Предай нататък - част трета

 

- Ей така. Цяла нощ ще съм вързан пред компютъра, а ти сама каза, че нямаш май къде да отидеш. Не е кой знае какво, но би трябвало да стане. 

- За какво да стане? 

Елица беше почти на прага. Още една крачка и щеше да е на терасата и да хукне към вратата за персонала, през която беше дошла. Нямаше да остане и минута повече тук. Той изсумтя, вдигна поглед от екрана на компютъра и я погледна отегчено. 

- За да пренощуваш, може би? Хайде стига, нали не си мислиш, че ще те оставя да се мотаеш сама из града и то точно след като си се опитала да скочиш от десетия етаж? 

Момичето не отговори, така че той стана, започна да събира документите на купчина и продължи:

- А, забравих, самонадеяните богаташи не мислят за такива като тебе, нали? 

Безредието от разпечатани листи бързо започна да придобива вид на стегната купчина, а лаптопът беше надлежно затворен. Той ги натика в една чанта и я метна на рамо. 

- Дръж! 

Връзката ключове се озова в ръката й. 

- Ама...

- Остани тук тази вечер и го приеми като подарък от мен. А утре направи крачка към живота, който искаш! 

Емил я заобиколи и излезе на терасата. Елица го дръпна да спре. 

- Защо го правиш? 

- Защото не искаш да си в една стая с мен. Схващам, не се обиждам. Ти остани тук, аз ще си довърша доклада другаде. 

Той й обърна гръб и закрачи в посоката, от която беше дошла и тя. Елица остана да гледа след него в недоумение. Беше й оставил ключа от апартамента, все едно й беше дал носна кърпичка. 

- Емиле? 

Той се обърна. Беше на половината път до вратата. 

- Да? 

- Благодаря ти! 

- Ще ми благодариш утре! – махна с ръка той и се обърна. – А днес празнувай второто си раждане! – добави през рамо. 

Елица стоя на терасата, докато Емил стигна до вратата за персонала и изчезна през нея. Една част от нея искаше да хукне след него, да му се извини може би, обаче не знаеше нито какво да каже, нито как. Тя беше казала просто какво мисли. Не го беше молила за това. Нито да се меси в плановете й да скочи, нито да я кани в стаята си, още по-малко пък да й я оставя. 

Тя погледна към светлото петно, което хвърляше лампата от стаята върху плочките на терасата. Може би пък имаше къде да остане. Погледна отново и ключовете в ръката си. Нямаше как да реши, че си е измислила всичко. Ключовете бяха истински. Със ситни крачки се отправи обратно към стаята и затвори вратата след себе си. За по-сигурно, дори врътна ключа. 

Не беше стая, а направо апартамент. Включи лампите във всички стаи и пусна телевизора. Не беше правила нещо такова, откакто родителите й бяха починали. В минибара имаше храна и макар да знаеше, че ще й я удържат от заплатата, реши да се поглези. Сок и шоколад. Откога не беше яла нещо такова. 

Цяла вечер стоя до късно с шоколад и сок в ръка и се довлече до леглото, когато часовникът показваше три през нощта. Утре беше на работа чак следобед, така че смяташе да си отспи. Зави се презглава със завивката и потъна в сън без сънища. 

..........................................

- Елица? – гласът се чуваше някак отдалеч. 

Тя се обърна на другата страна. Каквото и да искаше хазяинът, щеше да почака още пет минути, да си доспи. Тогава някой рязко я отви. Момичето измрънка и отново я придърпа над главата си.

- Елица! Ставай веднага!

Гласът прозвуча вече доста по-настойчиво и рязко. Тя отвори очи и замръзна. Над нея се беше надвесил управителят на хотела, господин Драганов. Строг мъж, който най-много от всичко държеше на приличието. А ето я нея, в леглото на един от гостите, макар че самият гост го нямаше и дори не беше спал тук. Обаче как щеше да му обясни?

- Господин Драганов, аз...

- Извадила си късмет, Милева! – отговори той странно спокойно. – Хайде, бързо се обличай и да вървим в кабинета ми да обсъдим новата ти работа. Чакам те долу след половин час.

Елица помисли, че сънува. Същият този господин Драганов я беше гонил от фоайето да не го загрозява, докато мие с кофата и парцала. Той би я изхвърлил от работа само да я видеше да припарва около по-заможните гости. А сега я намери тук и не само, че нищо не каза, но искаше да говори с нея и за някаква нова работа. 

Управителят излезе, а момичето скочи и започна да се облича. Как щеше да му обясни и какво беше станало? Едва си беше намерила и тази работа, дано не я загубеше сега.

Облече се възможно най-бързо и се опита да се приведе в приличен вид. След двайсет минути вече стоеше в кабинета на господин Драганов. Мястото внушаваие респект още от вратата. Виждаше се, че тук не викат само хора от персонала, но и доставчици, гости. Цялата стая беше облицована с тъмна ламперия, а едно масивно бюро от същото дърво заемаше половината кабинет. Вместо столове пък имаше кресла, тапицирани със зелена кожа. Елица беше влизала тук само веднъж преди – в деня, в който я назначиха на работа. След това срещите й с управителя бяха по-скоро случайни по коридорите на хотела и най-често завършваха с мъмрене. 

Сега Елица стоеше по средата на стаята и се мъчеше да не трепери. Не искаше да загуби работата си. Господин Драганов я гледаше изпод вежди, все едно я преценяваше. В стаята тишината можеше да се реже с нож и единственото, което се чуваше беше шумоленето с листи от страна на управителя. 

- Е, Милева, имала си огромен късмет! – заключи той и й махна да седне. 

Елица седна на ръба на стола и реши да не се дава без бой:

- Господин Драганов, аз...

- Ти беше препоръчана като говоряща свободно английски език –той я измери със строг поглед. – Вярно ли е? 

- Дд.. да. Завършила съм английската гимназия. Разбира се. 

Момичето нямаше представа какво общо има това с миенето на подове. 

- Чудесно. Както знаеш, тук идват платежеспособни гости, много често чуждестранни. 

- Да, разбира се. 

- Тези гости много често имат нужда от асистентка по време на престоя си. Някой който да им поръчва таксита и вечеря и да следи графика им. Някой представителен – тук управителят направи пауза и я огледа критично. – Досега не бях забелязал, но наистина си хубавка. С прическа и други дрехи, би могло...

- Господин Драганов, тук съм за да работя! А не...

- Ти ще работиш, миличка! – управителят се усмихна. – Като хостеса. Отдавна търсим момиче, но повечето са красиви и празноглави. А на мен ми трябва някой, който да мисли с главата си. Имала си огромен късмет, че си срещнала господин Хаджийски. Честно казано, ако той не те беше препоръчал, никога не бих търсил такъв човек сред чистачките. 

- Господин Хаджийски? 

Елица помнеше имена добре, но не се сещаше да е говорила наскоро с някой различен от камериерките и миячите в кухнята. За останалите беше просто призрак с парцал и униформа. 

Господин Драганов извади плик от едно от чекмеджетата и й го подаде. 

- Какво е? – попита тя и надникна вътре.

Имаше две пачки с банкноти от по сто лева. Момичето погледна учудено към началника си. 

- Аванс, за да си купиш представителни дрехи. С тези няма как да работиш – той махна към палтото й. – И да знаеш, трябват ни представителни дрехи! Нещо скъпо, което да показва, че държим на персонала си. Не ми купувай парцали от битака като това на теб!

Елица наведе глава. Нямаше какво да каже на това, защото наистина дрехите бяха от битака. Само от там имаше пари да пазарува. Вътре с парите имаше бележка. Отвори я и прочете на глас:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай! 

Емил“

- Емил? – повтори тя учудено. 

Вчера беше видяла, че е богат, но защо му беше.

- Точно така. Емил Хаджийски – кимна управителят. – Синът на Владимир Хаджийски, собственикът на тази верига хотели. От ей такъв го познавам. Започна точно като тебе, от най-ниското стъпало. В осми клас миеше коридорите на хотела с една кофа и парцал. Справедлив е баща му, а синът и той излезе свястно момче.  Тази сутрин дойде при мен и не спря да те хвали. Колко си трудолюбива, честна, умна. Направо устата му не млъкнаха. Успя да ме убеди да те взема на пробен срок. Обаче – той вдигна назидателно пръст. – издъниш ли се, няма да те държа на работа, ясен ли съм? 

Елица кимна. Нямаше да пропилее шанса си. За нищо на света. 

- Добре, тогава отивай да си търсиш нови дрехи! – махна й той и тя стана. 

Разговорът беше приключил. Елица не знаеше да се радва ли или да се ощипе, защото приличаше на сън. 

- Ти къде живееше? – господин Драганов се сети да попита, когато Елица беше вече на вратата. 

- Аз, ами...

- Няма значение! – махна с ръка той. – Днес се изнасяш и ще живееш тук! Трябва да си на разположение на клиентите ни постоянно! Ясно ли е! 

На Елица чак й се зави свят от щастие! Не беше смяла дори да мечтае за това. Да живее в хотела! Това значеше, че няма да има нужда да харчи цялата си заплата за наем! Тя кимна и усети как очите й се пълнят със сълзи. 

- Ясно е, господин Драганов. 

- Ах, Милева, ах – закани й се управителят шеговито, - не знам как си го оплела това момче, но той ти направи голяма услуга, да знаеш! 

- Бих искала... бих искала да му благодаря! – смънка тя.

Искаше не само да му благодари. Искаше да му каже, че е спасил живота й два пъти. Първият път, когато не й позволи да скочи и сега – когато й даде работа и нов живот.

Управителят се умисли. 

- Милева, ти искаш ли да учиш? 

Въпросът беше толкова внезапен, че Елица се върна от вратата и седна на креслото пред бюрото му. 

- Господин Драганов, с цялото си сърце, но...

- Защото имаме програма за продължаващо образование на служители – продължи той без да я поглежда. 

Ровеше нещо в бюрото си и най-накрая намери една червена папка. Подаде й я. 

- Ако имаш добри оценки и искаш да учиш нещо свързано с туризма, хотелът ще заплати следването ти, ако се съгласиш три години след завършване да работиш при нас! Разгледай, прецени!

Нямаше какво да преценява. Сълзите направо започнаха да капят върху папката. 

- Искам! Разбира се, че искам! Благодаря Ви, господин Драганов, Вие...

- Тогава спри да ревеш, попълни нужните документи и подавай! – сви рамене той. – Аз не решавам нищо, на по-високо ниво става. Но ако си подходяща, ще направим каквото е нужно. А сега върви! 

Елица обаче се тресеше и не можеше да спре да плаче. Всичко, за което беше мечтала се сбъдваше. Управителят тикна в ръцете й една носна кърпичка. 

- Хайде, хайде, стига си ревала! Хубаво нещо се случва! 

- Аз... затова... Трябва... да благодаря на... Емил... господин Хаджийски – отговори Елица между подсмърчанията. 

- Ще му благодариш, разбира се! Той често отсяда на последния етаж. Каза ми да ти кажа на тръгване, че ако искаш да му благодариш най-добре, трябва да предадеш доброто нанатък. Не ги разбирам аз тия неща, ама на – каза ми момчето, аз на теб ти казвам. Пък като го видиш следващия път, върви го питай. А сега изчезвай от кабинета ми, имам да правя отчети! И с тия парцали да не съм те видял повече! Чакам те довечера с багажа да те настаним в крилото за персонала и от утре си на обучение по етикет! Няма да те пуснем като хваната от гората, я! 

Докато нареждаше всичко това, управителят направо я изблъска през вратата и я хлопна зад гърба й. Елица остана сама в коридора и й се искаше да крещи и да скача от радост. Ново начало! Тя извади отново бележката и не спря да я препрочита по пътя към квартирата си. Щеше да се изнесе още сега и да плати на хазяина, каквото му дължеше. Докато стигна олющената кооперация в Левски Г, в главата й звъняха думите на Емил:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай!“

Докато изнасяше багажа си от мизерната квартира, Елица се закле никога повече да не се предава. И един ден, когато може, да предаде доброто нататък.