Близки срещи от третия вид

Здравей, здравей, драги ми читателю! 

Днес ще си поговорим за нещо, с което всички се сблъскваме всеки ден - запознанствата онлайн. Сещаш се, това са онези странни хорица, които ти пращат покана за приятелство във Фейса. Или които ти пишат лични съобщения в кой да е форум. Без значение каква е целта им, тези хора искат да си общувате. Защо, не е съвсем ясно. Но за да си общувате, трябва да се поопознаете. И ето тогава започват срещите от третия вид.

В този пост смятам да ти разкажа няколко истински истории - хем да се посмееш, хем да видиш, че идиотите (от двата пола) не те налазват само теб. Аз имам доста дълъг списък с идиоти...

Готов ли си да се гмурнем в паралелната реалност на социалните мрежи? Да? 

Слушай тогава...

Истински лъжи

Сещаш ли се за филма с Арнолд Шварценегер "Истински лъжи"? Онзи, където Арни играеше Хари Таскър - агент на ЦРУ, който хвана жена си в изневяра с някакъв льольо, който се представяше за агент? Та, във филма, бате Арни реши да направи живота на жена си и я "вербува" да участва в някаква фиктивна мисия, която рЕзко стана истинска? Ако не си го гледал, драги ми читателю, сега е моментът. Филмът е невероятен. Та, когато го гледаш на филм е мега забавно. Когато някой се опитва да ти пробута този номер на живо - не съвсем. 

Първият герой наистина много се беше вкарал във филма с бате Арни. Започваме да си пишем ние (какво да правя, работата ми е такава, че честичко се налага да си пиша с напълно непознати) и той (беше мъж) започва да ме ръчка да сменим месинджъра на Фейсбук с нещо друго, защото (забележи!!!) работата му била такава, че не бивало да бъде в социалните мрежи. Аз обаче не паса трева, така че контрирам, че ако някой го следи, няма значение през какво си пишем, защото се проследява IP адреса.

Тишината продължава само пет секунди, защото започват да ме пращат за зелен хайвер. Честно, почувствах се точно като съпругата на Хари Таскър н "Истински лъжи". С тая разлика, че всичко ми беше твърде странно и малко вероятно. Та, човекът явно беше решил да ме впечатли в стил "аз съм топ агент" и започна да ми обяснява къде бил на мисия... И тук започна страшно да се дъни. Като начало - пичът от Америка и очевидно супер скаран с географията и геополитиката - започва да ми обяснява как Ивицата Газа и Истанбул са една и съща локация (при което откровено му казах да си провери географските познания). След това, за да ме впечатли, изтърсва и име на организация (известна, международна и лесно откриваема в нета) и почва да ми обяснява къде бил...

Съответно, Тома Неверни (сиреч аз), проверява надлежндо организацията и се оказва, че на тази локация те не провеждат дейност (всичко си е написано черно на бяло в сайта им) и наковава пишман Хари Таскър, че не обичам да ми говорят глупости, просто защото съм от Източна Европа и не паса трева... 

Та, оставихме топ агента да впечатлява по-доверчиви дами. 

Като си говорим за впечатляване на дами, следващите истории са пак в този род. Ще ги обединя под общ знаменател, защото случаите си приличат толкова много, че няма как. 

Мемсахиб, обичай ме!

Всеки си има различна представа за Индия - за едни това е шаренията на Боливуд, за други - романтичната история на Тадж Махал, за трети тигри и махараджи. А за мен са подивели за секс индийци, които си търсят отдушник в социалните мрежи. 

Преди да разкажа за какво става дума, просто ще обясня защо нещата стоят така. В Индия, особено в някои касти, раждането на момиче е петно за цял живот. Момичето е само разход - ще го отгледаш, обучиш, а то ще отиде да слугува в чужда къща. Няма как да наследи рода, няма как да има имущество и пр. Затова, децата са убивани още при раждането. Обаче, с няколко десетилетия подобна практика, жените в Индия са кът. При това драстично. Затова в тази държава има пик на изнасилванията. Без значение на колко е години - дали на 70 или на седем месеца, никоя жена не е в безопасност. Присъствието на мъж наоколо - приятел, брат, сват, също няма да я спаси. В Индия нещата са такива, че от няколко години се провеждат периодични кампании против изнасилванията, за по-строги наказания и пр. Та, ето защо индийците се опитват да се запознават по интернет. И могат да бъдат НЕВЕРОЯТНО нахални. 

Фейсбук е едно глобално село и когато членуваш в много групи (като мен), рано или късно се сблъскваш с хора от другия край на света. Та и аз така. Приемам поканата за приятелство на някакви рандъм хора. Вярно, фамилиите им завършват на Хан и Сигх, но какво от това? Дай да бъдем толерантни. И там ми беше грешката. Започват се едни нескончаеми досадни събощения на всеки пет минути, повторения на едно и също и така нататък. Най-наглите откровено си просят голи снимки (при това много, много настоятелно) и почват да ръсят глупости. С което си печелят блокирането на третата секунда. В резултат на няколко подобни случая, вече не приемам покани от хора от Индия. За лично спокойствие. 

Като си говорим за наглеци обаче, има една категория българи, които бият дори индийците по наглост, а именно:

Добър ден, запознай се с оная ми работа!

Не знам каква чавка им е изпила мозъка на някои мъже, но има една много особена категория, която ме изумява всеки път. Гледаш, нормален млад мъж (на снимката), българин, има някакво образование най-често. Решаваш да приемеш поканата и след точно три разменени съобщения получаваш снимка на оная му работа (хич не се шегувам!!!!) в близък план. Резултат - блокиране и бан. Но и до ден-днешен недоумявам каква е идеята на подобно "запознанство", зер като му видя оная работа, ще припадна по него повече??? Шантави работи...

В тази категория влизат и онези, които нещо са сбъркали Фейсбук с Тиндър и си търсят мацка за една нощ. В тази категория обаче не влизат само млади и разгонени нерези, напротив, има и доста creepy чичковци. Но, стига толкова по въпроса! 

Обаче, както казах, идиоти всякакви. Ако някой психиатър реши да си прави дисертацията, достатъчно е само да следи няколко профила в социалните мрежи. И ще му е готова. Ето няколко тежки психични случая, с които имах нещастието да се сблъскам. 

Вдовецът

Нищо лично към мъжете, загубили половинките си! Съболезнования! ОБАЧЕ мрънкането на раднъм хора в нета определено не е добър начин за запознанство. Такива хора най-често се опитват да те използват за кошче за душевни отпадъци и те товарят с безбройните си проблеми. Те са досадни и доста настоятелни. Някои дори открито заявяват, че си търсят съпруга номер две. Да, де, ама по тоя начин нещата едва ли ще станат. Затова им поднасям своите съболезнования и им пожелавам успех в търсенето. Обикновено разговорът приключва дотук. 

Дарт Вейдър

Образът, скрит под това прозвище, беше толкова откачен, че сериозно се уплаших (добре, че не ме знае къде живея!). Значи, драги ми читателю, става дума за момче, което явно е взело филмите за вампири и демони много, много присърце. И което от 4-ти километър още не са прибрали... Твърдеше хубосникът, че е демон на 1000 години (не се шегувам, убеден беше, че е такъв), който се е преродил в това тяло. За тази цел, скочил (доброволно!!!) от четвъртия етаж (или беше осмия, не помня вече) и така си върнал силите. Като in the process едва не умрял. Имал бил не знам какви способности и пр. Аз, първо реших, че нещо ме баламосва и почнах да го подкачам с фрази и реалии от "Нощен Патрул" на Сергей Лукяненко. Тоя обаче така се върза, че направо седна да ме вервуба за делото на Мрака. Аз обаче, подобно на ощипана Светла, му заявих, че не мога да изменя на делото на Доброто и го пратих да развива способностите си в Хогуърдс (или където там ходят демоните.).

Политически ангажираните националисти

Тия са ми любими. Това са индивиди със съмнително количество сиво вещество, чиято стена е претъпкана с политическа пропаганда. Дали ще бъде плюене но еди-коя-си партия, или просто ще е възхваляване на Вожда (без значение кой точно), то стената на тези хора (и съответно вашите новини) мигом се претъпкват с полит. простотии. Особено ако се готви някакво събитие (я протест, я нещо друго) тези хора могат да станат дори агресивни. Най-вече ако се опитате да им обясните, че с това нищо няма да постигнат, или че недай Боже, си губят времето. 

Националистите пък са друга категория, които най-често имат направена лоботомия. Те не приемат ничие мнение освен своето собствено и най-често ще се опитват да ти обясняват колко си тъп, задръстен и пр. под собствените ти постове. Те са изключително нагли и освен с обиди, с други аргументи трудно могат да те оборят, драги ми читателю. И едните, и другите са силно токсични елементи. 

Инфлуенсърите (сноби in disguise)

Всеки от нас има поне по десетина души във френд листата си, които си мислят, че светът (или част от него) се върти около собствената им персона. Най-често стената им изглежда като нещо средно от книга за самопомощ и извадка от "Мъдростта на вековете" (в случай, че не знаеш, драги ми читателю, това е книга с цитати от известни личности). Тези хора много държат да са оригинални, затова поне веднъж на ден пускат по някой вдъхновяващ (според тях) и напълно безсмислен (според останалата част от човечеството) цитат, на който другите са длъжни да се възхищават, да охкат и да ахкат. Такива хора ще те държат в течение колко странички са прочели днес, къде са ходили на кафе с леля Пенка от съседното бюро и с какви известни хора са успели да се снимат, като няма да пропуснат да изтъкват личния си успех. 

Те абсолютно винаги известяват целокупното човечество къде, с кого и какво правят като всичко това е придружено с изключително количество снимки и още цитати. То не че социалните мрежи не са способ за създаване на изкривени образи, но образът на псевдоинфлуенсърите прилича по-скоро на картина я на Пикасо, я на Салвадор Дали... 

Супермамите/ супертатковците

Също любима група. Това са жени, чийто живот се върти около този на отрочето им. Разбира се, отглеждането на дете е много, много важна стъпка в живота и съм напълно сигурна, че веднъж появило се на бял свят, то става най-важното за теб. Обаче, познайте какво? Ами другите хора, особено ако не са ви роднини, пет пари не дават за това дали детето е папкало, спинкало, как сладко се е ухилило на гърнето и пр. Това са неща за личния архив. Супермамите и супертатковците обаче не винаги схващат намека и най-често ви заливат с никому ненужна информация за децата си и най-вече - с картинки на същите омазани с всеки вид хранителен продукт, който може да се намери в магазина. 

Продавачите

Има една много странна порода хора, които се свързват с теб само и единствено с идеята да ти продадат нещо. Любопитното е, че тези същите изобщо не четат профила ти. Опитвали са се да ми пробутват от уроци по английски до бързи кредити по тоя начин. Хубавото на продавачите е, че сами се разкарват в момента, в който разберат, че нищо няма да купиш от тях. 

Онези, които постват на стената ти

Не знам за теб, драги ми читателю, но мен адски много ме дразни, когато някой седне да поства разни неща на стената ми във Фейсбук. Имала съм какви ли не откачени случаи - всичките в графа спам. Просто, някак си, може пък да не искам на стената ми да фигурират картинки на котенца, кученца, средновековни воини и пр.. Защото има по-смислени неща, които бих искала хората да намират. Подобни обаче са доста упорити и нахални, така че тук трябва постоянство. 

Впрочем, най-драстичният случай беше с една порно актриса (не се шегувам!), която не спираше да поства (за давата часа, преди да я блокирам) линкове към порно сайтове на стената ми във Фейса. Както можеш да се сетиш, блокирах я на секундата (а постовете трих своевременно, та никой не ги е видял, надявам се...). Но след този случай, когато някой се опита да пише нещо на моята стена, подскачам (зер, знам ли каква простотия ще е ). 

Списъкът може да бъде удължаван до безкрай, но мисля да спра дотук, драги ми читателю. Свят голям, хора всякакви. Важното обаче е да се научи човек да разпознава разните там типове и да се пази от тях. Иначе, в нета има и нормални хора, но те, както може и да се сещаш, не са толкова интересни за описване. 

Светофарът на съдбата - трета, последна част

Остатъкът от вечерта мина като на лента пред очите на Валентина. Хора идваха и си отиваха, тя неизменно доливаше чашите им и от време на време се разсейваше, за да размени две думи с Мария. Шефът им остана много доволен от работата, когато ги взимаше с буса към полунощ. Даже спомена, че за в бъдеще Валентина ще посреща гостите, тъй като от фирмата са го похвалили за професионалния избор на момиче за входа. 

Мария я сръчка и се засмя.

- Казах ли ти? – прошепна тя в ухото на Валентина. – Отсега нататък ти ще ги посрещаш. Абонирам се за модния бюлетин!

Валентина нищо не каза. В главата ѝ беше пълна каша. Дори не знаеше какво точно да направи. Нито как ще каже на баща си...

......................

- Ама тате, така ще имаме повече пари, а аз ще мога да работя по-малко и ...

- Не, не, не и не! – викна баща ѝ. – Няма да ставаш уличница! За това ли съм те отгледал? За да си изтривалка за мутрите? Да те използват кратко и да те изхвърлят после? Няма да го позволя! Няма да ти позволя да си съсипеш живота!

Вече от час Валентина се опитваше да му обясни, че иска да се снима във фотосесия. Седяха в тъмната кухничка – бабата отдавна беше приспала децата и дори им беше оставила малко храна, да се нахранят като се върнат от работа. Минаваше два през нощта. Баща ѝ, като беше разбрал за какво става дума, моментално се беше обадил на колега и беше довтасал вкъщи. Бесен, защото Валентина трябваше да гледа децата тази вечер и защото не му беше казала по-рано. 

Тя се беше опитала да му обясни. Дори беше намерила сайта на фотографа, за да му покаже, че човекът е напълно сериозен и не се опитва да я превърне в проститутка. Обаче баща ѝ си знаеше своето. За него да си модел беше равносилно на това да си уличница. Това не подлежеше на тълкувания. 

Той скочи от протрития диван и викна в лицето ѝ:

- Когато умра, прави каквото искаш. Докато съм жив обаче, не искам дори да чувам за подобни неща, ясен ли съм?!

Валентина дори нямаше време да кимне, когато чу трясъка от затварящата се входна врата. 

- Какво става, како? – подаде се на вратата съненото ѝ братче, триейки очички. 

- Нищо, какиното – машинално отговори тя. – Отивай да спиш, че утре си на училище.

- Ама аз ви чух да викате – не се отказа детето. 

- Случва се така, понякога – обясни Валентина. – Възрастните понякога се налага да си крещят. Хайде, върви да си лягаш!

Детето се поколеба на вратата, но явно сънливостта надделя, защото се върна в леглото. 

Валентина остана сама, в тъмната кухня на протрития диван и се замисли. Какво можеше да направи? Да се откаже от възможността и да я захвърли? Защо? Не беше имала много възможности през живота си. Не виждаше какво може да се промени, ако отиде на една фотосесия. Човекът беше казал, че става дума за нормални дрехи. Нямаше да се снима гола, или нещо такова. Обаче за пет часа работа щяха да ѝ платят колкото за половин месец във фирмата. Лошо ли беше да спечели малко пари? Все едно не им трябваха! И сестра ѝ, и брат ѝ имаха нужда от нови дрехи, да не говорим за нея самата. Все още носеше дрехите си от училище. Лошо ли беше, че от време на време и на нея ѝ се искаше да облече нова дреха? 

Младата жена се разплака. За пропиляното време, за всичко онова, което не беше постигнала в живота си, за всичко онова, което искаше да постигне, но не можеше. Човекът ѝ се виждаше нормален, защо пък да не се опита? Ако иска нещо друго, просто щеше да си тръгне. Нямаше да ѝ платят, но пък поне съвестта ѝ щеше да е чиста. Как баща ѝ не го разбираше?

Тази вечер Валентина не си легна. Реши да чака баща си да се върне. Не можеше да е отишъл далеч толкова късно през нощта, а и не би похарчил много пари, за да се напие. Тя беше сигурна, че е отишъл да пие. Баща ѝ не го правеше често, но когато отидеше да пие, беше качествено. Имаше си авери сред съседите – чичо Стефан и бай Иван от съседния блок. Те не чакаха втора покана, а просто се настаняваха на една от пейките пред блока с бутилка домашна шльокавица или купена от супера бачонка и се наливаха до безсъзнание. Баща ѝ обикновено правеше така на годишнината от смъртта на майка ѝ. Явно беше решил, че има повод. 

Валентина не се съмняваше къде е. Знаеше само, че когато се върне сутринта, ще се чувства виновен и ще е доста по-сговорчив. Тя самата не беше сигурна дали точно моделството ще я измъкне от бедността, но беше твърдо решена да опита. Онзи човек беше казал, че е красива. Тя стана и отиде до огледалото. На бледата светлина на крушката в коридора, в старото почерняло огледало, в нея се взираше собственото ѝ отражение. Дали наистина беше красива?

Зелени очи, естествено руса коса, стройно тяло. Нищо не ѝ липсваше и никога не беше искала да е друга. Да, наистина беше красива. Поне повечето хора биха казали така. Обаче не искаше да я смятат за празноглав модел. Не искаше да е поредната бройка, която да бъде подмятана от разните там богаташи, престъпници и прочее. Тя беше почтено момиче! И искаше да си остане такава. 

Валентина започна да крачи напред-назад из тясната кухничка. Как точно да стане така, че хем да опита да работи като модел, хем да не изгуби сигурната си работа, хем да може да умилостиви баща си? Само той ѝ беше останал и тя не искаше да го губи. Всеки път, когато се караха, това ѝ разбиваше сърцето. Обичаше го, въпреки недоимъка, в който живееха, въпреки всичко. Той беше неин баща и тя имаше нужда от неговото одобрение. Не можеше да си позволи да загуби работата си – нямаше необходимото образование, за да си намери нещо по-добро, а тази работа я беше търсила дълго и трудно. Не можеше да си позволи да загуби сигурния доход, заради нещо временно. Така нямаше да стане. 

Тя седна на кухненската маса. Съдбата ѝ беше отнела възможността да учи, дали сега не се опитваше да ѝ подаде ръка? Тя тръсна глава – такива неща ставаха само в приказките. Обикновените момичета като нея трябваше да се борят с обикновените си проблеми и да стигат до обикновени решения. Трябваше да има начин... 

Валентина пусна отново компютъра и се зае да търси този Петър Александров, вече не сайта му, а информация за него. Оказа се наистина известен моден фотограф. Дори успя да издири контактите на няколко момичета, които бяха работили с него. Едно дори беше още будно. Валентина ѝ писа с въпроси какъв е този човек, добър ли е, дали не търси нещо друго, а не просто модел. 

След кратка пауза момичето отговори, че този човек е като шестица от тотото. Най-добрият в бранша. 

„Ако те е намерил - пишеше тя, - значи имаш невероятен късмет. Нямаш представа колко професионални модели се редят на опашка пред студиото му и са готови на всичко, само и само той да направи няколко снимки за портфолиото им. Щом като те е забелязал, върви и дерзай!“ 

Така завършваше съобщението на това момиче. В момента тя работеше в САЩ като модел, както се оказа, именно благодарение на портфолиото направено при точно този фотограф.

Валентина обаче не вярваше на приказките и продължи да търси. Какви ли бяха цените за моделстване? Все някъде трябваше да има точен ценоразпис. Оказа се, че плащат доста добре, като се има предвид нейната заплата. Но какво щеше да каже на баща си? Реши, че изобщо няма да си ляга тази вечер – така и така от фирмата им бяха дали половин ден почивка заради добре свършената работа вчера – и ще го изчака да се върне сутринта.

Бащата на Валентина се върна, напълно трезвен, към седем сутринта. Валентина тъкмо привършваше с пърженето на филийки за сестра си и брат си. Преди да станат малките, понеже не я свърташе на едно място, беше решила да ги изненада със закуска преди училище. Така и така не си беше лягала, поне да има някаква полза от това. След като си бе приготвила рецитацията за пред баща си, беше пуснала две перални и беше простряла, просто застана пред котлона и започна да пържи филийки на светлината на изгряващото слънце. 

Когато баща ѝ се появи, малките вече ръфаха по една филия намазана със сладко в кухнята. 

Валентина чу скърцането на вратата и хукна да го посрещне.

- Здравей тате! – поздрави го тя и посегна да вземе якето му. 

Той изсумтя, погледна я мрачно и сам окачи връхната си дреха на закачалката в коридора. После се запъти към стаята си. Валентина припна след него. 

- Тате, аз...

- Не пред малките! – сряза я той. – После ще говорим!

Валентина кимна и се върна при малките. Беше загорила една от филиите. Нищо, щеше да я даде на бездомното куче, което винаги просеше на входа на блока. 

Като в транс подготви брат си и сестра си за училище – сложи учебниците и тетрадките, направи им сандвичи за междучасието. После ги изпрати до входа. Брат ѝ хвана сестричката си за ръка и двете деца тръгнаха към спирката, за да отидат заедно на училище. После, отново заедно, щяха да се върнат.

Валентина едва дочака малките да се скрият зад ъгъла и хукна нагоре по стълбите към дома си. 

- Тате, трябва да поговорим! – провикна се от вратата тя, по-ентусиазирана от когато и да е било.

- Знам – чу тя гласа на баща си откъм кухнята.

Той беше седнал на кухненската маса и дояждаше закуската на малките. Те винаги искаха да имат по една филия като големи, но почти никога не успяваха да я изядат. Валентина седна срещу него. Изобщо не ѝ беше до ядене.

- Тате, аз за вчерашния разговор... – започна неуверено тя. 

- Аз също искам да поговорим за това – кимна баща ѝ и остави недоядената филия на братчето. – Валя, сигурна ли си, че искаш да правиш това? – попита я настойчиво той. – Сигурна ли си, че искаш да станеш още една красива празноглавка? За това ли те отгледах? За да видя как си пропиляваш живота?

- Чакай тате! – започна разпалено Валентина. – Не е така, както си мислиш! Проверих онзи фотограф – той наистина е много известен и моделите се избиват да работят с него. Дори говорих с някои от момичетата, сега работят в Америка, представяш ли си? Казаха ми, че съм късметлийка, че ме е забелязал. Обикновено моделите му плащали, за да работи с тях! А на мен той сам ми даде визитка!

Баща ѝ се намръщи. Вгледа се в дъщеря си – същото онова момиченце, което беше подхвърлял във въздуха преди колко, петнайсет години? Сега тя беше бледа от недоспиване и със сенки под очите. Изтощена и изнервена от живота, който водеха. Нима имаше право да продължава да иска отстъпки от нея, след като по стечение на обстоятелствата не бе могъл да ѝ осигури дори образование? Какви шансове имаше детето му в този живот? Да, тя беше все още много млада и неопитна, но нямаше нито пари, нито образование. Все си намираше лоша работа, а той знаеше, че неговото момиченце заслужава много повече. Дали това не беше единственият ѝ шанс? Дали не беше твърде суров с нея? 

- Дъще, Валя, не мога вече да ти забраня да направиш това или онова – започна предпазливо той. – Откакто майка ти си отиде, ти си като майка за малките и опора за мен. Ти се грижиш за къщата – готвиш, чистиш, учиш уроци и пишеш домашни с тях. Не мога да те заключа вкъщи и да ти кажа какво да не правиш. 

Той замълча и погледна към прозореца. Беше мрачен – заради всички горчилки, които му беше тръснала съдбата. Валентина мълчеше. Не знаеше какво би могла да каже в подобен момент. Дали щеше да ѝ позволи да отиде? 

- Времената вече са други – продължи баща ѝ след малко. – По мое време да си модел означаваше да си уличница на богатите. Не искам за теб такава съдба, Вале! Ти заслужаваш и звездите от небето и ако можех, бих ти ги дал. Но виждаш в какво състояние сме! Дори едната такса в университета не можах да ти платя! Прости ми!

Очите на баща ѝ се напълниха със сълзи. Валентина стана и го прегърна.

- Ти не си виновен, тате – каза тя. – Просто така се получи. Освен това сега може и да имам втори шанс. 

Баща ѝ я отдалечи от себе си и я погледна въпросително. 

- Как така? 

- Ами, проверих какви са тарифите за снимки, колко плащат на моделите. Оказа се, че ако работя с този фотограф и ако той наистина е прав, може да изкарвам доста пари с това. Знаеш ли, тате – допълни тя със светнали очи, - той ми каза, че с визия като моята агенциите ще се избиват да работят с мен!

Баща ѝ поклати тъжно глава. В очите му се четеше както тъга, така и стаен гняв. Когато най-накрая заговори, звучеше уморено:

- Те всичките така говорят в началото. Това е колкото да те хванат на въдицата. 

- Ама не е така, тате, виж! – и тя отново му показа сайта на фотографа. 

Баща ѝ се мръщи известно време, разгледа няколко снимки и отговори:

- Ти си достатъчно голяма, Вале, за да решаваш сама. Не мога да ти забраня. Обаче не очаквай и да се радвам. Това не ми харесва. Ако искаш опитай, но бъди много внимателна! 

Той стана и я хвана за раменете. 

- Бъди внимателна, чу ли! – повтори баща ѝ настойчиво и се вгледа в очите ѝ. – Ако дори за момент се усъмниш, че има нещо нередно, просто си тръгни. Дори няма да им казваш, че си тръгваш! И в никакъв случай не им казвай къде живееш, ясно ли е!

Валентина кимна. Макар и половинчато, и с много уговорки, той ѝ беше позволил. Беше ѝ позволил! Тя го разцелува и се зае да му спретне истинска закуска – наряза му домати, изпържи филийки и за него и направи айрян. 

Докато закусваха заедно, баща ѝ продължи да дава съвети – какво да каже и какво да премълчи, веднага да му се обади, ако усети, че нещо не е както трябва и други подобни. Валентина се опитваше да слуша внимателно, но в главата ѝ звънеше само една мисъл. Как, ако стане достатъчно успешен модел, ще може да се запише да учи. 

Дали съдбата наистина не ѝ даваше втори шанс? Момичето не спря да се чуди, докато не изпрати баща си да си легне. Тази вечер щеше да е отново нощна смяна, за да върне услугата на колегата, който го беше сменил вчера. 

Валентина едва го дочака да заспи и излезе на балкона с телефона си в едната ръка и визитката на фотографа в другата. Дали да му се обади? Щеше ли изобщо да си спомни коя е? След като при него моделите се избиват за часове, коя беше тя? Обикновено момиче, можеше дори да се каже, че е и от гетото. Без опит пред камера, без какъвто и да е друг опит освен този пред печката. На какво изобщо се надяваше?

Валентина се отпусна на стария шкаф, който баща ѝ беше изнесъл на балкона преди години за бурканите и взе визитката в ръка. „Петър Александров – моден фотограф“. Дали наистина беше този, за когото се представяше? Дали все пак баща ѝ не беше прав? 

Тя се загледа в съседния блок – в прозорчетата на балконите, в простряното пране. Искаше за себе си нещо по-различно от това цял живот да готви и чисти за баща си и малките. Искаше да постигне нещо сама. 

Момичето погледна отново визитката и решително набра номера. Сложи телефона до ухото си и се заслуша в сигнала: пиу, пиу, пиу... Никой не отговаряше. Валентина отчаяно затвори. Естествено, че нямаше да вдигне! Сигурно при него идваха само с ходатайство и запазен час. Каква глупачка беше изобщо да си помисли, че ще се свърже с нея!

Момичето взе визитката и я скъса на две. После още на две и още на две. След това стана и изхвърли парченцата през балкона. Те полетяха като снежинки, твърде подранили снежинки, които все едно се бяха откъснали от собствената ѝ душа. За кратко си беше помислила, че е Пепеляшка и по някакво чудо ще може да носи неземно красиви дрехи и стъклени пантофки и да отиде на бала. Само за миг беше решила, че има шанс да постигне нещо в живота. Но бързо се върна обратно, към тиквите, дрипите и къщната работа.

Тя беше обикновено момиче, което живееше обикновен живот. В него нямаше място за вълшебства и втори шанс. Нямаше място дори за щастие.

Валентина се сви на кълбо върху шкафа и се разплака. За себе си, за изпуснатата възможност, за скапания живот. Плачеше за всичко, което ѝ се беше случило и за всичко онова, което нямаше никога да ѝ се случи. 

Не знаеше колко е плакала така. Може би час, може би два... От транса я извади звъненето на телефона. Валентина изтри очите си с опакото на ръката и погледна екрана. Беше непознат номер. За момент реши да затвори, но тъй като не я търсеха често по телефона, все пак вдигна.

- Ало? Звъняли сте ми, но не съм си чул телефона – обясни мъжки глас от другата страна. 

- Здравейте – колебливо започна Ирина. – С Вас се видяхме вчера, Вие ми дадохте визитката си... 

- А, ти ли си, красиво момиче? – видимо се зарадва той. – Никола ми каза, че си малко срамежлива. Радвам се, че се свърза с мен. Какво ще кажеш, искаш ли да дойдеш в студиото ми днес следобед? За пробна фотосесия?

Валентина се замисли. Искаше ли наистина? Това можеше да е най-голямата грешка или най-доброто решение в живота ѝ . 

- Ще дойда, дайте ми адреса – твърдо каза тя. 

Записа адреса на ръката си, защото нямаше под ръка хартия и затвори. Щеше да опита. Поне веднъж щеше да опита. Може би, някъде там, се криеше и нейното щастие. Поне щеше да се опита да го намери. Младата жена отново излезе на балкона и погледна надолу към клоните на кестена – те отново просветваха в златисто на сутрешното слънце, а малкото останали листа все едно ѝ нашепваха „Опитай!"

Светофарът на съдбата - втора част

Офисът на фирмата за кетъринг и организиране на събития, където работеше Валентина, се намираше чак в Бизнес парка, защото там бяха повечето клиенти. За съжаление обаче именно това местоположение беше причина за почти постоянните закъснения на Валентина. Не че не излизаше навреме, точно обратното, просто когато трябва да сменяш три превозни средства едно след друго, все ще изпуснеш някое. Обикновено закъсняваше с около половин час, сега – благодарение на събитията от сутринта – беше навъртяла около час и половина закъснение. 

Още от вратата я посрещна колежката ѝ Мария:

- Петров ти е бесен! – просъска тя на Валентина и я повлече към тоалетната. – В твой интерес е да имаш добро извинение, иначе изхвърчаш от тук!

Сърцето на Валентина се сви. Тази работа наистина много ѝ трябваше! Плащаха добре, а заетостта беше по-малко отколкото дванайсетчасовите смени в супермаркета. Когато не помагаше в сервирането, тя работеше в кухнята за да приготвя хапки и сандвичи – отрано бяха забелязали, че я бива в декорациите. Освен това беше и секретарка на шефа. Мария отговаряше за логистиката и организационните дейности. По принцип се водеше началник, но не се надуваше много и затова с Валентина бяха в относително добри отношения. Днес обаче нещата бяха малко по-различни. Затова младата жена хвърли якето и чантата си на бюрото на Мария и хукна към кабинета на шефа си, Станимир Петров. Той по принцип беше много добродушен човек, така че щом сега беше бесен, беше станало нещо ужасно. Валентина имаше определени подозрения какво е станало, но предпочиташе да отиде, да падне в краката на шефа си и да го помоли за отсрочка на уволнението.

- Къде беше цяла сутрин? – започна от вратата Петров. –Аз секретарка ли съм наел или моделка, която да се разхожда важно-важно из офиса ми? Къде се мотаеш?!

- Простете ми, господин Петров – започна тихо Валентина, - тази сутрин, на път за офиса, ме блъсна кола. Трябваше да се ходи в Пирогов и така нататък. 

Шефът ѝ я изгледа преценяващо, а после видя стегнатия ѝ в бинт крак. Валентина докуцука до един от столовете пред бюрото му и седна, без да са ѝ разрешили.

- Моля Ви, господин Петров – започна тя събрала ръце като за молитва, - не ме уволнявайте! Тази работа много, много ми трябва! 

Шефът ѝ присви очи и Валентина се сви под погледа му.

- Няма да те уволня – той вдигна ръка, за да ѝ попречи да се изкаже, - но ако наистина искаш да продължиш работата си при нас, ще трябва да дойдеш на събитието тази вечер. 

- Но, господин Петров, кракът ми е изкълчен – проплака Валентина – как ще сервирам? 

- Няма да сервираш, ще стоиш на бара и ще наливаш напитките – отсече Петров. – И не ме интересуват никакви извинения. Или идваш довечера, или си търси нова работа! А сега изчезвай!

Валентина излезе от кабинета на шефа си попарена. Как щеше да отсъства довечера? Баща ѝ не знаеше и не се беше сменил с някого, а довечера беше дежурен. Брат ѝ и сестра ѝ нямаха у кого да останат, а не можеше да ги остави сами. Затова тя седна на бюрото си и се разрида. Тази работа, която си беше намерила с толкова труд, която трепереше да не изгуби, се изплъзваше като пясък между пръстите й. Защо винаги ставаше така? Тъкмо нещата потръгваха и всичко се съсипваше! 

Така беше станало и преди шест години. Тогава си живееха добре – баща ѝ наистина работеше на две места, но тогава и майка ѝ работеше. Живееха скромно, но не бедно и като че ли тогава беше последния момент, когато Валентина си беше позволила да мечтае. Тогава мечтаеше за добро образование и за хубава професия. Младежкото ѝ съзнание рисуваше други картини. После се появиха битовизмите, безпаричието и проблемите и всичко се промени. Сега единствената мечта на Валентина беше как да запази работата си. 

- Хей, да не те е уволнил? 

Мария приседна до нея. Тя беше само няколко години по-голяма от нея, но за разлика от Валентина имаше висше образование. 

- Не, просто ако не отида на събитието довечера, ще ме изхвърли! – изхлипа младата жена. 

Мария я разтърси.

- Ти луда ли си? Как няма да отидеш? 

- Няма кой да гледа сестра ми и брат ми – продължи да хлипа тя. – Как да изляза? На кого да ги оставя като баща ми е нощна тази вечер? – и тя се задави в сълзи. 

- Чакай, чакай малко! – разтърси я Мария. – Така няма да стане! Нямате ли съседка, на която да можеш да ги оставиш? Някоя баба? Нямаш ли им телефоните? Стига си ревала де! – и тя ѝ подаде една чаша минерална вода.

Валентина изпи чашата почти на екс и се замисли. Наистина имаха съседка, самотна старица, която от време на време идваше да помага. В суматохата и стреса беше забравила за това. Сега се хвърли на врата на колежката си и набра номера на бабата. След няколко опита, най-накрая успя да се свърже с нея и жената се съгласи на драго сърце да помогне. Знаеше какво е финансовото положение на семейството, а и нямаше нищо против да бъде отново сред хора. Валентина поблагодари няколко пъти и се поуспокои. Все някак щеше да издържи вечерта, колкото и да я болеше крака. Лекарят от Пирогов ѝ беше изписал обезболяващи, щеше да ги пие. Щеше да си запази работата. 

Тя седна отново на бюрото си и се зае с рутинната си работа – подреждане на документи, оправяне на статистика, пращане на мейли до този или онзи клиент. Така неусетно времето се изтърколи и денят премина във вечер. 

Събитието, на което Валентина трябваше да присъства, беше едно от най-важните за фирмата през тази година. Цяла голяма фирма канеше всичките си служители и клиенти в една от големите офис сгради в Бизнес парка. Събитието беше замислено като коктейл, но по-скоро щеше да представлява нещо като прием. Имаше стриктен дрескод дори за обслужващия персонал и се наложи Мария спешно да намери една черна рокля за Валентина, защото този път стандартните дрехи – пола, риза и вратовръзка – нямаше да свършат работа.

Роклята беше много дълга, но когато Валентина я облече, се оказа, че много добре прикрива бинтования ѝ глезен. Мария ахна.

- Вале, ти си била много красиво момиче! – възкликна тя. – Дай да ти пуснем косата! Така ще си още по-красива.

- Не, така е добре – дръпна се тя. – Нали все пак ще сервирам, няма да ме снимат. Дори и роклята е излишна, ако ме питаш мен. 

- Шефът каза да сме официални и ние сме официални – отговори Мария и я хвана под ръка. – А ти, мила моя, си зашеметяваща! Ще им събереш очите, да знаеш! 

- Кой ще ме гледа мен? – засмя се Валентина. – Аз ще съм само прислужница там. Никой не забелязва прислугата. 

- Не бъди толкова сигурна – сръга я Мария и се изкикоти. 

Двете продължиха да обсъждат кой и защо ще бъде на събитието по пътя към сградата. Кола трябваше да откара както служителите, така и храната до мястото и като ги видя, шофьорът не се сдържа да ги подкачи:

- Аз сервитьорки ли карам, или грандами? – те се изкикотиха и дори не го удостоиха с отговор. 

Самото събитие беше наистина грандиозно – навсякъде цветя, аранжирани по масите, балони в цветовете на компанията – виолетово и червено – и елегантни коктейлни маси. Валентина се огледа и се запита какво ли е да живееш в подобен свят. Където коктейлите са ежедневие, а рокли като нейната се носят от прислугата. 

Станимир Петров вече ги чакаше на входа. Като ги видя как изглеждат, той тикна списъка с гостите в ръцете на Валентина и изкомандва:

- Ти ще ги посрещаш! – Валентина тъкмо мислеше да възрази, когато той излая: - Или изпълняваш, или си пиши молбата за напускане. 

Валентина кимна и пое флипчарта. 

- Нали ти трябваше да ги посрещаш? – попита тъжно тя. – Защо аз?

- Защото си по-хубава, затова – намигна ѝ Мария. – Наслаждавай се и после да ми разкажеш за роклите и бижутата!

- Обещавам! – кимна Валентина и хвърли един поглед на списъка. 

Двете млади жени имаха навик да разглеждат снимки на красиви рокли в интернет и да си фантазират какво ли би било да ги носиш. Това беше едно от малкото забавления на Валентина. Мария често я подкачаше, че с тези мерки на модел нищо чудно някой да я забележи и да стане известна. Предвид ситуацията в момента обаче, Валентина беше твърдо против подобни неща – според нея моделите бяха празноглави момиченца, които работят едно през деня, а друго вечер. Тя не искаше да бъде една от тях. Никога! 

Гостите започнаха да идват един след друг – елегантни господа в скъпи костюми и красиво облечени жени окичени с бижута. Валентина се стараеше да запомни всяка една от тях, за да може после да разказва на Мария, но след десетата или петнайстата дама, всички ѝ изглеждаха еднакви. Роклите им безспорно бяха красиви и уникални, от коприна и шифон, кадифе или някакви други тъкани, чиито имена Валентина не знаеше. Всички обаче гледаха през нея, все едно не е там. По същия начин сигурно гледаха банкомата или валидатора в метрото. Всъщност, те изобщо не се возеха в метрото, а имаха собствени шофьори. 

Валентина тъкмо беше почнала да разсъждава върху това колко е нечестен животът, когато дочу познат глас:

- Светът наистина е малък!

Тя вдигна поглед и видя пред себе си не друг, а Никола, шофьорът, който я беше блъснал сутринта. Сега беше подръка с красива жена на неговите години. 

- Скъпа, това е момичето, което едва не отнесох сутринта! – обърна се той към дамата до себе си и попита Валентина: - Ти как си? Как е глезенът?

- Нищо ми няма – смутолеви тя и започна да го търси в списъка. 

Беше в самото начало, значи от управата на фирмата. За момент се зачуди дали няма някакво провидение в цялата ситуация. Той ѝ беше казал сутринта, че работи като маркетингов експерт, а ето – сега тя се беше оказала на събитието на фирмата му. Валентина тръсна глава, просто случайност, нищо повече. 

- Да, светът наистина е малък – обади се жената. – Тук ли работите, или Ви наеха специално за случая? – попита тя и измери Валентина с един типично женски преценяващ поглед.

- Спокойно, съпругата ми се шегува – махна с ръка Никола и се обърна към жена си: – Да, тя наистина работи тук, но иначе съм съгласен, многоѝ прилича на модел. 

- Ами да кажем на Петър, нали той си търсеше модели! – възкликна жената, докато Валентина я отбелязваше в списъка. 

- Аз не ставам за тази работа – каза младата жена, но съпругата на Никола я потупа по ръката.

- Мила, ти си красива като капка, как да не ставаш! Слушай ме мен, ще бъдеш великолепен модел! И ще ти плащат добре! – и тя ѝ намигна. 

Гостите продължиха да се нижат един след друг, но Валентина вършеше работата си машинално. Отбелязваше хората, пожелаваше им приятно прекарване и се обръщаше към следващите гости. Вече дори роклите и бижутата на жените не ѝ правеха впечатление. Беше ли наистина красива? Никога не си беше задавала този въпрос, главно защото за да си красива имаш нужда от време за себе си и пари, за да се разкрасяваш. При Валентина разкрасяването се свеждаше до сресване на косата, скубане на веждите от време на време и евентуално някое червило. Толкова. Дали наистина беше красива? Жената я беше уверила, че е така. 

От друга страна обаче, тя не искаше да бъде празноглава моделка. Искаше да учи, да има хубава професия. Красотата, дори и наистина да беше красива, беше до време. А какво щеше да прави след това? Не, по-добре да се държи за работата, която вече имаше. Нямаше смисъл да изпуска питомното, за да гони дивото. 

Както се беше замислила, дори не разбра как пред нея се появи дребен прошарен мъж над петдесетте. 

- Аз съм Петър Александров – представи се човекът. – Моите приятели ми казаха, че сте много красива и виждам, че не са ме излъгали.

Валентина нямаше представа какво да отговори на това. Не беше свикнала да я ласкаят.

- Аз съм фотограф – подаде ѝ той своята визитка. – Тези дни ще правя фотосесия за много известна модна марка и имам нужда от модели. Мисля, че имаме общ познат – казва се Никола – намигна ѝ той.

Валентина пое визитката и я разгледа. На нея наистина се мъдреше „Петър Александров – моден фотограф“. Какво обаче да му каже?

- Вие имате много интересни черти – продължи мъжът. – Чудно как никоя агенция не Ви е открила досега. 

- Никога не съм работила като модел – успя да каже тя, докато отбелязваше гостите в списъка. 

- Голяма загуба, голяма – поклати глава той. – Имате невероятна визия и ако се съди по стойката Ви, имате и вродена грация. Това задължително трябва да се заснеме! 

- Нямам никакъв опит – обясни тя и го погледна в очите. – Наистина! Дори не знам какво да правя пред камера!

- Това се учи – усмихна ѝ се той така, че около очите му се появиха ореоли от бръчици. – Другото трябва да е вродено. Обади ми се тези дни, ако се интересуваш. Ще се радвам да работим заедно!

Валентина се поколеба. Ами ако това беше поредната схема за наемане на елитни компаньонки? Баща ѝ често говореше за такива неща. Никола изглеждаше нормален, но какво от това? Съвсем спокойно можеше да има подобни приятели. 

- Ама ти какво си помисли? – възкликна учудено човекът срещу нея. – Спокойно мила, това е работа като всяка друга. От теб ще се иска да обличаш красиви дрехи и да ги представяш по най-добрия начин пред камерата. Нищо повече! – той театрално вдигна ръце към тавана. – Боже, какво правят медиите с общественото мнение! Ти да не си помисли, че си търся момичета на повикване?

Валентина се усмихна. Познал беше. 

- Нещо такова – тихо каза тя. – Не съм свикнала да общувам с фотографи.

Той се засмя. 

- Съдейки по външния ти вид, мила моя, само да те видят на снимка и ще се избият да работят с теб. А веднъж да направиш добро портфолио, може и да отидеш в чужбина.

Той ѝ намигна и се запъти към вътрешността на залата. Валентина остана загледана след него. Дали изобщо да му се обади, или просто да изхвърли визитката в първото кошче? Реши да я запази, все пак, и да обмисли предложението. Идеята сама по себе си не беше лоша. 

Светофарът на съдбата - първа част

Здравей, драги читателю!

Както обещах преди време, в блога на културолога ще започнат да се появяват и художествени неща (в моя случай - проза). Ето първото от тях (поради дължината си, ще бъде публикувано като три отделни поста). Надявам се да ти хареса! Чакам отзиви в коментарите :) 

Студеното октомврийско слънце вече прозираше през клоните на кестена, когато Валентина заключи вратата на входа и се запъти към метростанцията. Чакаше я дълъг ден, а вече се чувстваше уморена. Беше станала в шест часа, за да може да направи закуска на по-малките си брат и сестра, да изчисти къщата и да събуди баща си за работа. Той беше нощен пазач, но през деня се налагаше да работи като хамалин, за да се издържат. Валентина въздъхна. Не беше лесно да преживяват така четиримата. 

Майката на Валентина си беше отишла при раждането на сестричката. Тогава целият свят на малкото семейство Иванови се срина. Бащата остана единствен глава на семейството, а тогава шестнайсетгодишната Валентина стана негова опора. Тя готвеше, чистеше и се грижеше за по-малките, докато баща ѝ се смазваше от работа, за да има нещо на масата.

Не живееха богато – напротив, в дома им имаше само най-необходимото. Както се изразяваха старите хора – „с трън да влачиш, нема какво да закачиш“. Валентина някога имаше мечти – за университета, за образование, за по-различен живот. Но всичко изчезна за една нощ, когато се наложи да помага с издръжката на семейството. 

Докато другите момичета се разкрасяваха за бала, Валентина работеше в една закусвалня, за да може да помага с издръжката. Парите не бяха много, но можеше да взема храна за вкъщи от онова, което остане и така помагаше поне с това. Докато другите зрелостници се готвеха за университета, тя трескаво си търсеше втора работа за през деня, за да може да помага още повече с парите. След като училището свърши, тя просто нямаше време да се подготви както трябва за изпитите. 

Беше се опитала да кандидатства, следващата година, но се беше провалила – нейната подготовка, състояща се в откраднати часове на нощна смяна в супермаркета, когато отваряше едва-едва учебниците, не можеха да се мерят с тези на децата, чиито родители са платили луди пари за курсове при университетски преподаватели. Тя се беше провалила, а пари за втори опит нямаше.

Валентина отново въздъхна – нямаше смисъл да се самосъжалява. Тя не харесваше живота си, наистина, но той нямаше да стане по-добър като се оплаква от него. Затова тръсна глава и се запъти към метростанцията. Нямаше да е хубаво да закъснее за работа. И без това си я беше намерила трудно. При нейните умения, беше цяло чудо, че и това беше успяла да намери. Тя погледна часовника си – минаваше седем и половина, трябваше да побърза. Затова се затича на светофара, когато изведнъж, от нищото, пред нея се изпречи кола. Носеше се със солидна скорост по шосето, точно към преминаващите пешеходци. Валентина се опита да се отдръпне, но не можа – беше като вцепенена. 

Шофьорът на колата я забеляза и наду клаксона, но Валентина не можеше да помръдне. Стоеше и гледаше как колата се носи към нея, но не можеше дори да извика. Стоеше по средата на пешеходната пътека и с ужас си мислеше, че колата ей сега ще я размаже по платното. Шофьорът обаче успя да завърти волана и вместо да я блъсне челно, само леко я закачи със задницата. Тя падна на земята с вик, а шофьорът изкочи от колата.

- Ти тъпа ли си? – викна той и се наведе над нея. – Защо не се махна от тук? 

Валентина притисна с ръка пулсиращия си глезен и вдигна поглед към него. Беше може би малко по-възрастен от нея.

- Не можах – прошепна тя, - съжалявам. 

Онзи обаче не прие извинението, а се развика:

- Съжалявала била! Патка с патка такава! Какво щеше да стане, ако те бях прегазил, а? Щях да ходя да те лежа, защото госпожицата се е замечтала! 

Валентина избухна в сълзи. Не само защото кракът я болеше, а и заради грубите думи. Той я беше блъснал, не тя него. Не беше виновна, че се е уплашила. Стана ѝ криво – за самата нея, за тоя кретен, който я блъсна, за смотания ѝ живот. 

- Не виждаш ли, че момичето го боли, непрокопсаник с непрокопсаник такъв! – развика се една баба и се наведе над Валентина. – Спокойно, чедо, всичко ще мине, спокойно – и тя започна да гали момичето по косата.

Около сценката се беше събрала тълпа и един от другите зяпачи се обади:

- Да викна бърза помощ? – и извади телефона си.

- Няма нужда – обади се шофьорът на колата, - аз сам ще я закарам до най-близката болница. 

Той се наведе да ѝ помогне да стане, но Валентина се изправи сама, изтри сълзите си и накуцвайки тръгна към тротоара. 

- Не искам нищо от Вас – обади се тя през рамо, - вървете си, на мен нищо ми няма.

Мъжът я догони с два скока и застана пред нея.

- Виж сега – започна той като пристъпваше от крак на крак, - извинявай за одеве. Бързах за работа и като те видях така на пътеката. Честно ти казвам, все те бях блъснал. 

- Казах Ви, не искам нищо от Вас! – отговори Валентина с равен тон и се запъти към подлеза на метростанцията. 

Той я дръпна да го погледне и тя се олюля.

- Трябва да ти прегледат крака! Да не стане по-лошо. Ще те закарам до най-близката болница. Хайде, ела! – и той я задърпа към колата си.

- Няма нужда! – освободи се от хватката му тя. – Ще мина на преглед след работа. 

- Тогава може и да е късно – поклати глава той и я изгледа от глава до пети. – Може да се подуе и така нататък. Хайде, обещавам да не те изям по пътя.

Валентина тъкмо мислеше да си тръгне и да се скрие в подлеза, когато острата болка в глезена я спря и все пак реши да го послуша. Той я настани в колата, под одобрителните възгласи на останалите минувачи, и ѝ подаде ръка за поздрав.

- Впрочем, аз съм Никола. 

- Валентина, само че не мога да кажа, че подобно запознанство ми е приятно. 

Той кимна и се настани на мястото на шофьора. Набра някакъв номер и отговори, докато чакаше да му вдигнат.

- Да ти кажа, и аз бих предпочел да те срещна по друг начин, а не под гумите на колата. Здравей Сашо, извини ме пред клиентите, изникна ми проблем, ще се забавя, да, опитай се да ги баламосаш нещо.

Валентина слушаше това и се чудеше – как беше попаднала тук, какво имаше да става оттук нататък? Тя огледа колата скришом – такива беше виждала само по турските филми, които въртяха вечер по телевизията. Но никога на живо, още по-малко да се вози на нещо подобно. Огледа и мъжа до себе си, той в момента тъкмо се готвеше да потегли. Беше в скъп лъскав костюм, още по-скъп часовник и телефон. Като излязъл от някое списание. 

Момичето огледа собствените си дрехи – стари дънки и тениска и една плетена жилетка, подарък от баба ѝ за завършването. Не беше кой знае какво и си личеше, че е евтино. Нейният свят нямаше нищо общо с неговия и никога нямаше да има. 

- Какво работиш? – попита я Никола и я извади от унеса й. 

- Ами... – заекна тя – работя в една кетъринг фирма.

- О, чудесно! – усмихна ѝ се той. – Мениджър си значи.

Валентина не отговори веднага. Той виждаше света само и единствено от своята камбанария. Сигурно светът му беше пълен с мениджъри, икономисти и други образовани хора. Хора, които бяха учили в университети в чужбина и бяха получили прекрасно образование. Хора, които имаха същия стандарт като неговия. Стана ѝ гадно, но реши да бъде честна докрай:

- Не, сервитьорка съм. 

- Какво толкова – усмихна ѝ се той отново, - няма срамна работа! На колко си години. 

Валентина сведе поглед и той добави:

- Извинявай, че така те разпитвам, просто искам да знам малко за красивото момиче, което едва не убих. 

- На 22 съм – смутено добави тя. – Защо?

- А, за нищо, не ми обръщай внимание. 

- Вие какво работите? – реши да полюбопитства тя. – Извинете, много съм невъзпитана...

- Не, няма нищо, няма нищо. Маркетинг специалист съм – помагам на хората да продават онова, което правят. Продукти и услуги. Те ми разказват какво могат да правят, а аз намирам най-добрия начин това нещо да им носи пари. И за да изпреваря следващия ти въпрос – на 37 съм – той я погледна и добави сериозно: - Ще заплатя всички разходи по въстановяването ти и ще говоря със застрахователите, ако се налага...

Валентина избухна в смях. Напук на цялата ситуация, на пулсиращия си глезен, на този напълно непознат човек. Никола я изгледа учудено.

- Напълно съм сериозен – започна той, но тя го прекъсна, все още смеейки се:

- Знам, просто нямам никаква застраховка. Нищо нямам! Не се притеснявайте, няма да подам оплакване срещу вас. 

Той вдигна вежди, но нищо не каза. Остатъка от пътя премина в мълчание. Той караше внимателно и не отделяше поглед от пътя, а тя се чудеше как ще обясни на шефа си, че е закъсняла. Щяха да я изядат жива и с парцалите, при това с право. Все още беше на изпитателен срок и тази работа много ѝ трябваше. 

В Пирогов не се случи нищо особено – намръщен дежурен лекар понахока първо Никола, че не е гледал където трябва, после и Валентина, че не е подала оплакване срещу него и не са извикали КАТ да констатира нарушението. И двамата изслушаха тирадата мълчаливо и се наложи Валентина да потвърди пред дежурния полицай, че няма да подаде жалба за лека телесна повреда. Полицаят я изслуша, поклати глава и смутолеви нещо за безнаказаните богаташки копелета и си тръгна. 

- Благодаря ти, че не направи проблем – каза ѝ Никола на изпроводяк. – Ето ти визитката ми, ако имаш нужда от нещо, звънни ми.

Валентина поблагодари и прибра визитката в чантата си, но на ум си каза, че няма къде да я ползва. Кога ще ѝ притрябва на нея маркетинг специалист? Абсурд! Тя се чудеше как да купи на сестра си дрехи за училище или откъде да съберат пари, че брат ѝ да замине поне веднъж на екскурзия със съучениците си. Тя излезе, куцукайки, от Пирогов и се запъти към спирката на трамвая. Никола беше предложил да я закара, но тя категорично беше отказала. Нямаше нужда да го ангажира повече. Лекарят просто ѝ беше казал, че кракът ѝ е изкълчен и трябва да внимава с него в следващите няколко дни, да не го натоварва много. Затова тя реши, че няма нужда да отнема от времето на един зает човек. Така че закуцука към спирката. Трамваят дойде почти веднага и по целия път до най-близката метростанция, оказа се Сердика, тя се чудеше какво ще каже на шефа си. 

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ