Къде ще те отвее вятърът (1)

Зелон беше потомствен неудачник - още дядо му бил един от първите, които не одобрили за междупланетно пътуване, а по онова време това било почти равносилно на смърт. Човекът просто бил с очила тип "лупи". Баща му пък изкарал толкова високи резултати на приемните изпити, че решили че е излъгал и просто го натирили да чука хематитна руда в една затънтена кариера някъде около Проксима Центавър. 

На 36, Зелон беше точно като баща си и дядо си - пълен неудачник. За свой огромен ужас, дори в хематитната кариера не го взеха, когато кандидатства. Защото бил много хилав. Тогава Зелон се беше амбицирал и беше решил да тренира усърдно наред с връстниците си. Само че наследственото късогледство и чупенето на очилата четири пъти за два дни скоропостижно го отказаха от идеята. 

Неспособен да си намери работа на нито една от планетите около Проксима Центавър, Зелон се беше отдал на онова, което правеха безделничещите безработни младежи още по времето, когато хората са живели на Земята (дядо му понякога разказваше за детството си там, някъде в далечната 2056 година). Така че Зелон просто си седеше вкъщи и шпионираше приятелите си в междупланетната мрежа - ПлаНет (играта на думи на него му се виждаше тъпа, но явно създателите й я смятаха за голямата работа). Обаче подобно шпиониране в повечето случаи водеше до лош резултат - гадно е да гледаш успехите на другите и сам да виждаш какъв си смотан. Така че само няколко месеца след като се провали на изпитите за получаване на пилотски разряд седми ранг (най-ниската възможна степен, която поне му даваше възможност да управлява семейния Транспортер 15), Зелон просто се затвори в стаята си, за ужас на своите родители. 

Години наред правеше едно и също - намираше в ПлаНет стари тетрадки за продан (така дядо му наричаше събраните с телбод листове хартия) и пишеше по тях. Пишеше какво ли не - за мечтите, за омразата, за онова което вижда или за онова, което би искал да види. Не искаше да ползва интерактивната конзола (която дядо му упорито наричаше "компютър", макар че самият Зелон беше виждал компютри само в археологическия музей), от страх да не му ги откраднат. Единствените му приятели (които останаха с него и след като започна да прекарва 99% от времето си в купола на родителите си), бяха двама души - Лерна, която се беше родила на Земята и разказваше най-небивали истории за живота там и Арбе - който живееше някъде около Мъглявината "Конска глава". 

С тях си говореше почти всяка вечер и те бяха единствените му слушатели (защото обичаше да ги отегчава до смърт с четене на тетрадките си всяка вечер Проксима Центавърско време). Защо не го бяха изоставили и те, нямаше никаква представа, но именно те бяха причината сега да се таралянка из космическите турбуленции с Каравела 35 (най-бързият вид междупланетен транспорт). Лерна му беше препратила видеообява, в която се казваше, че вестникът на Конфедерацията търси нови автори и го беше окуражила да им покаже нещата си. Искаше се талант (а Лерна и Арбе го уверяваха, че поне това има), тактичност и много, много време за писане. Единственото, което искаха, беше да им покаже няколко текста. 

Така че сега Зелон дъвчеше пържолата от 3D принтирано месо (разпечатаха я директно пред него, така че тук не можеше да се оплаче) и притискаше към гърдите си един наръч тетрадки. Каквото и да си мислеше Лерна, със сигурност щяха да го изгонят още като видят тетрадките. Сигурен беше. Родителите му обаче, още щом като разбраха за идеята, мигом му резервихара билет за следващия полет до Земята и моментално му събраха багажа в една раница. Лерна пък щедро предложи да отседне у тях, та нямаше накъде да мърда. 

В едно далечно кътче на съзнанието си, Зелон адски много искаше да повярва, че има шансове, но досегашните му неуспехи във всичко говореха друго. Затова сега дъвчеше пържолата и съжаляваше за хиляден път, че изобщо се съгласи на това. Лесно й беше на Лерна - тя още от училище е била невероятна - уникално високи резултати, вземане на пет години за две в университета, сега блестяща кариера в Конфедератския институт по генно инженерство. Дори беше измислила нов сорт домати, които се развиват с много малто вода и за свръхкратко време. А той какво? Само някакви си тетрадки. Нямаше да стане тая работа, усещаше го... 

От друга страна обаче да види Земята щеше да си е приключение. Ако още беше жив, дядо му несъмнено би искал да отиде. Той беше напуснал Земята на десет, след Големия Катаклизъм, когато родителите му се заселили около Проксима Центавър. По онова време, обичаше да разказва дядо му, Земята приличала по-скоро на гигантско депо за токсични отпадъци. Сега, поне 80 години по-късно, Лерна твърдеше, че тия отпадъци вече се почистват и на Земята е много хубаво. Предстоеше му да разбере. 

"Следваща станция Юпитер" - прозвуча приятен женски глас над главата му. Значи само след половин час щеше да е на Земята. Ужас! Интервюто беше само след три часа. Защо ли се съгласи? Защо? Зелон си поръча коктейл от химични елементи (дядо му би се изсмял и би му казал да си вземе истинско вино, но парите на Зелон бяха твърде ограничени, така че се задоволи с неговия химичен заместител) в опит да потисне напрежението. Голяма грешка - каквото и да имаше в коктейла, само му размъти мозъка. Все имаше чувството, че някой го зяпа. И как иначе с тая синя коса? Въздухът, макар и синтезиран изкуствено, влияеше много странно на цвета на косата на всички, които живееха в близост до Проксима Центавър. Затова ако на Земята си бил чернокос - то косата ти ще стане синя, ако пък си бил рус - червеното те зове. Лилави бяха косите на хората, които на земята биха имали кестенява коса. Проблемът беше в това, че до Земята обикновено пътуваха хора, които вече живееха тук, така че Зелон се чувстваше абсолютно не на място. 

Добре че поне майка му беше резервирала билети за полет само с хуманоиди, иначе на Зелон щеше да му е доста по-забавно по време на трите часа път. Другите разумни форми на живот, както юридически се водеха, бяха крайно любопитни създания, но Зелон предпочиташе да си няма работа с тях. Затова с благодарност се нареди на опашката за "хуманоиди" на излизане от кораба. 

При контрола на чиповете така го изблъскаха, че мина последен. Проклетата машина отказа да разчете чипа вграден в китката му и се наложи да се сканира четири пъти преди стъклените врати да се отворят и да може да мине на терминала. Намери първата тоалетна и се заключи вътре. Погледна се критично в огледалото - блед, "кльощав", както казваше баша му и по-младолик от годините си. Дотук добре, само тая синя коса... От Конфедерацията вярваха, че няма значение на коя планета живееш, ти си преди всичко човек. Ама иди го кажи на онези от Марс, където два метра минаваше за среден ръст, или на Венерианците, които трябваше да дишат специална смес от газове, когато идваха на Земята. В сравнение с това, Зелон изглеждаше относително нормален, но някак му се прииска да си боядиса косата. Ей така, за всеки случай. Обаче нямаше време - едно качествено боядисване се резервира поне ден предварително и освен това трябваше да стане на Земята, защото на Проксима Центавър боята просто нямаше да хване. Зелон тръсна глава и се преоблече в костюма, който майка му го накара да вземе почти насила. 

След това, с тетрадките под мишница, тръгна да си пробива път през множеството, което се тълпеше на терминала за въздушни таксита. Лерна му беше дала временен достъп до своята карта, така че поне това стана бързо и не след дълго куполите се ширеха пред погледа му. Преди да тръгне, Лерна му наби в главата, че въздушното такси е най-бързия начин да се добере до сградата на вестника, иначе имаше да виси с часове под земята. 

По пътя реши да навакса малко с информацията, така че да не изглежда като пълен идиот по време на интервюто. Извади от джоба си портативния екран, тръсна го и пред него се появи контролното меню. Набра името на вестника и започна да чете. "Конфедерейшън дейли" е най-старият вестник на Конфедерацията, появил се някъде в далечната 2067 година, когато двата най-големи вестника на Земята - "Гардиън" и "Дейли мейл" - се обединили. Историческата справка продължаваше още доста, но Зелон го мързеше да чете. По-скоро го интересуваше какви хора се търсят и какви наемат. Оказа се, че имат кореспонденти на всяка една планета от 33-те свята в Конфедерацията и пишат за какво ли не. Даже имат отдел, който специално пише на различните езици на извънземните раси (макар че фразата "извънземна раса" беше станала политически некоректна още по времето на дядо му). 

Благодаря ви, че сте наоколо!

Здравей, здравей, драги ми читателю:)

Отдавна се канех да напиша един пост и да взема да обясня защо толкова рядко се вясвам тук и защо има толкова малко нови весели постове. Ето че моментът дойде сега :)

Причината не е липса на нови идеи, нито дори липсата на нови написани истории, нищо подобно, а липсата на време. Последните няколко месеца бяха изключително динамични за мен и маркираха няколко доста големи промени в моя живот, най-вече в професионален и образователен план - сигурно вече сте видели картинката с тогата от дипломирането в личния ми профил (вече съм магистър-фотограф :) ). В образователен план ме чакат още две предизвикателства (под формата на две дипломни работи), с приключването на които (дай Боже в края на 2019 г.) общият брой на университетските ми дипломи ще финализира към 4. :) (до момента са две, хи-хи) Той, лудият културолог, граници няма.

Това беше и основната причина да няма много нови постове. Поне една от основните. Другата причина беше един компютър в пенсия, който не ми остави много избор, а след това имах нужда от известно време да се пренастроя, да си събера мислите и да продължа.

Освен това, лудият културолог в момента се опитва да издаде още по-откачените си писания (който не знае, аз съм идиотът зад страницата Различен Следовател - единственото място, където що-годе пускам неща редовно, и то само защото те вече са предварително написани). Блогът на културолога роди пък друг сборник с разкази, които си заслужава да прочетете (и още няколко, които още не са написани :) ). Та, сблъсъкът с рогата напред с издателския бизнес и дооста големите промени около мен бяха причината тези дни да четете само чуждите откачени истории. Но скоро това ще приключи :)

По-голямата част от предизвикателствата са вече зад гърба ми (в образователен план, имам предвид, не в професионален), така че оттук нататък ще имам повече време да ви разказвам още истории - къде смешни, къде не толкова.

Затова, в този пост искам да благодаря на всички вас, които бяхте около мен по време на това приключение и не се отказахте да следите страницата :)

Планирала съм да ви покажа няколко пътеписа (то аз планирам да напиша и още десетина нови пътеписа, ама това е друга тема). Но всяко нещо по реда си.

Благодаря ви, че сте наоколо :)

Близки срещи от третия вид

Здравей, здравей, драги ми читателю! 

Днес ще си поговорим за нещо, с което всички се сблъскваме всеки ден - запознанствата онлайн. Сещаш се, това са онези странни хорица, които ти пращат покана за приятелство във Фейса. Или които ти пишат лични съобщения в кой да е форум. Без значение каква е целта им, тези хора искат да си общувате. Защо, не е съвсем ясно. Но за да си общувате, трябва да се поопознаете. И ето тогава започват срещите от третия вид.

В този пост смятам да ти разкажа няколко истински истории - хем да се посмееш, хем да видиш, че идиотите (от двата пола) не те налазват само теб. Аз имам доста дълъг списък с идиоти...

Готов ли си да се гмурнем в паралелната реалност на социалните мрежи? Да? 

Слушай тогава...

Истински лъжи

Сещаш ли се за филма с Арнолд Шварценегер "Истински лъжи"? Онзи, където Арни играеше Хари Таскър - агент на ЦРУ, който хвана жена си в изневяра с някакъв льольо, който се представяше за агент? Та, във филма, бате Арни реши да направи живота на жена си и я "вербува" да участва в някаква фиктивна мисия, която рЕзко стана истинска? Ако не си го гледал, драги ми читателю, сега е моментът. Филмът е невероятен. Та, когато го гледаш на филм е мега забавно. Когато някой се опитва да ти пробута този номер на живо - не съвсем. 

Първият герой наистина много се беше вкарал във филма с бате Арни. Започваме да си пишем ние (какво да правя, работата ми е такава, че честичко се налага да си пиша с напълно непознати) и той (беше мъж) започва да ме ръчка да сменим месинджъра на Фейсбук с нещо друго, защото (забележи!!!) работата му била такава, че не бивало да бъде в социалните мрежи. Аз обаче не паса трева, така че контрирам, че ако някой го следи, няма значение през какво си пишем, защото се проследява IP адреса.

Тишината продължава само пет секунди, защото започват да ме пращат за зелен хайвер. Честно, почувствах се точно като съпругата на Хари Таскър н "Истински лъжи". С тая разлика, че всичко ми беше твърде странно и малко вероятно. Та, човекът явно беше решил да ме впечатли в стил "аз съм топ агент" и започна да ми обяснява къде бил на мисия... И тук започна страшно да се дъни. Като начало - пичът от Америка и очевидно супер скаран с географията и геополитиката - започва да ми обяснява как Ивицата Газа и Истанбул са една и съща локация (при което откровено му казах да си провери географските познания). След това, за да ме впечатли, изтърсва и име на организация (известна, международна и лесно откриваема в нета) и почва да ми обяснява къде бил...

Съответно, Тома Неверни (сиреч аз), проверява надлежндо организацията и се оказва, че на тази локация те не провеждат дейност (всичко си е написано черно на бяло в сайта им) и наковава пишман Хари Таскър, че не обичам да ми говорят глупости, просто защото съм от Източна Европа и не паса трева... 

Та, оставихме топ агента да впечатлява по-доверчиви дами. 

Като си говорим за впечатляване на дами, следващите истории са пак в този род. Ще ги обединя под общ знаменател, защото случаите си приличат толкова много, че няма как. 

Мемсахиб, обичай ме!

Всеки си има различна представа за Индия - за едни това е шаренията на Боливуд, за други - романтичната история на Тадж Махал, за трети тигри и махараджи. А за мен са подивели за секс индийци, които си търсят отдушник в социалните мрежи. 

Преди да разкажа за какво става дума, просто ще обясня защо нещата стоят така. В Индия, особено в някои касти, раждането на момиче е петно за цял живот. Момичето е само разход - ще го отгледаш, обучиш, а то ще отиде да слугува в чужда къща. Няма как да наследи рода, няма как да има имущество и пр. Затова, децата са убивани още при раждането. Обаче, с няколко десетилетия подобна практика, жените в Индия са кът. При това драстично. Затова в тази държава има пик на изнасилванията. Без значение на колко е години - дали на 70 или на седем месеца, никоя жена не е в безопасност. Присъствието на мъж наоколо - приятел, брат, сват, също няма да я спаси. В Индия нещата са такива, че от няколко години се провеждат периодични кампании против изнасилванията, за по-строги наказания и пр. Та, ето защо индийците се опитват да се запознават по интернет. И могат да бъдат НЕВЕРОЯТНО нахални. 

Фейсбук е едно глобално село и когато членуваш в много групи (като мен), рано или късно се сблъскваш с хора от другия край на света. Та и аз така. Приемам поканата за приятелство на някакви рандъм хора. Вярно, фамилиите им завършват на Хан и Сигх, но какво от това? Дай да бъдем толерантни. И там ми беше грешката. Започват се едни нескончаеми досадни събощения на всеки пет минути, повторения на едно и също и така нататък. Най-наглите откровено си просят голи снимки (при това много, много настоятелно) и почват да ръсят глупости. С което си печелят блокирането на третата секунда. В резултат на няколко подобни случая, вече не приемам покани от хора от Индия. За лично спокойствие. 

Като си говорим за наглеци обаче, има една категория българи, които бият дори индийците по наглост, а именно:

Добър ден, запознай се с оная ми работа!

Не знам каква чавка им е изпила мозъка на някои мъже, но има една много особена категория, която ме изумява всеки път. Гледаш, нормален млад мъж (на снимката), българин, има някакво образование най-често. Решаваш да приемеш поканата и след точно три разменени съобщения получаваш снимка на оная му работа (хич не се шегувам!!!!) в близък план. Резултат - блокиране и бан. Но и до ден-днешен недоумявам каква е идеята на подобно "запознанство", зер като му видя оная работа, ще припадна по него повече??? Шантави работи...

В тази категория влизат и онези, които нещо са сбъркали Фейсбук с Тиндър и си търсят мацка за една нощ. В тази категория обаче не влизат само млади и разгонени нерези, напротив, има и доста creepy чичковци. Но, стига толкова по въпроса! 

Обаче, както казах, идиоти всякакви. Ако някой психиатър реши да си прави дисертацията, достатъчно е само да следи няколко профила в социалните мрежи. И ще му е готова. Ето няколко тежки психични случая, с които имах нещастието да се сблъскам. 

Вдовецът

Нищо лично към мъжете, загубили половинките си! Съболезнования! ОБАЧЕ мрънкането на раднъм хора в нета определено не е добър начин за запознанство. Такива хора най-често се опитват да те използват за кошче за душевни отпадъци и те товарят с безбройните си проблеми. Те са досадни и доста настоятелни. Някои дори открито заявяват, че си търсят съпруга номер две. Да, де, ама по тоя начин нещата едва ли ще станат. Затова им поднасям своите съболезнования и им пожелавам успех в търсенето. Обикновено разговорът приключва дотук. 

Дарт Вейдър

Образът, скрит под това прозвище, беше толкова откачен, че сериозно се уплаших (добре, че не ме знае къде живея!). Значи, драги ми читателю, става дума за момче, което явно е взело филмите за вампири и демони много, много присърце. И което от 4-ти километър още не са прибрали... Твърдеше хубосникът, че е демон на 1000 години (не се шегувам, убеден беше, че е такъв), който се е преродил в това тяло. За тази цел, скочил (доброволно!!!) от четвъртия етаж (или беше осмия, не помня вече) и така си върнал силите. Като in the process едва не умрял. Имал бил не знам какви способности и пр. Аз, първо реших, че нещо ме баламосва и почнах да го подкачам с фрази и реалии от "Нощен Патрул" на Сергей Лукяненко. Тоя обаче така се върза, че направо седна да ме вервуба за делото на Мрака. Аз обаче, подобно на ощипана Светла, му заявих, че не мога да изменя на делото на Доброто и го пратих да развива способностите си в Хогуърдс (или където там ходят демоните.).

Политически ангажираните националисти

Тия са ми любими. Това са индивиди със съмнително количество сиво вещество, чиято стена е претъпкана с политическа пропаганда. Дали ще бъде плюене но еди-коя-си партия, или просто ще е възхваляване на Вожда (без значение кой точно), то стената на тези хора (и съответно вашите новини) мигом се претъпкват с полит. простотии. Особено ако се готви някакво събитие (я протест, я нещо друго) тези хора могат да станат дори агресивни. Най-вече ако се опитате да им обясните, че с това нищо няма да постигнат, или че недай Боже, си губят времето. 

Националистите пък са друга категория, които най-често имат направена лоботомия. Те не приемат ничие мнение освен своето собствено и най-често ще се опитват да ти обясняват колко си тъп, задръстен и пр. под собствените ти постове. Те са изключително нагли и освен с обиди, с други аргументи трудно могат да те оборят, драги ми читателю. И едните, и другите са силно токсични елементи. 

Инфлуенсърите (сноби in disguise)

Всеки от нас има поне по десетина души във френд листата си, които си мислят, че светът (или част от него) се върти около собствената им персона. Най-често стената им изглежда като нещо средно от книга за самопомощ и извадка от "Мъдростта на вековете" (в случай, че не знаеш, драги ми читателю, това е книга с цитати от известни личности). Тези хора много държат да са оригинални, затова поне веднъж на ден пускат по някой вдъхновяващ (според тях) и напълно безсмислен (според останалата част от човечеството) цитат, на който другите са длъжни да се възхищават, да охкат и да ахкат. Такива хора ще те държат в течение колко странички са прочели днес, къде са ходили на кафе с леля Пенка от съседното бюро и с какви известни хора са успели да се снимат, като няма да пропуснат да изтъкват личния си успех. 

Те абсолютно винаги известяват целокупното човечество къде, с кого и какво правят като всичко това е придружено с изключително количество снимки и още цитати. То не че социалните мрежи не са способ за създаване на изкривени образи, но образът на псевдоинфлуенсърите прилича по-скоро на картина я на Пикасо, я на Салвадор Дали... 

Супермамите/ супертатковците

Също любима група. Това са жени, чийто живот се върти около този на отрочето им. Разбира се, отглеждането на дете е много, много важна стъпка в живота и съм напълно сигурна, че веднъж появило се на бял свят, то става най-важното за теб. Обаче, познайте какво? Ами другите хора, особено ако не са ви роднини, пет пари не дават за това дали детето е папкало, спинкало, как сладко се е ухилило на гърнето и пр. Това са неща за личния архив. Супермамите и супертатковците обаче не винаги схващат намека и най-често ви заливат с никому ненужна информация за децата си и най-вече - с картинки на същите омазани с всеки вид хранителен продукт, който може да се намери в магазина. 

Продавачите

Има една много странна порода хора, които се свързват с теб само и единствено с идеята да ти продадат нещо. Любопитното е, че тези същите изобщо не четат профила ти. Опитвали са се да ми пробутват от уроци по английски до бързи кредити по тоя начин. Хубавото на продавачите е, че сами се разкарват в момента, в който разберат, че нищо няма да купиш от тях. 

Онези, които постват на стената ти

Не знам за теб, драги ми читателю, но мен адски много ме дразни, когато някой седне да поства разни неща на стената ми във Фейсбук. Имала съм какви ли не откачени случаи - всичките в графа спам. Просто, някак си, може пък да не искам на стената ми да фигурират картинки на котенца, кученца, средновековни воини и пр.. Защото има по-смислени неща, които бих искала хората да намират. Подобни обаче са доста упорити и нахални, така че тук трябва постоянство. 

Впрочем, най-драстичният случай беше с една порно актриса (не се шегувам!), която не спираше да поства (за давата часа, преди да я блокирам) линкове към порно сайтове на стената ми във Фейса. Както можеш да се сетиш, блокирах я на секундата (а постовете трих своевременно, та никой не ги е видял, надявам се...). Но след този случай, когато някой се опита да пише нещо на моята стена, подскачам (зер, знам ли каква простотия ще е ). 

Списъкът може да бъде удължаван до безкрай, но мисля да спра дотук, драги ми читателю. Свят голям, хора всякакви. Важното обаче е да се научи човек да разпознава разните там типове и да се пази от тях. Иначе, в нета има и нормални хора, но те, както може и да се сещаш, не са толкова интересни за описване. 

За драскотенето

За егото, писателите и други подобни или защо вече нищо не публикувам в сайтове за литература. 

Здравей, драги ми читателю!

Обещах да обясня защо толкова време нищо не пусках в блога - ето го и обяснението. Вярно, също така бях обещала да не пускам постове тип "мило дневниче", затова и тук ще се постарая да сведа подобни излияния до минимум, НО няма как, защото това е една лична история. 

Започнах да пиша на майтап. Бях на 8-9, когато прочетох статия за Джоан Роулинг в едно детско списание (ФЮТ,  в случай че и ти, читателю,  си го спомняш). В статията се казваше,  че авторката на тогава толкова популярната книга за Хари Потър започвала да съчинява истории за съучениците и приятелите си още в началното училище. Аз не бях и чувала за въпросния подрастващ магьосник, но пък ме грабна историята за авторката му. Впечатли ме някак и идеята как някой на моите горе-долу години е започнал да измисля свои светове и да забавлява другите с тях. 'И аз мога! ' казах си аз и с всичкия си детски ентусиазъм започнах да съчинявам първата си история. Беше супер некадърна и детинска, с много картинки (собственоръчно нарисувани от мен). Още пазя нея и другите подобни в един кашон някъде.  

Та тогава за пръв път хванах перото,  пардон химикалката,  не съм чак толкова древна. Тия дни открих тази първа история - доста шантаво нещо с фентъзи елементи и говорещи животни в него и се замислих - какво кара хората да създадат цели светове? Извънземни цивилизации,  странни сънища,  клинична смърт? Дали в същност е толкова лесно да пишеш,  или трябва да ти идва отвътре? 

ЖИВ Е ТОЙ, ЖИВ Е!

Здравей отново, драги ми читателю!

Толкова отдавна не сме се виждали (през тия попиляни формички на екрана, дето уж изобразяват писменост), че вече се чудя дали още е останала онази близост, която си имахме в началото. Затова, сега не съм съвсем сигурна как точно да започна да пиша.

Първото, което искам да ти кажа обаче е много важно (и за мен, и за теб). 

ЖИВ Е ТОЙ, ЖИВ Е! Не, не Хаджи Димитър, блогът е жив. Поне аз така мисля. 

Дължа ти извинение, драги ми читателю - дълбоко и искрено извинение, защото през последната година почти не сме се виждали. Хич даже. Оставих те аз, драги ми читателю и тръгнах по широкия свят да се занимавам с други работи.

През последните месеци нещо все не ми оставаше време да напиша нещо и да го довърша, но ето - дойде лятото (когато този блог навършва вече почти две годинки, май) и довлече за ушите и моята муза. Тя, музата, дращеше и риташе, НО няма как. Време е да се върнем обратно и да продължим нашето пътешествие с теб, драги ми читателю. Ако все още искаш да четеш глупостите на един побъркан културолог.

Той, културологът, беше доста зает през последните месеци да работи по разни проекти и да прави снимки - в случай, че не знаеш, драги читателю, ето го и проектът.

И за да не си мислиш, че съм те пренебрегнала само заради снимките (макар че културологът е и фотограф и т.н., но това е съвсем друга тема), през последните месеци взех, че завърших цяла книга. КНИГА - сериозна съм, 700 страници е. Става дума за фен-фикшън по поредицата за Патрулите на Лукяненко, но и да не си фен, спокойно може да теглиш един диагонал.

Ако ти се чете - ето линкче към блога, където се публикуват частите и Фейсбук страницата, където можеш да следиш какво се случва. Така де, току-виж искаш да видиш защо съм те оставила самичък толкова време.

Както и да е, това беше пост, за да ти кажа, че се завръщам.

Съвсем скоро очаквай и нов пост (от нашите си).

Моите Мили Клиенти

Когато си фрилансър, се срещаш с всякакви хора. Когато си фотограф-фрилансър, хората са още по-интересни. Днес, драги ми читателю, ще ти разкажа няколко случая от моята практика....

Източник: FreelancingGig

Странно е, че хората очакват да си добър професионалист, ОБАЧЕ много държат да ти плащат като на пълен аматьор. Ако може и хич да не ти плащат, най-добре - та ти градиш опит на техен гръб?! Доста странни хора ходят по тая земя, ама защо повечето все на мен попадат?

Disclaimer: Ще се опитам да избягвам имена или конкретни данни - все пак, за всеки клиент се крие някъде някой фрилансър. Ще се опитвам да избягвам и конкретни цени (за да запазим някакво подобие на корпоративна тайна все пак). 

Свещите на Диоген - в търсене на корпоративната визия

Източник: Dama.bg

Първия ми сблъсък с фрилансърството беше с Диоген. Ама не с митологичния герой, а с една негова последователка. Не, жената не е историк и не работи в някое НПО със социална насоченост. Просто жената прави свещи. Красиви свещи, впрочем. Запознахме се с нея на един базар и решихме да работим заедно. Речено-сторено. Месецът е февруари, времето - кучи студ. Та в един такъв ден чакам аз въпросната дама, за да ми даде първата порция свещи за снимане.

Една метросексуална приказка

За мъжете, жените и още нещо...
Или защо имаме мозъци от Каменната ера.

Объркана работа, а читателю?
Взето от http://woodsideillustrations.com/product/maiden-vs-dragon/

Докато юнакът си депилираше краката, ламята реши да открадне момата. Момата не й цепи басма на ламята и взе, че я прати във Вечните Ловни Полета. Когато юнакът оформяше веждите си, за да е представителен за сражението с ламята, момата също беше заета. Кроеше си ново палто... от кожата на ламята... 

Това не е реална приказка - но един ден може и да стане. Защото приказките са най-простият начин да обясним на децата си как функционира светът.
Тези няколко реда се родиха случайно като коментар под един пост относно мъжко-женските отношения. В такива случаи коментарите винаги са крайни и има два лагера - жените са от едната страна на барикадата и крещят в хор "няма мъже", а от другата са мъжете, които също крещят в хор "вие и не заслужавате".

Повечето жени питат къде са мъжете. Доста от мъжете се чудят къде са истинските жени. Слушайки оръдейните залпове на двете батареи, в главата ми вече се върти една теорийка... Културологът в мен просто не може да не се изкаже.

За да ти я разясня, драги читателю, трябва да се върнем назад във времето. Както винаги. По простата причина, че може и да се смятаме за много напреднали човеци, върхът на борчето, хранителната верига, разума и вселената, обаче нашите тела (и мозъци на подсъзнателно ниво) са още в... Каменната ера. 

Бяла Врана

Или защо обществото не обича различните.

Колко поучителна картинка, нали? Тези врани вероятно са от едно и също люпило, забележи обаче, кой получава храна.
Взето от http://ravenvisage.blogspot.bg

Странно нещо е животът,  драги ми читателю - срещат те разни хора,  отминават, ама оставят след себе си някаква следа. Каквато следа оставиш,  такова ще бъде отсъдено...

Седя днес и си мисля за пилци. Ама не какви да е,  а врани. Ама не какви да е врани,  ами бели. 

Какви ги ръси сега пък тая, ще започнеш ти напълно закономерно да се чудиш. Да не се е напушила с нещо? 

Имаш право,  читателю. Странни мисли се въртят в главата на всеки човек, но културологът в мен почва да се чуди, и - както винаги става, когато нямам какво точно да правя - започва да си вади изводи за нещата от живота.

Преди това обаче, искам да чуеш една приказка, драги читателю. Приказка, която всеки един от нас е скътал някъде дълбоко в спомените си. За едни тя е пълна с вълшебство и магия,  за други - с дракони.

Имало едно време едно дете - нищо особено на глед. Дете като дете - скача и търчи нагоре-надолу, реве като падне някъде и се смее,  когато е щастливо.  Нито толкова хубаво,  че лелките в парка да го заплюват да не му е уроки,  а тайно да завиждат на майка му,  нито твърде грозно,  че да я гледат съжалително как бута количката.  Нито е лигаво, нито твърде сериозно.  Дете като дете.

Първият звънец - помниш ли, когато взънна за теб, читателю, онзи първи петнадесети септември? Какво друго си спомняш от тогава?
Взето от http://www.dnevnik.bg/detski_dnevnik/2015/09/15/2608223_slovo_za_purviia_ucheben_den/

Е, дошъл денят,  когато това дете трябвало да прекрачи за пръв път прага на школото - да влезе в редиците на образованите хора,  така да се каже.  Ама,  както добре знаеш, драги читателю, децата учат заедно и ето там бил проблемът. 

Защото още от втория ден,  другите първолаци решили,  че това дете не им харесва и му казали да се маха. Училището обаче не е детската площадка,  където можеш да дръпнеш някого за плитките или да го бутнеш по лице в пясъчника като запазиш така своята територия и да пратиш натрапника да бяга при родителницата си, надувайки гайдата. 

'Адът - това са другите' е казал Сартр.  Ако питаш мен,  е бил напълно прав. Защото от този ден нататък животът на нашия герой се превърнал в истински ад.