Предай нататък - част трета

 

- Ей така. Цяла нощ ще съм вързан пред компютъра, а ти сама каза, че нямаш май къде да отидеш. Не е кой знае какво, но би трябвало да стане. 

- За какво да стане? 

Елица беше почти на прага. Още една крачка и щеше да е на терасата и да хукне към вратата за персонала, през която беше дошла. Нямаше да остане и минута повече тук. Той изсумтя, вдигна поглед от екрана на компютъра и я погледна отегчено. 

- За да пренощуваш, може би? Хайде стига, нали не си мислиш, че ще те оставя да се мотаеш сама из града и то точно след като си се опитала да скочиш от десетия етаж? 

Момичето не отговори, така че той стана, започна да събира документите на купчина и продължи:

- А, забравих, самонадеяните богаташи не мислят за такива като тебе, нали? 

Безредието от разпечатани листи бързо започна да придобива вид на стегната купчина, а лаптопът беше надлежно затворен. Той ги натика в една чанта и я метна на рамо. 

- Дръж! 

Връзката ключове се озова в ръката й. 

- Ама...

- Остани тук тази вечер и го приеми като подарък от мен. А утре направи крачка към живота, който искаш! 

Емил я заобиколи и излезе на терасата. Елица го дръпна да спре. 

- Защо го правиш? 

- Защото не искаш да си в една стая с мен. Схващам, не се обиждам. Ти остани тук, аз ще си довърша доклада другаде. 

Той й обърна гръб и закрачи в посоката, от която беше дошла и тя. Елица остана да гледа след него в недоумение. Беше й оставил ключа от апартамента, все едно й беше дал носна кърпичка. 

- Емиле? 

Той се обърна. Беше на половината път до вратата. 

- Да? 

- Благодаря ти! 

- Ще ми благодариш утре! – махна с ръка той и се обърна. – А днес празнувай второто си раждане! – добави през рамо. 

Елица стоя на терасата, докато Емил стигна до вратата за персонала и изчезна през нея. Една част от нея искаше да хукне след него, да му се извини може би, обаче не знаеше нито какво да каже, нито как. Тя беше казала просто какво мисли. Не го беше молила за това. Нито да се меси в плановете й да скочи, нито да я кани в стаята си, още по-малко пък да й я оставя. 

Тя погледна към светлото петно, което хвърляше лампата от стаята върху плочките на терасата. Може би пък имаше къде да остане. Погледна отново и ключовете в ръката си. Нямаше как да реши, че си е измислила всичко. Ключовете бяха истински. Със ситни крачки се отправи обратно към стаята и затвори вратата след себе си. За по-сигурно, дори врътна ключа. 

Не беше стая, а направо апартамент. Включи лампите във всички стаи и пусна телевизора. Не беше правила нещо такова, откакто родителите й бяха починали. В минибара имаше храна и макар да знаеше, че ще й я удържат от заплатата, реши да се поглези. Сок и шоколад. Откога не беше яла нещо такова. 

Цяла вечер стоя до късно с шоколад и сок в ръка и се довлече до леглото, когато часовникът показваше три през нощта. Утре беше на работа чак следобед, така че смяташе да си отспи. Зави се презглава със завивката и потъна в сън без сънища. 

..........................................

- Елица? – гласът се чуваше някак отдалеч. 

Тя се обърна на другата страна. Каквото и да искаше хазяинът, щеше да почака още пет минути, да си доспи. Тогава някой рязко я отви. Момичето измрънка и отново я придърпа над главата си.

- Елица! Ставай веднага!

Гласът прозвуча вече доста по-настойчиво и рязко. Тя отвори очи и замръзна. Над нея се беше надвесил управителят на хотела, господин Драганов. Строг мъж, който най-много от всичко държеше на приличието. А ето я нея, в леглото на един от гостите, макар че самият гост го нямаше и дори не беше спал тук. Обаче как щеше да му обясни?

- Господин Драганов, аз...

- Извадила си късмет, Милева! – отговори той странно спокойно. – Хайде, бързо се обличай и да вървим в кабинета ми да обсъдим новата ти работа. Чакам те долу след половин час.

Елица помисли, че сънува. Същият този господин Драганов я беше гонил от фоайето да не го загрозява, докато мие с кофата и парцала. Той би я изхвърлил от работа само да я видеше да припарва около по-заможните гости. А сега я намери тук и не само, че нищо не каза, но искаше да говори с нея и за някаква нова работа. 

Управителят излезе, а момичето скочи и започна да се облича. Как щеше да му обясни и какво беше станало? Едва си беше намерила и тази работа, дано не я загубеше сега.

Облече се възможно най-бързо и се опита да се приведе в приличен вид. След двайсет минути вече стоеше в кабинета на господин Драганов. Мястото внушаваие респект още от вратата. Виждаше се, че тук не викат само хора от персонала, но и доставчици, гости. Цялата стая беше облицована с тъмна ламперия, а едно масивно бюро от същото дърво заемаше половината кабинет. Вместо столове пък имаше кресла, тапицирани със зелена кожа. Елица беше влизала тук само веднъж преди – в деня, в който я назначиха на работа. След това срещите й с управителя бяха по-скоро случайни по коридорите на хотела и най-често завършваха с мъмрене. 

Сега Елица стоеше по средата на стаята и се мъчеше да не трепери. Не искаше да загуби работата си. Господин Драганов я гледаше изпод вежди, все едно я преценяваше. В стаята тишината можеше да се реже с нож и единственото, което се чуваше беше шумоленето с листи от страна на управителя. 

- Е, Милева, имала си огромен късмет! – заключи той и й махна да седне. 

Елица седна на ръба на стола и реши да не се дава без бой:

- Господин Драганов, аз...

- Ти беше препоръчана като говоряща свободно английски език –той я измери със строг поглед. – Вярно ли е? 

- Дд.. да. Завършила съм английската гимназия. Разбира се. 

Момичето нямаше представа какво общо има това с миенето на подове. 

- Чудесно. Както знаеш, тук идват платежеспособни гости, много често чуждестранни. 

- Да, разбира се. 

- Тези гости много често имат нужда от асистентка по време на престоя си. Някой който да им поръчва таксита и вечеря и да следи графика им. Някой представителен – тук управителят направи пауза и я огледа критично. – Досега не бях забелязал, но наистина си хубавка. С прическа и други дрехи, би могло...

- Господин Драганов, тук съм за да работя! А не...

- Ти ще работиш, миличка! – управителят се усмихна. – Като хостеса. Отдавна търсим момиче, но повечето са красиви и празноглави. А на мен ми трябва някой, който да мисли с главата си. Имала си огромен късмет, че си срещнала господин Хаджийски. Честно казано, ако той не те беше препоръчал, никога не бих търсил такъв човек сред чистачките. 

- Господин Хаджийски? 

Елица помнеше имена добре, но не се сещаше да е говорила наскоро с някой различен от камериерките и миячите в кухнята. За останалите беше просто призрак с парцал и униформа. 

Господин Драганов извади плик от едно от чекмеджетата и й го подаде. 

- Какво е? – попита тя и надникна вътре.

Имаше две пачки с банкноти от по сто лева. Момичето погледна учудено към началника си. 

- Аванс, за да си купиш представителни дрехи. С тези няма как да работиш – той махна към палтото й. – И да знаеш, трябват ни представителни дрехи! Нещо скъпо, което да показва, че държим на персонала си. Не ми купувай парцали от битака като това на теб!

Елица наведе глава. Нямаше какво да каже на това, защото наистина дрехите бяха от битака. Само от там имаше пари да пазарува. Вътре с парите имаше бележка. Отвори я и прочете на глас:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай! 

Емил“

- Емил? – повтори тя учудено. 

Вчера беше видяла, че е богат, но защо му беше.

- Точно така. Емил Хаджийски – кимна управителят. – Синът на Владимир Хаджийски, собственикът на тази верига хотели. От ей такъв го познавам. Започна точно като тебе, от най-ниското стъпало. В осми клас миеше коридорите на хотела с една кофа и парцал. Справедлив е баща му, а синът и той излезе свястно момче.  Тази сутрин дойде при мен и не спря да те хвали. Колко си трудолюбива, честна, умна. Направо устата му не млъкнаха. Успя да ме убеди да те взема на пробен срок. Обаче – той вдигна назидателно пръст. – издъниш ли се, няма да те държа на работа, ясен ли съм? 

Елица кимна. Нямаше да пропилее шанса си. За нищо на света. 

- Добре, тогава отивай да си търсиш нови дрехи! – махна й той и тя стана. 

Разговорът беше приключил. Елица не знаеше да се радва ли или да се ощипе, защото приличаше на сън. 

- Ти къде живееше? – господин Драганов се сети да попита, когато Елица беше вече на вратата. 

- Аз, ами...

- Няма значение! – махна с ръка той. – Днес се изнасяш и ще живееш тук! Трябва да си на разположение на клиентите ни постоянно! Ясно ли е! 

На Елица чак й се зави свят от щастие! Не беше смяла дори да мечтае за това. Да живее в хотела! Това значеше, че няма да има нужда да харчи цялата си заплата за наем! Тя кимна и усети как очите й се пълнят със сълзи. 

- Ясно е, господин Драганов. 

- Ах, Милева, ах – закани й се управителят шеговито, - не знам как си го оплела това момче, но той ти направи голяма услуга, да знаеш! 

- Бих искала... бих искала да му благодаря! – смънка тя.

Искаше не само да му благодари. Искаше да му каже, че е спасил живота й два пъти. Първият път, когато не й позволи да скочи и сега – когато й даде работа и нов живот.

Управителят се умисли. 

- Милева, ти искаш ли да учиш? 

Въпросът беше толкова внезапен, че Елица се върна от вратата и седна на креслото пред бюрото му. 

- Господин Драганов, с цялото си сърце, но...

- Защото имаме програма за продължаващо образование на служители – продължи той без да я поглежда. 

Ровеше нещо в бюрото си и най-накрая намери една червена папка. Подаде й я. 

- Ако имаш добри оценки и искаш да учиш нещо свързано с туризма, хотелът ще заплати следването ти, ако се съгласиш три години след завършване да работиш при нас! Разгледай, прецени!

Нямаше какво да преценява. Сълзите направо започнаха да капят върху папката. 

- Искам! Разбира се, че искам! Благодаря Ви, господин Драганов, Вие...

- Тогава спри да ревеш, попълни нужните документи и подавай! – сви рамене той. – Аз не решавам нищо, на по-високо ниво става. Но ако си подходяща, ще направим каквото е нужно. А сега върви! 

Елица обаче се тресеше и не можеше да спре да плаче. Всичко, за което беше мечтала се сбъдваше. Управителят тикна в ръцете й една носна кърпичка. 

- Хайде, хайде, стига си ревала! Хубаво нещо се случва! 

- Аз... затова... Трябва... да благодаря на... Емил... господин Хаджийски – отговори Елица между подсмърчанията. 

- Ще му благодариш, разбира се! Той често отсяда на последния етаж. Каза ми да ти кажа на тръгване, че ако искаш да му благодариш най-добре, трябва да предадеш доброто нанатък. Не ги разбирам аз тия неща, ама на – каза ми момчето, аз на теб ти казвам. Пък като го видиш следващия път, върви го питай. А сега изчезвай от кабинета ми, имам да правя отчети! И с тия парцали да не съм те видял повече! Чакам те довечера с багажа да те настаним в крилото за персонала и от утре си на обучение по етикет! Няма да те пуснем като хваната от гората, я! 

Докато нареждаше всичко това, управителят направо я изблъска през вратата и я хлопна зад гърба й. Елица остана сама в коридора и й се искаше да крещи и да скача от радост. Ново начало! Тя извади отново бележката и не спря да я препрочита по пътя към квартирата си. Щеше да се изнесе още сега и да плати на хазяина, каквото му дължеше. Докато стигна олющената кооперация в Левски Г, в главата й звъняха думите на Емил:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай!“

Докато изнасяше багажа си от мизерната квартира, Елица се закле никога повече да не се предава. И един ден, когато може, да предаде доброто нататък.  

Предай нататък (втора част)

Нечии ръце я дръпнаха силно и докато се усети, вече стоеше от другата страна на парапета. Обратно в света, където нямаше друга цел, освен да търка подове. Тя примигна. Пред нея стоеше момче, горе-долу на нейните години. Тъмнокос, тъмноок, висок. Приличаше на модел, поне на нея така й се видя. От ония момчета, чиито бащи ги глезят от раждането. Такива получаваха кола за осемнадесетия си рожден ден и собствено жилище в момента, в който влезеха в университета. В нейния клас в гимназията имаше поне пет такива мамини синчета. 

- Пияна ли си, те питам? – повтори той като не получи никакъв отговор. 

Тя просто поклати глава и преди той да успее да я хване, отново мина от другата страна на парапета. 

- Чакай! Какви ги вършиш? 

Той също прекрачи парапета и застана но нея. 

- Какво ти пука? На никого не му пука за мен! Махай се! 

Елица усети, че гърлото й се е стегнало и още малко и ще се разплаче. Не плачеше дори пред Роза и антуража й, сега ли беше намерила да плаче. И пред кого? 

- За какво ще скачаш? – попита я отново и се усмихна. - Ако те е зарязал, не си струва да му правиш това удоволствие! Хвани си по-готино гадже и го дразни! 

Тук вече сълзите от очите на Елица просто започнаха да се търкалят по бузите й. Стана й криво, не наистина няма за какво да живее. Нямаше кой да плаче ако я няма. Обаче на богаташите това им бяха проблемите. Всичко друго идваше на тепсия. А тя...

Момчето май разбра нещата погрешно, защото се ухили. 

- Ето, казвам ти, няма смисъл! Хайде, стига с тия глупости и да минаваме от другата страна! 

Той я побутна с пръст. Елица обаче се пусна и се наведе напред. 

- Не са глупости! 

- Добре, не са глупости – съгласи се момчето. - Ако ще скачаме, ще скочим двамата! 

Той също се пусна и се наведе напред точно като нея. Тя му хвърли поглед. Щеше да падне, само още малко да се наведе напред. За себе си не съжаляваше, нямаше смисъл, но на него за какво му беше? Отне й няколко минути преди да успее да попита:

- Ти пък защо ще скачаш?

- Как защо, нали ти ще скачаш? Скачам с тебе, да ти покажа, че ми пука!

- Това си е моя работа! Махай се! 

- Щеше да е твоя, ако не беше тръгнала да се самоубиваш пред прозореца ми – той кимна назад. 

Елица проточи врат. Зад тях наистина имаше прозорец, който светеше. Дори не беше обърнала внимание, когато беше дошла тук. Тя се опита да надникне зад пердетата, обаче от извъртането залитна и се подхлъзна. За миг полетя напред, но той я дръпна към парапета.  

- Ей, полека! 

Момичето примигна. Беше станало толкова бързо, че не беше имала време да каже „сбогом“ и „майната ти“ на света. 

- Аз...

- Трябва веднага да минеш от другата страна на парапета преди са си се пребила! – строго каза той и преди да се усети наистина беше от другата страна. 

- Е – той се облегна на парапета, - сега ще ми кажеш ли кое гадже те е зарязало на сватбата долу, че си дошла тук да кажеш „сбогом“ на жестокия свят? 

Елица се намръщи. Явно това беше светът на богатите – оставаш без гадже и хайде самоубийство. 

- Нямам гадже! Доволен ли си сега! 

- Аз пък какво общо имам? Защо ми се зъбиш? Просто те питам защо искаше да скочиш... 

Тя се намръщи. Нямаше нищо общо, наистина. Обаче имаше смътното усещане, че й се подиграва. 

- Мислила ли си колко ще плачат вашите? – продължи той и пристъпи крачка към нея. 

- Никой няма да плаче за мен – поклати глава Елица и очите й отново се напълниха със сълзи. – Нашите починаха, когато бях на 11. 

Той въздъхна и извади телефона си. Порови в него, а после й показа екрана. На него имаше снимка. Една усмихната русолява жена беше прегърнала момче на десетина години. Елица погледна снимката, после премести поглед върху момчето пред себе си и отговори:

- Защо ме дразниш със снимки на майка си? Вижда се колко много те обича. 

- Това е Дора, бавачката ми – сви рамене той. – Години наред виждам нашите само по празници. Отгледа ме Дора. Майка ми я виждам на Коледа и по Великден. Баща ми – също. Нямам друго семейство освен Дора. Само на нея й пука за мен. 

- Твоите родители поне са живи – въздъхна Елица и се облегна на парапета до него. – А моите... 

- И какво от това, че са живи? София е и моя мащеха, също както и твоя!

Той махна с ръка към града и двамата мълчаливо се взираха в ширналия се град и блещукащите му светлини. Накрая Елица не издържа и попита:

- Ти как? 

- Какво как? 

Момчето не откъсваше поглед от града, все едно търсеше нещо или някого там. 

- Това за мащехата, откъде знаеш?

- Говореше си под нос, докато висеше на парапета, не чета мисли. Хубаво говориш, между другото. 

Той се обърна към нея и се усмихна широко. На Елица й хареса тази усмивка. Изглеждаше искрен.  

- Сега какво ще правиш? Днес трябва да празнуваш! 

- Да празнувам ли? Защо? 

- Защото днес е вторият ти рожден ден – той вече се ухили и посочи към града под тях. – Ако беше скочила, утре сутрин щяха да те стържат от асфалта. 

Изведнъж Елица я побиха тръпки. Погледна надолу и побърза да отстъпи няколко крачки назад. Момчето до нея кимна доволно. 

- Значи най-накрая разбра каква глупост щеше да свършиш? 

- На никого не му пука за мен – инатливо повтори тя. 

- На мен ми пука, както видя – той се засмя и тръгна да прескача парапета. – Хайде, ще скачаме ли? 

- Ей, ама какви ги вършиш? 

Елица се приближи към него и го дръпна. Той се засмя и побърза да се върне от безопасната страна на парапета. 

- Май и на теб ти запука за мене, а? 

- Не е смешно! – тя го цапна по ръката, но усети как сама се усмихва на глупостите му. 

- Не е. Затова ти казвам, че днес трябва да празнуваш! – той беше напълно сериозен. 

Усмивката й изведнъж се изпари. За какво можеше да празнува – липсата на пукнат лев в джоба? Отвратителната работа, може би? Едва сега Елица разбра, че адски много мрази работата си. Не искаше да прекара живота си така. Вече не. 

- Ей, защо се сдуха сега? 

- Нямам пари за наем и храна, работя като чистачка и живея в дупка, за която отива цялата ми заплата – отговори му тя втренчена във върховете на обувките си. 

- Това ли било? 

Той почти се изсмя и след минута пред очите на Елица дрънчеше връзка ключове. 

- Ами това! –тросна му се тя и посочи връзката ключове - На вас, богатите, ви е лесно. Налагало ли ти се е да работиш изобщо? Мога да ти кажа, че е гадно! 

- Ей, ей! Нищо не съм казал! 

Момчето отстъпи няколко крачки назад и вдигна ръце над главата си. 

- Не ме нападай! 

- Не те нападам, обаче и ти не ме дразни! 

- Не те дразня. И ако искаш да знаеш, на четиринайсет също миех подовете в един хотел. За джобни и за да докажа на баща ми, че мога да си изкарвам парите сам. 

На Елица й стана тъжно и студено и тя уви по-плътно яката на палтото си около себе си. Не беше обърнала внимание на вятъра преди това, но сега изведнъж осъзна колко леден е станал.

- Студено ти е! Хайде, ела! – той й посочи светещата врата. 

Чак сега обърна внимание, че е само по риза в студа. Стана й съвестно, че заради нея мръзне. Обаче нямаше никакво намерение да ходи където и да е с него. 

- Аз... по-добре не. 

- Хайде, де! Няма да те изям! Ела да си довършим разговора, нищо не искам от теб. 

Той видя, че се колебае и продължи:

- Оставям вратата отворена и няма да искам нищо повече. Поне това ми дължиш. Обяснение. 

Елица колебливо го последва вътре в един от апартаментите. В стаята до терасата светеше, а на оранжевото диванче бяха разхвърляни най-различни разпечатки. До тях беше хвърлено някакво яке. Отвореният компютър на масата и чашата кафе ясно говореха, че обитателят е дошъл тук да работи. 

- Сядай, сядай! 

Той събра на купчина листите и й направи място. Елица седна на ръба на дивана и се огледа плахо. В този апартамент сигурно се побираше квартирата й три пъти. В другите стаи не светеше, но виждаше още поне две врати. Тя хвърли поглед и на разпечатките – виждаха се някакви графики и колони цифри. 

- Какво правиш?

- Дойдох тук да поработя. Уж сме във ваканция от университета, а старият веднага ме впрегна да съм помагал с бизнеса. Искаш ли? – той вече се суетеше около минибара 

Не я изчака да отговори обаче, така че не след дълго пред нея се появи чаша с портокалов сок. Тя го погледна със съмнение. 

- Само сок е, кълна се! – отново последва широка усмивка.

Хем звучеше сериозно, хем комично, така че когато се настани на дивана до нея с абсолютно еднаква чаша, тя прихна. Изведнъж й стана леко и приятно. Все едно неговото присъствие я караше да забрави поне за малко факта, че е сама, без пари и мрази работата си. 

- Та, защо искаше да скочиш? – попита той сериозно след като преполовиха чашите със сок. 

- Защото и да ме има, и да ме няма, все тая – сви рамене тя. 

- Обаче ако беше скочила, сега нямаше да си говорим. 

- Продължаваш да говориш така, все едно ти пука. Вие богатите все си мислите, че...

Беше й писнало от богаташите. В гимназията й подхвърляха подаяния, но иначе се присмиваха зад гърба й. На работа беше същото. Сега и това момче се държеше по този начин. Другите ги беше приела, обаче този фалш, не... 

Той се намръщи и каза тихо:

- Емил.

- Какво? 

- Имам си име. Емил съм. Все говориш за „вие богатите“ все едно сме едно стадо. 

Звучеше ядосан, така че Елица остави чашата и скръсти ръце на гърдите си. Беше виждала достатъчно позьори, за да е алергична към подобни тънко засегнати. 

- А не сте ли? – озъби му се тя. - Купувате едни и същи скъпи и ненужни неща, ходите в едни и същи заведения! Ако една от съученичките ми имаие айфон пет, другите също мрънкаха на бащите си, че искат такъв. Как ми е писнало от... 

- Не всички са такива! – прекъсна я той и я погледна намръщено. – Не знам с какви кифли и мамини синчета си учила, обаче аз нямам нищо общо с тях. Пък ти мисли, каквото си искаш! 

Тя не му отговори, а започна да изучава стаята. Нова боя, а не като онази в квартирата й, която постоянно се лющеше и падаше по леглото й. Снимки в рамки по стените, голям телевизор. Ниска масичка от полирано дърво. Емил не й обърна никакво внимание, а започна да трака по клавишите на компютъра. Демонстративно се правеше, че я няма в стаята. Личеше си обаче, че се е засегнал, защото не спираше да се мръщи на екрана. 

Елица не се сдържа и след няколко минути надзърна над рамото му. 

- Какво пишеш? 

- Доклад – отговори той през рамо. – Баща ми го иска утре, така че цяла нощ ще работя. А ти се разполагай! 

- Как така? 

Тя стана и направи няколко крачки към вратата. 

Свети Валентин ли? Част 2

Водката и самосъжалението са две неща, които вървят чудесно ръка за ръка. Докато не се събудиш на следващата сутрин и не ти се наложи да изпиеш три аспирина, два литра вода и въпреки това да приличаш на жертва на побой във физиономията. Когато се събудих, направо приличах на MMA борец. Ама на загубилия мача. 

Отпих бавно от ентата си чаша вода за тая сутрин – по-скоро обяд, ама това беше друга тема - и се замислих - какво, мамка му, бях правила предишната вечер? Парченцата започнаха да се подреждат бавно и трудно като части на строшена ваза. Бях прекарала по-голямата част от вечерта в това да кълна Димитър и цялата му фамилия до девето коляно и да се самосъжалявам, защото на Свети Валентин бях сама и се наливах с водка като пълна пропаднячка. Димитър уби Свети Валентин. 

Отидох в банята и погледнах отражението си в огледалото. Аз и на пропаднячка приличах. Обаче това не правеше нещата по-хубави. Съдбата е недоклатена кучка. Точка. Направих си кафе и отпих от чашата. Въртеше ми се в главата, че съм си писала с някого вчера. Обаче с кого и защо, мамка му? Тръгнах да се разхождам из апартамента с чашата в ръка в търсене на телефона. Криеше се гадината. 

Отново отпих от живителната течност, сиреч кафето, което е с концентрация да убие и кон, с отработен жест, да не би киселината, в която киснеше мозъка ми да се разлее. Нямаше го в спалнята, нито беше в кухнята и определено не го бях зарязала на коша за пране в банята. Спрях в коридора, поех си дълбоко въздух и се опитах да си припомня, къде, по дяволите съм го зарязала. Бих си звъннала, обаче хем нямам домашен телефон, хем моят е на без звук. Греда. 

Киселината в мозъка ми се люшкаше ту на една, ту на друга страна и ми стана ясно, че вчера май съм прекалила. В момент на покаяние отидох до хола, за да проверя колко точно от бутилката бях унищожила. Добре поне, че стаята вече не се люлееше както като си лягах вчера. Само ми се гадеше малко. На масата, почиваща кротко до празната ми чиния от торта, се хилеше бутилката водка от снощи. Също празна. Изругах под нос. Мдааа, хубаво се бях напразнувала и затова в момента в главата ми имаше една сюрия казанджии на състезание по коване. 

Седнах на дивана и продължих да си пия кафето. Не знам какъв допинг има в него, обаче винаги успява да ме върне от мъртвите, пардон – пияните. Когато чашата се преполови, едно черно лъскаво нещо ми привлече вниманието. Телефонът ми. На масата ми се хилеше, наглата твар. Лампичката му мигаше, интересно защо. Отключих го и видях непрочетено съобщение във Вайбър. 

„Добро утро Весела,

Пиша ти само да ти кажа, че ми изникна ангажимент и ще мога да дойда на срещата чак в три следобед. Най-искрено моля за извинение и те уверявам, че наистина става дума за нещо сериозно, иначе никога не бих си позволил такова нещо. 

Чакам да се видим в Хепи с нетърпение и ще ти разкажа. 

Поздрави, 

Стефан“

Отне ми три прочитания и втора чаша кафе, докато загрея какво става дума. Какво Хепи, какви пет лева? Скролнах нагоре и установих, че вчера съм се съгласила да изляза на обяд със Стефан. А дори не си спомнях. Нарекох се тъпа идиотка на висок глас и се загледах в цифричките на екрана. Дванайсет на обяд минаваше. Изгълтах чашата на екс и се юрнах към банята. Без значение дали беше Стефан, който истинска жена едва ли беше виждал в това хилядолетие, или някой друг, нямаше начин да приличам на клошарка. 

Огледах тъжно подпухналите и червени очи и косата със стайлинг „бръкнах в контакта“. Това трябваше да се промени. Пуснах водата и тъкмо щях да скоча под душа, когато видях градусите на бойлера. Някой вчера беше забравил да го включи и сега нямаше грам топла вода. Изпсувах още веднъж простия си акъл по двата параграфа – невключения бойлер и срещата със Стефан – и отидох да се ровя като кокошка в гардероба, в търсене на нормални дрехи. Докато се стоплеше водата имах около час, белким това да свърша. 

Естествено, точно когато ти трябва нещо, което да не казва „аз съм фригидна бизнес дама“ или „ела Вълчо, изяж ме“, само такива боклуци ти попадат в ръцете. Натрупах всички сиви, кафяви, черни и сини парцали за офиса в единия край на леглото, а другите парцали – ония, клубните - ги тропосах на другия. Все пак, това беше Стефан, не някой кретен, дето съм забърсала в бара. Не ставаше да отида в Хепи с яркочервена кожена минипола и впито бюстие (тия дори не знаех дали са мои, между другото), или пък да отида с офисния костюм. И в двата случая, щеше да избяга с писъци. 

Вдигнах крачола на пижамата си и открих и друга пречка. Космата пречка. Растителност, която определено нямах време да кося тази сутрин, нито пък имах настроение за подобни изтезания. Все пак няма да спим заедно, ще обядваме! Евентуално. Изрових един черен панталон по мене и токчета. Готово! Набарах и някакъв приличен, но все пак красив пуловер. Ето това е. Аз съм независима жена, не някакъв сексуален обект. Ще гледа тия дрехи, и ще е благодарен, че съм се облякла прилично. Няма за какво да показваме разни неща, дето няма нужда. Щото косматите ми крака не иска да ги вижда. То и аз не исках да ги виждам, така че панталонът беше в интерес и на двама ни. 

Проклетият бойлер най-сетне изключи и блажено се вмъкнах под струята. Хем да боря тежкия махмурлук, хем да се приведа в приличен вид. Така, криво ляво, в три и петнайсет, росна-прясна и полупияна бутнах вратичката на Хепи и влязох вътре. Анорексичните келнерки, помъкнали табли с по-голяма маса от собстветото си живо тегло ме гледаха на кръв, докато се промъквах покрай тях. Все пак ми беше стигнал акълът да пиша на Стефан, че закъснявам. Криво-ляво намерих и масата, след като се блъснах само в четири чужди стола. 

Когато ме видя, Стефан на секундата стана и се ухили глупашки. Такива нахилени физиономии имат малките деца, мъртвопияните и лудите. Стефан със сигурност не беше първите две, за третото не можех да кажа като се имат предвид поздравите на високосна година веднъж. Погледът му се плъзна по дрехите ми и видях нотка на съжаление. Не си искал да видиш Йети, пич, така че се радвай, мина ми през ума, а междувременно, той вече ръсеше любезности:

- Здравей Весела, толкова се радвам да те видя! 

Сисна ръката ми и я задържа толкова дълго втренчен в мен с кравешки поглед, че ми се наложи да изхъмкам преди да се усети и да я пусне. 

- Здравей Стефане, поканата наистина ме изненада – отговорих аз и усмивката му посърна. 

Да се таковам у главата проста! Прозвучах все едно съм дошла на бизнес среща. То не ми беше много ясно на какво съм дошла, ама това интро не беше ок, дори за непукист като мен. 

- Имам предвид, ти постоянно си в сървърното, не излизаш много – опитах се да замажа нещата аз и се захилих кифленски. – Не сме говорили много. 

А дори не съм кифла... Стефан се изчерви до върха на ушите си. 

- Аз... ами... сървърът е моето дете, което трябва да отглеждам. 

Сега беше негов ред да се хили глупаво, така че реших да се направя, че шегата ми е смешна. Сервитьорките ни игнорираха, естествено, така че нямахме какво друго да правим, освен да се опитаме да завържем куц разговор, докато чакаме някой да благоволи да ни вземе поръчката. Стефан явно реши да запълни неловката тишина с правене на четки:

- Весела, шегата настрана, ти си невероятна жена! Винаги съм ти се възхищавал! 

- Мислех, че в сървърното не влизат клюки... – опитах се да го обърна на майтап аз и се заиграх с една от втвърдените си от лак къдрици. 

Какъв късмет, че парафиновите ролки бяха под ръка. Навън беше влажно и кишаво, та добре, че не си изправих косата. Щях да приличам на избягала от лудницата. Само благодарение на ролките в момента приличах на що-годе нормална (и по-трезва от истината) жена. Колкото до комплиментите, научила съм се да не ги регистрирам. Всеки прави четки, когато иска нещо. Обаче още нямах идея какво иска Стефан. 

- В сървърното нищо не влиза, обаче сървърът знае всичко за тебе... – Стефан се усмихна, но виждайки, че на мен не ми е особено смешно, все пак обясни: – Сещаш се „системният администратор вижда всичко“?

Реших да върна топката с нещо смешно, но точно в момента главата доста ме болеше, така че изръсих само:

- Охооо, ДАНС вика сървърното, а?

- Нещо такова – засмя се той на куцата ми шега, обаче си личеше, че е горд с постижението си. – Та, да кажем, че следя какво се случва в офиса, нищо че не излизам много-много по коридорите. Още веднъж ти благодаря, че дойде – тук последва топла усмивка. 

Вече не приличаше на влюбено пале, обаче някак си личеше, че му е приятно да е при мен. Хубаво усещане, макар че можеше като нищо да се дължи не на неговото присъствие, а на водката коварно пъплеща все още из кръвоносната ми система. И въпреки това си беше хубаво усещане. 

- Мислех, че всички се страхуват от ледената кралица... 

Преди да се усетя, ъгълчетата на устата ми вече се бяха извили в усмивка като неговата. 

- Страхуват се момчетата – сви рамене той и махна на една профучаваща покрай нас сервитьорка да дойде, - мъжете го приемат като предизвикателство. 

- Значи съм само предизвикателство? – гласът ми беше станал с две октави по-нисък. 

Ходиш по тънък лед, драги, мина ми през ума. Две фрази накриво и щях да си тръгна като едното нищо. Адски мразя бройкаджии и басове. Не на мене тия. 

- Не, не! Весела, не исках да съм толкова прям, но ако искаш и ти е приятно... хм... – червенината отново изби. 

Точно в тоя момент обаче някаква сервитьорка с притеснително щръкнали ключици се домъкна да ни пита избрали ли сме си. Не бяхме, но пък ми се ядеше сладко, така че си поръчах си кола и торта, а Стефан се задоволи с кафе и решихме да разгледаме опциите за обяд. Вече ме гонеше пиянски глад така и така. Стефан реши да се крие зад менюто известно време, но продължаваше да е по-червен и от късите полички на момичетата с таблите. 

Мълчахме няколко минути, които разделих между изучаване на неговата скромна личност и видовете свински каренца в менюто. Оказа се, че не бил толкова смотан, сега като го разгледах. Вярно, носеше очила, ама кой IT не носи? Това беше като част от униформата. На врата на лекарите виси слушалка, на носа на IT хората пък са кацнали очила. Иначе си личеше, че си обръща внимание, не е някакъв пълен зубър. А и като изключим кравешкия поглед в началото, никак не беше зле. Даже изобщо. Ама кой да види като постоянно кисне при сървъра или е на четири крака под нечие бюро с кабели между зъбите...

Той остави менюто и с изражение на смъртник продължи фразата, откъдето беше спрял:

- Казано накратко, Весела, харесвам те. Ето, казах ти го! 

Бях си мислила, че не може да стане по-червен, обаче сега започнах да се чудя дали няма някакви здравословни проблеми. Отворих уста, обаче нямах идея какво да му кажа. Какво се казва на човек, с когото не сте разменили и пет приказки, а ти сервира ни в клин, ни в ръкав, че си пада по тебе? Такъв момент не бях имала от гимназията, когато Ванчо, или Ванчо Валето както му викахме, от съседния клас ме беше дръпнал зад училището да ми се обяснява в любов. Ама тогава бяхме на по четиринайсет и двамата. А сега... 

- Виж, Весела, не си длъжна да казваш нищо – продължи Стефан и пъпчивата физиономия на Ванчо изчезна от съзнанието ми. – Исках просто да видя дали... 

- Стефане, не знам какво да кажа. Ти почти не си говорил с мен, а сега...

Реших да бъда максимално честна. Открити карти. И да се свършва тая мъка! Стефан посърна. Чак ми стана жал. Не исках да съм зла. Обаче изобщо не го познавах. Само по филмите главните герои не са разменили и три приказки и после се хвърлят един на друг в обятията. 

- Защото съм тъпак и всеки път когато те видя си глътвам не граматиката, ами програмните езици направо! – каза той мрачно, обаче на мене ми стана толкова смешно, че се хилих със сълзи поне три минути. 

Стефан изглеждаше като препикано мушкато междувременно и пребледня, така че, когато отново бях в състояние да говоря му казах:

- Аз нямам нищо против да се опознаем, Стефане и наистина съм поласкана, че ме харесваш. Честно казано и ти не си за изхвърляне. Даже никак – тук го измерих най-демонстративно с поглед и червенината, започна да се прокрадва по бузите му като клоунски грим. 

Той си пое дълбоко въздух, все едно досега е бил на състезание за гмуркане и червенината започна да се оттича от лицето му, връщайки му нормалния цвят на кожата. 

- Значи... все пак... 

- Ще се радвам да се опознаем – усмихнах се аз. – Не знам нищо за теб, освен, че си Господ Бог на системните грешки... 

Сервитьорката тъкмо се върна с първата ни поръчка и прибавихме по нещо за ядене. Аз свински каренца, той – рибай стек. Дотук добре, не беше веган, био или нещо от сорта. Започнах да чопля тортата, а той просто ме гледаше. Той ме изчака да я изям – хубава щоколадова торта беше – и каза:

- Дори не знам откъде да започна. 

- Нито пък аз, вярваш ли ми? – ухилих се аз.

Как не, по пътя до ресторанта, бях репетирала трийсет и седем пъти речта „искам да си останем само колеги“, с която планирах да разкарам досадния колега. Обаче сега се оказа, че тоя досаден колега нещо почва да ми харесва. Хванах се, че съм се зазяпала по зелените му очи. Бих убила да имам такива. Е, образно казано де... 

- Попитай ме нещо – той ме извади от транса ми. – Наистина не знам какво мога да ти кажа. 

- Ами, какво правиш, когато не бачкаш като IT? И само не ми казвай, че играеш на компютъра! 

- А, не, планинар съм – отговори той и очите му светнаха. – С едни приятели сме намислили тая година да направим Ком-Емине. Иначе обичам да съм навън. Достатъчно се пуля в екрана по цял ден.

Вилицата падна от ръката ми с дрънчене в чинийката. 

- Да, бе, да! 

- Така, така! – кимна той доволно. – Сигурна беше, че ще кажа нещо задръстено, нали? 

Сега май аз се изчервих, защото усетих издайническото парене по бузите. Вярно бях очаквала да ми каже нещо супер задръстено. Обаче като се замислех, не изглеждаше като човек, който прекарва свободното си време втренчен в някоя компютърна игра. Най-малкото, това тяло трябва да се поддържа, а не приличаше на нацепена батка. Ни най-малко. Но пък не беше тюфлек от никъде. 

- Сигурна бях – признах си аз и пак се хванах, че пак си играя с една от къдриците. 

- Сега е мой ред – каза той и остави вилицата настрана. – Какво прави една ледена кралица в свободното си време? Не държиш хора заключени някъде, нали? 

Излихих се. Да, в офиса май се носеха какви ли не слухове... 

- Сега ти ще се изненадаш – зяпам исторически сериали и пътувам.

Очаквах да направи физиономия, обаче не. Даже се оживи. 

- О, това е чудесно! Аз също обичам! Последния път ходихме до Гранада една група откачалки! 

Преди да се усетим, се разговорихме за това кой къде е бил, какво е видял и какво иска да бъде. Оказа се, че Стефан хич не е задръстен и свит. Даже и читаво чувство за хумор имаше. И май наистина ме беше харесал, че да се смее на пълните глупости, които ръсех от време на време. Сервитьорките минаваха покрай нас и ни гледаха на кръв задето не освобождаваме масата, но пък ги разкарвахме напред-назад за още безалкохолни, докато не спираме да дрънкаме на доста висок глас. 

Веднъж като Стефан се беше успокоил, не можех да го надприказвам – а съм дрънкало, както обикновено твърдя. От дума на дума, времето минаваше и когато се присетихме да ядем, мръвките бяха станали почти на подметки, ама не ми пукаше. Нито пък на него. Навън беше вече тъмно, когато излязохме под ръка от Хепи. 

- Беше прекрасен следобед! – каза ми той усмихнато. 

- Така е! 

Замалко да му кажа да се видим пак, ама се сетих, че тая реплика не е моя и побързах да си прехапя езика. 

- Да те закарам? Студено е, не искам да се пребиеш в това време.

- На няколко пресечки съм, а после няма да има къде да паркираш...

- Няма значение, ще спра на аварийни. Хайде, какъв кавалер ще съм ако аз се прибера с колата, а теб те зарежа да се пързаляш по леда? 

Не можах да устоя на тоя поглед – пак беше кравешки, обаче ми харесваше да ме гледа така. Все едно вижда само мен и никоя друга. Така че след няколко минути Стефан караше по заледените еднопосочни улички в центъра за да ме закара до вкъщи. В колата беше настъпило неловко мълчание. Дали пък не бях издрънкала твърде много. Или може би той беше съжалил, че ме е поканил? Не, едва ли. Докато се взирах в падащите снежинки ми минаваха ей такива хубави мисли през ума. 

- Искаш ли да се видим пак? – попита ме той и подскочих. 

- А? 

- Някой май се беше отнесъл... – Стефан се засмя нервно. – Попитах те дали искаш да се видим пак? 

- Да... да, разбира се. 

- В сряда? След работа? На по питие? – изстреля ги толкова бързо, че явно беше репетирал това и го беше страх да не го прекъсна. 

- Ами... добре – усмихнах се аз. 

Откопчах колана и отворих вратата. 

- Благодаря ти, че ме докара. Изкарах си чудесно. 

- Аз ти благодаря! 

Излязох от колата и използвах вратата за опора, защото токчетата ми се хлъзнаха доста опасно по паветата. 

- Добре ли си? 

Стефан тръгна да откопчава своя колан, но махнах с ръка. 

- Всичко е наред! Карай внимателно!

- Хахаха, разбира се! Лека вечер! 

Затворих вратата и някак се добрах до входа. Когато отключих, часовникът отброяваше осем вечерта. Тъкмо време да погледам малко от историята на Джейми и Клеър. Забърсах малко от тортата от вчера, имаше дори телешки стек за печене и седнах да гледам. Точно по средата на първата серия, когато се чудех дали Стефан не прилича поне малко на актьора от сериала, телефонът ми изпиука. Отключих го – пак Вайбър. 

„Здравей Весела,

Още веднъж искам да ти кажа, че ми беше невероятно приятно да се видя с теб днес. Пожелавам ти лека вечер! 

Стефан “

Усмихнах се на съобщението и набърза ръка написах мил отговор на автора му. Какво пък, Свети Валентин може и да не ми беше донесъл нищо, ама пък бай Трифон Зарезан май ме уреди с мъж. Щеше да се види... 

Предай нататък (първа част)

 

- Ще купуваш ли нещо, или смяташ само да зяпаш? 

Елица се сепна. Наистина се беше загледала в картофите и морковите. Биха станали на чудесен постен гювеч...

- Аз само...

- Не ми пука, че само гледаш! - сряза я мургавата продавачка. - Или купуваш нещо, или се махаш! Все за "циганска работа" пък ви знам какви сте такива сиви мишки като тебе! Въртите се, въртите се и само да се обърна и хоп! Нещо ми е изчезнало! 

Елица се стъписа. Какво можеше да отговори на това? Наистина нямаше пари. Поне не толкова, колкото беше изписано на етикета. 

- Хайде, да ти видя гърба! - махна й продавачката. - Тук не даваме стока за черните ти очи! 

Момичето наведе глава и се затътри покрай сергиите. Хвана я срам. Не беше дошла само да гледа, но парите й не стигаха дори за три картофа и два моркова. Беше се примолила тук и там, но под килограм отказаха да й продадат. Така й отказаха и за лук, и за картофи, моркови, всичко. За месо дори не си беше мислила да моли, знаеше че може да я изхвърлят през вратата направо. Сега и тази продавачка. 

„Само ако мама и татко бяха живи“ помисли си тя и очите й се напълниха със сълзи. „Дори ако баба беше жива, никога нямаше да ми се случи нещо такова... “

Не й се искаше да се върне в празната мизерна стаичка, където живееше в момента. Там така и така не беше останало нищо от предишния й живот. А някога, много отдавна, беше най-любимата дъщеричка и имаше всичко като нормалните хора. А после? Нещастие. Инцидент. Малшанс. 

Родителите й бяха починали при инцидент във влака преди десет години и освен една възрастна баба, не й беше останал никой друг на света. А само за година, Елица беше загубила и нея. На погребението хората клатеха глави, че старата не е могла да прежали скъпите си рожби и жалеха единайсетгодишното момиче, което беше останало без никого на тоя свят. 

Жилището на баба й било ипотекирано, макар че по онова време Елица изобщо не знаеше какво значи тази дума. Банката пък нямаше как да си вземе парите от едно дете, така че взеха онова, което можеха, за да погасят кредита – и детето остана на милостта на роднини и далечни познати. Така живя при едни чичо и леля за няколко месеца, после при други братовчеди за още няколко. Навсякъде се чувстваше чужда и навсякъде първо бяха мили. Гледаха да не тормозят детето, останало само на света. После, колкото повече време се застояваше, толкова по-злобни ставаха и хората, и децата им. 

Така Елица изкара две години и половина, когато най-накрая успя да се премести в София и заживя в общежитието към английската гимназия. Не беше кой знае какво, но там поне никой не я гонеше. С разрешението и ходатайството на някои учители, дори успяваше да припечели някой лев – раздаваше флаери, чистеше коридорите, помагаше в стола, каквото й дадат. Но когато стана на 19 и училището свърши, свърши и безплатната квартира и сигурността. 

Другите се радваха на красивите си дрехи на абитуриентския бал, Елица се чудеше как ще изкара до края на месеца. Дрехите й бяха подарък от учителите, но колкото и да се опитваха да направят, не можеха да променят факта, че една седмица след бала, на Елица й беше наредено да освободи стаята си, за да се настанят нови деца. 

Така се беше оказала сама в чужд град, без пари и квартира. Лятото успя да поживее у учители и съученици, но след седмица-две, започваше да вижда същите криви погледи и да чува отсечените отговори, толкова познати от детството. Затова бързаше да напусне дома, където я бяха приели по милост. Срам я беше, че трябва едва ли не да проси и не спираше да си търси работа. Но кой би наел момиче на деветнайсет без опит в някаква добра сфера за пари. За стажове я търсеха, но те не се плащаха. А тя нямаше как да яде въздух и да живее на улицата три-четири месеца до края на стажа и да се надява, че ще получи работата. С липсата й на умения пък, никой не я искаше за платена позиция. Беше се опитала да кандидатства за секретарка, рецепционистка, какво ли не. Навсякъде търсеха по-възрастни и по-красиви от нея. Английският пък беше само началото на списъка с изисквания, който започваше с един куп дипломи, които нямаше. Отличната й диплома от гимназията и невероятните оценки от матурите биха й послужили да кандидатства в университета, поне така й беше казала едната от учителките й. Обаче в момента Елица не виждаше как ще си плати наема за месеца, камо ли да намира пари за такси в университета, учебници и други подобни. 

Тя се затътри покрай сергиите на Женския пазар, сподиряна от навъсените погледи на продавачите. Според тях им гонеше клиентите. Някои даже й подвикваха да не се навърта наоколо. Момичето гледаше да върви бързо и да гледа само в краката си, докато се махне от това ужасно място. 

Не можеше да разбере защо вечно на нея й се случват глупости. Дори работата й беше на пръв поглед нещо хубаво, а всъщност крачка назад без изход. Една съученичка й помогна най-сетне да си намери работа в един голям хотел в края на идеалния център на София. Клиентелата беше отбрана, все богати хора, а мястото беше хубаво. Отново беше чистачка, нищо невероятно, но поне й даваха някакви пари. За съжаление обаче, не можеше да живее в хотела, както би станало ако работи на морето и всеки месец се налагаше да избира – или храна и наем, или наем и подмяна на някоя дреха. Почти две трети от гардероба й се състоеше от подарени и подносени вече дрехи. Даваха й ги съученички, учителки, познати, сега и колежките, които не пропускаха да я погледнат отвисоко. Нямаше избор, макар и да не й харесваше да няма никога нищо свое. Почти всеки път досега беше избирала да има какво да сложи на масата и да плати наема, но вече беше ноември, а палтото с което ходеше, отдавна беше с разпран хастар и пропускаше вода. И как не, като й го беше подарила учителката по химия в девети клас. Обувките също наскоро се оказаха с пропукани подметки и обущарят просто й каза да си купи нови. Смяната на подметките, спомер него, би струвала почти колкото едни нови обувки. 

Така че този месец Елица избра да си купи палто и обувки. Нямаше начин да продължи да ходи с това, което имаше в студа. Да не говорим, че управителят я привика един ден и й каза, да не се вясва повече ако ще е облечена като клошарка. Тъй че въпросът беше решен и сега имаше ново червено палто и чифт здрави обувки. Обаче за наема и храна за месеца не остана почти нищо. Щеше да изкара някак на солети и айрян цял месец, нямаше да е за първи път, а с хазяина щеше да се разбере. Обаче точно тогава на гости й дойдоха съученички и парите неусетно свършиха. 

Обаче сега имаше три седмици до края на месеца и пет лева в джоба, които някак трябваше да й стигнат. Момичето продължи да върви по улицата и да обмисля какво може да направи. Парите нямаше да й стигнат, това беше сигурно. Поне не задълго. Не знаеше вече от кого да вземе назаем, защото беше задлъжняла вече на почти всички останали в екипа. И на охранителите, и на другите чистачки, и на камериерките вече дължеше сума пари. В кухнята вече не я пускаха по изрично нареждане на главния готвач, защото колкото пъти влезеше, толкова пъти й сипваха, а от това страдаше оборота с поне порцион-два. Поне това й беше казал един от миячите, който от време на време й помагаше да намери храна извън осигуреното от фирмата. 

Единствената й надежда беше да получи по-добра работа. Беше в хотела вече три месеца и се надяваше да й гласуват достатъчно доверие, че поне да може и да вечеря там. Това й се полагаше само и единствено, когато беше нощна смяна, но ако станеше старша чистачка или я повишаха в камериерка, би имала шанс за нещо по-добро. Освен това, камериерките получаваха бакшиши от гостите. На нея никой нищо не й даваше над заплатата за това, че е измила стълбите или фоайето добре и управителят бързаше да я изгони да се скрие от гостите всеки път, щом му се мернеше пред очите. Храната за смяната, естествено, трябваше също да си носи сама. 

През годините беше станала майсторка в приготвянето на картофи и лук в най-различни вариации, чисто и просто защото бяха най-евтините продукти на пазара. Обаче в тая есенна вечер установи, че й е писнало да яде само това. Правеше го от години.  

Сега тя се влачеше по пустите улици към хотела и се надяваше да намери нещо в стаята за почивка. Там всеки носеше, каквото си беше приготвил за обяд и винаги оставаше по нещо. Освен това, никой не я гледаше на кръв, ако помоли за храна така – за разлика от готвачите в кухнята, чиито продукти бяха под бройка и скъпи, както й бяха набили в главата трите привиквания при главния готвач. Тук всяко зарязано ядене беше проблем и никой не искаше да си го връща вкъщи. 

Минувачите ставаха все по-редки, а и застудяваше, така че Елица си помисли с ирония, че и да иска да си остане у дома, няма да й е много по-приятно, отколкото да търпи камериерките на смяна. В квартирата нямаше парно, така че беше решила да прекара вечерта в стаичката за почивка на персонала в хотела. Така че се затътри по Мария Луиза и гледаше да не стъпва в локвите. Обувките й щяха да са й благодарни. Ръмеше ситен дъждец и подухваше вятър, който правеше прехода още по-неприятен. 

Отне й два часа пеша – нямаше карта за транспорта и гледаше да не се качва, за да не я глобят – да стигне от пазара, до хотела. Иначе, близо до хотела имаше и автобусна спирка, и метро, но какво да се прави – сиромашия. Закани се от следващата заплата да си купи карта за градски транспорт поне за месец 

На вратата, охраната само й кимна и тя побърза да се скрие в асансьора за персонала. Стаята на персонала беше в подземието, сбутана между кухнята и пералното помещение, където нямаше да пречи на никого. От кухнята се носеше миризма на печено месо, както обикновено за вечеря, но Елица само преглътна и побърза да се скрие в стаичката на персонала. Главният готвач изрично я беше предупредил, че намери ли я още веднъж в своето царство неканена, ще я изхвърли. Всички знаеха, че е гъст с шефа на фирмата, която осигуряваше чистачки в хотела, така че Елица реши да не рискува. 

Вътре в стаята я посрещнаха три чифта гримирани очи и три чифта оскубани вежди се вдигнаха въпросително нагоре. Елица въздъхна, късметът й днес изобщо не беше с нея. Ана, Роза и Мила бяха три приятелки от крайните квартали на София, които също като нея заработваха пари. За разлика от нея обаче, те гледаха на положението си ка камериерки като на ново стъпало в социалната стълбица, така че не пропускаха случай да я унижат. 

- Ооо, Пепеляшка е дошла! – проточи Роза и кръстоса крак върху крак. 

- Нали не си на смяна? – обади се и Ана, най-милата от трите. 

- Остави я, мазни се на шефа – отговори Мила с нетърпящ възражение тон и не откъсна поглед от телефона си, по който не спираше да пише нещо. 

Елица застана на вратата като наказана. Точно от тях нямаше да проси храна, това поне беше сигурно. Огледа ги отново – бяха бедни, не много по-добре от нея. Обаче имаха две неща, които тя нямаше – истински дом и семейство. 

- Ей, Пепеляшке, глуха ли си? 

Роза стана и я изблъска, за да мине. 

- Алоу, какво си застанала като пън насред стаята! Мръдни малко! – подхвърли тя през рамо, а другите две се изкикотиха. 

Елица ги погледна тъжно и изхвръкна от стаята. Беше гладна и нямаше къде да отиде, но навсякъде другаде щеше да е по-добре от при тези трите. Погледна към кухнята и дори отиде до вратата. През кръглото прозорче се виждаше как готвачите и техните помощници се щурат насам-натам в подготовка за вечерята. Минаваше седем вечерта, гостите скоро щяха да се настанят по масите в ресторанта на предпоследния етаж. И тук нямаше място. 

В квартирата пък щеше да я чака намръщения хазяин, задето вече втора седмица го мотае с наема. Там също не беше желана. В един момент Елица си помисли, че никъде не е желана и на никого не е нужна. Родителите й я обичаха, баба й я баше обичала. Учителите й също я бяха обичали. Обаче родителите й ги нямаше, а за учителите щеше да остане може би някакъв спомен. 

Момичето само не разбра как се оказа на покрива на хотела. Оказа се, че там също има тераси и врати на апартаменти. Никога преди не беше идвала тук. Дори не знаеше, че съществуват. Камериерките обикновено шепнешком обясняваха за последния етаж, където има огромни апартаменти с гледка за най-богатите. Елица обаче беше твърде ниско в йерархията на хотелския свят, за да й кажат какви са тия хора и как изглеждат техните стаи. 

През всички апартаменти имаше обща огромна тераса, вероятно защо красивата гледка щеше да се накъса ако разделят пространството. Момичето се огледа – нито един прозорец не светеше. За момент дори й мина през ума да влезе в някоя от стаите и да прекара нощта там. Обаче универсален ключ имаха камериерките, а и нещо й подсказваше, че тези стаи не се отварят с него. 

На покрива духаше вятър и Елица се уви по-плътно в палтото си. София лежеше в краката й, ако се вгледаше, виждаше кубетата на Александър Невски, осветената сграда на Университета, Народната библиотека. Тя започна да върви покрай парапета и да гледа светлините на града. Чуждият град, който беше станал нейна мащеха по неволя. На кого ли беше нужна тук? За какво? Да работи като чистачка още двайсет години, да живее в мизерната квартира и когато ставите започнат да я болят да отиде да проси на гарата? 

Тя се спря на едно място и се загледа в града. Не, София й беше чужд град. Макар че дори и родният й град й беше също толкова чужд, когато го напусна. Никой никъде не я чакаше. Момичето погледна надолу. Какво ли щеше да стане ако падне? Сигурно щяха да разберат чак сутринта, когато идват поръчките на ресторанта, защото долу се виждаше светлината на входа за доставки. Елица без усилие се промуши между пръчките на парапета и застана на бетонния ръб от другата му страна. Хвана се с две ръце за парапета и се облегна на него. 

На кого ли беше нужна? Дали някой изобщо щеше да плаче ако нея вече я няма. Хазяинът й, може би, защото няма да има от кого да си вземе парите. Учителките й, вероятно. Съучениците й – едва ли. Те отдавна бяха зад граница, учеха в престижни университети, а тя? Миеше подовете и стълбищните площадки и по цял ден зяпаше обувките на хората. Беше жалка, много жалка! 

Тя се пусна с една ръка и я протегна пред себе си. София беше в краката й – само днес и само сега, градът който беше направил от нея чистачка, все едно й намигаше. Усещането беше странно, все едно още малко и ще литне. А защо не? Тя пусна и другата си ръка и ги размаха над главата си. Дори не й беше студено в момента. Още една крачка и край! Нямаше да има повече подове за миене, нямаше да търпи подаянията на околните. Нямаше смисъл да се бори. 

Като насън Елица протегна десния си крак напред. Баба й едно време казваше, че в новото трябва винаги с десния крак да се влиза. Незнайно защо тази мисъл й мина през главата. Оставаше й само малко да се наведе напред и да полети. А после... после нямаше значение. Тя се наведе леко напред, но недостатъчно, за да полети. Още мъничко...

Да момент увисна напред, после някой със сила я дръпна назад. 

- Пияна ли си?