За учението и други работи...

Това не е смисълът на завършването на гимназия!
Източник: Vesti.bg

Знанието е сила, казали старите хора. Така е било от зората на времето. В днешна България обаче нещата май са се обърнали, защото в месеца, когато би трябвало да почитаме именно знанието, се почитат други богове: великата богиня-майка Шушана и свети Великоматурници Абитуриентски. Нещата са толкова гротескни, че културологът просто напира да изнесе някоя лекция (за да възкреси от мъртвите иначе почти балсамирания като мумия блог).  

Тези дни са матурите и изпитите след седми клас - този бич за всички ученици. Всички дружно ги плюят, всички дружно не виждат смисъл в тях, но тези изпити съществуват. Толкова. Странното, драги ми читателю, е че на тези изпити (иначе измислени като врата към успеха)  се гледа като на пречка към истинския купон. Абитуриентския бал или гимназиалния живот. 

Защото нека си го кажем честно, драги ми читателю - много абитуриенти мислят повече за това какво ще облека в заветния ден, отколкото за това какво ще правят, когато този ден остане само спомен. По някаква причина има преекспониране именно на въпросния "бал" (където се вихрят кючеци, вместо бални танци) вместо на онова, което има да се случва после. Никой не празнува с фанфари, че влязъл в университета, но пък затова завършването на гимнация е невероятно събитие. 

Когато ценностите нещо куцат...

Винаги ми е било чудно защо, драги ми читателю, се отдава такова значение на иначе не особено значително събитие в живота на човека. Да завършиш гимназия в наше време не е кой знае какво постижение.  Точно толкова важно е, колкото да отидеш на пазара на труда с нея. Освен ако, както обича да казва майка ми, не кандидатстваш за метачка или чистачка, никой няма да те вземе на сериозно, драги ми читателю. Тогава защо завършването на гимназията е повод за всенародно веселие на мало и голямо и всенароден масрав на родителите? От какъв зор се харчат колосални суми, след като детето още дори диплома за гимназия няма (тя зависи от матурите, които са били само няколко дни по-рано). Кому е нужно всичкото това "показване пред хората" - да съберем цялата рода до девето коляно, да ги нахраним и напоим (нищо, че на половината не им знаем имената), да се наеме специално диджей, шофьор, гримьор, фризьор и фотограф, детето да има поне два тоалета - един за пред родата и още един за пред съучениците. Да може да отиде да дискотека с класа, после на бар и все пак да има пари след всичко това да си вземе такси до вкъщи два дни по-късно. 

Когато аз бях абитуриентка, имаше случаи на момичета, които гладуват от предходната година само и само да се напъхат в заветната рокля или пък на родители, които теглят кредити с едничката цел (не, не да зарадват чедото си!), а да "се представят пред родата" - т.е. да не останат по-назад от комшии и колеги и да поканят всички на ресторант. При това не само тесен кръг познати и приятели, а буквално куцо и сакато. Една подобна авантюра е подобна на средноголяма сватба и коства на родителите няколко хиляди лева. За масрафа около абитуриента, без значение дали е момче или момиче (макар че при младите дами парите ще са повече), дори не ми се говори. То не са тоалети, коли, прически и прочее. И всичко това, само за един ден в живота, всъщност само за няколко часа. Които абитуриентът може и да не помни, ако е прекалил с интоксикацията вечерта. 

Идеята на един абитуриентски бал е да бъде празник за това, че вече преминаваш в нов етап от живота си, в света на възрастните. Но не и да бъде повод за събиране на роднини от всички краища на държавата (които дори не се сещат как се казва зрелостникът), нито пък за потъване в дългове на роднините. Има много по-важни неща в живота. Преди да ме оплюеш, драги ми читателю, ще ти разкажа, както винаги, една истинска история. Моята история. 

Баловете не са това, което бяха...

Никога не съм вярвала в приказката на абитуриентския бал. Нито за минута, всъщност. Това се дължи на лошия (или посредствен) на родителите ми по време на същото това съдбоносно събитие. За да не разводнявам историята, драги ми читателю, само ще спомена, че баща ми не смята бала на нищо интересно, тъй като за него онази вечер не се е различавала много от обикновено събиране с приятели. Майка ми пък смята, че тази традиция трябва да бъде изкоренена, защото тя самата има много травматични спомени от абитуриентския си бал - за учителско безхаберие и за меркантилност. С две думи, майка ми прекарала абитуриентската си вечер не празнувайки със съученици и учители, а спорейки за плащане с управителя на ресторанта. По нейни думи, нито един от тъй наречените "поканени" учители не й се притекъл на помощ, а когато успяла все пак успяла да стигне до масата, там вече нямало никого, а храната отдавна била изстинала. 

Двете истории не звучат много окуражаващо, нали така? Аз обаче, когато станах дванайсти клас, бях твърдо решена, че на мен това няма да ми се случи. Майка ми е имала кофти бал, но моят ще е хубав. За баща ми не е било нищо особено, но при мен ще е различно. Назобена с тези мисли, решавам да построя идеалния абитуриентски бал. И се сблъсквам с първия проблем - дрехите.  По онова време на българския пазар имаше само два вида рокли - много къси и предвидени за момичета-анорексички (като самата рокля крещи "след бала съм на бачкане на Околовръстното") или пък дълги рокли с цепка до пъпа и много камъни (като самата рокля крещи "след бала съм подгряваща група на Пайнерките в Биад"). Аз, естествено, не харесвам ни един от двата стила, така че ходенето по мъките започва. В крайна сметка, успявам да си намеря читава рокля (няма да те отегчавам с подробности, драги ми читателю, това не е важно за разказа). 

По-важно е какво се случва в деня на самия бал. Аз бях категорично против каненето на мало и голямо и в резултат бяхме само много тесен кръг роднини у дома. Косата и гримът си ги правих сама (защото по думите на майка ми, смисъл от някви други неща няма), а баща ми пое нелеката задача да ме закара първо до училището, а после и до ресторанта с фамилната кола.  Майка ми пък пое отговорната роля да играе "професионалния фотограф" на събитието. Ако в този момент вече се изприщваш от ужас, драги ми читателю, няма нужда. 

Парадоксалното в случая беше, че никой не забеляза кой ме снима, как ми изглежда косата или в каква кола се возя. Всъщност, онзи следобед видях не съучениците си, а някакви съвсем непознати хора - при това не само заради алкохолния градус. Всеки един от тях беше отворил нова страница в живота си и вече за мен (а и за всички околни нямаше място там). Всяка коза за свой крак, както казват старите хора. Никой не видя с какво дойдох на бала, никой не обърна внимание на прическата ми. А в десет и нещо всички целокупно се изнесоха към Биад (пред който, доколкото знам, са чакали на опашка до два-три през нощта, въпреки предварителната резервация на баснословна цена). Така, сумарно моят бал продължи под пет часа - от седем вечерта, докъм 12, когато се обадих вкъщи да ме приберат от другия край на София. 

Въпреки че имах представа какво се случва по баловете, дори аз бях изненадана колко кратко продължава всичко. Всички тези разходи и патардии цяла година само за четири часа?! Струва ли си всъщност?! Кому е нужно това и защо в България се отдава такова значение на цялата тази работа?! Не звучи нито смислено, нито умно. 

Историята на баловете в България

Парадоксално, именно в дванайсти клас, реших да пиша именно за абитуриентските балове. Ставаше дума за проект по философия, или нещо подобно. Идеята беше, че трябва да си изберем съвременен проблем и аз избрах това. Докато писах проекта, започнах да чопля откъде се е пръкнала традицията пияни тийнове да кръстосват градовете облечени като палячовци и някъде из дебрите на нета изникна доста интересна информация. Оказа се, че за да разберем баловете, трябва да се върнем поне сто и петдесет години назад и да видим откъде са дошли те. 

В средата на деветнайсти век България е млада държава, която попива като сюнгер всякакви чужди влияния. Зараждащият се елит, болшинството от който получил отлично образование зад граница е проводник на не едно и две подобни влияния. Едно от първите неща, които се привнасят в България са така наречените "офицерски балове". Някога те са се провеждали във Военния клуб в София и са били белег за престиж и само най-зачожните са получавали покани за тях.

За младите хора, присъствието на офицерските балове е било белег за навлизане в света на възрастните, че вече са част от обществото. Затова можем да сравним баловете от онова време с баловете на дебютантите, които и до ден-днешен са традиция в Западна Европа. Тогава, след края на гимназията, младите хора обличали новите си дрехи и отивали на бал заедно с вързастните, за да покажат на общността, че вече са част от нея и са готови да създадат семейство.

За младежите от преди сто и петдесет години, да завършиш гимназия е било нещо много важно, защото за много от тях това е бил и краят на академичния им живот. За богатите девойки офицерските балове били представянето им на "брачния пазар", а за младежите - билет към престижна работа и добра партия за брак.

По-бедните хора също празнували, защото за тях да имеш изучено и отгледано дете било венеца на живота. Един млад човек (навършил вече 18 години) бил пълноправен член на общността - годен за всичко. Един изучен млад човек пък имал неимоверно повече възможности от "простите хорица". Някога дори гимназиалното образование се считало за огромно постижение и затова родителите считали за нужно да го отпразнуват подобаващо и да покажат на съседи, роднини и приятели, че всички усилия са си стрували. Преди сто и петдесет години образованието е било скъпо удоволствие и привилегия, достъпна само за малцина. Затова хората са продавали имоти, за да могат да изучат поне едно от децата си. Наличието на поне един "учен" в рода се считало за плюс за всички. Но не означавало, че ако има един изучен роднина и други ще последват примера му.

След баловете малцина младежи поемали към студентските скамейки, по онова време само в чужбина. Повечето започвали своя самостоятелен живот - бил той брак или кариера като чиновник или военен. Затова и на баловете се отдавало голямо значение.

След 1944 настъпила една основна промяна - баловете, преди това запазена марка само на богатите става достъпна за всички.За пръв път от години вече нямало значение дали си богат или беден, а дали си верен на Партията. Зрелостниците са изкарвани под строй да "празнуват" в първите години след Втората Световна война, докато постепенно баловете не се превръщат в традиция и не се израждат до това, в което са се превърнали сега.

Баба ми разправя, че на своя бал (някъде в края на 50те години на ХХ век) отишла с басмена рокличка и къси чорапи, защото нямало такива традиции да се харчат пари за скъпи дрехи. Просто се събрали три приятелки и отишли на сладкарница. Толкова. Никой не отдавал особено значение на завършването на гимназия, защото по онова  време по-важно било каква работа ще си намериш и къде ще започнеш да се трудиш. Гимназиалното образование било прекрасна основа за започване на добро място, при това нещата остават така почти до края на режима.

В днешно време обаче нещата далеч не са точно така.

Когато всичко се обърне с краката нагоре

Някога, прадядо ми искал да учи. Толкова искал да учи и бил толкова природно интелигентен, че сам учителят в гимназията дошъл в дома му да се моли на баща му, да го пусне да се изучи в университета. "Ако го оставите да учи, той ще стане вишист" казал тогава учителят на пра-прадядо ми. Но старият отсякъл с думите "на нас много учени не ни требват". Така, въпреки огромното си желание, моят ученолюбив прадядо си останал само с гимназията, което пак го правело най-образования човек в околията (и по стечение на обстоятелствата, кмет за известно време след Втората Световна война). Но липсата на университетско образование и това, че някога са му забранили да учи му тежала до последно (аз го помня много смътно като усмихнат и много добър старец). Човекът бил природно интелигентен и недоразвиването на този потенциал му пречело да разгърне онова, което наистина може да покаже.

Тази история се е случила някъде през 30те години на ХХ век, при това в София. Семейството на прадядо ми му отказва, не защото няма пари, а защото вече има един "изучен" в рода. По онова време не се е считало за нужно да има много дипломирани, защото университетското образование струва много пари и е инвеститиция с твърде дългосрочна възвращаемост за хора, свикнали да живеят със сезонните смени. Да храниш студент е скъпо, а и защо ти е, след като вече има един студент в рода? Стига толкова - да защити реномето на фамилията.

В днешно време, нещата са на противоположния полюс. Гимназиалното образование не е достатъчно дори човек да си намери работа като секретарка някъде, камо ли пък за нещо по-добро. Ако детето не влезе в университета, това се счита за позор за рода. Всеки има поне по едно висше образование, а повечето - дори по няколко квалификации. При това, дори тези квалификации (получени, просто за да има някакво образование детето) не са гаранция за реализация на пазара на труда.

Като имаме всичко това предвид, човек започва да се пита защо се отдава такова значение именно на завършването на гимназия?! Завършването на университета не се третира по този начин и не е предмет на всенародно веселие. Там няма проблеми с тоалети, коли и други подобни. Просто колегите избират заведение, намират си хубави дрехи и отиват да се забавляват. Всичко е наред.

Вече сигурно започваш да се чудиш защо четеш всичко това, нали, драги читателю?

Днес е студентският празник. Осми декември. Това е поредният повод за изцепки някъде на територията на България. Новоизлюпени и студенти-ветерани ще щурмуват заведенията в алкохолен делириум. Защо? Не е ясно.

Тази феномени в българското съвременно общество са толкова странни, че човек няма как да не се замисли. Защото сякаш нашето образование е останало на заден план. Важно е да съберем родата или да се натряскаме като кирки. Но какво ще стане по-нататък? Това не е важно.

А може, по-иначе може.

И преди да възразиш, драги читателю, искам да ти разкажа една история.  История за децата на Славейкови. Интересно ли ти е? За това - в следващият пост. 

Доброволно за доброволчеството

Или защо който не е бил доброволец на млади години няма сърце, а който продължава да доброволства и на стари (без да има морална или материална полза от това) няма акъл.

Здравей, здравей, драги ми читателю! 

Мина известно време от последния ми пост и с началото на новата академична година е време блогът на културолога да тръгне с нова сила. Днес ще си говорим за доброволчеството - преди, сега и в бъдеще. Защото доброволстването в момента заема голяма част от времето на доста проактивни млади хора. Културологът много иска да дръпне една лекция, а аз нямам никакво намерение да му кърша хътъра. Обаче преди да стигна до същината на въпроса, ще трябва да дам малко лична информация. Занимавах се с доброволчество за има-няма едни пет години от живота си. Имам предвид активно занимаване, не просто да се пишеш някъде ей така. И много държа да споделя опита си с теб, драги ми читателю, в случай че си в подходяща възраст да се влееш в редиците на доброволците ИЛИ пък ако имаш близък на такава възраст. Но всяко нещо по реда си. Преди да говорим за доброволчеството сега, нека се върнем половин век назад...

В зората на доброволчеството - когато младите строяха градове...

Противно на мнението, че доброволчеството става популярно едва след 1989, когато западния модел на поведение започва бавно, но сигурно да набира сила в България, доброволци са били още нашите баби и дядовци. При това не говоря изобщо за студентските бригади (извор на рой прекрасни спомени за едни и порой от ругатни по адрес на държавата, бригадирите и така нататък за други). След края на Втората Световна война България осъмва бедна, разрушена и окупирана. Пари твърде няма, за да може да бъдат възстановени разрушенията.

Ето картинка на бригадири и бригадирки. Къртовски труд, бачкане и романтика... Интересното е, че не повечето снимки за бригадирското движение, които можеш да намериш в нета, младите хора са усмихнати. Явно са се чувствали част от нещо по-голямо, по-важно, кой знае? 

Ентусиазъм обаче има - безброй млади (и не толкова млади) хора се впускат в бригадирското движение, за да изградят страната си отново. Градове се въздигат от пепелищата, строят се пътища, прокарва се електричество и водопровод до почти всяко село и паланка в страната. Всичко е прекрасно, но младите хора не са млади вечно и когато попристигат на възраст, решават, че вече не е толкова хубаво и интересно да работиш за едната дневна дажба храна и да не получаваш пари за труда си. Да, приключението го има, романтиката до някаква степен също я има, но когато имаш на главата две врякащи деца, това не помага особено.   

Затова постепенно бригадите губят популярност сред младото поколение. Действието се развива в началото на 50те. Обаче безплатен труд все още е нужен и затова държавата задължава учениците и студентите да помагат за развитието на и без това изнемогващата планова икономика. Не е въпросът в планирането, а в това, че безкрайните масиви от ябълки, домати, царевица и така нататък трябва да бъдат поддържани. А най-усилното време настъпва в края на лятото и началото на есента. Когато трябва да се прибере реколтата. Работна ръка не достига и така се ражда гениалната идея да се карат подрастващите и младежите да вършат тежък физически труд. Късметлиите получават разпределение за един месец работа на поточна линия в някой завод.

Ето малко кърска работа. На бригада за грозде. 

А, това, драги ми читателю, е работа на поточна линия. Една такава работа (в консервен комбинат), отказала майка ми завинаги от яденето на кетчуп. Защото видяла как точно се прави. Та, такива ми ти работи...

Няма какво да се лъжем, драги читателю, кърската работа е тежка, трудна и неблагодарна. Неслучайно съществува фразата "учи, мама, за да не работиш" - импликацията е да не работиш на полето. Защото това е трудно. По цял ден те пече слънцето, жаден си, връщаш се смазан у дома. Естествено, градските деца (защото 90% от изпращаните на полето деца всъщност са родени в града и не са добре запознати с полската работа) възприемат бригадата като каторга. В която те карат да ставаш всеки ден в 5 или 6 сутринта, да изпълняваш непосилни норми (от сорта на 10 кофи по 10 килограма вишни на човек на ден) и да не таказват ако не си ги изпълнил с казармени глупости от сорта на "ходи да метеш плаца", а в добавка, вместо да си починеш вечерта, те занимават с "културна програма", по време на която гледаш много информативни руски филми за Втората Световна война. Мъчението приключва към 11.30 вечерта, когато е вечерната проверка (пак като в казармата трябва задължително да присъстваш иначе наказания!) и можеш най-сетне да се върнеш в така нареченото спално помещение (по-годно за обор, отколкото за нещо друго, най-често).

Не си измислям, драги читателю. Горните факти са извадени от бригадирските спомени на родителите ми. Които не искат и да чуят за бригада под никаква форма. Напълно разбираемо е, че при такива обстоятелства израстват няколко поколения, които ненавиждат бригадите и ги смятат за Бич Божи. За тях това е работа залудо, излишен тормоз. Поколенията от 60-те и 70-те не виждат романтиката в това да пълзиш на лакти и колене сред гнили домати, или да си дереш ръцете до кръв в четири сутринта, за да береш рози. Те виждат само полупияните студенти, които ги юркат, мизерните условия на живот и мижавото заплащане, къртовският труд. 

Напълно разбираемо е, че когато това поколение порастне, ще научи децата си да не вършат работа залудо. Така и става. Идва 1989 и нещата се променят.

Когато доброволчеството става модерно

Минават години, децата на бригадирските поколения порастват, системата се променя. Вече задължителни бригади няма. Мотивация за работа залудо - също. Обаче в страната ни постепенно навлиза западният модел и нещата рЕзко се променят.

Като начало - появяват се разни НПО-та. Знайни и незнайни, излиза че целокупното човечество в един ден се е загрижило за добруването на всичко в нашата страна. Как обаче да се помогне на тази кауза? Ами с доброволен труд. Първоначално, естествено, подобни инициативи не срещат особена популярност или ангажираност. Но времената се променят и в началото на Новото Хилядолетие вече картинката е съвсем друга.

Ето един простичък пример:
Да кажем, че ти или детето ти, драги читателю, иска да учи в чужбина. За тази цел се събират три наръча документи, кръвни проби или каквото там око от дракон е нужно и се подават до съответната институция. Дотук добре, само че различните документи имат различна тежест. И така, твоето дете или ти може и да има отлична диплома, но друго дете от друга държава пък е участвало в еди-колко-си инициативи и това го/я прави социално ангажиран и проактивен гражданин. Затова ти оставаш в листата на чакащите. Така, първите доброволци стават онези, които смятат да използват доброволстването като трамплин за престижно образование. Това е в самото начало на новия век.

След това обаче примката се затяга. Участието в доброволчески инициативи започва да бъде предимство и при кандидатстване за работа. Стига се до там, че някои компании задължават служителите си да участват в подобни каузи (изчисти тук, тичай там, дари това или онова), само и само да се изтъкнат колко са социално ангажирани. Което би било хубаво, ако нещата са искрени. Но в повечето случаи не са.

Така стигаме и до същината на доброволната работа у нас.

Истината за доброволчеството

През твърде дългата си студентска кариера, съм била част от множество доброволчески инициативи, драги ми читателю. Някои бяха успешни, други пък - пълен фарс. Всички обаче ме научиха на няколко доста важни урока, които сега искам да споделя с теб.

Като начало, да участваш в подобни инициативи е хубаво. Когато си на 19 и все още у теб гори младежкият ентусиазъм да откриеш новото и интересното. Когато още нямаш конкретни умения и знания, но пък имаш безгранично желание да промениш света. На 20-23 също е хубаво да си доброволец. Да пътуваш, да срещаш нови хора, да говориш за важните за теб неща и да се опиташ да промениш статуквото. Been there, done that.

Само че доброволчеството, подобно на българската образователна система, има няколко подводни камъка, за които никой не ти казва, докато не се сблъскаш с тях. Ето и кои са те:

Ще те използват. 
На 90% е сигурно, че със записването си за каузата ще бъдеш използван/а по някакъв начин, драги ми читателю. Дали ще бъде като невинен статист на общи сбирки с важни хора по време на развитието на проекта, или ще ти искат креативни идеи (младите хора са пълни с тях), или направо ще те използват като щатен служител (експлоатирайки знанията и уменията, които вече имаш), почти сигурно е, че няма да получиш повече, отколкото си дал/а. Всъщност, много често една доброволческа инициатива ограбва от свободното ти време, съня и/или времето ти за почивка, а в много случаи и е вредна за нервната ти система. Младите хора обичат всичко да става както те искат и както те са решили, но по обективни и не чак толкова обективни причини това не винаги е възможно. Затова често младите хора се "впрягат" повече, отколкото е нужно, а това внася допълнително напрежение.

Колкото по-възрастен става човек, толкова по-малко неща може да научи от доброволческата работа и толкова повече бива използван. Защото човек се развива и с годините получава знания и умения. Те, разбира се, биха могли да бъдат ползвани за да успее някоя благотворителна кауза. Това е похвално и благородно. ОБАЧЕ не носи храна на масата и не плаща сметките. Затова в един момент (особено ако човек не е на 19 или пък му се налага да се издържа сам в чужд град) започва да се появява казусът - струва ли си да си губя времето с това нещо, за което не получавам пари, при положение че мога да правя същото нещо и да ми плащат. Отговорът, освен ако наистина не вярваш страшно много в каузата и нямаш нужда от много пари за момента, е "не".

Това, впрочем, ни води до второто прозрение, а именно:

Ще работиш за чужда кауза. 
Това прозрение се появява, когато човек започне да остарява и стигне до края на образователното си пътешествие. Когато тепърва си седнал на студентската скамейка, всяка инициатива ти се вижда интересна, защото е част от света на възрастните. Учи те да отстояваш позициите си, да работиш в екип, да правиш неща, които в нормално състояние сигурно никога не би направил/а. Понякога се получава, понякога - не. Основният въпрос обаче е (освен ако не си наистина невероятно талантлив и проактивен млад човек - познавам такива хора), че каузата за която се бориш със зъби и нокти НЕ Е ТВОЯ. Така че след като получиш сертификата за участие и светлините от светкавиците изгаснат ти остава само да си спомняш с умиление за отминалато време и да се надяваш, че хартийката и препоръките ще ти послужат за нещо.

Това е прекрасно, когато каузата за която се бориш е справедлива и накрая има реален резултат от цялата работа. Участвала съм в такива проекти. Тогава се чувстваш така, все едно едва ли не сам си изкачил Еверест без кислород, усещаш един прилив на сила и увереност, че каквато и цел да си поставиш, ще я постигнеш. Чувството е невероятно и такива проекти си струват.

ОБАЧЕ НПО-та дал Господ и далеч не всички каузи са толкова успешни. Тогава в един момент човек се чуди за какво точно си е губил времето. Защото, да си го признаем честно, доброволческата работа отнема именно от свободното ни време. Много малко хора могат да нарекат своята доброволческа работа истинска професия. Повечето НПО-та нямат пари (а и желание) да плащат на сътрудниците си с друго, освен с потупване по рамото пред строя.

В един момент, обикновено едновременно с прозрението за липсата на заплащане и експлоатацията, ти светва крушката, че каквото и да правиш, това реално не е твоя кауза (освен ако не си част от ръководния екип и НАИСТИНА би си заложил/а главата за идеята). Тогава човек започва да прави равносметка.

Ще се набъркаш в интриги и вероятно ще те претоварват
Да си го кажем честно - всяка една доброволческа (или неплатена) инициатива търси само едно. Не, това не са ентусиазирани и мотивирани, проактивни млади хора. Това е само фасадата. Всъщност се търсят А) клакьори, които да бъдат статисти за нещо по-голямо или Б) безплатна работна ръка (второто е най-вероятно). Ако някога си бил на неплатен стаж където и да е,драги ми читателю, сигурно ти е правило впечатление, че те товарят като щатен работник, но не получаваш нищо за това. Еми, в доброволстването най-често е същото. Разликата между доброволческата работа и неплатеният стаж обаче е, че при стажа има шанс да ти предложат работа (респективно си струва да се юркаш).

А недай Боже да разберат, че си кадърен и можеш това и онова (или, с младежки ентусиазъм да вземеш и да се самопредложиш) - чакай поток от работа и най-често липсата на дори и елементарно "Благодаря". В добавка, не винаги ще имаш късмета да работиш с хора, също толкова съвестни като теб. А може и да се набъркаш във вътрешноорганизационни интриги (те са почти неминуеми). Всичко това оставя горчив вкус в устата и изпилва нервите.

Пак държа да подчертая, това са крайн случаи. Има много коректни организации (нарочно не изброявам имена за да не оронвам престижа на не толкова добрите или пък да рекламирам добрите), които са пълни с невероятни отзивчиви хора и чиито каузи са успешни и те карат да искаш още и още. Една такава организация ме запали за доброволчеството. Друга, не толкова добра, ме отказа завинаги от него. Но да се върнем към списъка.

Сертификатът/препоръките може и да не ти послужат за нищо
Да речем, че си намериш интересна кауза, за която си навит/а да отделиш от времето си. Харесва ти идеята, имаш намерение после да ползваш препоръките, когато кандидатстваш тук и там. Прекрасно, чудесно и невероятно. ОБАЧЕ има шанс тези препоръки да не чинят пет пари (или никога да не ги получиш, имам и подобни случаи). Може самата организация да няма лобито, което си мислиш, че има или по някаква причина просто да "забравят" да ти изпратят сертификата. Тогава ти остава само да се надяваш, че следващият път ще направиш по-добър избор.

В заключение:
Знам, драги ми читателю, че този пост ти се вижда доста язвителен и горчив. Такъв е. Защото човешкият живот не е изпълнен само с хубави моменти. Има и проблеми, има и горчив вкус в устата.

Доброволчеството може да бъде едно от най-удовлетворяващите преживявания в живота ти или една от най-големите глупости в него. Зависи от много неща. Когато човек е млад иска да промени света и НПО-тата запълват именно тази ниша. Младите ентусиазирани (и склонни да работят за без пари) хора са техният таргет. Ако НПО-то си изиграе картите добре - всички печелят, ако ли не - ами тогава ти остава да се биеш по "главата проста".

Като човек със значителен опит в доброволстването, реших да споделя тази информация с теб. На мен нямаше кой да ми каже - родителите ми са от поколението на ненавиждащите бригадите, а повечето ми приятели и познати не се занимават с подобни неща. Всяка една точка от списъка по-горе е изстрадано (разбирай - блъскала съм си главата в стената). Не е нужно и ти да правиш същото.

Накрая, искам да благодаря на всички хора, с които съм работила по доброволчески инициативи през годините - всички вие ме научихте на нещо.

Участието в благотворителни каузи е до време. Но пък именно, когато си млад и все още животът не те е стиснал с челичните си лапи му е времето. Тогава имаш свободно време, ентусиазъм, не ти се налага да храниш семейство и все още вярваш, че можеш да промениш света. Ако не се запознаеш с нови интересно хора, ако не опиташ нови неща, ако поне веднъж не изкрещиш мнението си на света и не се опиташ да накараш другите да те чуят - то какво ще разказваш на внуците един ден край топлата печка? Може да се каже дори, че доброволчеството е един от смислените начини за прекарване на свободното време (стига човек да попадне на точната организация и проект и да се чувства полезен и оценен, разбира се).

Събираме истории през целия си живот. Най-много се помнят обаче онези, които са му се случили на млади години. Тогава всичко е розово и интересно, ново и вълнуващо. Идва обаче един момент, когато човек трябва да порастне и да се вземе в ръце. Когато трябва да започне да работи за пари и да се издържа сам. Тогава настъпва преосмисляне на приоритетите. И тогава човек разбира, че е дошло време някои неща да си отидат. 

Именно затова в началото на този пост ти казах, драги читателю, че който не е бил доброволец на млади години няма сърце, а който продължава да доброволства и на стари (без да има морална или материална полза от това) няма акъл. 

Ти имай сърце, драги ми читателю! 

Не пропускай своя шанс! 

Но имай и акъл да прецениш!

Честит международен ден на доброволчеството! 

По изпитите, но не в Свищов

За българската образователна система, искрено и лично. Или защо не трябва да риташ срещу ръжена.

Стената на Плача - или стената на Химическия факултет на СУ, където изнасят резултатите от приемните изпити

Ако досега не ти е станало ясно, драги ми Читателю, аз не съм съвсем нормален човек. Ако се чудиш защо - скоро ще разбереш. За тази цел обаче, ще трябва да се върнем малко назад във времето... През далечната 2011, която ти, Читателю, навярно си забравил, защото не е била важна или изпълнена с особени вълнения. За мен 2011 обаче беше - ако трябва да ползвам клишето - съдбовна. В следващите редове ще разбереш защо. 

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Обикновено тази история ми отнема около час и половина, за да я разкажа устно. Затова - прецени хубаво дали имаш толкова време в момента. Имаш? Добре. Сега върви в кухнята и си вземи няколко неща:

1. торба чипс/пуканки/салата - с други думи - нещо за мезе

2. валидол/валериан - с други думи - нещо, което да ти пречи да припаднеш (я от ужас, я от смях, я от недоумение - виждала съм всякакви реакции)

3. вода, че да преглътнеш горните две.

Взе всичко? Прекрасно. Сега се настани удобно и слушай тогава...

Това е историята на една не много убедена какво точно иска студентка, която очевидно има твърде много енергия и време за губене...

По зодия съм Водолей. Ако това, Читателю, не ти говори нищо, ще уточня - водолеите са идеалисти, които безкрайно много мразят някой да ги слага в рамки и съответно имат в известна степен някакви творчески наклонности. Това често пък води до странни залитания, странни идеи, абе изобщо - странни хора, които създават пълен хаос около себе си. 

Ако зодиите бяха бабички. Идеалната представа за Водолея - вечно се бори за нечии права и е странен.
Източник: http://jenite.bg/Галерии/Ако-зодиите-бяха-бабички_l.g_i.327708_sii.1054879.html#gallery

Никога не съм се смятала за идеалист. До миналата година. Обаче прозрението дойде след дълга борба с вятърни мелници и също толкова вятърничави идеи и планове. Ама който няма глава, има крака. В моя случай - който няма план какво да прави със себе си, почва да си дири призванието по прашните пътища на българската образователна система.