По изпитите, но не в Свищов

За българската образователна система, искрено и лично. Или защо не трябва да риташ срещу ръжена.

Стената на Плача - или стената на Химическия факултет на СУ, където изнасят резултатите от приемните изпити

Ако досега не ти е станало ясно, драги ми Читателю, аз не съм съвсем нормален човек. Ако се чудиш защо - скоро ще разбереш. За тази цел обаче, ще трябва да се върнем малко назад във времето... През далечната 2011, която ти, Читателю, навярно си забравил, защото не е била важна или изпълнена с особени вълнения. За мен 2011 обаче беше - ако трябва да ползвам клишето - съдбовна. В следващите редове ще разбереш защо. 

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Обикновено тази история ми отнема около час и половина, за да я разкажа устно. Затова - прецени хубаво дали имаш толкова време в момента. Имаш? Добре. Сега върви в кухнята и си вземи няколко неща:

1. торба чипс/пуканки/салата - с други думи - нещо за мезе

2. валидол/валериан - с други думи - нещо, което да ти пречи да припаднеш (я от ужас, я от смях, я от недоумение - виждала съм всякакви реакции)

3. вода, че да преглътнеш горните две.

Взе всичко? Прекрасно. Сега се настани удобно и слушай тогава...

Това е историята на една не много убедена какво точно иска студентка, която очевидно има твърде много енергия и време за губене...

По зодия съм Водолей. Ако това, Читателю, не ти говори нищо, ще уточня - водолеите са идеалисти, които безкрайно много мразят някой да ги слага в рамки и съответно имат в известна степен някакви творчески наклонности. Това често пък води до странни залитания, странни идеи, абе изобщо - странни хора, които създават пълен хаос около себе си. 

Ако зодиите бяха бабички. Идеалната представа за Водолея - вечно се бори за нечии права и е странен.
Източник: http://jenite.bg/Галерии/Ако-зодиите-бяха-бабички_l.g_i.327708_sii.1054879.html#gallery

Никога не съм се смятала за идеалист. До миналата година. Обаче прозрението дойде след дълга борба с вятърни мелници и също толкова вятърничави идеи и планове. Ама който няма глава, има крака. В моя случай - който няма план какво да прави със себе си, почва да си дири призванието по прашните пътища на българската образователна система.

Защо прабаба ми не е учила в Оксфорд

Или какво се върти в главата на един културолог, докато пере китеници...

Картината се казва "Жетварки". Автор е художникът Иван Ангелов

Няма как да не си виждал китеници, драги Читателю, особено ако си израстнал в България. Не се сещаш? Вероятно защото в твоя край им викат по друг начин - губери, козяци  и халища например. 

Ако пак не се сещаш - ето ти няколко картинки: 

Класически бял китеник. Взет е от сайт на фирма и за да не правя реклама, няма да посочвам източника.

А ето ги и проснати да съхнат

Във всеки случай, китениците са големи мъхести постелки или завивки - едни такива рошави и мекички - направени от вълна. Внасят малко битовост на жилището, или просто са спомен от някоя баба или прабаба. В моя случай, от прабаба ми. 

Така, след като изяснихме какво точно е китеникът, сега да видим къде е проблемът. Ако нещо служи за постелка или завивка, рано или късно ще се изцапа, нали така? А какво правим с нещата, които се цапат? Перем ги. 

Преди няколко века, една знаменита ябълка треснала Нютон по главата и на него му светнало, че има гравитация... Е, на мен ми светнаха разни неща, когато се наложи да пера китеници. Сама. Четири китеника с различни големини. Които като се намокрят тежат повече от мен. 

И така, седя си аз, пера китениците - което означава, че ползвам цялата си маса, за да мога да ги дърпам и да се опитам да ги пера във ваната - и си мисля за нещата от живота. 

Защото какво друго може да прави един културолог, докато върши тежък физически труд и умът му скучае. Разсъждава, какво друго да прави...

И така, боли ме гърбът вече от цялото пране - все пак да обръщаш мокър китеник с размери три на три и с тегло поне трийсет килограма в мокро състояние си е тежък труд - и си мисля за образованието като цяло. Викам си, за какво са ти три дипломи за да переш това чудо? Трябват ти просто две здрави ръце, време и още по-здрав труд, че да стане. 

И тази мисъл беше като ябълката на Нютон. Така разбрах защо прабаба ми, която беше тъкала китеника в ръцете ми, не беше учила в Оксфорд. Не защото са нямали пари, брат й са го пратили в Сорбоната (което обаче е съвсем друга история), а защото не е имало смисъл.