Или защо обществото не обича различните.
 |
| Колко поучителна картинка, нали? Тези врани вероятно са от едно и също люпило, забележи обаче, кой получава храна. Взето от http://ravenvisage.blogspot.bg |
Странно нещо е животът, драги ми читателю - срещат те разни хора, отминават, ама оставят след себе си някаква следа. Каквато следа оставиш, такова ще бъде отсъдено...
Седя днес и си мисля за пилци. Ама не какви да е, а врани. Ама не какви да е врани, ами бели.
Какви ги ръси сега пък тая, ще започнеш ти напълно закономерно да се чудиш. Да не се е напушила с нещо?
Имаш право, читателю. Странни мисли се въртят в главата на всеки човек, но културологът в мен почва да се чуди, и - както винаги става, когато нямам какво точно да правя - започва да си вади изводи за нещата от живота.
Преди това обаче, искам да чуеш една приказка, драги читателю. Приказка, която всеки един от нас е скътал някъде дълбоко в спомените си. За едни тя е пълна с вълшебство и магия, за други - с дракони.
Имало едно време едно дете - нищо особено на глед. Дете като дете - скача и търчи нагоре-надолу, реве като падне някъде и се смее, когато е щастливо. Нито толкова хубаво, че лелките в парка да го заплюват да не му е уроки, а тайно да завиждат на майка му, нито твърде грозно, че да я гледат съжалително как бута количката. Нито е лигаво, нито твърде сериозно. Дете като дете.
 |
| Първият звънец - помниш ли, когато взънна за теб, читателю, онзи първи петнадесети септември? Какво друго си спомняш от тогава? Взето от http://www.dnevnik.bg/detski_dnevnik/2015/09/15/2608223_slovo_za_purviia_ucheben_den/ |
Е, дошъл денят, когато това дете трябвало да прекрачи за пръв път прага на школото - да влезе в редиците на образованите хора, така да се каже. Ама, както добре знаеш, драги читателю, децата учат заедно и ето там бил проблемът.
Защото още от втория ден, другите първолаци решили, че това дете не им харесва и му казали да се маха. Училището обаче не е детската площадка, където можеш да дръпнеш някого за плитките или да го бутнеш по лице в пясъчника като запазиш така своята територия и да пратиш натрапника да бяга при родителницата си, надувайки гайдата.
'Адът - това са другите' е казал Сартр. Ако питаш мен, е бил напълно прав. Защото от този ден нататък животът на нашия герой се превърнал в истински ад.
