Из дневника на един драскач

Сигурно си мислиш, драги ми читателю, че е много лесно човек да пише. И ще сбъркаш - да пишеш е едновременно най-лесното и най-трудното нещо на света. Не че съм особен капацитет по въпроса, но понеже събрах не една и две смешни истории по мишница и реших да ти ги разкажа и на теб, да се похилиш с мен. 

Повтарям, това по-долу звучи като виц, но не е! 

Така че нека сега повдигнем завесата над това какво значи да си драскач. Нещо като дневник. 

Вдъхновението - това проклятие в три през нощта! 

Дните се нижат абсолютно еднакви и скучни. Особено ако вдъхновението ти цикли. Това е кофти, но още по-кофти е да попаднеш в следната ситуация. 

Два през нощта е, очевидно ще си лягаш след малко. Тъъъкмо отиваш в банята да си миеш зъбите и щрак! Идейка. "Остави ме намира, мислиш си ти, ще си лягам, сега ми пречиш. Ела утре!" Ама идейката е нахална и не само, че не иска да си ходи, ами в главата ти, като на грамофонна плоча, започва да звучи историята. Диалози, герои... всичко си идва на мястото.  А междувременно ти се опитваш да си измиеш зъбите някак си. Съответно ти се предаваш и сядаш пред компютъра да пишеш. Защото иначе това няма да ти се разкара от главата (а ти по някое време искаш и да спиш, все пак). 

Тракаш по клавиатурата и когато става четири, решаваш, че е крайно време да се преселиш във владенията на Морфей. На следващия ден главата те цепи, все едно някой цяла вечер е ковал самурайски мечове върху нея и изобщо не помниш, че дори си писал. Това, че компютърът е бил включен не се брои, щото той е вкючен има-няма половин ден и без това. 

Ставаш, включваш компютъра, работиш малко на него и някъде към обяд те тресва. Тцъ, не махмурлукът. Прозрение те тресва. Аз вчера не писах ли нещо? Започваш да ровичкаш в паметта на word и наистина намираш накакъв файл с жалката дължина от петнайсетина страници. Отваряш и четеш с възможно най-критичната си нагласа. А тя, вярвай ми, е толкова критична като престаряла соц лелка в критическата, която едновременно не си е пила сутрешното кафе, забравила е да си вземе гинко билобата и като капак не помни къде са й хормоналните таблетки...

Ама да се върнем обратно на надрасканото на виртуалните страници на майкрософт офис...

Такаа, май действието се развива в Москва. Лошо. Щото ти нищо не знаеш за Русия. Ма нищичко. Да видим... Почваш да броиш на пръсти и една част от теб съжалява, че едно време не му обърна внимание на тоя език в даскало... Говорят на руски (ти само "благодаря" знаеш на тоя език, ама нали всички вече на английски пишат, не би трябвало да е проблем да си намериш каквото трябва... - тук блажено не знаеш колко се лъжеш), името на президента знаеш, ама и то не ти помага много, знаеш че рублата е обезценена, а да - столицата там май беше Москва (много голям град). Горе-долу познанията ти за съвременна Русия свършват тук. Не, сериалите не се броят за източник на информация. Ама на теб не ти пука и продължаваш да пишеш. 

Това води до следващата неделима част от писането. 

Има текст - има проучване (или проблем, зависи от гледната точка)

Следват няколко дни, през които ДАНС сто на сто те следят. И как иначе, при положение че прекарваш времето си в ръчкане из Гугъл за адресите на разни РПУ-та в Москва (и после ги проверяваш как изглеждат в street view), цъкаш из Wikipedia в жалки опити да си избереш район, където да се развива действието и засичаш по карта откъде трябва да се мине за това и онова (което се оказва доста по-трудно, отколкото си мислиш, щото схемата на движението в тоя град е като кълчища, в които се е ровило некое пиле бая дълго време). Пуленето в картата на Москва (която е супер заплетена и шантава), дори не го включвам в сметката. 

Два месеца по-късно прекарваш доста забавно време в изследване на това как, аджеба, изглежда сградата на МГУ (Московския Университет) отвътре и откъде трябва да се мине за да се качиш най-горе (щото ти трябва за една от частите на същата история). Това ти отнема около три дни, щото не можеш все още да четеш на руски. Кулата в Останкино (която знаеш само по име), също влиза в сметките и прекарваш известно време в проучване и на нея. 

След това прекарваш няколко вълнуващи минути в това да търсиш дали, Василий Блажени (оная, шарената църква на Червения площад) има стълби (щото стълбите адски много ти трябват за част от историята) или пък когато реши да провериш какво служебно оръжие е на въоръжение в МВД (руското МВР) - тогава май и ФСБ бяха решили да проверят какво става с тебе и от какъв зор търсиш как изглежда всъщност пистолет "Макаров". 

Да не говорим, че в историята се разказва за полицаи - респективно бързичко трябва да научиш различните видове чинове и вече си се смахнала дотам, че когато видиш униформен на улицата, първо му проверяваш финтифлюшките по пагоните... 

Но това е едва началото на поредица свръхинтересни и абсурдни моменти. Щото истории дал Господ, а всяка една от тях върви ръка за ръка със собствените си простотии (които ти усещаш като жизненоважни за действието по някаква причина). 

Нова история и ново проучване - прекарваш два прекрасни дни одзверена в екрана в издирване на какво? Наркотици (спокойно, драги ми читателю, не смятам да ходя в един по-весел свят, просто ми трябваше да една история). Ама не какви да е наркотици, а такива, които могат да предизвикат загуба на паметта при предозиране, за предпочитане без други странични ефекти. Накрая се спираш на три и се чудиш кой точно да избереш. Друг път преправяш една и съща сцена 10 пъти, защото най-накрая решаваш, че героинята просто ТРЯБВА да получи паник атака. Което води до единайсто преправяне (но за редактирането по-късно). 

Или пък онзи момент, когато прекара половин вечер в ровичкане из Wikipedia, за да откриеш коя благородническа фамилия е управлявала в Толедо пред 17ти век. Яко а? После прекарваш също толкова време в човъркане на това какви са били парите по онова време и с каква стойност (благодарение на което се обогатяваш с никому ненужната информация за обезценяването на реала по онова време, но това е друга тема). 

Друг път реши да дириш неква катедрала в Прага (нали там са католици, просто ТРЯБВА да имат катедрали!) и започна да търсиш коя пък точно катедрала има две кули (че катедрала с една кула не ти върши никаква работа за историята). После, започна да проверяваш пак Прага с Гугъл, щото освен че от там минава Вълтава и че има един Карлов мост, много зловещ (за името на реката провери изрично), друго не ти е ясно. 

Изобщо, адски е забавно да пишеш за неща, от които не разбираш много. Иначе къде ще е кефът във всичко? Няма го. Обаче още по-забавни са героите. А разказ (каквотото и да е) без герои не става... 

Героите или защо трябва да си шизофреник

Който е чел книги знае, че е хубаво героите да говорят различно (нищо че всъщност един и същи мозък ги измисля). Ама няма как. 

Това води до някои много комични ситуации. Например - дотолкова си си свикнал с тия герои (и как иначе, след няколкостотин страници?), че се улавяш, че се чудиш как биха реагирали те в конкретната ситуация. Още по-забавно е, когато ги караш да си говорят в главата ти (излъгах, понякога хич не е забавно, защото се изисква премерена доза шизофрения). Правилно прочете, именно шизофрения или разчетворяване на личността. Как иначе (отново ще дам за пример първата история) в главата ти ще съжителстват следните лица - ченге-шмекер с малко странни морални норми, млада жена с цинизъм в излишък и магически способности, дърти магьосници-интриганти и пр. Цялата тая пасмина си има собствен характер и начин на мислене, за изразяването да не говорим. Освен това трябва да дели пространството със собствената ти личност (която така и така няма къде да отиде). И когато се съберат на едно място, прилича малко на събрание на дом съвета, в което авторът е нещо като злощастния домоуправител, който отчаяно се опитва да попречи на етажните съсобственици да се избият. 

Още по-забавно е, когато героите дотам ти влязат под кожата, че започваш да реагираш като тях в определени ситуации (какво казах аз за шизофренията?!), което не винаги е хубаво предвид, че си момиче кинта и двайсет, а въпросният герой е два метра мъж. Но това е друга тема... Изключително забавно става, когато започнеш да гледаш на героите си като на живи хора (защото, реално погледнато те трябва да звучат точно като такива).

Впрочем, няма текст без редакция, а на мен лично това точно ми е слабото място. Мразя бе, просто мразя да чопля текста. Или става, или не. Та това ни води до следващата част от историята:

Редакцията - едно необходимо зло

Редактирането е гадно нещо. Много, ама много мразя да редактирам. Направо дроба ми яде. Значи, или историята се получава, докато я пиша ИЛИ не става. Обаче моменти има всякакви. Много е забавно, когато сядаш да пишеш нещо. Пишеш го, харесва ти, зарязваш го. После го виждаш, плюеш ноктите дето си изгризал в една кофа до тебе и редактираш.

И няма как иначе, щото по някаква причина едната ти уж криминална история рЕзко е заприличала на некъв роман в стил оная апокрифната поредица "Арлекин" (аз само името знам, да не вземеш сега нещо да си помислиш, драги ми читателю!), а от другата страна героите си говорят като излезли от роман на Дикенс (не, не толкова цветисто, а просто звучат като глътнали бастун).

В резултат на което, целият текст се сдобива с богат набор от deleted scenes, а ти се чудиш на колко водки е писано това.

Откъде обаче идват всичките тия гласове и истории? Ми, от живите хора, откъде другаде? Защото всеки говори за всичко, стига да го подпиташ както трябва. Което води до следващата неделима част от това да си драскач, а именно:

Наблюдателността - или защо никак не е хубаво да дразниш човек, който пише

Да можеш да чуваш и виждаш това, което другите не могат, тая способност я имат вещиците и върколаците, фотографите и писателите... Аз, нали съм двойно изкривена (в една друга паралелна реалност се подвизавам като фотограф, а с върколаците и вещиците се срещаме само на белия лист), виждам и чувам доста неща. Къде драматични, къде комични, къде много, ама много любопитни. 

Хората са непрестанен извор на интересни неща, честно. Само да можеш да слушаш и да виждаш. Затова никак, ама никак не е готино да дразниш човек, който пише, драги ми читателю (щото като нищо цъфнеш като злодея в следващия текст на тая личност). Това, писателското племе, е крайно злопаметна пасмина, вярвай ми. Всяка една фраза грижливо се картотекира, номерира и поставя в определено отделение на и без това претъпканата му памет и може да бъде извадена от нафталина по всяко едно време. 

Като си говорим за писане, да ти кажа и две думи за това що за човек е един драскач. 

Писане + писане = разклатени нерви

Не знам защо, обаче повечето хора си представят драскачите като супер яките хора, които сядат всеки ден пред пишещата си машина в прекрасния си кабинет (целия облицован с ламперия и задръстен догоре с какви ли не невероятно редки издания), натракват поредния шедьовър, хвърлят го като кокал на гладните издателства и прекарват останалата част от времето си в клатене на краката. Обаче това го могат само Хемингуей или някой друг подобен. 

Истината за "гладните издателства" можеш да прочетеш тук (айде няма нужда да се повтаряме). Иначе, най-често драскачът изобщо няма пишеща машина (хората са измислили компютъра) и често изобщо не пише в кабинет. Историите са надраскани на гърба на касова бележка и салфетка от не-знам-кое заведение за бързо хранене, натракани като заключен пост във фейсбук, написани в мейл до самия себе си и в краен случай записани като гласово съобщение. 

Това са хора, които през деня заработват като офис плъхове, таксиджии, шлосери и други подобни опорни за човечеството професии (нищо лично към гореизброените) и които вечер се преобличат в костюма на супер герои и заживяват поне за малко в един по-различен свят. Идеята? Просто да се разкараш за малко от жената/децата/котката/кучето/комшийката и пр. и да поживееш на едно по-хубаво място. Или, ако животът им е скапан, да се позлорадстват над съдбата на героите си, защото тея герои са по-прецакани от тях.

И ако си мислиш, драги ми читателю, че само издаването ни бърка в здравето - лъжеш се. Читателите също го правят. Защото (това ще ти го кажа под сурдинка), ние сме много лабилни същества. Нямаш читатели? Това е повод за мирова скръб и мисли за самоубийство. Щото ако нямаш читатели, значи на никого не му пука за писането ти, за твоята личност и цели и изобщо за цялото ти съществуване. За какво изобщо да продължаваш да се бориш с този жесток свят? 

Имаш читатели, ама те не са активни? (виж предходния абзац) Имаш читатели, те са активни, НО започват да се опитват да те накарат да промениш историята си? Тук вече влизаме в елемент на студена (топла/гореща) война, когато авторът упорито се опитва да защити тезата си. Да си го кажем честно, никой, ама абсолютно никой, не обича критиката. Изобщо. Когато пишеш, всяка критика ти бърка (айде да не казвам къде). Причината - просто толкова много от собствената си шизофрения си вложил вътре, че всяка критика (дори и правдоподобното изтъкване, че на тия години още представа нямаш къде се слагат запетаи) те побърква. Всичко се взема навътре и се разчопля за екзистенциален смисъл, който по силата на правилата в пространствено-времевия континуум е тук за да ти покаже, че всъщност за нищо не ставаш. 

И така, не е лесно да си драскач. Изискват се ежедневни усилия, много даващи на късо неврони и адски много безполезна информация, която да можеш да залепиш в нещо що-годе читаемо. 

Така че следващия път, когато попаднеш на някой дето изучава всички възможни начини за прерязване на сънната артерия, спокойно - вероятно не е сериен убиец, а просто иска да го напише :)

Къде ще те отвее вятърът (1)

Зелон беше потомствен неудачник - още дядо му бил един от първите, които не одобрили за междупланетно пътуване, а по онова време това било почти равносилно на смърт. Човекът просто бил с очила тип "лупи". Баща му пък изкарал толкова високи резултати на приемните изпити, че решили че е излъгал и просто го натирили да чука хематитна руда в една затънтена кариера някъде около Проксима Центавър. 

На 36, Зелон беше точно като баща си и дядо си - пълен неудачник. За свой огромен ужас, дори в хематитната кариера не го взеха, когато кандидатства. Защото бил много хилав. Тогава Зелон се беше амбицирал и беше решил да тренира усърдно наред с връстниците си. Само че наследственото късогледство и чупенето на очилата четири пъти за два дни скоропостижно го отказаха от идеята. 

Неспособен да си намери работа на нито една от планетите около Проксима Центавър, Зелон се беше отдал на онова, което правеха безделничещите безработни младежи още по времето, когато хората са живели на Земята (дядо му понякога разказваше за детството си там, някъде в далечната 2056 година). Така че Зелон просто си седеше вкъщи и шпионираше приятелите си в междупланетната мрежа - ПлаНет (играта на думи на него му се виждаше тъпа, но явно създателите й я смятаха за голямата работа). Обаче подобно шпиониране в повечето случаи водеше до лош резултат - гадно е да гледаш успехите на другите и сам да виждаш какъв си смотан. Така че само няколко месеца след като се провали на изпитите за получаване на пилотски разряд седми ранг (най-ниската възможна степен, която поне му даваше възможност да управлява семейния Транспортер 15), Зелон просто се затвори в стаята си, за ужас на своите родители. 

Години наред правеше едно и също - намираше в ПлаНет стари тетрадки за продан (така дядо му наричаше събраните с телбод листове хартия) и пишеше по тях. Пишеше какво ли не - за мечтите, за омразата, за онова което вижда или за онова, което би искал да види. Не искаше да ползва интерактивната конзола (която дядо му упорито наричаше "компютър", макар че самият Зелон беше виждал компютри само в археологическия музей), от страх да не му ги откраднат. Единствените му приятели (които останаха с него и след като започна да прекарва 99% от времето си в купола на родителите си), бяха двама души - Лерна, която се беше родила на Земята и разказваше най-небивали истории за живота там и Арбе - който живееше някъде около Мъглявината "Конска глава". 

С тях си говореше почти всяка вечер и те бяха единствените му слушатели (защото обичаше да ги отегчава до смърт с четене на тетрадките си всяка вечер Проксима Центавърско време). Защо не го бяха изоставили и те, нямаше никаква представа, но именно те бяха причината сега да се таралянка из космическите турбуленции с Каравела 35 (най-бързият вид междупланетен транспорт). Лерна му беше препратила видеообява, в която се казваше, че вестникът на Конфедерацията търси нови автори и го беше окуражила да им покаже нещата си. Искаше се талант (а Лерна и Арбе го уверяваха, че поне това има), тактичност и много, много време за писане. Единственото, което искаха, беше да им покаже няколко текста. 

Така че сега Зелон дъвчеше пържолата от 3D принтирано месо (разпечатаха я директно пред него, така че тук не можеше да се оплаче) и притискаше към гърдите си един наръч тетрадки. Каквото и да си мислеше Лерна, със сигурност щяха да го изгонят още като видят тетрадките. Сигурен беше. Родителите му обаче, още щом като разбраха за идеята, мигом му резервихара билет за следващия полет до Земята и моментално му събраха багажа в една раница. Лерна пък щедро предложи да отседне у тях, та нямаше накъде да мърда. 

В едно далечно кътче на съзнанието си, Зелон адски много искаше да повярва, че има шансове, но досегашните му неуспехи във всичко говореха друго. Затова сега дъвчеше пържолата и съжаляваше за хиляден път, че изобщо се съгласи на това. Лесно й беше на Лерна - тя още от училище е била невероятна - уникално високи резултати, вземане на пет години за две в университета, сега блестяща кариера в Конфедератския институт по генно инженерство. Дори беше измислила нов сорт домати, които се развиват с много малто вода и за свръхкратко време. А той какво? Само някакви си тетрадки. Нямаше да стане тая работа, усещаше го... 

От друга страна обаче да види Земята щеше да си е приключение. Ако още беше жив, дядо му несъмнено би искал да отиде. Той беше напуснал Земята на десет, след Големия Катаклизъм, когато родителите му се заселили около Проксима Центавър. По онова време, обичаше да разказва дядо му, Земята приличала по-скоро на гигантско депо за токсични отпадъци. Сега, поне 80 години по-късно, Лерна твърдеше, че тия отпадъци вече се почистват и на Земята е много хубаво. Предстоеше му да разбере. 

"Следваща станция Юпитер" - прозвуча приятен женски глас над главата му. Значи само след половин час щеше да е на Земята. Ужас! Интервюто беше само след три часа. Защо ли се съгласи? Защо? Зелон си поръча коктейл от химични елементи (дядо му би се изсмял и би му казал да си вземе истинско вино, но парите на Зелон бяха твърде ограничени, така че се задоволи с неговия химичен заместител) в опит да потисне напрежението. Голяма грешка - каквото и да имаше в коктейла, само му размъти мозъка. Все имаше чувството, че някой го зяпа. И как иначе с тая синя коса? Въздухът, макар и синтезиран изкуствено, влияеше много странно на цвета на косата на всички, които живееха в близост до Проксима Центавър. Затова ако на Земята си бил чернокос - то косата ти ще стане синя, ако пък си бил рус - червеното те зове. Лилави бяха косите на хората, които на земята биха имали кестенява коса. Проблемът беше в това, че до Земята обикновено пътуваха хора, които вече живееха тук, така че Зелон се чувстваше абсолютно не на място. 

Добре че поне майка му беше резервирала билети за полет само с хуманоиди, иначе на Зелон щеше да му е доста по-забавно по време на трите часа път. Другите разумни форми на живот, както юридически се водеха, бяха крайно любопитни създания, но Зелон предпочиташе да си няма работа с тях. Затова с благодарност се нареди на опашката за "хуманоиди" на излизане от кораба. 

При контрола на чиповете така го изблъскаха, че мина последен. Проклетата машина отказа да разчете чипа вграден в китката му и се наложи да се сканира четири пъти преди стъклените врати да се отворят и да може да мине на терминала. Намери първата тоалетна и се заключи вътре. Погледна се критично в огледалото - блед, "кльощав", както казваше баша му и по-младолик от годините си. Дотук добре, само тая синя коса... От Конфедерацията вярваха, че няма значение на коя планета живееш, ти си преди всичко човек. Ама иди го кажи на онези от Марс, където два метра минаваше за среден ръст, или на Венерианците, които трябваше да дишат специална смес от газове, когато идваха на Земята. В сравнение с това, Зелон изглеждаше относително нормален, но някак му се прииска да си боядиса косата. Ей така, за всеки случай. Обаче нямаше време - едно качествено боядисване се резервира поне ден предварително и освен това трябваше да стане на Земята, защото на Проксима Центавър боята просто нямаше да хване. Зелон тръсна глава и се преоблече в костюма, който майка му го накара да вземе почти насила. 

След това, с тетрадките под мишница, тръгна да си пробива път през множеството, което се тълпеше на терминала за въздушни таксита. Лерна му беше дала временен достъп до своята карта, така че поне това стана бързо и не след дълго куполите се ширеха пред погледа му. Преди да тръгне, Лерна му наби в главата, че въздушното такси е най-бързия начин да се добере до сградата на вестника, иначе имаше да виси с часове под земята. 

По пътя реши да навакса малко с информацията, така че да не изглежда като пълен идиот по време на интервюто. Извади от джоба си портативния екран, тръсна го и пред него се появи контролното меню. Набра името на вестника и започна да чете. "Конфедерейшън дейли" е най-старият вестник на Конфедерацията, появил се някъде в далечната 2067 година, когато двата най-големи вестника на Земята - "Гардиън" и "Дейли мейл" - се обединили. Историческата справка продължаваше още доста, но Зелон го мързеше да чете. По-скоро го интересуваше какви хора се търсят и какви наемат. Оказа се, че имат кореспонденти на всяка една планета от 33-те свята в Конфедерацията и пишат за какво ли не. Даже имат отдел, който специално пише на различните езици на извънземните раси (макар че фразата "извънземна раса" беше станала политически некоректна още по времето на дядо му). 

Наръчник по простотия или рецепта за главоболие

Има една шантава порода хора, мазохисти им викат. И аз така, драги ми читателю. При това съм пълен, завършен и съвсем самодостатъчен мазохист (сиреч, няма нужда някой сам и зорлем да ми създава подобни емоции, аз сама си ги намирам). 

Ако си чел това, сигурно вече ти е ясно какво необхванато от медицината същество съм. Ако ли не, виж го, уплаши се и кажи на всичките си познати никога да не правят така вкъщи. Но това е друга тема. 

Да започнем с една приказка, или както е практиката в този блог, да вземем да се върнем назад във времето... Преди има-няма две години, когато един луд културолог се сдоби с два пъти по-луда идея и реши да пише просто така, за да му се махне историята от главата. Е, да де, ама историята се оказа по-прилепчива от венерическа болест и стоя, и стоя, а страниците напълниха един доволно дебел файл. Толкоз дебел, че когато същият биде занесен за разпечатка, събра очите на виделите какви ли не предсесийни ексцесии служители в университетския копирен център. Така де, с тая тухла спокойно може да се затиска зеле (стига да е увита надлежно в найлон, че мастилото все пак не е безвредно) или пък да се подпре секцията в хола на чичо Гошо. 

Та, същият този луд културолог, драги ми читателю, в един щастлив миг взе че си повярва. И като всеки уважаващ себе си графоман, реши да се опита да издаде въпросната тухла (или поне да види колко отговора ще получи). Ето така започва нашата история за това как да те заболи главата. Но тъй като това е наръчник, нека сведем нещата до стъпки. 

Стъпка 1 - започни да правиш нещо "само временно"

Временните неща, както знаем от залепения с тиксо прозорец на бараката на село или закрепената с тел брава на вратата, са вечни като пирамидите. Така че първата стъпка е да започнеш да правиш нещо временно. Гаранция давам, че това "временното" ще изтрае повече от "вечната и единствената любов" на коя да е хлътнала пубертетка и със сигурност повече от асфалта на новия участък по магистрала Х. Та и аз така, временно, за месец-два, реших че ще пиша. Пък колко точно, няма особено значение. Какво е един обем пред безграничния поток на съзнанието. "Временно" и "за малко" са най-постоянните неща в живота - клише или не, закованата напреко дъска на прозореца на външната тоалетна (арт инсталирана там в далечната златна и Бай Тошова 1957 г. от легендарната личност на прадядо ти Харалампи) е живото доказателство за това. 

Само че това далеч не е гаранция, че ще те заболи главата, защото повечето хора се кефят на временните дейности от подобен род. Затова директно преминаваме към втора част от плана. 

Стъпка 2 - постави си невъобразими цели

Искаш да си космонавт, ама си физически негоден щото с лупите на очилата ти съседските деца си палят огън или пък отчаяно ти се иска да станеш компютърен спец, но не можеш да умножиш две по две? Значи просто ТРЯБВА да го направиш. Не защото ще стане, а защото ще си опитал. Та, и лудият културолог така. Има текст, има проблем. Ключовото тук е да си поставиш толкова непостижима цел, че дори и на теб да не ти е ясно, че е непостижима. Иначе няма как да гарантираме така желаното главоболие. 

Всичко започва в страната на розовите еднорози, където си чертаеш невероятното бъдеще на следващия Брус Уилис, Стив Джобс, Дан Браун и пр. други подобни личности. Мечтаеш си ти, мечтите ти растат с тебе (подобно на вируси се множат, пущините) и неусетно почваш да им вярваш. Това води до следващата част от нашата инструкция. 

Стъпка 3 - набутай се в нещо, от което нямаш никакво понятие

Това е може би най-важното, което ти е нужно за едно качествено главоболие, драги ми читателю. Защото ако разбираш от нещото просто се губи тръпката. Тук вече в главата ти назрява аргументът "е, да де, ама хората правят неща, от които не разбират всеки ден". Вярно е, ама едно е да пишеш лолички и ченгелчета под зоркия поглед на госпожа Драганова или да въртиш волана съпроводен от крясъците на инструктора Иванов и съвсем друго да решиш да следваш мечтите си (или някоя абсурдна фикс идея) и да скочиш с двата крака в нещо, от което не разбираш грам. Ама милиграм даже не разбираш. И милилитър не разбираш. 

Ако това беше американски филм, историята щеше да е съвсем различна. Първото, което ми иде на ум е един невероятен филм, който разказва една такава история. Как момиче, което понятие си няма от фигурно пързаляне, от бедно семейство без възможности, но с невероятен талант, се отказва от стипендията да учи в Харвард и отива да преследва мечтата си да стане професионална състезателка по фигурно пързаляне. Всичко звучи прекрасно, захаросано и нереално. 

Защото нашата история, драги ми читателю, не е за успехи и не е американски филм. Тук ще си говорим за една балканска драма. Ако Мартин Лутър Кинг беше българин, нямаше да говори за "имам една мечта", а за "знайш ква мечта имах, баси". Та, така, ключът от палатката е да се набуташ с двата крака в нещо, което не ти е ясно. Ама не просто не ти е ясно, дори а и б не са ти ясни. Пълен гьон на практика. 

Това обаче няма да ти стигне, защото обикновено когато хората срещнат трудности, рано или късно им увира главата и просто се отказват. Обаче една рецепта за трайно главоболие не върши работа само с едното набутване в дълбокото. Трябва системно да гълташ вода, да пляскаш, да продължаваш да гълташ вода, но инатливо да не щеш да се давиш. 

Стъпка 4 - магарешки инат

Още в описанието на блога съм написала, че инатът в жилите ми е с по-голяма концентрация от тая на кръвната плазма. Ама хич не се шегувам за това. Кой друг ако не един напълно умопобъркан културолог, би тръгнал да си блъска главата в стената вече повече от година? Вероятно никой, ама моя милост е способна на всякакви чудеса от героизъм в името на простотията. Така, драги ми читателю, се сблъсках с "Параграф 22". 

Стъпка 5 - "Параграф 22"

В моя живот книгата "Параграф 22" е свързана с едно паметно събитие в живота ми. Да се върнем сега едни пет години назад, драги ми читателю. Аудитория. Зимна сесия в СУ. Изпит по практически английски. Минали са вече три часа (от общо пет) и е време за даването на текстовете за превод. Преподавателят обаче е голяма скица и обича да дава изключително забавни текстове за превод, с които да изтезава мозъчните клетки на студентите, които клетки към тоя момент са без това полумъртви и плуващи в разтвор от равни части етилов алкохол и енергийни напитки. Студентите тръпнат като овце в кланица и чакат какво ще се падне. 

Пада се "Параграф 22" и естествено целият курс започва самоотвержено да дращи по листовете. "Ако си луд, ще те освободят от полети. Обаче ако искаш да те освободят от полети, това означава, че не си луд. " След края на изпита се разбира, че курсът (както при повечето филологии, съставен от едно 85% момичета) няма никаква представа каква е разликата между "ескадрон", "ескадрила" и "ескадра" изкарваме една дъъълга лекция за различните видове войски (по време на която всички заспиваме). Та, кой би предположил, че в книгоиздаването съществува същият параграф 22. Не, не е нужно да си луд, за да те издадат (иначе моя милост щеше вече да има няколко бестселъра...). Идеята е друга. Но всяко нещо по реда си. 

След година и нещо блъскане в стената, открих по заобиколен начин, че си има определено правило за да те издадат. И то не е какво да е правило, дето можеш да научиш и да играеш по него, нищо подобно. Ето го и българският "Параграф 22" - за да те издадат, трябва да си известен, НО за да си известен, ВЕЧЕ трябва да са те издали... Аз нещо не схващам логиката, драги ми читателю. Ако ти я схващаш, пиши ми на лични да обменим опит. 

Само че, това прозрение само по себе си трудно може да ти докара главоболие. Просто защото е неразбираемо. Затова то трябва да е щедро подплатено с откази (в моя случай няколко и доста цветисти).

Следствие от стъпка 5 - Абсурдни мотиви и още по-абсурдни откази

Хората не обичат да ги мразят (е, може би почти всички хора, психопатите не ги броим). Затова, когато попаднат в ситуация, която би накарала другите да ги мразят, хората правят какво? Измислят си благовидна причина, която да им запази добрата репутация в чуждите очи. 

Ето един списък с подобни (жалки, по мое мнение) опити за това (по GDPR-a няма как да изложа имената и издателствата, които са ме ощасливили с тях). Премахнала съм и относително аргументираните откази, които не звучат като изсмукани от пръстите и съм оставила само истински тъпите:

- за съжаление сме свели до минимум книгите, които издаваме (баси, човек да се начуди как съществуват още?!)

- Вашият ръкопис не представлява интерес за издателството. Но не защото не е добър или няма потенциал в него, а защото включваме изключително рядко фентъзи в издателската си програма. (дааа, интересно като е толкова хубав ръкописът, защо ли го отказват?)

- ние нямаме пазар за книга в този стил. Разпространението на нашите книги е по-специфично и ви го казваме, защото знаем какво търсят читателите при нас. Последното, което искаме да постигнем е издаване на книга, която да няма кой да купи (ето това вече на мен лично ми звучи грубичко)

- за съжаление не ни беше препоръчан за издаване, тъй като жанрово той не попада в издателската ни листа. (това напомня отказ номер 2, интересно кой ги препоръчва тия неща... да не би да има някакво "министерство на книгоиздаването"? Сигурно е на перон "девет и три четвърти"...)

- на този етап нямаме интерес – основно заради трудното налагане на сборници с разкази на пазара. Това не означава, че не правим такива, разбира се, по няколко се работи в момента, но първо трябва да направим най-доброто възможно за тях и след това при добър прием ще помислим за други. (казано на нормален език "имаме си вече наши си хора, върви си по пътя")

Ако си особено издържлив екземпляр и 25 отказа/игнорирания от разнообразни издателства не те обезкуражат, нещата отиват по-нататък. 

Стъпка 6 - дебелокожие в абсурдистан

Не знам какво си представяш ти, драги ми читателю, като чуеш "издаване на книга", обаче със сигурност бъркаш. Защо съм толкова убедена ли? Щото през ум нямаше да ми мине това, което видях, прочетох и дочух по въпроса. Вече знаем за казуса "Параграф 22", нали така? Че за да те издадат първо трябва да си известен. Дотук това вече сме го смлели. 

Човек е склонен бая неща да смели - какви ли не - така че нещо такова е направо детска играчка. Обаче историята има и продължение. Да се пренесем сега в една паралелна вселена, където авторът Х е разбрал за съществуването на издателския "Параграф 22" и решава да вземе нещата в свои ръце. Бори се, някак си успява да привлече читатели, намира си стабилни фенове, хората започват да го търсят, да се забавляват с текстовете, които пише. По някое време събира пари, издава сам текстовете, хората си ги купуват и се кефят на тях. Тогава се появяват те, дебелокожите. 

Които искат този същият автор Х, който сам-самичък е постигнал всичко, да бъде част от "техните автори". Звучи като сбъдната мечта, нали? Ама не е, защото логото на издателството под името идва с цена, при това съвсем не хипотетична. Тук има два сценария - добър и лош. В добрия, тази цена е просто процент от евентуалната печалба и при тази сделка, след подписването на договора с кръв авторът получава (подобно на Фауст) безплатно издаване на книгата (о, чудо!) и евентуално някакво промотиране на същата на пренаситения и без това пазар. 

В лошия случай стигаме до нещо, което аз лично не мога да си обясня (ако ти можеш, обясни ми), авторът отдава отново процент от печалбата, ОБАЧЕ за да бъде отпечатана книгата същият този автор трябва да плати от джоба си. НО това не е всичко (точно както в рекламите по телевизията), защото процентът печалба на издателството е колко? 80%. Но това също не е всичко, защото от автора се очаква той сам да популяризира книгата си (или да плати сам за маркетинговата кампания).

Боли ли те главата, драги ми читателю? Мен лично ме боли. Ако теб не те боли, а искаш да постигнеш съвършенството, замести навсякъде думичките "книгоиздаване", "книга" и така нататък с нещо, което много ти се иска. Гарантирам, че ще постигнеш желания резултат. 

Бележка: Не ми се искаше да започна възкресението на блога на културолога с нещо толкова негативно, но ми е адски тъпо, поради гореспоменатите фактори. Да се надяваме, че нещо по-веселко ще последва (животът ми и без това напомня на скеч на "Комиците", та идиотии бол).

До нови срещи!