Когато си фрилансър, се срещаш с всякакви хора. Когато си фотограф-фрилансър, хората са още по-интересни. Днес, драги ми читателю, ще ти разкажа няколко случая от моята практика....
 |
| Източник: FreelancingGig |
Странно е, че хората очакват да си добър професионалист, ОБАЧЕ много държат да ти плащат като на пълен аматьор. Ако може и хич да не ти плащат, най-добре - та ти градиш опит на техен гръб?! Доста странни хора ходят по тая земя, ама защо повечето все на мен попадат?
Disclaimer: Ще се опитам да избягвам имена или конкретни данни - все пак, за всеки клиент се крие някъде някой фрилансър. Ще се опитвам да избягвам и конкретни цени (за да запазим някакво подобие на корпоративна тайна все пак).
Свещите на Диоген - в търсене на корпоративната визия
 |
| Източник: Dama.bg |
Тя пристига с един кашон (!), пълен не само със свещи, а и с някакви много арт (според нея) аранжировки. И тук започват проблемите. Защото дамата не престава да споменава колко добре и как точно е работила моята предшественичка (която по неведоми причини вече не работи с нея) и колко хубаво било.
На мен градусите на термостата ми скачат някъде към точката на завиране, но все пак спокойно обяснявам, че всеки има различен стил и със сигурност моите кадри ще се различават (защото колежката е използвала вградената светкавица на апарата, а аз този похват го ненавиждам от дън душа). Дамата не схваща намека и продължава да нарежда. Оказва се, че аз трябва да заснема нейните работи по точно определен начин (и ъгъл!). Мълча си, но в главата ми започва да се върти въпросът, защо като иска нещо такова, не си ги заснеме сама? В крайна сметка хем по-лесно, хем по-евтино ще е. Но понеже ми е обещала да ми плати, решавам да направя онова, което иска. Нали клиентът винаги е прав...
Затова, когато се връщам у дома, решавам да заснема нещата, които иска, както ги иска. Уточнение: през зимата в така нареченото ми "студио" към момента (разбирай 2015 г.) е около 7 градуса (по Целзий).
Както и да е, заснемам кадрите и тръгвам да ги редактирам. В един момент обаче поглеждам онова, което съм заснела и започвам да се чудя - какво, по дяволите, продава тя? Защото в тъй наречените "аранжировки" има всякакви джунджурийки, но не и самите свещи (които са, признавам, действително много уникални). Да не говорим, че на черния фон, който тя настоява да има на кадрите, цялата "аранжировка" прилича на нещо, събрано в кофата на някоя от труженичките на "Волф", "Дитц" или "Титан". Затова, след второ мнение решавам да й предложа да сменим фона, като й пращам идея.
Тя обаче - вярна на творческия си усет на гениален, но неразбран от съвременниците си творец - отказва. Защото иначе се нарушава творческата й визия. Връща ме, защото свещите трябвало да са оранжеви. За протокола - реалният цвят на свещите е бледо жълт (като на нормален плечен восък) - затова обяснявам, че не е редно да променя драстично външния вид на артикул за продажба. Могат да я осъдят! Обаче къде ти - получавам в отговор тирада за това колко се харесвали нещата й (в сайтове за колективно пазаруване) и как трябвало да бъдат по-оранжеви, за да се харесат. Затова сключвам сделка със съвестта си и променям визията на въпросните свещи. Не много, обаче. Тя отново ме връща, но този път категорично отказвам да редактирам повече (чисто и просто защото нещата вече няма да приличат на свещи, а на факли - направо ще светят в тъмното). Затова решавам, че все пак съм си свършила работата добре и съм си заслужила хонорара (поне пет пъти под нормата за продуктов кадър, ако те интересува, драги ми читателю). Затова, доволна поне че съм угодила на клиентката, отивам да й върна "арт инсталациите".
Обаче съм в дълбока грешка. Защото когато отивам да й върна нещата, тя отново продължава да дърдори за моята колежка и колко била добра. Термостатът задминава точката на кипене на водата. Но това не е всичко.
- Знаеш ли - казва ми тя, - аз видях как на някои от снимките свещите са побелели.
- Е, и? - питам аз.
- Ами аз забравих да ти кажа, че трябва да ги държиш на температура поне от двайсет градуса час-два, за да се отпусне восъка и да стане лъскав - продължава тя, а аз си мисля, че от ушите ми вече излиза пара.
Ако си чел този пост, драги читателю, вероятно ще ти стане ясно защо.
- То, това побеляване, е знак че восъкът е много чист - не спира да каканиже тя, - обаче не стои добре в кадър.
- Ами - разпервам ръце аз, - нямаше откъде да знам.
Така, получавам си парите за две седмици занимаване с нейните капризи и четири кадъра, които би ме било срам да сложа в портфолиото си и тръгваме да търсим платове. За фон. Защото иска да снимаме сватбени комплекти. Дотук добре, обаче след три часа обикаляне (през които успях да разбера какъв велик творец е тя и как никой не я разбира и цени истински) не намираме нищо подходящо.
От друга страна, великият творец няма никаква идея на кого продава нещата си, как и какво виждат клиентите. Каквото и да предложа - не се приема, защото, цитирам "те хората се избиват да ги купуват тези за подаръци...". Корпоративна визия няма, ако ме питаш мен, драги читателю, никаква визия няма. Всеки мой опит да й обясня как стават тия работи (защото съм по-млада и очевидно по-навътре в маркетинга) удря на камък с размерите на Улуру (в случай, че не се сещаш, драги читателю, това е оная огромна червена скала в Австралия, дето всички туристи се избиват да я снимат).
Така, след няколко часа безплодни опити за преговори (и много акъл как да върша собствената си работа) се разделяме. Аз съм бясна и твърдо решена, че тая така няма да стане. Защото не искам да правя нещо, което ще ме е срам да покажа после. Ами ако, недай Боже, ми даде копирайт?! СРАМ И ПОЗОР!
И така, оставям Диоген да търси друг за свещите си. Определено аз не съм нейният човек. Нито пък тя моят.
Календарни Ангажименти - или как да ловим маймуни с трици
 |
| Източник: Hongkiat.com |
Тъкмо съчинявам мейла и телефонът ми звъни. Въпросният проектоклиент.
- Здръвиейти - поздравява той със силен източен диалект - вий стъ мъ търсили за ниещо?
- Да - отговарям аз, колкото се може по-книжовно, - вие сте ми писали мейл във връзка с обща работа по календар.
- А, да, тъй беши - започва неговият stream of consciousness* от другата страна - аз нъ някулку чуийека от сайтъ писъх, мъ вий първа съ обаждъти.
Пускам шега тип "кой превари, той завари" и продължававаме нататък. Ще си спестя кълченето на клавиатурата, за да имитирам така характерния идиолект на събеседника си и ще ти разкажа същината на въпроса. Човекът наистина има малка рекламна агенция и е от провинцията. Разгледал той един сайт, където се регистрират фотографи и решил да пише. Иска да прави календар с изгледи от София и си търси фотограф, който живее в града, защото идеята е да се съберат изгледи от София през различни сезони и в различно време (слънце, дъжд, облаци). Дотук добре, аз обяснявам, че имам няколко кадъра в портфолиото си, които мога да му покажа, но той изстрелва, че кадрите, които ще участват в календара мога да си ги включа само в портфолиото, но не мога нито да ги продавам, нито да ги ползвам за каквото и да е друго. Застивам насред стаята - за себе си не знам, но този господин определено се беше филмирал.
Тук ще вметна, драги читателю, че подобен род сделки означават, че авторът преотстъпва пълните си права на друг човек или фирма. Този род сделки е познат на английски като прехвърляне на exclusive rights (букв. "ексклузивни или пълни права") върху кадъра. Това се прави рядко и цената за подобна сделка е висока - защото, все пак, авторът не може да ползва конкретното нещо за нищо и де факто инвестира много време, труд (а понякога и пари) за да получи еднократно възнаграждение.
След десет милисекунди в чудене решавам да се съжаля над човечеца (зер, може просто да не знае) и започвам да обяснявам как стоят нещата в гилдията. Осветлявам "бизнесмена" за тези тънкости на занаята и се сблъсквам с любимата си думичка до момента. Не, не е думичката "моля", а междуметието "амиии" във всичките му форми. "Како било туй ниещо..." мърмори моят събеседник.
Търпеливо (и по възможно най-ясен и професионален начин) обяснявам защо цените за подобен род сделки са високи и продължаваме нататък с другата информация. Питам го, след като иска подобни пълни права върху работата ми, вероятно ще иска и нови, неползвани никъде кадри. Това искал.
Даже искал да ме ангажира за следващите девет месеца. За да снимам при различно време, за да има различни кадри за месеците в календара. В тази секунда подскачам тихичко на килима - дългосрочен ангажимент, супер! Девет месеца са много време, уточнявам аз, за това време ще заснема много повече от 12 кадъра. Да, той точно на това се надявал.
Той хубаво се надявал, ама майка му стара как точно я вижда тази работа, чудя се аз докато се опитвам да разшифровам каканиженето от другата страна на изобретението на Бел. Видиш ли, драги читателю, искал човекът аз да му пращам кадри по мейла, с ниска резолюция, пък той да си избира кой да купи... Направо нация техническа!
Точно тук ми иде да го пратя на майната си, но се сещам за две неща. Първо, че трябва да се държа професионално и второ, че той там прави бизнес. Затова го питам все пак колко точно смята да ми плати за кадър. Той ми дава еквивалента на две бутилки водка средна ръка (което е над 10 ПЪТИ по-ниско от редовната цена за подобен род сделки). Бизнесмен, та дрънка (на кухо).
Такааа, както се казваше в един филм - Барни, край на етикецията. Изсмивам се с глас и му обяснявам, че предвид ангажираността, която смята да ми осигури и времето, което ще загубя, тази цена не ме устройва изобщо. Питам какво ще прави след това с календара.
Той, окрилен от бизнес идеите си, започва да строи задокеански империи - и ми обяснява как календарът щял да се продава и препродава на по-големи агенции и на големи компании. Години наред. Продължавам да се смея с глас и го питам как точно си представя нещата да работя за него и за бъдещето на фирмата му (очевидно) с подобно ниско заплащане. Отново чувам онова "мииии" и затова му обяснявам, че не съм съгласна да работя при тези условия и му обяснявам, че ще се учудя, ако някой колега се съгласи.
Така че оставям бизнесменът да строи задокеански империи на чужд гръб. Разделяме се, а аз започвам да си мисля - тия хора откъде падат?! Човекът направо е решил да лови с трици маймуни. Най-лошото е, че очевидно ме смята и мен за маймуна. Аз категорично отказвам да съм примат и продължавам нататък.
Как приключих с продуктовата фотография - или за пространствено-времевия континуум
 |
| Източник: Creative Beacon |
Какво правиш ако не можеш да си заснемеш снимките сам? Въпреки, че Инстаграм има такива хубави филтри и си майстор в ползването им, търсиш някого за да ти ги заснеме... Няколко такива екземпляри попаднаха на мен.
Обикновено се започва с Кървавото Писмо, ама не онова на Бенковски, а някой дълъг ферман в електронна форма, за това как били харесвали работата ми и колко било хубаво всичко и как искали да работим заедно.
В двата случая, за които ще ти разкажа днес, става дума за сайтове с претенции за продажба зад граница.
Едните хора бяха от сайт за продажба на бижута, относително известна при това. Аз, като истинска сврака, припаднах по идеята да снимам дрънкулки и дори си поиграх да им покажа как работя (сиреч, снимах бижутата, които носех към момента) и ги пратих, заедно с леко занижена цена на кадър (ставаше дума за много кадри наведнъж, при това по няколко на предмет). Адски много ми се искаше да работя с тях - в крайна сметка - дай на сврака бижута да снима. Така ще ти ги направи, че няма да им не нагледаш.
Да, ама не! Посреща ме гробно мълчание. От "клиентите" ни дума, ни вопъл, ни стон. Чакам час, чакам два. Чакам ден, чакам три. Нищо... А защо така? Защото хората очевидно не са харесали цената и са решили, по типично български маниер, да те игнорират, вместо както е редно да драснат два реда от сорта на "съжаляваме, но не можем да работим с вас".
Аз обаче съм дебелоглава и решавам, че просто не съм имала късмет. Затова, когато представител на друга фирма - този път за козметика - се свързва с мен, наострям уши като немска овчарка. Имам си едно на ум и този път вече не занижавам цената с ясното намерение да духна под опашката на дамата. Естествено, следва мълчание и аз решавам, че няма какво да се занимавам с нея повече.
Представи си размера на опулените ми очи, драги читателю, когато дамата се свързва с мен на следващия ден. Съгласна била и щяла да ми прати артикули за снимка еди-кога-си. Аз клатя глава като кон на празни ясли от другата страна на компютърния екран и се чудя какво точно съм пила предишната вечер. Защото вероятно халюцинирам.
Но не, след няколко дни и три телефонни разговора установявам, че не - истина е. Ще работим заедно. Представа си нямам, че съм на път да се сблъскам с тежки темпорални изкривавяния. Защото, ако се съди по съвместната ни работа, явно един от нас пътува във времето, ама не е много ясно с каква цел.
Получавам въпросните артикули и настава, не не вечер, а пак мълчание. Защото изведнъж деловите хора се покриват. Да мине ден, да мине два, да мине седмица... Махвам с ръка и решавам, че не бързат. Ако бързаха, щяха сами да си кажат. Разбрали сме се да напиша и статия за тях и се заемам първо с това. Пращам я, пак мълчание... Човек ще каже, че говоря на стената.
След повече от две седмици ни вест, ни кост решавам да попитам какво се случва, а от отговора ми увисва ченето. Защото статията била добре като съдържание, но, цитирам "има нужда от страшно много редакции". Свивам рамене и отново се чудя какво точно съм пила. Решавам, че ще почакам за конкретната обратна връзка преди да продължа с работата. Все пак повече от две седмици са минали, колко още може да се мотат?
Много, както се оказа впоследствие. Защото месец и половина по-късно получих плащане за статията с обяснението, че "толкова е зле, че не си струва да се редактира, но дай да си изчистим сметките". Както можеш да се досетиш, драги читателю, в промеждутъка между предаването на материала и плащането, животът ми не се е въртял около тях, та следователно не съм снимала нищо. От какъв зор като не се знае дали ще ми платят?
Все пак горните екземпляри са ме научили ако не друго, поне на това... Затова няколко дни след заплащането (все пак не мога да си преправя програмата от днес за утре) сядам да заснема няколко кадъра - да видим какво ще кажат за тях. Старая се много, признавам, все едно не на фирма, а за оценка в National Geographic ще ги пращам. Изпращам кадрите и.... Т-И-Ш-И-Н-А
Минава ден, минава два - пише ми се, че до края на деня ще ми дадат обратна връзка. Добре де, ама до края на кой ден, чудя се аз, вече препатила от техните забавяния. Човек ще каже, че живеем на двата противоположни края на пространствено-времевия континуум - може в тяхната реалност наистина да са минали няколко часа. За мен обаче минават две седмици (отново) преди да попитам какво се случва.
Следва телефонен разговор, от който направо ми пада шапката, ако имах такава в момента. Споменах ли, че най-обичам някой да ми казва как точно да си върша работата? Споменах, но нека го повторя. Защото в хода на разговора научавам неподозирани неща за себе си: като например, че не съм спазила сроковете, при това катастрофално, че изобщо не съм редактирала снимките, които съм пратила (ти да видиш!), че ние изобщо не сме говорили за такива кадри и прочее и прочее... Докато слушам, се чудя как, в крайна сметка съм оцеляла?!
Следващата ми чуденка е в коя точно папарелна реалност (или не-реалност) се намира моята клиентка, защото 99% от казаното няма нищо общо с истината. Като начало - за да изтървеш срок, трябва да има такъв. Освен това, продължавам да разсъждавам аз на ум, блокирайки потока на глупостите от другата страна на телефона, ако ти беше толкова спешно, може би щеше да се свържеш с мен по-рано? Някак си си представям забързаните делови хора да търчат в тръс нагоре-надолу по Уолстрийт. Такива хора извършват по пет-десет финансови операции в минута и не биха ти дали да дишаш, ако има изоставане със сроковете. А тя, милата, го кара яваш-яваш и после някой й е виновен. Продължавам да слушам с половин ухо.
Заключенията пък за работата ми като фотограф, от човек който и понятие си няма кое копче на апарата се натиска, ме хвърлят в оркестъра. Интересно, аджеба, ако не съм редактирала кадрите грам, как точно магически са пропътували разстоянието от картата памет в моя апарат до екрана на нейния компютър?! Затова в прав текст й казвам "стига глупости". Тя обаче не схваща намека и продължава със съчиненията по картинка, че даже беше тръгнала и кусури да намира, при това с технически термини, които не само, че не разбира, но и употребява погрешно.
Стрелката на термостата вече се е разтопила и се е превърнала в частици неутрино, затова в прав текст й казвам да си оправи яркоста на екрана и се изсмивам. То бива да продаваш на краставичар краставици, ама чак толкова...
Това все едно й действа като допинг и си идваме на думата - да съм изпратела материалите еди-къде-си, защото тя щяла да работи с друг фотограф. Слушам това, то ми беше ясно накъде бие, и се чудя кой ли точно се е навил?! В крайна сметка, вместо да си мълчим три месеца и да чакаме паралелните ни вселени да се пресекат някъде в небитието можеше просто да се разберем отдавна. Сервирам й тази информация, а тя отново отвръща със сроковете. Почвам вече да се чувствам като на предизборен дебат в стил "престанете да лъжете избирателите си - не, вие престанете да ги лъжете" и решавам да прекратя разговора и я оставям да се рее в своя измислен свят.
Любопитно как става така, драги ми читателю, че един разговор може да ти разкрие неподозирани страни на характера ти. Примерно аз, досега представа си нямах, че снимките щрак! и ей така се материализират. Все си мислех, че рекламните кадри най-много ги обработват, а виж как ставало - една клиентка да ме открехне!
Затова решавам да приключа с продуктовата фотография - поне за сега. Че знае ли се следващия път на какъв екземпляр ще попадна...
Поне ми стана ясно, че често зад излъскания костюм на "корпоративната идентичност" (или претенциите за такава) се крият добрите стари омазнени потури на Бай Ганя... Защото българинът все още цени труда си изключително високо, но оценява този на другите изключително ниско.
В този ред на мисли...
Когато коректността е едностранна - Бай Ганьо е жив!
 |
| Източник: B&T |
Вече споменах, драги читателю, че от мен се очаква да съм изключителен професионалист, но ако може да ми се плати като на детето на съседите, дето са му подарили първия апарат преди три дни и то сега се учи...
Става дума за годишнина (или рожден ден, не помня вече) - хората са ме намерили пак през фотографски сайт. Дотук добре, но някак си цената за три часа ангажираност хич не им харесва. Защото повечето хора си мислят, някак си, че работата на фотографа е много лесно нещо. Какво толкова - цял ден натискаш едно копче! Е, колко да ти платят?! Представяш ли си, драги ми читателю, чистенето на торбички под очите и избелването на зъби не са ми в професионалната характеристика. Че, аз да не съм чирак на доктор Енчев?! Ама какво да се прави, служба...
Следващият случай е с абитуриентски бал. Пак аналогичен и пак цената е проблем. Отново чувам заветното "миии" и ми става ясно, че тая работа така няма да стане. Въпреки това решавам да видя дали ще ми се обадят. Естествено - не ми се обаждат и след този случай ЗАДЪЛЖИТЕЛНО карам клиентите да ми звънят, без значение дали ще работим заедно. В крайна сметка, това си е показване на уважение към другия.
Когато те е срам да питаш за снимки про боно...
 |
| Източник: solitaryit.com.au |
Най-глупавото в цялата ситуация е, че нямам нищо против да работя про боно. Стига да ме попитат в прав текст. Когато питаш за ЦЕНА е повече от нормално да получиш такава, особено ако става дума за услуга. Няма нищо срамно в това да попиташ:
"Така и така, имаме събитие еди-къде-си, имате ли възможност да дойдете и да го заснемете про боно? Ние после обещаваме да ви дадем копирайт.".
Кратко, точно и ясно. Защото цената за професионалните услуги си е като за такива, не може да се очаква от някого да работи почти без пари. По-добре да направя нещо ей така, защото ми харесва и съм решила да помогна, отколкото да говорим за символично заплащане.
За десерт - малко плът
 |
| Източник: ThingLink |
Ей те такова чудо не очаквах - най-вече защото изобщо не снимам голо тяло (има много колеги, които се занимават с това, но аз не съм от тях). Затова с възможно най-професионален тон (тъй като младежът нещо не беше много в час, въпреки неимоверното желание да покаже плът пред обектива) обяснявам, че не се занимавам с подобна фотография. Пичът обаче по гръб не пада и продължава да обяснява как, цитирам, "искал да се снима с какички"...
Хората са казали - вземи си кака, да те отрака... пред обектива де...
Та пратих го този да си търси друг колега, който да му уйдиса на акъла и случаят остана като един от най-куриозните.
В заключение
В горните редове, драги ми читателю, ти разказах само най-откачените, най-неприятните и най-смешните образи, които съм срещала досега. Това обаче далеч не означава, че всички клиенти са такива. Слава Богу, българите се променят като манталитет (ама много бавно), така че има и доста нормални клиенти - които поне имат доблестта да се обадят, дори и да са решили да не ползват услугите ти и на които им е ясно, че твоето време също е ценно.
Обаче анекдотичните случаи си заслужават да видят бял свят. Обзалагам се, че ще има още - защото в някои случаи, особено ако си фриланс фотограф, клиентът невинаги е прав.
No comments:
Post a Comment