Как влязох в „Революция Z“

Работата на учителя е призвание. Което никога не съм усещала. 

Вероятно защото в гимназията прекарвах половината си време в това да бъда кошмар за кой да е даскал. Лошото в случая беше, че хем бях кошмар, хем нямаше как да ми пишат двойка (учех си, просто). Затова сме стигали до куриозни случаи с това да ме гонят вън от стаята. 

- Напусни! – крещи учителят ми по философия на фалцет, защото вече съм го докарала до нервна криза. 

Аз се мотая, но след шестия крясък все пак излизам. Обаче оставям вратата отворена, взимам си един стол от най-близкия чин и сядам в коридора. 

- Напусни! – крещи отново педагогът с две октави по-високо.

Не помня кой рокаджия пищеше в пет октави, но точно в тоя момент май моят учител имаше по-голям вокален диапазон. Аз обаче най-невъзмутимо се настанявам в коридора, точно пред отворената врата и отговарям:

- Господине, Вие ме изгонихте от стаята. Аз де юре съм извън стаята. От коридора има правомощия да ме изгони само директорката. 

Той крещя нещо, но се примири (часът така и така почти беше свършил). Парадоксът в случая беше, ча абитуриентския ми бал този същият педагог беше единствен от целия учителски състав, който искаше да се запознае и да се снима заедно с мен и с нашите. Случва се дори да се засечем в трамвая и да разменим по някоя и друга дума. Та, надявам се да не е останал с лоши чувства.

Понеже се знам каква съм била като тийнейджърка, някак идеята да съм от другата страна на барикадата никак не ме блазни. Ама никак. За това да набиваш в главата на подрастващи назобени с хормони хиперактивни някакъв учебен материал трябват нерви като корабни въжета и по възможност търпение като за стадо волове (един вол би починал на края на първата седмица). 

Аз призвание да се правя на Рада Госпожина никога не съм имала. Обаче ми се случи и аз да вляза в „Революция Z“, сещате се оня филм за учениците, които си направиха рок банда. Беше супер известен преди време. Забавен, свежарски и пълен с музика. Аз попаднах в аналогична ситуация. Не, не съм си правила рок банда в гимназията. Просто, подобно на героя на Юлиан Вергов от сериала, станах даскал. По случайност. 

Всичко започва един лежерен априлски следобед, когато си щракам по телефона. Попадам на пост във Фейсбук от моя бивша преподавателка от университета, че се търси човек с английски по заместване. В момент на умопомрачение решавам да й пиша за информация. И без да искам се набутвам с двата крака в едноименния български филм. Точно като Юлиан Вергов, от немай къде. 

За по-малко от половин час вече се сдобивам с телефона на зам. директорката и препоръки от преподавателката си. „Брех“ викам си аз „като ме е препоръчала жената, дай пък да звънна, че ще стане конфуз.“ Звъня. Разбираме се да отида на интервю за работа на другия ден. 

Училището е престижно, голямо, известно и тъй нататък, та не виждам причина да не опитам. В крайна сметка, трудов стаж си е нужен, а и човек никога не знае. Едно време като си карах педадогическата практика нямах проблем с подопечните (бяха едни много сладки десетокласници, към които бях развила Стокхолмски синдром), та с целия си двайсет и шест годишен ентусиазъм се юрвам на интервю. Изтупана като за офис. 

Вървя аз по коридорите на училището и ме наляга носталгия. Вчеееера ли бяхме на 16? Край мен тичат деца със свръхзвукова (от малките класове) и установявам, че един начален курс по самоотбрана/карате/телекинеза или левитация никак няма да е излишен за избягване на нископрелитащи малолетни обекти. След като се губя два пъти в сградата, успявам да намеря кабинета на зам. директорката. 

Там ме хващат от главата за краката и направо ме назначават. По заместване. Веднага. От понеделник (действието се развива в петък на обяд). Една блага дама от „Човешки ресурси“ ми дава списъка на Шиндлер с нужните документи, зам. директорката ме надарява с два самара учебници и непроверени контролни и ме пускат да паса по обратния път към дома да събирам документи за смет. Защо за смет ще стане ясно по-късно. 

В понеделник сутринта успявам да се добера до психодиспансера (удостоверението, че не се водя на отчет е напълно задължително за да почна работа като учител – и правилно, впрочем). Та, намирам сградата и се оказва, че вместо да ме проверят в регистъра, ще трябва РЕАЛНО да си поговоря с психиатър. Лошо, че като се знам каква съм, току-виж скоропостижно ме качат на някоя линейка за Карлуково. 

Чувствам се като Щирлиц хванат от КГБ. Първото нещо, което ми идва на ум е да казвам истината (и да премълчавам, ако се налага). Идва моят ред и се изправям лице в лице с надзирателка от концлагер. Къса коса, студен поглед като на умрял шаран (от миналия Никулден), баааавен и монотонен глас, който ако не си флегматик ще те извади от релси още на третата фраза. Сядам на едно столче пред бюрото й и първата ми мисъл е, че НЕ ИСКАМ да остана тук завинаги. Пак си припомням за Щирлиц. 

Започва разпит. Истински разпит. С повтаряне и перефразиране на въпросите по шест пъти. Аз се опитвам да се правя на жизнерадостна млада жена опиянена от възможността да обучава младежи като за първа работа, което не е съвсем вярно, ама карай. Повтарят ми въпросите по десет пъти. После се започва с въпроси, които на практика изобщо не са предмет на психотест. Една част от мен иска да й каже да си гледа работата, НО друга част разсъждава, че подобна реакция ще я накара да ми напише някое и друго афективно разстройство в епикризата и тогава здравей халоперидол! Така че отговарям. След петнайсет минути кръстосан разпит получавам Оскар за изпълнението си, пардон - заветната хартийка - и се отправям за първия си работен ден. 

За настроение, си тананикам саундтрака на филма „Революция Z“. „Не, няма да ме видиш долу!“ пееше вокала на тийн групата. „Аз искам да летя високо! Ела със мен и полети!“ 

Моите подопечни са осми клас. Подготве – сиреч ще си гледаме муцуните по шест часа на ден. За да научат езика. Когато аз бях на техните години, обикновено към петия час откачах яко, така че сега съм се зарекла да бъда яка даскалка. С маршова стъпка се отправям към кабинета – отключено. Хвърлям си чантата и плика с учебниците на катедрата и изведнъж ме тресва. Опааа, сега аз съм врагът. Нищо, доскоро съм им била на акъла, ще се получи. 

Влизат моите трийсет парчета. Момчета с мутиращи гласове и маниери на деца от детската градина. Момичета с детски фигури, но с поведение на кокетки. Звънецът не е бил, така че звукът е оглушителен. Направо може да се ползва от Гестапо за шумов тормоз. Пак ми се налага да си припомня, че аз съм била горе-долу на същото дередже. 

Бие звънецът. Изчаквам да се поукротят и обяснявам коя съм и какво правя тук. В главата ми е филмът „Опасен ум“, където главната героиня отиваше да преподава в гетото и все пак успяваше да накара децата да учат. Викам да съм не по-малко яка от нея. Казвам си името и фамилията и че ще се гледаме до края на срока вероятно (т.е. до края на юни). Тълпата пред мен никак не е ентусиазирана. Предишната учителка си е тръгнала за две седмици. 

Няма значение, викам си аз. Не се предавам лесно и филма, в който в момента участвате, аз съм му писала сценария. Така си мисля. Започваме часа и първоначално са уж тихи. За един час обаче нещата стават сложни. Зверилник. Аз предупреждавам, че само днес им пускам фандък, защото ми е първи ден с тях. Греда. Казано накратко, за три часа главата ми стана като тъпан. Кънти на кухо от тийновски крясъци. Лошо, много лошо. 

Междувременно, дечурлигата, които вече наричам „гаменчета“ на ум, не спят и веднага са ме издирили в интернет. Почват да ме разпитват за фотография (това ми е другата работа и с това излизам в интернет). Отрязвам с три технически термина и се връщаме обратно към часа. Ден първи минава, а аз се връщам вкъщи с явния план, че следващият ден така няма да бъде. Аз даскал ли съм или кво? Ще видят те кон боб яде ли! 

На втория ден ще имаме шест часа. Вторник. Забавно от всякъде. Аз съм се подготвила със задачки, на който му е скучно да си решава. В крайна сметка, каква е файдата да пишеш задачи по математика в час по английски??? Моите подопечни гаменчета май обаче не са схванали намека, защото от първия час започва такъв джангър, че само си викам „дано“. Дано не ме изложат. Обаче не се получава. Излагат ме. Крещят и пищят. Аз обаче имам дробове на оперна певица и маниери на фелдфебел, така че към четвъртия час нещата се променят. 

Решавам да проведа разговор, който никой даскал не е водил в ученическата ми кариера и да им обясня, че ако искат да им направя живота черен, ще им го направя. И че това им е последното предупреждение. Къде ти? Хормоните бушуват, игрите на телефона са далеч по-интересни. А моят външен вид брутално лъже. 

Така че подрастващите се уреждат с кофти диктовка. Докато чета хипер-гадния текст, а те мрънкат, че никой не им бил казал и че било много трудно, се чудя как аджеба пък Юлиан Вергов във филма беше егаси якия даскал. По физика. Магията на киното, явно...

А аз на втория ден минах към наказателни методи. Излагация! Ама или това, или скоропостижно ще ми трябва жълта книжка. Аз чета, те дружно мрънкат, сумтят, мърморят под нос, тръшкат се. Човек ще каже, че ги карам лозе да копаят, а не да напишат два абзаца на английски. Злорадствам и обяснявам, че колкото пъти ми вдигнат нервите, толкова пъти ще има наказателна диктовка. Плюс това, трябва да могат да пишат под диктовка. „На мен едно време ми правеха диктовка в подготве клас всеки ден“, поучавам ги аз в стил „на твоите години вдигах щангата с една ръка“. Отбелязвам си на ум да издиря въпросната книжка и да почна да ги тероризирам с нея. 

Следва любимият въпрос на всеки даскал „Ама с оценки ли?“. Да, кимам аз като канибал току-що попаднал на цял сал корабокрушенци, с оценки ще е. Като им врътна по някоя „педагогична“ двойка, да видим дали ще се държат по същия начин. Часът свършва и трийсет намусени физиономии ми предават омачкани листчета от различен калибър. 

Прибирам ги злорадо. „Не, няма да ме видиш долу!“ Главата ми е с размера на дирижабъл, нервите ми са заредени с нитроглицерин и съм твърдо решена да проверя всичките им скапани контролни и да ги нанеса в дневника. Поне тая власт ми е дадена. Прекарвам вечерта в проверка на контролни (и постоянно проверяване дали аз не затъпявам вече, поправяйки нещо вярно на грешно). На следващият ден се впускам в сметки и изчисления, на които би завидял кой да е счетоводител. Смятам точки. Че сакън да не пиша на някого три вместо четири. Така, спретната, чиста и с контролните под мишница отивам в училището. 

Целокупното ученичество ме гледа с видимо презрение и явно ми крои комплот, но в момента това няма значение. Раздавам контролни, нанасям оценки. Настава олелия. Проверяваме безконечното домашно, с което съм ги наказала предишния ден. Написали са го. Ти да видиш. Не всички си харесват оценките, НО това не означава, че са си взели поука. Дотам, че след два часа влиза зам. директорката. Без предупреждение. И започва да ги овиква. 

Седя до нея и ме е срам. Заради тях. Сигурно така се чувстват родителите, когато детето им е направило беля и трябва да се червят пред ядосания чичко на третия етаж, чийто прозорец е счупил техния хубосник. В момента обаче ме е яд, защото те са ме изложили. Все едно не си върша работата. 

Зам. директорката излиза, а моите трийсет парчета си сядат по местата в пълна тишина и с омърлушен вид. 

- Днес ме изложихте – започвам да обяснявам аз с възможно най-назидателния си тон и се старая да звуча доста гробовно-засегнато. – Защото това, че вие крещите, за зам. директорката значи, че аз не си върша работата. 

- Ама госпожо, то не е така – обажда се някой отворко от задния чин. 

- Точно така изглежда в нейните очи – продължавам да говоря на съвест аз. –Много ми се искаше да не бъда от онези даскали, които да помните с омраза. Явно не може. Онзи ден ви предупредих. Повече предупреждения няма да има.

Работим в тишина известно време, но само след половин час услужливо късата тийнейджърска памет им изневярява и шумът става достатъчен, за да троши стъкла. Вадя арсенала с наказания и започвам да раздавам персонални задачки на най-наглите. Така де, няма нужда да наказваме всички. Никакъв ефект. Значи изпитания метод. Децата са като кучето на Павлов. Все някога ще почнат да свързват шума с диктовката, която е като бич за техния иначе безгрижен четиринайсетгодишен живот. А Павлов, сиреч аз, може и да трябва да проверява контролни по нощите след това, но е за добра цел. Науката иска жертви.

Диктувам аз, глуха за мрънкането, воплите и родилните мъки в стаята, а на ум почвам да кроя план. С риск да ме нарекат Хитлер, аз на тези трябва да им спретна един Блицкриг, иначе те мен ще ме окупират като Франция по време на Втората Световна. Тая няма да стане. Разделяме се адски враждебно. 

„Не, няма да ме видиш долу!“ тананикам си аз в трамвая и обмислям пъклен план как да им стъжня живота. Не мога да гоня никого от час, защото може скоропостижно да търкам някой нар в Сливенския, ако на подопечното му се случи нещо. Да ги водя при директора е напълно безсмислена дейност. Хайде де, главо проста, мисли! Допреди осем години и ти си била от другата страна на барикадата! 

Аз обаче, като същий Жавер, съм твърдо решена да разбия защитата на осмокласническата комуна. Щом като не ме обичат, поне да се страхуват от някоя и друга двойка (честно изкарана, разбира се) и да пазят поне що-годе тишина. Колкото човек със слухов апарат да не може да ги чуе. Цяла вечер обмислям пъкления си план и съставям списък с най-гадните ученически занимания. Така де, не падам от Марс, все с нещо ще ги накарам да млъкнат. 

На следващата сутрин се обличам и помъквам списъка с военните планове. Бабет отива на война. Те ме гледат кръвнишки, а аз се усмихвам като сериен убиец. Преди да започне часът обаче, една колежка ме дръпва в коридора да поговорим. 

- Разкатай ги – казва ми тя под сурдинка. – Една от тия нахалници в сряда е звъннала на майка си да й покаже колко е шумно в час. А майката е ходила да звъни на учителката им, дето е в болнични. А тя пък на зам. директорката. 

Започвам да сумтя като бик видял червено. Такаааа значи, а??? СРС-та ще използваме, а? Усещам как очите ми се наливат с кръв. 

- Изкарай им го през носа – продължава да ме наставлява колежката, вряла и кипяла в подобни псевдоинтриги. – Наглеци с наглеци!

- Със сигурност – изръмжавам аз и се връщам обратно. 

Генерал Ромел е най-опасен в бягство. Любима фраза на баща ми. Хайде да видим кой-кого... 

Решавам да се поуча от историята и да действаме хронологично. Римляните са казали „разделяй и владей“! Първо да разцепим позициите на противника. За всеобщо нещастие, всички са разделени по номера. После решавам, че трябва да им отнема и тактическото (и техническо) предимство – всички телефони чинно отиват по отредените си места до вратата. Спирам СРС-тата в час. Точка. Берия обаче е казал „доверяй се, но проверяй“. Понеже не им се хващам на номерата, че нямат телефони (или че кучето/котката/хамстера или някой друг домашен бозайник го е изял), започвам да минавам чин по чин и да конфискувам в полза на провеждането на часа откритата у нарушителя техника. Добра колекция се получи. Така, след като сме приключили с това, отварям дневника на графа „забележки“. Науката иска жертви. 

Започваме да пишем думи. За храна. Тийновете вечно са гладни, та си мисля, че може и да им е интересно. А от друга страна пъкленият ми план включва гадно контролно за десет минути на същите тия думи следващия час. Най-гадните робовладелци едно време са били бивши роби...

Карам ги да си пишат по тетрадките, че иначе гледат на дъската така, все едно е гигантски телевизор и дават реклами. С пуфтене все пак започват да пишат и провеждаме един що-годе нормален час. „Абе, ние в „Мастършеф“ ли ще ходим?“ не спират да мрънка моята пасмина, но аз се опитвам да дам някакви разумни доводи. Оказва се, че класът целокупно не знае що е това „чубрица“ и дружно се хили на суперсмешната дума, та се заричам в следващия час вярно да им направя „Мастършеф“ и да им донеса подправките, белким поне веднъж в живота си ги видят на живо. 

Пиша мимоходом четири-пет забележки, защото прекаляват, но им се разминава диктовката. Просто часовете ни са само два, а идат празници. Разделяме се със смесени чувства, а аз започвам да обмислям бойната си стратегия занапред. СРС-та ще ми ползват те! По празниците решавам да си подготвя малко работата за другата седмица, да скалъпя план за работа. Изключвам си телефона. Празници са, все пак.

Когато отново се свързвам със света ме чака изненада. SMS. От зам. директорката. Че от следващия ден (първия работен реално) се връща старата им учителка и аз, нали съм сменница, да дойда и да върна всички материали, които са ми дали (т.е. двете камари хартия). Ръмжа и се чудя какъв точно скандал да устроя. Как пък тая учителка ще се върне. След като е в болничен заради счупен крак??? Който трябваше да продължи до края на юни, че било сериозно. По-вероятно е някое от тези гаменчета да има богати родители, на които да не им харесва някаква си да тормози безценното им чадо. 

Тръгвам аз обратно, напушена като хипар на „Удсток“. Както и да го погледнеш, това си е уволнение. Отивам, връщам всичко. Започват едни обяснения, едни извинения. Ама такова, ама онакова. Най обичам някой да ми се обяснява. Изказвам тезата си, че ако работата е била за четири дни, никога нямаше да седна да се занимавам с тях, защото реално ходих да си вадя една камара документи. „Амиии“ заекват ми от другата страна. Не знаели били, че така ще се случи, вайкат се те. Аз сумтя и си взимам обходния лист. 

Навсякъде срещам недоумение. Кога ме назначиха, кога си тръгвам? Обяснявам аз за завръщането на Диана Саласар (имаше една такава героиня от сапунен сериал навремето), пардон на старата учителка. Завръщане в Преизподнята, ако трябва да съм честна. 

Приемам всеобщото недоумение и не особено добрите епитети по адрес на колежката дето се връща без предупреждение и вътрешно ръмжа. Само ми загубиха времето. „Както и да е, щом като иска да си отглежда калпазани – да си ги отглежда тяхната учителка. Аз не съм маймуна, че да се премятам през глава“, мисля си аз. 

Напускам училището, за да не се върна никога повече. Така свърши моето приключение в „Революция Z“. За кратко, относително злополучно и куриозно. 

Явно по стандартите на въпросното „елитно“ училище си върша работата твърде съвестно. Кой знае. Не може всичко да е като на кино. Но пък всяко зло за добро. 

Открих така или иначе, че мозъчните ми клетки започват да умират от преповтаряне на едно и също. За да си учител, трябва да го искаш, да чувстваш, че това е твоята цел в живота.. Поклон пред онези педагози, които възприемат учителстването като свое призвание. Аз не съм от тях. 

Оказа се, че това не е моят път. 

Както пееха децата от „Революция Z“:

„Не, няма да ме видиш долу! Не мога да живея без мечти. 

Аз искам да летя високо. Ела със мен и полети!“

Бележка от автора: Нали днес е ден на будителите и понеже стана дума за даскалуване и така нататък, реших да споделя лична история. Знам, че това звучи по-скоро като разказ или виц, ама не е. Това е моят опит с даскалуването в гимназия (и нищо тук не е преувеличено, това са реални факти).

Доброволно за доброволчеството

Или защо който не е бил доброволец на млади години няма сърце, а който продължава да доброволства и на стари (без да има морална или материална полза от това) няма акъл.

Здравей, здравей, драги ми читателю! 

Мина известно време от последния ми пост и с началото на новата академична година е време блогът на културолога да тръгне с нова сила. Днес ще си говорим за доброволчеството - преди, сега и в бъдеще. Защото доброволстването в момента заема голяма част от времето на доста проактивни млади хора. Културологът много иска да дръпне една лекция, а аз нямам никакво намерение да му кърша хътъра. Обаче преди да стигна до същината на въпроса, ще трябва да дам малко лична информация. Занимавах се с доброволчество за има-няма едни пет години от живота си. Имам предвид активно занимаване, не просто да се пишеш някъде ей така. И много държа да споделя опита си с теб, драги ми читателю, в случай че си в подходяща възраст да се влееш в редиците на доброволците ИЛИ пък ако имаш близък на такава възраст. Но всяко нещо по реда си. Преди да говорим за доброволчеството сега, нека се върнем половин век назад...

В зората на доброволчеството - когато младите строяха градове...

Противно на мнението, че доброволчеството става популярно едва след 1989, когато западния модел на поведение започва бавно, но сигурно да набира сила в България, доброволци са били още нашите баби и дядовци. При това не говоря изобщо за студентските бригади (извор на рой прекрасни спомени за едни и порой от ругатни по адрес на държавата, бригадирите и така нататък за други). След края на Втората Световна война България осъмва бедна, разрушена и окупирана. Пари твърде няма, за да може да бъдат възстановени разрушенията.

Ето картинка на бригадири и бригадирки. Къртовски труд, бачкане и романтика... Интересното е, че не повечето снимки за бригадирското движение, които можеш да намериш в нета, младите хора са усмихнати. Явно са се чувствали част от нещо по-голямо, по-важно, кой знае? 

Ентусиазъм обаче има - безброй млади (и не толкова млади) хора се впускат в бригадирското движение, за да изградят страната си отново. Градове се въздигат от пепелищата, строят се пътища, прокарва се електричество и водопровод до почти всяко село и паланка в страната. Всичко е прекрасно, но младите хора не са млади вечно и когато попристигат на възраст, решават, че вече не е толкова хубаво и интересно да работиш за едната дневна дажба храна и да не получаваш пари за труда си. Да, приключението го има, романтиката до някаква степен също я има, но когато имаш на главата две врякащи деца, това не помага особено.   

Затова постепенно бригадите губят популярност сред младото поколение. Действието се развива в началото на 50те. Обаче безплатен труд все още е нужен и затова държавата задължава учениците и студентите да помагат за развитието на и без това изнемогващата планова икономика. Не е въпросът в планирането, а в това, че безкрайните масиви от ябълки, домати, царевица и така нататък трябва да бъдат поддържани. А най-усилното време настъпва в края на лятото и началото на есента. Когато трябва да се прибере реколтата. Работна ръка не достига и така се ражда гениалната идея да се карат подрастващите и младежите да вършат тежък физически труд. Късметлиите получават разпределение за един месец работа на поточна линия в някой завод.

Ето малко кърска работа. На бригада за грозде. 

А, това, драги ми читателю, е работа на поточна линия. Една такава работа (в консервен комбинат), отказала майка ми завинаги от яденето на кетчуп. Защото видяла как точно се прави. Та, такива ми ти работи...

Няма какво да се лъжем, драги читателю, кърската работа е тежка, трудна и неблагодарна. Неслучайно съществува фразата "учи, мама, за да не работиш" - импликацията е да не работиш на полето. Защото това е трудно. По цял ден те пече слънцето, жаден си, връщаш се смазан у дома. Естествено, градските деца (защото 90% от изпращаните на полето деца всъщност са родени в града и не са добре запознати с полската работа) възприемат бригадата като каторга. В която те карат да ставаш всеки ден в 5 или 6 сутринта, да изпълняваш непосилни норми (от сорта на 10 кофи по 10 килограма вишни на човек на ден) и да не таказват ако не си ги изпълнил с казармени глупости от сорта на "ходи да метеш плаца", а в добавка, вместо да си починеш вечерта, те занимават с "културна програма", по време на която гледаш много информативни руски филми за Втората Световна война. Мъчението приключва към 11.30 вечерта, когато е вечерната проверка (пак като в казармата трябва задължително да присъстваш иначе наказания!) и можеш най-сетне да се върнеш в така нареченото спално помещение (по-годно за обор, отколкото за нещо друго, най-често).

Не си измислям, драги читателю. Горните факти са извадени от бригадирските спомени на родителите ми. Които не искат и да чуят за бригада под никаква форма. Напълно разбираемо е, че при такива обстоятелства израстват няколко поколения, които ненавиждат бригадите и ги смятат за Бич Божи. За тях това е работа залудо, излишен тормоз. Поколенията от 60-те и 70-те не виждат романтиката в това да пълзиш на лакти и колене сред гнили домати, или да си дереш ръцете до кръв в четири сутринта, за да береш рози. Те виждат само полупияните студенти, които ги юркат, мизерните условия на живот и мижавото заплащане, къртовският труд. 

Напълно разбираемо е, че когато това поколение порастне, ще научи децата си да не вършат работа залудо. Така и става. Идва 1989 и нещата се променят.

Когато доброволчеството става модерно

Минават години, децата на бригадирските поколения порастват, системата се променя. Вече задължителни бригади няма. Мотивация за работа залудо - също. Обаче в страната ни постепенно навлиза западният модел и нещата рЕзко се променят.

Като начало - появяват се разни НПО-та. Знайни и незнайни, излиза че целокупното човечество в един ден се е загрижило за добруването на всичко в нашата страна. Как обаче да се помогне на тази кауза? Ами с доброволен труд. Първоначално, естествено, подобни инициативи не срещат особена популярност или ангажираност. Но времената се променят и в началото на Новото Хилядолетие вече картинката е съвсем друга.

Ето един простичък пример:
Да кажем, че ти или детето ти, драги читателю, иска да учи в чужбина. За тази цел се събират три наръча документи, кръвни проби или каквото там око от дракон е нужно и се подават до съответната институция. Дотук добре, само че различните документи имат различна тежест. И така, твоето дете или ти може и да има отлична диплома, но друго дете от друга държава пък е участвало в еди-колко-си инициативи и това го/я прави социално ангажиран и проактивен гражданин. Затова ти оставаш в листата на чакащите. Така, първите доброволци стават онези, които смятат да използват доброволстването като трамплин за престижно образование. Това е в самото начало на новия век.

След това обаче примката се затяга. Участието в доброволчески инициативи започва да бъде предимство и при кандидатстване за работа. Стига се до там, че някои компании задължават служителите си да участват в подобни каузи (изчисти тук, тичай там, дари това или онова), само и само да се изтъкнат колко са социално ангажирани. Което би било хубаво, ако нещата са искрени. Но в повечето случаи не са.

Така стигаме и до същината на доброволната работа у нас.

Истината за доброволчеството

През твърде дългата си студентска кариера, съм била част от множество доброволчески инициативи, драги ми читателю. Някои бяха успешни, други пък - пълен фарс. Всички обаче ме научиха на няколко доста важни урока, които сега искам да споделя с теб.

Като начало, да участваш в подобни инициативи е хубаво. Когато си на 19 и все още у теб гори младежкият ентусиазъм да откриеш новото и интересното. Когато още нямаш конкретни умения и знания, но пък имаш безгранично желание да промениш света. На 20-23 също е хубаво да си доброволец. Да пътуваш, да срещаш нови хора, да говориш за важните за теб неща и да се опиташ да промениш статуквото. Been there, done that.

Само че доброволчеството, подобно на българската образователна система, има няколко подводни камъка, за които никой не ти казва, докато не се сблъскаш с тях. Ето и кои са те:

Ще те използват. 
На 90% е сигурно, че със записването си за каузата ще бъдеш използван/а по някакъв начин, драги ми читателю. Дали ще бъде като невинен статист на общи сбирки с важни хора по време на развитието на проекта, или ще ти искат креативни идеи (младите хора са пълни с тях), или направо ще те използват като щатен служител (експлоатирайки знанията и уменията, които вече имаш), почти сигурно е, че няма да получиш повече, отколкото си дал/а. Всъщност, много често една доброволческа инициатива ограбва от свободното ти време, съня и/или времето ти за почивка, а в много случаи и е вредна за нервната ти система. Младите хора обичат всичко да става както те искат и както те са решили, но по обективни и не чак толкова обективни причини това не винаги е възможно. Затова често младите хора се "впрягат" повече, отколкото е нужно, а това внася допълнително напрежение.

Колкото по-възрастен става човек, толкова по-малко неща може да научи от доброволческата работа и толкова повече бива използван. Защото човек се развива и с годините получава знания и умения. Те, разбира се, биха могли да бъдат ползвани за да успее някоя благотворителна кауза. Това е похвално и благородно. ОБАЧЕ не носи храна на масата и не плаща сметките. Затова в един момент (особено ако човек не е на 19 или пък му се налага да се издържа сам в чужд град) започва да се появява казусът - струва ли си да си губя времето с това нещо, за което не получавам пари, при положение че мога да правя същото нещо и да ми плащат. Отговорът, освен ако наистина не вярваш страшно много в каузата и нямаш нужда от много пари за момента, е "не".

Това, впрочем, ни води до второто прозрение, а именно:

Ще работиш за чужда кауза. 
Това прозрение се появява, когато човек започне да остарява и стигне до края на образователното си пътешествие. Когато тепърва си седнал на студентската скамейка, всяка инициатива ти се вижда интересна, защото е част от света на възрастните. Учи те да отстояваш позициите си, да работиш в екип, да правиш неща, които в нормално състояние сигурно никога не би направил/а. Понякога се получава, понякога - не. Основният въпрос обаче е (освен ако не си наистина невероятно талантлив и проактивен млад човек - познавам такива хора), че каузата за която се бориш със зъби и нокти НЕ Е ТВОЯ. Така че след като получиш сертификата за участие и светлините от светкавиците изгаснат ти остава само да си спомняш с умиление за отминалато време и да се надяваш, че хартийката и препоръките ще ти послужат за нещо.

Това е прекрасно, когато каузата за която се бориш е справедлива и накрая има реален резултат от цялата работа. Участвала съм в такива проекти. Тогава се чувстваш така, все едно едва ли не сам си изкачил Еверест без кислород, усещаш един прилив на сила и увереност, че каквато и цел да си поставиш, ще я постигнеш. Чувството е невероятно и такива проекти си струват.

ОБАЧЕ НПО-та дал Господ и далеч не всички каузи са толкова успешни. Тогава в един момент човек се чуди за какво точно си е губил времето. Защото, да си го признаем честно, доброволческата работа отнема именно от свободното ни време. Много малко хора могат да нарекат своята доброволческа работа истинска професия. Повечето НПО-та нямат пари (а и желание) да плащат на сътрудниците си с друго, освен с потупване по рамото пред строя.

В един момент, обикновено едновременно с прозрението за липсата на заплащане и експлоатацията, ти светва крушката, че каквото и да правиш, това реално не е твоя кауза (освен ако не си част от ръководния екип и НАИСТИНА би си заложил/а главата за идеята). Тогава човек започва да прави равносметка.

Ще се набъркаш в интриги и вероятно ще те претоварват
Да си го кажем честно - всяка една доброволческа (или неплатена) инициатива търси само едно. Не, това не са ентусиазирани и мотивирани, проактивни млади хора. Това е само фасадата. Всъщност се търсят А) клакьори, които да бъдат статисти за нещо по-голямо или Б) безплатна работна ръка (второто е най-вероятно). Ако някога си бил на неплатен стаж където и да е,драги ми читателю, сигурно ти е правило впечатление, че те товарят като щатен работник, но не получаваш нищо за това. Еми, в доброволстването най-често е същото. Разликата между доброволческата работа и неплатеният стаж обаче е, че при стажа има шанс да ти предложат работа (респективно си струва да се юркаш).

А недай Боже да разберат, че си кадърен и можеш това и онова (или, с младежки ентусиазъм да вземеш и да се самопредложиш) - чакай поток от работа и най-често липсата на дори и елементарно "Благодаря". В добавка, не винаги ще имаш късмета да работиш с хора, също толкова съвестни като теб. А може и да се набъркаш във вътрешноорганизационни интриги (те са почти неминуеми). Всичко това оставя горчив вкус в устата и изпилва нервите.

Пак държа да подчертая, това са крайн случаи. Има много коректни организации (нарочно не изброявам имена за да не оронвам престижа на не толкова добрите или пък да рекламирам добрите), които са пълни с невероятни отзивчиви хора и чиито каузи са успешни и те карат да искаш още и още. Една такава организация ме запали за доброволчеството. Друга, не толкова добра, ме отказа завинаги от него. Но да се върнем към списъка.

Сертификатът/препоръките може и да не ти послужат за нищо
Да речем, че си намериш интересна кауза, за която си навит/а да отделиш от времето си. Харесва ти идеята, имаш намерение после да ползваш препоръките, когато кандидатстваш тук и там. Прекрасно, чудесно и невероятно. ОБАЧЕ има шанс тези препоръки да не чинят пет пари (или никога да не ги получиш, имам и подобни случаи). Може самата организация да няма лобито, което си мислиш, че има или по някаква причина просто да "забравят" да ти изпратят сертификата. Тогава ти остава само да се надяваш, че следващият път ще направиш по-добър избор.

В заключение:
Знам, драги ми читателю, че този пост ти се вижда доста язвителен и горчив. Такъв е. Защото човешкият живот не е изпълнен само с хубави моменти. Има и проблеми, има и горчив вкус в устата.

Доброволчеството може да бъде едно от най-удовлетворяващите преживявания в живота ти или една от най-големите глупости в него. Зависи от много неща. Когато човек е млад иска да промени света и НПО-тата запълват именно тази ниша. Младите ентусиазирани (и склонни да работят за без пари) хора са техният таргет. Ако НПО-то си изиграе картите добре - всички печелят, ако ли не - ами тогава ти остава да се биеш по "главата проста".

Като човек със значителен опит в доброволстването, реших да споделя тази информация с теб. На мен нямаше кой да ми каже - родителите ми са от поколението на ненавиждащите бригадите, а повечето ми приятели и познати не се занимават с подобни неща. Всяка една точка от списъка по-горе е изстрадано (разбирай - блъскала съм си главата в стената). Не е нужно и ти да правиш същото.

Накрая, искам да благодаря на всички хора, с които съм работила по доброволчески инициативи през годините - всички вие ме научихте на нещо.

Участието в благотворителни каузи е до време. Но пък именно, когато си млад и все още животът не те е стиснал с челичните си лапи му е времето. Тогава имаш свободно време, ентусиазъм, не ти се налага да храниш семейство и все още вярваш, че можеш да промениш света. Ако не се запознаеш с нови интересно хора, ако не опиташ нови неща, ако поне веднъж не изкрещиш мнението си на света и не се опиташ да накараш другите да те чуят - то какво ще разказваш на внуците един ден край топлата печка? Може да се каже дори, че доброволчеството е един от смислените начини за прекарване на свободното време (стига човек да попадне на точната организация и проект и да се чувства полезен и оценен, разбира се).

Събираме истории през целия си живот. Най-много се помнят обаче онези, които са му се случили на млади години. Тогава всичко е розово и интересно, ново и вълнуващо. Идва обаче един момент, когато човек трябва да порастне и да се вземе в ръце. Когато трябва да започне да работи за пари и да се издържа сам. Тогава настъпва преосмисляне на приоритетите. И тогава човек разбира, че е дошло време някои неща да си отидат. 

Именно затова в началото на този пост ти казах, драги читателю, че който не е бил доброволец на млади години няма сърце, а който продължава да доброволства и на стари (без да има морална или материална полза от това) няма акъл. 

Ти имай сърце, драги ми читателю! 

Не пропускай своя шанс! 

Но имай и акъл да прецениш!

Честит международен ден на доброволчеството! 

Ново начало

Източник: alba call center

От време на време, драги ми читателю, ме хващат лудите и решавам да пиша - ама не да пиша такива постове, а да разкажа история. 

Ето един такъв момент. Публикувам този разказ по молбя на приятелка :) 

Искаш ли да чуеш историята? Слушай тогава:

Зъъъъъър! Зъъъъър! Зъъъъър!

Някъде, все още дълбоко в селенията на Морфей, дочух досадно звънене.

Зъъъъъър! Зъъъъър!

Интересно какво ли беше точно? Отворих едно око и погледнах по посока на нахалния звън. Оказа се моят стар червен метален будилник. Такива можете да видите само по картинките – с два метални звънеца и аналогов циферблат със стрелки. Истинска антика! Направо за някой антикварен магазин. Обаче само той е достатъчно досаден, за да може да ме събуди. И достатъчно здрав, за да издържи неколкократно хвърляне на пода. Случват се и такива неща, особено ако трябва да ставам за работа. Като днес.

Скочих от кревата и си траснах главата в таблата на леглото. Мразя да ставам рано, винаги съм мразила. Ама ми се налага, защото който не работи, не трябва да яде. Изключих омразния стар будилник, надигнах се от леглото и се затътрих към банята. Часът беше към шест и половина сутринта. Имах около час да се облека и да се подготвя за вълнуващия си график... на работничка в кол център.

Звучи малко като „работничка във фабричен завод“, нали? Ако ме питате мен, разликата не е особено голяма – и на едното място има експлоатация, и на другото. Само дето за да работиш във фабричен завод не ти трябва висше образование. Всъщност, и за кол център не ти трябва, така се оказа. Ама какво да правя като никаква друга работа не мога да си намеря. Все кол центрове, та кол центрове! И затова, в един хубав ден, и аз прекрачих прага на една лъскава бизнес сграда в новия квартал на София, известен на картата като Бизнес Парк. Колко е парк не знам, ама бизнес има отвсякъде. Пълно е с костюмирани дами и господа, които бързат насам-натам и говорят за акции, котировки и други подобни.

Моята работа е да вдигам телефона, да се обяснявам баааавно и спокойно с клиентите (въпреки техните очевидни психични отклонения) и да се опитам да им обясня, че за да имат интернет връзка все пак се налага да си пуснат рутъра. Да, имала съм много такива истории, особено ако съм нощен съпорт. Да, аз съм техническа поддръжка по телефона. Аутсорсинг на макс. А като се има предвид, че едно време завърших френска филология, направо да не повярва човек какво ми се налага да правя. При това не работя с френски, защото няма много такива клиенти. Оказа се, че сертификатът за ниво по английски ми изкарва парите. Какво да се прави, френските фирми си аутсорсват работата в бивши колонии, кодето френският е официален език.