Предай нататък (първа част)

 

- Ще купуваш ли нещо, или смяташ само да зяпаш? 

Елица се сепна. Наистина се беше загледала в картофите и морковите. Биха станали на чудесен постен гювеч...

- Аз само...

- Не ми пука, че само гледаш! - сряза я мургавата продавачка. - Или купуваш нещо, или се махаш! Все за "циганска работа" пък ви знам какви сте такива сиви мишки като тебе! Въртите се, въртите се и само да се обърна и хоп! Нещо ми е изчезнало! 

Елица се стъписа. Какво можеше да отговори на това? Наистина нямаше пари. Поне не толкова, колкото беше изписано на етикета. 

- Хайде, да ти видя гърба! - махна й продавачката. - Тук не даваме стока за черните ти очи! 

Момичето наведе глава и се затътри покрай сергиите. Хвана я срам. Не беше дошла само да гледа, но парите й не стигаха дори за три картофа и два моркова. Беше се примолила тук и там, но под килограм отказаха да й продадат. Така й отказаха и за лук, и за картофи, моркови, всичко. За месо дори не си беше мислила да моли, знаеше че може да я изхвърлят през вратата направо. Сега и тази продавачка. 

„Само ако мама и татко бяха живи“ помисли си тя и очите й се напълниха със сълзи. „Дори ако баба беше жива, никога нямаше да ми се случи нещо такова... “

Не й се искаше да се върне в празната мизерна стаичка, където живееше в момента. Там така и така не беше останало нищо от предишния й живот. А някога, много отдавна, беше най-любимата дъщеричка и имаше всичко като нормалните хора. А после? Нещастие. Инцидент. Малшанс. 

Родителите й бяха починали при инцидент във влака преди десет години и освен една възрастна баба, не й беше останал никой друг на света. А само за година, Елица беше загубила и нея. На погребението хората клатеха глави, че старата не е могла да прежали скъпите си рожби и жалеха единайсетгодишното момиче, което беше останало без никого на тоя свят. 

Жилището на баба й било ипотекирано, макар че по онова време Елица изобщо не знаеше какво значи тази дума. Банката пък нямаше как да си вземе парите от едно дете, така че взеха онова, което можеха, за да погасят кредита – и детето остана на милостта на роднини и далечни познати. Така живя при едни чичо и леля за няколко месеца, после при други братовчеди за още няколко. Навсякъде се чувстваше чужда и навсякъде първо бяха мили. Гледаха да не тормозят детето, останало само на света. После, колкото повече време се застояваше, толкова по-злобни ставаха и хората, и децата им. 

Така Елица изкара две години и половина, когато най-накрая успя да се премести в София и заживя в общежитието към английската гимназия. Не беше кой знае какво, но там поне никой не я гонеше. С разрешението и ходатайството на някои учители, дори успяваше да припечели някой лев – раздаваше флаери, чистеше коридорите, помагаше в стола, каквото й дадат. Но когато стана на 19 и училището свърши, свърши и безплатната квартира и сигурността. 

Другите се радваха на красивите си дрехи на абитуриентския бал, Елица се чудеше как ще изкара до края на месеца. Дрехите й бяха подарък от учителите, но колкото и да се опитваха да направят, не можеха да променят факта, че една седмица след бала, на Елица й беше наредено да освободи стаята си, за да се настанят нови деца. 

Така се беше оказала сама в чужд град, без пари и квартира. Лятото успя да поживее у учители и съученици, но след седмица-две, започваше да вижда същите криви погледи и да чува отсечените отговори, толкова познати от детството. Затова бързаше да напусне дома, където я бяха приели по милост. Срам я беше, че трябва едва ли не да проси и не спираше да си търси работа. Но кой би наел момиче на деветнайсет без опит в някаква добра сфера за пари. За стажове я търсеха, но те не се плащаха. А тя нямаше как да яде въздух и да живее на улицата три-четири месеца до края на стажа и да се надява, че ще получи работата. С липсата й на умения пък, никой не я искаше за платена позиция. Беше се опитала да кандидатства за секретарка, рецепционистка, какво ли не. Навсякъде търсеха по-възрастни и по-красиви от нея. Английският пък беше само началото на списъка с изисквания, който започваше с един куп дипломи, които нямаше. Отличната й диплома от гимназията и невероятните оценки от матурите биха й послужили да кандидатства в университета, поне така й беше казала едната от учителките й. Обаче в момента Елица не виждаше как ще си плати наема за месеца, камо ли да намира пари за такси в университета, учебници и други подобни. 

Тя се затътри покрай сергиите на Женския пазар, сподиряна от навъсените погледи на продавачите. Според тях им гонеше клиентите. Някои даже й подвикваха да не се навърта наоколо. Момичето гледаше да върви бързо и да гледа само в краката си, докато се махне от това ужасно място. 

Не можеше да разбере защо вечно на нея й се случват глупости. Дори работата й беше на пръв поглед нещо хубаво, а всъщност крачка назад без изход. Една съученичка й помогна най-сетне да си намери работа в един голям хотел в края на идеалния център на София. Клиентелата беше отбрана, все богати хора, а мястото беше хубаво. Отново беше чистачка, нищо невероятно, но поне й даваха някакви пари. За съжаление обаче, не можеше да живее в хотела, както би станало ако работи на морето и всеки месец се налагаше да избира – или храна и наем, или наем и подмяна на някоя дреха. Почти две трети от гардероба й се състоеше от подарени и подносени вече дрехи. Даваха й ги съученички, учителки, познати, сега и колежките, които не пропускаха да я погледнат отвисоко. Нямаше избор, макар и да не й харесваше да няма никога нищо свое. Почти всеки път досега беше избирала да има какво да сложи на масата и да плати наема, но вече беше ноември, а палтото с което ходеше, отдавна беше с разпран хастар и пропускаше вода. И как не, като й го беше подарила учителката по химия в девети клас. Обувките също наскоро се оказаха с пропукани подметки и обущарят просто й каза да си купи нови. Смяната на подметките, спомер него, би струвала почти колкото едни нови обувки. 

Така че този месец Елица избра да си купи палто и обувки. Нямаше начин да продължи да ходи с това, което имаше в студа. Да не говорим, че управителят я привика един ден и й каза, да не се вясва повече ако ще е облечена като клошарка. Тъй че въпросът беше решен и сега имаше ново червено палто и чифт здрави обувки. Обаче за наема и храна за месеца не остана почти нищо. Щеше да изкара някак на солети и айрян цял месец, нямаше да е за първи път, а с хазяина щеше да се разбере. Обаче точно тогава на гости й дойдоха съученички и парите неусетно свършиха. 

Обаче сега имаше три седмици до края на месеца и пет лева в джоба, които някак трябваше да й стигнат. Момичето продължи да върви по улицата и да обмисля какво може да направи. Парите нямаше да й стигнат, това беше сигурно. Поне не задълго. Не знаеше вече от кого да вземе назаем, защото беше задлъжняла вече на почти всички останали в екипа. И на охранителите, и на другите чистачки, и на камериерките вече дължеше сума пари. В кухнята вече не я пускаха по изрично нареждане на главния готвач, защото колкото пъти влезеше, толкова пъти й сипваха, а от това страдаше оборота с поне порцион-два. Поне това й беше казал един от миячите, който от време на време й помагаше да намери храна извън осигуреното от фирмата. 

Единствената й надежда беше да получи по-добра работа. Беше в хотела вече три месеца и се надяваше да й гласуват достатъчно доверие, че поне да може и да вечеря там. Това й се полагаше само и единствено, когато беше нощна смяна, но ако станеше старша чистачка или я повишаха в камериерка, би имала шанс за нещо по-добро. Освен това, камериерките получаваха бакшиши от гостите. На нея никой нищо не й даваше над заплатата за това, че е измила стълбите или фоайето добре и управителят бързаше да я изгони да се скрие от гостите всеки път, щом му се мернеше пред очите. Храната за смяната, естествено, трябваше също да си носи сама. 

През годините беше станала майсторка в приготвянето на картофи и лук в най-различни вариации, чисто и просто защото бяха най-евтините продукти на пазара. Обаче в тая есенна вечер установи, че й е писнало да яде само това. Правеше го от години.  

Сега тя се влачеше по пустите улици към хотела и се надяваше да намери нещо в стаята за почивка. Там всеки носеше, каквото си беше приготвил за обяд и винаги оставаше по нещо. Освен това, никой не я гледаше на кръв, ако помоли за храна така – за разлика от готвачите в кухнята, чиито продукти бяха под бройка и скъпи, както й бяха набили в главата трите привиквания при главния готвач. Тук всяко зарязано ядене беше проблем и никой не искаше да си го връща вкъщи. 

Минувачите ставаха все по-редки, а и застудяваше, така че Елица си помисли с ирония, че и да иска да си остане у дома, няма да й е много по-приятно, отколкото да търпи камериерките на смяна. В квартирата нямаше парно, така че беше решила да прекара вечерта в стаичката за почивка на персонала в хотела. Така че се затътри по Мария Луиза и гледаше да не стъпва в локвите. Обувките й щяха да са й благодарни. Ръмеше ситен дъждец и подухваше вятър, който правеше прехода още по-неприятен. 

Отне й два часа пеша – нямаше карта за транспорта и гледаше да не се качва, за да не я глобят – да стигне от пазара, до хотела. Иначе, близо до хотела имаше и автобусна спирка, и метро, но какво да се прави – сиромашия. Закани се от следващата заплата да си купи карта за градски транспорт поне за месец 

На вратата, охраната само й кимна и тя побърза да се скрие в асансьора за персонала. Стаята на персонала беше в подземието, сбутана между кухнята и пералното помещение, където нямаше да пречи на никого. От кухнята се носеше миризма на печено месо, както обикновено за вечеря, но Елица само преглътна и побърза да се скрие в стаичката на персонала. Главният готвач изрично я беше предупредил, че намери ли я още веднъж в своето царство неканена, ще я изхвърли. Всички знаеха, че е гъст с шефа на фирмата, която осигуряваше чистачки в хотела, така че Елица реши да не рискува. 

Вътре в стаята я посрещнаха три чифта гримирани очи и три чифта оскубани вежди се вдигнаха въпросително нагоре. Елица въздъхна, късметът й днес изобщо не беше с нея. Ана, Роза и Мила бяха три приятелки от крайните квартали на София, които също като нея заработваха пари. За разлика от нея обаче, те гледаха на положението си ка камериерки като на ново стъпало в социалната стълбица, така че не пропускаха случай да я унижат. 

- Ооо, Пепеляшка е дошла! – проточи Роза и кръстоса крак върху крак. 

- Нали не си на смяна? – обади се и Ана, най-милата от трите. 

- Остави я, мазни се на шефа – отговори Мила с нетърпящ възражение тон и не откъсна поглед от телефона си, по който не спираше да пише нещо. 

Елица застана на вратата като наказана. Точно от тях нямаше да проси храна, това поне беше сигурно. Огледа ги отново – бяха бедни, не много по-добре от нея. Обаче имаха две неща, които тя нямаше – истински дом и семейство. 

- Ей, Пепеляшке, глуха ли си? 

Роза стана и я изблъска, за да мине. 

- Алоу, какво си застанала като пън насред стаята! Мръдни малко! – подхвърли тя през рамо, а другите две се изкикотиха. 

Елица ги погледна тъжно и изхвръкна от стаята. Беше гладна и нямаше къде да отиде, но навсякъде другаде щеше да е по-добре от при тези трите. Погледна към кухнята и дори отиде до вратата. През кръглото прозорче се виждаше как готвачите и техните помощници се щурат насам-натам в подготовка за вечерята. Минаваше седем вечерта, гостите скоро щяха да се настанят по масите в ресторанта на предпоследния етаж. И тук нямаше място. 

В квартирата пък щеше да я чака намръщения хазяин, задето вече втора седмица го мотае с наема. Там също не беше желана. В един момент Елица си помисли, че никъде не е желана и на никого не е нужна. Родителите й я обичаха, баба й я баше обичала. Учителите й също я бяха обичали. Обаче родителите й ги нямаше, а за учителите щеше да остане може би някакъв спомен. 

Момичето само не разбра как се оказа на покрива на хотела. Оказа се, че там също има тераси и врати на апартаменти. Никога преди не беше идвала тук. Дори не знаеше, че съществуват. Камериерките обикновено шепнешком обясняваха за последния етаж, където има огромни апартаменти с гледка за най-богатите. Елица обаче беше твърде ниско в йерархията на хотелския свят, за да й кажат какви са тия хора и как изглеждат техните стаи. 

През всички апартаменти имаше обща огромна тераса, вероятно защо красивата гледка щеше да се накъса ако разделят пространството. Момичето се огледа – нито един прозорец не светеше. За момент дори й мина през ума да влезе в някоя от стаите и да прекара нощта там. Обаче универсален ключ имаха камериерките, а и нещо й подсказваше, че тези стаи не се отварят с него. 

На покрива духаше вятър и Елица се уви по-плътно в палтото си. София лежеше в краката й, ако се вгледаше, виждаше кубетата на Александър Невски, осветената сграда на Университета, Народната библиотека. Тя започна да върви покрай парапета и да гледа светлините на града. Чуждият град, който беше станал нейна мащеха по неволя. На кого ли беше нужна тук? За какво? Да работи като чистачка още двайсет години, да живее в мизерната квартира и когато ставите започнат да я болят да отиде да проси на гарата? 

Тя се спря на едно място и се загледа в града. Не, София й беше чужд град. Макар че дори и родният й град й беше също толкова чужд, когато го напусна. Никой никъде не я чакаше. Момичето погледна надолу. Какво ли щеше да стане ако падне? Сигурно щяха да разберат чак сутринта, когато идват поръчките на ресторанта, защото долу се виждаше светлината на входа за доставки. Елица без усилие се промуши между пръчките на парапета и застана на бетонния ръб от другата му страна. Хвана се с две ръце за парапета и се облегна на него. 

На кого ли беше нужна? Дали някой изобщо щеше да плаче ако нея вече я няма. Хазяинът й, може би, защото няма да има от кого да си вземе парите. Учителките й, вероятно. Съучениците й – едва ли. Те отдавна бяха зад граница, учеха в престижни университети, а тя? Миеше подовете и стълбищните площадки и по цял ден зяпаше обувките на хората. Беше жалка, много жалка! 

Тя се пусна с една ръка и я протегна пред себе си. София беше в краката й – само днес и само сега, градът който беше направил от нея чистачка, все едно й намигаше. Усещането беше странно, все едно още малко и ще литне. А защо не? Тя пусна и другата си ръка и ги размаха над главата си. Дори не й беше студено в момента. Още една крачка и край! Нямаше да има повече подове за миене, нямаше да търпи подаянията на околните. Нямаше смисъл да се бори. 

Като насън Елица протегна десния си крак напред. Баба й едно време казваше, че в новото трябва винаги с десния крак да се влиза. Незнайно защо тази мисъл й мина през главата. Оставаше й само малко да се наведе напред и да полети. А после... после нямаше значение. Тя се наведе леко напред, но недостатъчно, за да полети. Още мъничко...

Да момент увисна напред, после някой със сила я дръпна назад. 

- Пияна ли си? 

Добре дошли в джунглата!

Това е в графа "смешни страшки". По-скоро страшни, отколкото смешни, нооо...

Правилникът за движение по пътищата е едно митично сказание, малко като ония скрижали дето уж Моисей е дялкал на планината преди няколко хиляди години. Всички са наясно, че го има (или поне са чували за него) - точно като Божиите заповеди - обаче единици "праведни люде" (в своите очи) и "балами" (в очите на останалите) ги спазват. 

Като вземеш книжка е парадокс (за повечето) - взимаш я, не щото много те бива, а щото си достигнал нужния минимум да минеш. 

Обаче за да караш в нашата реалност ти трябва комбинация от рефлексите на пилот на Формула 1, речника на пернишки тираджия и тарикатлъка на търговец от Капалъ чарши. Всичко това комбинирано с виртуозно (във вашите очи) и напълно самоубийствено (за всички други) тормозене на подопечното МПС. Неслучайно е казано, че ако караш по правилата у нас, рано или късно някой ще те загрее я с благословия, я с нещо по-неприятно.

Обаче, закърмен с правилника за движение по пътищата (щото той освен в скрижалите, пардон, листовките, се съдържа и в мозъка на всеки новоизпечен пишман-шофьор), ти решаваш да си караш по правилата... Грешен ход, гринго. Щото в дивата балканска действителност предимството е на по-тежкия и по-големия. 

Казано накратко, добре дошли в джунглата!  

За да не остане това на ниво "празни приказки", смятам да ви разкажа, подобно на една известна психоложка, истински истории от моята практика. 

Че съм пишман шофьор е повече от ясно и самочувствие имам на лукова глава, така че правилникът се спазва със запетайките, зер един е талонът и малко са наказателните му точки... Обаче останалите участници в движението са с далеч по-различни мераци. Дори и да предположим, че съм бавна и некадърна (даже направо си го твърдим), пак има джигитски* изпълнения. 

Едно от първите неща, на които те учат на шофьорския курс е да не се отклоняваш от пътя си, когато около теб профучава джигит, защото уж той (като някое митично същество) си е преценил как да мине... Да, де, ама проблемът е, че никъде на челото на останалите участници в движението не пише "джигит". 

Та, още на шофьорските курсове имах епични случаи. Като да те изпреварват от ДЯСНО, докато правиш ЛЯВ завой с учебната кола (обозначена като такава) от микробус. Но да кажем, че това се е дължи на моята некадърност, нали.

Обаче днес малко тъпомерът беше счупен (до степен да се чудя кой на кого и защо е дал книжка). Излизаме двете с майка ми, значи, до магазина. Въпросната локация е на 20 минути с колата, не е като на другия край на София, но е някъде в сърцето на Надежда. 

Първи казус - на няма и десет минути от началото на пътуването, ТИР едва не ни изблъска от пътя. Причината? Явно искаше да се мушне леко неправомерно пред мен, не си прецени мястото и вместо да си се върне в своята лента (аз нито имах къде да отбия, нито можех вече да намаля, защото неговата кабина е наравно с моята количка) използва предимството на по-тежкия (къде е моята въшка на фона на 20 тона или колкото там е). Мигач подаден? Тцъ? Да обърне внимание, че нямам къде да отбия? Йок... Удрям спирачки, преди да съм станала на ламаринен сандвич и се опитвам да се окопитя. Клаксони зад мен и рязко изпреварване (щото все пак ми трябва време да тръгна, нали).

Втори казус - Същото кръстовище, пет секунди по-късно. Зелен светофар, тръгвам и някакво червено петно се стрелка покрай мен със скорост по-висока от тая на частиците в ускорителя в Церн. Псувам, намалявам и го пропускам. Гадта е минала на боя разстояние, а тва мигачът е за украса, как иначе? После същата тази личност си минава like a boss направо директно от лентата за десен завой... 

Трети казус (вече на връщане от магазина) -  чакам аз първа кола за ляв завой. Уловката е, че въпросното кръстовище движението е оплетено като свински черва и редовно завиващите наляво не си уцелват лентата, докато не са минали едно две трети от пътя (щото е много трудно да завиваш, нали...). Човек ще каже, че само по прави американски магистрали са се движили и никога не им се е налагало да завиват. Изпълнения съм виждала доста, но днес един "майстор" на автомобилизма просто ме разби (в преносен и почти буквален смисъл). Завива си човекът, с мръсна газ, по нашенски и се оказа не само малко в моята лента, а  директно срещу мен. За да докаже, ме му липсват не само първите седем години, но и едно две трети от мозъчния обем обаче, вместо да се измести и да се върне в своята лента, той продължава. На челен удар, без да забавя.  Едва на едно 3 метра (толкова ми се видяха,  може и повече да е било) се сеща да спре (след като започнах да размахвам ръце, вече направо виждайки как се блъска в мен) и да се разкара. И не, не беше пубер, каращ колата на тате. Беше чичка на 50+... 

Псувам и се изнасям от кръстовището, вече видяла твърде много джигити на куп (тези които се мушкат от лента в лента на боя разстояние не ги броя даже). Обаче се чудя нещо, тоя правилник за украса ли е? 

Добре дошли в джунглата! А родната полиция (в лицето на някой луноход на позиция-хранилка) ни пази. Уж. А иначе е заешка лапа, подкова и светена вода

* "джигит" (съществително) - някога майстор ездач. В съвременен смисъл е на шофьор-идиот.

Дядо в колата – първа част - операция „Разсад“

Знаци има за всичко, от това за път с предимство, до много екзотични неща като примерно „бебе в колата“. Обаче аз по емпиричен път открих, че трябва да има друг знак – подобен на надписите по колите на автошколите „СПИРАМ ВНЕЗАПНО, ПАЗИ СЕ САМ“. Какъв е знакът? Трябва с големи червени букви, гарнирано с удивителни отпред и отзад, трябва на задната броня или изобщо някъде отзад на колата – да пише „!!!ДЯДО В КОЛАТА!!! ПАЗИ СЕ САМ, ШОФЬОР С ОПЪНАТИ НЕРВИ. ЗАВИВА ВНЕЗАПНО!!!!“

Преди да ме обвините в нетолерантност към дядовците, чуйте историите, които имам да ви разкажа. Всичко описано по-долу е по истински случай. Който не вярва, може да ми пише ако иска да си пробва нервите с дядо ми...

ОПЕРАЦИЯ РАЗСАД

По стечение на обстоятелствата, аз се оказвам единственият притежател за свитеделство за правоуправление на МПС у нас и сиреч, изпълнявам ролята на логистика, пренос-превоз и други подобни. Дали мога да карам? Со зор. Как карам? Не особено добре. Как искат да карам домашните ми? Като шофьор на прицеп с 30 години стаж зад волана. Резултатът? Супер много абсурдни истории. 

Майка ми, какво да прави, в името на общото благо и „да се научи детето да кара“, сяда на седалката до шофьора и изпълнява ролята на навигатор, GPS и автоинструктор. Уловката – към оня момент, майка ми изобщо няма книжка, та всички простотии, които мога да натворя ще зависят само от моята лична некадърност и няма кой да ми помогне. 

Та, в онова светло, карантинно време, когато улиците са относително празни – нали има КПТ-та по краищата на града и пр – на мене разходката до най-близкия супермаркет ми е равносилна на онова, което е била повиквателна за Източния фронт за някой млад левент преди едно 80 години. Та, именно в това усилно и стресово време в моята шофьорска кариера (то и сега си ми е стресово, ама други неща, за това друг път), дядо ми решава, че е жизнено важно да се извърши една операция – а именно: да прекараме разсада му през цяла София, че да го насади във фамилната градина.

Уреченият ден е неделя, а шофьорът е малко изправен пред свършен факт. Първо, алтернативи няма – или аз, или няма кой. И второ – на мене такова пътешествие ми се вижда съизмеримо само с пътешествието на Колумб. Айде, ако вземем да смалим, само Марко Поло ще ме разбере какво яйце ми се пече, сещате се къде. 

Та, в уречения ден, тръгваме ние – аз, дядо ми на мястото до шофьора и майка ми на задната седалка. Дядото трябва да показва пътя – зер, преди ако съм ходила до тях съм се возила блажено в ролята на чувал, докато баща ми кара. А ролята на майка ми е най-важна – хем да озаптява дядо ми (после ще разберете защо), хем да играе ролята на синя каска (че иначе ще се избием).

Тръгваме ние и се започва – мрънкането, имам предвид. Значи, близо до нас има натоварено шосе, по което пъпли всичко – от тирове, през бетоновози на „Хидробетон“, до върволик коли. Аз, за да си спестя инфаркта, правя десен завой вместо левият, който би направил баща ми – и удължавам малко пътя. Дядо ми веднага започна с лекциите, как то така не се прави, що съм правела аз така и други подобни. В следващите 5 минути се опитвам да си разделям вниманието между пътя, смяната на скорости и пр. други подобни (пак да кажа, че съм пишман шофьор, все пак) и дудненето на стария до мен. Завиваме както трябва, там полицаи и знак стоп. Дядо ми:

- Сегааа, защо спираш???

- Тия две патрулки виждаш ли ги? – опитвам се да обясня аз с най-спокойния си тон, който хората ползват за инатливи малки деца - А не съм спряла, а са ми хвръкнали точки от талона!

Той не се разбира от дума, така че продължаваме с мрънкането до следващото кръстовище. През следващите десетина минути успявам да чуя 101 идеи за това защо се престроявам тук или там, защо карам бавно или обратното, че много сме бързи, от какъв зор сега е тоя мигач и пр. Майка ми се опитва тактично да му напомни на деда ми, че реално карам аз все пак, но без успех. Какво си дядо знае, това си бае. 

А дребният факт, че едно време е карал архивен москвич в съвсем различно движение, го пропускаме. Тогава е било като по времето на фараоните – всеки знае коя колесница на кого е.

Някак си, благополучно, достигаме до крайната дестинация – сиреч, отиваме до тях да вземем разсада и ченето ми увисва. Целият зор за едни 25 кофички дребни двайсетсантиметрови хилави доматчета. Дядо ми обаче, с гордостта на стопанин на жребец-медалист, ги нарежда гордо в багажника и потегляме. По сокаците около тях. И се започва отново. Дядо ми:

- Хайде сега направи обратен завой

- Дядо, тука е еднопосочно – соча аз знака и следвам указанията, като междувременно повтарям мантри на хинди, урду и всички други езици, които ми минат на ум. – Забранено е и тука глупости няма да правя!

Следва дуднене за некомпетентността на ония от пътното и цялата им рода. Криво-ляво, стигаме до главното шосе. И айде наново:

- Престрой се вляво! – правя го. – Престрой се вдясно! – три милисекунди след като благополучно и безаварийно съм се набила в дясната лента. Престроявам се. – Не, я се престрой пак вляво!

- Дядо, няма да правим осморки на пътя! – беснея аз като се старая да говоря с тон на дружелюбен сериен убиец.

Следва мърморене за бавните ми реакции. Ръмжа и карам, карам и ръмжа. Дядо ми, като по чудо, мълчи. После изведнъж го осенява божествено прозрение и възкликва:

- Престрой се вляво на следващия светофар!

Тъъъкмо съм цъкнала мигача и за нещастие на шофьорите зад мен, последния акъл на дядо ми му е най-страшен, защото финалната му идея е:

- А, ама не тука, то на другия било. 

Ръмжа аз и спирам на първия светофар. Тръгваме към втория, обаче дядо ми не може да се определи къде да сме, в резултат на което се оказваме първа кола, но в погрешната лента. Започва скандал. Как така, защо така и откъде пък накъде не съм се престроила вляво (през двойна непрекъсната и вече наредени да чакат коли, видите ли). На мен, естествено, след час и половина тормоз вече, не ми издържат нервите и започвам също да му викам. А междувременно светофарът е станал зелен... Казано накратко, отнесох си няколко благословии от шофьорите зад мен. Ама какво да се прави, дядо в колата. Държи да му обърнат внимание, надвиква се, нищо не разбира (обаче по негово време друго било). 

Продължаваме да вървим по-нататък. Аз – с нарастващо раздразнение и чудейки се на железните си нерви (как точно не го свалих от колата, нали???), майка ми – в тих потрес, че в колата напрежението може да се реже с нож, дядо ми – намръщен, че не го слушат. Пак по пътя ми се прави забележка що, видите ли, не правя тройно разминаване на наклон с друга кола и двама велосипедисти каращи на осморки и защо, аджеба, карам толкова бавно. Това дори не го удостоявам с отговор и продължавам да ръмжа под нос като недоял уличен пес. 

Хеле, стигаме, паркираме криво-ляво и приключваме. 

Аз, естествено, плюя огън и жупел, защото не само, че не ми помага, а направо ми пречи. Майка ми, в опит да ме успокои, ми обяснява, че едно време баща ми дори го е заплашвал да го сваля от колата. Аз ръмжа и се заричам, че скоро повече няма да го возя. 

Обаче съдбата реши друго.

Очаквайте втора част скоро.

Лично дело (1)

I’m in love with the shape of you,

We push and pull like a magnet do...“

Ед Ширан започна да припява маниакално-жизнерадостно от телефона ми. Изръмжах и извадих бръмчащата машинка, която допреди малко си кротуваше във вътрешния джоб на якето ми. Плъзнах зелената слушалка по екрана без дори да погледна кой е номерът. От другата страна на линия някой ревеше.

- Ваньо... Ваньооооо! – проточи познат старчески глас. Не можех да се сетя коя е жената, защото мозъкът ми беше яко блокирал. Така става след като си 24 часа на наблюдение – Ваньоооо... – продължиха воплите.

- Ваньо, аз съм леля ти Ванче, Ванчето, от съседния апартамент... – тук започна да хълца, но се овладя бързо. – Чичо ти Стефан, моят Стефчо – още поне пет минути неконтролируем рев, а междувременно на мен ми се изправи косата – убиха гоооооо. Убиха моя Стефчоооо! На кого ме остави Стефанееееее! – риданията я задавиха.

Последва още рев, така че отдалечих телефона от ухото си. Мразя да ми реват на главата. Адски мразя. Действа ми на нервите. Обаче, мамка му, честичко ми се случва. След малко старицата се окопити, защото продължи хрипливо да нарежда:

Стигнах за има-няма десет минути. Дори не помня как съм карал в софийското движение, защото в главата ми като на развалена грамофонна плоча се въртяха воплите на леля Ванче. Пред блока бяха напаркирали две патрулки и една линейка. Мамка му. Харесвах чичо Стефан. Едно време той ме научи да ловя риба... беше ми като баща. Даже повече от баща. Как можах да не разпозная леля Ванче по телефона? Шибано наблюдение, беше ми размътило мозъка...

Изръмжах и затворих. Кръвта във вените ми се смрази. Повече информация не ми трябваше. Зарязах наблюдението и подкарах колата обратно към нашия блок. Това не можеше да е истина. Живея в кофти панелка в „Младост“, от ония дето са пълни с пенсионери, покривът тече, а мазето се наводнява. Беше останала от нашите и когато останах сам, просто нямах избор.

Изпсувах под нос и се качих на бегом по стълбите до нашия етаж. Асансьорът не работеше (защо ли да работи изобщо, като ти е нужен?). На стълбищната площадка беше стълпотворение. Някакви хора с униформи и пълна липса на такт към чуждото нещастие– младши сержанти, ако се вярва на броя чертички по пагоните, на тях още им е широко около врата – лекари с бели престилки и подути от умора очи, и някакви странни лица, цивилни. Обаче само привидно. Мога да ги позная от километри – това е привидната небрежност на ония, чиято работа е да изучават околните. Следователи, мамицата им мръсна. Тия не мога да ги сбъркам. Продажна пасмина. Повдигаше ми се като се сетех, че за малко да стана един от тях.

Промъкнах се между суетящите се хора и влязох в апартамента. Риданията и нареждането на леля Ваня се чуваха още от долния етаж, така че реших да говоря с нея по-късно. В хола, на любимото си кресло, седеше чичо Стефан. Така го заварвах всеки път, когато се върнех от гимназията или от университета. Седнал там, за да погледа телевизия. Само че сега между очите му зееше дупка, а тапетите на цветя на стената бяха опръскани с кръв и мозък. Около него се суетяха лекари в бели престилки и криминалисти в стерилни костюми.

Обърнах се по посока на шума и видях дребничка стройна жена да стои на прага. Носеше костюм, но по тона установих, че със сигурност е част от пасмината полицейски боклуци, нахлули в апартамента да „разследват“. Аз бих казал, че са дошли да заметат следите на изрода, който е убил чичо Стефан. Явно не съм реагирал както е очаквала, защото се приближи към мен и ме огледа изпитателно. Върнах й погледа. Стройни крака, хубави гърди (сакото не можеше да ги скрие), красиви черти като на манекенка, дълга руса коса вързана на опашка.

Доповръща ми се. Двамата с леля Ваня кажи-речи ме отгледаха, когато родителите ми ненадейно си отидоха от този свят. Тогава бях на 16 и двамата съседи поеха върху себе си всичко. Разходите по мен, възпитанието, даването на акъл, родителските срещи, дори сметките вкъщи плащаха, докато не си намерих работа. Двайсет години те ми бяха повече от родители. А ето сега... Идеше ми да псувам, да крещя, да убивам... На кого какво беше направил чичо Стефан?! Той нямаше оръжие и беше повече от ясно, че не се е застрелял сам. Тогава какво се беше случило?

- Веднага напуснете местопрестъплението! – сгълча ме женски глас. - Веднага напуснете местопрестъплението, господине! – повтори тя и ми посочи вратата, в случай че не ми е станало ясно къде трябва да отида. - Иначе може да заличите важни улики! - А вие сте? – заядох се аз. – Тези хора ме отгледаха, имам право да знам какво се случва! - Лейтенант Велинова, младши следовател от 7мо РПУ. Разследвам смъртта на Стефан Йорданов. А сега напуснете местопрестъплението!

Огледах я още веднъж и някъде в едно затънтено ъгълче на съзнанието ми се зароди идеята, че ако бях учил с такова парче в университета, със сигурност щях да съм я забил. Лейтенант Велинова продължи:

Заслушах риданията на леля Ваня от съседната стая и всичко посивя. Чичо Стефан беше мъртъв. Нямаше го вече... Потрих лицето си с ръка. Сега не беше да се самосъжалявам. После, когато се сдобия с нещо, с което да работя. После. Трябваше да намеря тоя изрод и да го разкъсам на парчета.

- Добре ли сте? – попита ме тя и сложи ръка на лакътя ми. Явно съм я погледнал крайно злобно, защото побърза да се поправи: - Извинявайте, ясно е, че не сте добре. Как се казвате? - Аз...ъъъ, Иван Петров. Тя отново се вгледа в мен и изведнъж очите й се окръглиха.

- Не ме ли помниш? През 2003 бяхме заедно в университета. Право, в СУ? Не помниш ли? – тя помръкна и промърмори, все едно на себе си: - Как ще ме помниш, аз така се промених...

- Пешо? Пешо, не ме ли помниш? Примигнах и се зачудих кой е лудият тук. Кого да помня? Нея определено я виждах за пръв път. Следователката продължи:

На кого какво беше направил чичо Стефан? Едно време е бил механик и до последно оправяше трошките в квартала. И мен ме научи да оправям коли, все ми набиваше в главата, че трябва да имам занаят в ръцете. Двамата с леля Ваня бяха на седмото небе, когато влязох да уча „Право“, но все пак си имаха едно на ум. И се оказаха прави, защото само след три месеца работа в полицията, реших че това не е за мен. И станах частен детектив. Къде-къде по-лесно е да шпионираш богати съпруги и неверни съпрузи или пък да издирваш ценни вещи на фона на ежедневния поток убийци, крадци и изнасилвачи... В София има в изобилие и от едното, и от другото. А ето че сега работата която мразех влезе с гръм и трясък в живота ми ведно с момичето, към което чувствах вина. Едно време все мен използваха да измъквам записките й, защото всички бяха наясно с какви очи ме гледа. А сега... съдбата е кучка. Мръсна, долна кучка!

- Не ме помниш, а аз теб те помня. Аз съм Алекс, Александра. От трета група. Вярно, тогава бях дебела и носех очила, сега сещаш ли се? – погледна ме толкова настоятелно, че се почувствах задължен да разровя из вцепенения си мозък.

В паметта ми изникна образа да дребно момиче с наднормено тегло и очила-лупи, което носеше бабешки дрехи, седеше на първия ред банки и записваше всичко, което чуе и което целият курс подиграваше. Докато не дойдеше сесия. Тогава тя щедро помагаше на всички и всички дружно я забравяха след края на последния изпит. Даже й бяха лепнали гнусен прякор – Алекс Плондира. Тръснах глава. Съдбата е кучка. И сега същата тази кучка си правеше ташак с мен. От всички точно тя ли?

- Сещам се – смънках аз малко виновно. – Много си се променила. - Така е – кимна тя, - щеше ми се да се бяхме срещнали по друг повод, наистина. Сега обаче трябва да излезеш, защото тук наистина пречиш на работния процес.

Не знам колко време съм стоял така. Помня, че изнесоха чичо Стефан в чувал на носилка и че воплите на леля Ваня стихнаха по едно време. Някой ме потупа по рамото и в ръцете ми се озова някакво надраскано листче от тефтер. Стиснах листчето и отидох до близкия магазин. Трябваше ми пиене. Нямах сили да говоря с леля Ваня. Просто нямах. А и какво можех да й кажа? Така че се повъртях в кварталния супер и събрах две бутилки бира, уиски, водка... Исках да се напия.

Тя ми даде начален тласък по посока на вратата и изведнъж всичките ми идеи да се правя на нагъл, да крещя, да викам и да псувам, просто се изпариха. Излязох като на сън и седнах на стълбите. В ръката ми тикнаха кутия цигари и запалка и се обвих в облак дим.

Взех една чиста чаша от сушилника до мивката, седнах на масата и си налях уиски. Изпих го на екс и си налях още една чаша. После още една и още една. Не помня колко време съм пил така, но в един момент всичко просто се разми и някъде от небитието дочух гласа на чичо Стефан, който ми се кара, че така пият само пропадняците. Какво пък, аз си бях пропадняк. Въпреки техните усилия да ме направят човек.

Когато се върнах на стълбищната площадка, вратата на леля Ваня и чичо Стефан беше затворена. Стана ми тъжно, но не посмях да вляза. Помня как когато нашите си отидоха, че не исках да виждам никого. Тогава леля Ваня идваше да оставя храна в кухнята. А сега? Какво се прави в такъв случай? Когато човекът, с когото си живял петдесет години си е отишъл от тоя свят? Тръснах глава и превъртях ключа на своята входна врата.

Вътре ме посрещна мрак и самота. Въпреки постоянното опяване на леля Ваня, така и не „завъдих момиче“. Имах връзки, но никога нищо сериозно. Сега обаче много ми се искаше да има кой да ме посрещне на вратата, да ми помогне с торбите, да ми нареже салата... Изръмжах и отидох в кухнята.

x

Всичко си беше така, както го беше оставила мама преди да тръгнат онази сутрин. Колкото и да правех буламачи там, все се опитвах да поддържам реда, който обичаше тя. Така се чувствах по-добре, все едно част от тях е още с мен.

Нова година, нов интернет

Интернетът, да знаете, е едно митологично нещо, подобно на еднорозите. Смятаме, че съществува, някъде там в междупланетното пространство, но не сме го виждали. За еднорозите казват, че може да ги докосне само девица, А аз за интернета мога да кажа, че него може да го върже като хората само Баба Вихронрав (сещаш се, драги ми читателю, устатата вещица от книгите на Пратчет).

Та, понеже вече сериозно обмислям да си подам сама документи за жълта книжка, реших да ви споделя болката си. По дати, за по-лесно.

01. 01. - нова година, нов късмет и пълна липса на интернет
Рутърът се мръщи с три лампички (сиреч има само локална мрежа). Ръмжа и скърцам със зъби.
02. 01 - интернет пак няма. Знъня на 123 (виновниците за всичко това са Виваком, между другото) да проверят какво се случва. Разбираме се да не изключвам рутъра, за да засекат колко прекъсвания по мрежата има.
03. 01 - обаждам се отново на 123, да засекат. Много прекъсвания има, ще идват техници. Обаче по-рано от неделя преди обяд не могат да дойдат. Скърцам със зъби, но нямам избор, по-ранна дата няма така или иначе.
06. 01 (въпросната неделя) - ставам по първи петли, защото техниците ще дойдат между 8 и 10 сутринта. В неделя. Ако знаех, че толкова рано ще дойдат, сигурно щях да откажа адреса.

Техниците идват, в 8.30 и сменят рутъра, сплитера и другите там джунджурии. Проверят и конфигурират рутъра. Интернетът тръгва. Разделяме се по живо, по здраво. В момента, в който заключвам входната врата обаче, мрежата изчезва. И повече никога не се появява.
Ръмжа и скърцам със зъби.

07. 01. Звъня на 123 (за кой ли път!) да им обясня, че въпреки смяната на рутъра, сплитъра и тъй нататък, аз ПРОДЪЛЖАВАМ да нямам интернет, че и пращене по телефонната линия имам. Разбираме се да дойде друг екип. В петък, защото само тогава мога да съм на разположение на адреса.

11. 01 (днес, сиреч) - пак ставам по първи петли, за да чакам техниците. Те идват (в 8.30) и само си говорим. Имало било за моя отдалечен район (човек ще каже, че живея в някоя хижа в планината, а не в покрайнините на София със спирка на градски транспорт - релсов - под носа!) друг вариант.

Мобилен интернет с рутърче. За скромните пари двойно на това, което плащам в момента. И да трябва да си броя колко гигабайта данни съм изразходвала всеки месец... Да, бе, мерси много! Хората имат оптичен кабел, стриймват в реално време, скорост от космическите 200 мегабита и отгоре, а аз да си броя мегабайтите??? В София. Ей сега, веднага ще се върнем в зората на интернет връзката с лимитирания трафик на данни.

Междувременно, техниците продължават да каканижат. Това не било за тях, трябвало да дойде група дето отговаря за кабели. Защото щом като рутъра, сплитера и пр. глупости са сменени, проблемът просто ТРЯБВА да е някъде по кабела.
Ама кабелната група щяла да дойде на другия ден.
Ръмжа и скърцам със зъби, но няма как.
Изпращам ги.

Към обяд ми звънят. Кабелната група била, на адреса били. Да съм била тук случайно? Тук съм, къде да съм? Отварям им, влизат. Свързват кабела на линията с някакво тяхно си устройство. Да проверели здрав ли бил кабела. Здрав е, така се оказа. Хайде сега да рестартираме рутъра...

Чакаме ние рутърът пусти да светне с четири лампи, ама нъцки. След втори рестарт най-сетне се свързва и си стискаме ръцете. Техниците се майтапят, че рутърът пак е искал да види служители на Виваком. Радвам се, че десетте дена, в които бях на мобилен интернет от телефона са към своя край и най-накрая мога да си свърша работата.

Заключвам вратата. Връщам се на компютъра и о, чудо! Интернет НЯМА. Отново.

Една част от мен се чуди дали не халюцинирам. Нали преди две минутки имаше? И работеше? Сега какво стана? Рестартирам рутъра и псувам. Естествено, без успех.

Та, една част от мен започва да подозира, че има някаква световна конспирация в цялата работа. Услугата е стара, никой вече не я предлага (ADSL). Обаче няма логика само и единствено докато техниците са тук и са им пуснали сигнал от централата да има интернет, нали?

Все едно се опитват да ми обяснят, че услуга има, пък аз нещо не схващам.

Седя, гледам рутъра и се чудя дали да звъня пак на 123. Те ще ме изкарат луда. Представете си как звучи "Здравейте, техниците преди малко си тръгнаха, а на мен интернета в тая секунда изчезна." Не, тая така няма да стане. РЕзко ми писна да ме правят на маймуна. Много, много рЕзко.

Защото от кабелната група ми казаха, че това не било за тях и трябвало да дойде друг екип, да смени рутъра щото можел нещо да е развален. Същият този рутър дето колегите им смениха преди пет дни... Рутъра, сплитера и тъй нататък.

Седя и гледам рутъра. Няма да звъня на 123.

Нова година, нов интернет.