Наръчник по простотия или рецепта за главоболие

Има една шантава порода хора, мазохисти им викат. И аз така, драги ми читателю. При това съм пълен, завършен и съвсем самодостатъчен мазохист (сиреч, няма нужда някой сам и зорлем да ми създава подобни емоции, аз сама си ги намирам). 

Ако си чел това, сигурно вече ти е ясно какво необхванато от медицината същество съм. Ако ли не, виж го, уплаши се и кажи на всичките си познати никога да не правят така вкъщи. Но това е друга тема. 

Да започнем с една приказка, или както е практиката в този блог, да вземем да се върнем назад във времето... Преди има-няма две години, когато един луд културолог се сдоби с два пъти по-луда идея и реши да пише просто така, за да му се махне историята от главата. Е, да де, ама историята се оказа по-прилепчива от венерическа болест и стоя, и стоя, а страниците напълниха един доволно дебел файл. Толкоз дебел, че когато същият биде занесен за разпечатка, събра очите на виделите какви ли не предсесийни ексцесии служители в университетския копирен център. Така де, с тая тухла спокойно може да се затиска зеле (стига да е увита надлежно в найлон, че мастилото все пак не е безвредно) или пък да се подпре секцията в хола на чичо Гошо. 

Та, същият този луд културолог, драги ми читателю, в един щастлив миг взе че си повярва. И като всеки уважаващ себе си графоман, реши да се опита да издаде въпросната тухла (или поне да види колко отговора ще получи). Ето така започва нашата история за това как да те заболи главата. Но тъй като това е наръчник, нека сведем нещата до стъпки. 

Стъпка 1 - започни да правиш нещо "само временно"

Временните неща, както знаем от залепения с тиксо прозорец на бараката на село или закрепената с тел брава на вратата, са вечни като пирамидите. Така че първата стъпка е да започнеш да правиш нещо временно. Гаранция давам, че това "временното" ще изтрае повече от "вечната и единствената любов" на коя да е хлътнала пубертетка и със сигурност повече от асфалта на новия участък по магистрала Х. Та и аз така, временно, за месец-два, реших че ще пиша. Пък колко точно, няма особено значение. Какво е един обем пред безграничния поток на съзнанието. "Временно" и "за малко" са най-постоянните неща в живота - клише или не, закованата напреко дъска на прозореца на външната тоалетна (арт инсталирана там в далечната златна и Бай Тошова 1957 г. от легендарната личност на прадядо ти Харалампи) е живото доказателство за това. 

Само че това далеч не е гаранция, че ще те заболи главата, защото повечето хора се кефят на временните дейности от подобен род. Затова директно преминаваме към втора част от плана. 

Стъпка 2 - постави си невъобразими цели

Искаш да си космонавт, ама си физически негоден щото с лупите на очилата ти съседските деца си палят огън или пък отчаяно ти се иска да станеш компютърен спец, но не можеш да умножиш две по две? Значи просто ТРЯБВА да го направиш. Не защото ще стане, а защото ще си опитал. Та, и лудият културолог така. Има текст, има проблем. Ключовото тук е да си поставиш толкова непостижима цел, че дори и на теб да не ти е ясно, че е непостижима. Иначе няма как да гарантираме така желаното главоболие. 

Всичко започва в страната на розовите еднорози, където си чертаеш невероятното бъдеще на следващия Брус Уилис, Стив Джобс, Дан Браун и пр. други подобни личности. Мечтаеш си ти, мечтите ти растат с тебе (подобно на вируси се множат, пущините) и неусетно почваш да им вярваш. Това води до следващата част от нашата инструкция. 

Стъпка 3 - набутай се в нещо, от което нямаш никакво понятие

Това е може би най-важното, което ти е нужно за едно качествено главоболие, драги ми читателю. Защото ако разбираш от нещото просто се губи тръпката. Тук вече в главата ти назрява аргументът "е, да де, ама хората правят неща, от които не разбират всеки ден". Вярно е, ама едно е да пишеш лолички и ченгелчета под зоркия поглед на госпожа Драганова или да въртиш волана съпроводен от крясъците на инструктора Иванов и съвсем друго да решиш да следваш мечтите си (или някоя абсурдна фикс идея) и да скочиш с двата крака в нещо, от което не разбираш грам. Ама милиграм даже не разбираш. И милилитър не разбираш. 

Ако това беше американски филм, историята щеше да е съвсем различна. Първото, което ми иде на ум е един невероятен филм, който разказва една такава история. Как момиче, което понятие си няма от фигурно пързаляне, от бедно семейство без възможности, но с невероятен талант, се отказва от стипендията да учи в Харвард и отива да преследва мечтата си да стане професионална състезателка по фигурно пързаляне. Всичко звучи прекрасно, захаросано и нереално. 

Защото нашата история, драги ми читателю, не е за успехи и не е американски филм. Тук ще си говорим за една балканска драма. Ако Мартин Лутър Кинг беше българин, нямаше да говори за "имам една мечта", а за "знайш ква мечта имах, баси". Та, така, ключът от палатката е да се набуташ с двата крака в нещо, което не ти е ясно. Ама не просто не ти е ясно, дори а и б не са ти ясни. Пълен гьон на практика. 

Това обаче няма да ти стигне, защото обикновено когато хората срещнат трудности, рано или късно им увира главата и просто се отказват. Обаче една рецепта за трайно главоболие не върши работа само с едното набутване в дълбокото. Трябва системно да гълташ вода, да пляскаш, да продължаваш да гълташ вода, но инатливо да не щеш да се давиш. 

Стъпка 4 - магарешки инат

Още в описанието на блога съм написала, че инатът в жилите ми е с по-голяма концентрация от тая на кръвната плазма. Ама хич не се шегувам за това. Кой друг ако не един напълно умопобъркан културолог, би тръгнал да си блъска главата в стената вече повече от година? Вероятно никой, ама моя милост е способна на всякакви чудеса от героизъм в името на простотията. Така, драги ми читателю, се сблъсках с "Параграф 22". 

Стъпка 5 - "Параграф 22"

В моя живот книгата "Параграф 22" е свързана с едно паметно събитие в живота ми. Да се върнем сега едни пет години назад, драги ми читателю. Аудитория. Зимна сесия в СУ. Изпит по практически английски. Минали са вече три часа (от общо пет) и е време за даването на текстовете за превод. Преподавателят обаче е голяма скица и обича да дава изключително забавни текстове за превод, с които да изтезава мозъчните клетки на студентите, които клетки към тоя момент са без това полумъртви и плуващи в разтвор от равни части етилов алкохол и енергийни напитки. Студентите тръпнат като овце в кланица и чакат какво ще се падне. 

Пада се "Параграф 22" и естествено целият курс започва самоотвержено да дращи по листовете. "Ако си луд, ще те освободят от полети. Обаче ако искаш да те освободят от полети, това означава, че не си луд. " След края на изпита се разбира, че курсът (както при повечето филологии, съставен от едно 85% момичета) няма никаква представа каква е разликата между "ескадрон", "ескадрила" и "ескадра" изкарваме една дъъълга лекция за различните видове войски (по време на която всички заспиваме). Та, кой би предположил, че в книгоиздаването съществува същият параграф 22. Не, не е нужно да си луд, за да те издадат (иначе моя милост щеше вече да има няколко бестселъра...). Идеята е друга. Но всяко нещо по реда си. 

След година и нещо блъскане в стената, открих по заобиколен начин, че си има определено правило за да те издадат. И то не е какво да е правило, дето можеш да научиш и да играеш по него, нищо подобно. Ето го и българският "Параграф 22" - за да те издадат, трябва да си известен, НО за да си известен, ВЕЧЕ трябва да са те издали... Аз нещо не схващам логиката, драги ми читателю. Ако ти я схващаш, пиши ми на лични да обменим опит. 

Само че, това прозрение само по себе си трудно може да ти докара главоболие. Просто защото е неразбираемо. Затова то трябва да е щедро подплатено с откази (в моя случай няколко и доста цветисти).

Следствие от стъпка 5 - Абсурдни мотиви и още по-абсурдни откази

Хората не обичат да ги мразят (е, може би почти всички хора, психопатите не ги броим). Затова, когато попаднат в ситуация, която би накарала другите да ги мразят, хората правят какво? Измислят си благовидна причина, която да им запази добрата репутация в чуждите очи. 

Ето един списък с подобни (жалки, по мое мнение) опити за това (по GDPR-a няма как да изложа имената и издателствата, които са ме ощасливили с тях). Премахнала съм и относително аргументираните откази, които не звучат като изсмукани от пръстите и съм оставила само истински тъпите:

- за съжаление сме свели до минимум книгите, които издаваме (баси, човек да се начуди как съществуват още?!)

- Вашият ръкопис не представлява интерес за издателството. Но не защото не е добър или няма потенциал в него, а защото включваме изключително рядко фентъзи в издателската си програма. (дааа, интересно като е толкова хубав ръкописът, защо ли го отказват?)

- ние нямаме пазар за книга в този стил. Разпространението на нашите книги е по-специфично и ви го казваме, защото знаем какво търсят читателите при нас. Последното, което искаме да постигнем е издаване на книга, която да няма кой да купи (ето това вече на мен лично ми звучи грубичко)

- за съжаление не ни беше препоръчан за издаване, тъй като жанрово той не попада в издателската ни листа. (това напомня отказ номер 2, интересно кой ги препоръчва тия неща... да не би да има някакво "министерство на книгоиздаването"? Сигурно е на перон "девет и три четвърти"...)

- на този етап нямаме интерес – основно заради трудното налагане на сборници с разкази на пазара. Това не означава, че не правим такива, разбира се, по няколко се работи в момента, но първо трябва да направим най-доброто възможно за тях и след това при добър прием ще помислим за други. (казано на нормален език "имаме си вече наши си хора, върви си по пътя")

Ако си особено издържлив екземпляр и 25 отказа/игнорирания от разнообразни издателства не те обезкуражат, нещата отиват по-нататък. 

Стъпка 6 - дебелокожие в абсурдистан

Не знам какво си представяш ти, драги ми читателю, като чуеш "издаване на книга", обаче със сигурност бъркаш. Защо съм толкова убедена ли? Щото през ум нямаше да ми мине това, което видях, прочетох и дочух по въпроса. Вече знаем за казуса "Параграф 22", нали така? Че за да те издадат първо трябва да си известен. Дотук това вече сме го смлели. 

Човек е склонен бая неща да смели - какви ли не - така че нещо такова е направо детска играчка. Обаче историята има и продължение. Да се пренесем сега в една паралелна вселена, където авторът Х е разбрал за съществуването на издателския "Параграф 22" и решава да вземе нещата в свои ръце. Бори се, някак си успява да привлече читатели, намира си стабилни фенове, хората започват да го търсят, да се забавляват с текстовете, които пише. По някое време събира пари, издава сам текстовете, хората си ги купуват и се кефят на тях. Тогава се появяват те, дебелокожите. 

Които искат този същият автор Х, който сам-самичък е постигнал всичко, да бъде част от "техните автори". Звучи като сбъдната мечта, нали? Ама не е, защото логото на издателството под името идва с цена, при това съвсем не хипотетична. Тук има два сценария - добър и лош. В добрия, тази цена е просто процент от евентуалната печалба и при тази сделка, след подписването на договора с кръв авторът получава (подобно на Фауст) безплатно издаване на книгата (о, чудо!) и евентуално някакво промотиране на същата на пренаситения и без това пазар. 

В лошия случай стигаме до нещо, което аз лично не мога да си обясня (ако ти можеш, обясни ми), авторът отдава отново процент от печалбата, ОБАЧЕ за да бъде отпечатана книгата същият този автор трябва да плати от джоба си. НО това не е всичко (точно както в рекламите по телевизията), защото процентът печалба на издателството е колко? 80%. Но това също не е всичко, защото от автора се очаква той сам да популяризира книгата си (или да плати сам за маркетинговата кампания).

Боли ли те главата, драги ми читателю? Мен лично ме боли. Ако теб не те боли, а искаш да постигнеш съвършенството, замести навсякъде думичките "книгоиздаване", "книга" и така нататък с нещо, което много ти се иска. Гарантирам, че ще постигнеш желания резултат. 

Бележка: Не ми се искаше да започна възкресението на блога на културолога с нещо толкова негативно, но ми е адски тъпо, поради гореспоменатите фактори. Да се надяваме, че нещо по-веселко ще последва (животът ми и без това напомня на скеч на "Комиците", та идиотии бол).

До нови срещи!