Първото ми интервю като писател

Първото ми интервю като писател. На английски, за да стигне до повече хора.

My first interview as an author 🥳 Special thanks to Lee Justice Hall for the opportunity. It has been amazing experience. Video below: 

https://youtu.be/FATZoFpSJPY 

What's in it? In Lee's own words: 

Bistra shares her inspirations and gives us a look inside the mind of a writer.  She is also a photographer.  So, she sees the connection that flows throw everyone who is in tune with his/her creative self.

If you know any poets or writers who may want to share some of their work, feel free to send them my email and this scheduler.

Email: doyourlifejustice@gmail.com

Interview scheduler:  ***Please write “PPP” beside your name, when scheduling***

https://www.supersaas.com/schedule/Do...

Once you’ve scheduled an interview, send me an email and I will set up the zoom meeting.  

Please, wear headphones for the interview, to minimize the feedback from the microphone.

#podcast #poetry #prosepoetrypitstop #writerinterview

Предай нататък (втора част)

Нечии ръце я дръпнаха силно и докато се усети, вече стоеше от другата страна на парапета. Обратно в света, където нямаше друга цел, освен да търка подове. Тя примигна. Пред нея стоеше момче, горе-долу на нейните години. Тъмнокос, тъмноок, висок. Приличаше на модел, поне на нея така й се видя. От ония момчета, чиито бащи ги глезят от раждането. Такива получаваха кола за осемнадесетия си рожден ден и собствено жилище в момента, в който влезеха в университета. В нейния клас в гимназията имаше поне пет такива мамини синчета. 

- Пияна ли си, те питам? – повтори той като не получи никакъв отговор. 

Тя просто поклати глава и преди той да успее да я хване, отново мина от другата страна на парапета. 

- Чакай! Какви ги вършиш? 

Той също прекрачи парапета и застана но нея. 

- Какво ти пука? На никого не му пука за мен! Махай се! 

Елица усети, че гърлото й се е стегнало и още малко и ще се разплаче. Не плачеше дори пред Роза и антуража й, сега ли беше намерила да плаче. И пред кого? 

- За какво ще скачаш? – попита я отново и се усмихна. - Ако те е зарязал, не си струва да му правиш това удоволствие! Хвани си по-готино гадже и го дразни! 

Тук вече сълзите от очите на Елица просто започнаха да се търкалят по бузите й. Стана й криво, не наистина няма за какво да живее. Нямаше кой да плаче ако я няма. Обаче на богаташите това им бяха проблемите. Всичко друго идваше на тепсия. А тя...

Момчето май разбра нещата погрешно, защото се ухили. 

- Ето, казвам ти, няма смисъл! Хайде, стига с тия глупости и да минаваме от другата страна! 

Той я побутна с пръст. Елица обаче се пусна и се наведе напред. 

- Не са глупости! 

- Добре, не са глупости – съгласи се момчето. - Ако ще скачаме, ще скочим двамата! 

Той също се пусна и се наведе напред точно като нея. Тя му хвърли поглед. Щеше да падне, само още малко да се наведе напред. За себе си не съжаляваше, нямаше смисъл, но на него за какво му беше? Отне й няколко минути преди да успее да попита:

- Ти пък защо ще скачаш?

- Как защо, нали ти ще скачаш? Скачам с тебе, да ти покажа, че ми пука!

- Това си е моя работа! Махай се! 

- Щеше да е твоя, ако не беше тръгнала да се самоубиваш пред прозореца ми – той кимна назад. 

Елица проточи врат. Зад тях наистина имаше прозорец, който светеше. Дори не беше обърнала внимание, когато беше дошла тук. Тя се опита да надникне зад пердетата, обаче от извъртането залитна и се подхлъзна. За миг полетя напред, но той я дръпна към парапета.  

- Ей, полека! 

Момичето примигна. Беше станало толкова бързо, че не беше имала време да каже „сбогом“ и „майната ти“ на света. 

- Аз...

- Трябва веднага да минеш от другата страна на парапета преди са си се пребила! – строго каза той и преди да се усети наистина беше от другата страна. 

- Е – той се облегна на парапета, - сега ще ми кажеш ли кое гадже те е зарязало на сватбата долу, че си дошла тук да кажеш „сбогом“ на жестокия свят? 

Елица се намръщи. Явно това беше светът на богатите – оставаш без гадже и хайде самоубийство. 

- Нямам гадже! Доволен ли си сега! 

- Аз пък какво общо имам? Защо ми се зъбиш? Просто те питам защо искаше да скочиш... 

Тя се намръщи. Нямаше нищо общо, наистина. Обаче имаше смътното усещане, че й се подиграва. 

- Мислила ли си колко ще плачат вашите? – продължи той и пристъпи крачка към нея. 

- Никой няма да плаче за мен – поклати глава Елица и очите й отново се напълниха със сълзи. – Нашите починаха, когато бях на 11. 

Той въздъхна и извади телефона си. Порови в него, а после й показа екрана. На него имаше снимка. Една усмихната русолява жена беше прегърнала момче на десетина години. Елица погледна снимката, после премести поглед върху момчето пред себе си и отговори:

- Защо ме дразниш със снимки на майка си? Вижда се колко много те обича. 

- Това е Дора, бавачката ми – сви рамене той. – Години наред виждам нашите само по празници. Отгледа ме Дора. Майка ми я виждам на Коледа и по Великден. Баща ми – също. Нямам друго семейство освен Дора. Само на нея й пука за мен. 

- Твоите родители поне са живи – въздъхна Елица и се облегна на парапета до него. – А моите... 

- И какво от това, че са живи? София е и моя мащеха, също както и твоя!

Той махна с ръка към града и двамата мълчаливо се взираха в ширналия се град и блещукащите му светлини. Накрая Елица не издържа и попита:

- Ти как? 

- Какво как? 

Момчето не откъсваше поглед от града, все едно търсеше нещо или някого там. 

- Това за мащехата, откъде знаеш?

- Говореше си под нос, докато висеше на парапета, не чета мисли. Хубаво говориш, между другото. 

Той се обърна към нея и се усмихна широко. На Елица й хареса тази усмивка. Изглеждаше искрен.  

- Сега какво ще правиш? Днес трябва да празнуваш! 

- Да празнувам ли? Защо? 

- Защото днес е вторият ти рожден ден – той вече се ухили и посочи към града под тях. – Ако беше скочила, утре сутрин щяха да те стържат от асфалта. 

Изведнъж Елица я побиха тръпки. Погледна надолу и побърза да отстъпи няколко крачки назад. Момчето до нея кимна доволно. 

- Значи най-накрая разбра каква глупост щеше да свършиш? 

- На никого не му пука за мен – инатливо повтори тя. 

- На мен ми пука, както видя – той се засмя и тръгна да прескача парапета. – Хайде, ще скачаме ли? 

- Ей, ама какви ги вършиш? 

Елица се приближи към него и го дръпна. Той се засмя и побърза да се върне от безопасната страна на парапета. 

- Май и на теб ти запука за мене, а? 

- Не е смешно! – тя го цапна по ръката, но усети как сама се усмихва на глупостите му. 

- Не е. Затова ти казвам, че днес трябва да празнуваш! – той беше напълно сериозен. 

Усмивката й изведнъж се изпари. За какво можеше да празнува – липсата на пукнат лев в джоба? Отвратителната работа, може би? Едва сега Елица разбра, че адски много мрази работата си. Не искаше да прекара живота си така. Вече не. 

- Ей, защо се сдуха сега? 

- Нямам пари за наем и храна, работя като чистачка и живея в дупка, за която отива цялата ми заплата – отговори му тя втренчена във върховете на обувките си. 

- Това ли било? 

Той почти се изсмя и след минута пред очите на Елица дрънчеше връзка ключове. 

- Ами това! –тросна му се тя и посочи връзката ключове - На вас, богатите, ви е лесно. Налагало ли ти се е да работиш изобщо? Мога да ти кажа, че е гадно! 

- Ей, ей! Нищо не съм казал! 

Момчето отстъпи няколко крачки назад и вдигна ръце над главата си. 

- Не ме нападай! 

- Не те нападам, обаче и ти не ме дразни! 

- Не те дразня. И ако искаш да знаеш, на четиринайсет също миех подовете в един хотел. За джобни и за да докажа на баща ми, че мога да си изкарвам парите сам. 

На Елица й стана тъжно и студено и тя уви по-плътно яката на палтото си около себе си. Не беше обърнала внимание на вятъра преди това, но сега изведнъж осъзна колко леден е станал.

- Студено ти е! Хайде, ела! – той й посочи светещата врата. 

Чак сега обърна внимание, че е само по риза в студа. Стана й съвестно, че заради нея мръзне. Обаче нямаше никакво намерение да ходи където и да е с него. 

- Аз... по-добре не. 

- Хайде, де! Няма да те изям! Ела да си довършим разговора, нищо не искам от теб. 

Той видя, че се колебае и продължи:

- Оставям вратата отворена и няма да искам нищо повече. Поне това ми дължиш. Обяснение. 

Елица колебливо го последва вътре в един от апартаментите. В стаята до терасата светеше, а на оранжевото диванче бяха разхвърляни най-различни разпечатки. До тях беше хвърлено някакво яке. Отвореният компютър на масата и чашата кафе ясно говореха, че обитателят е дошъл тук да работи. 

- Сядай, сядай! 

Той събра на купчина листите и й направи място. Елица седна на ръба на дивана и се огледа плахо. В този апартамент сигурно се побираше квартирата й три пъти. В другите стаи не светеше, но виждаше още поне две врати. Тя хвърли поглед и на разпечатките – виждаха се някакви графики и колони цифри. 

- Какво правиш?

- Дойдох тук да поработя. Уж сме във ваканция от университета, а старият веднага ме впрегна да съм помагал с бизнеса. Искаш ли? – той вече се суетеше около минибара 

Не я изчака да отговори обаче, така че не след дълго пред нея се появи чаша с портокалов сок. Тя го погледна със съмнение. 

- Само сок е, кълна се! – отново последва широка усмивка.

Хем звучеше сериозно, хем комично, така че когато се настани на дивана до нея с абсолютно еднаква чаша, тя прихна. Изведнъж й стана леко и приятно. Все едно неговото присъствие я караше да забрави поне за малко факта, че е сама, без пари и мрази работата си. 

- Та, защо искаше да скочиш? – попита той сериозно след като преполовиха чашите със сок. 

- Защото и да ме има, и да ме няма, все тая – сви рамене тя. 

- Обаче ако беше скочила, сега нямаше да си говорим. 

- Продължаваш да говориш така, все едно ти пука. Вие богатите все си мислите, че...

Беше й писнало от богаташите. В гимназията й подхвърляха подаяния, но иначе се присмиваха зад гърба й. На работа беше същото. Сега и това момче се държеше по този начин. Другите ги беше приела, обаче този фалш, не... 

Той се намръщи и каза тихо:

- Емил.

- Какво? 

- Имам си име. Емил съм. Все говориш за „вие богатите“ все едно сме едно стадо. 

Звучеше ядосан, така че Елица остави чашата и скръсти ръце на гърдите си. Беше виждала достатъчно позьори, за да е алергична към подобни тънко засегнати. 

- А не сте ли? – озъби му се тя. - Купувате едни и същи скъпи и ненужни неща, ходите в едни и същи заведения! Ако една от съученичките ми имаие айфон пет, другите също мрънкаха на бащите си, че искат такъв. Как ми е писнало от... 

- Не всички са такива! – прекъсна я той и я погледна намръщено. – Не знам с какви кифли и мамини синчета си учила, обаче аз нямам нищо общо с тях. Пък ти мисли, каквото си искаш! 

Тя не му отговори, а започна да изучава стаята. Нова боя, а не като онази в квартирата й, която постоянно се лющеше и падаше по леглото й. Снимки в рамки по стените, голям телевизор. Ниска масичка от полирано дърво. Емил не й обърна никакво внимание, а започна да трака по клавишите на компютъра. Демонстративно се правеше, че я няма в стаята. Личеше си обаче, че се е засегнал, защото не спираше да се мръщи на екрана. 

Елица не се сдържа и след няколко минути надзърна над рамото му. 

- Какво пишеш? 

- Доклад – отговори той през рамо. – Баща ми го иска утре, така че цяла нощ ще работя. А ти се разполагай! 

- Как така? 

Тя стана и направи няколко крачки към вратата. 

Из дневника на един драскач

Сигурно си мислиш, драги ми читателю, че е много лесно човек да пише. И ще сбъркаш - да пишеш е едновременно най-лесното и най-трудното нещо на света. Не че съм особен капацитет по въпроса, но понеже събрах не една и две смешни истории по мишница и реших да ти ги разкажа и на теб, да се похилиш с мен. 

Повтарям, това по-долу звучи като виц, но не е! 

Така че нека сега повдигнем завесата над това какво значи да си драскач. Нещо като дневник. 

Вдъхновението - това проклятие в три през нощта! 

Дните се нижат абсолютно еднакви и скучни. Особено ако вдъхновението ти цикли. Това е кофти, но още по-кофти е да попаднеш в следната ситуация. 

Два през нощта е, очевидно ще си лягаш след малко. Тъъъкмо отиваш в банята да си миеш зъбите и щрак! Идейка. "Остави ме намира, мислиш си ти, ще си лягам, сега ми пречиш. Ела утре!" Ама идейката е нахална и не само, че не иска да си ходи, ами в главата ти, като на грамофонна плоча, започва да звучи историята. Диалози, герои... всичко си идва на мястото.  А междувременно ти се опитваш да си измиеш зъбите някак си. Съответно ти се предаваш и сядаш пред компютъра да пишеш. Защото иначе това няма да ти се разкара от главата (а ти по някое време искаш и да спиш, все пак). 

Тракаш по клавиатурата и когато става четири, решаваш, че е крайно време да се преселиш във владенията на Морфей. На следващия ден главата те цепи, все едно някой цяла вечер е ковал самурайски мечове върху нея и изобщо не помниш, че дори си писал. Това, че компютърът е бил включен не се брои, щото той е вкючен има-няма половин ден и без това. 

Ставаш, включваш компютъра, работиш малко на него и някъде към обяд те тресва. Тцъ, не махмурлукът. Прозрение те тресва. Аз вчера не писах ли нещо? Започваш да ровичкаш в паметта на word и наистина намираш накакъв файл с жалката дължина от петнайсетина страници. Отваряш и четеш с възможно най-критичната си нагласа. А тя, вярвай ми, е толкова критична като престаряла соц лелка в критическата, която едновременно не си е пила сутрешното кафе, забравила е да си вземе гинко билобата и като капак не помни къде са й хормоналните таблетки...

Ама да се върнем обратно на надрасканото на виртуалните страници на майкрософт офис...

Такаа, май действието се развива в Москва. Лошо. Щото ти нищо не знаеш за Русия. Ма нищичко. Да видим... Почваш да броиш на пръсти и една част от теб съжалява, че едно време не му обърна внимание на тоя език в даскало... Говорят на руски (ти само "благодаря" знаеш на тоя език, ама нали всички вече на английски пишат, не би трябвало да е проблем да си намериш каквото трябва... - тук блажено не знаеш колко се лъжеш), името на президента знаеш, ама и то не ти помага много, знаеш че рублата е обезценена, а да - столицата там май беше Москва (много голям град). Горе-долу познанията ти за съвременна Русия свършват тук. Не, сериалите не се броят за източник на информация. Ама на теб не ти пука и продължаваш да пишеш. 

Това води до следващата неделима част от писането. 

Има текст - има проучване (или проблем, зависи от гледната точка)

Следват няколко дни, през които ДАНС сто на сто те следят. И как иначе, при положение че прекарваш времето си в ръчкане из Гугъл за адресите на разни РПУ-та в Москва (и после ги проверяваш как изглеждат в street view), цъкаш из Wikipedia в жалки опити да си избереш район, където да се развива действието и засичаш по карта откъде трябва да се мине за това и онова (което се оказва доста по-трудно, отколкото си мислиш, щото схемата на движението в тоя град е като кълчища, в които се е ровило некое пиле бая дълго време). Пуленето в картата на Москва (която е супер заплетена и шантава), дори не го включвам в сметката. 

Два месеца по-късно прекарваш доста забавно време в изследване на това как, аджеба, изглежда сградата на МГУ (Московския Университет) отвътре и откъде трябва да се мине за да се качиш най-горе (щото ти трябва за една от частите на същата история). Това ти отнема около три дни, щото не можеш все още да четеш на руски. Кулата в Останкино (която знаеш само по име), също влиза в сметките и прекарваш известно време в проучване и на нея. 

След това прекарваш няколко вълнуващи минути в това да търсиш дали, Василий Блажени (оная, шарената църква на Червения площад) има стълби (щото стълбите адски много ти трябват за част от историята) или пък когато реши да провериш какво служебно оръжие е на въоръжение в МВД (руското МВР) - тогава май и ФСБ бяха решили да проверят какво става с тебе и от какъв зор търсиш как изглежда всъщност пистолет "Макаров". 

Да не говорим, че в историята се разказва за полицаи - респективно бързичко трябва да научиш различните видове чинове и вече си се смахнала дотам, че когато видиш униформен на улицата, първо му проверяваш финтифлюшките по пагоните... 

Но това е едва началото на поредица свръхинтересни и абсурдни моменти. Щото истории дал Господ, а всяка една от тях върви ръка за ръка със собствените си простотии (които ти усещаш като жизненоважни за действието по някаква причина). 

Нова история и ново проучване - прекарваш два прекрасни дни одзверена в екрана в издирване на какво? Наркотици (спокойно, драги ми читателю, не смятам да ходя в един по-весел свят, просто ми трябваше да една история). Ама не какви да е наркотици, а такива, които могат да предизвикат загуба на паметта при предозиране, за предпочитане без други странични ефекти. Накрая се спираш на три и се чудиш кой точно да избереш. Друг път преправяш една и съща сцена 10 пъти, защото най-накрая решаваш, че героинята просто ТРЯБВА да получи паник атака. Което води до единайсто преправяне (но за редактирането по-късно). 

Или пък онзи момент, когато прекара половин вечер в ровичкане из Wikipedia, за да откриеш коя благородническа фамилия е управлявала в Толедо пред 17ти век. Яко а? После прекарваш също толкова време в човъркане на това какви са били парите по онова време и с каква стойност (благодарение на което се обогатяваш с никому ненужната информация за обезценяването на реала по онова време, но това е друга тема). 

Друг път реши да дириш неква катедрала в Прага (нали там са католици, просто ТРЯБВА да имат катедрали!) и започна да търсиш коя пък точно катедрала има две кули (че катедрала с една кула не ти върши никаква работа за историята). После, започна да проверяваш пак Прага с Гугъл, щото освен че от там минава Вълтава и че има един Карлов мост, много зловещ (за името на реката провери изрично), друго не ти е ясно. 

Изобщо, адски е забавно да пишеш за неща, от които не разбираш много. Иначе къде ще е кефът във всичко? Няма го. Обаче още по-забавни са героите. А разказ (каквотото и да е) без герои не става... 

Героите или защо трябва да си шизофреник

Който е чел книги знае, че е хубаво героите да говорят различно (нищо че всъщност един и същи мозък ги измисля). Ама няма как. 

Това води до някои много комични ситуации. Например - дотолкова си си свикнал с тия герои (и как иначе, след няколкостотин страници?), че се улавяш, че се чудиш как биха реагирали те в конкретната ситуация. Още по-забавно е, когато ги караш да си говорят в главата ти (излъгах, понякога хич не е забавно, защото се изисква премерена доза шизофрения). Правилно прочете, именно шизофрения или разчетворяване на личността. Как иначе (отново ще дам за пример първата история) в главата ти ще съжителстват следните лица - ченге-шмекер с малко странни морални норми, млада жена с цинизъм в излишък и магически способности, дърти магьосници-интриганти и пр. Цялата тая пасмина си има собствен характер и начин на мислене, за изразяването да не говорим. Освен това трябва да дели пространството със собствената ти личност (която така и така няма къде да отиде). И когато се съберат на едно място, прилича малко на събрание на дом съвета, в което авторът е нещо като злощастния домоуправител, който отчаяно се опитва да попречи на етажните съсобственици да се избият. 

Още по-забавно е, когато героите дотам ти влязат под кожата, че започваш да реагираш като тях в определени ситуации (какво казах аз за шизофренията?!), което не винаги е хубаво предвид, че си момиче кинта и двайсет, а въпросният герой е два метра мъж. Но това е друга тема... Изключително забавно става, когато започнеш да гледаш на героите си като на живи хора (защото, реално погледнато те трябва да звучат точно като такива).

Впрочем, няма текст без редакция, а на мен лично това точно ми е слабото място. Мразя бе, просто мразя да чопля текста. Или става, или не. Та това ни води до следващата част от историята:

Редакцията - едно необходимо зло

Редактирането е гадно нещо. Много, ама много мразя да редактирам. Направо дроба ми яде. Значи, или историята се получава, докато я пиша ИЛИ не става. Обаче моменти има всякакви. Много е забавно, когато сядаш да пишеш нещо. Пишеш го, харесва ти, зарязваш го. После го виждаш, плюеш ноктите дето си изгризал в една кофа до тебе и редактираш.

И няма как иначе, щото по някаква причина едната ти уж криминална история рЕзко е заприличала на некъв роман в стил оная апокрифната поредица "Арлекин" (аз само името знам, да не вземеш сега нещо да си помислиш, драги ми читателю!), а от другата страна героите си говорят като излезли от роман на Дикенс (не, не толкова цветисто, а просто звучат като глътнали бастун).

В резултат на което, целият текст се сдобива с богат набор от deleted scenes, а ти се чудиш на колко водки е писано това.

Откъде обаче идват всичките тия гласове и истории? Ми, от живите хора, откъде другаде? Защото всеки говори за всичко, стига да го подпиташ както трябва. Което води до следващата неделима част от това да си драскач, а именно:

Наблюдателността - или защо никак не е хубаво да дразниш човек, който пише

Да можеш да чуваш и виждаш това, което другите не могат, тая способност я имат вещиците и върколаците, фотографите и писателите... Аз, нали съм двойно изкривена (в една друга паралелна реалност се подвизавам като фотограф, а с върколаците и вещиците се срещаме само на белия лист), виждам и чувам доста неща. Къде драматични, къде комични, къде много, ама много любопитни. 

Хората са непрестанен извор на интересни неща, честно. Само да можеш да слушаш и да виждаш. Затова никак, ама никак не е готино да дразниш човек, който пише, драги ми читателю (щото като нищо цъфнеш като злодея в следващия текст на тая личност). Това, писателското племе, е крайно злопаметна пасмина, вярвай ми. Всяка една фраза грижливо се картотекира, номерира и поставя в определено отделение на и без това претъпканата му памет и може да бъде извадена от нафталина по всяко едно време. 

Като си говорим за писане, да ти кажа и две думи за това що за човек е един драскач. 

Писане + писане = разклатени нерви

Не знам защо, обаче повечето хора си представят драскачите като супер яките хора, които сядат всеки ден пред пишещата си машина в прекрасния си кабинет (целия облицован с ламперия и задръстен догоре с какви ли не невероятно редки издания), натракват поредния шедьовър, хвърлят го като кокал на гладните издателства и прекарват останалата част от времето си в клатене на краката. Обаче това го могат само Хемингуей или някой друг подобен. 

Истината за "гладните издателства" можеш да прочетеш тук (айде няма нужда да се повтаряме). Иначе, най-често драскачът изобщо няма пишеща машина (хората са измислили компютъра) и често изобщо не пише в кабинет. Историите са надраскани на гърба на касова бележка и салфетка от не-знам-кое заведение за бързо хранене, натракани като заключен пост във фейсбук, написани в мейл до самия себе си и в краен случай записани като гласово съобщение. 

Това са хора, които през деня заработват като офис плъхове, таксиджии, шлосери и други подобни опорни за човечеството професии (нищо лично към гореизброените) и които вечер се преобличат в костюма на супер герои и заживяват поне за малко в един по-различен свят. Идеята? Просто да се разкараш за малко от жената/децата/котката/кучето/комшийката и пр. и да поживееш на едно по-хубаво място. Или, ако животът им е скапан, да се позлорадстват над съдбата на героите си, защото тея герои са по-прецакани от тях.

И ако си мислиш, драги ми читателю, че само издаването ни бърка в здравето - лъжеш се. Читателите също го правят. Защото (това ще ти го кажа под сурдинка), ние сме много лабилни същества. Нямаш читатели? Това е повод за мирова скръб и мисли за самоубийство. Щото ако нямаш читатели, значи на никого не му пука за писането ти, за твоята личност и цели и изобщо за цялото ти съществуване. За какво изобщо да продължаваш да се бориш с този жесток свят? 

Имаш читатели, ама те не са активни? (виж предходния абзац) Имаш читатели, те са активни, НО започват да се опитват да те накарат да промениш историята си? Тук вече влизаме в елемент на студена (топла/гореща) война, когато авторът упорито се опитва да защити тезата си. Да си го кажем честно, никой, ама абсолютно никой, не обича критиката. Изобщо. Когато пишеш, всяка критика ти бърка (айде да не казвам къде). Причината - просто толкова много от собствената си шизофрения си вложил вътре, че всяка критика (дори и правдоподобното изтъкване, че на тия години още представа нямаш къде се слагат запетаи) те побърква. Всичко се взема навътре и се разчопля за екзистенциален смисъл, който по силата на правилата в пространствено-времевия континуум е тук за да ти покаже, че всъщност за нищо не ставаш. 

И така, не е лесно да си драскач. Изискват се ежедневни усилия, много даващи на късо неврони и адски много безполезна информация, която да можеш да залепиш в нещо що-годе читаемо. 

Така че следващия път, когато попаднеш на някой дето изучава всички възможни начини за прерязване на сънната артерия, спокойно - вероятно не е сериен убиец, а просто иска да го напише :)

Наръчник по простотия или рецепта за главоболие

Има една шантава порода хора, мазохисти им викат. И аз така, драги ми читателю. При това съм пълен, завършен и съвсем самодостатъчен мазохист (сиреч, няма нужда някой сам и зорлем да ми създава подобни емоции, аз сама си ги намирам). 

Ако си чел това, сигурно вече ти е ясно какво необхванато от медицината същество съм. Ако ли не, виж го, уплаши се и кажи на всичките си познати никога да не правят така вкъщи. Но това е друга тема. 

Да започнем с една приказка, или както е практиката в този блог, да вземем да се върнем назад във времето... Преди има-няма две години, когато един луд културолог се сдоби с два пъти по-луда идея и реши да пише просто така, за да му се махне историята от главата. Е, да де, ама историята се оказа по-прилепчива от венерическа болест и стоя, и стоя, а страниците напълниха един доволно дебел файл. Толкоз дебел, че когато същият биде занесен за разпечатка, събра очите на виделите какви ли не предсесийни ексцесии служители в университетския копирен център. Така де, с тая тухла спокойно може да се затиска зеле (стига да е увита надлежно в найлон, че мастилото все пак не е безвредно) или пък да се подпре секцията в хола на чичо Гошо. 

Та, същият този луд културолог, драги ми читателю, в един щастлив миг взе че си повярва. И като всеки уважаващ себе си графоман, реши да се опита да издаде въпросната тухла (или поне да види колко отговора ще получи). Ето така започва нашата история за това как да те заболи главата. Но тъй като това е наръчник, нека сведем нещата до стъпки. 

Стъпка 1 - започни да правиш нещо "само временно"

Временните неща, както знаем от залепения с тиксо прозорец на бараката на село или закрепената с тел брава на вратата, са вечни като пирамидите. Така че първата стъпка е да започнеш да правиш нещо временно. Гаранция давам, че това "временното" ще изтрае повече от "вечната и единствената любов" на коя да е хлътнала пубертетка и със сигурност повече от асфалта на новия участък по магистрала Х. Та и аз така, временно, за месец-два, реших че ще пиша. Пък колко точно, няма особено значение. Какво е един обем пред безграничния поток на съзнанието. "Временно" и "за малко" са най-постоянните неща в живота - клише или не, закованата напреко дъска на прозореца на външната тоалетна (арт инсталирана там в далечната златна и Бай Тошова 1957 г. от легендарната личност на прадядо ти Харалампи) е живото доказателство за това. 

Само че това далеч не е гаранция, че ще те заболи главата, защото повечето хора се кефят на временните дейности от подобен род. Затова директно преминаваме към втора част от плана. 

Стъпка 2 - постави си невъобразими цели

Искаш да си космонавт, ама си физически негоден щото с лупите на очилата ти съседските деца си палят огън или пък отчаяно ти се иска да станеш компютърен спец, но не можеш да умножиш две по две? Значи просто ТРЯБВА да го направиш. Не защото ще стане, а защото ще си опитал. Та, и лудият културолог така. Има текст, има проблем. Ключовото тук е да си поставиш толкова непостижима цел, че дори и на теб да не ти е ясно, че е непостижима. Иначе няма как да гарантираме така желаното главоболие. 

Всичко започва в страната на розовите еднорози, където си чертаеш невероятното бъдеще на следващия Брус Уилис, Стив Джобс, Дан Браун и пр. други подобни личности. Мечтаеш си ти, мечтите ти растат с тебе (подобно на вируси се множат, пущините) и неусетно почваш да им вярваш. Това води до следващата част от нашата инструкция. 

Стъпка 3 - набутай се в нещо, от което нямаш никакво понятие

Това е може би най-важното, което ти е нужно за едно качествено главоболие, драги ми читателю. Защото ако разбираш от нещото просто се губи тръпката. Тук вече в главата ти назрява аргументът "е, да де, ама хората правят неща, от които не разбират всеки ден". Вярно е, ама едно е да пишеш лолички и ченгелчета под зоркия поглед на госпожа Драганова или да въртиш волана съпроводен от крясъците на инструктора Иванов и съвсем друго да решиш да следваш мечтите си (или някоя абсурдна фикс идея) и да скочиш с двата крака в нещо, от което не разбираш грам. Ама милиграм даже не разбираш. И милилитър не разбираш. 

Ако това беше американски филм, историята щеше да е съвсем различна. Първото, което ми иде на ум е един невероятен филм, който разказва една такава история. Как момиче, което понятие си няма от фигурно пързаляне, от бедно семейство без възможности, но с невероятен талант, се отказва от стипендията да учи в Харвард и отива да преследва мечтата си да стане професионална състезателка по фигурно пързаляне. Всичко звучи прекрасно, захаросано и нереално. 

Защото нашата история, драги ми читателю, не е за успехи и не е американски филм. Тук ще си говорим за една балканска драма. Ако Мартин Лутър Кинг беше българин, нямаше да говори за "имам една мечта", а за "знайш ква мечта имах, баси". Та, така, ключът от палатката е да се набуташ с двата крака в нещо, което не ти е ясно. Ама не просто не ти е ясно, дори а и б не са ти ясни. Пълен гьон на практика. 

Това обаче няма да ти стигне, защото обикновено когато хората срещнат трудности, рано или късно им увира главата и просто се отказват. Обаче една рецепта за трайно главоболие не върши работа само с едното набутване в дълбокото. Трябва системно да гълташ вода, да пляскаш, да продължаваш да гълташ вода, но инатливо да не щеш да се давиш. 

Стъпка 4 - магарешки инат

Още в описанието на блога съм написала, че инатът в жилите ми е с по-голяма концентрация от тая на кръвната плазма. Ама хич не се шегувам за това. Кой друг ако не един напълно умопобъркан културолог, би тръгнал да си блъска главата в стената вече повече от година? Вероятно никой, ама моя милост е способна на всякакви чудеса от героизъм в името на простотията. Така, драги ми читателю, се сблъсках с "Параграф 22". 

Стъпка 5 - "Параграф 22"

В моя живот книгата "Параграф 22" е свързана с едно паметно събитие в живота ми. Да се върнем сега едни пет години назад, драги ми читателю. Аудитория. Зимна сесия в СУ. Изпит по практически английски. Минали са вече три часа (от общо пет) и е време за даването на текстовете за превод. Преподавателят обаче е голяма скица и обича да дава изключително забавни текстове за превод, с които да изтезава мозъчните клетки на студентите, които клетки към тоя момент са без това полумъртви и плуващи в разтвор от равни части етилов алкохол и енергийни напитки. Студентите тръпнат като овце в кланица и чакат какво ще се падне. 

Пада се "Параграф 22" и естествено целият курс започва самоотвержено да дращи по листовете. "Ако си луд, ще те освободят от полети. Обаче ако искаш да те освободят от полети, това означава, че не си луд. " След края на изпита се разбира, че курсът (както при повечето филологии, съставен от едно 85% момичета) няма никаква представа каква е разликата между "ескадрон", "ескадрила" и "ескадра" изкарваме една дъъълга лекция за различните видове войски (по време на която всички заспиваме). Та, кой би предположил, че в книгоиздаването съществува същият параграф 22. Не, не е нужно да си луд, за да те издадат (иначе моя милост щеше вече да има няколко бестселъра...). Идеята е друга. Но всяко нещо по реда си. 

След година и нещо блъскане в стената, открих по заобиколен начин, че си има определено правило за да те издадат. И то не е какво да е правило, дето можеш да научиш и да играеш по него, нищо подобно. Ето го и българският "Параграф 22" - за да те издадат, трябва да си известен, НО за да си известен, ВЕЧЕ трябва да са те издали... Аз нещо не схващам логиката, драги ми читателю. Ако ти я схващаш, пиши ми на лични да обменим опит. 

Само че, това прозрение само по себе си трудно може да ти докара главоболие. Просто защото е неразбираемо. Затова то трябва да е щедро подплатено с откази (в моя случай няколко и доста цветисти).

Следствие от стъпка 5 - Абсурдни мотиви и още по-абсурдни откази

Хората не обичат да ги мразят (е, може би почти всички хора, психопатите не ги броим). Затова, когато попаднат в ситуация, която би накарала другите да ги мразят, хората правят какво? Измислят си благовидна причина, която да им запази добрата репутация в чуждите очи. 

Ето един списък с подобни (жалки, по мое мнение) опити за това (по GDPR-a няма как да изложа имената и издателствата, които са ме ощасливили с тях). Премахнала съм и относително аргументираните откази, които не звучат като изсмукани от пръстите и съм оставила само истински тъпите:

- за съжаление сме свели до минимум книгите, които издаваме (баси, човек да се начуди как съществуват още?!)

- Вашият ръкопис не представлява интерес за издателството. Но не защото не е добър или няма потенциал в него, а защото включваме изключително рядко фентъзи в издателската си програма. (дааа, интересно като е толкова хубав ръкописът, защо ли го отказват?)

- ние нямаме пазар за книга в този стил. Разпространението на нашите книги е по-специфично и ви го казваме, защото знаем какво търсят читателите при нас. Последното, което искаме да постигнем е издаване на книга, която да няма кой да купи (ето това вече на мен лично ми звучи грубичко)

- за съжаление не ни беше препоръчан за издаване, тъй като жанрово той не попада в издателската ни листа. (това напомня отказ номер 2, интересно кой ги препоръчва тия неща... да не би да има някакво "министерство на книгоиздаването"? Сигурно е на перон "девет и три четвърти"...)

- на този етап нямаме интерес – основно заради трудното налагане на сборници с разкази на пазара. Това не означава, че не правим такива, разбира се, по няколко се работи в момента, но първо трябва да направим най-доброто възможно за тях и след това при добър прием ще помислим за други. (казано на нормален език "имаме си вече наши си хора, върви си по пътя")

Ако си особено издържлив екземпляр и 25 отказа/игнорирания от разнообразни издателства не те обезкуражат, нещата отиват по-нататък. 

Стъпка 6 - дебелокожие в абсурдистан

Не знам какво си представяш ти, драги ми читателю, като чуеш "издаване на книга", обаче със сигурност бъркаш. Защо съм толкова убедена ли? Щото през ум нямаше да ми мине това, което видях, прочетох и дочух по въпроса. Вече знаем за казуса "Параграф 22", нали така? Че за да те издадат първо трябва да си известен. Дотук това вече сме го смлели. 

Човек е склонен бая неща да смели - какви ли не - така че нещо такова е направо детска играчка. Обаче историята има и продължение. Да се пренесем сега в една паралелна вселена, където авторът Х е разбрал за съществуването на издателския "Параграф 22" и решава да вземе нещата в свои ръце. Бори се, някак си успява да привлече читатели, намира си стабилни фенове, хората започват да го търсят, да се забавляват с текстовете, които пише. По някое време събира пари, издава сам текстовете, хората си ги купуват и се кефят на тях. Тогава се появяват те, дебелокожите. 

Които искат този същият автор Х, който сам-самичък е постигнал всичко, да бъде част от "техните автори". Звучи като сбъдната мечта, нали? Ама не е, защото логото на издателството под името идва с цена, при това съвсем не хипотетична. Тук има два сценария - добър и лош. В добрия, тази цена е просто процент от евентуалната печалба и при тази сделка, след подписването на договора с кръв авторът получава (подобно на Фауст) безплатно издаване на книгата (о, чудо!) и евентуално някакво промотиране на същата на пренаситения и без това пазар. 

В лошия случай стигаме до нещо, което аз лично не мога да си обясня (ако ти можеш, обясни ми), авторът отдава отново процент от печалбата, ОБАЧЕ за да бъде отпечатана книгата същият този автор трябва да плати от джоба си. НО това не е всичко (точно както в рекламите по телевизията), защото процентът печалба на издателството е колко? 80%. Но това също не е всичко, защото от автора се очаква той сам да популяризира книгата си (или да плати сам за маркетинговата кампания).

Боли ли те главата, драги ми читателю? Мен лично ме боли. Ако теб не те боли, а искаш да постигнеш съвършенството, замести навсякъде думичките "книгоиздаване", "книга" и така нататък с нещо, което много ти се иска. Гарантирам, че ще постигнеш желания резултат. 

Бележка: Не ми се искаше да започна възкресението на блога на културолога с нещо толкова негативно, но ми е адски тъпо, поради гореспоменатите фактори. Да се надяваме, че нещо по-веселко ще последва (животът ми и без това напомня на скеч на "Комиците", та идиотии бол).

До нови срещи! 

За драскотенето

За егото, писателите и други подобни или защо вече нищо не публикувам в сайтове за литература. 

Здравей, драги ми читателю!

Обещах да обясня защо толкова време нищо не пусках в блога - ето го и обяснението. Вярно, също така бях обещала да не пускам постове тип "мило дневниче", затова и тук ще се постарая да сведа подобни излияния до минимум, НО няма как, защото това е една лична история. 

Започнах да пиша на майтап. Бях на 8-9, когато прочетох статия за Джоан Роулинг в едно детско списание (ФЮТ,  в случай че и ти, читателю,  си го спомняш). В статията се казваше,  че авторката на тогава толкова популярната книга за Хари Потър започвала да съчинява истории за съучениците и приятелите си още в началното училище. Аз не бях и чувала за въпросния подрастващ магьосник, но пък ме грабна историята за авторката му. Впечатли ме някак и идеята как някой на моите горе-долу години е започнал да измисля свои светове и да забавлява другите с тях. 'И аз мога! ' казах си аз и с всичкия си детски ентусиазъм започнах да съчинявам първата си история. Беше супер некадърна и детинска, с много картинки (собственоръчно нарисувани от мен). Още пазя нея и другите подобни в един кашон някъде.  

Та тогава за пръв път хванах перото,  пардон химикалката,  не съм чак толкова древна. Тия дни открих тази първа история - доста шантаво нещо с фентъзи елементи и говорещи животни в него и се замислих - какво кара хората да създадат цели светове? Извънземни цивилизации,  странни сънища,  клинична смърт? Дали в същност е толкова лесно да пишеш,  или трябва да ти идва отвътре?