Предай нататък - част трета

 

- Ей така. Цяла нощ ще съм вързан пред компютъра, а ти сама каза, че нямаш май къде да отидеш. Не е кой знае какво, но би трябвало да стане. 

- За какво да стане? 

Елица беше почти на прага. Още една крачка и щеше да е на терасата и да хукне към вратата за персонала, през която беше дошла. Нямаше да остане и минута повече тук. Той изсумтя, вдигна поглед от екрана на компютъра и я погледна отегчено. 

- За да пренощуваш, може би? Хайде стига, нали не си мислиш, че ще те оставя да се мотаеш сама из града и то точно след като си се опитала да скочиш от десетия етаж? 

Момичето не отговори, така че той стана, започна да събира документите на купчина и продължи:

- А, забравих, самонадеяните богаташи не мислят за такива като тебе, нали? 

Безредието от разпечатани листи бързо започна да придобива вид на стегната купчина, а лаптопът беше надлежно затворен. Той ги натика в една чанта и я метна на рамо. 

- Дръж! 

Връзката ключове се озова в ръката й. 

- Ама...

- Остани тук тази вечер и го приеми като подарък от мен. А утре направи крачка към живота, който искаш! 

Емил я заобиколи и излезе на терасата. Елица го дръпна да спре. 

- Защо го правиш? 

- Защото не искаш да си в една стая с мен. Схващам, не се обиждам. Ти остани тук, аз ще си довърша доклада другаде. 

Той й обърна гръб и закрачи в посоката, от която беше дошла и тя. Елица остана да гледа след него в недоумение. Беше й оставил ключа от апартамента, все едно й беше дал носна кърпичка. 

- Емиле? 

Той се обърна. Беше на половината път до вратата. 

- Да? 

- Благодаря ти! 

- Ще ми благодариш утре! – махна с ръка той и се обърна. – А днес празнувай второто си раждане! – добави през рамо. 

Елица стоя на терасата, докато Емил стигна до вратата за персонала и изчезна през нея. Една част от нея искаше да хукне след него, да му се извини може би, обаче не знаеше нито какво да каже, нито как. Тя беше казала просто какво мисли. Не го беше молила за това. Нито да се меси в плановете й да скочи, нито да я кани в стаята си, още по-малко пък да й я оставя. 

Тя погледна към светлото петно, което хвърляше лампата от стаята върху плочките на терасата. Може би пък имаше къде да остане. Погледна отново и ключовете в ръката си. Нямаше как да реши, че си е измислила всичко. Ключовете бяха истински. Със ситни крачки се отправи обратно към стаята и затвори вратата след себе си. За по-сигурно, дори врътна ключа. 

Не беше стая, а направо апартамент. Включи лампите във всички стаи и пусна телевизора. Не беше правила нещо такова, откакто родителите й бяха починали. В минибара имаше храна и макар да знаеше, че ще й я удържат от заплатата, реши да се поглези. Сок и шоколад. Откога не беше яла нещо такова. 

Цяла вечер стоя до късно с шоколад и сок в ръка и се довлече до леглото, когато часовникът показваше три през нощта. Утре беше на работа чак следобед, така че смяташе да си отспи. Зави се презглава със завивката и потъна в сън без сънища. 

..........................................

- Елица? – гласът се чуваше някак отдалеч. 

Тя се обърна на другата страна. Каквото и да искаше хазяинът, щеше да почака още пет минути, да си доспи. Тогава някой рязко я отви. Момичето измрънка и отново я придърпа над главата си.

- Елица! Ставай веднага!

Гласът прозвуча вече доста по-настойчиво и рязко. Тя отвори очи и замръзна. Над нея се беше надвесил управителят на хотела, господин Драганов. Строг мъж, който най-много от всичко държеше на приличието. А ето я нея, в леглото на един от гостите, макар че самият гост го нямаше и дори не беше спал тук. Обаче как щеше да му обясни?

- Господин Драганов, аз...

- Извадила си късмет, Милева! – отговори той странно спокойно. – Хайде, бързо се обличай и да вървим в кабинета ми да обсъдим новата ти работа. Чакам те долу след половин час.

Елица помисли, че сънува. Същият този господин Драганов я беше гонил от фоайето да не го загрозява, докато мие с кофата и парцала. Той би я изхвърлил от работа само да я видеше да припарва около по-заможните гости. А сега я намери тук и не само, че нищо не каза, но искаше да говори с нея и за някаква нова работа. 

Управителят излезе, а момичето скочи и започна да се облича. Как щеше да му обясни и какво беше станало? Едва си беше намерила и тази работа, дано не я загубеше сега.

Облече се възможно най-бързо и се опита да се приведе в приличен вид. След двайсет минути вече стоеше в кабинета на господин Драганов. Мястото внушаваие респект още от вратата. Виждаше се, че тук не викат само хора от персонала, но и доставчици, гости. Цялата стая беше облицована с тъмна ламперия, а едно масивно бюро от същото дърво заемаше половината кабинет. Вместо столове пък имаше кресла, тапицирани със зелена кожа. Елица беше влизала тук само веднъж преди – в деня, в който я назначиха на работа. След това срещите й с управителя бяха по-скоро случайни по коридорите на хотела и най-често завършваха с мъмрене. 

Сега Елица стоеше по средата на стаята и се мъчеше да не трепери. Не искаше да загуби работата си. Господин Драганов я гледаше изпод вежди, все едно я преценяваше. В стаята тишината можеше да се реже с нож и единственото, което се чуваше беше шумоленето с листи от страна на управителя. 

- Е, Милева, имала си огромен късмет! – заключи той и й махна да седне. 

Елица седна на ръба на стола и реши да не се дава без бой:

- Господин Драганов, аз...

- Ти беше препоръчана като говоряща свободно английски език –той я измери със строг поглед. – Вярно ли е? 

- Дд.. да. Завършила съм английската гимназия. Разбира се. 

Момичето нямаше представа какво общо има това с миенето на подове. 

- Чудесно. Както знаеш, тук идват платежеспособни гости, много често чуждестранни. 

- Да, разбира се. 

- Тези гости много често имат нужда от асистентка по време на престоя си. Някой който да им поръчва таксита и вечеря и да следи графика им. Някой представителен – тук управителят направи пауза и я огледа критично. – Досега не бях забелязал, но наистина си хубавка. С прическа и други дрехи, би могло...

- Господин Драганов, тук съм за да работя! А не...

- Ти ще работиш, миличка! – управителят се усмихна. – Като хостеса. Отдавна търсим момиче, но повечето са красиви и празноглави. А на мен ми трябва някой, който да мисли с главата си. Имала си огромен късмет, че си срещнала господин Хаджийски. Честно казано, ако той не те беше препоръчал, никога не бих търсил такъв човек сред чистачките. 

- Господин Хаджийски? 

Елица помнеше имена добре, но не се сещаше да е говорила наскоро с някой различен от камериерките и миячите в кухнята. За останалите беше просто призрак с парцал и униформа. 

Господин Драганов извади плик от едно от чекмеджетата и й го подаде. 

- Какво е? – попита тя и надникна вътре.

Имаше две пачки с банкноти от по сто лева. Момичето погледна учудено към началника си. 

- Аванс, за да си купиш представителни дрехи. С тези няма как да работиш – той махна към палтото й. – И да знаеш, трябват ни представителни дрехи! Нещо скъпо, което да показва, че държим на персонала си. Не ми купувай парцали от битака като това на теб!

Елица наведе глава. Нямаше какво да каже на това, защото наистина дрехите бяха от битака. Само от там имаше пари да пазарува. Вътре с парите имаше бележка. Отвори я и прочете на глас:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай! 

Емил“

- Емил? – повтори тя учудено. 

Вчера беше видяла, че е богат, но защо му беше.

- Точно така. Емил Хаджийски – кимна управителят. – Синът на Владимир Хаджийски, собственикът на тази верига хотели. От ей такъв го познавам. Започна точно като тебе, от най-ниското стъпало. В осми клас миеше коридорите на хотела с една кофа и парцал. Справедлив е баща му, а синът и той излезе свястно момче.  Тази сутрин дойде при мен и не спря да те хвали. Колко си трудолюбива, честна, умна. Направо устата му не млъкнаха. Успя да ме убеди да те взема на пробен срок. Обаче – той вдигна назидателно пръст. – издъниш ли се, няма да те държа на работа, ясен ли съм? 

Елица кимна. Нямаше да пропилее шанса си. За нищо на света. 

- Добре, тогава отивай да си търсиш нови дрехи! – махна й той и тя стана. 

Разговорът беше приключил. Елица не знаеше да се радва ли или да се ощипе, защото приличаше на сън. 

- Ти къде живееше? – господин Драганов се сети да попита, когато Елица беше вече на вратата. 

- Аз, ами...

- Няма значение! – махна с ръка той. – Днес се изнасяш и ще живееш тук! Трябва да си на разположение на клиентите ни постоянно! Ясно ли е! 

На Елица чак й се зави свят от щастие! Не беше смяла дори да мечтае за това. Да живее в хотела! Това значеше, че няма да има нужда да харчи цялата си заплата за наем! Тя кимна и усети как очите й се пълнят със сълзи. 

- Ясно е, господин Драганов. 

- Ах, Милева, ах – закани й се управителят шеговито, - не знам как си го оплела това момче, но той ти направи голяма услуга, да знаеш! 

- Бих искала... бих искала да му благодаря! – смънка тя.

Искаше не само да му благодари. Искаше да му каже, че е спасил живота й два пъти. Първият път, когато не й позволи да скочи и сега – когато й даде работа и нов живот.

Управителят се умисли. 

- Милева, ти искаш ли да учиш? 

Въпросът беше толкова внезапен, че Елица се върна от вратата и седна на креслото пред бюрото му. 

- Господин Драганов, с цялото си сърце, но...

- Защото имаме програма за продължаващо образование на служители – продължи той без да я поглежда. 

Ровеше нещо в бюрото си и най-накрая намери една червена папка. Подаде й я. 

- Ако имаш добри оценки и искаш да учиш нещо свързано с туризма, хотелът ще заплати следването ти, ако се съгласиш три години след завършване да работиш при нас! Разгледай, прецени!

Нямаше какво да преценява. Сълзите направо започнаха да капят върху папката. 

- Искам! Разбира се, че искам! Благодаря Ви, господин Драганов, Вие...

- Тогава спри да ревеш, попълни нужните документи и подавай! – сви рамене той. – Аз не решавам нищо, на по-високо ниво става. Но ако си подходяща, ще направим каквото е нужно. А сега върви! 

Елица обаче се тресеше и не можеше да спре да плаче. Всичко, за което беше мечтала се сбъдваше. Управителят тикна в ръцете й една носна кърпичка. 

- Хайде, хайде, стига си ревала! Хубаво нещо се случва! 

- Аз... затова... Трябва... да благодаря на... Емил... господин Хаджийски – отговори Елица между подсмърчанията. 

- Ще му благодариш, разбира се! Той често отсяда на последния етаж. Каза ми да ти кажа на тръгване, че ако искаш да му благодариш най-добре, трябва да предадеш доброто нанатък. Не ги разбирам аз тия неща, ама на – каза ми момчето, аз на теб ти казвам. Пък като го видиш следващия път, върви го питай. А сега изчезвай от кабинета ми, имам да правя отчети! И с тия парцали да не съм те видял повече! Чакам те довечера с багажа да те настаним в крилото за персонала и от утре си на обучение по етикет! Няма да те пуснем като хваната от гората, я! 

Докато нареждаше всичко това, управителят направо я изблъска през вратата и я хлопна зад гърба й. Елица остана сама в коридора и й се искаше да крещи и да скача от радост. Ново начало! Тя извади отново бележката и не спря да я препрочита по пътя към квартирата си. Щеше да се изнесе още сега и да плати на хазяина, каквото му дължеше. Докато стигна олющената кооперация в Левски Г, в главата й звъняха думите на Емил:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай!“

Докато изнасяше багажа си от мизерната квартира, Елица се закле никога повече да не се предава. И един ден, когато може, да предаде доброто нататък.  

Предай нататък (втора част)

Нечии ръце я дръпнаха силно и докато се усети, вече стоеше от другата страна на парапета. Обратно в света, където нямаше друга цел, освен да търка подове. Тя примигна. Пред нея стоеше момче, горе-долу на нейните години. Тъмнокос, тъмноок, висок. Приличаше на модел, поне на нея така й се видя. От ония момчета, чиито бащи ги глезят от раждането. Такива получаваха кола за осемнадесетия си рожден ден и собствено жилище в момента, в който влезеха в университета. В нейния клас в гимназията имаше поне пет такива мамини синчета. 

- Пияна ли си, те питам? – повтори той като не получи никакъв отговор. 

Тя просто поклати глава и преди той да успее да я хване, отново мина от другата страна на парапета. 

- Чакай! Какви ги вършиш? 

Той също прекрачи парапета и застана но нея. 

- Какво ти пука? На никого не му пука за мен! Махай се! 

Елица усети, че гърлото й се е стегнало и още малко и ще се разплаче. Не плачеше дори пред Роза и антуража й, сега ли беше намерила да плаче. И пред кого? 

- За какво ще скачаш? – попита я отново и се усмихна. - Ако те е зарязал, не си струва да му правиш това удоволствие! Хвани си по-готино гадже и го дразни! 

Тук вече сълзите от очите на Елица просто започнаха да се търкалят по бузите й. Стана й криво, не наистина няма за какво да живее. Нямаше кой да плаче ако я няма. Обаче на богаташите това им бяха проблемите. Всичко друго идваше на тепсия. А тя...

Момчето май разбра нещата погрешно, защото се ухили. 

- Ето, казвам ти, няма смисъл! Хайде, стига с тия глупости и да минаваме от другата страна! 

Той я побутна с пръст. Елица обаче се пусна и се наведе напред. 

- Не са глупости! 

- Добре, не са глупости – съгласи се момчето. - Ако ще скачаме, ще скочим двамата! 

Той също се пусна и се наведе напред точно като нея. Тя му хвърли поглед. Щеше да падне, само още малко да се наведе напред. За себе си не съжаляваше, нямаше смисъл, но на него за какво му беше? Отне й няколко минути преди да успее да попита:

- Ти пък защо ще скачаш?

- Как защо, нали ти ще скачаш? Скачам с тебе, да ти покажа, че ми пука!

- Това си е моя работа! Махай се! 

- Щеше да е твоя, ако не беше тръгнала да се самоубиваш пред прозореца ми – той кимна назад. 

Елица проточи врат. Зад тях наистина имаше прозорец, който светеше. Дори не беше обърнала внимание, когато беше дошла тук. Тя се опита да надникне зад пердетата, обаче от извъртането залитна и се подхлъзна. За миг полетя напред, но той я дръпна към парапета.  

- Ей, полека! 

Момичето примигна. Беше станало толкова бързо, че не беше имала време да каже „сбогом“ и „майната ти“ на света. 

- Аз...

- Трябва веднага да минеш от другата страна на парапета преди са си се пребила! – строго каза той и преди да се усети наистина беше от другата страна. 

- Е – той се облегна на парапета, - сега ще ми кажеш ли кое гадже те е зарязало на сватбата долу, че си дошла тук да кажеш „сбогом“ на жестокия свят? 

Елица се намръщи. Явно това беше светът на богатите – оставаш без гадже и хайде самоубийство. 

- Нямам гадже! Доволен ли си сега! 

- Аз пък какво общо имам? Защо ми се зъбиш? Просто те питам защо искаше да скочиш... 

Тя се намръщи. Нямаше нищо общо, наистина. Обаче имаше смътното усещане, че й се подиграва. 

- Мислила ли си колко ще плачат вашите? – продължи той и пристъпи крачка към нея. 

- Никой няма да плаче за мен – поклати глава Елица и очите й отново се напълниха със сълзи. – Нашите починаха, когато бях на 11. 

Той въздъхна и извади телефона си. Порови в него, а после й показа екрана. На него имаше снимка. Една усмихната русолява жена беше прегърнала момче на десетина години. Елица погледна снимката, после премести поглед върху момчето пред себе си и отговори:

- Защо ме дразниш със снимки на майка си? Вижда се колко много те обича. 

- Това е Дора, бавачката ми – сви рамене той. – Години наред виждам нашите само по празници. Отгледа ме Дора. Майка ми я виждам на Коледа и по Великден. Баща ми – също. Нямам друго семейство освен Дора. Само на нея й пука за мен. 

- Твоите родители поне са живи – въздъхна Елица и се облегна на парапета до него. – А моите... 

- И какво от това, че са живи? София е и моя мащеха, също както и твоя!

Той махна с ръка към града и двамата мълчаливо се взираха в ширналия се град и блещукащите му светлини. Накрая Елица не издържа и попита:

- Ти как? 

- Какво как? 

Момчето не откъсваше поглед от града, все едно търсеше нещо или някого там. 

- Това за мащехата, откъде знаеш?

- Говореше си под нос, докато висеше на парапета, не чета мисли. Хубаво говориш, между другото. 

Той се обърна към нея и се усмихна широко. На Елица й хареса тази усмивка. Изглеждаше искрен.  

- Сега какво ще правиш? Днес трябва да празнуваш! 

- Да празнувам ли? Защо? 

- Защото днес е вторият ти рожден ден – той вече се ухили и посочи към града под тях. – Ако беше скочила, утре сутрин щяха да те стържат от асфалта. 

Изведнъж Елица я побиха тръпки. Погледна надолу и побърза да отстъпи няколко крачки назад. Момчето до нея кимна доволно. 

- Значи най-накрая разбра каква глупост щеше да свършиш? 

- На никого не му пука за мен – инатливо повтори тя. 

- На мен ми пука, както видя – той се засмя и тръгна да прескача парапета. – Хайде, ще скачаме ли? 

- Ей, ама какви ги вършиш? 

Елица се приближи към него и го дръпна. Той се засмя и побърза да се върне от безопасната страна на парапета. 

- Май и на теб ти запука за мене, а? 

- Не е смешно! – тя го цапна по ръката, но усети как сама се усмихва на глупостите му. 

- Не е. Затова ти казвам, че днес трябва да празнуваш! – той беше напълно сериозен. 

Усмивката й изведнъж се изпари. За какво можеше да празнува – липсата на пукнат лев в джоба? Отвратителната работа, може би? Едва сега Елица разбра, че адски много мрази работата си. Не искаше да прекара живота си така. Вече не. 

- Ей, защо се сдуха сега? 

- Нямам пари за наем и храна, работя като чистачка и живея в дупка, за която отива цялата ми заплата – отговори му тя втренчена във върховете на обувките си. 

- Това ли било? 

Той почти се изсмя и след минута пред очите на Елица дрънчеше връзка ключове. 

- Ами това! –тросна му се тя и посочи връзката ключове - На вас, богатите, ви е лесно. Налагало ли ти се е да работиш изобщо? Мога да ти кажа, че е гадно! 

- Ей, ей! Нищо не съм казал! 

Момчето отстъпи няколко крачки назад и вдигна ръце над главата си. 

- Не ме нападай! 

- Не те нападам, обаче и ти не ме дразни! 

- Не те дразня. И ако искаш да знаеш, на четиринайсет също миех подовете в един хотел. За джобни и за да докажа на баща ми, че мога да си изкарвам парите сам. 

На Елица й стана тъжно и студено и тя уви по-плътно яката на палтото си около себе си. Не беше обърнала внимание на вятъра преди това, но сега изведнъж осъзна колко леден е станал.

- Студено ти е! Хайде, ела! – той й посочи светещата врата. 

Чак сега обърна внимание, че е само по риза в студа. Стана й съвестно, че заради нея мръзне. Обаче нямаше никакво намерение да ходи където и да е с него. 

- Аз... по-добре не. 

- Хайде, де! Няма да те изям! Ела да си довършим разговора, нищо не искам от теб. 

Той видя, че се колебае и продължи:

- Оставям вратата отворена и няма да искам нищо повече. Поне това ми дължиш. Обяснение. 

Елица колебливо го последва вътре в един от апартаментите. В стаята до терасата светеше, а на оранжевото диванче бяха разхвърляни най-различни разпечатки. До тях беше хвърлено някакво яке. Отвореният компютър на масата и чашата кафе ясно говореха, че обитателят е дошъл тук да работи. 

- Сядай, сядай! 

Той събра на купчина листите и й направи място. Елица седна на ръба на дивана и се огледа плахо. В този апартамент сигурно се побираше квартирата й три пъти. В другите стаи не светеше, но виждаше още поне две врати. Тя хвърли поглед и на разпечатките – виждаха се някакви графики и колони цифри. 

- Какво правиш?

- Дойдох тук да поработя. Уж сме във ваканция от университета, а старият веднага ме впрегна да съм помагал с бизнеса. Искаш ли? – той вече се суетеше около минибара 

Не я изчака да отговори обаче, така че не след дълго пред нея се появи чаша с портокалов сок. Тя го погледна със съмнение. 

- Само сок е, кълна се! – отново последва широка усмивка.

Хем звучеше сериозно, хем комично, така че когато се настани на дивана до нея с абсолютно еднаква чаша, тя прихна. Изведнъж й стана леко и приятно. Все едно неговото присъствие я караше да забрави поне за малко факта, че е сама, без пари и мрази работата си. 

- Та, защо искаше да скочиш? – попита той сериозно след като преполовиха чашите със сок. 

- Защото и да ме има, и да ме няма, все тая – сви рамене тя. 

- Обаче ако беше скочила, сега нямаше да си говорим. 

- Продължаваш да говориш така, все едно ти пука. Вие богатите все си мислите, че...

Беше й писнало от богаташите. В гимназията й подхвърляха подаяния, но иначе се присмиваха зад гърба й. На работа беше същото. Сега и това момче се държеше по този начин. Другите ги беше приела, обаче този фалш, не... 

Той се намръщи и каза тихо:

- Емил.

- Какво? 

- Имам си име. Емил съм. Все говориш за „вие богатите“ все едно сме едно стадо. 

Звучеше ядосан, така че Елица остави чашата и скръсти ръце на гърдите си. Беше виждала достатъчно позьори, за да е алергична към подобни тънко засегнати. 

- А не сте ли? – озъби му се тя. - Купувате едни и същи скъпи и ненужни неща, ходите в едни и същи заведения! Ако една от съученичките ми имаие айфон пет, другите също мрънкаха на бащите си, че искат такъв. Как ми е писнало от... 

- Не всички са такива! – прекъсна я той и я погледна намръщено. – Не знам с какви кифли и мамини синчета си учила, обаче аз нямам нищо общо с тях. Пък ти мисли, каквото си искаш! 

Тя не му отговори, а започна да изучава стаята. Нова боя, а не като онази в квартирата й, която постоянно се лющеше и падаше по леглото й. Снимки в рамки по стените, голям телевизор. Ниска масичка от полирано дърво. Емил не й обърна никакво внимание, а започна да трака по клавишите на компютъра. Демонстративно се правеше, че я няма в стаята. Личеше си обаче, че се е засегнал, защото не спираше да се мръщи на екрана. 

Елица не се сдържа и след няколко минути надзърна над рамото му. 

- Какво пишеш? 

- Доклад – отговори той през рамо. – Баща ми го иска утре, така че цяла нощ ще работя. А ти се разполагай! 

- Как така? 

Тя стана и направи няколко крачки към вратата. 

Свети Валентин ли? Част 2

Водката и самосъжалението са две неща, които вървят чудесно ръка за ръка. Докато не се събудиш на следващата сутрин и не ти се наложи да изпиеш три аспирина, два литра вода и въпреки това да приличаш на жертва на побой във физиономията. Когато се събудих, направо приличах на MMA борец. Ама на загубилия мача. 

Отпих бавно от ентата си чаша вода за тая сутрин – по-скоро обяд, ама това беше друга тема - и се замислих - какво, мамка му, бях правила предишната вечер? Парченцата започнаха да се подреждат бавно и трудно като части на строшена ваза. Бях прекарала по-голямата част от вечерта в това да кълна Димитър и цялата му фамилия до девето коляно и да се самосъжалявам, защото на Свети Валентин бях сама и се наливах с водка като пълна пропаднячка. Димитър уби Свети Валентин. 

Отидох в банята и погледнах отражението си в огледалото. Аз и на пропаднячка приличах. Обаче това не правеше нещата по-хубави. Съдбата е недоклатена кучка. Точка. Направих си кафе и отпих от чашата. Въртеше ми се в главата, че съм си писала с някого вчера. Обаче с кого и защо, мамка му? Тръгнах да се разхождам из апартамента с чашата в ръка в търсене на телефона. Криеше се гадината. 

Отново отпих от живителната течност, сиреч кафето, което е с концентрация да убие и кон, с отработен жест, да не би киселината, в която киснеше мозъка ми да се разлее. Нямаше го в спалнята, нито беше в кухнята и определено не го бях зарязала на коша за пране в банята. Спрях в коридора, поех си дълбоко въздух и се опитах да си припомня, къде, по дяволите съм го зарязала. Бих си звъннала, обаче хем нямам домашен телефон, хем моят е на без звук. Греда. 

Киселината в мозъка ми се люшкаше ту на една, ту на друга страна и ми стана ясно, че вчера май съм прекалила. В момент на покаяние отидох до хола, за да проверя колко точно от бутилката бях унищожила. Добре поне, че стаята вече не се люлееше както като си лягах вчера. Само ми се гадеше малко. На масата, почиваща кротко до празната ми чиния от торта, се хилеше бутилката водка от снощи. Също празна. Изругах под нос. Мдааа, хубаво се бях напразнувала и затова в момента в главата ми имаше една сюрия казанджии на състезание по коване. 

Седнах на дивана и продължих да си пия кафето. Не знам какъв допинг има в него, обаче винаги успява да ме върне от мъртвите, пардон – пияните. Когато чашата се преполови, едно черно лъскаво нещо ми привлече вниманието. Телефонът ми. На масата ми се хилеше, наглата твар. Лампичката му мигаше, интересно защо. Отключих го и видях непрочетено съобщение във Вайбър. 

„Добро утро Весела,

Пиша ти само да ти кажа, че ми изникна ангажимент и ще мога да дойда на срещата чак в три следобед. Най-искрено моля за извинение и те уверявам, че наистина става дума за нещо сериозно, иначе никога не бих си позволил такова нещо. 

Чакам да се видим в Хепи с нетърпение и ще ти разкажа. 

Поздрави, 

Стефан“

Отне ми три прочитания и втора чаша кафе, докато загрея какво става дума. Какво Хепи, какви пет лева? Скролнах нагоре и установих, че вчера съм се съгласила да изляза на обяд със Стефан. А дори не си спомнях. Нарекох се тъпа идиотка на висок глас и се загледах в цифричките на екрана. Дванайсет на обяд минаваше. Изгълтах чашата на екс и се юрнах към банята. Без значение дали беше Стефан, който истинска жена едва ли беше виждал в това хилядолетие, или някой друг, нямаше начин да приличам на клошарка. 

Огледах тъжно подпухналите и червени очи и косата със стайлинг „бръкнах в контакта“. Това трябваше да се промени. Пуснах водата и тъкмо щях да скоча под душа, когато видях градусите на бойлера. Някой вчера беше забравил да го включи и сега нямаше грам топла вода. Изпсувах още веднъж простия си акъл по двата параграфа – невключения бойлер и срещата със Стефан – и отидох да се ровя като кокошка в гардероба, в търсене на нормални дрехи. Докато се стоплеше водата имах около час, белким това да свърша. 

Естествено, точно когато ти трябва нещо, което да не казва „аз съм фригидна бизнес дама“ или „ела Вълчо, изяж ме“, само такива боклуци ти попадат в ръцете. Натрупах всички сиви, кафяви, черни и сини парцали за офиса в единия край на леглото, а другите парцали – ония, клубните - ги тропосах на другия. Все пак, това беше Стефан, не някой кретен, дето съм забърсала в бара. Не ставаше да отида в Хепи с яркочервена кожена минипола и впито бюстие (тия дори не знаех дали са мои, между другото), или пък да отида с офисния костюм. И в двата случая, щеше да избяга с писъци. 

Вдигнах крачола на пижамата си и открих и друга пречка. Космата пречка. Растителност, която определено нямах време да кося тази сутрин, нито пък имах настроение за подобни изтезания. Все пак няма да спим заедно, ще обядваме! Евентуално. Изрових един черен панталон по мене и токчета. Готово! Набарах и някакъв приличен, но все пак красив пуловер. Ето това е. Аз съм независима жена, не някакъв сексуален обект. Ще гледа тия дрехи, и ще е благодарен, че съм се облякла прилично. Няма за какво да показваме разни неща, дето няма нужда. Щото косматите ми крака не иска да ги вижда. То и аз не исках да ги виждам, така че панталонът беше в интерес и на двама ни. 

Проклетият бойлер най-сетне изключи и блажено се вмъкнах под струята. Хем да боря тежкия махмурлук, хем да се приведа в приличен вид. Така, криво ляво, в три и петнайсет, росна-прясна и полупияна бутнах вратичката на Хепи и влязох вътре. Анорексичните келнерки, помъкнали табли с по-голяма маса от собстветото си живо тегло ме гледаха на кръв, докато се промъквах покрай тях. Все пак ми беше стигнал акълът да пиша на Стефан, че закъснявам. Криво-ляво намерих и масата, след като се блъснах само в четири чужди стола. 

Когато ме видя, Стефан на секундата стана и се ухили глупашки. Такива нахилени физиономии имат малките деца, мъртвопияните и лудите. Стефан със сигурност не беше първите две, за третото не можех да кажа като се имат предвид поздравите на високосна година веднъж. Погледът му се плъзна по дрехите ми и видях нотка на съжаление. Не си искал да видиш Йети, пич, така че се радвай, мина ми през ума, а междувременно, той вече ръсеше любезности:

- Здравей Весела, толкова се радвам да те видя! 

Сисна ръката ми и я задържа толкова дълго втренчен в мен с кравешки поглед, че ми се наложи да изхъмкам преди да се усети и да я пусне. 

- Здравей Стефане, поканата наистина ме изненада – отговорих аз и усмивката му посърна. 

Да се таковам у главата проста! Прозвучах все едно съм дошла на бизнес среща. То не ми беше много ясно на какво съм дошла, ама това интро не беше ок, дори за непукист като мен. 

- Имам предвид, ти постоянно си в сървърното, не излизаш много – опитах се да замажа нещата аз и се захилих кифленски. – Не сме говорили много. 

А дори не съм кифла... Стефан се изчерви до върха на ушите си. 

- Аз... ами... сървърът е моето дете, което трябва да отглеждам. 

Сега беше негов ред да се хили глупаво, така че реших да се направя, че шегата ми е смешна. Сервитьорките ни игнорираха, естествено, така че нямахме какво друго да правим, освен да се опитаме да завържем куц разговор, докато чакаме някой да благоволи да ни вземе поръчката. Стефан явно реши да запълни неловката тишина с правене на четки:

- Весела, шегата настрана, ти си невероятна жена! Винаги съм ти се възхищавал! 

- Мислех, че в сървърното не влизат клюки... – опитах се да го обърна на майтап аз и се заиграх с една от втвърдените си от лак къдрици. 

Какъв късмет, че парафиновите ролки бяха под ръка. Навън беше влажно и кишаво, та добре, че не си изправих косата. Щях да приличам на избягала от лудницата. Само благодарение на ролките в момента приличах на що-годе нормална (и по-трезва от истината) жена. Колкото до комплиментите, научила съм се да не ги регистрирам. Всеки прави четки, когато иска нещо. Обаче още нямах идея какво иска Стефан. 

- В сървърното нищо не влиза, обаче сървърът знае всичко за тебе... – Стефан се усмихна, но виждайки, че на мен не ми е особено смешно, все пак обясни: – Сещаш се „системният администратор вижда всичко“?

Реших да върна топката с нещо смешно, но точно в момента главата доста ме болеше, така че изръсих само:

- Охооо, ДАНС вика сървърното, а?

- Нещо такова – засмя се той на куцата ми шега, обаче си личеше, че е горд с постижението си. – Та, да кажем, че следя какво се случва в офиса, нищо че не излизам много-много по коридорите. Още веднъж ти благодаря, че дойде – тук последва топла усмивка. 

Вече не приличаше на влюбено пале, обаче някак си личеше, че му е приятно да е при мен. Хубаво усещане, макар че можеше като нищо да се дължи не на неговото присъствие, а на водката коварно пъплеща все още из кръвоносната ми система. И въпреки това си беше хубаво усещане. 

- Мислех, че всички се страхуват от ледената кралица... 

Преди да се усетя, ъгълчетата на устата ми вече се бяха извили в усмивка като неговата. 

- Страхуват се момчетата – сви рамене той и махна на една профучаваща покрай нас сервитьорка да дойде, - мъжете го приемат като предизвикателство. 

- Значи съм само предизвикателство? – гласът ми беше станал с две октави по-нисък. 

Ходиш по тънък лед, драги, мина ми през ума. Две фрази накриво и щях да си тръгна като едното нищо. Адски мразя бройкаджии и басове. Не на мене тия. 

- Не, не! Весела, не исках да съм толкова прям, но ако искаш и ти е приятно... хм... – червенината отново изби. 

Точно в тоя момент обаче някаква сервитьорка с притеснително щръкнали ключици се домъкна да ни пита избрали ли сме си. Не бяхме, но пък ми се ядеше сладко, така че си поръчах си кола и торта, а Стефан се задоволи с кафе и решихме да разгледаме опциите за обяд. Вече ме гонеше пиянски глад така и така. Стефан реши да се крие зад менюто известно време, но продължаваше да е по-червен и от късите полички на момичетата с таблите. 

Мълчахме няколко минути, които разделих между изучаване на неговата скромна личност и видовете свински каренца в менюто. Оказа се, че не бил толкова смотан, сега като го разгледах. Вярно, носеше очила, ама кой IT не носи? Това беше като част от униформата. На врата на лекарите виси слушалка, на носа на IT хората пък са кацнали очила. Иначе си личеше, че си обръща внимание, не е някакъв пълен зубър. А и като изключим кравешкия поглед в началото, никак не беше зле. Даже изобщо. Ама кой да види като постоянно кисне при сървъра или е на четири крака под нечие бюро с кабели между зъбите...

Той остави менюто и с изражение на смъртник продължи фразата, откъдето беше спрял:

- Казано накратко, Весела, харесвам те. Ето, казах ти го! 

Бях си мислила, че не може да стане по-червен, обаче сега започнах да се чудя дали няма някакви здравословни проблеми. Отворих уста, обаче нямах идея какво да му кажа. Какво се казва на човек, с когото не сте разменили и пет приказки, а ти сервира ни в клин, ни в ръкав, че си пада по тебе? Такъв момент не бях имала от гимназията, когато Ванчо, или Ванчо Валето както му викахме, от съседния клас ме беше дръпнал зад училището да ми се обяснява в любов. Ама тогава бяхме на по четиринайсет и двамата. А сега... 

- Виж, Весела, не си длъжна да казваш нищо – продължи Стефан и пъпчивата физиономия на Ванчо изчезна от съзнанието ми. – Исках просто да видя дали... 

- Стефане, не знам какво да кажа. Ти почти не си говорил с мен, а сега...

Реших да бъда максимално честна. Открити карти. И да се свършва тая мъка! Стефан посърна. Чак ми стана жал. Не исках да съм зла. Обаче изобщо не го познавах. Само по филмите главните герои не са разменили и три приказки и после се хвърлят един на друг в обятията. 

- Защото съм тъпак и всеки път когато те видя си глътвам не граматиката, ами програмните езици направо! – каза той мрачно, обаче на мене ми стана толкова смешно, че се хилих със сълзи поне три минути. 

Стефан изглеждаше като препикано мушкато междувременно и пребледня, така че, когато отново бях в състояние да говоря му казах:

- Аз нямам нищо против да се опознаем, Стефане и наистина съм поласкана, че ме харесваш. Честно казано и ти не си за изхвърляне. Даже никак – тук го измерих най-демонстративно с поглед и червенината, започна да се прокрадва по бузите му като клоунски грим. 

Той си пое дълбоко въздух, все едно досега е бил на състезание за гмуркане и червенината започна да се оттича от лицето му, връщайки му нормалния цвят на кожата. 

- Значи... все пак... 

- Ще се радвам да се опознаем – усмихнах се аз. – Не знам нищо за теб, освен, че си Господ Бог на системните грешки... 

Сервитьорката тъкмо се върна с първата ни поръчка и прибавихме по нещо за ядене. Аз свински каренца, той – рибай стек. Дотук добре, не беше веган, био или нещо от сорта. Започнах да чопля тортата, а той просто ме гледаше. Той ме изчака да я изям – хубава щоколадова торта беше – и каза:

- Дори не знам откъде да започна. 

- Нито пък аз, вярваш ли ми? – ухилих се аз.

Как не, по пътя до ресторанта, бях репетирала трийсет и седем пъти речта „искам да си останем само колеги“, с която планирах да разкарам досадния колега. Обаче сега се оказа, че тоя досаден колега нещо почва да ми харесва. Хванах се, че съм се зазяпала по зелените му очи. Бих убила да имам такива. Е, образно казано де... 

- Попитай ме нещо – той ме извади от транса ми. – Наистина не знам какво мога да ти кажа. 

- Ами, какво правиш, когато не бачкаш като IT? И само не ми казвай, че играеш на компютъра! 

- А, не, планинар съм – отговори той и очите му светнаха. – С едни приятели сме намислили тая година да направим Ком-Емине. Иначе обичам да съм навън. Достатъчно се пуля в екрана по цял ден.

Вилицата падна от ръката ми с дрънчене в чинийката. 

- Да, бе, да! 

- Така, така! – кимна той доволно. – Сигурна беше, че ще кажа нещо задръстено, нали? 

Сега май аз се изчервих, защото усетих издайническото парене по бузите. Вярно бях очаквала да ми каже нещо супер задръстено. Обаче като се замислех, не изглеждаше като човек, който прекарва свободното си време втренчен в някоя компютърна игра. Най-малкото, това тяло трябва да се поддържа, а не приличаше на нацепена батка. Ни най-малко. Но пък не беше тюфлек от никъде. 

- Сигурна бях – признах си аз и пак се хванах, че пак си играя с една от къдриците. 

- Сега е мой ред – каза той и остави вилицата настрана. – Какво прави една ледена кралица в свободното си време? Не държиш хора заключени някъде, нали? 

Излихих се. Да, в офиса май се носеха какви ли не слухове... 

- Сега ти ще се изненадаш – зяпам исторически сериали и пътувам.

Очаквах да направи физиономия, обаче не. Даже се оживи. 

- О, това е чудесно! Аз също обичам! Последния път ходихме до Гранада една група откачалки! 

Преди да се усетим, се разговорихме за това кой къде е бил, какво е видял и какво иска да бъде. Оказа се, че Стефан хич не е задръстен и свит. Даже и читаво чувство за хумор имаше. И май наистина ме беше харесал, че да се смее на пълните глупости, които ръсех от време на време. Сервитьорките минаваха покрай нас и ни гледаха на кръв задето не освобождаваме масата, но пък ги разкарвахме напред-назад за още безалкохолни, докато не спираме да дрънкаме на доста висок глас. 

Веднъж като Стефан се беше успокоил, не можех да го надприказвам – а съм дрънкало, както обикновено твърдя. От дума на дума, времето минаваше и когато се присетихме да ядем, мръвките бяха станали почти на подметки, ама не ми пукаше. Нито пък на него. Навън беше вече тъмно, когато излязохме под ръка от Хепи. 

- Беше прекрасен следобед! – каза ми той усмихнато. 

- Така е! 

Замалко да му кажа да се видим пак, ама се сетих, че тая реплика не е моя и побързах да си прехапя езика. 

- Да те закарам? Студено е, не искам да се пребиеш в това време.

- На няколко пресечки съм, а после няма да има къде да паркираш...

- Няма значение, ще спра на аварийни. Хайде, какъв кавалер ще съм ако аз се прибера с колата, а теб те зарежа да се пързаляш по леда? 

Не можах да устоя на тоя поглед – пак беше кравешки, обаче ми харесваше да ме гледа така. Все едно вижда само мен и никоя друга. Така че след няколко минути Стефан караше по заледените еднопосочни улички в центъра за да ме закара до вкъщи. В колата беше настъпило неловко мълчание. Дали пък не бях издрънкала твърде много. Или може би той беше съжалил, че ме е поканил? Не, едва ли. Докато се взирах в падащите снежинки ми минаваха ей такива хубави мисли през ума. 

- Искаш ли да се видим пак? – попита ме той и подскочих. 

- А? 

- Някой май се беше отнесъл... – Стефан се засмя нервно. – Попитах те дали искаш да се видим пак? 

- Да... да, разбира се. 

- В сряда? След работа? На по питие? – изстреля ги толкова бързо, че явно беше репетирал това и го беше страх да не го прекъсна. 

- Ами... добре – усмихнах се аз. 

Откопчах колана и отворих вратата. 

- Благодаря ти, че ме докара. Изкарах си чудесно. 

- Аз ти благодаря! 

Излязох от колата и използвах вратата за опора, защото токчетата ми се хлъзнаха доста опасно по паветата. 

- Добре ли си? 

Стефан тръгна да откопчава своя колан, но махнах с ръка. 

- Всичко е наред! Карай внимателно!

- Хахаха, разбира се! Лека вечер! 

Затворих вратата и някак се добрах до входа. Когато отключих, часовникът отброяваше осем вечерта. Тъкмо време да погледам малко от историята на Джейми и Клеър. Забърсах малко от тортата от вчера, имаше дори телешки стек за печене и седнах да гледам. Точно по средата на първата серия, когато се чудех дали Стефан не прилича поне малко на актьора от сериала, телефонът ми изпиука. Отключих го – пак Вайбър. 

„Здравей Весела,

Още веднъж искам да ти кажа, че ми беше невероятно приятно да се видя с теб днес. Пожелавам ти лека вечер! 

Стефан “

Усмихнах се на съобщението и набърза ръка написах мил отговор на автора му. Какво пък, Свети Валентин може и да не ми беше донесъл нищо, ама пък бай Трифон Зарезан май ме уреди с мъж. Щеше да се види... 

Дядо в колата – втора част - операция „Пчела“

Няколко месеца след събитията в първия ми разказ, дядо ми носи дарове в Симеоновия стан, сиреч – носи манджа от баба ми и тръгва да ме вербува. Видите ли, трябвало било да се отиде до някаква кооперация не знам къде си, да сме вземели нещо. Аз, със самочувствето си на няколкомесечен шофьор (главно от нас до някой магазин, естествено), претеглям възможностите и се съгласявам, какво да правя? Ако трябва нещо да се носи, няма как да стане без кола. А за да има превоз, трябва да има и шофьор. Други доброволци няма. 

Та, първоначално уж двамата с него само ще ходим, но после (неясно по какви причини), ще ходим пак тримата – аз, дядото и майка ми. Тръгваме ние в неизвестна посока, да търсим незнайната кооперация. Хеле, намираме я (и някак с помощта на едно момиче по-малко от мене) успяваме да се паркираме пред склада на кооперацията и да натоварим, каквото трябва (в ролята на хамали – аз и майка ми). Товарим, връщаме се и решаваме да закараме дядо ми до вкъщи, за да оставим част от взетото при тях (за чий да го мъкне по градски транспорт като така и така си кротува в багажника?). 

Маршрутът е същият като пътя за разсада от предишния разказ, но дядото, кой знае защо, си трае. Майка ми после се майтапеше след това, че може би е бил доволен. На връщане към вкъщи (все още с дядото като почетен пътник), се оказва че ме чака изненада – те кооперациите били две. И сега, след като сме кръстосали София на диагонал вече, ще трябва да се върнем отново по другата хипотенуза.

Ако ми бяха сервирали това същото преди няколко месеца, щях да изтръпна. Сега обаче, напълно невежа за онова, което ме чака, казвам „Кой, аз ли бе?“ и потегляме. Дестинацията ни се намира в село близо до София, обаче нито аз, нито майка ми имаме идея къде точно. Така че разчитаме Диоген (дядо ми, де), да се сети къде, аджеба е било това място. Проблем първи – преди го е карал баща ми, а той знаеше много добре къде е това нещо. Проблем втори – аз нямам идея нито как се казва нещото, нито къде е. Проблем трети – не е ясно дали и дядото помни къде е нещото изобщо... Така че карам и чакам нареждания.

Дядо ми, с присъщите си „бързи“ реакции, се присеща, че трябва да правим завой в последния момент. Завивам (благодарение на тоталната липса на трафик) и се оказваме на крайна глуха селска уличка. От ония, дето децата карат колелета и играят на ластик, а бабите се припичат на слънце. Пропорционално на трафика, тая улица не е виждала нов асвалт от времето на бай Тошо и Вълко Червенков. Псувам, включвам на първа, и започвам да заобикалям дупките, бабите, колелетата, чичаците, които си оправят нещо си посред улицата и въртим като мухи без глави из селото. Дядо ми, неясно защо, разчита на маркери като простряно пране, криви дървета и ориентация по звездите, че уж да намерим мястото. 

В резултат на всичко, въртим напред-назад по дупките (някои от които с размера на малък детски басеин), аз ръмжа, колата ръмжи, а дядо ми се чуди. Тук надясно, там наляво и в един момент пътят свършва.

Дядо ми се смее. 

- Остава сега – вика ми, - да се изгубим. 

- Ние вече се изгубихме – ръмжа аз, докато правя някак си обратен завой по чакъла. 

Връщаме се, откъдето дойдохме и обикалянето продължава. Десет минути, петнайсет минути – кооперация не се вижда. Дядо ми:

- Дано да го намерим... – пак се смее. 

- Ами, имаме половин резервоар – ръмжа през зъби, - викам да ни стигне.

Въртим ние, неясно къде, а аз ръмжа и се мъча все пак да излезем цели от цялата тая работа – аз и колата де – а на ум проклинам всички кооперации, колективизацията, липсата й и каквото ми дойде там на ум. 

Продължаваме да правим безцелни маневри (и да даваме абсолютно подвеждащи сигнали на клетите шофьори наоколо, заради това, че последния акъл на дядо ми е най-страшен) и някъде към момента, когато съм на косъм да свия по първата улица с по-малко дупки от швейцарско сирене и да отпраша с мръсна газ към къщи, лъсва табела.

На кооперацията била, сочи дядо ми и се хили, вече радостно. Името на знаменитото обединение е„пчела“. Стигаме ние заветния двор и се оказва, че е затворено. Причината – някой (дядо ми, сиреч) не се е обадил да пита дали работят и кога.

Ръмжа аз, правим обратен завой и айде пак на пътя. Спирам специално да отбележа локациата, зер няма да въртя по сокаците и дупките втори път, и отпрашваме към къщи с идеята второто посещение да бъде успешно. Уреченият ден – следващата седмица по същото време. 

Дните се изтъркулват като зрънца боб и докато мигна, вече е време да ходим. Тръгваме ние и преди да успея да кажа „стоп“, пак се оказваме на същата също толкова глуха улица от първия път. Пак на същата тъпа, дупчава уличка от предишната седмица.

- Мамо – ръмжа аз, - я ми извади телефона и пусни GPS-а. 

Майка ми чинно изпълнява нареждането, но след три опита да цъка някъде се предава. Та оставаме с единствения наличен GPS в колата – сиреч дядо ми. Ръмжа и се започва едно въртене напред-назад. Другите шофьри ми свиркат, аз се опитвам да изглеждам възможно най-извинително и по-малко кретен (но маневрите, които ми нареждат да правя са кретенски отвсякъде), въртим и въртим.

Два малоумни завоя и десет минути по-късно пъплим по някаква незнайна улица в самия край на селото. Дядо ми, весело се обажда:

- И сега, ще повъртим, ще повъртим, и на края на улицата ще се покаже пчела...

- Ще се покаже – ръмжа аз, докато се опитвам да заобиколя 3741-та дупка за деня, - стършел ще се покаже!

Майка ми едва не прихва, но все пак успява да се овладее. След още няколко завоя и малко офроуд (като настилката отдавна е излязла в пенсия, няма как да нарека подхода към въпросната локация), гордо се паркираме редом до два комбайна и един трактор и чакаме дядо ми да си уреди делата. Аз стоя отвън, премислям на ум всичкия акъл, дето дядо ми се опита да ми даде по пътя и се опасявам, че учените от БАН ще трябва да сформират три комисии и да работят няколко години, за да смелят всички тия бисери на мирознанието. 

Хеле, взимаме, каквото взимаме и благополучно се отправяме към вкъщи. Радвам се аз, че операцията е приключила успешно, но ме чака нова изненада. Имало още една кооперация, където трябвало да отидем, ама не било сега, успокоява ме дядо ми, по-късно било. 

Изхъмквам и продължавам да карам. 

Усещам как и тази история ще има продължение...

Свети Валентин ли?

Казват, че на Свети Валентин розите са на цената на кокаина. Факт. И как не, като де що пергиш има по широкия свят, ще купи по някоя китка с едничката надежда поне на тая дата да го огрее. Не че са виновни розите. Луд е тоя дето дава баницата, не тоя дето я яде. Тя, розата, може и да е красиво нещо, ама си е треволяк все пак. С бодли. Купуваш го, на цената на три бутилки водка, после измръзва и утре вече е за кофата. А ако си zero-waste, може и да отиде в компостера. Макар че, не, няма как да стане с тия химикали дето слагат на розите.

Подминавам поредния цветарски магазин в здрача, както и опашката от балами пред него. За тая дата си имам планове. Пиячка, любими филми, готова работата. Какви са тия лигавщини - свещи, глупости, пък трябва да се подарява нещо, пък да се отиде някъде... Не че е лошо. Хубаво е - да има кой да ти покаже, че му пука. Обаче излиза все едно през останалото време не му пука. Не че аз съм критерий. Със Свети Валентин сме си разритали конете. Виж, с Трифон Зарезан имаме много дълга история...

Продължавам с маршова пингвинска крачка по заледения тротоар към супера. За водката. Ще оползотворим парите от розите на макс. Планът е ясен - водчица с доматен сок, телешки пържолки на тиганче и салата от спанак със смокини. Така де, за си угодим. Имам си едно десетина исторически сериала за гледане, време за друго няма да ми остане. А утре е събота, може и да не си лягам изобщо. Мога да правя каквото си искам.

Машинално минавам покрай щандовете в магазина и събирам продуктите. Всеки ден съм тук, така и така, вървя като зомби. Всичко ми е познато, ама дотолкова, че се осафервам едва на касата, когато касиерът почти се провиква:

-  Госпожо, в брой или с карта ще платите?

Примигвам като глиган в теменужки и подавам дебитната карта. Май това не е първият път, когато ми казва фразата. Красота. Дааа, „госпожа“ ме наричат вече. Нищо че съм на трийсет и две само. Сигурно е заради прическата. Или не, строгата бизнес рокля ще е. Мразя сивото, обаче в офиса иначе не може. А и на моята позиция, постоянно съм в срещи тук-там, не върви да дойда по дънки и джапанки. А и не ща, приличам на хипарка така. Ама не на ония, готините хипарки от снимките в списанията, а на размъкната наркоманка, която май е избягала от някой хоспис. Абе, не ставам.

Прибирам си покупките и хайде на тролея за вкъщи. Живея сама, а кола не ми е нужна. От работа вкъщи и пак същото на следващата сутрин. На работа ми викат „ледената кралица“, защото който се е пробвал да види дали ще му пусна, досега е ударил яко на камък. Един си падаше шегобиец и ми даде тоя прякор. Така тръгна всичко. Същият многознайко, впрочем, в момента не работи във фирмата... На мен ми харесва да се страхуват от мен. Уважават ме поне.

Качвам се в тролея и започвам адски да завиждам. Нищо че смятам розите и другите там глупости за излишни, ей оная двойка в ъгъла е толкова сладка. Той е висок красавец на не повече от двайсет и пет, а тя - бледа девойка. Интересно, дали има лична карта? Тя стиска букет рози и се гушка в момчето.

В главата ми проблясва спомен. От едно време, от един Свети Валентин преди толкова години, и аз като нея прегръщах с едната ръка любимия, а с другата - букет уханни рози... А, не, не, не! Нямаме време за това. Прекарвам остатъка от пътя в опити да си избия от главата въпросния спомен. Кому е нужно? Определено не на мен. Само ще ми развали настроението. Днес имам други планове. И в тях не влиза тъпо циврене. Не и днес.

Влизам в апартамента почти като на сън и се залавям да готвя. Поне това ме връща обратно в реалността. Хайде опечи от едната страна, айде после от другата... Обичам да ми мирише на готвено. Сигурно защото вкъщи никога не миришеше така. Та сега си компенсирам.

Сядам на масата и си сипвам доволно количество водка, зяпайки приключенията на Джейми и Клеър. Да, едно време е имало мъже. А не като онова влечуго, Димитър.

Беше ми началник на старата ми работа. Аз бях тогава младичка PR-ка на 26, а той - вече мениджър - на цели (поне тогава така ми се виждаше) 30. Носеше му се славата на женкар и че е оръшкал де що има фуста в офиса, ама когато ме забърса на коледното парти, хич не ми пукаше. Беше хубаво, той беше хубав - абе, като романтичен филм с Хю Грант. В офиса само него гледах. Толкоз.

После, на Свети Валентин, ми направи толкова романтичен подарък - цветя, вечеря, всичко по списъка. Вярно, после плащах в натура, ама пък с желание. Живях си щастливо едва седмица обаче. Защото го сгащих да се натиска в кухнята с Грета от Човешки ресурси. Направо ми идеше да се обеся на балкона за пушене. Тъпачка бях аз, тъпачка! Подадох си молбата за напускане на следващия ден. А Грета се погрижи да ми напишат хубави препоръки. И как не, като заплаших да я издам на Обретенова, шефката. Тая дърта брантия беше фригидна стара мома, така че една моя дума и Грета щеше да търка пейките в Бюрото по труда...

Оттогава не понасям Свети Валентин и всичките му проявления.

Имало е едно време мъже. Ще се бие за теб, дърва ще ти нацепи, ще те стопли, глиган ще убие... А сега – плужеци, които ръфат киноа и треперят дали перфектно подстриганата им брада няма да пострада от вятъра пред офиса. На такива трябва да им предлагат безплатна смяна на пола при навършване на пълнолетие... Сипах си още една чаша. Мразех да се сещам за Димитър. Винаги ми ставаше криво.

Какво ми има, мамка му? Чашката с водка няма много отговори на тоя въпрос, така че ставам и отивам до банята. Да боравим с фактите. Заставам пред голямото огледало. Да огледаме активите, нали така се казва? Успешна жена, хубава фигура (дори Златина от Sales, която е такава гаднярка го казва), в лицето не съм крокодил. Мога да готвя, имам и ум в главата. Ама не. Или ще е женкар, или ще е обратен. На по-предишната ми работа имах един конфуз с обратен колега. Поне пък се оказа добряк. Сега ходя при него да пием коктейли "Маргарита" и да обсъждаме колко са гадни мъжете. Но Димитър беше боклук. Не, мъжка курва. Все тая. Кажи му „Димитър“ и не го обиждай повече...

Връщам се обратно в хола към чашката. Тя поне не ми припира и винаги ме обича. Оказва се, че съм забравила да спра филма и сега трябва да връщам епизода. Супер яко, няма що. Тръгвам да търся дистанционното и виждам, че телефонът ми примигва. Вайбър. Кой пък се е сетил за мен? Специално днес не съм в ни една социална мрежа. Дразнят ме, бе! Всякакви там тъпи постове с това кой е тяхното „всичко“, „бъдеще“ и други подобни...

Отключвам и виждам съобщение. Прочитам го отново и отново, обаче това не ми стига. Гаврътвам водката и си сипвам втора. Пак прочитам съобщението:

„Здравей Весела,

Извинявай, че така по никое време и навръх празника. Моля те, извини ме, ако съм те притеснил. Но тъй като днес е Свети Валентин си мислех, че трябва да бъда честен с теб и да те поканя, ако искаш, разбира се, на обяд утре. Пиши ми дали си свободна и къде би искала да се видим. Другото остави на мен.

Още веднъж извинявай за безпокойството.

Поздрави,

Стефан“

Чета и се пуля, пуля се и чета. Стефан? От IT? Той сериозно ли? Човекът, който не говори с никого и с когото се бяхме виждали точно три пъти в офиса, защото постоянно киснеше в сървърната си крепост? Та той ме кани на, хм... на какво точно? Среща? Гаврътвам и тази чаша. Що за тъпа шега? Не, Стефан не е такъв. Ама пък аз откъде знам? На пръстите на едната ми ръка се брои колко пъти сме се виждали. И всеки път той не може да каже повече от едно „здравей“ през рамо. А после беж да го няма при сървъра. Човек ще каже, че е жрец на офисното божество...

Да му отговоря ли? От какъв зор?

Пускам отново Джейми и Клеър. Какъв живот, значи... То приключения, то интересни работи всеки ден... А не като сега – работа, вкъщи и пак работа. Ама пък от друга страна, нещо не ми се връща във време, когато чумата е била реална опасност. Но пък колко се обичат. Хващам се, че съм придърпала пакетче кърпички и си попивам очите, докато гледам как двамата бягат от англичаните. Обичат се! А мене никой...

Малко по малко под кожата ми влиза идеята все пак да се видя със Стефан. Що пък не? В крайна сметка, ако ме подразнеше, така и така не се виждахме всеки ден. Щях да си тръгна, и толкова. А после да отричам, че изобщо това се е случвало. Идеално!

Сипвам си още една чаша и с нежелание установявам, че повече от половината бутилка вече я няма. Майната му. И без това беше купена баш за днес. Отново прочитам съобщението. Какво пък! Да му пишем!

„Здравей Стефане,

Хайде да се видим утре в Хепи срещу Света Неделя. В два следобед.

Поздрави,

Весела“

Цъквам бутончето „изпрати“ и се чувствам горда от себе си. Това беше!

Посягам към бутилката, после в главата ми светва, че утре трябва да се оправя преди да се виждаме със Стефан. Гледам часовника – два през нощта. Красота. Защо ли изобщо му писах... Прибирам храната в хладилника и тръгвам да се оправям. Няма за кога повече да стоя.

Свети Валентин е скапан празник, да знаете. Какви неща ни кара да правим...

Аз ще си лягам вече. Че бутилката с водка свърши....

Лично дело (1)

I’m in love with the shape of you,

We push and pull like a magnet do...“

Ед Ширан започна да припява маниакално-жизнерадостно от телефона ми. Изръмжах и извадих бръмчащата машинка, която допреди малко си кротуваше във вътрешния джоб на якето ми. Плъзнах зелената слушалка по екрана без дори да погледна кой е номерът. От другата страна на линия някой ревеше.

- Ваньо... Ваньооооо! – проточи познат старчески глас. Не можех да се сетя коя е жената, защото мозъкът ми беше яко блокирал. Така става след като си 24 часа на наблюдение – Ваньоооо... – продължиха воплите.

- Ваньо, аз съм леля ти Ванче, Ванчето, от съседния апартамент... – тук започна да хълца, но се овладя бързо. – Чичо ти Стефан, моят Стефчо – още поне пет минути неконтролируем рев, а междувременно на мен ми се изправи косата – убиха гоооооо. Убиха моя Стефчоооо! На кого ме остави Стефанееееее! – риданията я задавиха.

Последва още рев, така че отдалечих телефона от ухото си. Мразя да ми реват на главата. Адски мразя. Действа ми на нервите. Обаче, мамка му, честичко ми се случва. След малко старицата се окопити, защото продължи хрипливо да нарежда:

Стигнах за има-няма десет минути. Дори не помня как съм карал в софийското движение, защото в главата ми като на развалена грамофонна плоча се въртяха воплите на леля Ванче. Пред блока бяха напаркирали две патрулки и една линейка. Мамка му. Харесвах чичо Стефан. Едно време той ме научи да ловя риба... беше ми като баща. Даже повече от баща. Как можах да не разпозная леля Ванче по телефона? Шибано наблюдение, беше ми размътило мозъка...

Изръмжах и затворих. Кръвта във вените ми се смрази. Повече информация не ми трябваше. Зарязах наблюдението и подкарах колата обратно към нашия блок. Това не можеше да е истина. Живея в кофти панелка в „Младост“, от ония дето са пълни с пенсионери, покривът тече, а мазето се наводнява. Беше останала от нашите и когато останах сам, просто нямах избор.

Изпсувах под нос и се качих на бегом по стълбите до нашия етаж. Асансьорът не работеше (защо ли да работи изобщо, като ти е нужен?). На стълбищната площадка беше стълпотворение. Някакви хора с униформи и пълна липса на такт към чуждото нещастие– младши сержанти, ако се вярва на броя чертички по пагоните, на тях още им е широко около врата – лекари с бели престилки и подути от умора очи, и някакви странни лица, цивилни. Обаче само привидно. Мога да ги позная от километри – това е привидната небрежност на ония, чиято работа е да изучават околните. Следователи, мамицата им мръсна. Тия не мога да ги сбъркам. Продажна пасмина. Повдигаше ми се като се сетех, че за малко да стана един от тях.

Промъкнах се между суетящите се хора и влязох в апартамента. Риданията и нареждането на леля Ваня се чуваха още от долния етаж, така че реших да говоря с нея по-късно. В хола, на любимото си кресло, седеше чичо Стефан. Така го заварвах всеки път, когато се върнех от гимназията или от университета. Седнал там, за да погледа телевизия. Само че сега между очите му зееше дупка, а тапетите на цветя на стената бяха опръскани с кръв и мозък. Около него се суетяха лекари в бели престилки и криминалисти в стерилни костюми.

Обърнах се по посока на шума и видях дребничка стройна жена да стои на прага. Носеше костюм, но по тона установих, че със сигурност е част от пасмината полицейски боклуци, нахлули в апартамента да „разследват“. Аз бих казал, че са дошли да заметат следите на изрода, който е убил чичо Стефан. Явно не съм реагирал както е очаквала, защото се приближи към мен и ме огледа изпитателно. Върнах й погледа. Стройни крака, хубави гърди (сакото не можеше да ги скрие), красиви черти като на манекенка, дълга руса коса вързана на опашка.

Доповръща ми се. Двамата с леля Ваня кажи-речи ме отгледаха, когато родителите ми ненадейно си отидоха от този свят. Тогава бях на 16 и двамата съседи поеха върху себе си всичко. Разходите по мен, възпитанието, даването на акъл, родителските срещи, дори сметките вкъщи плащаха, докато не си намерих работа. Двайсет години те ми бяха повече от родители. А ето сега... Идеше ми да псувам, да крещя, да убивам... На кого какво беше направил чичо Стефан?! Той нямаше оръжие и беше повече от ясно, че не се е застрелял сам. Тогава какво се беше случило?

- Веднага напуснете местопрестъплението! – сгълча ме женски глас. - Веднага напуснете местопрестъплението, господине! – повтори тя и ми посочи вратата, в случай че не ми е станало ясно къде трябва да отида. - Иначе може да заличите важни улики! - А вие сте? – заядох се аз. – Тези хора ме отгледаха, имам право да знам какво се случва! - Лейтенант Велинова, младши следовател от 7мо РПУ. Разследвам смъртта на Стефан Йорданов. А сега напуснете местопрестъплението!

Огледах я още веднъж и някъде в едно затънтено ъгълче на съзнанието ми се зароди идеята, че ако бях учил с такова парче в университета, със сигурност щях да съм я забил. Лейтенант Велинова продължи:

Заслушах риданията на леля Ваня от съседната стая и всичко посивя. Чичо Стефан беше мъртъв. Нямаше го вече... Потрих лицето си с ръка. Сега не беше да се самосъжалявам. После, когато се сдобия с нещо, с което да работя. После. Трябваше да намеря тоя изрод и да го разкъсам на парчета.

- Добре ли сте? – попита ме тя и сложи ръка на лакътя ми. Явно съм я погледнал крайно злобно, защото побърза да се поправи: - Извинявайте, ясно е, че не сте добре. Как се казвате? - Аз...ъъъ, Иван Петров. Тя отново се вгледа в мен и изведнъж очите й се окръглиха.

- Не ме ли помниш? През 2003 бяхме заедно в университета. Право, в СУ? Не помниш ли? – тя помръкна и промърмори, все едно на себе си: - Как ще ме помниш, аз така се промених...

- Пешо? Пешо, не ме ли помниш? Примигнах и се зачудих кой е лудият тук. Кого да помня? Нея определено я виждах за пръв път. Следователката продължи:

На кого какво беше направил чичо Стефан? Едно време е бил механик и до последно оправяше трошките в квартала. И мен ме научи да оправям коли, все ми набиваше в главата, че трябва да имам занаят в ръцете. Двамата с леля Ваня бяха на седмото небе, когато влязох да уча „Право“, но все пак си имаха едно на ум. И се оказаха прави, защото само след три месеца работа в полицията, реших че това не е за мен. И станах частен детектив. Къде-къде по-лесно е да шпионираш богати съпруги и неверни съпрузи или пък да издирваш ценни вещи на фона на ежедневния поток убийци, крадци и изнасилвачи... В София има в изобилие и от едното, и от другото. А ето че сега работата която мразех влезе с гръм и трясък в живота ми ведно с момичето, към което чувствах вина. Едно време все мен използваха да измъквам записките й, защото всички бяха наясно с какви очи ме гледа. А сега... съдбата е кучка. Мръсна, долна кучка!

- Не ме помниш, а аз теб те помня. Аз съм Алекс, Александра. От трета група. Вярно, тогава бях дебела и носех очила, сега сещаш ли се? – погледна ме толкова настоятелно, че се почувствах задължен да разровя из вцепенения си мозък.

В паметта ми изникна образа да дребно момиче с наднормено тегло и очила-лупи, което носеше бабешки дрехи, седеше на първия ред банки и записваше всичко, което чуе и което целият курс подиграваше. Докато не дойдеше сесия. Тогава тя щедро помагаше на всички и всички дружно я забравяха след края на последния изпит. Даже й бяха лепнали гнусен прякор – Алекс Плондира. Тръснах глава. Съдбата е кучка. И сега същата тази кучка си правеше ташак с мен. От всички точно тя ли?

- Сещам се – смънках аз малко виновно. – Много си се променила. - Така е – кимна тя, - щеше ми се да се бяхме срещнали по друг повод, наистина. Сега обаче трябва да излезеш, защото тук наистина пречиш на работния процес.

Не знам колко време съм стоял така. Помня, че изнесоха чичо Стефан в чувал на носилка и че воплите на леля Ваня стихнаха по едно време. Някой ме потупа по рамото и в ръцете ми се озова някакво надраскано листче от тефтер. Стиснах листчето и отидох до близкия магазин. Трябваше ми пиене. Нямах сили да говоря с леля Ваня. Просто нямах. А и какво можех да й кажа? Така че се повъртях в кварталния супер и събрах две бутилки бира, уиски, водка... Исках да се напия.

Тя ми даде начален тласък по посока на вратата и изведнъж всичките ми идеи да се правя на нагъл, да крещя, да викам и да псувам, просто се изпариха. Излязох като на сън и седнах на стълбите. В ръката ми тикнаха кутия цигари и запалка и се обвих в облак дим.

Взех една чиста чаша от сушилника до мивката, седнах на масата и си налях уиски. Изпих го на екс и си налях още една чаша. После още една и още една. Не помня колко време съм пил така, но в един момент всичко просто се разми и някъде от небитието дочух гласа на чичо Стефан, който ми се кара, че така пият само пропадняците. Какво пък, аз си бях пропадняк. Въпреки техните усилия да ме направят човек.

Когато се върнах на стълбищната площадка, вратата на леля Ваня и чичо Стефан беше затворена. Стана ми тъжно, но не посмях да вляза. Помня как когато нашите си отидоха, че не исках да виждам никого. Тогава леля Ваня идваше да оставя храна в кухнята. А сега? Какво се прави в такъв случай? Когато човекът, с когото си живял петдесет години си е отишъл от тоя свят? Тръснах глава и превъртях ключа на своята входна врата.

Вътре ме посрещна мрак и самота. Въпреки постоянното опяване на леля Ваня, така и не „завъдих момиче“. Имах връзки, но никога нищо сериозно. Сега обаче много ми се искаше да има кой да ме посрещне на вратата, да ми помогне с торбите, да ми нареже салата... Изръмжах и отидох в кухнята.

x

Всичко си беше така, както го беше оставила мама преди да тръгнат онази сутрин. Колкото и да правех буламачи там, все се опитвах да поддържам реда, който обичаше тя. Така се чувствах по-добре, все едно част от тях е още с мен.