Ново начало

Източник: alba call center

От време на време, драги ми читателю, ме хващат лудите и решавам да пиша - ама не да пиша такива постове, а да разкажа история. 

Ето един такъв момент. Публикувам този разказ по молбя на приятелка :) 

Искаш ли да чуеш историята? Слушай тогава:

Зъъъъъър! Зъъъъър! Зъъъъър!

Някъде, все още дълбоко в селенията на Морфей, дочух досадно звънене.

Зъъъъъър! Зъъъъър!

Интересно какво ли беше точно? Отворих едно око и погледнах по посока на нахалния звън. Оказа се моят стар червен метален будилник. Такива можете да видите само по картинките – с два метални звънеца и аналогов циферблат със стрелки. Истинска антика! Направо за някой антикварен магазин. Обаче само той е достатъчно досаден, за да може да ме събуди. И достатъчно здрав, за да издържи неколкократно хвърляне на пода. Случват се и такива неща, особено ако трябва да ставам за работа. Като днес.

Скочих от кревата и си траснах главата в таблата на леглото. Мразя да ставам рано, винаги съм мразила. Ама ми се налага, защото който не работи, не трябва да яде. Изключих омразния стар будилник, надигнах се от леглото и се затътрих към банята. Часът беше към шест и половина сутринта. Имах около час да се облека и да се подготвя за вълнуващия си график... на работничка в кол център.

Звучи малко като „работничка във фабричен завод“, нали? Ако ме питате мен, разликата не е особено голяма – и на едното място има експлоатация, и на другото. Само дето за да работиш във фабричен завод не ти трябва висше образование. Всъщност, и за кол център не ти трябва, така се оказа. Ама какво да правя като никаква друга работа не мога да си намеря. Все кол центрове, та кол центрове! И затова, в един хубав ден, и аз прекрачих прага на една лъскава бизнес сграда в новия квартал на София, известен на картата като Бизнес Парк. Колко е парк не знам, ама бизнес има отвсякъде. Пълно е с костюмирани дами и господа, които бързат насам-натам и говорят за акции, котировки и други подобни.

Моята работа е да вдигам телефона, да се обяснявам баааавно и спокойно с клиентите (въпреки техните очевидни психични отклонения) и да се опитам да им обясня, че за да имат интернет връзка все пак се налага да си пуснат рутъра. Да, имала съм много такива истории, особено ако съм нощен съпорт. Да, аз съм техническа поддръжка по телефона. Аутсорсинг на макс. А като се има предвид, че едно време завърших френска филология, направо да не повярва човек какво ми се налага да правя. При това не работя с френски, защото няма много такива клиенти. Оказа се, че сертификатът за ниво по английски ми изкарва парите. Какво да се прави, френските фирми си аутсорсват работата в бивши колонии, кодето френският е официален език.

Реално почти не работя с френски, но пък с американци често работя. Всеки ден поне по сто пъти. Там са двете крайности – или са страшно интелигентни, или са ужасно глупави. Може би така е с всяка нация, не знам, просто аз съм алергизирана към телефонни обаждания вече. Всеки път като чуя телефона да звъни, дори и да е моя собствен, се оглеждам за екрана на компютъра и се чудя къде ли ще ми се изпише сценария за конкретната ситуация. Дотам съм го докарала, а работя това само от шест месеца. Тръпки ме побиват какво ще стане, ако трябва да работя това с години... Не, надявам се да не разбера.

След като се облякох с редовния аутфит – тениска, дънки по мен и маратонки – грабнах чантата си и тръгнах към офиса. Когато живееш на края на света (сиреч в Люлин), половината ти ден минава в път. Моето свободно време, най-вече е в градския транспорт. Чета книги на телефона в автобуса, слушам музика в метрото и гледам смешни клипчета вечер. Днес ме чакаше почти десетчасова смяна – от девет сутринта до осем и половина вечерта.

Седнах в автобуса и отворих поредната книга за мотивацията. Харесват ми такива книги – много ми се иска да почна да мисля позитивно и изведнъж да дойде някаква фея и с едно махване на вълшебната си пръчица да превърне скапаната ми работа в работа-мечта и животът ми да потръгне по мед и масло. Ама такива неща стават трудно. Освен в приказките. Въпреки това, беше интересно да чета подобни книжки в автобуса. Хем убивам времето, хем се мотивирам за дългия ден в кол центъра.

Не че колегите са лоши, нищо такова, просто работата е досадна и изнервяща. Всички се изнервяме – това е нормално след десетия клиент, който няма представа какво точно е уеб браузър или защо не е много умно да цъкаш на рандъм мейли. Просто на човек му омръзва да мели като латерна. Мразех си работата, нямаше спор. И живота си мразех, особено оная част от него, която включваше сметки, наеми, малоумната ми хазяйка и съседите от горе, които обичаха да чистят в неделя сутрин.

Казвам се Ирина, което в 2017 звучи така, все едно майка ми ме е кръстила Методийка. Сега са модерни други имена - Виктория, Мария, Никол, София. Едно време майка ми много харесала „Тютюн“ и решила да ме кръсти на любимата си героиня. Уви, бях на 27 и животът ми далеч не беше толкова вълнуващ като този на Ирина Морева. От работа, в квартирата, от квартирата – на работа. Събота излизам с приятелките и толкова. Веднъж месечно се връщам обратно при нашите, в Търново, че да се видим, да си поговорим и да ми понатякват малко няма ли вече да се омъжвам. Ами няма, поне не докато не разбера какво да правя със себе си в тоя живот. Затова срещите ни са кратки и само веднъж месечно. Обичам ги, но много ме дразни, когато се опитват да се месят в живота ми.

В него няма драма, но и романтика няма много – малко преди да си намеря тази работа, моичкият се изнесе. Не искал бил да се обвързва. Прав му път! Ние от отдавна живеехме като съквартиранти. Изтрябвало ми е да пускам пералнята с мръсните му дрехи или да му давам пари да ходи с приятелите си на кръчма. Бившият ми приятел, Никола, нямаше работа. Все нещо не му изнасяше – или смените са гадни, или му е под достойнството да работи нещо подобно. Ама той е творческа личност – вече трета година мотае една дипломна работа. Учи режисура и мечтае да е следващият Спилбърг или Тарантино. Само дето те на са лежали на дивана, чакайки невероятните продуценти да почукат на вратата и да ги молят да работят с тях. Нашите така и така не го харесваха. Ама аз тогава исках да съм много арт, ню ейдж и прочее. Защото момчетата в София не са като тия в Търново, дето през седмицата бачкат в офиса на Мтел, а събота и неделя варят ракия с дядо на вилата. Както и да е, радвах се, че ми се махна от главата.

Прекрачих прага на офиса и се настаних на своето бюро. Бюро е силно казано, защото го деля с една колежка – на всяка се падат по приблизително седемдесет сантиметра, колкото да се разположи монитор, клавиатура и евентуално по някоя чаша вода. Това е кол център, а не спа курорт. Тук се работи, „като пчелички“, както обича да казва нашата тиймлийдърка Габриела, или като концлагеристи, както бих казала аз. „Арбайт махт фрай“ е писало на входа на Аушвиц. Ако това беше вярно, аз щях да съм свободна като птичка. Обаче вместо това постоянно ми режеха от заплатата. Кофти „пърформънс“ съм имала! Любопитно как, при положение че аз говоря най-спокойно с дебилните ни клиенти и мога да се оправя дори с най-досадния човек. Доказала съм го неколкократно. Обаче не – щом като Габриела е казала, че не ставам, значи не ставам. Точка по въпроса.

Поздравих колегите машинално, повечето от тях все още бяха на смяна – нощната смяна при това – и изобщо не им беше до мен, и се настаних зад бюрото си. Пуснах служебния компютър и по навик проверих съобщенията от вътрешната ни поща. В пощенската ми кутия се мъдреше мейл от Габриела. Мейл, от който повяваше сибирски студ. Зачетох и започнах бавно-бавно да се смразявам като ледена висулка. Викаше ме на среща, гадината. Погледнах часа на пращане – седем и три сутринта, изпратено от служебния компютър. Какво, тя спеше ли изобщо? Може би, някъде под бюрото в кабинета си, държеше някой стар разкован ковчег и подремваше малко, докато ние се „трудим като пчелички“. Или пък спеше провесена от луминисцентната лампа на тавана, кой знае?

В мейла се казваше да отида в кабинета й веднага след като го видя и аз послушно тръгнах натам. Нямаше смисъл да отлагам. Колкото по-бързо приключехме с тази работа, толкова по-хубав щеше да е денят ми. Не можех да кажа, че я понасям. Всъщност, изобщо не я понасях, а май омразата ни беше взаимна. Тя смяташе, че не ми е мястото тук, аз бях напълно съгласна. Но за момента нямах друга по-добра алтернатива. Не можех да се съглася обаче с нейното мнение, че съм напълно некадърна.

Кабинетът на Габриела се намира в дъното на коридора, при мениджърите. Тя много се натиска да стане една от тях, ама на – на 30 години е вече, работи за фирмата от пет и все още е само тиймлийдър. Интересно, какво ли мислеше за собствения си пърформънс? Щорите на стъклените врати бяха затворени. Лошо. Ще се лее кръв значи.

Отворих вратата и Габриела се ухили хищно. Като акула, която току-що си е намерила вечеря и тази вечеря очевидно бях аз.

-  -Здравей Ирина, дойде ли на работа вече? – попита тя с тон, който казваше „как можеш да закъсняваш“ и „не си достатъчно старателна“.

-  -Дойдох веднага щом видях мейла ти – свих рамене аз и се настаних на стола пред бюрото й.

От какъв зор да правя като нея и да идвам два часа по-рано? Очевидно подобно поведение не й е донесло много дивиденти. Аз не се натисках да се издигам в кариерата тук. Стигаше ми поне веднъж да ми изплатят цялата заплата, и на толкова щях да се зарадвам.

-  -Предполагам, знаеш за какво ще си говорим – започна тя делово.

-   -Всъщност нямам никаква представа – невинно отговорих аз.

Габриела ме стрелна със змийските си очи. Трябваше да й го призная, красива беше – особено като се има предвид, че само единия външен вид й оставаше. В момента, в който си отвореше устата и веднага си личеше, че е злобна кучка. Точно в този миг тя го доказа, като пусна от компютъра си запис. Мой запис на разговор с клиентка. В който наричах клиентката „тъпа крава“ и й затварях телефона с трясък.

-  - Имаш ли нещо да кажеш в своя защита? – вдигна перфектно изскубаните си вежди тя. – Или сама ще напишеш молбата си за напускане?

-  - Това е третият разговор в продължение на десет минути с тази клиентка – опитах се да обясня аз и същевременно да запазя самообладание. – Обяснявах й, че трябва да включи компютъра си, ако иска да го ползва, но тя отказваше да разбере. И звъня няколко пъти да ми дообясни, че за тия пари, за които го била купила, щяла да си купи кола. Накрая просто не издържах. Щом като си намерила това, прослушай и другите. Да видим как щеше да реагираш ти.

Габриела изпука кокалчетата на пръстите си. Мразя това – хем ме изнервя, хем ме дразни. Все едно ей сега ще стане да ме набие.

-  - Не е важно как бих реагирала аз – започна тя с менторски тон, - а как си реагирала ти. Нужно ли е да ти обяснявам, че това е недопустимо за наш служител? – тя се наведе към мен – Ирина, от месеци се застъпвам за теб пред мениджърите, заклевам им се, че ще си подобриш пърформънса, но с тази издънка се опасявам, че не мога повече да те покривам. Та, отново те питам, сама ли ще си напишеш молбата за напускане, или да ти пусна една стандартна бланка?

-  - Вече съм я написала, скъпа – изгуках аз и станах да си вървя. – След половин час ще бъде на бюрото ти. Напускам, считано от днес. Предполагам нямаш нищо против!

Фръцнах се и треснах вратата на кабинета под сбърчения от учудване нос на Габриела. Може би беше очаквала, че ще се моля, ще се заклевам в какво ли не, че ще се справям по-добре. Така й развалих удоволствието. Върнах се на бюрото си и пуснах за печат съответната бланка. Колегите ме изгледаха с интерес, но не можеха да прекъснат разговорите си, че да ме питат. Можеха да си поговорят с мен едва в обедната почивка, но до нея имаше още три часа. А аз щях да се помотая, за да им разкажа.

Докато молбата за напускане се печаташе се замислих какво ще правя сега. Считано от този момент вече нямах работа, а имах сметки за плащане. После претеглих плюсовете и минусите. Мразех тази работа! От дън душа! Сега искрено се радвах, че цялата мъка приключи. Имаше дни, в началото, когато съм ревала с часове след като се върна от работа. Защото тогава все още ми пукаше какво мисли Габриела за работата ми. Тогава НАИСТИНА исках да си подобря резултатите, да бъда добра в онова, което правя. После си казах, че здравето ми е далеч по-важно от нейното мнение. Не знам защо толкова много ме мразеше, но беше факт – няма как да е намерила точно този разговор при представителна извадка. Вероятно стои по цели нощи в кабинета си и прослушва записи, или пък има някоя от онези, шпионските програми и търси по конкретни думи. Радвах се, че вече няма да има значение.

Когато хартийката се разпечата, написах данните си, подписах се и я връчих на Габриела за подпис. Бланката беше напълно стандартна – просто имаше страшно много напускащи всеки месец. При това не само от нашия екип, а и от другите. Чудно защо ли...

-  - Тъй като молбата ти е в сила от днес, няма защо да започваш работа –сухо отбеляза Габриела, след като прибра хартийката в един класьор.

-   - Няма, не се тревожи – отвърнах аз. – Лека работа и сбогом!

Като че ли мечтата на живота ми беше по цял ден да слушам разни глупости. Върнах се обратно на бюрото си и видях, че общият чат мига. Имаше ново съобщение. Реших да седна да го прочета преди да си тръгна. Поне да се посмея малко. Когато не сме в почивка, често имаме твърде малко време да си говорим, затова екипът има общ чат. Там си приказваме, между разговорите, за да не пречим на колегите, които трябва да говорят по телефона в момента.

„Дракона ли те изрита?“ гласеше съобщението от Милена, съседката ми по бюро.

„Сама напускам“ натраках аз в отговор. „Реши да ме изрита заради оная тъпа крава, но на мен ми писна от подобни. Ще си търся късмета другаде.“

От всички колеги заваляха вдигнати палци и усмивчици, сигурен знак, че подкрепяха изцяло моето начинание. Бях им разказвала за оная тъпа крава и всички бяха на моя страна. Затова им благодарих за съвместната работа, пратих няколко емотикончета с целувки и се заех да събирам малкото си вещи.

На бюрото не държах почти нищо, но не исках нищо да остане за бъдните поколения. Затова натъпках чашата, тефтера и лепкащите листчета в торбовидната си чанта и се запътих към изхода.

Целият ден беше пред мен, а аз нямах представа какво да го правя. Затова, противно на всякаква логика, се запътих към една сладкарничка на Графа. За да отпразнувам бъдещия си успех, както се казваше в една от книгите за сутрешно четене, или за да отпразнувам деня, в който повече никога няма да видя Габриела. Омръзнало ми беше от всичко свързано с нея.

Сладкарничката се намираше малко преди Славейков и аз с кеф си поръчах шоколадова торта. На пук на всички диети, на които се подлагах откакто Никола ме заряза. Просто исках да си изясня какво ще правя, а за това ми беше нужна солидна доза шоколад.

Извадих тефтера от чантата си и пуснах приложението на Jobs.bg на смартфона. Нямаше смисъл да се помотвам. Колкото по-бързо започнех да подавам CV-та, толкова по-скоро щяха да ме извикат на интервю за работа. Имах известно количество пари, спестени от заплатата, но ги пазех за да си купя и аз, най-сетне, кола. Не за да джиткам из София, това излиза много скъпо, а за да мога да си ходя у дома и да се разхождам през уикенда. Обичам да шофирам, но за да се отдам на това си хоби, трябва да има какво да карам. Сега тези пари май щяха да влязат в бюджета.

Започнах да описвам текущите си разходи в тефтера: наем – 700 лева, ток и вода – още 300. Дотук 1000 лева хвръкнаха. Освен това за храна щяха да ми трябват поне още 400. Да, можех да издържа само два месеца без работа. Дотогава, ако трябваше, щях да си подавам документите за всичко, което ми падне. Само че този път нямаше да се хвърля на първата работа, която ми се изпречи пред очите. Щях да си избирам. В крайна сметка, какво толкова можеше да се случи? Светът не беше свършил. Най-много да се върна при нашите в Търново и да започна работа като секретарка в строителната фирма на вуйчо Драган.

Взех си второ кафе и още едно парче торта. Дали наистина исках да се върна обратно и цялата рода да ме сочи с пръст? Не, в никакъв случай! Щях да си намеря работа, със сигурност. Не съм момиченце на 19, което няма никакъв трудов стаж. Аз бях зряла жена на 27, с разностранен опит и висше образование. Все трябваше да има нещо и за мен.

Започнах настървено да прехвърлям обявите за работа. Имаше две-три за секретарка, с добра заплата, една за личен асистент на мениджър (звучеше страхотно) и една за раздавач на флаери. Да, май нямаше много голям избор за момента. Подадох документи за трите позиции (без тази за флаерите) и се възнаградих с тортата. Платих сметката и излязох от сладкарничката окрилена.

Така, имах два месеца да изградя живота си така, както на мен ми харесва. Дотук бях с тъпата работа, която просто да ми плаща сметките. Трябваше ми нещо по-интересно, вдъхновяващо, вълнуващо, нещо, което да е по специалността ми или поне свързано с нея. Време беше за ново начало.

Прекарах следващата седмица в чистене на квартирата – учудващо е какво прави човек, когато има свободно време в излишък. Само за три дни успях да излижа цялото жилище (то така и така се състоеше от кухня, хол-спалня-дневна и баня), а след това дори да подредя и сортирам всички боклуци, които бях успяла да натрупам през последните няколко години. С огромен кеф изхвърлих няколко забравени вещи на Никола. Той така и не се върна да си ги вземе. Както пишеше в книгите – искаш ли да си подредиш ума, първо подреди около себе си.

Времето минаваше, а аз не получавах обаждания. Никакви, нито дори за секретарка. Гледах в Jobs.bg, обявите вече бяха изтекли. Значи скоро трябваше да ми се обадят. Въпреки това не спрях с подаването на документи, дори си оправих профила в LinkedIN. Все още обаче нямаше нищо. Когато в събота сутринта ми се обади Силвия за ежеседмичната среща на женската банда, вече ме беше хванала параноята.

-  - Не мога да си намеря работа – побързах да се оплача аз. – Имам чувството, че ще се върна при нашите и ще прекарам остатъка от живота си вдигайки телефона във фирмата на вуйчо Драган.

Силвия се смя дълго време. Толкова дълго, че оставих телефона на масичката в хола и гушнах една възглавница. Тя е много забавен човек, но способността й да намери смешното и в най-гадната ситуация ме вади от равновесие.

- - Ей, депресарке, къде се изгуби? – провикна се тя след около пет минути. – Не си на работа само от седмица! Стига си се сдухвала!

Взех отново телефона и продължих с оплакванията:

-  - Да, ама имам пари само за два месеца. Най-много. Какво ще правя, ако не си намеря работа дотогава?

-  - Стига си го мислила – успокои ме приятелката ми. – Кой не спираше да мрънка, че работата не му харесва и иска нещо по-различно? Ето ти възможност да промениш нещо! Хайде, идваш ли с нас, или не?

Замислих се – в крайна сметка ако си останех вкъщи щях само да си мисля за липсата на работа и евентуалното разорение, което ме грозеше. Хич не ми харесваше като идея.

-   - Къде ще ходите? – попитах аз.

-   - В „The Shots“, къде другаде? – учуди се тя.

В това заведение се бяхме запознали – аз, Силвия и Маргарита – три първокурснички от провинцията, дошли в големия град и запленени от нощния живот. Тогава не познавахме никого и съвсем естествено се сдушихме – да се браним от напористите мачовци, за които клубовете са естествена среда. После, приятелството прерасна в размяна на сешоари и буркани от вкъщи и накрая, от втори курс нататък, се оказахме съквартирантки в общежитието. Харесваше ни, беше ни забавно заедно, винаги имахме какво да си кажем. След като завършихме продължихме да се виждаме – и почти винаги отивахме да разпуснем в „The Shots“. Заради многото спомени, относително евтиното пиене и хубавата музика.

-  - Да, вярно – отговорих аз. – Извинявай, съвсем съм изтрещяла.

- - Няма нищо, мила – отговори ми тя. – Чакаме те пред заведението точно в девет. Ще дойдеш, нали?

-   - Много ясно – отвърнах аз и затворих телефона заредена с нови сили.

Реших да прекарам остатъка от деня в грижи за себе си – прическа, лак на ноктите, подходящия аутфит (обожавам тая дантелена червена рокля) – и в девет вечерта вече чаках пред заведението. Маргарита и Силвия още ги нямаше, което беше странно. Те никога не закъсняваха. Повъртях се малко пред входа под неодобрителния поглед на бодигарда, но никой не дойде. Тъкмо се канех да звънна, когато телефонът ми иззвъня.

-   - Влизай направо вътре – весело надвика музиката Маргарита. – Имаме изненада за теб – и без да дочака слисания ми въпрос, просто затвори.

Нямах друг избор, освен да вляза. Дали пък не са ми купили кутия с бонбони Линд? Знаят, че ги обожавам.

Вътре в заведението беше сумрачно, като се изключат примигващите светлини, така че ми трябваше известно време да свикна с осветлението. После видях, че Марги ми маха. Бяха прави до една маса. И не бяха сами – всяка беше довела гаджето си. Мамка му! Какво, това нарочно ли е? Знаят, че Никола ме заряза и сега ще ми го натякват? Не, те не са такива кучки. Тогава защо? Запътих се натам на високите си токчета и се псувах на ум, че се съгласих да дойда.

- - Това е Димитър! – надвика музиката Силвия и ми посочи симпатичен млад мъж, горе-долу на моите години. – Със Сашо са колеги във фирмата.

Ръкувахме се леко неловко с въпросния Димитър. Явно той се чувстваше също толкова неудобно, колкото и аз. Гаджето на Силвия, Александър, беше уеб дивелъпър – страшно престижна и много търсена професия в момента. Още нямаше своя фирма но изкарваше добри пари. С Марги често подкачахме Силвия, че след като е хванала златната рибка, значи скоро ще има и бяла рокля. Тя обикновено махваше с ръка, че са модерни хора и вероятно ще живеят на семейни начала. Обаче всички знаехме, че се надява да й предложи. Коя жена не се надява, всъщност?

-  - Значи и ти си в ай ти сектора? – реших да се опитам да завържа разговор.

-   - Да, със Сашо сме съседи по бюро – усмихна се той.

Признавах, че е привлекателен. На фона на моя кльощав интелектуалец, Никола, този беше много симпатичен. Висок, атлетичен, с интелигентно лице. Като се замисля, покрай Никола доста от критериите ми за мъжете силно се занижиха...

-  - Какво работиш, Ирина? – зададе той уж невинен въпрос, но мен нещо ме жегна.

-  - Ъм, ами, аз... в момента се оглеждам за по-перспективна работа – опитах се да избегна въпроса аз.

-   - Ще си намериш нещо като за теб – окуражи ме той.

Вечерта мина в шеги и закачки, а с него не си разменихме повече реплики. Мъжете имаха какво да си кажат и по едно време се оттеглиха на бара като по команда и ни оставиха сами.

-   - Е, какво ще кажеш? – сръга ме Силвия. – Не е ли страхотен?

-   - Много даже, но не схващам накъде биеш.

-  - Как накъде? – обади се Марги. – Той е точно като за теб: стабилен, с доходи, интелигентен. Дори е от София. Техните имат вила в Бояна и три апартамента. Представяш ли си?

-  - Абе вие много сте го проучили – изхилих се аз. – И откъде такава информация?

-   - Сашо го подпита. Оказа се, че гаджето му го е зарязало преди месец. Казвам ти, идеален е за тебе! Пробвай се!

-   - И какво се очаква да направя? – изръмжах аз и погледнах към тримата мъже, които очевидно си прекарваха чудесно. – Да му се предложа на тепсия ли? Или да му дам някой жартиер?

-    - Не, просто му остави я Фейса, я телефона си. Какво толкова? – не спря да настоява Силвия.

Какво толкова, наистина? Него си го биваше. Защо пък да не опитам? И аз не съм за изхвърляне. Това, че един псевдоинтелектуалец не можа да го разбере две години и половина не ме прави по-малко жена. За пръв път открих, че май изнасянето на Никола наистина ме е засегнало. Все едно не съм достойна за него. Защо пък да не видя дали пък този Димитър няма да ме хареса?

Когато мъжете се върнаха, ние с него си разменихме телефоните. И Фейсбука, и още куп контакти. Той ми повика такси и ме настани в него. Да, малко кавалери бяха останали, а на мен не ми се беше случвало да попадам на много такива екземпляри. Никола смяташе, че трябва да съм благодарна за съществуването му и съм длъжна да му угаждам. А този – точно обратното. Не можех да кажа, че не ми харесва да ме глезят.

По пътя обратно към Люлин си мислех, че би било хубаво да изляза с него. Да видим какво ще стане. Така, поне едно нещо започна да се оправя... Извадих телефона от чантата си и по навик пуснах приложението на Jobs.bg. Ей така, на майтап. Най-отгоре, най-последната обява беше от рекламна агенция. Търсеха си хора с добра езикова култура и креативен дух. Опитът при работа с хора и говоренето на повече от един език се водеше предимство. Тъкмо като за мен! Подадох си документите направо от телефона и стиснах палци да ме повикат на интервю. Винаги съм искала да работя на подобно място. Там е престижно, плащат относително добре и работата е интересна. Прекрасно! Май тази вечер се очертаваше повече от хубава.

Прибрах се вкъщи малко след полунощ и сънувах как Димитър ме кани на обяд на следващия ден. Да, май наистина много го бях харесала. На другия ден станах по първи петли, някъде към 11, и си направих палачинки. Бях си го заслужила. В крайна сметка, вчера бях направила крачка към новото начало. Реших днес да се отдам на друга страст, да си направя хубаво ядене, да се пльосна на дивана и да си чета книжки. Ей така, защото мога и защото ми харесва.

Тъкмо се бях зачела и телефонът ми иззвъня. Погледнах номера – вярно беше Димитър. Какво, аз да нямах някакви пророчески сънища?

-  - Здравей – започна той след като вдигнах. – Опасявах се, че няма да ми вдигнеш.

-   - Глупости – изкикотих се аз като гимназистка. – Защо да не ти вдигна?

-  - Ами, знам ли, може да си на среща с някого – започна да разсъждава той.

-   - Да бе, ти вчера не чу ли, че моят ме заряза?

Той изхъмка.

-  - Явно е било много шумно. Момиче като теб заслужава само най-доброто. Онзи кретен просто не е знаел какво изпуска.

Изкисках се – беше клише, но ми беше приятно. Да не би да беше решил да ме кани на среща? Не че щях да го отрежа...

-  - Абсолютно съм съгласна, той беше кретен, но да не говорим сега за него. Не искам да си развалям деня.

-   - Права си. Виж, аз ти се обадих да те поканя на обяд, ако не си заета разбира се. Какво ще кажеш? – изстреля въпроса на един дъх той.

Не си губеше времето. Аз пък нямах никаква причина да отказвам, така че набързо се уговорихме да се срещнем на Витошка след два часа. Щеше да е малко късен обяд, но какво пък? Поне ще си поговорим, ще се опознаем. Да видим какво ще стане.

Облякох се по-старателно от обикновено и отидох. Мястото на срещата беше „Щастливеца“ на Витошка. Оказа се, че той се е обадил да запази маса на втория етаж. Няма да лъжа, хареса ми. По време на разговора разбрах, че е много по-интелигентен и с интереси надхвърлящи клишето за ай ти специалистите. Приятно ми беше да си говоря с него и дори започнах да се чудя какво ще стане по-нататък. Толкова ми беше приятно, че и трици да ми бяха дали да ям, пак щеше да ми е добре. Иначе храната беше страхотна.

Когато му споделих за новата работа и за надеждите си, той ме окуражи.

-   - Естествено, че ще те наемат – каза той и ми се усмихна. – Ти си невероятна! Сигурен съм, че ще те викнат на интервю.

Хм, дали наистина съм невероятна? Никола винаги се опитваше да ме натика в калта – може би защото сам беше в калта и искаше да си има компания. Този беше съвсем различен.

Разделихме се с обещание да се срещнем по-късно през седмицата. Димитър ме увери, че би му било много приятно да се видим отново и аз нямах нищо против.

Излязох от „Щастливеца“ окрилена и се зачудих дали пък някой от похватите на книгите ми от автобуса не е сработил. Все пак за седмица се сдобих с невероятна оферта за работа (вярно, не ме бяха викнали на интервю още, но много ми се искаше да вярвам на Димитър) и започнах да се срещам с чудесен мъж. Силвия беше права – беше страхотен. Бух търсила такъв екземпляр още откакто дойдох в София, но уви, не беше се намерил. Сега ми беше в ръчичките и очевидно сам искаше да се срещаме.

Сякаш уволнението от кол центъра е отключило късмета ми. Знам ли, възможно е – толкова си мразех работата, че всичко в деня ми се въртеше около това. След като се разкарах от омразната работа, сякаш светът ми се промени. Права беше майка ми, дето вечно ми натякваше, че в тая работа няма никакво бъдеще. Ама тогава сама не го виждах. Виждах само парите, които ми плащаха наема. Пари, които тя изкарваше за два месеца в администрацията.

Запътих се към квартирата в Люлин с мисълта за розови облаци и звънчета. Тоя живот май почваше да се оправя. Погледнах отново приложението на Jobs.bg – обявата беше изтекла. Значи оставаше да видим дали ще ми се обадят. Прекарах вечерта с купа спагети в скута, гледайки любими сериали на компютъра. Това ме успокояваше. Преди да си легна, си пожелах да получа работата. Какво пък, да видим дали ще стане.

В понеделник се събудих към девет, с твърдото намерение да направя нещо за работата си. Станах, пуснах компютъра и реших да си напиша домашното. Проверих сайта на агенцията, прочетох за скорошните им проекти. Все пак трябваше да съм информирана.

Към два следобед вече започнах да се изнервям – защо не ми се обаждаха? Колкото и да се опитвах да се убедя, че ще се обадят по-късно, някакво гласче ми нашепваше, че ако не се обадят днес, значи няма да получа работата. За да се разсея, реших да отскоча до кварталния магазин. Свършваха ми зеленчуците.

Речено-сторено. След има-няма десет минути вече избирах домати за салата. Точно тогава, помъкнала в едната ръка пакет кори за баница, а в другата с плик домати, телефонът ми започна да звъни. Непознат номер.

-  - Здравейте, с Ирина Иванова ли разговарям? – попита ме направо женски глас.

Дамата от другата страна на връзката звучеше доста намахана.

-   - Да аз съм – потвърдих със свито сърце.

Нямаше за какво друго да ми се обаждат.

-   - Бих искала да Ви попитам, дали ще Ви е удобно да дойдете на интервю при нас утре в девет сутринта?

-    - Аз... разбира се, разбира се! Къде трябва да дойда?

-    - Ще Ви изпратя адреса като есемес. До утре!

-    - До утре!

Бяха ми се обадили! Най-накрая! Заподскачах като малко дете из магазина и си взех една бутилка вино. Да празнувам бъдещия си успех. После се върнах в квартирата и прекарах два часа на телефона с Марги и Силвия. Те ми дадоха разни съвети за интервюто утре, дори ми избраха дрехите. Остатъка от деня прекарах във водене на бележи по собствената си автобиография, сайта на фирмата и основната й дейност. Когато си легнах, бях повече подготвена за това интервю за работа, отколкото за който и да е изпит по време на следването.

На следващия ден се събудих сама, без помощта на будилника. При това в шест сутринта, това ми се случваше само в изключителни случаи, от порядъка на земетресение или ураган. Скочих, облякох се и хукнах към спирката на 108. Щях да направя всичко възможно да съм на линия по-рано от необходимото. Марги и Силвия ми бяха наредили да облека единствения си елегантен костюм – черна пола и сако. Не го бях носила от дипломирането, но пък затова все още ми ставаше. Определено с коса на кок и тънки високи токове, изглеждах като бизнес дама. Адресът на фирмата беше на Шипка, някъде близо до Ректората. А дотам имах повече от час.

През това време си преговорих всичко от предишната вечер. Много се надявах да ме вземат. През целия път си представях колко би било хубаво да ме вземат на работа. Идеята да правя нещо креативно, да имам различна задача всеки ден и да ми пращат добре за това ми действаше опияняващо.

Бях прекарала твърде много от времето си в работа просто заради парите. Това е ОК, когато си на 18 и тъкмо навлизаш в живота. Работила съм така по морето – била съм сервитьорка, работила съм в пицария (правех пиците И сервирах). После бях продавачка в мола (звучи супер, обаче плащат зле), после секретарка (там ми харесваше, обаче фирмата фалира). Всеки път когато си търсех работа се ръководех не от онова, което искам, а от онова, което мога да намеря. Исках поне веднъж в живота си да опитам да работя онова, което ми харесва. Поне да опитам, а не да се чудя на стари години къде е отишла младостта и като ме питат внуците дали съм следвала мечтите си да им кажа, че съм била разумна. Човек трябва да прави грешки, докато е млад, така обича да казва майка ми. Тогава имаш и време да ги поправиш, и ги понасяш по-леко. На стари години се правят много по-големи грешки и от тях боли много повече.

Слязох на метростанция „Софийски Университет“ и се насочих към указания адрес. Оказа се онази красива къща с цъфналата уистерия, която всеки път заглеждах от автобуса на път за Студентски. Позвъних, отвориха ми и не след дълго стоях пред елегантна жена с прическа и грим и много, много красив бизнес костюм. На възраст беше може би колкото Габриела.

-  - Вие трябва да сте Ирина, нали? – попита тя и си погледна часовника. – Подранили сте.

Часът беше към осем и половина. Наистина бях подранила, но това беше идеята.

-   - Да, исках да съм сигурна, че ще дойда навреме. Знаете как е с градски транспорт - обясних аз.

-   - Далече ли живеете? – попита тя.

-   - В Люлин, но съм относително близо до метрото – побързах да отговоря аз.

Само това оставаше, да ме разкарат само защото живея далече. Не, нямаше да го позволя.

-   - Тъй като вие сте първа за интервю днес, нека да започваме – подкани ме жената и ме въведе в кабинета си.

Колко красиво място! Модерно обзаведено, с много цветя, шарени тапети и красиви фотографии по стените. На бюрото й, за разлика от това на Габриела, се мъдреха някакви скици. При бившата ми шефка имаше само папки с документи, колко скучно! Настаних се на тапицирания стол и отново си пожелах да ме вземат.

-   - Вашата кандидатура беше безспорно една от най-уникалните – започна дамата срещу мен. – Впрочем, аз съм Аделина, но можете да ме наричате Ади. Името е много дълго.

Аз кимнах и се усмихнах, надявайки се, че „уникална“ е синоним на „интересна“, а не на „откачена“.

-    - Е, Ирина, кажете – какво Ви води при нас?

Аз започнах да изреждам доводите, които си бях написала вчера (колко се интересувам от този бизнес и други подобни), но Аделина вдигна ръка и ме накара да млъкна.

-  - Вижте, тук сме рекламна агенция – започна тя леко раздразнено. Клишетата ги измисляме ние. Кажете истината, никой няма да Ви изяде.

Аз я погледнах така все едно ми беше казала да скоча гола през балкона.

-  - Напълно съм сериозна – кимна тя, видяла изражението ми. – Просто кажете истината. В този бранш се цени неконвенционалното.

И аз така и направих. Обясних как винаги съм си мечтала да работя нещо креативно и как винаги се е налагало да работя нещо, просто за да плащам сметките. Разказах за опита си в кол центъра (но все пак пропуснах да спомена, че мразех всичко в тази работа) и обясних, че съм попаднала на обявата една вечер съвсем случайно (като пропуснах да спомена, че съм била пияна към момента). Завърших с идеята, че тази обява е била знак от съдбата. Аделина се засмя. Искрено и лъчезарно.

-   - Браво! Точно това търсим при нас! Имате дарба да разказвате и определено можете да го правите добре. Историята е и забавна и поучителна, а ние тук търсим точно това! – тя шеговито ми се закани с пръст. – Знам, че спестихте някои детайли около напускането си на онзи кол център, но нас това така или иначе не ни касае.

Стиснах палци и си пожелах да ме вземат. Всичко в този офис ми харесваше – и шарените цветове, и личните бюра (аз никога не съм имала свое), и мястото, и прекрасната атмосфера.

-  - Не съм съвсем сигурна – продължи Аделина, но аз я чувах някъде от далече, - но мисля, че Вие сте онова, което търсим в момента. Нямате опит в бранша, но това се учи, а съдейки по историята Ви, Вие сте точно човека за нас. Тук разказваме истории, а Вие определено го умеете!

Тя стана и аз станах заедно с нея. Стиснахме си ръцете и тя добави:

-   - Има още три интервюта за днес и не мога да Ви обещая нищо конкретно, но най-късно до вдругиден ще Ви се обадим с финално решение. Удобно ли ще е?

Аз закимах като онези кученца-играчки.

-   - Разбира се, разбира се!

-   - Тогава, до вдругиден! – усмихна се тя и ме изпрати до вратата.

Излязох от къщата с уистерията със смесени чувства. Мястото много ми харесваше, работата много ми харесваше. Хората, особено тези, които видях, също ми харесваха. Никога досега не съм имала началник, който да настоява да го наричам по малко име. Идеята беше нова за мен и много ми харесваше.

Но дали щяха да вземат мен? Все пак аз нямах опит в тази сфера, при това никакъв. Ами ако имаше някой, който да има опит? Щяха да вземат него. Спомних си интервюто за работа за кол центъра. Всички ме гледаха злобно, а Габриела се държа безкрайно надменно, все едно искаше да ми покаже колко съм жалка. Помня, че тогава много се радвах като ме одобриха. Обаче само защото на интервюто ми бяха казали, че едва ли не не ставам. Ако знаех за каква работа става дума, нямаше изобщо да се наема. Ама за опита се плаща, както казва майка ми.

Запътих се обратно към метростанцията и се замислих: възможно ли е сега да ме бяха харесали? Заради опита и образованието ми, или заради „дарбата ми да разказвам“, както се изрази Аделина? Пожелах си, с цялото си сърце, тази работа и едно бюро в къщата с уистерията да станат мои.

Прибрах се вкъщи като в транс, но не казах на никого за интервюто. Дори на Марги и Силвия. Не исках някой друг да се надява вместо мен. Това си беше само мое. Казах на приятелките си, че са ми казали клишето, че ще ми се обадят. Те ме увериха, че ако не ме изберат, значи не знаят какво изпускат.

Следващият ден мина като в транс, дори не съм съвсем сигурна какво точно правих. Помня, че за да убия време, реших да правя дърпаната баница на баба. Не ми се ядеше много баница, но пък месенето на тестото и правенето на самите кори успя да ми отвлече вниманието от мисли за работата и колко много я искам. После гледах глупави сериали по телевизията...

Събудих се на дивана, завита с една жилетка. Сама, без будилник. Погледнах телефона си – часът беше осем сутринта и нямаше нови обаждания. Станах, минах през банята и се облякох с чисти дрехи. Обаче нямах намерение да прекарам деня в мислене за работата. Ами ако изобщо не ми се обадят? Тогава какво?

Затова реших да се разходя по магазините. Нямах много пари в брой, но пък поне щях да правя нещо. Обиколих центъра и след няколко часа се върнах в квартирата с един официален панталон и едно хубаво сако (бяха на промоция). Бях успяла да забърша и едни черни обувки на ток. Обещах си, че това ще е бизнес костюма ми за първия работен ден. Обаче часът минаваше три, а още никой не ми се беше обадил. Явно не ме бяха избрали...

Оставих покупките и отидох до кварталния магазин. Ако ме изберяха, щях да имам повод за празник, а ако ли не – щях да се самосъжалявам. И в двата случая имах остра нужда от шоколад, мезе и бутилка вино. В пристъп на импулсивност награбих любимите си бонбони Линд и тръгнах към вкъщи.

Едва бях прекрачила прага на квартирата, когато телефонът ми иззвъня. Хвърлих торбите на масата в кухнята и побързах да вдигна, без дори да проверя кой се обажда.

-   - Здравейте Ирина – дочух аз гласа на бъдещата си (надявах се) шефка, - обаждам се във връзка със свободната позиция в нашата агенция.

Тъкмо се канех да измърморя нещо, когато тя изстреля:

-   - Поздравления! Вече сте част от екипа. Нали може направо на „ти“? – аз едва намерих въздух в дробовете си, за да се съглася и тя продължи - Работата е динамична и ще изискваме много от теб. Първият ти работен ден е идния понеделник. Тогава ще получиш бюро, служебен компютър и така нататък. Започваме работа в десет сутринта, постарай се да бъдеш точна. Ама какво говоря, ти ще бъдеш дори по-рано. Както и да е, исках да ти кажа, че нашият мениджър много хареса кандидатурата ти. Прекрасен ден и до понеделник.

След това тя затвори телефона и ме остави да стоя като тресната по средата на коридора. В полуотворената врата, с неприбраните покупки и безмерното ми учудване. Бяха ме наели! Бяха ме наели! Най-сетне си бях намерила работа, която харесвам, и за която щях да получавам подобаващо заплащане! Известно време стоях безмълвна по средата на коридора, а после започнах да пищя и да подскачам наоколо. Най-накрая, най-накрая!

После се опомних и побързах да заключа вратата, а след това се заех с приготвянето на прекрасна вечеря. Бях си го заслужила. Едва когато подредих пред себе си чиниите с пилешко филе, зелена салата и кекс, се обадих на Марги и Силвия. През следващите два часа пищяхме и се смяхме. Те се радваха за мен, а аз се радвах за себе си. Животът ми май най-накрая започваше да придобива вида, който исках да има. Затворих телефона и тъкмо нарязах филето на парченца, когато машинката отново започна да мрънка.

-   - Какво ли са забравили да ми кажат? – зачудих се аз и вдигнах без да погледна екрана.

-   - Здравей Ирина – дочух от другата страна гласа на Димитър, - знам, че звучи много глупаво, но имах усещането, че трябва да ти звънна точно сега. Искам да те поканя на вечеря утре, ако си свободна.

Станах от стола и безшумно се завъртях в кръг. Всичко се нареждаше! Как да не исках да изляза на вечеря с него?!

-  - Разбира се, че съм свободна! – отвърнах ентусиазирано аз. – Освен това имам повод за празнуване! – и му разказах за новооткритата си работа.

-  - Сигурен бях, че ще се справиш! – засмя се той от другата страна на линията. – Е, какво ще кажеш да те взема утре вечер в седем от дома ти? Съгласна ли си?

-   - Разбира се, лека вечер и до утре – изгуках аз.

Когато той затвори, започнах да викам от радост. Странно е как животът може да се преобърне само за няколко дни. Намерих си хубава работа, прекрасен мъж ме покани на вечеря, какво повече да искам? Изгълтах вечерята си на един дъх и се отдадох на гледане на любимите си филми. После събрах боклука в една найлонова торба. Нямаше смисъл да го оставям за утре, при положение че контейнерът беше точно пред входа на блока. Тъкмо бях стигнала до вратата, когато се сетих за нещо. Върнах се и грабнах стария червен будилник и го метнах най-отгоре в торбата. Вече нямаше да ми трябва. Той беше част от миналото ми, а аз щях сама да изградя своето бъдеще.