За драскотенето

За егото, писателите и други подобни или защо вече нищо не публикувам в сайтове за литература. 

Здравей, драги ми читателю!

Обещах да обясня защо толкова време нищо не пусках в блога - ето го и обяснението. Вярно, също така бях обещала да не пускам постове тип "мило дневниче", затова и тук ще се постарая да сведа подобни излияния до минимум, НО няма как, защото това е една лична история. 

Започнах да пиша на майтап. Бях на 8-9, когато прочетох статия за Джоан Роулинг в едно детско списание (ФЮТ,  в случай че и ти, читателю,  си го спомняш). В статията се казваше,  че авторката на тогава толкова популярната книга за Хари Потър започвала да съчинява истории за съучениците и приятелите си още в началното училище. Аз не бях и чувала за въпросния подрастващ магьосник, но пък ме грабна историята за авторката му. Впечатли ме някак и идеята как някой на моите горе-долу години е започнал да измисля свои светове и да забавлява другите с тях. 'И аз мога! ' казах си аз и с всичкия си детски ентусиазъм започнах да съчинявам първата си история. Беше супер некадърна и детинска, с много картинки (собственоръчно нарисувани от мен). Още пазя нея и другите подобни в един кашон някъде.  

Та тогава за пръв път хванах перото,  пардон химикалката,  не съм чак толкова древна. Тия дни открих тази първа история - доста шантаво нещо с фентъзи елементи и говорещи животни в него и се замислих - какво кара хората да създадат цели светове? Извънземни цивилизации,  странни сънища,  клинична смърт? Дали в същност е толкова лесно да пишеш,  или трябва да ти идва отвътре? 

Ако ме питаш мен, драги ми читателю - трябва да ти идва отвътре и не, никак не е лесно. Не вярвам на хората, които твърдят, че цялото действие е вече построено в главата им и знаят точно какво ще се случи във всеки един момент. Ако с такава хирургическа точност описваш кое как и кога ще стане ПРЕДИ да си седнал да пишеш, май дарбата нещо я няма. Така си мисля аз. Защото иначе е изключително странно. Колкото до световете - не знам как става това (с извънземни още не съм общувала, не се водя все още на отчет на 4ти километър и дай Боже никога да не стигам до клинична смърт). При мен историята просто започва. Ей така, от нищото, в главата ми се появява изречение или две и просто ТРЯБВА да го запиша. Не знам какво става по-нататък, дори следващото изречение или абзац не знам какво ще бъде, докато не го напиша. Краят се появява, когато стигна до нег, защото много рядко имам ясна идея за това как свършва онова, което пиша. 

Та заради ей тия работи винаги съм се чудила на хората, които се опитват да превърнат писането в нещо подобно на упражнения по математика. Ами, не е същото и толкова! Когато натикаш един творчески процес в рамки, значи нещата съвсем са се скапали, защото музата няма рамки. Ако твърде педантично се опитваш да построиш сюжета ПРЕДИ да тръгнеш да пишеш, значи те е страх да пишеш и най-вероятно не те бива. 

Няма никакъв шанс да сведем писането до нещо такова, колкото и да се опитваме. Защото и да пишеш формули си е дарба, но няма как да вкараш нещо хаотично като писането в строгите и логични рамки на математическите уравнения.

Веднъж, един познат (който също пише), ми каза, че героите са развити добре, ако когато седнеш да пишеш, става това, което искат ТЕ и което би било логично спрамо техния образ, а не онова, което ти си си набелязал предварително. Звучи като краен стадий на шизофрения, но има известна логика в това. 

Защото веднъж написани и "съживени" с частица от автора и неговия характер - няма да се лъжем, когато човек пише, трябва да вкара и по малко "душа" в героите, а това няма как да стане, ако не вземе вдъхновение от себе си или някой свой познат - те започват да живеят сами на страниците и понякога онова, което ти е харесвало в началото, изобщо не звучи добре по средата на историята. Ако продължаваш сляпо да се придържаш към първоначалната идея, без да отчетеш тия промени, значи нещо ти куца. 

Но, да се върнем обратно към историята - защо нищо никъде не пускам. 

Глава първа - всичко започва от детството

Всичко, както е казал Фройд, започва в детството. Вече ти разказах, драги ми читателю, как написах първата си история. И като всяко гордо от себе си 9-10 годишно, реших да се похваля в училище. Определено имаше впечатлени - все пак да седнеш да пишеш някакъв свързан текст (колкото и криво да е направен) си е нещо, така че набълзо бяха устроени две-три четения в класа. Моите мили съученици, които и без това ме мразеха и в червата, сега вече съвсем ме възненавидиха, но на мен не ми пукаше. Щеше ми се да има някой, който да чете онова, което пиша. Така, вече в друго училище, новата ми учителка по литература ме прати в литературния клуб на училището. Аз отидох там с огромен ентусиазъм - все пак, най-накрая място, където да мога да си говоря с други хора, които обичат да пишат. 

Обаче ударих на камък, при това огромен. Защото тъй нареченият "литературен клуб" се оказа сбирка на анонимните емота-поети. Представи си, драги ми читателю, сбирщина от десетина петнайсетгодишни депресирани от живота пубертетки. Представи си ги, нали? Е, започват те една по една да четат какво са сътворили през последната седмица. Аз, нали съм нова, мълча и слушам. И то се почна - едната гаджето я зарязало и тя реве на покрива на най-високата сграда в района, прочувствено оплаквайки нещастната си съдба (текст достоен за песен на коя да е фолкиня), другата вече била мъртъв труп и се разхождала из домовете на живите си приятели, припомняйки си хубавите моменти заедно. Третата лежала във ваната с прерязани вени и гледала как кръвта и животът бавно напускат тялото й. 

Ако се чудиш как изглеждат Емо-тата, драги ми читателю, ето ти отговор. 

Горе-долу към третото подобно силно посредствено стихче (да знаеш, драги ми читателю, когато един "поет" не го бива да пише в рима, винаги се опира на патерицата наречена "бял стих" - сиреч нещо подобно на рапиране, без много рима или пък смисъл) просто престанах да слушам. Представи си моя ужас, когато по средата на това силно жизнеутвърждаващо четене, даскалката, която го водеше възкликна: "Браво, много добре сте се справили!" и тъкво преди да започна да се чудя, кое му е добре-то, ме застреля с фразата "А вече и по-положителни неща сте седнали да пишете. Като се сетя в осми клас каква смърт и тъга беше... Браво, само така!"

Точно в този момент започнах да се чудя ако описанията на смърт по всячески начини са положителни, за какво ли са писали тия преди това? За лесбийска любов между надзирателка и задържана в концлагер, като и двете от скръб стават опитни зайчета на Менгеле ли?! Тръпки ме побиха. Та, изтърпях, някак си цялото това нещо и когато стигнахме до прозата - оказа се, че в целия клуб има само още едно момиче, което пише проза - се пообнадеждих. Все пак, едва ли и тя е толкова зле. По старшинство, тя започна да чете първа и познай, драги ми читателю? Прозата й беше какво? Предсмъртното писмо на самоубийца, която казва "сбогом жесток свят"...

Това, драги ми читателю, ме убеди окончателно, че аз място в този литературен клуб на бъдещи (или настоящи) подотченти на 4ти километър нямам. Така и не отидох повече.

Знаеш ли, драги ми читателю, парадоксът в историята, която ти разказвам днес, е че никога не ми е вървяло с литературата. Хем обичам да пиша, хем обичам да чета, но винаги (като изключим първата ми учителка по литература, която ми преподаваше от 5ти до 7ми клас) съм попадала на даскалки-откачалки. Които с клишираните си глупости, успяваха да убият всеки един интерес към литературната критика или разсъждения. "Какво е искал да каже авторът?" - ей този въпрос като го чуя и ми иде да кажа "каквото е искал да каже, вече го е казал". 

Така, бавно и постепенно, намразих поезията и в червата. Не мога да пиша поезия, не я разбирам и не я чета. Нещата не станаха по-лесни, когато една моя учителка по литература (ако си чел другите постове, това е същата, която ме посъветва да кандидатствам журналистика) започна да човърка и да търси "скритите смисли" в стиховете. Мразех часовете й, страшно много ги мразех. Не ме бива да търся "дълбоки смисли", "прочувствени слова" и други там подобни. 

Вина за останалото имат самите поети. Ще ме прощаваш, драги ми читателю, но моите наблюдения са, че 95% от хората, които претендират за някаква писателска дарба, започват своя път с писането на рими. А това не е за всеки. Има хора, които го могат, но има и една тумба некадърници. Да, де, ама некаедърниците това не го виждат и по някаква причина самото писане на куплети и стихчета ги прави част от една "висша раса", която никой не разбира, но няма и право да съди. Та, ето такова самочувствие до Бога мен просто ме изкарва извън нерви. За самоубийците горе, освен един валидол, друго не мога да препоръчам. 

Та така, драги ми читателю, си живях далеч от подобни кръгове на полуидиоти. Защото не виждах смисъл да ставам част от нещо, където е пълно с подобни свръхуверени в собствената си талантливост персони, които не търпят нито критика, нито конкуренция. Но на всеки му идва сляпата неделя. 

Глава втора - когато трябва сам да си счупиш главата

Сещаш ли се за разказа "Ново начало"? Той се появи тук, точно като бяла врана, защото една приятелка ме нави. "Непременно трябва да го качиш в нета" каза ми тя и аз взех, че й повярвах. Качих го тук. А после, в момент на умопомрачение, реших да се регистрирам по разни там сайтове за литература. Оказа се, че има повече от един. Започнах да качвам неща, но без особен смисъл. И така известно време. Докато миналия петък не ми падна пердето и не написах ето това:

"Манифест на засегнатия и разочарован автор

Здравейте колеги и другари по перо!

Пише Ви един изключително разочарован "автор". 

Разочарован главно от липсата на публика. 

Седя си напоследък, пускам някакви написани неща и се чудя (съдейки по пълната липса на заинтересованост) - някой изобщо чете ли онова, което пиша?! 

Ако ли не, да взема своевременно да престана да си губя времето, пък да престана и да губя вашето (на читатели и администратори). В крайна сметка, писането отнема време (дори и да пишеш безкрайно бързо и да имаш муза). Но за да живее една книга (или разказ, или каквото и да е), трябва да има кой да я ЧЕТЕ. А за да бъде тя четена, трябва да имаш публика. Която явно липсва.

Да ме прощават поетите, но някак си не съм ОК някакво стихче от три реда да има 300 преглеждания, а част от глава (именно част, имайте предвид!, защото иначе би било твърде дълго) на нещо с обща дължина 700 машинописни страници да има за 20 дни 40 преглеждания (в което влизат и случайни кликания). 

Не че съм си мислела, че ще ме залее някаква невероятна публика или внимание, НО подобно отношение силно ме обезкуражава да продължавам да пускам каквото и да е от историята тук, защото това явно говори, че няма публика за нея ИЛИ (по-вероятното), че става дума за една затворена общност, която цени и ЧЕТЕ само и единствено неща, които са написани от други "авери". Стихчетата може да се четат по-бързо (спор за това няма!), но въпреки това на мен лично ми е кофти. 

Така ми се вижда на мен (гледайки статистиката). Вярно, не съм Стендал или Дикенс, но пък чак толкова?! Кофти е да осъзнаеш, че под 50 души души (може би!) са кликнали по случайност на писанията ти, а само един или двама (вероятно!) са си направили труда да прочетат нещото до края. Ама много е кофти. Явно няма кой да ги чете, така излиза (и да, знам, че звуча все едно се жалвам, но очевидно нещата не са ОК) 

И не е въпросът в коментарите или гласуването . Въпросът е в липсата на заинтересованост. Ако видиш, че едно нещо за цели две седмици е четено от под 40 души, значи очевидно на никого не му пука.  

Този сайт ме загуби като автор на проза, защото ми омръзна никой нищо да не чете. Поне не нищо мое. А точно тук се надявах да получа адекватна представа дали текстът би се чел или не. Явно съм сбъркала. 

Иде ми да кажа "майната ви" на всички, но засега ще се въздържа. 

Искрено ваш, 

един много (ама много!) разочарован "автор"

P.S. Извинете, драги ми читатели, че не ви угодих с разни там стихчета. 

Не ме бива, не ги разбирам и не ги чета. 

Поздрави!"

Пуснах това в знак на протест, като "лебедова песен" преди да си тръгна. И аз, като Мартин Лутер, реших да закова на вратата на църквата своите тезиси, за да може всички да ги видят, пък каквото ще да става. 

Мартин Лутер кове тезисите си на вратата на катедралата във Витенберг. Тези тезиси ще станат причина за Реформацията, разцеплението на Западна Европа на няколко враждуващи помежду си фракции от християни и на два века религиозни войни. 

Написаното по-горе, драги ми читателю, стана причина за вълна от коментари в стил "на какво си се надявала?! на овации ли", "толкова си можеш", "тук романи никой не чете щото са ни много дълги" и "първо се погледни ти колко си зле". А това ми напомни на една друга история, която се случи преди 7 години. 

Тогава реших да се "впиша" в една друга "общност" - тази на фотографите. Там открих, че фотографите нито са либерални, нито отворени към новото. Вместо толерантност, ми казаха в прав текст, че съм тъпа фуста, за нищо не ставам, нямам нито техника, нито умения и е по-добре да си отивам до печката в кухнята, където ми е мястото, а да оставя снимането на големите момчета. Тогава доста ревах, но се заинатих. Придобих умения, придобих техника и станах професионален фотограф. Днес никой не би посмял да ми каже гореизброеното. Защото вече имам "лоби", така да се каже. Знаеш ли къде е иронията в цялата история? Че в момента мога да пусна снимка от онова време (когато уж "за нищо не ставах" и ще бъде приета с овации. Кадърът е същият, просто са се променили очите, които го гледат. Та така с отговора на това с "общността" - никой няма да те приеме, защото общностите са затворено нещо и нови хора не се приемат. Обикновено трябва да се докажеш по някакъв начин. За да ме приемат във фотографската общност като равна ми трябваха 9 години труд (защото започнах да снимам през 2009). 

Оказа се, че с горенаписания "манифест" съм засегнала цялата група некадърни (или съмнително кадърни) поети, които се ползват с особените овации на потребителската общност. И гореспоменатите индивиди вкупом решиха да ме разнищят, точно като глутница кучета. В заформилия се скандал просто стигнах до там да изтрия всичко от сайта. Всеобщото лицемерие е онова, което ме подразни. Откровени глупости (некадърно написани в така модния в сайта бял стих) се хвалят повсеместно, защото очевидно авторите се познават отдавна. Това не е обективност, а правене на четки. 

Всички, които публикуват нещата си в нета го правят едва ли само защото искат да имат бекъп на работите си на сървъра. За това има Гугъл драйв. Следователно всички търсят едно и също нещо - публика. Затова някак си подобен двоен аршин вбесява. Ама аз, нали не съм се сблъсквала с такива неща досега, просто реших, че е крайно време да престана да си губя времето. 

Оказа се, че "аудиторията" се състои от пенсионери и хора над 45 години. Предвид историята с фотогилдията, прецених, че нямам излишни десет години за губене, за да може дядовците на 65+ да предположат, че може би ставам за нещо. Изтрих всичко, защото ми стана ясно, че никой няма да го оцени. Когато бях на 19 и се амбицирах да стана по-добра във фотографията беше едно. В този случай обаче не виждам защо да си блъскам главата в стената, за да влизам в затворена групичка пълна със сноби вглъбени в собствената си гениалност.  

Тази група никога няма да ме признае за равна - особено при подобна разлика във възрастта - ако ти си на 40+, някой който е на 20 и няколко ти се вижда зелен некадърник. Респективно, от какъв зор да се мъча да променям това мнение. Хората над 40+ си умират на ината и не си променят убежденията. Няма да взема да открия Америка. 

И така, прекратих загубата на време в подобен тип сайтове - със скандал, с доста емоции, но поне направих онова, което смятах за правилно. 

Ако се чудиш защо ти пиша всичко това, драги ми читателю и защо те занимавам с подобни глупости - то е защото ето тази история обяснява защо ние с теб не сме си комуникирали през екрана през последната година. Затова ме нямаше - опитвах се да се "впиша". Сега, след като подобни глупости са ми далеч от мисълта, можем отново да се върнем към нашите си неща и към странните лекции на побъркания културолог. Ще има само една поправка в нещата - вече в блога ще може да срещнеш и по някой разказ, от време на време. 

Извинявай, ако съм ти зосадила, но така се получава. 

Очаквай в скоро време нов пост (от нашите си постове)