Предай нататък (първа част)

 

- Ще купуваш ли нещо, или смяташ само да зяпаш? 

Елица се сепна. Наистина се беше загледала в картофите и морковите. Биха станали на чудесен постен гювеч...

- Аз само...

- Не ми пука, че само гледаш! - сряза я мургавата продавачка. - Или купуваш нещо, или се махаш! Все за "циганска работа" пък ви знам какви сте такива сиви мишки като тебе! Въртите се, въртите се и само да се обърна и хоп! Нещо ми е изчезнало! 

Елица се стъписа. Какво можеше да отговори на това? Наистина нямаше пари. Поне не толкова, колкото беше изписано на етикета. 

- Хайде, да ти видя гърба! - махна й продавачката. - Тук не даваме стока за черните ти очи! 

Момичето наведе глава и се затътри покрай сергиите. Хвана я срам. Не беше дошла само да гледа, но парите й не стигаха дори за три картофа и два моркова. Беше се примолила тук и там, но под килограм отказаха да й продадат. Така й отказаха и за лук, и за картофи, моркови, всичко. За месо дори не си беше мислила да моли, знаеше че може да я изхвърлят през вратата направо. Сега и тази продавачка. 

„Само ако мама и татко бяха живи“ помисли си тя и очите й се напълниха със сълзи. „Дори ако баба беше жива, никога нямаше да ми се случи нещо такова... “

Не й се искаше да се върне в празната мизерна стаичка, където живееше в момента. Там така и така не беше останало нищо от предишния й живот. А някога, много отдавна, беше най-любимата дъщеричка и имаше всичко като нормалните хора. А после? Нещастие. Инцидент. Малшанс. 

Родителите й бяха починали при инцидент във влака преди десет години и освен една възрастна баба, не й беше останал никой друг на света. А само за година, Елица беше загубила и нея. На погребението хората клатеха глави, че старата не е могла да прежали скъпите си рожби и жалеха единайсетгодишното момиче, което беше останало без никого на тоя свят. 

Жилището на баба й било ипотекирано, макар че по онова време Елица изобщо не знаеше какво значи тази дума. Банката пък нямаше как да си вземе парите от едно дете, така че взеха онова, което можеха, за да погасят кредита – и детето остана на милостта на роднини и далечни познати. Така живя при едни чичо и леля за няколко месеца, после при други братовчеди за още няколко. Навсякъде се чувстваше чужда и навсякъде първо бяха мили. Гледаха да не тормозят детето, останало само на света. После, колкото повече време се застояваше, толкова по-злобни ставаха и хората, и децата им. 

Така Елица изкара две години и половина, когато най-накрая успя да се премести в София и заживя в общежитието към английската гимназия. Не беше кой знае какво, но там поне никой не я гонеше. С разрешението и ходатайството на някои учители, дори успяваше да припечели някой лев – раздаваше флаери, чистеше коридорите, помагаше в стола, каквото й дадат. Но когато стана на 19 и училището свърши, свърши и безплатната квартира и сигурността. 

Другите се радваха на красивите си дрехи на абитуриентския бал, Елица се чудеше как ще изкара до края на месеца. Дрехите й бяха подарък от учителите, но колкото и да се опитваха да направят, не можеха да променят факта, че една седмица след бала, на Елица й беше наредено да освободи стаята си, за да се настанят нови деца. 

Така се беше оказала сама в чужд град, без пари и квартира. Лятото успя да поживее у учители и съученици, но след седмица-две, започваше да вижда същите криви погледи и да чува отсечените отговори, толкова познати от детството. Затова бързаше да напусне дома, където я бяха приели по милост. Срам я беше, че трябва едва ли не да проси и не спираше да си търси работа. Но кой би наел момиче на деветнайсет без опит в някаква добра сфера за пари. За стажове я търсеха, но те не се плащаха. А тя нямаше как да яде въздух и да живее на улицата три-четири месеца до края на стажа и да се надява, че ще получи работата. С липсата й на умения пък, никой не я искаше за платена позиция. Беше се опитала да кандидатства за секретарка, рецепционистка, какво ли не. Навсякъде търсеха по-възрастни и по-красиви от нея. Английският пък беше само началото на списъка с изисквания, който започваше с един куп дипломи, които нямаше. Отличната й диплома от гимназията и невероятните оценки от матурите биха й послужили да кандидатства в университета, поне така й беше казала едната от учителките й. Обаче в момента Елица не виждаше как ще си плати наема за месеца, камо ли да намира пари за такси в университета, учебници и други подобни. 

Тя се затътри покрай сергиите на Женския пазар, сподиряна от навъсените погледи на продавачите. Според тях им гонеше клиентите. Някои даже й подвикваха да не се навърта наоколо. Момичето гледаше да върви бързо и да гледа само в краката си, докато се махне от това ужасно място. 

Не можеше да разбере защо вечно на нея й се случват глупости. Дори работата й беше на пръв поглед нещо хубаво, а всъщност крачка назад без изход. Една съученичка й помогна най-сетне да си намери работа в един голям хотел в края на идеалния център на София. Клиентелата беше отбрана, все богати хора, а мястото беше хубаво. Отново беше чистачка, нищо невероятно, но поне й даваха някакви пари. За съжаление обаче, не можеше да живее в хотела, както би станало ако работи на морето и всеки месец се налагаше да избира – или храна и наем, или наем и подмяна на някоя дреха. Почти две трети от гардероба й се състоеше от подарени и подносени вече дрехи. Даваха й ги съученички, учителки, познати, сега и колежките, които не пропускаха да я погледнат отвисоко. Нямаше избор, макар и да не й харесваше да няма никога нищо свое. Почти всеки път досега беше избирала да има какво да сложи на масата и да плати наема, но вече беше ноември, а палтото с което ходеше, отдавна беше с разпран хастар и пропускаше вода. И как не, като й го беше подарила учителката по химия в девети клас. Обувките също наскоро се оказаха с пропукани подметки и обущарят просто й каза да си купи нови. Смяната на подметките, спомер него, би струвала почти колкото едни нови обувки. 

Така че този месец Елица избра да си купи палто и обувки. Нямаше начин да продължи да ходи с това, което имаше в студа. Да не говорим, че управителят я привика един ден и й каза, да не се вясва повече ако ще е облечена като клошарка. Тъй че въпросът беше решен и сега имаше ново червено палто и чифт здрави обувки. Обаче за наема и храна за месеца не остана почти нищо. Щеше да изкара някак на солети и айрян цял месец, нямаше да е за първи път, а с хазяина щеше да се разбере. Обаче точно тогава на гости й дойдоха съученички и парите неусетно свършиха. 

Обаче сега имаше три седмици до края на месеца и пет лева в джоба, които някак трябваше да й стигнат. Момичето продължи да върви по улицата и да обмисля какво може да направи. Парите нямаше да й стигнат, това беше сигурно. Поне не задълго. Не знаеше вече от кого да вземе назаем, защото беше задлъжняла вече на почти всички останали в екипа. И на охранителите, и на другите чистачки, и на камериерките вече дължеше сума пари. В кухнята вече не я пускаха по изрично нареждане на главния готвач, защото колкото пъти влезеше, толкова пъти й сипваха, а от това страдаше оборота с поне порцион-два. Поне това й беше казал един от миячите, който от време на време й помагаше да намери храна извън осигуреното от фирмата. 

Единствената й надежда беше да получи по-добра работа. Беше в хотела вече три месеца и се надяваше да й гласуват достатъчно доверие, че поне да може и да вечеря там. Това й се полагаше само и единствено, когато беше нощна смяна, но ако станеше старша чистачка или я повишаха в камериерка, би имала шанс за нещо по-добро. Освен това, камериерките получаваха бакшиши от гостите. На нея никой нищо не й даваше над заплатата за това, че е измила стълбите или фоайето добре и управителят бързаше да я изгони да се скрие от гостите всеки път, щом му се мернеше пред очите. Храната за смяната, естествено, трябваше също да си носи сама. 

През годините беше станала майсторка в приготвянето на картофи и лук в най-различни вариации, чисто и просто защото бяха най-евтините продукти на пазара. Обаче в тая есенна вечер установи, че й е писнало да яде само това. Правеше го от години.  

Сега тя се влачеше по пустите улици към хотела и се надяваше да намери нещо в стаята за почивка. Там всеки носеше, каквото си беше приготвил за обяд и винаги оставаше по нещо. Освен това, никой не я гледаше на кръв, ако помоли за храна така – за разлика от готвачите в кухнята, чиито продукти бяха под бройка и скъпи, както й бяха набили в главата трите привиквания при главния готвач. Тук всяко зарязано ядене беше проблем и никой не искаше да си го връща вкъщи. 

Минувачите ставаха все по-редки, а и застудяваше, така че Елица си помисли с ирония, че и да иска да си остане у дома, няма да й е много по-приятно, отколкото да търпи камериерките на смяна. В квартирата нямаше парно, така че беше решила да прекара вечерта в стаичката за почивка на персонала в хотела. Така че се затътри по Мария Луиза и гледаше да не стъпва в локвите. Обувките й щяха да са й благодарни. Ръмеше ситен дъждец и подухваше вятър, който правеше прехода още по-неприятен. 

Отне й два часа пеша – нямаше карта за транспорта и гледаше да не се качва, за да не я глобят – да стигне от пазара, до хотела. Иначе, близо до хотела имаше и автобусна спирка, и метро, но какво да се прави – сиромашия. Закани се от следващата заплата да си купи карта за градски транспорт поне за месец 

На вратата, охраната само й кимна и тя побърза да се скрие в асансьора за персонала. Стаята на персонала беше в подземието, сбутана между кухнята и пералното помещение, където нямаше да пречи на никого. От кухнята се носеше миризма на печено месо, както обикновено за вечеря, но Елица само преглътна и побърза да се скрие в стаичката на персонала. Главният готвач изрично я беше предупредил, че намери ли я още веднъж в своето царство неканена, ще я изхвърли. Всички знаеха, че е гъст с шефа на фирмата, която осигуряваше чистачки в хотела, така че Елица реши да не рискува. 

Вътре в стаята я посрещнаха три чифта гримирани очи и три чифта оскубани вежди се вдигнаха въпросително нагоре. Елица въздъхна, късметът й днес изобщо не беше с нея. Ана, Роза и Мила бяха три приятелки от крайните квартали на София, които също като нея заработваха пари. За разлика от нея обаче, те гледаха на положението си ка камериерки като на ново стъпало в социалната стълбица, така че не пропускаха случай да я унижат. 

- Ооо, Пепеляшка е дошла! – проточи Роза и кръстоса крак върху крак. 

- Нали не си на смяна? – обади се и Ана, най-милата от трите. 

- Остави я, мазни се на шефа – отговори Мила с нетърпящ възражение тон и не откъсна поглед от телефона си, по който не спираше да пише нещо. 

Елица застана на вратата като наказана. Точно от тях нямаше да проси храна, това поне беше сигурно. Огледа ги отново – бяха бедни, не много по-добре от нея. Обаче имаха две неща, които тя нямаше – истински дом и семейство. 

- Ей, Пепеляшке, глуха ли си? 

Роза стана и я изблъска, за да мине. 

- Алоу, какво си застанала като пън насред стаята! Мръдни малко! – подхвърли тя през рамо, а другите две се изкикотиха. 

Елица ги погледна тъжно и изхвръкна от стаята. Беше гладна и нямаше къде да отиде, но навсякъде другаде щеше да е по-добре от при тези трите. Погледна към кухнята и дори отиде до вратата. През кръглото прозорче се виждаше как готвачите и техните помощници се щурат насам-натам в подготовка за вечерята. Минаваше седем вечерта, гостите скоро щяха да се настанят по масите в ресторанта на предпоследния етаж. И тук нямаше място. 

В квартирата пък щеше да я чака намръщения хазяин, задето вече втора седмица го мотае с наема. Там също не беше желана. В един момент Елица си помисли, че никъде не е желана и на никого не е нужна. Родителите й я обичаха, баба й я баше обичала. Учителите й също я бяха обичали. Обаче родителите й ги нямаше, а за учителите щеше да остане може би някакъв спомен. 

Момичето само не разбра как се оказа на покрива на хотела. Оказа се, че там също има тераси и врати на апартаменти. Никога преди не беше идвала тук. Дори не знаеше, че съществуват. Камериерките обикновено шепнешком обясняваха за последния етаж, където има огромни апартаменти с гледка за най-богатите. Елица обаче беше твърде ниско в йерархията на хотелския свят, за да й кажат какви са тия хора и как изглеждат техните стаи. 

През всички апартаменти имаше обща огромна тераса, вероятно защо красивата гледка щеше да се накъса ако разделят пространството. Момичето се огледа – нито един прозорец не светеше. За момент дори й мина през ума да влезе в някоя от стаите и да прекара нощта там. Обаче универсален ключ имаха камериерките, а и нещо й подсказваше, че тези стаи не се отварят с него. 

На покрива духаше вятър и Елица се уви по-плътно в палтото си. София лежеше в краката й, ако се вгледаше, виждаше кубетата на Александър Невски, осветената сграда на Университета, Народната библиотека. Тя започна да върви покрай парапета и да гледа светлините на града. Чуждият град, който беше станал нейна мащеха по неволя. На кого ли беше нужна тук? За какво? Да работи като чистачка още двайсет години, да живее в мизерната квартира и когато ставите започнат да я болят да отиде да проси на гарата? 

Тя се спря на едно място и се загледа в града. Не, София й беше чужд град. Макар че дори и родният й град й беше също толкова чужд, когато го напусна. Никой никъде не я чакаше. Момичето погледна надолу. Какво ли щеше да стане ако падне? Сигурно щяха да разберат чак сутринта, когато идват поръчките на ресторанта, защото долу се виждаше светлината на входа за доставки. Елица без усилие се промуши между пръчките на парапета и застана на бетонния ръб от другата му страна. Хвана се с две ръце за парапета и се облегна на него. 

На кого ли беше нужна? Дали някой изобщо щеше да плаче ако нея вече я няма. Хазяинът й, може би, защото няма да има от кого да си вземе парите. Учителките й, вероятно. Съучениците й – едва ли. Те отдавна бяха зад граница, учеха в престижни университети, а тя? Миеше подовете и стълбищните площадки и по цял ден зяпаше обувките на хората. Беше жалка, много жалка! 

Тя се пусна с една ръка и я протегна пред себе си. София беше в краката й – само днес и само сега, градът който беше направил от нея чистачка, все едно й намигаше. Усещането беше странно, все едно още малко и ще литне. А защо не? Тя пусна и другата си ръка и ги размаха над главата си. Дори не й беше студено в момента. Още една крачка и край! Нямаше да има повече подове за миене, нямаше да търпи подаянията на околните. Нямаше смисъл да се бори. 

Като насън Елица протегна десния си крак напред. Баба й едно време казваше, че в новото трябва винаги с десния крак да се влиза. Незнайно защо тази мисъл й мина през главата. Оставаше й само малко да се наведе напред и да полети. А после... после нямаше значение. Тя се наведе леко напред, но недостатъчно, за да полети. Още мъничко...

Да момент увисна напред, после някой със сила я дръпна назад. 

- Пияна ли си?