Една различна история

Обичам да разказвам истории, обаче обикновено това са историите на героите в главата ми. Доста досадни същества са, тва, героите. Обаче няма как, без тях не можем. Друг път разказвам за щуротиите, които ми се случват.

Днес имам нещо друго за разказване.

Най-интересни са историите по-истински случай, защото животът е доста по-шарен от въображението на кой да е от братята по перо. Тогава те тресва по главата какво нещо е животът наистина. А когато историята е не само по истински случай, но и завършва със щастлив край, е най-хубаво. Ако има и хумор в цялата ситуация, още по-добре.

За мен беше чест и удолоствие да разкажа една такава история - благодаря на екипа на грънци.ком, че ми се довериха. .

А какъв е крайният резултат, можете да видите ето тук - историята, която ми разказаха, е направо достойна за роман.

Лично дело (1)

I’m in love with the shape of you,

We push and pull like a magnet do...“

Ед Ширан започна да припява маниакално-жизнерадостно от телефона ми. Изръмжах и извадих бръмчащата машинка, която допреди малко си кротуваше във вътрешния джоб на якето ми. Плъзнах зелената слушалка по екрана без дори да погледна кой е номерът. От другата страна на линия някой ревеше.

- Ваньо... Ваньооооо! – проточи познат старчески глас. Не можех да се сетя коя е жената, защото мозъкът ми беше яко блокирал. Така става след като си 24 часа на наблюдение – Ваньоооо... – продължиха воплите.

- Ваньо, аз съм леля ти Ванче, Ванчето, от съседния апартамент... – тук започна да хълца, но се овладя бързо. – Чичо ти Стефан, моят Стефчо – още поне пет минути неконтролируем рев, а междувременно на мен ми се изправи косата – убиха гоооооо. Убиха моя Стефчоооо! На кого ме остави Стефанееееее! – риданията я задавиха.

Последва още рев, така че отдалечих телефона от ухото си. Мразя да ми реват на главата. Адски мразя. Действа ми на нервите. Обаче, мамка му, честичко ми се случва. След малко старицата се окопити, защото продължи хрипливо да нарежда:

Стигнах за има-няма десет минути. Дори не помня как съм карал в софийското движение, защото в главата ми като на развалена грамофонна плоча се въртяха воплите на леля Ванче. Пред блока бяха напаркирали две патрулки и една линейка. Мамка му. Харесвах чичо Стефан. Едно време той ме научи да ловя риба... беше ми като баща. Даже повече от баща. Как можах да не разпозная леля Ванче по телефона? Шибано наблюдение, беше ми размътило мозъка...

Изръмжах и затворих. Кръвта във вените ми се смрази. Повече информация не ми трябваше. Зарязах наблюдението и подкарах колата обратно към нашия блок. Това не можеше да е истина. Живея в кофти панелка в „Младост“, от ония дето са пълни с пенсионери, покривът тече, а мазето се наводнява. Беше останала от нашите и когато останах сам, просто нямах избор.

Изпсувах под нос и се качих на бегом по стълбите до нашия етаж. Асансьорът не работеше (защо ли да работи изобщо, като ти е нужен?). На стълбищната площадка беше стълпотворение. Някакви хора с униформи и пълна липса на такт към чуждото нещастие– младши сержанти, ако се вярва на броя чертички по пагоните, на тях още им е широко около врата – лекари с бели престилки и подути от умора очи, и някакви странни лица, цивилни. Обаче само привидно. Мога да ги позная от километри – това е привидната небрежност на ония, чиято работа е да изучават околните. Следователи, мамицата им мръсна. Тия не мога да ги сбъркам. Продажна пасмина. Повдигаше ми се като се сетех, че за малко да стана един от тях.

Промъкнах се между суетящите се хора и влязох в апартамента. Риданията и нареждането на леля Ваня се чуваха още от долния етаж, така че реших да говоря с нея по-късно. В хола, на любимото си кресло, седеше чичо Стефан. Така го заварвах всеки път, когато се върнех от гимназията или от университета. Седнал там, за да погледа телевизия. Само че сега между очите му зееше дупка, а тапетите на цветя на стената бяха опръскани с кръв и мозък. Около него се суетяха лекари в бели престилки и криминалисти в стерилни костюми.

Обърнах се по посока на шума и видях дребничка стройна жена да стои на прага. Носеше костюм, но по тона установих, че със сигурност е част от пасмината полицейски боклуци, нахлули в апартамента да „разследват“. Аз бих казал, че са дошли да заметат следите на изрода, който е убил чичо Стефан. Явно не съм реагирал както е очаквала, защото се приближи към мен и ме огледа изпитателно. Върнах й погледа. Стройни крака, хубави гърди (сакото не можеше да ги скрие), красиви черти като на манекенка, дълга руса коса вързана на опашка.

Доповръща ми се. Двамата с леля Ваня кажи-речи ме отгледаха, когато родителите ми ненадейно си отидоха от този свят. Тогава бях на 16 и двамата съседи поеха върху себе си всичко. Разходите по мен, възпитанието, даването на акъл, родителските срещи, дори сметките вкъщи плащаха, докато не си намерих работа. Двайсет години те ми бяха повече от родители. А ето сега... Идеше ми да псувам, да крещя, да убивам... На кого какво беше направил чичо Стефан?! Той нямаше оръжие и беше повече от ясно, че не се е застрелял сам. Тогава какво се беше случило?

- Веднага напуснете местопрестъплението! – сгълча ме женски глас. - Веднага напуснете местопрестъплението, господине! – повтори тя и ми посочи вратата, в случай че не ми е станало ясно къде трябва да отида. - Иначе може да заличите важни улики! - А вие сте? – заядох се аз. – Тези хора ме отгледаха, имам право да знам какво се случва! - Лейтенант Велинова, младши следовател от 7мо РПУ. Разследвам смъртта на Стефан Йорданов. А сега напуснете местопрестъплението!

Огледах я още веднъж и някъде в едно затънтено ъгълче на съзнанието ми се зароди идеята, че ако бях учил с такова парче в университета, със сигурност щях да съм я забил. Лейтенант Велинова продължи:

Заслушах риданията на леля Ваня от съседната стая и всичко посивя. Чичо Стефан беше мъртъв. Нямаше го вече... Потрих лицето си с ръка. Сега не беше да се самосъжалявам. После, когато се сдобия с нещо, с което да работя. После. Трябваше да намеря тоя изрод и да го разкъсам на парчета.

- Добре ли сте? – попита ме тя и сложи ръка на лакътя ми. Явно съм я погледнал крайно злобно, защото побърза да се поправи: - Извинявайте, ясно е, че не сте добре. Как се казвате? - Аз...ъъъ, Иван Петров. Тя отново се вгледа в мен и изведнъж очите й се окръглиха.

- Не ме ли помниш? През 2003 бяхме заедно в университета. Право, в СУ? Не помниш ли? – тя помръкна и промърмори, все едно на себе си: - Как ще ме помниш, аз така се промених...

- Пешо? Пешо, не ме ли помниш? Примигнах и се зачудих кой е лудият тук. Кого да помня? Нея определено я виждах за пръв път. Следователката продължи:

На кого какво беше направил чичо Стефан? Едно време е бил механик и до последно оправяше трошките в квартала. И мен ме научи да оправям коли, все ми набиваше в главата, че трябва да имам занаят в ръцете. Двамата с леля Ваня бяха на седмото небе, когато влязох да уча „Право“, но все пак си имаха едно на ум. И се оказаха прави, защото само след три месеца работа в полицията, реших че това не е за мен. И станах частен детектив. Къде-къде по-лесно е да шпионираш богати съпруги и неверни съпрузи или пък да издирваш ценни вещи на фона на ежедневния поток убийци, крадци и изнасилвачи... В София има в изобилие и от едното, и от другото. А ето че сега работата която мразех влезе с гръм и трясък в живота ми ведно с момичето, към което чувствах вина. Едно време все мен използваха да измъквам записките й, защото всички бяха наясно с какви очи ме гледа. А сега... съдбата е кучка. Мръсна, долна кучка!

- Не ме помниш, а аз теб те помня. Аз съм Алекс, Александра. От трета група. Вярно, тогава бях дебела и носех очила, сега сещаш ли се? – погледна ме толкова настоятелно, че се почувствах задължен да разровя из вцепенения си мозък.

В паметта ми изникна образа да дребно момиче с наднормено тегло и очила-лупи, което носеше бабешки дрехи, седеше на първия ред банки и записваше всичко, което чуе и което целият курс подиграваше. Докато не дойдеше сесия. Тогава тя щедро помагаше на всички и всички дружно я забравяха след края на последния изпит. Даже й бяха лепнали гнусен прякор – Алекс Плондира. Тръснах глава. Съдбата е кучка. И сега същата тази кучка си правеше ташак с мен. От всички точно тя ли?

- Сещам се – смънках аз малко виновно. – Много си се променила. - Така е – кимна тя, - щеше ми се да се бяхме срещнали по друг повод, наистина. Сега обаче трябва да излезеш, защото тук наистина пречиш на работния процес.

Не знам колко време съм стоял така. Помня, че изнесоха чичо Стефан в чувал на носилка и че воплите на леля Ваня стихнаха по едно време. Някой ме потупа по рамото и в ръцете ми се озова някакво надраскано листче от тефтер. Стиснах листчето и отидох до близкия магазин. Трябваше ми пиене. Нямах сили да говоря с леля Ваня. Просто нямах. А и какво можех да й кажа? Така че се повъртях в кварталния супер и събрах две бутилки бира, уиски, водка... Исках да се напия.

Тя ми даде начален тласък по посока на вратата и изведнъж всичките ми идеи да се правя на нагъл, да крещя, да викам и да псувам, просто се изпариха. Излязох като на сън и седнах на стълбите. В ръката ми тикнаха кутия цигари и запалка и се обвих в облак дим.

Взех една чиста чаша от сушилника до мивката, седнах на масата и си налях уиски. Изпих го на екс и си налях още една чаша. После още една и още една. Не помня колко време съм пил така, но в един момент всичко просто се разми и някъде от небитието дочух гласа на чичо Стефан, който ми се кара, че така пият само пропадняците. Какво пък, аз си бях пропадняк. Въпреки техните усилия да ме направят човек.

Когато се върнах на стълбищната площадка, вратата на леля Ваня и чичо Стефан беше затворена. Стана ми тъжно, но не посмях да вляза. Помня как когато нашите си отидоха, че не исках да виждам никого. Тогава леля Ваня идваше да оставя храна в кухнята. А сега? Какво се прави в такъв случай? Когато човекът, с когото си живял петдесет години си е отишъл от тоя свят? Тръснах глава и превъртях ключа на своята входна врата.

Вътре ме посрещна мрак и самота. Въпреки постоянното опяване на леля Ваня, така и не „завъдих момиче“. Имах връзки, но никога нищо сериозно. Сега обаче много ми се искаше да има кой да ме посрещне на вратата, да ми помогне с торбите, да ми нареже салата... Изръмжах и отидох в кухнята.

x

Всичко си беше така, както го беше оставила мама преди да тръгнат онази сутрин. Колкото и да правех буламачи там, все се опитвах да поддържам реда, който обичаше тя. Така се чувствах по-добре, все едно част от тях е още с мен.

Когато един културолог гледа блокбъстъри

За американските "митологични филми" искрено и лично. 

Здравей, здравей, драги ми читателю! 

Знам, че мина много време, но обещавам, че нови неща ще има занапред по-честичко. Обаче за писането трябва вдъхновение, а моята муза напоследък е насочена най-вече към писане на други неща (ако ти се чете - виж тук). Това обаче няма как да не го споделя с теб, защото ми беше изключително забавно и ме наведе на някои разсъждения. Не мен, културологът в мен. 

Днес ще си говорим за филми, боксофис, достоверност и простотии, които нашите "братя" американци са творили и творят и днеска на холивудската сцена. 

Представи си мързелива неделна вечер. Няма кой знае какво за правене, а по телевизора вървят или риалитита (за тях в друг пост), или някакви възстранни филми. Та, след неколкократно прещракване между каналите, най-накрая реших да гледам нещо по-така. Блокбъстър. За Херкулес. Какво пък, ще бъде забавно. Че беше забавно - беше, но открих (не за сефте, но поне окончателно се убедих), че американски филми за гръцката митология се гледат или с Валидол, или с нещо, което да ти спира смеха. В настоящия пост ще разнищим защо. 

Когато Херкулес е кечист, а тракийските царе Резус и Котис се бият един срещу друг...

Също така Странджа прилича по-скоро на Трите Чими, а на тракийските пирове се играе див кючек...

Нищо лично към Дуейн Джонсън (известен още като Скалата), не че не му отива да играе Херкулес. Просто цялата скалъпена история не струва. Повечето филми за митологията изобщо не се придържат към нея, а в интерес на боксофиса има прибавени или изтрити пасажи. Коронният номер на американските сценаристи е да смесят митологични фигури от различни митове (които никога не са се срещали) да се бият рамо до рамо. 

Става супер забавно, когато човек види как Аталанта и Херкулес се бият заедно. Най-малкото, защото двамата герои изобщо не би трябвало да са в един и същи мит. Ама какво да се прави, ако няма готина мадама, филмът има шанс да се издъни тотално. 

Актьорският състав обаче далеееч не е чак такъв проблем. Историческите несъответствия обаче са. И на културолога в мен му вадят очите. Като начало - планината Странджа странно защо се извисява като Алпите и подозрително много прилича на Трите Чими (изключително красиво място в Италия). Не се шегувам!

Кой изтъргува Коледа?

За Дядо Мраз, Санта Клаус, Свети Николай и другите...

Източник: Money - US News

Тиха коледна вечер... Навън вали сняг на парцали и двете деца, момченце и момиченце в предучилищна възраст, стоят на прозореца, допрели главички до стъклото в очакване Дядо Коледа да мине със своята шейна и да им донесе подаръци. В кухнята майката на семейството тъкмо е извадила от фурната приятно запечената коледна пуйка и я понася към хола. Там елхата стига до тавана, укасена с разнообразни играчки и лампички, пространството под нея прелива от подаръци в разноцветни опаковки, а по камината са накачени коледни чорапчета. Точно тогава през вратата млиза бащата на семейството, преоблечен като Дядо Коледа, понесъл тежък чувал с подаръци...

Не, драги читателю, това не е сцена от холивудски филм и не се разиграва в къщата на семейство Смит от Лонг Айлънд. Това е реалната Коледа на семейство Димитрови от Слатина. 

Има ли нещо, което ти се вижда странно в горната история? Ако няма, значи, драги ми читателю, и твоят мозък е бил безвъзвратно промит от консуматорското общество на 20 и 21 век. 

Не ти ли се струва, че има нещо нередно в цялата история? Не? Наистина ли смяташ за уместно да се готви пуйка за Коледа в България? Да, намираш го да напълно в реда на нещата, все пак всичките ти приятели правят така, няма да се правиш на назадничав с тия холестеролни свински пържоли, я! 

Щом е така, драги ми читателю, аз - подобно на Призрака на Миналите Коледи от "Коледна песен" на Дикенс - искам да те поведа на едно пътешествие през времето и пространството, за да отговорим на въпроса "Кой изтъргува Коледа?". Съгласен ли си? Културологът много иска да изнесе поредната си лекция. Добре, да вървим!

Коледа преди Коледа

Източник: Areteem Institute

Колкото и да е странно, драги читателю, нашата история далеч няма да започне в онази далечна Първа година от Новата Ера, по време на преброяването на населението в Юдея, в онази мъничка ясла, където се е родил Спасителя. Съвсем не, защото още е твърде рано за това. Ще се върнем няколко века преди някой изобщо да си помисли да има Коледа. 

По същото това време от годината (предвид не особено точния лунен римски календар, може да се каже, че датите от 17 до 23 декември са горе-долу еквивалентни на нашите дати за Коледа) римляните празнуват Сатурналия - празника на бог Сатурн. Тогава, странно подобно на Коледа в Западния свят, всички получават подаръци и не само това - по време на трите дни (!) на Сатурналия, робите заемат мястото на господарите си и господарите им прислужват. По време на Сатурналия се празнува, никой с никого не се кара и хората празнуват началото на новата година. Хората празнували у дома, като често се колело прасенце. 

Добре, ще кажеш ти, римляните са имали празник по това време, но това не значи, че другите народи празнуват на същата дата. Коледа е революционна и обединява всички. Тук ще се съглася отчасти с теб, драги читателю. Датата наистина обединява всички, но не по същата причина.

Една метросексуална приказка

За мъжете, жените и още нещо...
Или защо имаме мозъци от Каменната ера.

Объркана работа, а читателю?
Взето от http://woodsideillustrations.com/product/maiden-vs-dragon/

Докато юнакът си депилираше краката, ламята реши да открадне момата. Момата не й цепи басма на ламята и взе, че я прати във Вечните Ловни Полета. Когато юнакът оформяше веждите си, за да е представителен за сражението с ламята, момата също беше заета. Кроеше си ново палто... от кожата на ламята... 

Това не е реална приказка - но един ден може и да стане. Защото приказките са най-простият начин да обясним на децата си как функционира светът.
Тези няколко реда се родиха случайно като коментар под един пост относно мъжко-женските отношения. В такива случаи коментарите винаги са крайни и има два лагера - жените са от едната страна на барикадата и крещят в хор "няма мъже", а от другата са мъжете, които също крещят в хор "вие и не заслужавате".

Повечето жени питат къде са мъжете. Доста от мъжете се чудят къде са истинските жени. Слушайки оръдейните залпове на двете батареи, в главата ми вече се върти една теорийка... Културологът в мен просто не може да не се изкаже.

За да ти я разясня, драги читателю, трябва да се върнем назад във времето. Както винаги. По простата причина, че може и да се смятаме за много напреднали човеци, върхът на борчето, хранителната верига, разума и вселената, обаче нашите тела (и мозъци на подсъзнателно ниво) са още в... Каменната ера. 

По изпитите, но не в Свищов

За българската образователна система, искрено и лично. Или защо не трябва да риташ срещу ръжена.

Стената на Плача - или стената на Химическия факултет на СУ, където изнасят резултатите от приемните изпити

Ако досега не ти е станало ясно, драги ми Читателю, аз не съм съвсем нормален човек. Ако се чудиш защо - скоро ще разбереш. За тази цел обаче, ще трябва да се върнем малко назад във времето... През далечната 2011, която ти, Читателю, навярно си забравил, защото не е била важна или изпълнена с особени вълнения. За мен 2011 обаче беше - ако трябва да ползвам клишето - съдбовна. В следващите редове ще разбереш защо. 

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Обикновено тази история ми отнема около час и половина, за да я разкажа устно. Затова - прецени хубаво дали имаш толкова време в момента. Имаш? Добре. Сега върви в кухнята и си вземи няколко неща:

1. торба чипс/пуканки/салата - с други думи - нещо за мезе

2. валидол/валериан - с други думи - нещо, което да ти пречи да припаднеш (я от ужас, я от смях, я от недоумение - виждала съм всякакви реакции)

3. вода, че да преглътнеш горните две.

Взе всичко? Прекрасно. Сега се настани удобно и слушай тогава...

Това е историята на една не много убедена какво точно иска студентка, която очевидно има твърде много енергия и време за губене...

По зодия съм Водолей. Ако това, Читателю, не ти говори нищо, ще уточня - водолеите са идеалисти, които безкрайно много мразят някой да ги слага в рамки и съответно имат в известна степен някакви творчески наклонности. Това често пък води до странни залитания, странни идеи, абе изобщо - странни хора, които създават пълен хаос около себе си. 

Ако зодиите бяха бабички. Идеалната представа за Водолея - вечно се бори за нечии права и е странен.
Източник: http://jenite.bg/Галерии/Ако-зодиите-бяха-бабички_l.g_i.327708_sii.1054879.html#gallery

Никога не съм се смятала за идеалист. До миналата година. Обаче прозрението дойде след дълга борба с вятърни мелници и също толкова вятърничави идеи и планове. Ама който няма глава, има крака. В моя случай - който няма план какво да прави със себе си, почва да си дири призванието по прашните пътища на българската образователна система.