- Пияна ли си, те питам? – повтори той като не получи никакъв отговор.
Тя просто поклати глава и преди той да успее да я хване, отново мина от другата страна на парапета.
- Чакай! Какви ги вършиш?
Той също прекрачи парапета и застана но нея.
- Какво ти пука? На никого не му пука за мен! Махай се!
Елица усети, че гърлото й се е стегнало и още малко и ще се разплаче. Не плачеше дори пред Роза и антуража й, сега ли беше намерила да плаче. И пред кого?
- За какво ще скачаш? – попита я отново и се усмихна. - Ако те е зарязал, не си струва да му правиш това удоволствие! Хвани си по-готино гадже и го дразни!
Тук вече сълзите от очите на Елица просто започнаха да се търкалят по бузите й. Стана й криво, не наистина няма за какво да живее. Нямаше кой да плаче ако я няма. Обаче на богаташите това им бяха проблемите. Всичко друго идваше на тепсия. А тя...
Момчето май разбра нещата погрешно, защото се ухили.
- Ето, казвам ти, няма смисъл! Хайде, стига с тия глупости и да минаваме от другата страна!
Той я побутна с пръст. Елица обаче се пусна и се наведе напред.
- Не са глупости!
- Добре, не са глупости – съгласи се момчето. - Ако ще скачаме, ще скочим двамата!
Той също се пусна и се наведе напред точно като нея. Тя му хвърли поглед. Щеше да падне, само още малко да се наведе напред. За себе си не съжаляваше, нямаше смисъл, но на него за какво му беше? Отне й няколко минути преди да успее да попита:
- Ти пък защо ще скачаш?
- Как защо, нали ти ще скачаш? Скачам с тебе, да ти покажа, че ми пука!
- Това си е моя работа! Махай се!
- Щеше да е твоя, ако не беше тръгнала да се самоубиваш пред прозореца ми – той кимна назад.
Елица проточи врат. Зад тях наистина имаше прозорец, който светеше. Дори не беше обърнала внимание, когато беше дошла тук. Тя се опита да надникне зад пердетата, обаче от извъртането залитна и се подхлъзна. За миг полетя напред, но той я дръпна към парапета.
- Ей, полека!
Момичето примигна. Беше станало толкова бързо, че не беше имала време да каже „сбогом“ и „майната ти“ на света.
- Аз...
- Трябва веднага да минеш от другата страна на парапета преди са си се пребила! – строго каза той и преди да се усети наистина беше от другата страна.
- Е – той се облегна на парапета, - сега ще ми кажеш ли кое гадже те е зарязало на сватбата долу, че си дошла тук да кажеш „сбогом“ на жестокия свят?
Елица се намръщи. Явно това беше светът на богатите – оставаш без гадже и хайде самоубийство.
- Нямам гадже! Доволен ли си сега!
- Аз пък какво общо имам? Защо ми се зъбиш? Просто те питам защо искаше да скочиш...
Тя се намръщи. Нямаше нищо общо, наистина. Обаче имаше смътното усещане, че й се подиграва.
- Мислила ли си колко ще плачат вашите? – продължи той и пристъпи крачка към нея.
- Никой няма да плаче за мен – поклати глава Елица и очите й отново се напълниха със сълзи. – Нашите починаха, когато бях на 11.
Той въздъхна и извади телефона си. Порови в него, а после й показа екрана. На него имаше снимка. Една усмихната русолява жена беше прегърнала момче на десетина години. Елица погледна снимката, после премести поглед върху момчето пред себе си и отговори:
- Защо ме дразниш със снимки на майка си? Вижда се колко много те обича.
- Това е Дора, бавачката ми – сви рамене той. – Години наред виждам нашите само по празници. Отгледа ме Дора. Майка ми я виждам на Коледа и по Великден. Баща ми – също. Нямам друго семейство освен Дора. Само на нея й пука за мен.
- Твоите родители поне са живи – въздъхна Елица и се облегна на парапета до него. – А моите...
- И какво от това, че са живи? София е и моя мащеха, също както и твоя!
Той махна с ръка към града и двамата мълчаливо се взираха в ширналия се град и блещукащите му светлини. Накрая Елица не издържа и попита:
- Ти как?
- Какво как?
Момчето не откъсваше поглед от града, все едно търсеше нещо или някого там.
- Това за мащехата, откъде знаеш?
- Говореше си под нос, докато висеше на парапета, не чета мисли. Хубаво говориш, между другото.
Той се обърна към нея и се усмихна широко. На Елица й хареса тази усмивка. Изглеждаше искрен.
- Сега какво ще правиш? Днес трябва да празнуваш!
- Да празнувам ли? Защо?
- Защото днес е вторият ти рожден ден – той вече се ухили и посочи към града под тях. – Ако беше скочила, утре сутрин щяха да те стържат от асфалта.
Изведнъж Елица я побиха тръпки. Погледна надолу и побърза да отстъпи няколко крачки назад. Момчето до нея кимна доволно.
- Значи най-накрая разбра каква глупост щеше да свършиш?
- На никого не му пука за мен – инатливо повтори тя.
- На мен ми пука, както видя – той се засмя и тръгна да прескача парапета. – Хайде, ще скачаме ли?
- Ей, ама какви ги вършиш?
Елица се приближи към него и го дръпна. Той се засмя и побърза да се върне от безопасната страна на парапета.
- Май и на теб ти запука за мене, а?
- Не е смешно! – тя го цапна по ръката, но усети как сама се усмихва на глупостите му.
- Не е. Затова ти казвам, че днес трябва да празнуваш! – той беше напълно сериозен.
Усмивката й изведнъж се изпари. За какво можеше да празнува – липсата на пукнат лев в джоба? Отвратителната работа, може би? Едва сега Елица разбра, че адски много мрази работата си. Не искаше да прекара живота си така. Вече не.
- Ей, защо се сдуха сега?
- Нямам пари за наем и храна, работя като чистачка и живея в дупка, за която отива цялата ми заплата – отговори му тя втренчена във върховете на обувките си.
- Това ли било?
Той почти се изсмя и след минута пред очите на Елица дрънчеше връзка ключове.
- Ами това! –тросна му се тя и посочи връзката ключове - На вас, богатите, ви е лесно. Налагало ли ти се е да работиш изобщо? Мога да ти кажа, че е гадно!
- Ей, ей! Нищо не съм казал!
Момчето отстъпи няколко крачки назад и вдигна ръце над главата си.
- Не ме нападай!
- Не те нападам, обаче и ти не ме дразни!
- Не те дразня. И ако искаш да знаеш, на четиринайсет също миех подовете в един хотел. За джобни и за да докажа на баща ми, че мога да си изкарвам парите сам.
На Елица й стана тъжно и студено и тя уви по-плътно яката на палтото си около себе си. Не беше обърнала внимание на вятъра преди това, но сега изведнъж осъзна колко леден е станал.
- Студено ти е! Хайде, ела! – той й посочи светещата врата.
Чак сега обърна внимание, че е само по риза в студа. Стана й съвестно, че заради нея мръзне. Обаче нямаше никакво намерение да ходи където и да е с него.
- Аз... по-добре не.
- Хайде, де! Няма да те изям! Ела да си довършим разговора, нищо не искам от теб.
Той видя, че се колебае и продължи:
- Оставям вратата отворена и няма да искам нищо повече. Поне това ми дължиш. Обяснение.
Елица колебливо го последва вътре в един от апартаментите. В стаята до терасата светеше, а на оранжевото диванче бяха разхвърляни най-различни разпечатки. До тях беше хвърлено някакво яке. Отвореният компютър на масата и чашата кафе ясно говореха, че обитателят е дошъл тук да работи.
- Сядай, сядай!
Той събра на купчина листите и й направи място. Елица седна на ръба на дивана и се огледа плахо. В този апартамент сигурно се побираше квартирата й три пъти. В другите стаи не светеше, но виждаше още поне две врати. Тя хвърли поглед и на разпечатките – виждаха се някакви графики и колони цифри.
- Какво правиш?
- Дойдох тук да поработя. Уж сме във ваканция от университета, а старият веднага ме впрегна да съм помагал с бизнеса. Искаш ли? – той вече се суетеше около минибара
Не я изчака да отговори обаче, така че не след дълго пред нея се появи чаша с портокалов сок. Тя го погледна със съмнение.
- Само сок е, кълна се! – отново последва широка усмивка.
Хем звучеше сериозно, хем комично, така че когато се настани на дивана до нея с абсолютно еднаква чаша, тя прихна. Изведнъж й стана леко и приятно. Все едно неговото присъствие я караше да забрави поне за малко факта, че е сама, без пари и мрази работата си.
- Та, защо искаше да скочиш? – попита той сериозно след като преполовиха чашите със сок.
- Защото и да ме има, и да ме няма, все тая – сви рамене тя.
- Обаче ако беше скочила, сега нямаше да си говорим.
- Продължаваш да говориш така, все едно ти пука. Вие богатите все си мислите, че...
Беше й писнало от богаташите. В гимназията й подхвърляха подаяния, но иначе се присмиваха зад гърба й. На работа беше същото. Сега и това момче се държеше по този начин. Другите ги беше приела, обаче този фалш, не...
Той се намръщи и каза тихо:
- Емил.
- Какво?
- Имам си име. Емил съм. Все говориш за „вие богатите“ все едно сме едно стадо.
Звучеше ядосан, така че Елица остави чашата и скръсти ръце на гърдите си. Беше виждала достатъчно позьори, за да е алергична към подобни тънко засегнати.
- А не сте ли? – озъби му се тя. - Купувате едни и същи скъпи и ненужни неща, ходите в едни и същи заведения! Ако една от съученичките ми имаие айфон пет, другите също мрънкаха на бащите си, че искат такъв. Как ми е писнало от...
- Не всички са такива! – прекъсна я той и я погледна намръщено. – Не знам с какви кифли и мамини синчета си учила, обаче аз нямам нищо общо с тях. Пък ти мисли, каквото си искаш!
Тя не му отговори, а започна да изучава стаята. Нова боя, а не като онази в квартирата й, която постоянно се лющеше и падаше по леглото й. Снимки в рамки по стените, голям телевизор. Ниска масичка от полирано дърво. Емил не й обърна никакво внимание, а започна да трака по клавишите на компютъра. Демонстративно се правеше, че я няма в стаята. Личеше си обаче, че се е засегнал, защото не спираше да се мръщи на екрана.
Елица не се сдържа и след няколко минути надзърна над рамото му.
- Какво пишеш?
- Доклад – отговори той през рамо. – Баща ми го иска утре, така че цяла нощ ще работя. А ти се разполагай!
- Как така?
Тя стана и направи няколко крачки към вратата.
No comments:
Post a Comment