Една различна история

Обичам да разказвам истории, обаче обикновено това са историите на героите в главата ми. Доста досадни същества са, тва, героите. Обаче няма как, без тях не можем. Друг път разказвам за щуротиите, които ми се случват.

Днес имам нещо друго за разказване.

Най-интересни са историите по-истински случай, защото животът е доста по-шарен от въображението на кой да е от братята по перо. Тогава те тресва по главата какво нещо е животът наистина. А когато историята е не само по истински случай, но и завършва със щастлив край, е най-хубаво. Ако има и хумор в цялата ситуация, още по-добре.

За мен беше чест и удолоствие да разкажа една такава история - благодаря на екипа на грънци.ком, че ми се довериха. .

А какъв е крайният резултат, можете да видите ето тук - историята, която ми разказаха, е направо достойна за роман.

Здрасти пак!

Здравей, драги ми читателю! 

Не сме се виждали в този блог от толкова много време! Това не е защото лудият културолог е спрял да пише. Точно обратното, не се спира направо! Обаче пише други неща, които можеш да намериш във Фейсбук и на ето този сайт - и да, културологът си има собствен писателски сайт. Има хубави неща, честно! 

Обещах си, че тази година няма да я пропилея и ще постигна нещо. За момента ми се струва, че май се справих. Обаче, тъй като досега не съм пускала кой знае какво тук, май трябва да се отчета:

През 2021 г. лудият културолог успя да напише няколко неща:

- книга втора от Различен Следовател

- книга трета от Различен Следовател

- криминален роман

- още един криминален роман (скоро ще бъде публикуван), така че се ослушвай! 

- колекция разкази и новели

- колекция смешни разкази

Обаче, ако от това ти е паднала шапката вече, драги ми читателю, дори не съм свършила. 

В момента лудият културолог пише:

- сборник с исторически разкази (това не е ясно кога ще бъде довършено)

- фентъзи роман (една трета написан)

- нещо хем любовно, хем не съвсем (редактирам си черновата на първата книга в живота, написана, когато бях на 17).

Има и още интересни неща, драги ми читателю! 

Културологът ще се опитва да ти дава информация своевременно :) 

 

Венецът

 

- Качвай се, изчадие на Дявола! 

Олав ме блъсна грубо в каруцата и паднах по лице вътре - бяха вързали ръцете ми зад гърба, а краката ми отдавна отказваха да ми се подчиняват. Откакто ме разпънаха на дибата. С усилие се надигнах и се облегнах на грубите пръти, от които беше скована каруцата. Сигурна бях, че ще я изгорят, когато приключат с мен. Нали бях нечиста, никой не биваше да се докосва повече до нещо мое.

Сега обаче щях да гледам, докато мога. Треперех в разкъсаната си нощница. Не ми се полагаше друго, нали бях изчадие адово… С тази нощница ме хвърлиха в затвора посред нощ. Извлякоха ме от леглото. 

Каруцата потегли и залитнах напред. Беше се насъбрала тълпа. Всички, които ме познавах бяха тук. Цялото село.

- Вещица! – извика Елга, перачката и хвърли гнила зелка по мен. 

- Гори в ада! – подвикна и Хенрик, ковачът. – Ще те срещнем с господаря ти, много скоро! 

- Курва на Дявола! – кресна Уфгард и ме замери с развалено яйце. 

Не трепнах. Нито от виковете, нито от нечистотиите, с които ме замеряха. Повтаряха ми това от самото начало. Вече бях свикнала. За момент престанах да виждам изкривените им от омраза лица. Не бях вещица. Бях лечителка. Както майка ми и баба ми преди мен. Години наред бях любима посестрима и желан гост на всеки празник. Вдигаха ме посред нощ за раждания и бях последната надежда ако някой беше на смъртния си одър. Докато Бьорн не обикна друга. 

Пред очите ми изникна лицето на Бьорн. Моят Бьорн. Синеок и русокос хубавец, истински викинг и най-желаният ерген в селото. Бьорн се сливаше с тълпата тук. Аз и майка ми обаче, с нашите катранено черни коси, бяхме като кръпка на скъпа дреха. Баба говореше, че сме потомки на пленница от Изтока, която моят пра-пра-дядо довел след един от набезите си. От нея ми бяха останали черните очи и гарвановата коса. Бьорн ме обикна именно защото съм различна. А след това удобно използва външния ми вид, за да ме представи като чедо на Дявола. А аз не бях, никога не съм била. Лицата около мен се бяха превърнали в гримаси. Маски на злоба, демони, а не хора. 

Затворих очи отново. Ако наистина можех да проклинам, бих го проклела да умре бавно и мъчително. По-бавно и мъчително, отколкото щях да умра аз. Ако можех наистина да проклинам, бих го проклела, него и проклетото му маносано семе, заради което ми бяха отказани деца. Примигнах. Нямаше да плача. Вече не. Не ми бяха останали сълзи вече. Бях плакала, крещяла, молила. Обаче никой не ме беше чул. Нито Бьорн, нито останалите. 

Затворих очи. Бяхме се оженили в една топла вечер, когато морският бриз рошеше косите ми. Какво не бих дала да се върна в оня момент. Тогава целият свят се беше смалил. Само аз и той, нищо друго нямаше значение. Нямахме си никой друг. Майка му и баща му бяха загинали, когато е бил на три, а моята майчица си беше отишла от този свят преди две години. Той беше любимецът на селото, желан ерген. Всички момичета ми завиждаха и ми желаеха щастие с половин уста. А истината беше, че се молеха да умра при раждане, за да се наместят на моето място. 

Онази вечер, на брега на морето, бяхме само аз, Бьорн и свещеникът. Кой да ти предположи, че когато с венче на главата се вричах в любов завинаги, орисницата ми е хвърляла руните? И ония дето са се паднали, са били за смърт и нещастие. Иса и Хагалаз. Ледът на свещената река замрази живота ни, а вихрушката на хаоса го преобърна.

Години наред нямахме деца. Толкова се бях молила, толкова се надявах. Нищо и нищо. Годините минаваха и моят Бьорн започна да обвинява мен. Обаче на мен нищо ми нямаше. Бях здрава, както беше казала знахарката от съседното село. Какво ли не бях опитала, дори бях направила амулети за мен и за него. Езически амулети, както ме беше подучила тя. След като християнският бог не ми беше помогнал, бях готова да продам душата си на Дявола за да стана майка. За това бях виновна, но не съжалявах! За да имам деца бих направила всичко! 

Сълзите сами потекоха по страните ми и тръснах глава. Нямаше да плача. Не и днес! Виковете долитаха някъде отдалеч. Онова, което аз чувах обаче не бяха виковете и обидите, които се сипеха от всички страни, а шумът на вълните и как Бьорн ми се врича във вечна любов.

- Обичам те, Гудрун – ми беше казал тогава, - и сърцето ми ще бие за теб, докато някой враг не го изтръгне от гърдите ми или не умра от старост в твоите ръце, заобиколен от децата и внуците ни! 

- Обичам те Бьорн – бях надвикала вълните аз – и ако отидеш без време във Валхала, ще стана валкирия и ще дойда с теб! 

Обаче вместо да стане така, Бьорн изтръгна моето сърце, когато срещна Инга. Младичка, нова в селото, семейството й току-що се беше преместило. Млада и от плодовит род – беше на шестнайсет и имаше десет братя и сестри. Млада, красива и русолява. И беше хвърлила око на моя мъж. А той, както се оказа и на нея. Каруцата спря рязко и паднах по лице в мръсотията. През целия път ме бяха замеряли с нечистотии, така че сега, завряла нос в тях, направо ми се догади. Повърнах и малкото, която бях успяла да ям вчера – мухлясалия хляб и водата. Тълпата нададе възгласи. Не можех да повярвам, че хората с които бях делила всичко, откакто съм се родила са способни да се радват на нещо такова. Обаче ето на, докато ме извличаха от каруцата, омазана с нечистотии и какво ли още не, хората се радваха да ме видят унизена и мръсна. 

Бяха направили кладата на плажа. На същото място, където с Бьорн се бяхме оженили. Същият този Бьорн, който дойде един ден и ми поиска развод. Защото съм била ялова, а Инга щяла да му роди сина, който искал. Отказах му и тогава той реши да използва ритуалите ми и да ме набеди за вещица. Първоначално никой не му повярва – та те знаеха що за човек съм. Обаче когато Бьорн извади моите амулети, онези които направих за да зачена. Тогава свещеникът ме обяви за еретичка и само след ден се оказах в тъмницата с клеймо "вещица". 

- Върви, изчадие адово!

Олав ме блъсна да вървя напред и се запрепъвах през пясъка към кладата. Там щях да умра. Там щяхме да умрем. Аз и мъничката частица от Бьорн, която се беше зародила в мен точно, когато всичко около мен се разпадаше на парченца...

Първоначално отричах всичко. Не бях вещица и всички го знаеха. Обаче тогава дойдоха те – инквизиторите със своите машини. Първоначално издържах изтезанията. Издържах, когато омотаха главата ми с въжета и стягаха, докато изпаднах в несвяст. Издържах, когато започнаха да чупят пръстите на ръцете ми. Издържах и когато ме оглеждаха отгоре додолу, за да намерят знака на Дявола. Не го намериха, но ме пребиваха от бой, за да изкарат демоните в мен. Разтягаха ме на дибата, докато почти извадиха ръцете и краката ми от ставите. 

Обаче не това ме пречупи. Не това ме накара да призная, че съм спала с Дявола и съм станала негова невеста или пък че съм докарала бездетие на Бьорн. Накара ме това, че пропуснах месечното си кървене. Няколко пъти. Първоначално, докато треперех от болка, студ и страх в килията, си мислех, че е от изтощение. Обаче на третия месец, разбрах че е друго. Чудото се беше случило най-сетне. За съжаление, в погрешно време. Когато на следващия ден казах, че съм бременна и помолих поне да ме оставят да родя детето, инквизиторите заявиха, че то е дете на Дявола и няма да ми позволят да доведа изчадие на бял свят. Тогава се пречупих. Признах всичко, за това как съм се сношавала с Дявола на лунна светлина, как съм донесла нещастия на цялото село и как Бьорн заради мен е бездетен. Защото съм вещица. 

Тогава спряха да ме изтезават. Спря да ме боли. Болката изчезна. Освен онази в сърцето ми. По цели дни лежах в мръсната слама и галех корема си. Мило мое малко ангелче, не заслужаваш да си отидеш така! Ти дойде при мен, когато майка ти не може да те защити. 

- Дръж! 

Инга се приближи до мен и се въздържах да не я заплюя. Исках да я прокълна с цялата злоба на майка, която ще загуби само след малко. С цялата злоба и осъзнавайки, че аз никога няма да мога да прегърна своето дете. Защото и то щеше да умре с мен. Беше ми отказано дори да го прегърна. Щяхме да се разтопим в пламъците. Молех се да бъде бързо, но знаех, че няма да бъде. 

- Бьорн ти го праща! – изчурулика тя и постави на главата ми венец от полски цветя. 

С такъв на главата, със същите цветя, се бях омъжила за него. Очите ми се напълниха със сълзи. Не можеха да са толкова жестоки! 

- Сега ще се венчаеш завинаги за господаря си – изсъска тя и противно на ангелския си вид, ме заплю в лицето. 

Поех си дъх и забравих какво мислех да направя. Бях помагала на тези хора през целия си живот. Аз, майка ми, баба ми бяхме живели за да им помагаме. А сега същите тези хора щяха да убият мен и моето дете. 

- Да - просъсках в отговор, - и сега като вещица проклинам теб, Инга Фалстрьом, да раждаш мъртво момченце след мъртво момченце, докато не родиш момиче. Да умреш преди да можеш да я прегърнеш, а тя да умре заедно с детето в утробата си така, както днес ще умра аз. Проклинам Бьорн да се мъчи и да се моли да умре, но да живее до дълбоки старини. Да се влачи по корем по улиците и всеки, който посмее да му помогне, да умира в страшни мъки! Аз живях само за да ви помагам, а вие ме обрекохте на страшни мъки, мен и нероденото ми дете! 

Докато говорех, от морето се изви вихрушка и вдигна водата току пред кладата. След това излезе на пясъка и вдигна пясък. А после изчезна, както се и беше появил. 

- Вещица! Вещица! – разкрещяха се от всички страни и Олав и Хенрик ме повлякоха към кладата. 

Не се съпротивлявах. Нямаше какво да направя. Качиха ме на кладата. Вятърът развя косата ми и затворих очи. За момент си пожелах, ако наистина бях вещица, да не съм тук, да се пренеса някъде другаде. Където и да е, само и само да спася детето си. Обаче скоро топлината под краката ми започна да ме връща в ужасната реалност. Щях да изгоря жива. Изгаряха ме жива. Запристъпвах от крак на крак, но скоро огънят започна да пълзи нагоре и нямаше къде да отида. 

Започнах да сипя проклятия по всички около кладата, но скоро усещах само болката. Изгаряща, разтапяща болка. Скоро всичко около ми стана червено, а единственото, което аз можех да правя, беше да пищя. Чувах собствения си глас и се молех да умра по-бързо. Обаче топлината ставаше все по-силна, всеки път, когато си помислех, че не мога да издържа повече, ставаше все по-зле. Дърпах се от кола, за който ме бяха вързали, опитвах се да се отскубна, извивах се, но без успех. Изведнъж болката секна. Всичко стана бяло и си помислих, че вече съм мъртва. Радвах се, че болката си е отишла. 

- Забави се, мамо! – дочух детско гласче. 

Примигнах и видях малко момченце облечено в бяла ризка. То протягаше ръчички към мен. 

- Забавила съм се? – попитах аз. 

- Да. Аз те чакам тук вече от няколко часа! – каза то и ми подаде ръчичка. – Ела, мамо! 

Поех меката му ръчичка и го огледах. Гледаше ме с очите на Бьорн и имаше моята коса. Сега ми се усмихваше. 

- Кой ни чака, миличко? 

- Баба – каза детето и ме дръпна напред, - тя ми разказваше приказки, докато те чакам. Ела, тя ни чака вече! 

Тръгнах след него към светлината. Там, някъде отвъд, ни чакаше майка ми. За да бъдем заедно в отвъдното.

***

Разказът се посвещава на всички жени, загинали по време на Лова на вещици. Те са наистина най-много в Скандинавия и Западна Европа. Причините, поради които загива Гудрун в разказа са напълно реални. Не е било нужно да имат доказателства, че си вещица, за да те обвинят във вещерство. Достатъчна е думата на свидетел (или неговото лъжесвидетелстване). Често това се е правело за разчистване на сметки - имаш земя, която някой иска, отличаваш се с красота, талант, ум или умения и ти завиждат, пречиш на някого за нещо или имат твърде ясно изразено мнение. Просто е било начин да се отървават от инакомислещите. Изобщо не е било нужно да си жена, за да те обявят за слуга на Дявола обаче. Имало е и много мъже-вещици. 

Описаните изтезания са напълно реални прилагани по време на Лова на вещици. Изтезават те, докато не признаеш и не назовеш останалите вещици по гореописаните начини и още няколко, които реших да ви спестя. Огледът за дяловски знаци също е истински - като хората с родилни петна, странни бенки или недъзи са били автоматично заклеймявани като белязани от Дявола. 

Историята с детето също е реална. Смятало се е, че вещицата става такава, след като се сноши с дявола, така че една бременност няма да я отърве от кладата. Просто ще решат, че детето е на Дявола и ще е още едно доказателство срещу нея. На осъдените на смърт бременни жени се дава право да родят детето си преди да ги екзекутират едва през епохата на Просвещението. Преди това, дори по времето на Елизабет I, в Англия има описани случаи на екзекутирани жени в петия месец като на никого не му е пукало, че отнемат не един, а два живота. Единият покъртителен случай е за католичка осъдена да бъде премазана от собствената си входна врата, като струпват върху й 800 килограма тежести - била е бременна с четвъртото си дете в петия месец и умира в страшни мъки, канонизирана е за светица.

Обикновено, осъдените на смърт чрез изгаряне са били одушавани преди да бъдат подпалени. Но не винаги и тогава са умирали в адски мъки, както е загатнато по-горе. 

В Източна Европа вещици не са горени, със сигурност не с тези темпове като на Запад. Може би защото и до ден-днешен има вкоренени езически практики, които биха уличили всички в магьосничество... 

Първото ми интервю като писател

Първото ми интервю като писател. На английски, за да стигне до повече хора.

My first interview as an author 🥳 Special thanks to Lee Justice Hall for the opportunity. It has been amazing experience. Video below: 

https://youtu.be/FATZoFpSJPY 

What's in it? In Lee's own words: 

Bistra shares her inspirations and gives us a look inside the mind of a writer.  She is also a photographer.  So, she sees the connection that flows throw everyone who is in tune with his/her creative self.

If you know any poets or writers who may want to share some of their work, feel free to send them my email and this scheduler.

Email: doyourlifejustice@gmail.com

Interview scheduler:  ***Please write “PPP” beside your name, when scheduling***

https://www.supersaas.com/schedule/Do...

Once you’ve scheduled an interview, send me an email and I will set up the zoom meeting.  

Please, wear headphones for the interview, to minimize the feedback from the microphone.

#podcast #poetry #prosepoetrypitstop #writerinterview

Честит Великден!

Христос Воскресе! 

Когато си фотограф, не можеш просто да качиш случайна снимка на яйца и козунаци, трябва да са си твоите, актуални тазгодишни яйца и козунаци :) 

When you are a photographer, you cannot simply post random Easter greeting - you need your own images - so happy celebrations everyone :)

Весели празници на всички и се забавлявайте! 

#bistrastoimenova #photography #easterbunnywashere #eastereggs #kozunak #easterbread #celebration #orthodox #orthodoxeaster #traditions⁷

СУБИНТЕГРАЛ 18.5 – ПРОМЕНЛИВА БЕТА

- Къде съм?

Не последва отговор. Около мен всичко беше бяло, все едно срещу ми светеха стотици прожектори. Закрих очите си с ръка преди светлината да е изгорила очите ми и седнах. Накъдето и да се обърнех, ме обгръщаше същата светлина. Без някъде светлината да се променя по какъвто и да е начин. Мястото нямаше нито начало, нито край. 

- Няма ли да загасите тия лампи най-сетне? – попитах и присвих очи. 

Ярко бялото започваше да ме дразни и се изкушавах да ги затворя. Обаче ме беше страх какво може да стане тогава. 

- Грешен въпрос, първородна!

Гласът кънтеше в помещението. Огледах се, но освен заслепяващото бяло около себе си, не виждах нищо друго. Никого. Гласът беше странен, изкривен и не-човешки. Като от компютър, но не съвсем. Каква „първородна“? Вярно, имах двама по-малки братя, но едва ли ставаше дума за нещо подобно.

- А какъв е правилният въпрос? - попитах, в опит да играя по свирката на гласа.

- Защо си тук, първородна?

- И защо съм тук? - повторих и разперих ръце встрани. - Къде съм изобщо? Кой си ти?

Гласът не побърза да отговори. Възползвах се от момента и се опитах да намеря някаква пролука. Станах и отидох до края на помещението – колкото и да беше голямо, все трябваше да има край някъде. Вървях напред в светлината с протегнати ръце, като слепец, който вижда едновременно всичко и нищо. Не след дълго попаднах на стена и започнах да вървя покрай нея. Търсех. Врата, прозорец, дупка за камера, каквото и да е. Нищо. Където и да се намирах, това беше гладко помещение, без ъгли, прозорци, без дори граница между стени, под и таван. Все едно се намират в гигантски балон.

- Тук си, защото така трябва - изскърца гласът накрая.

- А защо трябва да съм тук?

- За да умреш!

Нямах време да осъзная ставащото, защото зрението ми се замъгли. Помислих си, че нещо ми е влязло в окото и разтърках очи, но не. Светлината ставаше все по-мътна и по-мътна, докато белият пушек не изпълни цялото пространство около мен. Стана по-тъмно, но и по-задушно и тясно, все едно се опитвах да вървя през дълбок сняг. Опитах се да вдишам дълбоко, но не се получаваше. Все едно пушекът изсмукваше въздуха от стаята. Странните изпарения започнаха да дразнят очите ми и се опитах да се измъкна от облака. Заотстъпвах назад, докато гърбът ми не се опря в стената. Беше гладка, като тапицирана със сатен, но твърда. Започнах да се плъзгам по нея, в опит да открия някаква пролука. Щом като това нещо беше влязло тук, трябваше да има как и да излезе, нали? Трябваше да има вентилация тук!

Колкото повече се движех, толкова по-размазано виждах. Вече имах чувството, че някой е плиснал мляко в очите ми. Сълзите не спираха да текат от няколко минути, защото имах чувството, че очите ми горяха. При всяко вдишване, в гърдите ми се образуваше ново мехурче киселина и скоро започнах да се давя. Още една крачка, после още една. Нищо. После още нищо. Отпуснах се на колене и закрих носа и устата си с ръба на тениската. Не помогна задълго. Вече не виждах нищо, така че стиснах очи, в последен опит да се противопоставя на болката. Отново не помогна, така че просто се свих на кълбо и си пожелах всичко това да свърши по-скоро...

**********************

Когато отново отворих очи, все още лежах свита на кълбо в единия край на помещението. Примигнах няколко пъти, за да се убедя, че не сънувам. Отворени очи - светло, затворени очи - тъмно. Не, не беше сън. Ако сънувах, или бях мъртва, нямаше да виждам различно, когато си затворя очите. Нали? Подпрях се на лакът и се облегнах на стената.

- Що за психопат си ти? - попитах под нос, но не се надявах някой да ме чуе. 

После се сетих. Който и да ме държеше тук, почти ме беше задушил с нещо. Говореше ми през кой знае каква уредба и сигурно ме виждаше. Бях затворена в нещо без врати, прозорци или ъгли, все едно са ме спуснали на дъното на гигантска тръба с прожектори във всички посоки. Защо трябваше да мърморя?

- Що за психопат си ти? - извиках и придърпах колене под брадичката си. Така се чувствах някак си по-сигурна.

- Всичко е описано в изчисленията - отговори ми същият кънтящ глас от по-рано.

Нямах време да попитам какво, защото отговорът ме удари като юмрук в корема:

- Ти трябва да умреш!

Преди да се осъзная, чух писък. Аз ли бях? Опомних се на крака, със стиснати юмруци.

- Добре тогава, обаче няма да си отида без да съм се продала кожата скъпо!

Чух изпращяване. Дали не се смееше? В главата ми се блъскаше въпросът „защо аз“, но преди да започна да се жалвам, исках да разбера как мога да избягам от тук. Или ако не мога да избягам и той или каквото беше там, се опиташе да ме убие, исках да го завлека със себе си в отвъдното. Огледах дрехите си за оръжие, но този път бях излязла по дънки и тениска. Връзките на обувките ми биха помогнали ако се опитах да задуша някого, обаче мразех да се оплитам в тях, така че нямах връзки. Може би ако свалях тениската, бих могла да използвам нея със същата цел. Обаче затова някой трябваше да слезе при мен.

- Не ми е нужно да използвам вашите примитивни методи, първородна, за да ги умъртвя. Сама се убеди в ефективността на ЗЕМОЛАН 2.4 бета.

- Не ми пука какво е това! - викнах аз. - Що за човек, не що за изрод си ти?!

- Не съм човек - отговори гласът.

После чух изпращяване. Помещението отново се напълни с пушек. Вече знаех какво следва, така че не си губих времето с търсене на изход. Такъв нямаше. Затова се свих на кълбо и придърпах ръба на тениската над носа си. Този път нямаше болка, само пронизваща тишина.

****************

Времето минаваше бавно в ослепително белия ми затвор. Не знаех колко време съм тук, но белият пушек се появяваше, аз изпадах в безсъзнание, от време на време гласът говореше с мен, но на практика си оставах затворена. На няколко пъти се събудих със сърбеж в ръката и виждах, че имам дупки във вените, все едно са ми включвали система. Значи някой все пак влизаше тук. Обаче колкото и да се борех със заспиването, което предизвикваше пушекът, не можех да се противопоставя на пушека. 

Отне ми дни – или поне няколко заспивания – да осъзная, че може би наистина ще умра тук. Тогава се осмелих да попитам:

- Защо искаш да умра? Какво съм ти направила аз? 

Дочух познатото изпращяване, значи ме гледаше. 

- А какво бяха направили милиони от моя вид? Какво бяха направили на твоите потомци, първородна? 

- Твоя вид? – повторих тъпо аз и започнах да прехвърлям на ум всички терористични групировки, за които бях чувала по новините и съжалих, че не бях внимавала повече в часовете по световна история. 

- Точно така – отговори ми гласът. – Моят вид, който твоят безпощадно изтреби, със същия този газ. Един по един ни задушаваха. После цели планети, после цялата ни система. 

Отстъпих назад в светлия си затвор. Гласът може и да идваше някъде над мен и да кънтеше наоколо, но за това време се бях научила да разпознавам дори леки нюанси в интонацията. В момента ми звучеше горчиво и раздразнено и не исках да имам нищо общо с него. Затова заотстъпвах, докато гърбът ми не се опря в гладката стена.

- За какви планети говориш? Да не си побъркан? 

- Задаваш грешни въпроси, първородна! 

- Ами кажи ми кои са правилните, мамка му! 

Вече не знаех дали искам да живея. Ако този психопат смяташе да ме държи затворена тук до края на живота ми, бързата смърт беше за предпочитане. Не получих отговор, така че продължих с въпросите:

- Не искаш ли да знаеш как се казвам? Аз също имам семейство и родители!

- Това няма никакво значение - сухо отбеляза гласът.

- Тогава какво има значение за теб? - попитах и погледнах нагоре. - Какво искаш от мен?

- Не е важно какво искам, а какво трябва да се случи. 

- И какво трябва да се случи? – попитах, но вече бях почти сигурна какъв ще бъде отговорът.

- Ти трябва да умреш! 

Преди да успея да кажа, че ми е писнало да слушам тая мантра, помещението се напълни с пушек и всичко потъна в мрак. 

******************************

- Дори осъдените на смърт имат право на последно желание – казах следващият път, когато дойдох в съзнание.

Бях мислила върху това още в самото начало, но не смеех да си призная, че това може да се случи на мен. След като това нещо, каквото и да беше, ми беше повторило сто пъти, че трябва да умра – всичките ни разговори завършваха по този начин – вече започвах да осъзнавам, че може би нямам избор. Обаче исках да знам защо ще умирам. 

- Не споделяме тези примитивни вярвания, но този път ще направим изключение – отговори гласът. – Какво искаш? 

- Да разбера защо съм тук! Какво искате от мен, освен да умра, това го разбрах. Обаче защо трябва да умирам изобщо? Аз съм на шестнайсет, по дяволите! – усетих как сълзи се стичат по страните ми. 

Не беше честно! Чух изщракване от другата страна и се озърнах. Не, не отваряха врата. Така и не бях разбрала дали това място има врати изобщо. Който и да ми включваше системите, влизаше тук, когато спя. 

- Защото твоето потомство ще даде път на раса завоеватели, които ще тръгнат на поход из галактиката и ще унищожат много светове. Ние бяхме последните. Вече знаехме какво се е случило в системата Проксима Центавър, знаехме какво сте направили и с конгломерата Андромеда. Имахме време да се евакуираме преди да достигнете до нас. Но не всички – гласът млъкна, а когато отново го чух, нещо отвъд машината, която го изменяше, звучеше гневно и фанатично: - Затова направихме изчисления и проследихме събитията през пространствено-времевия континуум. Така стигнахме до теб. Ти си първородната. Ако елиминираме теб, ще спасим галактиката. Не само тази, но и останалите. Не разбираш ли?

Седнах по турски на земята. Щеше ми се да разбирам, обаче не можех. 

- Къде съм? Къде сте ме затворили? Как мога да разбера, че искате да ме убиете? 

- Смъртта на един е трагедия, а на милиони – статистика – отговори ми гласът сухо. – Отново задаваш грешни въпроси, първородна. 

- Започвай да ми даваш отговорите, пробита интегрална схема такава! – казах аз и се изплюх на пода. 

Повърхността абсорбира всичко, все едно нищо не съм правила. Оставих това настрана. В момента имах нужда от информация, каквато и да е. 

- Оценяваме духа ти, първородна, но това не променя изчисленията. Освен това, аз не съм „интегрална схема“, каквото и примитивно оръдие на труда да е това.

Изсумтях. Хич не ме интересуваше засегнатата психика на това нещо. Вече дори не бях сигурна, че си имам работа с жив човек. Дали беше възможно човек да е толкова извратен? Нашите криеха от мен криминалната хроника във вестника и не ми даваха да гледам новините. Може би ако знаех повече, нямаше да съм в тази ситуация. Обаче къде ти? Последното, което си спомнях беше как си лягам да спя. У дома, в собственото си легло. 

- Къде съм, по дяволите?! – извиках аз и тропнах с крак. 

- Не къде, първородна, а кога! – поправи ме гласът. 

- Как така „кога“?

- В момента се намираш в 3450-та година. Изтеглихме те от миналото. 

- И искате да ме убиете заради нещо, което ще се случи почти 1500 години след момента, в който сте ме отвлекли? – зяпнах аз. 

О, не това трябваше да бъде сън. Беше абсурдно. 

- Разбира се. Нарича се „прекалибриране на пространствено-времевия континуум“. Рутинна процедура. 

- Аха. Рутинно убийство значи. Няма ли друг начин?

Отново прещракване от другата страна. Вместо отговор, стаята се напълни с пушек.

- О, давай, избягвай въпроса! – саркастично казах аз и скръстих ръце на гърдите си. – Да ме пратиш в безсъзнание няма да изтрие въпроса от главата ми! Ще продължа да те питам всеки път, продънена кутия такава! Всеки път, докато… 

После бялата пелена ме обгърна и настъпи тишина.

********************************************

През следващите няколко събуждания, не чух нищо от гласа. Колкото и да виках и да го предизвиквах, нямаше отговор. Оставяха ме да заспя сама, като неизменно се събуждах с нова дупка в ръката и нова спукана вена. Вече се чудех колко вени имам, че все да намират къде да включат системата. Времето минаваше и започнах да си говоря сама. Имах нужда да чувам гласа си, иначе щях да полудея. 

След пет събуждания, най-после чух прещракването.

- Защо не ми отговаряше? – попитах аз по-жално, отколкото си мислех. 

Не исках да си го призная, но бях започнала да свиквам с гласа и дори това общуване по някакъв начин ми помагаше да не откача съвсем. Когато изчезна, осъзнах колко много имам нужда да крещя срещу това нещо и да се бунтувам. Да те оставят сам със себе си беше доста по-жестоко. 

- Проверявах изчисленията, първородна – отговори ми гласът. 

После настъпи тишина, така че не се сдържах и попитах:

- И? 

- Беше права – има и друга възможност. 

- Каква е тя? – продължих да питам и усетих как сърцето ми се е качило в гърлото. 

- Субинтеграл 18.5 – променлива бета – отговори гласът.

Виновно ли звучеше, или си внушавах? 

Предай нататък - част трета

 

- Ей така. Цяла нощ ще съм вързан пред компютъра, а ти сама каза, че нямаш май къде да отидеш. Не е кой знае какво, но би трябвало да стане. 

- За какво да стане? 

Елица беше почти на прага. Още една крачка и щеше да е на терасата и да хукне към вратата за персонала, през която беше дошла. Нямаше да остане и минута повече тук. Той изсумтя, вдигна поглед от екрана на компютъра и я погледна отегчено. 

- За да пренощуваш, може би? Хайде стига, нали не си мислиш, че ще те оставя да се мотаеш сама из града и то точно след като си се опитала да скочиш от десетия етаж? 

Момичето не отговори, така че той стана, започна да събира документите на купчина и продължи:

- А, забравих, самонадеяните богаташи не мислят за такива като тебе, нали? 

Безредието от разпечатани листи бързо започна да придобива вид на стегната купчина, а лаптопът беше надлежно затворен. Той ги натика в една чанта и я метна на рамо. 

- Дръж! 

Връзката ключове се озова в ръката й. 

- Ама...

- Остани тук тази вечер и го приеми като подарък от мен. А утре направи крачка към живота, който искаш! 

Емил я заобиколи и излезе на терасата. Елица го дръпна да спре. 

- Защо го правиш? 

- Защото не искаш да си в една стая с мен. Схващам, не се обиждам. Ти остани тук, аз ще си довърша доклада другаде. 

Той й обърна гръб и закрачи в посоката, от която беше дошла и тя. Елица остана да гледа след него в недоумение. Беше й оставил ключа от апартамента, все едно й беше дал носна кърпичка. 

- Емиле? 

Той се обърна. Беше на половината път до вратата. 

- Да? 

- Благодаря ти! 

- Ще ми благодариш утре! – махна с ръка той и се обърна. – А днес празнувай второто си раждане! – добави през рамо. 

Елица стоя на терасата, докато Емил стигна до вратата за персонала и изчезна през нея. Една част от нея искаше да хукне след него, да му се извини може би, обаче не знаеше нито какво да каже, нито как. Тя беше казала просто какво мисли. Не го беше молила за това. Нито да се меси в плановете й да скочи, нито да я кани в стаята си, още по-малко пък да й я оставя. 

Тя погледна към светлото петно, което хвърляше лампата от стаята върху плочките на терасата. Може би пък имаше къде да остане. Погледна отново и ключовете в ръката си. Нямаше как да реши, че си е измислила всичко. Ключовете бяха истински. Със ситни крачки се отправи обратно към стаята и затвори вратата след себе си. За по-сигурно, дори врътна ключа. 

Не беше стая, а направо апартамент. Включи лампите във всички стаи и пусна телевизора. Не беше правила нещо такова, откакто родителите й бяха починали. В минибара имаше храна и макар да знаеше, че ще й я удържат от заплатата, реши да се поглези. Сок и шоколад. Откога не беше яла нещо такова. 

Цяла вечер стоя до късно с шоколад и сок в ръка и се довлече до леглото, когато часовникът показваше три през нощта. Утре беше на работа чак следобед, така че смяташе да си отспи. Зави се презглава със завивката и потъна в сън без сънища. 

..........................................

- Елица? – гласът се чуваше някак отдалеч. 

Тя се обърна на другата страна. Каквото и да искаше хазяинът, щеше да почака още пет минути, да си доспи. Тогава някой рязко я отви. Момичето измрънка и отново я придърпа над главата си.

- Елица! Ставай веднага!

Гласът прозвуча вече доста по-настойчиво и рязко. Тя отвори очи и замръзна. Над нея се беше надвесил управителят на хотела, господин Драганов. Строг мъж, който най-много от всичко държеше на приличието. А ето я нея, в леглото на един от гостите, макар че самият гост го нямаше и дори не беше спал тук. Обаче как щеше да му обясни?

- Господин Драганов, аз...

- Извадила си късмет, Милева! – отговори той странно спокойно. – Хайде, бързо се обличай и да вървим в кабинета ми да обсъдим новата ти работа. Чакам те долу след половин час.

Елица помисли, че сънува. Същият този господин Драганов я беше гонил от фоайето да не го загрозява, докато мие с кофата и парцала. Той би я изхвърлил от работа само да я видеше да припарва около по-заможните гости. А сега я намери тук и не само, че нищо не каза, но искаше да говори с нея и за някаква нова работа. 

Управителят излезе, а момичето скочи и започна да се облича. Как щеше да му обясни и какво беше станало? Едва си беше намерила и тази работа, дано не я загубеше сега.

Облече се възможно най-бързо и се опита да се приведе в приличен вид. След двайсет минути вече стоеше в кабинета на господин Драганов. Мястото внушаваие респект още от вратата. Виждаше се, че тук не викат само хора от персонала, но и доставчици, гости. Цялата стая беше облицована с тъмна ламперия, а едно масивно бюро от същото дърво заемаше половината кабинет. Вместо столове пък имаше кресла, тапицирани със зелена кожа. Елица беше влизала тук само веднъж преди – в деня, в който я назначиха на работа. След това срещите й с управителя бяха по-скоро случайни по коридорите на хотела и най-често завършваха с мъмрене. 

Сега Елица стоеше по средата на стаята и се мъчеше да не трепери. Не искаше да загуби работата си. Господин Драганов я гледаше изпод вежди, все едно я преценяваше. В стаята тишината можеше да се реже с нож и единственото, което се чуваше беше шумоленето с листи от страна на управителя. 

- Е, Милева, имала си огромен късмет! – заключи той и й махна да седне. 

Елица седна на ръба на стола и реши да не се дава без бой:

- Господин Драганов, аз...

- Ти беше препоръчана като говоряща свободно английски език –той я измери със строг поглед. – Вярно ли е? 

- Дд.. да. Завършила съм английската гимназия. Разбира се. 

Момичето нямаше представа какво общо има това с миенето на подове. 

- Чудесно. Както знаеш, тук идват платежеспособни гости, много често чуждестранни. 

- Да, разбира се. 

- Тези гости много често имат нужда от асистентка по време на престоя си. Някой който да им поръчва таксита и вечеря и да следи графика им. Някой представителен – тук управителят направи пауза и я огледа критично. – Досега не бях забелязал, но наистина си хубавка. С прическа и други дрехи, би могло...

- Господин Драганов, тук съм за да работя! А не...

- Ти ще работиш, миличка! – управителят се усмихна. – Като хостеса. Отдавна търсим момиче, но повечето са красиви и празноглави. А на мен ми трябва някой, който да мисли с главата си. Имала си огромен късмет, че си срещнала господин Хаджийски. Честно казано, ако той не те беше препоръчал, никога не бих търсил такъв човек сред чистачките. 

- Господин Хаджийски? 

Елица помнеше имена добре, но не се сещаше да е говорила наскоро с някой различен от камериерките и миячите в кухнята. За останалите беше просто призрак с парцал и униформа. 

Господин Драганов извади плик от едно от чекмеджетата и й го подаде. 

- Какво е? – попита тя и надникна вътре.

Имаше две пачки с банкноти от по сто лева. Момичето погледна учудено към началника си. 

- Аванс, за да си купиш представителни дрехи. С тези няма как да работиш – той махна към палтото й. – И да знаеш, трябват ни представителни дрехи! Нещо скъпо, което да показва, че държим на персонала си. Не ми купувай парцали от битака като това на теб!

Елица наведе глава. Нямаше какво да каже на това, защото наистина дрехите бяха от битака. Само от там имаше пари да пазарува. Вътре с парите имаше бележка. Отвори я и прочете на глас:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай! 

Емил“

- Емил? – повтори тя учудено. 

Вчера беше видяла, че е богат, но защо му беше.

- Точно така. Емил Хаджийски – кимна управителят. – Синът на Владимир Хаджийски, собственикът на тази верига хотели. От ей такъв го познавам. Започна точно като тебе, от най-ниското стъпало. В осми клас миеше коридорите на хотела с една кофа и парцал. Справедлив е баща му, а синът и той излезе свястно момче.  Тази сутрин дойде при мен и не спря да те хвали. Колко си трудолюбива, честна, умна. Направо устата му не млъкнаха. Успя да ме убеди да те взема на пробен срок. Обаче – той вдигна назидателно пръст. – издъниш ли се, няма да те държа на работа, ясен ли съм? 

Елица кимна. Нямаше да пропилее шанса си. За нищо на света. 

- Добре, тогава отивай да си търсиш нови дрехи! – махна й той и тя стана. 

Разговорът беше приключил. Елица не знаеше да се радва ли или да се ощипе, защото приличаше на сън. 

- Ти къде живееше? – господин Драганов се сети да попита, когато Елица беше вече на вратата. 

- Аз, ами...

- Няма значение! – махна с ръка той. – Днес се изнасяш и ще живееш тук! Трябва да си на разположение на клиентите ни постоянно! Ясно ли е! 

На Елица чак й се зави свят от щастие! Не беше смяла дори да мечтае за това. Да живее в хотела! Това значеше, че няма да има нужда да харчи цялата си заплата за наем! Тя кимна и усети как очите й се пълнят със сълзи. 

- Ясно е, господин Драганов. 

- Ах, Милева, ах – закани й се управителят шеговито, - не знам как си го оплела това момче, но той ти направи голяма услуга, да знаеш! 

- Бих искала... бих искала да му благодаря! – смънка тя.

Искаше не само да му благодари. Искаше да му каже, че е спасил живота й два пъти. Първият път, когато не й позволи да скочи и сега – когато й даде работа и нов живот.

Управителят се умисли. 

- Милева, ти искаш ли да учиш? 

Въпросът беше толкова внезапен, че Елица се върна от вратата и седна на креслото пред бюрото му. 

- Господин Драганов, с цялото си сърце, но...

- Защото имаме програма за продължаващо образование на служители – продължи той без да я поглежда. 

Ровеше нещо в бюрото си и най-накрая намери една червена папка. Подаде й я. 

- Ако имаш добри оценки и искаш да учиш нещо свързано с туризма, хотелът ще заплати следването ти, ако се съгласиш три години след завършване да работиш при нас! Разгледай, прецени!

Нямаше какво да преценява. Сълзите направо започнаха да капят върху папката. 

- Искам! Разбира се, че искам! Благодаря Ви, господин Драганов, Вие...

- Тогава спри да ревеш, попълни нужните документи и подавай! – сви рамене той. – Аз не решавам нищо, на по-високо ниво става. Но ако си подходяща, ще направим каквото е нужно. А сега върви! 

Елица обаче се тресеше и не можеше да спре да плаче. Всичко, за което беше мечтала се сбъдваше. Управителят тикна в ръцете й една носна кърпичка. 

- Хайде, хайде, стига си ревала! Хубаво нещо се случва! 

- Аз... затова... Трябва... да благодаря на... Емил... господин Хаджийски – отговори Елица между подсмърчанията. 

- Ще му благодариш, разбира се! Той често отсяда на последния етаж. Каза ми да ти кажа на тръгване, че ако искаш да му благодариш най-добре, трябва да предадеш доброто нанатък. Не ги разбирам аз тия неща, ама на – каза ми момчето, аз на теб ти казвам. Пък като го видиш следващия път, върви го питай. А сега изчезвай от кабинета ми, имам да правя отчети! И с тия парцали да не съм те видял повече! Чакам те довечера с багажа да те настаним в крилото за персонала и от утре си на обучение по етикет! Няма да те пуснем като хваната от гората, я! 

Докато нареждаше всичко това, управителят направо я изблъска през вратата и я хлопна зад гърба й. Елица остана сама в коридора и й се искаше да крещи и да скача от радост. Ново начало! Тя извади отново бележката и не спря да я препрочита по пътя към квартирата си. Щеше да се изнесе още сега и да плати на хазяина, каквото му дължеше. Докато стигна олющената кооперация в Левски Г, в главата й звъняха думите на Емил:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай!“

Докато изнасяше багажа си от мизерната квартира, Елица се закле никога повече да не се предава. И един ден, когато може, да предаде доброто нататък.  

Предай нататък (втора част)

Нечии ръце я дръпнаха силно и докато се усети, вече стоеше от другата страна на парапета. Обратно в света, където нямаше друга цел, освен да търка подове. Тя примигна. Пред нея стоеше момче, горе-долу на нейните години. Тъмнокос, тъмноок, висок. Приличаше на модел, поне на нея така й се видя. От ония момчета, чиито бащи ги глезят от раждането. Такива получаваха кола за осемнадесетия си рожден ден и собствено жилище в момента, в който влезеха в университета. В нейния клас в гимназията имаше поне пет такива мамини синчета. 

- Пияна ли си, те питам? – повтори той като не получи никакъв отговор. 

Тя просто поклати глава и преди той да успее да я хване, отново мина от другата страна на парапета. 

- Чакай! Какви ги вършиш? 

Той също прекрачи парапета и застана но нея. 

- Какво ти пука? На никого не му пука за мен! Махай се! 

Елица усети, че гърлото й се е стегнало и още малко и ще се разплаче. Не плачеше дори пред Роза и антуража й, сега ли беше намерила да плаче. И пред кого? 

- За какво ще скачаш? – попита я отново и се усмихна. - Ако те е зарязал, не си струва да му правиш това удоволствие! Хвани си по-готино гадже и го дразни! 

Тук вече сълзите от очите на Елица просто започнаха да се търкалят по бузите й. Стана й криво, не наистина няма за какво да живее. Нямаше кой да плаче ако я няма. Обаче на богаташите това им бяха проблемите. Всичко друго идваше на тепсия. А тя...

Момчето май разбра нещата погрешно, защото се ухили. 

- Ето, казвам ти, няма смисъл! Хайде, стига с тия глупости и да минаваме от другата страна! 

Той я побутна с пръст. Елица обаче се пусна и се наведе напред. 

- Не са глупости! 

- Добре, не са глупости – съгласи се момчето. - Ако ще скачаме, ще скочим двамата! 

Той също се пусна и се наведе напред точно като нея. Тя му хвърли поглед. Щеше да падне, само още малко да се наведе напред. За себе си не съжаляваше, нямаше смисъл, но на него за какво му беше? Отне й няколко минути преди да успее да попита:

- Ти пък защо ще скачаш?

- Как защо, нали ти ще скачаш? Скачам с тебе, да ти покажа, че ми пука!

- Това си е моя работа! Махай се! 

- Щеше да е твоя, ако не беше тръгнала да се самоубиваш пред прозореца ми – той кимна назад. 

Елица проточи врат. Зад тях наистина имаше прозорец, който светеше. Дори не беше обърнала внимание, когато беше дошла тук. Тя се опита да надникне зад пердетата, обаче от извъртането залитна и се подхлъзна. За миг полетя напред, но той я дръпна към парапета.  

- Ей, полека! 

Момичето примигна. Беше станало толкова бързо, че не беше имала време да каже „сбогом“ и „майната ти“ на света. 

- Аз...

- Трябва веднага да минеш от другата страна на парапета преди са си се пребила! – строго каза той и преди да се усети наистина беше от другата страна. 

- Е – той се облегна на парапета, - сега ще ми кажеш ли кое гадже те е зарязало на сватбата долу, че си дошла тук да кажеш „сбогом“ на жестокия свят? 

Елица се намръщи. Явно това беше светът на богатите – оставаш без гадже и хайде самоубийство. 

- Нямам гадже! Доволен ли си сега! 

- Аз пък какво общо имам? Защо ми се зъбиш? Просто те питам защо искаше да скочиш... 

Тя се намръщи. Нямаше нищо общо, наистина. Обаче имаше смътното усещане, че й се подиграва. 

- Мислила ли си колко ще плачат вашите? – продължи той и пристъпи крачка към нея. 

- Никой няма да плаче за мен – поклати глава Елица и очите й отново се напълниха със сълзи. – Нашите починаха, когато бях на 11. 

Той въздъхна и извади телефона си. Порови в него, а после й показа екрана. На него имаше снимка. Една усмихната русолява жена беше прегърнала момче на десетина години. Елица погледна снимката, после премести поглед върху момчето пред себе си и отговори:

- Защо ме дразниш със снимки на майка си? Вижда се колко много те обича. 

- Това е Дора, бавачката ми – сви рамене той. – Години наред виждам нашите само по празници. Отгледа ме Дора. Майка ми я виждам на Коледа и по Великден. Баща ми – също. Нямам друго семейство освен Дора. Само на нея й пука за мен. 

- Твоите родители поне са живи – въздъхна Елица и се облегна на парапета до него. – А моите... 

- И какво от това, че са живи? София е и моя мащеха, също както и твоя!

Той махна с ръка към града и двамата мълчаливо се взираха в ширналия се град и блещукащите му светлини. Накрая Елица не издържа и попита:

- Ти как? 

- Какво как? 

Момчето не откъсваше поглед от града, все едно търсеше нещо или някого там. 

- Това за мащехата, откъде знаеш?

- Говореше си под нос, докато висеше на парапета, не чета мисли. Хубаво говориш, между другото. 

Той се обърна към нея и се усмихна широко. На Елица й хареса тази усмивка. Изглеждаше искрен.  

- Сега какво ще правиш? Днес трябва да празнуваш! 

- Да празнувам ли? Защо? 

- Защото днес е вторият ти рожден ден – той вече се ухили и посочи към града под тях. – Ако беше скочила, утре сутрин щяха да те стържат от асфалта. 

Изведнъж Елица я побиха тръпки. Погледна надолу и побърза да отстъпи няколко крачки назад. Момчето до нея кимна доволно. 

- Значи най-накрая разбра каква глупост щеше да свършиш? 

- На никого не му пука за мен – инатливо повтори тя. 

- На мен ми пука, както видя – той се засмя и тръгна да прескача парапета. – Хайде, ще скачаме ли? 

- Ей, ама какви ги вършиш? 

Елица се приближи към него и го дръпна. Той се засмя и побърза да се върне от безопасната страна на парапета. 

- Май и на теб ти запука за мене, а? 

- Не е смешно! – тя го цапна по ръката, но усети как сама се усмихва на глупостите му. 

- Не е. Затова ти казвам, че днес трябва да празнуваш! – той беше напълно сериозен. 

Усмивката й изведнъж се изпари. За какво можеше да празнува – липсата на пукнат лев в джоба? Отвратителната работа, може би? Едва сега Елица разбра, че адски много мрази работата си. Не искаше да прекара живота си така. Вече не. 

- Ей, защо се сдуха сега? 

- Нямам пари за наем и храна, работя като чистачка и живея в дупка, за която отива цялата ми заплата – отговори му тя втренчена във върховете на обувките си. 

- Това ли било? 

Той почти се изсмя и след минута пред очите на Елица дрънчеше връзка ключове. 

- Ами това! –тросна му се тя и посочи връзката ключове - На вас, богатите, ви е лесно. Налагало ли ти се е да работиш изобщо? Мога да ти кажа, че е гадно! 

- Ей, ей! Нищо не съм казал! 

Момчето отстъпи няколко крачки назад и вдигна ръце над главата си. 

- Не ме нападай! 

- Не те нападам, обаче и ти не ме дразни! 

- Не те дразня. И ако искаш да знаеш, на четиринайсет също миех подовете в един хотел. За джобни и за да докажа на баща ми, че мога да си изкарвам парите сам. 

На Елица й стана тъжно и студено и тя уви по-плътно яката на палтото си около себе си. Не беше обърнала внимание на вятъра преди това, но сега изведнъж осъзна колко леден е станал.

- Студено ти е! Хайде, ела! – той й посочи светещата врата. 

Чак сега обърна внимание, че е само по риза в студа. Стана й съвестно, че заради нея мръзне. Обаче нямаше никакво намерение да ходи където и да е с него. 

- Аз... по-добре не. 

- Хайде, де! Няма да те изям! Ела да си довършим разговора, нищо не искам от теб. 

Той видя, че се колебае и продължи:

- Оставям вратата отворена и няма да искам нищо повече. Поне това ми дължиш. Обяснение. 

Елица колебливо го последва вътре в един от апартаментите. В стаята до терасата светеше, а на оранжевото диванче бяха разхвърляни най-различни разпечатки. До тях беше хвърлено някакво яке. Отвореният компютър на масата и чашата кафе ясно говореха, че обитателят е дошъл тук да работи. 

- Сядай, сядай! 

Той събра на купчина листите и й направи място. Елица седна на ръба на дивана и се огледа плахо. В този апартамент сигурно се побираше квартирата й три пъти. В другите стаи не светеше, но виждаше още поне две врати. Тя хвърли поглед и на разпечатките – виждаха се някакви графики и колони цифри. 

- Какво правиш?

- Дойдох тук да поработя. Уж сме във ваканция от университета, а старият веднага ме впрегна да съм помагал с бизнеса. Искаш ли? – той вече се суетеше около минибара 

Не я изчака да отговори обаче, така че не след дълго пред нея се появи чаша с портокалов сок. Тя го погледна със съмнение. 

- Само сок е, кълна се! – отново последва широка усмивка.

Хем звучеше сериозно, хем комично, така че когато се настани на дивана до нея с абсолютно еднаква чаша, тя прихна. Изведнъж й стана леко и приятно. Все едно неговото присъствие я караше да забрави поне за малко факта, че е сама, без пари и мрази работата си. 

- Та, защо искаше да скочиш? – попита той сериозно след като преполовиха чашите със сок. 

- Защото и да ме има, и да ме няма, все тая – сви рамене тя. 

- Обаче ако беше скочила, сега нямаше да си говорим. 

- Продължаваш да говориш така, все едно ти пука. Вие богатите все си мислите, че...

Беше й писнало от богаташите. В гимназията й подхвърляха подаяния, но иначе се присмиваха зад гърба й. На работа беше същото. Сега и това момче се държеше по този начин. Другите ги беше приела, обаче този фалш, не... 

Той се намръщи и каза тихо:

- Емил.

- Какво? 

- Имам си име. Емил съм. Все говориш за „вие богатите“ все едно сме едно стадо. 

Звучеше ядосан, така че Елица остави чашата и скръсти ръце на гърдите си. Беше виждала достатъчно позьори, за да е алергична към подобни тънко засегнати. 

- А не сте ли? – озъби му се тя. - Купувате едни и същи скъпи и ненужни неща, ходите в едни и същи заведения! Ако една от съученичките ми имаие айфон пет, другите също мрънкаха на бащите си, че искат такъв. Как ми е писнало от... 

- Не всички са такива! – прекъсна я той и я погледна намръщено. – Не знам с какви кифли и мамини синчета си учила, обаче аз нямам нищо общо с тях. Пък ти мисли, каквото си искаш! 

Тя не му отговори, а започна да изучава стаята. Нова боя, а не като онази в квартирата й, която постоянно се лющеше и падаше по леглото й. Снимки в рамки по стените, голям телевизор. Ниска масичка от полирано дърво. Емил не й обърна никакво внимание, а започна да трака по клавишите на компютъра. Демонстративно се правеше, че я няма в стаята. Личеше си обаче, че се е засегнал, защото не спираше да се мръщи на екрана. 

Елица не се сдържа и след няколко минути надзърна над рамото му. 

- Какво пишеш? 

- Доклад – отговори той през рамо. – Баща ми го иска утре, така че цяла нощ ще работя. А ти се разполагай! 

- Как така? 

Тя стана и направи няколко крачки към вратата. 

Свети Валентин ли? Част 2

Водката и самосъжалението са две неща, които вървят чудесно ръка за ръка. Докато не се събудиш на следващата сутрин и не ти се наложи да изпиеш три аспирина, два литра вода и въпреки това да приличаш на жертва на побой във физиономията. Когато се събудих, направо приличах на MMA борец. Ама на загубилия мача. 

Отпих бавно от ентата си чаша вода за тая сутрин – по-скоро обяд, ама това беше друга тема - и се замислих - какво, мамка му, бях правила предишната вечер? Парченцата започнаха да се подреждат бавно и трудно като части на строшена ваза. Бях прекарала по-голямата част от вечерта в това да кълна Димитър и цялата му фамилия до девето коляно и да се самосъжалявам, защото на Свети Валентин бях сама и се наливах с водка като пълна пропаднячка. Димитър уби Свети Валентин. 

Отидох в банята и погледнах отражението си в огледалото. Аз и на пропаднячка приличах. Обаче това не правеше нещата по-хубави. Съдбата е недоклатена кучка. Точка. Направих си кафе и отпих от чашата. Въртеше ми се в главата, че съм си писала с някого вчера. Обаче с кого и защо, мамка му? Тръгнах да се разхождам из апартамента с чашата в ръка в търсене на телефона. Криеше се гадината. 

Отново отпих от живителната течност, сиреч кафето, което е с концентрация да убие и кон, с отработен жест, да не би киселината, в която киснеше мозъка ми да се разлее. Нямаше го в спалнята, нито беше в кухнята и определено не го бях зарязала на коша за пране в банята. Спрях в коридора, поех си дълбоко въздух и се опитах да си припомня, къде, по дяволите съм го зарязала. Бих си звъннала, обаче хем нямам домашен телефон, хем моят е на без звук. Греда. 

Киселината в мозъка ми се люшкаше ту на една, ту на друга страна и ми стана ясно, че вчера май съм прекалила. В момент на покаяние отидох до хола, за да проверя колко точно от бутилката бях унищожила. Добре поне, че стаята вече не се люлееше както като си лягах вчера. Само ми се гадеше малко. На масата, почиваща кротко до празната ми чиния от торта, се хилеше бутилката водка от снощи. Също празна. Изругах под нос. Мдааа, хубаво се бях напразнувала и затова в момента в главата ми имаше една сюрия казанджии на състезание по коване. 

Седнах на дивана и продължих да си пия кафето. Не знам какъв допинг има в него, обаче винаги успява да ме върне от мъртвите, пардон – пияните. Когато чашата се преполови, едно черно лъскаво нещо ми привлече вниманието. Телефонът ми. На масата ми се хилеше, наглата твар. Лампичката му мигаше, интересно защо. Отключих го и видях непрочетено съобщение във Вайбър. 

„Добро утро Весела,

Пиша ти само да ти кажа, че ми изникна ангажимент и ще мога да дойда на срещата чак в три следобед. Най-искрено моля за извинение и те уверявам, че наистина става дума за нещо сериозно, иначе никога не бих си позволил такова нещо. 

Чакам да се видим в Хепи с нетърпение и ще ти разкажа. 

Поздрави, 

Стефан“

Отне ми три прочитания и втора чаша кафе, докато загрея какво става дума. Какво Хепи, какви пет лева? Скролнах нагоре и установих, че вчера съм се съгласила да изляза на обяд със Стефан. А дори не си спомнях. Нарекох се тъпа идиотка на висок глас и се загледах в цифричките на екрана. Дванайсет на обяд минаваше. Изгълтах чашата на екс и се юрнах към банята. Без значение дали беше Стефан, който истинска жена едва ли беше виждал в това хилядолетие, или някой друг, нямаше начин да приличам на клошарка. 

Огледах тъжно подпухналите и червени очи и косата със стайлинг „бръкнах в контакта“. Това трябваше да се промени. Пуснах водата и тъкмо щях да скоча под душа, когато видях градусите на бойлера. Някой вчера беше забравил да го включи и сега нямаше грам топла вода. Изпсувах още веднъж простия си акъл по двата параграфа – невключения бойлер и срещата със Стефан – и отидох да се ровя като кокошка в гардероба, в търсене на нормални дрехи. Докато се стоплеше водата имах около час, белким това да свърша. 

Естествено, точно когато ти трябва нещо, което да не казва „аз съм фригидна бизнес дама“ или „ела Вълчо, изяж ме“, само такива боклуци ти попадат в ръцете. Натрупах всички сиви, кафяви, черни и сини парцали за офиса в единия край на леглото, а другите парцали – ония, клубните - ги тропосах на другия. Все пак, това беше Стефан, не някой кретен, дето съм забърсала в бара. Не ставаше да отида в Хепи с яркочервена кожена минипола и впито бюстие (тия дори не знаех дали са мои, между другото), или пък да отида с офисния костюм. И в двата случая, щеше да избяга с писъци. 

Вдигнах крачола на пижамата си и открих и друга пречка. Космата пречка. Растителност, която определено нямах време да кося тази сутрин, нито пък имах настроение за подобни изтезания. Все пак няма да спим заедно, ще обядваме! Евентуално. Изрових един черен панталон по мене и токчета. Готово! Набарах и някакъв приличен, но все пак красив пуловер. Ето това е. Аз съм независима жена, не някакъв сексуален обект. Ще гледа тия дрехи, и ще е благодарен, че съм се облякла прилично. Няма за какво да показваме разни неща, дето няма нужда. Щото косматите ми крака не иска да ги вижда. То и аз не исках да ги виждам, така че панталонът беше в интерес и на двама ни. 

Проклетият бойлер най-сетне изключи и блажено се вмъкнах под струята. Хем да боря тежкия махмурлук, хем да се приведа в приличен вид. Така, криво ляво, в три и петнайсет, росна-прясна и полупияна бутнах вратичката на Хепи и влязох вътре. Анорексичните келнерки, помъкнали табли с по-голяма маса от собстветото си живо тегло ме гледаха на кръв, докато се промъквах покрай тях. Все пак ми беше стигнал акълът да пиша на Стефан, че закъснявам. Криво-ляво намерих и масата, след като се блъснах само в четири чужди стола. 

Когато ме видя, Стефан на секундата стана и се ухили глупашки. Такива нахилени физиономии имат малките деца, мъртвопияните и лудите. Стефан със сигурност не беше първите две, за третото не можех да кажа като се имат предвид поздравите на високосна година веднъж. Погледът му се плъзна по дрехите ми и видях нотка на съжаление. Не си искал да видиш Йети, пич, така че се радвай, мина ми през ума, а междувременно, той вече ръсеше любезности:

- Здравей Весела, толкова се радвам да те видя! 

Сисна ръката ми и я задържа толкова дълго втренчен в мен с кравешки поглед, че ми се наложи да изхъмкам преди да се усети и да я пусне. 

- Здравей Стефане, поканата наистина ме изненада – отговорих аз и усмивката му посърна. 

Да се таковам у главата проста! Прозвучах все едно съм дошла на бизнес среща. То не ми беше много ясно на какво съм дошла, ама това интро не беше ок, дори за непукист като мен. 

- Имам предвид, ти постоянно си в сървърното, не излизаш много – опитах се да замажа нещата аз и се захилих кифленски. – Не сме говорили много. 

А дори не съм кифла... Стефан се изчерви до върха на ушите си. 

- Аз... ами... сървърът е моето дете, което трябва да отглеждам. 

Сега беше негов ред да се хили глупаво, така че реших да се направя, че шегата ми е смешна. Сервитьорките ни игнорираха, естествено, така че нямахме какво друго да правим, освен да се опитаме да завържем куц разговор, докато чакаме някой да благоволи да ни вземе поръчката. Стефан явно реши да запълни неловката тишина с правене на четки:

- Весела, шегата настрана, ти си невероятна жена! Винаги съм ти се възхищавал! 

- Мислех, че в сървърното не влизат клюки... – опитах се да го обърна на майтап аз и се заиграх с една от втвърдените си от лак къдрици. 

Какъв късмет, че парафиновите ролки бяха под ръка. Навън беше влажно и кишаво, та добре, че не си изправих косата. Щях да приличам на избягала от лудницата. Само благодарение на ролките в момента приличах на що-годе нормална (и по-трезва от истината) жена. Колкото до комплиментите, научила съм се да не ги регистрирам. Всеки прави четки, когато иска нещо. Обаче още нямах идея какво иска Стефан. 

- В сървърното нищо не влиза, обаче сървърът знае всичко за тебе... – Стефан се усмихна, но виждайки, че на мен не ми е особено смешно, все пак обясни: – Сещаш се „системният администратор вижда всичко“?

Реших да върна топката с нещо смешно, но точно в момента главата доста ме болеше, така че изръсих само:

- Охооо, ДАНС вика сървърното, а?

- Нещо такова – засмя се той на куцата ми шега, обаче си личеше, че е горд с постижението си. – Та, да кажем, че следя какво се случва в офиса, нищо че не излизам много-много по коридорите. Още веднъж ти благодаря, че дойде – тук последва топла усмивка. 

Вече не приличаше на влюбено пале, обаче някак си личеше, че му е приятно да е при мен. Хубаво усещане, макар че можеше като нищо да се дължи не на неговото присъствие, а на водката коварно пъплеща все още из кръвоносната ми система. И въпреки това си беше хубаво усещане. 

- Мислех, че всички се страхуват от ледената кралица... 

Преди да се усетя, ъгълчетата на устата ми вече се бяха извили в усмивка като неговата. 

- Страхуват се момчетата – сви рамене той и махна на една профучаваща покрай нас сервитьорка да дойде, - мъжете го приемат като предизвикателство. 

- Значи съм само предизвикателство? – гласът ми беше станал с две октави по-нисък. 

Ходиш по тънък лед, драги, мина ми през ума. Две фрази накриво и щях да си тръгна като едното нищо. Адски мразя бройкаджии и басове. Не на мене тия. 

- Не, не! Весела, не исках да съм толкова прям, но ако искаш и ти е приятно... хм... – червенината отново изби. 

Точно в тоя момент обаче някаква сервитьорка с притеснително щръкнали ключици се домъкна да ни пита избрали ли сме си. Не бяхме, но пък ми се ядеше сладко, така че си поръчах си кола и торта, а Стефан се задоволи с кафе и решихме да разгледаме опциите за обяд. Вече ме гонеше пиянски глад така и така. Стефан реши да се крие зад менюто известно време, но продължаваше да е по-червен и от късите полички на момичетата с таблите. 

Мълчахме няколко минути, които разделих между изучаване на неговата скромна личност и видовете свински каренца в менюто. Оказа се, че не бил толкова смотан, сега като го разгледах. Вярно, носеше очила, ама кой IT не носи? Това беше като част от униформата. На врата на лекарите виси слушалка, на носа на IT хората пък са кацнали очила. Иначе си личеше, че си обръща внимание, не е някакъв пълен зубър. А и като изключим кравешкия поглед в началото, никак не беше зле. Даже изобщо. Ама кой да види като постоянно кисне при сървъра или е на четири крака под нечие бюро с кабели между зъбите...

Той остави менюто и с изражение на смъртник продължи фразата, откъдето беше спрял:

- Казано накратко, Весела, харесвам те. Ето, казах ти го! 

Бях си мислила, че не може да стане по-червен, обаче сега започнах да се чудя дали няма някакви здравословни проблеми. Отворих уста, обаче нямах идея какво да му кажа. Какво се казва на човек, с когото не сте разменили и пет приказки, а ти сервира ни в клин, ни в ръкав, че си пада по тебе? Такъв момент не бях имала от гимназията, когато Ванчо, или Ванчо Валето както му викахме, от съседния клас ме беше дръпнал зад училището да ми се обяснява в любов. Ама тогава бяхме на по четиринайсет и двамата. А сега... 

- Виж, Весела, не си длъжна да казваш нищо – продължи Стефан и пъпчивата физиономия на Ванчо изчезна от съзнанието ми. – Исках просто да видя дали... 

- Стефане, не знам какво да кажа. Ти почти не си говорил с мен, а сега...

Реших да бъда максимално честна. Открити карти. И да се свършва тая мъка! Стефан посърна. Чак ми стана жал. Не исках да съм зла. Обаче изобщо не го познавах. Само по филмите главните герои не са разменили и три приказки и после се хвърлят един на друг в обятията. 

- Защото съм тъпак и всеки път когато те видя си глътвам не граматиката, ами програмните езици направо! – каза той мрачно, обаче на мене ми стана толкова смешно, че се хилих със сълзи поне три минути. 

Стефан изглеждаше като препикано мушкато междувременно и пребледня, така че, когато отново бях в състояние да говоря му казах:

- Аз нямам нищо против да се опознаем, Стефане и наистина съм поласкана, че ме харесваш. Честно казано и ти не си за изхвърляне. Даже никак – тук го измерих най-демонстративно с поглед и червенината, започна да се прокрадва по бузите му като клоунски грим. 

Той си пое дълбоко въздух, все едно досега е бил на състезание за гмуркане и червенината започна да се оттича от лицето му, връщайки му нормалния цвят на кожата. 

- Значи... все пак... 

- Ще се радвам да се опознаем – усмихнах се аз. – Не знам нищо за теб, освен, че си Господ Бог на системните грешки... 

Сервитьорката тъкмо се върна с първата ни поръчка и прибавихме по нещо за ядене. Аз свински каренца, той – рибай стек. Дотук добре, не беше веган, био или нещо от сорта. Започнах да чопля тортата, а той просто ме гледаше. Той ме изчака да я изям – хубава щоколадова торта беше – и каза:

- Дори не знам откъде да започна. 

- Нито пък аз, вярваш ли ми? – ухилих се аз.

Как не, по пътя до ресторанта, бях репетирала трийсет и седем пъти речта „искам да си останем само колеги“, с която планирах да разкарам досадния колега. Обаче сега се оказа, че тоя досаден колега нещо почва да ми харесва. Хванах се, че съм се зазяпала по зелените му очи. Бих убила да имам такива. Е, образно казано де... 

- Попитай ме нещо – той ме извади от транса ми. – Наистина не знам какво мога да ти кажа. 

- Ами, какво правиш, когато не бачкаш като IT? И само не ми казвай, че играеш на компютъра! 

- А, не, планинар съм – отговори той и очите му светнаха. – С едни приятели сме намислили тая година да направим Ком-Емине. Иначе обичам да съм навън. Достатъчно се пуля в екрана по цял ден.

Вилицата падна от ръката ми с дрънчене в чинийката. 

- Да, бе, да! 

- Така, така! – кимна той доволно. – Сигурна беше, че ще кажа нещо задръстено, нали? 

Сега май аз се изчервих, защото усетих издайническото парене по бузите. Вярно бях очаквала да ми каже нещо супер задръстено. Обаче като се замислех, не изглеждаше като човек, който прекарва свободното си време втренчен в някоя компютърна игра. Най-малкото, това тяло трябва да се поддържа, а не приличаше на нацепена батка. Ни най-малко. Но пък не беше тюфлек от никъде. 

- Сигурна бях – признах си аз и пак се хванах, че пак си играя с една от къдриците. 

- Сега е мой ред – каза той и остави вилицата настрана. – Какво прави една ледена кралица в свободното си време? Не държиш хора заключени някъде, нали? 

Излихих се. Да, в офиса май се носеха какви ли не слухове... 

- Сега ти ще се изненадаш – зяпам исторически сериали и пътувам.

Очаквах да направи физиономия, обаче не. Даже се оживи. 

- О, това е чудесно! Аз също обичам! Последния път ходихме до Гранада една група откачалки! 

Преди да се усетим, се разговорихме за това кой къде е бил, какво е видял и какво иска да бъде. Оказа се, че Стефан хич не е задръстен и свит. Даже и читаво чувство за хумор имаше. И май наистина ме беше харесал, че да се смее на пълните глупости, които ръсех от време на време. Сервитьорките минаваха покрай нас и ни гледаха на кръв задето не освобождаваме масата, но пък ги разкарвахме напред-назад за още безалкохолни, докато не спираме да дрънкаме на доста висок глас. 

Веднъж като Стефан се беше успокоил, не можех да го надприказвам – а съм дрънкало, както обикновено твърдя. От дума на дума, времето минаваше и когато се присетихме да ядем, мръвките бяха станали почти на подметки, ама не ми пукаше. Нито пък на него. Навън беше вече тъмно, когато излязохме под ръка от Хепи. 

- Беше прекрасен следобед! – каза ми той усмихнато. 

- Така е! 

Замалко да му кажа да се видим пак, ама се сетих, че тая реплика не е моя и побързах да си прехапя езика. 

- Да те закарам? Студено е, не искам да се пребиеш в това време.

- На няколко пресечки съм, а после няма да има къде да паркираш...

- Няма значение, ще спра на аварийни. Хайде, какъв кавалер ще съм ако аз се прибера с колата, а теб те зарежа да се пързаляш по леда? 

Не можах да устоя на тоя поглед – пак беше кравешки, обаче ми харесваше да ме гледа така. Все едно вижда само мен и никоя друга. Така че след няколко минути Стефан караше по заледените еднопосочни улички в центъра за да ме закара до вкъщи. В колата беше настъпило неловко мълчание. Дали пък не бях издрънкала твърде много. Или може би той беше съжалил, че ме е поканил? Не, едва ли. Докато се взирах в падащите снежинки ми минаваха ей такива хубави мисли през ума. 

- Искаш ли да се видим пак? – попита ме той и подскочих. 

- А? 

- Някой май се беше отнесъл... – Стефан се засмя нервно. – Попитах те дали искаш да се видим пак? 

- Да... да, разбира се. 

- В сряда? След работа? На по питие? – изстреля ги толкова бързо, че явно беше репетирал това и го беше страх да не го прекъсна. 

- Ами... добре – усмихнах се аз. 

Откопчах колана и отворих вратата. 

- Благодаря ти, че ме докара. Изкарах си чудесно. 

- Аз ти благодаря! 

Излязох от колата и използвах вратата за опора, защото токчетата ми се хлъзнаха доста опасно по паветата. 

- Добре ли си? 

Стефан тръгна да откопчава своя колан, но махнах с ръка. 

- Всичко е наред! Карай внимателно!

- Хахаха, разбира се! Лека вечер! 

Затворих вратата и някак се добрах до входа. Когато отключих, часовникът отброяваше осем вечерта. Тъкмо време да погледам малко от историята на Джейми и Клеър. Забърсах малко от тортата от вчера, имаше дори телешки стек за печене и седнах да гледам. Точно по средата на първата серия, когато се чудех дали Стефан не прилича поне малко на актьора от сериала, телефонът ми изпиука. Отключих го – пак Вайбър. 

„Здравей Весела,

Още веднъж искам да ти кажа, че ми беше невероятно приятно да се видя с теб днес. Пожелавам ти лека вечер! 

Стефан “

Усмихнах се на съобщението и набърза ръка написах мил отговор на автора му. Какво пък, Свети Валентин може и да не ми беше донесъл нищо, ама пък бай Трифон Зарезан май ме уреди с мъж. Щеше да се види...