Лично дело (1)

I’m in love with the shape of you,

We push and pull like a magnet do...“

Ед Ширан започна да припява маниакално-жизнерадостно от телефона ми. Изръмжах и извадих бръмчащата машинка, която допреди малко си кротуваше във вътрешния джоб на якето ми. Плъзнах зелената слушалка по екрана без дори да погледна кой е номерът. От другата страна на линия някой ревеше.

- Ваньо... Ваньооооо! – проточи познат старчески глас. Не можех да се сетя коя е жената, защото мозъкът ми беше яко блокирал. Така става след като си 24 часа на наблюдение – Ваньоооо... – продължиха воплите.

- Ваньо, аз съм леля ти Ванче, Ванчето, от съседния апартамент... – тук започна да хълца, но се овладя бързо. – Чичо ти Стефан, моят Стефчо – още поне пет минути неконтролируем рев, а междувременно на мен ми се изправи косата – убиха гоооооо. Убиха моя Стефчоооо! На кого ме остави Стефанееееее! – риданията я задавиха.

Последва още рев, така че отдалечих телефона от ухото си. Мразя да ми реват на главата. Адски мразя. Действа ми на нервите. Обаче, мамка му, честичко ми се случва. След малко старицата се окопити, защото продължи хрипливо да нарежда:

Стигнах за има-няма десет минути. Дори не помня как съм карал в софийското движение, защото в главата ми като на развалена грамофонна плоча се въртяха воплите на леля Ванче. Пред блока бяха напаркирали две патрулки и една линейка. Мамка му. Харесвах чичо Стефан. Едно време той ме научи да ловя риба... беше ми като баща. Даже повече от баща. Как можах да не разпозная леля Ванче по телефона? Шибано наблюдение, беше ми размътило мозъка...

Изръмжах и затворих. Кръвта във вените ми се смрази. Повече информация не ми трябваше. Зарязах наблюдението и подкарах колата обратно към нашия блок. Това не можеше да е истина. Живея в кофти панелка в „Младост“, от ония дето са пълни с пенсионери, покривът тече, а мазето се наводнява. Беше останала от нашите и когато останах сам, просто нямах избор.

Изпсувах под нос и се качих на бегом по стълбите до нашия етаж. Асансьорът не работеше (защо ли да работи изобщо, като ти е нужен?). На стълбищната площадка беше стълпотворение. Някакви хора с униформи и пълна липса на такт към чуждото нещастие– младши сержанти, ако се вярва на броя чертички по пагоните, на тях още им е широко около врата – лекари с бели престилки и подути от умора очи, и някакви странни лица, цивилни. Обаче само привидно. Мога да ги позная от километри – това е привидната небрежност на ония, чиято работа е да изучават околните. Следователи, мамицата им мръсна. Тия не мога да ги сбъркам. Продажна пасмина. Повдигаше ми се като се сетех, че за малко да стана един от тях.

Промъкнах се между суетящите се хора и влязох в апартамента. Риданията и нареждането на леля Ваня се чуваха още от долния етаж, така че реших да говоря с нея по-късно. В хола, на любимото си кресло, седеше чичо Стефан. Така го заварвах всеки път, когато се върнех от гимназията или от университета. Седнал там, за да погледа телевизия. Само че сега между очите му зееше дупка, а тапетите на цветя на стената бяха опръскани с кръв и мозък. Около него се суетяха лекари в бели престилки и криминалисти в стерилни костюми.

Обърнах се по посока на шума и видях дребничка стройна жена да стои на прага. Носеше костюм, но по тона установих, че със сигурност е част от пасмината полицейски боклуци, нахлули в апартамента да „разследват“. Аз бих казал, че са дошли да заметат следите на изрода, който е убил чичо Стефан. Явно не съм реагирал както е очаквала, защото се приближи към мен и ме огледа изпитателно. Върнах й погледа. Стройни крака, хубави гърди (сакото не можеше да ги скрие), красиви черти като на манекенка, дълга руса коса вързана на опашка.

Доповръща ми се. Двамата с леля Ваня кажи-речи ме отгледаха, когато родителите ми ненадейно си отидоха от този свят. Тогава бях на 16 и двамата съседи поеха върху себе си всичко. Разходите по мен, възпитанието, даването на акъл, родителските срещи, дори сметките вкъщи плащаха, докато не си намерих работа. Двайсет години те ми бяха повече от родители. А ето сега... Идеше ми да псувам, да крещя, да убивам... На кого какво беше направил чичо Стефан?! Той нямаше оръжие и беше повече от ясно, че не се е застрелял сам. Тогава какво се беше случило?

- Веднага напуснете местопрестъплението! – сгълча ме женски глас. - Веднага напуснете местопрестъплението, господине! – повтори тя и ми посочи вратата, в случай че не ми е станало ясно къде трябва да отида. - Иначе може да заличите важни улики! - А вие сте? – заядох се аз. – Тези хора ме отгледаха, имам право да знам какво се случва! - Лейтенант Велинова, младши следовател от 7мо РПУ. Разследвам смъртта на Стефан Йорданов. А сега напуснете местопрестъплението!

Огледах я още веднъж и някъде в едно затънтено ъгълче на съзнанието ми се зароди идеята, че ако бях учил с такова парче в университета, със сигурност щях да съм я забил. Лейтенант Велинова продължи:

Заслушах риданията на леля Ваня от съседната стая и всичко посивя. Чичо Стефан беше мъртъв. Нямаше го вече... Потрих лицето си с ръка. Сега не беше да се самосъжалявам. После, когато се сдобия с нещо, с което да работя. После. Трябваше да намеря тоя изрод и да го разкъсам на парчета.

- Добре ли сте? – попита ме тя и сложи ръка на лакътя ми. Явно съм я погледнал крайно злобно, защото побърза да се поправи: - Извинявайте, ясно е, че не сте добре. Как се казвате? - Аз...ъъъ, Иван Петров. Тя отново се вгледа в мен и изведнъж очите й се окръглиха.

- Не ме ли помниш? През 2003 бяхме заедно в университета. Право, в СУ? Не помниш ли? – тя помръкна и промърмори, все едно на себе си: - Как ще ме помниш, аз така се промених...

- Пешо? Пешо, не ме ли помниш? Примигнах и се зачудих кой е лудият тук. Кого да помня? Нея определено я виждах за пръв път. Следователката продължи:

На кого какво беше направил чичо Стефан? Едно време е бил механик и до последно оправяше трошките в квартала. И мен ме научи да оправям коли, все ми набиваше в главата, че трябва да имам занаят в ръцете. Двамата с леля Ваня бяха на седмото небе, когато влязох да уча „Право“, но все пак си имаха едно на ум. И се оказаха прави, защото само след три месеца работа в полицията, реших че това не е за мен. И станах частен детектив. Къде-къде по-лесно е да шпионираш богати съпруги и неверни съпрузи или пък да издирваш ценни вещи на фона на ежедневния поток убийци, крадци и изнасилвачи... В София има в изобилие и от едното, и от другото. А ето че сега работата която мразех влезе с гръм и трясък в живота ми ведно с момичето, към което чувствах вина. Едно време все мен използваха да измъквам записките й, защото всички бяха наясно с какви очи ме гледа. А сега... съдбата е кучка. Мръсна, долна кучка!

- Не ме помниш, а аз теб те помня. Аз съм Алекс, Александра. От трета група. Вярно, тогава бях дебела и носех очила, сега сещаш ли се? – погледна ме толкова настоятелно, че се почувствах задължен да разровя из вцепенения си мозък.

В паметта ми изникна образа да дребно момиче с наднормено тегло и очила-лупи, което носеше бабешки дрехи, седеше на първия ред банки и записваше всичко, което чуе и което целият курс подиграваше. Докато не дойдеше сесия. Тогава тя щедро помагаше на всички и всички дружно я забравяха след края на последния изпит. Даже й бяха лепнали гнусен прякор – Алекс Плондира. Тръснах глава. Съдбата е кучка. И сега същата тази кучка си правеше ташак с мен. От всички точно тя ли?

- Сещам се – смънках аз малко виновно. – Много си се променила. - Така е – кимна тя, - щеше ми се да се бяхме срещнали по друг повод, наистина. Сега обаче трябва да излезеш, защото тук наистина пречиш на работния процес.

Не знам колко време съм стоял така. Помня, че изнесоха чичо Стефан в чувал на носилка и че воплите на леля Ваня стихнаха по едно време. Някой ме потупа по рамото и в ръцете ми се озова някакво надраскано листче от тефтер. Стиснах листчето и отидох до близкия магазин. Трябваше ми пиене. Нямах сили да говоря с леля Ваня. Просто нямах. А и какво можех да й кажа? Така че се повъртях в кварталния супер и събрах две бутилки бира, уиски, водка... Исках да се напия.

Тя ми даде начален тласък по посока на вратата и изведнъж всичките ми идеи да се правя на нагъл, да крещя, да викам и да псувам, просто се изпариха. Излязох като на сън и седнах на стълбите. В ръката ми тикнаха кутия цигари и запалка и се обвих в облак дим.

Взех една чиста чаша от сушилника до мивката, седнах на масата и си налях уиски. Изпих го на екс и си налях още една чаша. После още една и още една. Не помня колко време съм пил така, но в един момент всичко просто се разми и някъде от небитието дочух гласа на чичо Стефан, който ми се кара, че така пият само пропадняците. Какво пък, аз си бях пропадняк. Въпреки техните усилия да ме направят човек.

Когато се върнах на стълбищната площадка, вратата на леля Ваня и чичо Стефан беше затворена. Стана ми тъжно, но не посмях да вляза. Помня как когато нашите си отидоха, че не исках да виждам никого. Тогава леля Ваня идваше да оставя храна в кухнята. А сега? Какво се прави в такъв случай? Когато човекът, с когото си живял петдесет години си е отишъл от тоя свят? Тръснах глава и превъртях ключа на своята входна врата.

Вътре ме посрещна мрак и самота. Въпреки постоянното опяване на леля Ваня, така и не „завъдих момиче“. Имах връзки, но никога нищо сериозно. Сега обаче много ми се искаше да има кой да ме посрещне на вратата, да ми помогне с торбите, да ми нареже салата... Изръмжах и отидох в кухнята.

x

Всичко си беше така, както го беше оставила мама преди да тръгнат онази сутрин. Колкото и да правех буламачи там, все се опитвах да поддържам реда, който обичаше тя. Така се чувствах по-добре, все едно част от тях е още с мен.

Как влязох в „Революция Z“

Работата на учителя е призвание. Което никога не съм усещала. 

Вероятно защото в гимназията прекарвах половината си време в това да бъда кошмар за кой да е даскал. Лошото в случая беше, че хем бях кошмар, хем нямаше как да ми пишат двойка (учех си, просто). Затова сме стигали до куриозни случаи с това да ме гонят вън от стаята. 

- Напусни! – крещи учителят ми по философия на фалцет, защото вече съм го докарала до нервна криза. 

Аз се мотая, но след шестия крясък все пак излизам. Обаче оставям вратата отворена, взимам си един стол от най-близкия чин и сядам в коридора. 

- Напусни! – крещи отново педагогът с две октави по-високо.

Не помня кой рокаджия пищеше в пет октави, но точно в тоя момент май моят учител имаше по-голям вокален диапазон. Аз обаче най-невъзмутимо се настанявам в коридора, точно пред отворената врата и отговарям:

- Господине, Вие ме изгонихте от стаята. Аз де юре съм извън стаята. От коридора има правомощия да ме изгони само директорката. 

Той крещя нещо, но се примири (часът така и така почти беше свършил). Парадоксът в случая беше, ча абитуриентския ми бал този същият педагог беше единствен от целия учителски състав, който искаше да се запознае и да се снима заедно с мен и с нашите. Случва се дори да се засечем в трамвая и да разменим по някоя и друга дума. Та, надявам се да не е останал с лоши чувства.

Понеже се знам каква съм била като тийнейджърка, някак идеята да съм от другата страна на барикадата никак не ме блазни. Ама никак. За това да набиваш в главата на подрастващи назобени с хормони хиперактивни някакъв учебен материал трябват нерви като корабни въжета и по възможност търпение като за стадо волове (един вол би починал на края на първата седмица). 

Аз призвание да се правя на Рада Госпожина никога не съм имала. Обаче ми се случи и аз да вляза в „Революция Z“, сещате се оня филм за учениците, които си направиха рок банда. Беше супер известен преди време. Забавен, свежарски и пълен с музика. Аз попаднах в аналогична ситуация. Не, не съм си правила рок банда в гимназията. Просто, подобно на героя на Юлиан Вергов от сериала, станах даскал. По случайност. 

Всичко започва един лежерен априлски следобед, когато си щракам по телефона. Попадам на пост във Фейсбук от моя бивша преподавателка от университета, че се търси човек с английски по заместване. В момент на умопомрачение решавам да й пиша за информация. И без да искам се набутвам с двата крака в едноименния български филм. Точно като Юлиан Вергов, от немай къде. 

За по-малко от половин час вече се сдобивам с телефона на зам. директорката и препоръки от преподавателката си. „Брех“ викам си аз „като ме е препоръчала жената, дай пък да звънна, че ще стане конфуз.“ Звъня. Разбираме се да отида на интервю за работа на другия ден. 

Училището е престижно, голямо, известно и тъй нататък, та не виждам причина да не опитам. В крайна сметка, трудов стаж си е нужен, а и човек никога не знае. Едно време като си карах педадогическата практика нямах проблем с подопечните (бяха едни много сладки десетокласници, към които бях развила Стокхолмски синдром), та с целия си двайсет и шест годишен ентусиазъм се юрвам на интервю. Изтупана като за офис. 

Вървя аз по коридорите на училището и ме наляга носталгия. Вчеееера ли бяхме на 16? Край мен тичат деца със свръхзвукова (от малките класове) и установявам, че един начален курс по самоотбрана/карате/телекинеза или левитация никак няма да е излишен за избягване на нископрелитащи малолетни обекти. След като се губя два пъти в сградата, успявам да намеря кабинета на зам. директорката. 

Там ме хващат от главата за краката и направо ме назначават. По заместване. Веднага. От понеделник (действието се развива в петък на обяд). Една блага дама от „Човешки ресурси“ ми дава списъка на Шиндлер с нужните документи, зам. директорката ме надарява с два самара учебници и непроверени контролни и ме пускат да паса по обратния път към дома да събирам документи за смет. Защо за смет ще стане ясно по-късно. 

В понеделник сутринта успявам да се добера до психодиспансера (удостоверението, че не се водя на отчет е напълно задължително за да почна работа като учител – и правилно, впрочем). Та, намирам сградата и се оказва, че вместо да ме проверят в регистъра, ще трябва РЕАЛНО да си поговоря с психиатър. Лошо, че като се знам каква съм, току-виж скоропостижно ме качат на някоя линейка за Карлуково. 

Чувствам се като Щирлиц хванат от КГБ. Първото нещо, което ми идва на ум е да казвам истината (и да премълчавам, ако се налага). Идва моят ред и се изправям лице в лице с надзирателка от концлагер. Къса коса, студен поглед като на умрял шаран (от миналия Никулден), баааавен и монотонен глас, който ако не си флегматик ще те извади от релси още на третата фраза. Сядам на едно столче пред бюрото й и първата ми мисъл е, че НЕ ИСКАМ да остана тук завинаги. Пак си припомням за Щирлиц. 

Започва разпит. Истински разпит. С повтаряне и перефразиране на въпросите по шест пъти. Аз се опитвам да се правя на жизнерадостна млада жена опиянена от възможността да обучава младежи като за първа работа, което не е съвсем вярно, ама карай. Повтарят ми въпросите по десет пъти. После се започва с въпроси, които на практика изобщо не са предмет на психотест. Една част от мен иска да й каже да си гледа работата, НО друга част разсъждава, че подобна реакция ще я накара да ми напише някое и друго афективно разстройство в епикризата и тогава здравей халоперидол! Така че отговарям. След петнайсет минути кръстосан разпит получавам Оскар за изпълнението си, пардон - заветната хартийка - и се отправям за първия си работен ден. 

За настроение, си тананикам саундтрака на филма „Революция Z“. „Не, няма да ме видиш долу!“ пееше вокала на тийн групата. „Аз искам да летя високо! Ела със мен и полети!“ 

Моите подопечни са осми клас. Подготве – сиреч ще си гледаме муцуните по шест часа на ден. За да научат езика. Когато аз бях на техните години, обикновено към петия час откачах яко, така че сега съм се зарекла да бъда яка даскалка. С маршова стъпка се отправям към кабинета – отключено. Хвърлям си чантата и плика с учебниците на катедрата и изведнъж ме тресва. Опааа, сега аз съм врагът. Нищо, доскоро съм им била на акъла, ще се получи. 

Влизат моите трийсет парчета. Момчета с мутиращи гласове и маниери на деца от детската градина. Момичета с детски фигури, но с поведение на кокетки. Звънецът не е бил, така че звукът е оглушителен. Направо може да се ползва от Гестапо за шумов тормоз. Пак ми се налага да си припомня, че аз съм била горе-долу на същото дередже. 

Бие звънецът. Изчаквам да се поукротят и обяснявам коя съм и какво правя тук. В главата ми е филмът „Опасен ум“, където главната героиня отиваше да преподава в гетото и все пак успяваше да накара децата да учат. Викам да съм не по-малко яка от нея. Казвам си името и фамилията и че ще се гледаме до края на срока вероятно (т.е. до края на юни). Тълпата пред мен никак не е ентусиазирана. Предишната учителка си е тръгнала за две седмици. 

Няма значение, викам си аз. Не се предавам лесно и филма, в който в момента участвате, аз съм му писала сценария. Така си мисля. Започваме часа и първоначално са уж тихи. За един час обаче нещата стават сложни. Зверилник. Аз предупреждавам, че само днес им пускам фандък, защото ми е първи ден с тях. Греда. Казано накратко, за три часа главата ми стана като тъпан. Кънти на кухо от тийновски крясъци. Лошо, много лошо. 

Междувременно, дечурлигата, които вече наричам „гаменчета“ на ум, не спят и веднага са ме издирили в интернет. Почват да ме разпитват за фотография (това ми е другата работа и с това излизам в интернет). Отрязвам с три технически термина и се връщаме обратно към часа. Ден първи минава, а аз се връщам вкъщи с явния план, че следващият ден така няма да бъде. Аз даскал ли съм или кво? Ще видят те кон боб яде ли! 

На втория ден ще имаме шест часа. Вторник. Забавно от всякъде. Аз съм се подготвила със задачки, на който му е скучно да си решава. В крайна сметка, каква е файдата да пишеш задачи по математика в час по английски??? Моите подопечни гаменчета май обаче не са схванали намека, защото от първия час започва такъв джангър, че само си викам „дано“. Дано не ме изложат. Обаче не се получава. Излагат ме. Крещят и пищят. Аз обаче имам дробове на оперна певица и маниери на фелдфебел, така че към четвъртия час нещата се променят. 

Решавам да проведа разговор, който никой даскал не е водил в ученическата ми кариера и да им обясня, че ако искат да им направя живота черен, ще им го направя. И че това им е последното предупреждение. Къде ти? Хормоните бушуват, игрите на телефона са далеч по-интересни. А моят външен вид брутално лъже. 

Така че подрастващите се уреждат с кофти диктовка. Докато чета хипер-гадния текст, а те мрънкат, че никой не им бил казал и че било много трудно, се чудя как аджеба пък Юлиан Вергов във филма беше егаси якия даскал. По физика. Магията на киното, явно...

А аз на втория ден минах към наказателни методи. Излагация! Ама или това, или скоропостижно ще ми трябва жълта книжка. Аз чета, те дружно мрънкат, сумтят, мърморят под нос, тръшкат се. Човек ще каже, че ги карам лозе да копаят, а не да напишат два абзаца на английски. Злорадствам и обяснявам, че колкото пъти ми вдигнат нервите, толкова пъти ще има наказателна диктовка. Плюс това, трябва да могат да пишат под диктовка. „На мен едно време ми правеха диктовка в подготве клас всеки ден“, поучавам ги аз в стил „на твоите години вдигах щангата с една ръка“. Отбелязвам си на ум да издиря въпросната книжка и да почна да ги тероризирам с нея. 

Следва любимият въпрос на всеки даскал „Ама с оценки ли?“. Да, кимам аз като канибал току-що попаднал на цял сал корабокрушенци, с оценки ще е. Като им врътна по някоя „педагогична“ двойка, да видим дали ще се държат по същия начин. Часът свършва и трийсет намусени физиономии ми предават омачкани листчета от различен калибър. 

Прибирам ги злорадо. „Не, няма да ме видиш долу!“ Главата ми е с размера на дирижабъл, нервите ми са заредени с нитроглицерин и съм твърдо решена да проверя всичките им скапани контролни и да ги нанеса в дневника. Поне тая власт ми е дадена. Прекарвам вечерта в проверка на контролни (и постоянно проверяване дали аз не затъпявам вече, поправяйки нещо вярно на грешно). На следващият ден се впускам в сметки и изчисления, на които би завидял кой да е счетоводител. Смятам точки. Че сакън да не пиша на някого три вместо четири. Така, спретната, чиста и с контролните под мишница отивам в училището. 

Целокупното ученичество ме гледа с видимо презрение и явно ми крои комплот, но в момента това няма значение. Раздавам контролни, нанасям оценки. Настава олелия. Проверяваме безконечното домашно, с което съм ги наказала предишния ден. Написали са го. Ти да видиш. Не всички си харесват оценките, НО това не означава, че са си взели поука. Дотам, че след два часа влиза зам. директорката. Без предупреждение. И започва да ги овиква. 

Седя до нея и ме е срам. Заради тях. Сигурно така се чувстват родителите, когато детето им е направило беля и трябва да се червят пред ядосания чичко на третия етаж, чийто прозорец е счупил техния хубосник. В момента обаче ме е яд, защото те са ме изложили. Все едно не си върша работата. 

Зам. директорката излиза, а моите трийсет парчета си сядат по местата в пълна тишина и с омърлушен вид. 

- Днес ме изложихте – започвам да обяснявам аз с възможно най-назидателния си тон и се старая да звуча доста гробовно-засегнато. – Защото това, че вие крещите, за зам. директорката значи, че аз не си върша работата. 

- Ама госпожо, то не е така – обажда се някой отворко от задния чин. 

- Точно така изглежда в нейните очи – продължавам да говоря на съвест аз. –Много ми се искаше да не бъда от онези даскали, които да помните с омраза. Явно не може. Онзи ден ви предупредих. Повече предупреждения няма да има.

Работим в тишина известно време, но само след половин час услужливо късата тийнейджърска памет им изневярява и шумът става достатъчен, за да троши стъкла. Вадя арсенала с наказания и започвам да раздавам персонални задачки на най-наглите. Така де, няма нужда да наказваме всички. Никакъв ефект. Значи изпитания метод. Децата са като кучето на Павлов. Все някога ще почнат да свързват шума с диктовката, която е като бич за техния иначе безгрижен четиринайсетгодишен живот. А Павлов, сиреч аз, може и да трябва да проверява контролни по нощите след това, но е за добра цел. Науката иска жертви.

Диктувам аз, глуха за мрънкането, воплите и родилните мъки в стаята, а на ум почвам да кроя план. С риск да ме нарекат Хитлер, аз на тези трябва да им спретна един Блицкриг, иначе те мен ще ме окупират като Франция по време на Втората Световна. Тая няма да стане. Разделяме се адски враждебно. 

„Не, няма да ме видиш долу!“ тананикам си аз в трамвая и обмислям пъклен план как да им стъжня живота. Не мога да гоня никого от час, защото може скоропостижно да търкам някой нар в Сливенския, ако на подопечното му се случи нещо. Да ги водя при директора е напълно безсмислена дейност. Хайде де, главо проста, мисли! Допреди осем години и ти си била от другата страна на барикадата! 

Аз обаче, като същий Жавер, съм твърдо решена да разбия защитата на осмокласническата комуна. Щом като не ме обичат, поне да се страхуват от някоя и друга двойка (честно изкарана, разбира се) и да пазят поне що-годе тишина. Колкото човек със слухов апарат да не може да ги чуе. Цяла вечер обмислям пъкления си план и съставям списък с най-гадните ученически занимания. Така де, не падам от Марс, все с нещо ще ги накарам да млъкнат. 

На следващата сутрин се обличам и помъквам списъка с военните планове. Бабет отива на война. Те ме гледат кръвнишки, а аз се усмихвам като сериен убиец. Преди да започне часът обаче, една колежка ме дръпва в коридора да поговорим. 

- Разкатай ги – казва ми тя под сурдинка. – Една от тия нахалници в сряда е звъннала на майка си да й покаже колко е шумно в час. А майката е ходила да звъни на учителката им, дето е в болнични. А тя пък на зам. директорката. 

Започвам да сумтя като бик видял червено. Такаааа значи, а??? СРС-та ще използваме, а? Усещам как очите ми се наливат с кръв. 

- Изкарай им го през носа – продължава да ме наставлява колежката, вряла и кипяла в подобни псевдоинтриги. – Наглеци с наглеци!

- Със сигурност – изръмжавам аз и се връщам обратно. 

Генерал Ромел е най-опасен в бягство. Любима фраза на баща ми. Хайде да видим кой-кого... 

Решавам да се поуча от историята и да действаме хронологично. Римляните са казали „разделяй и владей“! Първо да разцепим позициите на противника. За всеобщо нещастие, всички са разделени по номера. После решавам, че трябва да им отнема и тактическото (и техническо) предимство – всички телефони чинно отиват по отредените си места до вратата. Спирам СРС-тата в час. Точка. Берия обаче е казал „доверяй се, но проверяй“. Понеже не им се хващам на номерата, че нямат телефони (или че кучето/котката/хамстера или някой друг домашен бозайник го е изял), започвам да минавам чин по чин и да конфискувам в полза на провеждането на часа откритата у нарушителя техника. Добра колекция се получи. Така, след като сме приключили с това, отварям дневника на графа „забележки“. Науката иска жертви. 

Започваме да пишем думи. За храна. Тийновете вечно са гладни, та си мисля, че може и да им е интересно. А от друга страна пъкленият ми план включва гадно контролно за десет минути на същите тия думи следващия час. Най-гадните робовладелци едно време са били бивши роби...

Карам ги да си пишат по тетрадките, че иначе гледат на дъската така, все едно е гигантски телевизор и дават реклами. С пуфтене все пак започват да пишат и провеждаме един що-годе нормален час. „Абе, ние в „Мастършеф“ ли ще ходим?“ не спират да мрънка моята пасмина, но аз се опитвам да дам някакви разумни доводи. Оказва се, че класът целокупно не знае що е това „чубрица“ и дружно се хили на суперсмешната дума, та се заричам в следващия час вярно да им направя „Мастършеф“ и да им донеса подправките, белким поне веднъж в живота си ги видят на живо. 

Пиша мимоходом четири-пет забележки, защото прекаляват, но им се разминава диктовката. Просто часовете ни са само два, а идат празници. Разделяме се със смесени чувства, а аз започвам да обмислям бойната си стратегия занапред. СРС-та ще ми ползват те! По празниците решавам да си подготвя малко работата за другата седмица, да скалъпя план за работа. Изключвам си телефона. Празници са, все пак.

Когато отново се свързвам със света ме чака изненада. SMS. От зам. директорката. Че от следващия ден (първия работен реално) се връща старата им учителка и аз, нали съм сменница, да дойда и да върна всички материали, които са ми дали (т.е. двете камари хартия). Ръмжа и се чудя какъв точно скандал да устроя. Как пък тая учителка ще се върне. След като е в болничен заради счупен крак??? Който трябваше да продължи до края на юни, че било сериозно. По-вероятно е някое от тези гаменчета да има богати родители, на които да не им харесва някаква си да тормози безценното им чадо. 

Тръгвам аз обратно, напушена като хипар на „Удсток“. Както и да го погледнеш, това си е уволнение. Отивам, връщам всичко. Започват едни обяснения, едни извинения. Ама такова, ама онакова. Най обичам някой да ми се обяснява. Изказвам тезата си, че ако работата е била за четири дни, никога нямаше да седна да се занимавам с тях, защото реално ходих да си вадя една камара документи. „Амиии“ заекват ми от другата страна. Не знаели били, че така ще се случи, вайкат се те. Аз сумтя и си взимам обходния лист. 

Навсякъде срещам недоумение. Кога ме назначиха, кога си тръгвам? Обяснявам аз за завръщането на Диана Саласар (имаше една такава героиня от сапунен сериал навремето), пардон на старата учителка. Завръщане в Преизподнята, ако трябва да съм честна. 

Приемам всеобщото недоумение и не особено добрите епитети по адрес на колежката дето се връща без предупреждение и вътрешно ръмжа. Само ми загубиха времето. „Както и да е, щом като иска да си отглежда калпазани – да си ги отглежда тяхната учителка. Аз не съм маймуна, че да се премятам през глава“, мисля си аз. 

Напускам училището, за да не се върна никога повече. Така свърши моето приключение в „Революция Z“. За кратко, относително злополучно и куриозно. 

Явно по стандартите на въпросното „елитно“ училище си върша работата твърде съвестно. Кой знае. Не може всичко да е като на кино. Но пък всяко зло за добро. 

Открих така или иначе, че мозъчните ми клетки започват да умират от преповтаряне на едно и също. За да си учител, трябва да го искаш, да чувстваш, че това е твоята цел в живота.. Поклон пред онези педагози, които възприемат учителстването като свое призвание. Аз не съм от тях. 

Оказа се, че това не е моят път. 

Както пееха децата от „Революция Z“:

„Не, няма да ме видиш долу! Не мога да живея без мечти. 

Аз искам да летя високо. Ела със мен и полети!“

Бележка от автора: Нали днес е ден на будителите и понеже стана дума за даскалуване и така нататък, реших да споделя лична история. Знам, че това звучи по-скоро като разказ или виц, ама не е. Това е моят опит с даскалуването в гимназия (и нищо тук не е преувеличено, това са реални факти).

Из дневника на един драскач

Сигурно си мислиш, драги ми читателю, че е много лесно човек да пише. И ще сбъркаш - да пишеш е едновременно най-лесното и най-трудното нещо на света. Не че съм особен капацитет по въпроса, но понеже събрах не една и две смешни истории по мишница и реших да ти ги разкажа и на теб, да се похилиш с мен. 

Повтарям, това по-долу звучи като виц, но не е! 

Така че нека сега повдигнем завесата над това какво значи да си драскач. Нещо като дневник. 

Вдъхновението - това проклятие в три през нощта! 

Дните се нижат абсолютно еднакви и скучни. Особено ако вдъхновението ти цикли. Това е кофти, но още по-кофти е да попаднеш в следната ситуация. 

Два през нощта е, очевидно ще си лягаш след малко. Тъъъкмо отиваш в банята да си миеш зъбите и щрак! Идейка. "Остави ме намира, мислиш си ти, ще си лягам, сега ми пречиш. Ела утре!" Ама идейката е нахална и не само, че не иска да си ходи, ами в главата ти, като на грамофонна плоча, започва да звучи историята. Диалози, герои... всичко си идва на мястото.  А междувременно ти се опитваш да си измиеш зъбите някак си. Съответно ти се предаваш и сядаш пред компютъра да пишеш. Защото иначе това няма да ти се разкара от главата (а ти по някое време искаш и да спиш, все пак). 

Тракаш по клавиатурата и когато става четири, решаваш, че е крайно време да се преселиш във владенията на Морфей. На следващия ден главата те цепи, все едно някой цяла вечер е ковал самурайски мечове върху нея и изобщо не помниш, че дори си писал. Това, че компютърът е бил включен не се брои, щото той е вкючен има-няма половин ден и без това. 

Ставаш, включваш компютъра, работиш малко на него и някъде към обяд те тресва. Тцъ, не махмурлукът. Прозрение те тресва. Аз вчера не писах ли нещо? Започваш да ровичкаш в паметта на word и наистина намираш накакъв файл с жалката дължина от петнайсетина страници. Отваряш и четеш с възможно най-критичната си нагласа. А тя, вярвай ми, е толкова критична като престаряла соц лелка в критическата, която едновременно не си е пила сутрешното кафе, забравила е да си вземе гинко билобата и като капак не помни къде са й хормоналните таблетки...

Ама да се върнем обратно на надрасканото на виртуалните страници на майкрософт офис...

Такаа, май действието се развива в Москва. Лошо. Щото ти нищо не знаеш за Русия. Ма нищичко. Да видим... Почваш да броиш на пръсти и една част от теб съжалява, че едно време не му обърна внимание на тоя език в даскало... Говорят на руски (ти само "благодаря" знаеш на тоя език, ама нали всички вече на английски пишат, не би трябвало да е проблем да си намериш каквото трябва... - тук блажено не знаеш колко се лъжеш), името на президента знаеш, ама и то не ти помага много, знаеш че рублата е обезценена, а да - столицата там май беше Москва (много голям град). Горе-долу познанията ти за съвременна Русия свършват тук. Не, сериалите не се броят за източник на информация. Ама на теб не ти пука и продължаваш да пишеш. 

Това води до следващата неделима част от писането. 

Има текст - има проучване (или проблем, зависи от гледната точка)

Следват няколко дни, през които ДАНС сто на сто те следят. И как иначе, при положение че прекарваш времето си в ръчкане из Гугъл за адресите на разни РПУ-та в Москва (и после ги проверяваш как изглеждат в street view), цъкаш из Wikipedia в жалки опити да си избереш район, където да се развива действието и засичаш по карта откъде трябва да се мине за това и онова (което се оказва доста по-трудно, отколкото си мислиш, щото схемата на движението в тоя град е като кълчища, в които се е ровило некое пиле бая дълго време). Пуленето в картата на Москва (която е супер заплетена и шантава), дори не го включвам в сметката. 

Два месеца по-късно прекарваш доста забавно време в изследване на това как, аджеба, изглежда сградата на МГУ (Московския Университет) отвътре и откъде трябва да се мине за да се качиш най-горе (щото ти трябва за една от частите на същата история). Това ти отнема около три дни, щото не можеш все още да четеш на руски. Кулата в Останкино (която знаеш само по име), също влиза в сметките и прекарваш известно време в проучване и на нея. 

След това прекарваш няколко вълнуващи минути в това да търсиш дали, Василий Блажени (оная, шарената църква на Червения площад) има стълби (щото стълбите адски много ти трябват за част от историята) или пък когато реши да провериш какво служебно оръжие е на въоръжение в МВД (руското МВР) - тогава май и ФСБ бяха решили да проверят какво става с тебе и от какъв зор търсиш как изглежда всъщност пистолет "Макаров". 

Да не говорим, че в историята се разказва за полицаи - респективно бързичко трябва да научиш различните видове чинове и вече си се смахнала дотам, че когато видиш униформен на улицата, първо му проверяваш финтифлюшките по пагоните... 

Но това е едва началото на поредица свръхинтересни и абсурдни моменти. Щото истории дал Господ, а всяка една от тях върви ръка за ръка със собствените си простотии (които ти усещаш като жизненоважни за действието по някаква причина). 

Нова история и ново проучване - прекарваш два прекрасни дни одзверена в екрана в издирване на какво? Наркотици (спокойно, драги ми читателю, не смятам да ходя в един по-весел свят, просто ми трябваше да една история). Ама не какви да е наркотици, а такива, които могат да предизвикат загуба на паметта при предозиране, за предпочитане без други странични ефекти. Накрая се спираш на три и се чудиш кой точно да избереш. Друг път преправяш една и съща сцена 10 пъти, защото най-накрая решаваш, че героинята просто ТРЯБВА да получи паник атака. Което води до единайсто преправяне (но за редактирането по-късно). 

Или пък онзи момент, когато прекара половин вечер в ровичкане из Wikipedia, за да откриеш коя благородническа фамилия е управлявала в Толедо пред 17ти век. Яко а? После прекарваш също толкова време в човъркане на това какви са били парите по онова време и с каква стойност (благодарение на което се обогатяваш с никому ненужната информация за обезценяването на реала по онова време, но това е друга тема). 

Друг път реши да дириш неква катедрала в Прага (нали там са католици, просто ТРЯБВА да имат катедрали!) и започна да търсиш коя пък точно катедрала има две кули (че катедрала с една кула не ти върши никаква работа за историята). После, започна да проверяваш пак Прага с Гугъл, щото освен че от там минава Вълтава и че има един Карлов мост, много зловещ (за името на реката провери изрично), друго не ти е ясно. 

Изобщо, адски е забавно да пишеш за неща, от които не разбираш много. Иначе къде ще е кефът във всичко? Няма го. Обаче още по-забавни са героите. А разказ (каквотото и да е) без герои не става... 

Героите или защо трябва да си шизофреник

Който е чел книги знае, че е хубаво героите да говорят различно (нищо че всъщност един и същи мозък ги измисля). Ама няма как. 

Това води до някои много комични ситуации. Например - дотолкова си си свикнал с тия герои (и как иначе, след няколкостотин страници?), че се улавяш, че се чудиш как биха реагирали те в конкретната ситуация. Още по-забавно е, когато ги караш да си говорят в главата ти (излъгах, понякога хич не е забавно, защото се изисква премерена доза шизофрения). Правилно прочете, именно шизофрения или разчетворяване на личността. Как иначе (отново ще дам за пример първата история) в главата ти ще съжителстват следните лица - ченге-шмекер с малко странни морални норми, млада жена с цинизъм в излишък и магически способности, дърти магьосници-интриганти и пр. Цялата тая пасмина си има собствен характер и начин на мислене, за изразяването да не говорим. Освен това трябва да дели пространството със собствената ти личност (която така и така няма къде да отиде). И когато се съберат на едно място, прилича малко на събрание на дом съвета, в което авторът е нещо като злощастния домоуправител, който отчаяно се опитва да попречи на етажните съсобственици да се избият. 

Още по-забавно е, когато героите дотам ти влязат под кожата, че започваш да реагираш като тях в определени ситуации (какво казах аз за шизофренията?!), което не винаги е хубаво предвид, че си момиче кинта и двайсет, а въпросният герой е два метра мъж. Но това е друга тема... Изключително забавно става, когато започнеш да гледаш на героите си като на живи хора (защото, реално погледнато те трябва да звучат точно като такива).

Впрочем, няма текст без редакция, а на мен лично това точно ми е слабото място. Мразя бе, просто мразя да чопля текста. Или става, или не. Та това ни води до следващата част от историята:

Редакцията - едно необходимо зло

Редактирането е гадно нещо. Много, ама много мразя да редактирам. Направо дроба ми яде. Значи, или историята се получава, докато я пиша ИЛИ не става. Обаче моменти има всякакви. Много е забавно, когато сядаш да пишеш нещо. Пишеш го, харесва ти, зарязваш го. После го виждаш, плюеш ноктите дето си изгризал в една кофа до тебе и редактираш.

И няма как иначе, щото по някаква причина едната ти уж криминална история рЕзко е заприличала на некъв роман в стил оная апокрифната поредица "Арлекин" (аз само името знам, да не вземеш сега нещо да си помислиш, драги ми читателю!), а от другата страна героите си говорят като излезли от роман на Дикенс (не, не толкова цветисто, а просто звучат като глътнали бастун).

В резултат на което, целият текст се сдобива с богат набор от deleted scenes, а ти се чудиш на колко водки е писано това.

Откъде обаче идват всичките тия гласове и истории? Ми, от живите хора, откъде другаде? Защото всеки говори за всичко, стига да го подпиташ както трябва. Което води до следващата неделима част от това да си драскач, а именно:

Наблюдателността - или защо никак не е хубаво да дразниш човек, който пише

Да можеш да чуваш и виждаш това, което другите не могат, тая способност я имат вещиците и върколаците, фотографите и писателите... Аз, нали съм двойно изкривена (в една друга паралелна реалност се подвизавам като фотограф, а с върколаците и вещиците се срещаме само на белия лист), виждам и чувам доста неща. Къде драматични, къде комични, къде много, ама много любопитни. 

Хората са непрестанен извор на интересни неща, честно. Само да можеш да слушаш и да виждаш. Затова никак, ама никак не е готино да дразниш човек, който пише, драги ми читателю (щото като нищо цъфнеш като злодея в следващия текст на тая личност). Това, писателското племе, е крайно злопаметна пасмина, вярвай ми. Всяка една фраза грижливо се картотекира, номерира и поставя в определено отделение на и без това претъпканата му памет и може да бъде извадена от нафталина по всяко едно време. 

Като си говорим за писане, да ти кажа и две думи за това що за човек е един драскач. 

Писане + писане = разклатени нерви

Не знам защо, обаче повечето хора си представят драскачите като супер яките хора, които сядат всеки ден пред пишещата си машина в прекрасния си кабинет (целия облицован с ламперия и задръстен догоре с какви ли не невероятно редки издания), натракват поредния шедьовър, хвърлят го като кокал на гладните издателства и прекарват останалата част от времето си в клатене на краката. Обаче това го могат само Хемингуей или някой друг подобен. 

Истината за "гладните издателства" можеш да прочетеш тук (айде няма нужда да се повтаряме). Иначе, най-често драскачът изобщо няма пишеща машина (хората са измислили компютъра) и често изобщо не пише в кабинет. Историите са надраскани на гърба на касова бележка и салфетка от не-знам-кое заведение за бързо хранене, натракани като заключен пост във фейсбук, написани в мейл до самия себе си и в краен случай записани като гласово съобщение. 

Това са хора, които през деня заработват като офис плъхове, таксиджии, шлосери и други подобни опорни за човечеството професии (нищо лично към гореизброените) и които вечер се преобличат в костюма на супер герои и заживяват поне за малко в един по-различен свят. Идеята? Просто да се разкараш за малко от жената/децата/котката/кучето/комшийката и пр. и да поживееш на едно по-хубаво място. Или, ако животът им е скапан, да се позлорадстват над съдбата на героите си, защото тея герои са по-прецакани от тях.

И ако си мислиш, драги ми читателю, че само издаването ни бърка в здравето - лъжеш се. Читателите също го правят. Защото (това ще ти го кажа под сурдинка), ние сме много лабилни същества. Нямаш читатели? Това е повод за мирова скръб и мисли за самоубийство. Щото ако нямаш читатели, значи на никого не му пука за писането ти, за твоята личност и цели и изобщо за цялото ти съществуване. За какво изобщо да продължаваш да се бориш с този жесток свят? 

Имаш читатели, ама те не са активни? (виж предходния абзац) Имаш читатели, те са активни, НО започват да се опитват да те накарат да промениш историята си? Тук вече влизаме в елемент на студена (топла/гореща) война, когато авторът упорито се опитва да защити тезата си. Да си го кажем честно, никой, ама абсолютно никой, не обича критиката. Изобщо. Когато пишеш, всяка критика ти бърка (айде да не казвам къде). Причината - просто толкова много от собствената си шизофрения си вложил вътре, че всяка критика (дори и правдоподобното изтъкване, че на тия години още представа нямаш къде се слагат запетаи) те побърква. Всичко се взема навътре и се разчопля за екзистенциален смисъл, който по силата на правилата в пространствено-времевия континуум е тук за да ти покаже, че всъщност за нищо не ставаш. 

И така, не е лесно да си драскач. Изискват се ежедневни усилия, много даващи на късо неврони и адски много безполезна информация, която да можеш да залепиш в нещо що-годе читаемо. 

Така че следващия път, когато попаднеш на някой дето изучава всички възможни начини за прерязване на сънната артерия, спокойно - вероятно не е сериен убиец, а просто иска да го напише :)

Къде ще те отвее вятърът (1)

Зелон беше потомствен неудачник - още дядо му бил един от първите, които не одобрили за междупланетно пътуване, а по онова време това било почти равносилно на смърт. Човекът просто бил с очила тип "лупи". Баща му пък изкарал толкова високи резултати на приемните изпити, че решили че е излъгал и просто го натирили да чука хематитна руда в една затънтена кариера някъде около Проксима Центавър. 

На 36, Зелон беше точно като баща си и дядо си - пълен неудачник. За свой огромен ужас, дори в хематитната кариера не го взеха, когато кандидатства. Защото бил много хилав. Тогава Зелон се беше амбицирал и беше решил да тренира усърдно наред с връстниците си. Само че наследственото късогледство и чупенето на очилата четири пъти за два дни скоропостижно го отказаха от идеята. 

Неспособен да си намери работа на нито една от планетите около Проксима Центавър, Зелон се беше отдал на онова, което правеха безделничещите безработни младежи още по времето, когато хората са живели на Земята (дядо му понякога разказваше за детството си там, някъде в далечната 2056 година). Така че Зелон просто си седеше вкъщи и шпионираше приятелите си в междупланетната мрежа - ПлаНет (играта на думи на него му се виждаше тъпа, но явно създателите й я смятаха за голямата работа). Обаче подобно шпиониране в повечето случаи водеше до лош резултат - гадно е да гледаш успехите на другите и сам да виждаш какъв си смотан. Така че само няколко месеца след като се провали на изпитите за получаване на пилотски разряд седми ранг (най-ниската възможна степен, която поне му даваше възможност да управлява семейния Транспортер 15), Зелон просто се затвори в стаята си, за ужас на своите родители. 

Години наред правеше едно и също - намираше в ПлаНет стари тетрадки за продан (така дядо му наричаше събраните с телбод листове хартия) и пишеше по тях. Пишеше какво ли не - за мечтите, за омразата, за онова което вижда или за онова, което би искал да види. Не искаше да ползва интерактивната конзола (която дядо му упорито наричаше "компютър", макар че самият Зелон беше виждал компютри само в археологическия музей), от страх да не му ги откраднат. Единствените му приятели (които останаха с него и след като започна да прекарва 99% от времето си в купола на родителите си), бяха двама души - Лерна, която се беше родила на Земята и разказваше най-небивали истории за живота там и Арбе - който живееше някъде около Мъглявината "Конска глава". 

С тях си говореше почти всяка вечер и те бяха единствените му слушатели (защото обичаше да ги отегчава до смърт с четене на тетрадките си всяка вечер Проксима Центавърско време). Защо не го бяха изоставили и те, нямаше никаква представа, но именно те бяха причината сега да се таралянка из космическите турбуленции с Каравела 35 (най-бързият вид междупланетен транспорт). Лерна му беше препратила видеообява, в която се казваше, че вестникът на Конфедерацията търси нови автори и го беше окуражила да им покаже нещата си. Искаше се талант (а Лерна и Арбе го уверяваха, че поне това има), тактичност и много, много време за писане. Единственото, което искаха, беше да им покаже няколко текста. 

Така че сега Зелон дъвчеше пържолата от 3D принтирано месо (разпечатаха я директно пред него, така че тук не можеше да се оплаче) и притискаше към гърдите си един наръч тетрадки. Каквото и да си мислеше Лерна, със сигурност щяха да го изгонят още като видят тетрадките. Сигурен беше. Родителите му обаче, още щом като разбраха за идеята, мигом му резервихара билет за следващия полет до Земята и моментално му събраха багажа в една раница. Лерна пък щедро предложи да отседне у тях, та нямаше накъде да мърда. 

В едно далечно кътче на съзнанието си, Зелон адски много искаше да повярва, че има шансове, но досегашните му неуспехи във всичко говореха друго. Затова сега дъвчеше пържолата и съжаляваше за хиляден път, че изобщо се съгласи на това. Лесно й беше на Лерна - тя още от училище е била невероятна - уникално високи резултати, вземане на пет години за две в университета, сега блестяща кариера в Конфедератския институт по генно инженерство. Дори беше измислила нов сорт домати, които се развиват с много малто вода и за свръхкратко време. А той какво? Само някакви си тетрадки. Нямаше да стане тая работа, усещаше го... 

От друга страна обаче да види Земята щеше да си е приключение. Ако още беше жив, дядо му несъмнено би искал да отиде. Той беше напуснал Земята на десет, след Големия Катаклизъм, когато родителите му се заселили около Проксима Центавър. По онова време, обичаше да разказва дядо му, Земята приличала по-скоро на гигантско депо за токсични отпадъци. Сега, поне 80 години по-късно, Лерна твърдеше, че тия отпадъци вече се почистват и на Земята е много хубаво. Предстоеше му да разбере. 

"Следваща станция Юпитер" - прозвуча приятен женски глас над главата му. Значи само след половин час щеше да е на Земята. Ужас! Интервюто беше само след три часа. Защо ли се съгласи? Защо? Зелон си поръча коктейл от химични елементи (дядо му би се изсмял и би му казал да си вземе истинско вино, но парите на Зелон бяха твърде ограничени, така че се задоволи с неговия химичен заместител) в опит да потисне напрежението. Голяма грешка - каквото и да имаше в коктейла, само му размъти мозъка. Все имаше чувството, че някой го зяпа. И как иначе с тая синя коса? Въздухът, макар и синтезиран изкуствено, влияеше много странно на цвета на косата на всички, които живееха в близост до Проксима Центавър. Затова ако на Земята си бил чернокос - то косата ти ще стане синя, ако пък си бил рус - червеното те зове. Лилави бяха косите на хората, които на земята биха имали кестенява коса. Проблемът беше в това, че до Земята обикновено пътуваха хора, които вече живееха тук, така че Зелон се чувстваше абсолютно не на място. 

Добре че поне майка му беше резервирала билети за полет само с хуманоиди, иначе на Зелон щеше да му е доста по-забавно по време на трите часа път. Другите разумни форми на живот, както юридически се водеха, бяха крайно любопитни създания, но Зелон предпочиташе да си няма работа с тях. Затова с благодарност се нареди на опашката за "хуманоиди" на излизане от кораба. 

При контрола на чиповете така го изблъскаха, че мина последен. Проклетата машина отказа да разчете чипа вграден в китката му и се наложи да се сканира четири пъти преди стъклените врати да се отворят и да може да мине на терминала. Намери първата тоалетна и се заключи вътре. Погледна се критично в огледалото - блед, "кльощав", както казваше баша му и по-младолик от годините си. Дотук добре, само тая синя коса... От Конфедерацията вярваха, че няма значение на коя планета живееш, ти си преди всичко човек. Ама иди го кажи на онези от Марс, където два метра минаваше за среден ръст, или на Венерианците, които трябваше да дишат специална смес от газове, когато идваха на Земята. В сравнение с това, Зелон изглеждаше относително нормален, но някак му се прииска да си боядиса косата. Ей така, за всеки случай. Обаче нямаше време - едно качествено боядисване се резервира поне ден предварително и освен това трябваше да стане на Земята, защото на Проксима Центавър боята просто нямаше да хване. Зелон тръсна глава и се преоблече в костюма, който майка му го накара да вземе почти насила. 

След това, с тетрадките под мишница, тръгна да си пробива път през множеството, което се тълпеше на терминала за въздушни таксита. Лерна му беше дала временен достъп до своята карта, така че поне това стана бързо и не след дълго куполите се ширеха пред погледа му. Преди да тръгне, Лерна му наби в главата, че въздушното такси е най-бързия начин да се добере до сградата на вестника, иначе имаше да виси с часове под земята. 

По пътя реши да навакса малко с информацията, така че да не изглежда като пълен идиот по време на интервюто. Извади от джоба си портативния екран, тръсна го и пред него се появи контролното меню. Набра името на вестника и започна да чете. "Конфедерейшън дейли" е най-старият вестник на Конфедерацията, появил се някъде в далечната 2067 година, когато двата най-големи вестника на Земята - "Гардиън" и "Дейли мейл" - се обединили. Историческата справка продължаваше още доста, но Зелон го мързеше да чете. По-скоро го интересуваше какви хора се търсят и какви наемат. Оказа се, че имат кореспонденти на всяка една планета от 33-те свята в Конфедерацията и пишат за какво ли не. Даже имат отдел, който специално пише на различните езици на извънземните раси (макар че фразата "извънземна раса" беше станала политически некоректна още по времето на дядо му). 

Наръчник по простотия или рецепта за главоболие

Има една шантава порода хора, мазохисти им викат. И аз така, драги ми читателю. При това съм пълен, завършен и съвсем самодостатъчен мазохист (сиреч, няма нужда някой сам и зорлем да ми създава подобни емоции, аз сама си ги намирам). 

Ако си чел това, сигурно вече ти е ясно какво необхванато от медицината същество съм. Ако ли не, виж го, уплаши се и кажи на всичките си познати никога да не правят така вкъщи. Но това е друга тема. 

Да започнем с една приказка, или както е практиката в този блог, да вземем да се върнем назад във времето... Преди има-няма две години, когато един луд културолог се сдоби с два пъти по-луда идея и реши да пише просто така, за да му се махне историята от главата. Е, да де, ама историята се оказа по-прилепчива от венерическа болест и стоя, и стоя, а страниците напълниха един доволно дебел файл. Толкоз дебел, че когато същият биде занесен за разпечатка, събра очите на виделите какви ли не предсесийни ексцесии служители в университетския копирен център. Така де, с тая тухла спокойно може да се затиска зеле (стига да е увита надлежно в найлон, че мастилото все пак не е безвредно) или пък да се подпре секцията в хола на чичо Гошо. 

Та, същият този луд културолог, драги ми читателю, в един щастлив миг взе че си повярва. И като всеки уважаващ себе си графоман, реши да се опита да издаде въпросната тухла (или поне да види колко отговора ще получи). Ето така започва нашата история за това как да те заболи главата. Но тъй като това е наръчник, нека сведем нещата до стъпки. 

Стъпка 1 - започни да правиш нещо "само временно"

Временните неща, както знаем от залепения с тиксо прозорец на бараката на село или закрепената с тел брава на вратата, са вечни като пирамидите. Така че първата стъпка е да започнеш да правиш нещо временно. Гаранция давам, че това "временното" ще изтрае повече от "вечната и единствената любов" на коя да е хлътнала пубертетка и със сигурност повече от асфалта на новия участък по магистрала Х. Та и аз така, временно, за месец-два, реших че ще пиша. Пък колко точно, няма особено значение. Какво е един обем пред безграничния поток на съзнанието. "Временно" и "за малко" са най-постоянните неща в живота - клише или не, закованата напреко дъска на прозореца на външната тоалетна (арт инсталирана там в далечната златна и Бай Тошова 1957 г. от легендарната личност на прадядо ти Харалампи) е живото доказателство за това. 

Само че това далеч не е гаранция, че ще те заболи главата, защото повечето хора се кефят на временните дейности от подобен род. Затова директно преминаваме към втора част от плана. 

Стъпка 2 - постави си невъобразими цели

Искаш да си космонавт, ама си физически негоден щото с лупите на очилата ти съседските деца си палят огън или пък отчаяно ти се иска да станеш компютърен спец, но не можеш да умножиш две по две? Значи просто ТРЯБВА да го направиш. Не защото ще стане, а защото ще си опитал. Та, и лудият културолог така. Има текст, има проблем. Ключовото тук е да си поставиш толкова непостижима цел, че дори и на теб да не ти е ясно, че е непостижима. Иначе няма как да гарантираме така желаното главоболие. 

Всичко започва в страната на розовите еднорози, където си чертаеш невероятното бъдеще на следващия Брус Уилис, Стив Джобс, Дан Браун и пр. други подобни личности. Мечтаеш си ти, мечтите ти растат с тебе (подобно на вируси се множат, пущините) и неусетно почваш да им вярваш. Това води до следващата част от нашата инструкция. 

Стъпка 3 - набутай се в нещо, от което нямаш никакво понятие

Това е може би най-важното, което ти е нужно за едно качествено главоболие, драги ми читателю. Защото ако разбираш от нещото просто се губи тръпката. Тук вече в главата ти назрява аргументът "е, да де, ама хората правят неща, от които не разбират всеки ден". Вярно е, ама едно е да пишеш лолички и ченгелчета под зоркия поглед на госпожа Драганова или да въртиш волана съпроводен от крясъците на инструктора Иванов и съвсем друго да решиш да следваш мечтите си (или някоя абсурдна фикс идея) и да скочиш с двата крака в нещо, от което не разбираш грам. Ама милиграм даже не разбираш. И милилитър не разбираш. 

Ако това беше американски филм, историята щеше да е съвсем различна. Първото, което ми иде на ум е един невероятен филм, който разказва една такава история. Как момиче, което понятие си няма от фигурно пързаляне, от бедно семейство без възможности, но с невероятен талант, се отказва от стипендията да учи в Харвард и отива да преследва мечтата си да стане професионална състезателка по фигурно пързаляне. Всичко звучи прекрасно, захаросано и нереално. 

Защото нашата история, драги ми читателю, не е за успехи и не е американски филм. Тук ще си говорим за една балканска драма. Ако Мартин Лутър Кинг беше българин, нямаше да говори за "имам една мечта", а за "знайш ква мечта имах, баси". Та, така, ключът от палатката е да се набуташ с двата крака в нещо, което не ти е ясно. Ама не просто не ти е ясно, дори а и б не са ти ясни. Пълен гьон на практика. 

Това обаче няма да ти стигне, защото обикновено когато хората срещнат трудности, рано или късно им увира главата и просто се отказват. Обаче една рецепта за трайно главоболие не върши работа само с едното набутване в дълбокото. Трябва системно да гълташ вода, да пляскаш, да продължаваш да гълташ вода, но инатливо да не щеш да се давиш. 

Стъпка 4 - магарешки инат

Още в описанието на блога съм написала, че инатът в жилите ми е с по-голяма концентрация от тая на кръвната плазма. Ама хич не се шегувам за това. Кой друг ако не един напълно умопобъркан културолог, би тръгнал да си блъска главата в стената вече повече от година? Вероятно никой, ама моя милост е способна на всякакви чудеса от героизъм в името на простотията. Така, драги ми читателю, се сблъсках с "Параграф 22". 

Стъпка 5 - "Параграф 22"

В моя живот книгата "Параграф 22" е свързана с едно паметно събитие в живота ми. Да се върнем сега едни пет години назад, драги ми читателю. Аудитория. Зимна сесия в СУ. Изпит по практически английски. Минали са вече три часа (от общо пет) и е време за даването на текстовете за превод. Преподавателят обаче е голяма скица и обича да дава изключително забавни текстове за превод, с които да изтезава мозъчните клетки на студентите, които клетки към тоя момент са без това полумъртви и плуващи в разтвор от равни части етилов алкохол и енергийни напитки. Студентите тръпнат като овце в кланица и чакат какво ще се падне. 

Пада се "Параграф 22" и естествено целият курс започва самоотвержено да дращи по листовете. "Ако си луд, ще те освободят от полети. Обаче ако искаш да те освободят от полети, това означава, че не си луд. " След края на изпита се разбира, че курсът (както при повечето филологии, съставен от едно 85% момичета) няма никаква представа каква е разликата между "ескадрон", "ескадрила" и "ескадра" изкарваме една дъъълга лекция за различните видове войски (по време на която всички заспиваме). Та, кой би предположил, че в книгоиздаването съществува същият параграф 22. Не, не е нужно да си луд, за да те издадат (иначе моя милост щеше вече да има няколко бестселъра...). Идеята е друга. Но всяко нещо по реда си. 

След година и нещо блъскане в стената, открих по заобиколен начин, че си има определено правило за да те издадат. И то не е какво да е правило, дето можеш да научиш и да играеш по него, нищо подобно. Ето го и българският "Параграф 22" - за да те издадат, трябва да си известен, НО за да си известен, ВЕЧЕ трябва да са те издали... Аз нещо не схващам логиката, драги ми читателю. Ако ти я схващаш, пиши ми на лични да обменим опит. 

Само че, това прозрение само по себе си трудно може да ти докара главоболие. Просто защото е неразбираемо. Затова то трябва да е щедро подплатено с откази (в моя случай няколко и доста цветисти).

Следствие от стъпка 5 - Абсурдни мотиви и още по-абсурдни откази

Хората не обичат да ги мразят (е, може би почти всички хора, психопатите не ги броим). Затова, когато попаднат в ситуация, която би накарала другите да ги мразят, хората правят какво? Измислят си благовидна причина, която да им запази добрата репутация в чуждите очи. 

Ето един списък с подобни (жалки, по мое мнение) опити за това (по GDPR-a няма как да изложа имената и издателствата, които са ме ощасливили с тях). Премахнала съм и относително аргументираните откази, които не звучат като изсмукани от пръстите и съм оставила само истински тъпите:

- за съжаление сме свели до минимум книгите, които издаваме (баси, човек да се начуди как съществуват още?!)

- Вашият ръкопис не представлява интерес за издателството. Но не защото не е добър или няма потенциал в него, а защото включваме изключително рядко фентъзи в издателската си програма. (дааа, интересно като е толкова хубав ръкописът, защо ли го отказват?)

- ние нямаме пазар за книга в този стил. Разпространението на нашите книги е по-специфично и ви го казваме, защото знаем какво търсят читателите при нас. Последното, което искаме да постигнем е издаване на книга, която да няма кой да купи (ето това вече на мен лично ми звучи грубичко)

- за съжаление не ни беше препоръчан за издаване, тъй като жанрово той не попада в издателската ни листа. (това напомня отказ номер 2, интересно кой ги препоръчва тия неща... да не би да има някакво "министерство на книгоиздаването"? Сигурно е на перон "девет и три четвърти"...)

- на този етап нямаме интерес – основно заради трудното налагане на сборници с разкази на пазара. Това не означава, че не правим такива, разбира се, по няколко се работи в момента, но първо трябва да направим най-доброто възможно за тях и след това при добър прием ще помислим за други. (казано на нормален език "имаме си вече наши си хора, върви си по пътя")

Ако си особено издържлив екземпляр и 25 отказа/игнорирания от разнообразни издателства не те обезкуражат, нещата отиват по-нататък. 

Стъпка 6 - дебелокожие в абсурдистан

Не знам какво си представяш ти, драги ми читателю, като чуеш "издаване на книга", обаче със сигурност бъркаш. Защо съм толкова убедена ли? Щото през ум нямаше да ми мине това, което видях, прочетох и дочух по въпроса. Вече знаем за казуса "Параграф 22", нали така? Че за да те издадат първо трябва да си известен. Дотук това вече сме го смлели. 

Човек е склонен бая неща да смели - какви ли не - така че нещо такова е направо детска играчка. Обаче историята има и продължение. Да се пренесем сега в една паралелна вселена, където авторът Х е разбрал за съществуването на издателския "Параграф 22" и решава да вземе нещата в свои ръце. Бори се, някак си успява да привлече читатели, намира си стабилни фенове, хората започват да го търсят, да се забавляват с текстовете, които пише. По някое време събира пари, издава сам текстовете, хората си ги купуват и се кефят на тях. Тогава се появяват те, дебелокожите. 

Които искат този същият автор Х, който сам-самичък е постигнал всичко, да бъде част от "техните автори". Звучи като сбъдната мечта, нали? Ама не е, защото логото на издателството под името идва с цена, при това съвсем не хипотетична. Тук има два сценария - добър и лош. В добрия, тази цена е просто процент от евентуалната печалба и при тази сделка, след подписването на договора с кръв авторът получава (подобно на Фауст) безплатно издаване на книгата (о, чудо!) и евентуално някакво промотиране на същата на пренаситения и без това пазар. 

В лошия случай стигаме до нещо, което аз лично не мога да си обясня (ако ти можеш, обясни ми), авторът отдава отново процент от печалбата, ОБАЧЕ за да бъде отпечатана книгата същият този автор трябва да плати от джоба си. НО това не е всичко (точно както в рекламите по телевизията), защото процентът печалба на издателството е колко? 80%. Но това също не е всичко, защото от автора се очаква той сам да популяризира книгата си (или да плати сам за маркетинговата кампания).

Боли ли те главата, драги ми читателю? Мен лично ме боли. Ако теб не те боли, а искаш да постигнеш съвършенството, замести навсякъде думичките "книгоиздаване", "книга" и така нататък с нещо, което много ти се иска. Гарантирам, че ще постигнеш желания резултат. 

Бележка: Не ми се искаше да започна възкресението на блога на културолога с нещо толкова негативно, но ми е адски тъпо, поради гореспоменатите фактори. Да се надяваме, че нещо по-веселко ще последва (животът ми и без това напомня на скеч на "Комиците", та идиотии бол).

До нови срещи! 

Благодаря ви, че сте наоколо!

Здравей, здравей, драги ми читателю:)

Отдавна се канех да напиша един пост и да взема да обясня защо толкова рядко се вясвам тук и защо има толкова малко нови весели постове. Ето че моментът дойде сега :)

Причината не е липса на нови идеи, нито дори липсата на нови написани истории, нищо подобно, а липсата на време. Последните няколко месеца бяха изключително динамични за мен и маркираха няколко доста големи промени в моя живот, най-вече в професионален и образователен план - сигурно вече сте видели картинката с тогата от дипломирането в личния ми профил (вече съм магистър-фотограф :) ). В образователен план ме чакат още две предизвикателства (под формата на две дипломни работи), с приключването на които (дай Боже в края на 2019 г.) общият брой на университетските ми дипломи ще финализира към 4. :) (до момента са две, хи-хи) Той, лудият културолог, граници няма.

Това беше и основната причина да няма много нови постове. Поне една от основните. Другата причина беше един компютър в пенсия, който не ми остави много избор, а след това имах нужда от известно време да се пренастроя, да си събера мислите и да продължа.

Освен това, лудият културолог в момента се опитва да издаде още по-откачените си писания (който не знае, аз съм идиотът зад страницата Различен Следовател - единственото място, където що-годе пускам неща редовно, и то само защото те вече са предварително написани). Блогът на културолога роди пък друг сборник с разкази, които си заслужава да прочетете (и още няколко, които още не са написани :) ). Та, сблъсъкът с рогата напред с издателския бизнес и дооста големите промени около мен бяха причината тези дни да четете само чуждите откачени истории. Но скоро това ще приключи :)

По-голямата част от предизвикателствата са вече зад гърба ми (в образователен план, имам предвид, не в професионален), така че оттук нататък ще имам повече време да ви разказвам още истории - къде смешни, къде не толкова.

Затова, в този пост искам да благодаря на всички вас, които бяхте около мен по време на това приключение и не се отказахте да следите страницата :)

Планирала съм да ви покажа няколко пътеписа (то аз планирам да напиша и още десетина нови пътеписа, ама това е друга тема). Но всяко нещо по реда си.

Благодаря ви, че сте наоколо :)

Криминална лаборатория - втора част (надявам се, последна)

Тоя половин час се разтегля до четиридесет и пет минути преди криминална лаборатория да се върне у дома. Единият от колегите на капитан Вентури се позиционира стратегически срещу рутъра и започва да го гледа втренчено, белким тръгне, а другият тръгва по нишката на Ариадна, сиреч – телефонния кабел. Качва се на стол и започва да проверява нещо си по линията. 
След малко го гледам как свързва една червена и една черна жичка към кабела. Тия какво, да не са сапьори??? Гледам аз в захлас как единият от техниците свързва въпросните жички за кабела и мърмори нещо под нос. Не чувам какво точно, но силно се надявам да не е „Аллах акбар!“. След известно свещенодействане установяваме, че вече и телефон няма, така че излизат навън с унили физиономии да проверят кабела от розетката на улицата. 
Там ни чака изненада – някой току-що е скъсал и без това многострадалния кабел и техниците тръгват да го пресвързват. След това на вратата ми се появяват не един, не двама, а цели ПЕТИМА техници. Двамата от преди това, кабелната служба отпреди една седмица (които много държат да разберат какво става и били на адрес наблизо) и един дядо на преклонна възраст. 
Влиза дядото – може би защото си мислят, че ще проявя преклонение пред ЕГН-то му и няма да го разфасовам за буркани. Влиза той и започва – има ли интернет? Казвам, че има защото към момента рутърът незнайно защо е светнал с четири лампи. Докато се обърна обаче, той почва да пее своята зла песен. 
Влиза дядото и започва да се суети – връзваме телефона. Телефон има. Интернет обаче няма. Междувременно другите двама колеги също идват. Пулят се умно в рутъра известно време, докато научаваме, че случайно преминаващ бетоновоз е скъсал кабела отвън. Единият от техниците псува под нос и вади нов рутър. 
Сменяме рутъра и пак се пулим в него. Аз, тримата техници и дядо ми. Сигнал няма. 
- Какво – бъзикам се аз, - старата песен на нов рутър, а? 
Те си шепнат нещо на някакъв странен език, който не разбирам. Хеле рутърът тръгва и започваме с процедурата по конфигуриране. Техниците се обясняват, че това е егати простотията и че ако им се случи отново днес, просто ще починат. Конфигурираме рутъра – оказва се, че старият е бил дефектен. Единият от техниците разказва какво е станало. 
- Излизаме ние – вика той, - и гледам как оня с бетоновоза къса кабела – мърмори той докато пресвързва многострадалния телефонен кабел. – Викам му на тоа „ЕЕе, не видели бе!“. Оня се обръща и пита „Кабел ли скъсАх нещо?“. „Не бе, водопровод“ му викам аз. Егаси тъпаците.
Кабелите са вързани, рутърът уж работи и изпращаме техниците, които си тръгват под мишница с рутъра-рецидивист. Аз оставам на компютъра да се насладя на излизането от изолация и връзката с околния свят. Греда. Новият рутър явно е възприел лошите практики на първия, защото не минават и три минутки и вече и ТОЙ ми се пули с три скапани лампички. 
Аз газ към портата – направо Юсеин Болт ще ми завиди. Викам през нея, че няма интернет. Отново. Техниците, които към тоя момент събират чантата, стълбите, кабелите и пр. други вече ме смятат за луда и викат, че това не е възможно. Какво пък, мисля си аз, може и да са прави. Газ обратно да проверя. С четири лампи ми се смее, проклетията. Връщам се да кажа, че всичко е наред и дядо ми ги изпраща по живо, по здраво. 
Сега пиша тоя текст и се чудя – къде, аджеба, беше проблема, и защо трябваше да ангажираме девет души за отстраняването му??? 
Нищо де, посещението на колегите на капитан Вентури мина без произшествия и евентуално бих могла вече да си върша работата. 
До следващия път. 
Да знаете, вече ще ползвам ново проклятие – да ти влязат техници на Виваком в къщата...

Криминална лаборатория

Имаше един сериал навремето, италиански. Казваше се „Веществени доказателства“ (на италиански заглавието беше по-скоро нещо от сорта на „несъвършени престъпления“, но за творческия превод друг път). Спомням си как тогава припадах по синеокия капитан Вентури, шефът на криминалната лаборатория, която с невероятни лупинги успяваше да разреши и най-заплетения казус. 

Откъде да знам, че ще се сблъскам с българските му колеги. 

Та, точно седмица след като се зарекох, че аз на 123 няма да звъня, решават да ми звънят те. Планината дошла при Мохамед, така да се каже. Вдигам. От виваком били, за повреда дето съм я била заявила за поправка преди седмица питали. Дали повредата била отстранена. Аз на интонация го докарвам на сериен убиец точно преди да почне да кълца жертвата си. 

- Не, не е отстранен проблема. От шести януари при мен мине се, не мине пристигат техници да сменят рутъра, сплитера или да питат колежката от централата да пусне сигнал. Файда никаква. Интернет имам толкова, колкото бяла мечка – изглед към Килиманджаро. Интернет се появява само за три секунди, докато техниците са на линия и после изчезва, за да не се появи никога повече. 

Хъмкане от другата страна. Явно са усетили, че точно преглеждам оферти за моторни резачки и планирам кой е най-прекият маршрут до центратала им. 

- Ми можели да пратят лабораторията при мен. 

- Ъ? Каква лаборатория, я пак? 

- Ами такава, специална, да проверели дали може да ми бъде предоставена услугата. 

В моя случай това е ADSL връзка, която е толкова древна, че се обзалагам и Рамзес II да си е чатил с жените си по нея. 

- Ъхъ - викам аз. - И тази лаборатория как точно ще помогне? 

- Миии - заекват от другата страна на линията, - щели били да установят дали може да се предложи услугата.

- А ако не може? - питам аз като зъл преподавател на устен изпит. 

Повече от ясно е, че не може, но според техните техници, щом са сменили рутъра, сплитера и тъй нататък всичко е наред. Ама не е. 

- Амиии - продължават да заекват от другата страна, - щели да съставят констативен протокол и да се види каква друга оферта можели били да ми предложат. 

- Аха, а кога ще стане това? - минавам аз в настъпление. 

- Ами то ще се проточи във времето ако се стигне до протокол – изплюва камъчето нещастният оператор на телефонна единица. 

- Аха – викам аз, - а аз така и така нямам интернет вече повече от две седмици, вие това как точно го виждате?

- Амиии... – тук операторът на телефонна единица капитулира. – Да записвам ли час за лабораторията?

- Да – ръмжа аз в слушалката. 

Разбира ме се криминалната лаборатория да ме посети между 10 и 12 на следващия ден. Затварям аз и ме напушва смях. Колко ли време ще им е нужно да си признаят, че всъщност тая услуга не могат да я предоставят? Ще се види.

В заветната сутрин пристигат и техниците. Очаквам аз хора в бели облекла, както подобава на колеги на капитан Вентури от филма. Греда. На портата ме чакат двама лекинко намусени чичковци помъкнали опърпана чанта с неизвестно съдържание. Техниците били. 

Отключвам, влизаме вътре. Показвам им аз рутъра-рецидивист, който и сега продължава да ми намига злобно с третата си лампа. Пулят се техниците в триокия рутър, а аз обяснявам, че на шести техни колеги са сменили рутъра, сплитера и прочее други. Започва едно замислено попипване на кабели и звънене за „Колежке, пусни сигнал!“. Греда. Рутърът продължава да се ебава с всички ни. 

Техниците остават в съзерцание на неработещия рутър известно време и звънят отново в централата. После ми сервират, че щели били да се върнат след двайсет минути. Заключвам след тях и се чудя дали изобщо ще се върнат. 

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ