако пак не се сещаш - ето ти няколко картинки: 

Класически бял китеник. Взет е от сайт на фирма и за да не правя реклама, няма да посочвам източника.

А ето ги и проснати да съхнат

Във всеки случай, китениците са големи мъхести постелки или завивки - едни такива рошави и мекички - направени от вълна. Внасят малко битовост на жилището, или просто са спомен от някоя баба или прабаба. В моя случай, от прабаба ми. 

Така, след като изяснихме какво точно е китеникът, сега да видим къде е проблемът. Ако нещо служи за постелка или завивка, рано или късно ще се изцапа, нали така? А какво правим с нещата, които се цапат? Перем ги. 

Преди няколко века, една знаменита ябълка треснала Нютон по главата и на него му светнало, че има гравитация... Е, на мен ми светнаха разни неща, когато се наложи да пера китеници. Сама. Четири китеника с различни големини. Които като се намокрят тежат повече от мен. 

И така, седя си аз, пера китениците - което означава, че ползвам цялата си маса, за да мога да ги дърпам и да се опитам да ги пера във ваната - и си мисля за нещата от живота. 

Защото какво друго може да прави един културолог, докато върши тежък физически труд и умът му скучае. Разсъждава, какво друго да прави...

И така, боли ме гърбът вече от цялото пране - все пак да обръщаш мокър китеник с размери три на три и с тегло поне трийсет килограма в мокро състояние си е тежък труд - и си мисля за образованието като цяло. Викам си, за какво са ти три дипломи за да переш това чудо? Трябват ти просто две здрави ръце, време и още по-здрав труд, че да стане. 

И тази мисъл беше като ябълката на Нютон. Така разбрах защо прабаба ми, която беше тъкала китеника в ръцете ми, не беше учила в Оксфорд. Не защото са нямали пари, брат й са го пратили в Сорбоната (което обаче е съвсем друга история), а защото не е имало смисъл.