Из дневника на един драскач

Сигурно си мислиш, драги ми читателю, че е много лесно човек да пише. И ще сбъркаш - да пишеш е едновременно най-лесното и най-трудното нещо на света. Не че съм особен капацитет по въпроса, но понеже събрах не една и две смешни истории по мишница и реших да ти ги разкажа и на теб, да се похилиш с мен. 

Повтарям, това по-долу звучи като виц, но не е! 

Така че нека сега повдигнем завесата над това какво значи да си драскач. Нещо като дневник. 

Вдъхновението - това проклятие в три през нощта! 

Дните се нижат абсолютно еднакви и скучни. Особено ако вдъхновението ти цикли. Това е кофти, но още по-кофти е да попаднеш в следната ситуация. 

Два през нощта е, очевидно ще си лягаш след малко. Тъъъкмо отиваш в банята да си миеш зъбите и щрак! Идейка. "Остави ме намира, мислиш си ти, ще си лягам, сега ми пречиш. Ела утре!" Ама идейката е нахална и не само, че не иска да си ходи, ами в главата ти, като на грамофонна плоча, започва да звучи историята. Диалози, герои... всичко си идва на мястото.  А междувременно ти се опитваш да си измиеш зъбите някак си. Съответно ти се предаваш и сядаш пред компютъра да пишеш. Защото иначе това няма да ти се разкара от главата (а ти по някое време искаш и да спиш, все пак). 

Тракаш по клавиатурата и когато става четири, решаваш, че е крайно време да се преселиш във владенията на Морфей. На следващия ден главата те цепи, все едно някой цяла вечер е ковал самурайски мечове върху нея и изобщо не помниш, че дори си писал. Това, че компютърът е бил включен не се брои, щото той е вкючен има-няма половин ден и без това. 

Ставаш, включваш компютъра, работиш малко на него и някъде към обяд те тресва. Тцъ, не махмурлукът. Прозрение те тресва. Аз вчера не писах ли нещо? Започваш да ровичкаш в паметта на word и наистина намираш накакъв файл с жалката дължина от петнайсетина страници. Отваряш и четеш с възможно най-критичната си нагласа. А тя, вярвай ми, е толкова критична като престаряла соц лелка в критическата, която едновременно не си е пила сутрешното кафе, забравила е да си вземе гинко билобата и като капак не помни къде са й хормоналните таблетки...

Ама да се върнем обратно на надрасканото на виртуалните страници на майкрософт офис...

Такаа, май действието се развива в Москва. Лошо. Щото ти нищо не знаеш за Русия. Ма нищичко. Да видим... Почваш да броиш на пръсти и една част от теб съжалява, че едно време не му обърна внимание на тоя език в даскало... Говорят на руски (ти само "благодаря" знаеш на тоя език, ама нали всички вече на английски пишат, не би трябвало да е проблем да си намериш каквото трябва... - тук блажено не знаеш колко се лъжеш), името на президента знаеш, ама и то не ти помага много, знаеш че рублата е обезценена, а да - столицата там май беше Москва (много голям град). Горе-долу познанията ти за съвременна Русия свършват тук. Не, сериалите не се броят за източник на информация. Ама на теб не ти пука и продължаваш да пишеш. 

Това води до следващата неделима част от писането. 

Има текст - има проучване (или проблем, зависи от гледната точка)

Следват няколко дни, през които ДАНС сто на сто те следят. И как иначе, при положение че прекарваш времето си в ръчкане из Гугъл за адресите на разни РПУ-та в Москва (и после ги проверяваш как изглеждат в street view), цъкаш из Wikipedia в жалки опити да си избереш район, където да се развива действието и засичаш по карта откъде трябва да се мине за това и онова (което се оказва доста по-трудно, отколкото си мислиш, щото схемата на движението в тоя град е като кълчища, в които се е ровило некое пиле бая дълго време). Пуленето в картата на Москва (която е супер заплетена и шантава), дори не го включвам в сметката. 

Два месеца по-късно прекарваш доста забавно време в изследване на това как, аджеба, изглежда сградата на МГУ (Московския Университет) отвътре и откъде трябва да се мине за да се качиш най-горе (щото ти трябва за една от частите на същата история). Това ти отнема около три дни, щото не можеш все още да четеш на руски. Кулата в Останкино (която знаеш само по име), също влиза в сметките и прекарваш известно време в проучване и на нея. 

След това прекарваш няколко вълнуващи минути в това да търсиш дали, Василий Блажени (оная, шарената църква на Червения площад) има стълби (щото стълбите адски много ти трябват за част от историята) или пък когато реши да провериш какво служебно оръжие е на въоръжение в МВД (руското МВР) - тогава май и ФСБ бяха решили да проверят какво става с тебе и от какъв зор търсиш как изглежда всъщност пистолет "Макаров". 

Да не говорим, че в историята се разказва за полицаи - респективно бързичко трябва да научиш различните видове чинове и вече си се смахнала дотам, че когато видиш униформен на улицата, първо му проверяваш финтифлюшките по пагоните... 

Но това е едва началото на поредица свръхинтересни и абсурдни моменти. Щото истории дал Господ, а всяка една от тях върви ръка за ръка със собствените си простотии (които ти усещаш като жизненоважни за действието по някаква причина). 

Нова история и ново проучване - прекарваш два прекрасни дни одзверена в екрана в издирване на какво? Наркотици (спокойно, драги ми читателю, не смятам да ходя в един по-весел свят, просто ми трябваше да една история). Ама не какви да е наркотици, а такива, които могат да предизвикат загуба на паметта при предозиране, за предпочитане без други странични ефекти. Накрая се спираш на три и се чудиш кой точно да избереш. Друг път преправяш една и съща сцена 10 пъти, защото най-накрая решаваш, че героинята просто ТРЯБВА да получи паник атака. Което води до единайсто преправяне (но за редактирането по-късно). 

Или пък онзи момент, когато прекара половин вечер в ровичкане из Wikipedia, за да откриеш коя благородническа фамилия е управлявала в Толедо пред 17ти век. Яко а? После прекарваш също толкова време в човъркане на това какви са били парите по онова време и с каква стойност (благодарение на което се обогатяваш с никому ненужната информация за обезценяването на реала по онова време, но това е друга тема). 

Друг път реши да дириш неква катедрала в Прага (нали там са католици, просто ТРЯБВА да имат катедрали!) и започна да търсиш коя пък точно катедрала има две кули (че катедрала с една кула не ти върши никаква работа за историята). После, започна да проверяваш пак Прага с Гугъл, щото освен че от там минава Вълтава и че има един Карлов мост, много зловещ (за името на реката провери изрично), друго не ти е ясно. 

Изобщо, адски е забавно да пишеш за неща, от които не разбираш много. Иначе къде ще е кефът във всичко? Няма го. Обаче още по-забавни са героите. А разказ (каквотото и да е) без герои не става... 

Героите или защо трябва да си шизофреник

Който е чел книги знае, че е хубаво героите да говорят различно (нищо че всъщност един и същи мозък ги измисля). Ама няма как. 

Това води до някои много комични ситуации. Например - дотолкова си си свикнал с тия герои (и как иначе, след няколкостотин страници?), че се улавяш, че се чудиш как биха реагирали те в конкретната ситуация. Още по-забавно е, когато ги караш да си говорят в главата ти (излъгах, понякога хич не е забавно, защото се изисква премерена доза шизофрения). Правилно прочете, именно шизофрения или разчетворяване на личността. Как иначе (отново ще дам за пример първата история) в главата ти ще съжителстват следните лица - ченге-шмекер с малко странни морални норми, млада жена с цинизъм в излишък и магически способности, дърти магьосници-интриганти и пр. Цялата тая пасмина си има собствен характер и начин на мислене, за изразяването да не говорим. Освен това трябва да дели пространството със собствената ти личност (която така и така няма къде да отиде). И когато се съберат на едно място, прилича малко на събрание на дом съвета, в което авторът е нещо като злощастния домоуправител, който отчаяно се опитва да попречи на етажните съсобственици да се избият. 

Още по-забавно е, когато героите дотам ти влязат под кожата, че започваш да реагираш като тях в определени ситуации (какво казах аз за шизофренията?!), което не винаги е хубаво предвид, че си момиче кинта и двайсет, а въпросният герой е два метра мъж. Но това е друга тема... Изключително забавно става, когато започнеш да гледаш на героите си като на живи хора (защото, реално погледнато те трябва да звучат точно като такива).

Впрочем, няма текст без редакция, а на мен лично това точно ми е слабото място. Мразя бе, просто мразя да чопля текста. Или става, или не. Та това ни води до следващата част от историята:

Редакцията - едно необходимо зло

Редактирането е гадно нещо. Много, ама много мразя да редактирам. Направо дроба ми яде. Значи, или историята се получава, докато я пиша ИЛИ не става. Обаче моменти има всякакви. Много е забавно, когато сядаш да пишеш нещо. Пишеш го, харесва ти, зарязваш го. После го виждаш, плюеш ноктите дето си изгризал в една кофа до тебе и редактираш.

И няма как иначе, щото по някаква причина едната ти уж криминална история рЕзко е заприличала на некъв роман в стил оная апокрифната поредица "Арлекин" (аз само името знам, да не вземеш сега нещо да си помислиш, драги ми читателю!), а от другата страна героите си говорят като излезли от роман на Дикенс (не, не толкова цветисто, а просто звучат като глътнали бастун).

В резултат на което, целият текст се сдобива с богат набор от deleted scenes, а ти се чудиш на колко водки е писано това.

Откъде обаче идват всичките тия гласове и истории? Ми, от живите хора, откъде другаде? Защото всеки говори за всичко, стига да го подпиташ както трябва. Което води до следващата неделима част от това да си драскач, а именно:

Наблюдателността - или защо никак не е хубаво да дразниш човек, който пише

Да можеш да чуваш и виждаш това, което другите не могат, тая способност я имат вещиците и върколаците, фотографите и писателите... Аз, нали съм двойно изкривена (в една друга паралелна реалност се подвизавам като фотограф, а с върколаците и вещиците се срещаме само на белия лист), виждам и чувам доста неща. Къде драматични, къде комични, къде много, ама много любопитни. 

Хората са непрестанен извор на интересни неща, честно. Само да можеш да слушаш и да виждаш. Затова никак, ама никак не е готино да дразниш човек, който пише, драги ми читателю (щото като нищо цъфнеш като злодея в следващия текст на тая личност). Това, писателското племе, е крайно злопаметна пасмина, вярвай ми. Всяка една фраза грижливо се картотекира, номерира и поставя в определено отделение на и без това претъпканата му памет и може да бъде извадена от нафталина по всяко едно време. 

Като си говорим за писане, да ти кажа и две думи за това що за човек е един драскач. 

Писане + писане = разклатени нерви

Не знам защо, обаче повечето хора си представят драскачите като супер яките хора, които сядат всеки ден пред пишещата си машина в прекрасния си кабинет (целия облицован с ламперия и задръстен догоре с какви ли не невероятно редки издания), натракват поредния шедьовър, хвърлят го като кокал на гладните издателства и прекарват останалата част от времето си в клатене на краката. Обаче това го могат само Хемингуей или някой друг подобен. 

Истината за "гладните издателства" можеш да прочетеш тук (айде няма нужда да се повтаряме). Иначе, най-често драскачът изобщо няма пишеща машина (хората са измислили компютъра) и често изобщо не пише в кабинет. Историите са надраскани на гърба на касова бележка и салфетка от не-знам-кое заведение за бързо хранене, натракани като заключен пост във фейсбук, написани в мейл до самия себе си и в краен случай записани като гласово съобщение. 

Това са хора, които през деня заработват като офис плъхове, таксиджии, шлосери и други подобни опорни за човечеството професии (нищо лично към гореизброените) и които вечер се преобличат в костюма на супер герои и заживяват поне за малко в един по-различен свят. Идеята? Просто да се разкараш за малко от жената/децата/котката/кучето/комшийката и пр. и да поживееш на едно по-хубаво място. Или, ако животът им е скапан, да се позлорадстват над съдбата на героите си, защото тея герои са по-прецакани от тях.

И ако си мислиш, драги ми читателю, че само издаването ни бърка в здравето - лъжеш се. Читателите също го правят. Защото (това ще ти го кажа под сурдинка), ние сме много лабилни същества. Нямаш читатели? Това е повод за мирова скръб и мисли за самоубийство. Щото ако нямаш читатели, значи на никого не му пука за писането ти, за твоята личност и цели и изобщо за цялото ти съществуване. За какво изобщо да продължаваш да се бориш с този жесток свят? 

Имаш читатели, ама те не са активни? (виж предходния абзац) Имаш читатели, те са активни, НО започват да се опитват да те накарат да промениш историята си? Тук вече влизаме в елемент на студена (топла/гореща) война, когато авторът упорито се опитва да защити тезата си. Да си го кажем честно, никой, ама абсолютно никой, не обича критиката. Изобщо. Когато пишеш, всяка критика ти бърка (айде да не казвам къде). Причината - просто толкова много от собствената си шизофрения си вложил вътре, че всяка критика (дори и правдоподобното изтъкване, че на тия години още представа нямаш къде се слагат запетаи) те побърква. Всичко се взема навътре и се разчопля за екзистенциален смисъл, който по силата на правилата в пространствено-времевия континуум е тук за да ти покаже, че всъщност за нищо не ставаш. 

И така, не е лесно да си драскач. Изискват се ежедневни усилия, много даващи на късо неврони и адски много безполезна информация, която да можеш да залепиш в нещо що-годе читаемо. 

Така че следващия път, когато попаднеш на някой дето изучава всички възможни начини за прерязване на сънната артерия, спокойно - вероятно не е сериен убиец, а просто иска да го напише :)