Ново начало

Източник: alba call center

От време на време, драги ми читателю, ме хващат лудите и решавам да пиша - ама не да пиша такива постове, а да разкажа история. 

Ето един такъв момент. Публикувам този разказ по молбя на приятелка :) 

Искаш ли да чуеш историята? Слушай тогава:

Зъъъъъър! Зъъъъър! Зъъъъър!

Някъде, все още дълбоко в селенията на Морфей, дочух досадно звънене.

Зъъъъъър! Зъъъъър!

Интересно какво ли беше точно? Отворих едно око и погледнах по посока на нахалния звън. Оказа се моят стар червен метален будилник. Такива можете да видите само по картинките – с два метални звънеца и аналогов циферблат със стрелки. Истинска антика! Направо за някой антикварен магазин. Обаче само той е достатъчно досаден, за да може да ме събуди. И достатъчно здрав, за да издържи неколкократно хвърляне на пода. Случват се и такива неща, особено ако трябва да ставам за работа. Като днес.

Скочих от кревата и си траснах главата в таблата на леглото. Мразя да ставам рано, винаги съм мразила. Ама ми се налага, защото който не работи, не трябва да яде. Изключих омразния стар будилник, надигнах се от леглото и се затътрих към банята. Часът беше към шест и половина сутринта. Имах около час да се облека и да се подготвя за вълнуващия си график... на работничка в кол център.

Звучи малко като „работничка във фабричен завод“, нали? Ако ме питате мен, разликата не е особено голяма – и на едното място има експлоатация, и на другото. Само дето за да работиш във фабричен завод не ти трябва висше образование. Всъщност, и за кол център не ти трябва, така се оказа. Ама какво да правя като никаква друга работа не мога да си намеря. Все кол центрове, та кол центрове! И затова, в един хубав ден, и аз прекрачих прага на една лъскава бизнес сграда в новия квартал на София, известен на картата като Бизнес Парк. Колко е парк не знам, ама бизнес има отвсякъде. Пълно е с костюмирани дами и господа, които бързат насам-натам и говорят за акции, котировки и други подобни.

Моята работа е да вдигам телефона, да се обяснявам баааавно и спокойно с клиентите (въпреки техните очевидни психични отклонения) и да се опитам да им обясня, че за да имат интернет връзка все пак се налага да си пуснат рутъра. Да, имала съм много такива истории, особено ако съм нощен съпорт. Да, аз съм техническа поддръжка по телефона. Аутсорсинг на макс. А като се има предвид, че едно време завърших френска филология, направо да не повярва човек какво ми се налага да правя. При това не работя с френски, защото няма много такива клиенти. Оказа се, че сертификатът за ниво по английски ми изкарва парите. Какво да се прави, френските фирми си аутсорсват работата в бивши колонии, кодето френският е официален език.

Защо прабаба ми не е учила в Оксфорд

Или какво се върти в главата на един културолог, докато пере китеници...

Картината се казва "Жетварки". Автор е художникът Иван Ангелов

Няма как да не си виждал китеници, драги Читателю, особено ако си израстнал в България. Не се сещаш? Вероятно защото в твоя край им викат по друг начин - губери, козяци  и халища например. 

Ако пак не се сещаш - ето ти няколко картинки: 

Класически бял китеник. Взет е от сайт на фирма и за да не правя реклама, няма да посочвам източника.

А ето ги и проснати да съхнат

Във всеки случай, китениците са големи мъхести постелки или завивки - едни такива рошави и мекички - направени от вълна. Внасят малко битовост на жилището, или просто са спомен от някоя баба или прабаба. В моя случай, от прабаба ми. 

Така, след като изяснихме какво точно е китеникът, сега да видим къде е проблемът. Ако нещо служи за постелка или завивка, рано или късно ще се изцапа, нали така? А какво правим с нещата, които се цапат? Перем ги. 

Преди няколко века, една знаменита ябълка треснала Нютон по главата и на него му светнало, че има гравитация... Е, на мен ми светнаха разни неща, когато се наложи да пера китеници. Сама. Четири китеника с различни големини. Които като се намокрят тежат повече от мен. 

И така, седя си аз, пера китениците - което означава, че ползвам цялата си маса, за да мога да ги дърпам и да се опитам да ги пера във ваната - и си мисля за нещата от живота. 

Защото какво друго може да прави един културолог, докато върши тежък физически труд и умът му скучае. Разсъждава, какво друго да прави...

И така, боли ме гърбът вече от цялото пране - все пак да обръщаш мокър китеник с размери три на три и с тегло поне трийсет килограма в мокро състояние си е тежък труд - и си мисля за образованието като цяло. Викам си, за какво са ти три дипломи за да переш това чудо? Трябват ти просто две здрави ръце, време и още по-здрав труд, че да стане. 

И тази мисъл беше като ябълката на Нютон. Така разбрах защо прабаба ми, която беше тъкала китеника в ръцете ми, не беше учила в Оксфорд. Не защото са нямали пари, брат й са го пратили в Сорбоната (което обаче е съвсем друга история), а защото не е имало смисъл.