За драскотенето

За егото, писателите и други подобни или защо вече нищо не публикувам в сайтове за литература. 

Здравей, драги ми читателю!

Обещах да обясня защо толкова време нищо не пусках в блога - ето го и обяснението. Вярно, също така бях обещала да не пускам постове тип "мило дневниче", затова и тук ще се постарая да сведа подобни излияния до минимум, НО няма как, защото това е една лична история. 

Започнах да пиша на майтап. Бях на 8-9, когато прочетох статия за Джоан Роулинг в едно детско списание (ФЮТ,  в случай че и ти, читателю,  си го спомняш). В статията се казваше,  че авторката на тогава толкова популярната книга за Хари Потър започвала да съчинява истории за съучениците и приятелите си още в началното училище. Аз не бях и чувала за въпросния подрастващ магьосник, но пък ме грабна историята за авторката му. Впечатли ме някак и идеята как някой на моите горе-долу години е започнал да измисля свои светове и да забавлява другите с тях. 'И аз мога! ' казах си аз и с всичкия си детски ентусиазъм започнах да съчинявам първата си история. Беше супер некадърна и детинска, с много картинки (собственоръчно нарисувани от мен). Още пазя нея и другите подобни в един кашон някъде.  

Та тогава за пръв път хванах перото,  пардон химикалката,  не съм чак толкова древна. Тия дни открих тази първа история - доста шантаво нещо с фентъзи елементи и говорещи животни в него и се замислих - какво кара хората да създадат цели светове? Извънземни цивилизации,  странни сънища,  клинична смърт? Дали в същност е толкова лесно да пишеш,  или трябва да ти идва отвътре? 

ЖИВ Е ТОЙ, ЖИВ Е!

Здравей отново, драги ми читателю!

Толкова отдавна не сме се виждали (през тия попиляни формички на екрана, дето уж изобразяват писменост), че вече се чудя дали още е останала онази близост, която си имахме в началото. Затова, сега не съм съвсем сигурна как точно да започна да пиша.

Първото, което искам да ти кажа обаче е много важно (и за мен, и за теб). 

ЖИВ Е ТОЙ, ЖИВ Е! Не, не Хаджи Димитър, блогът е жив. Поне аз така мисля. 

Дължа ти извинение, драги ми читателю - дълбоко и искрено извинение, защото през последната година почти не сме се виждали. Хич даже. Оставих те аз, драги ми читателю и тръгнах по широкия свят да се занимавам с други работи.

През последните месеци нещо все не ми оставаше време да напиша нещо и да го довърша, но ето - дойде лятото (когато този блог навършва вече почти две годинки, май) и довлече за ушите и моята муза. Тя, музата, дращеше и риташе, НО няма как. Време е да се върнем обратно и да продължим нашето пътешествие с теб, драги ми читателю. Ако все още искаш да четеш глупостите на един побъркан културолог.

Той, културологът, беше доста зает през последните месеци да работи по разни проекти и да прави снимки - в случай, че не знаеш, драги читателю, ето го и проектът.

И за да не си мислиш, че съм те пренебрегнала само заради снимките (макар че културологът е и фотограф и т.н., но това е съвсем друга тема), през последните месеци взех, че завърших цяла книга. КНИГА - сериозна съм, 700 страници е. Става дума за фен-фикшън по поредицата за Патрулите на Лукяненко, но и да не си фен, спокойно може да теглиш един диагонал.

Ако ти се чете - ето линкче към блога, където се публикуват частите и Фейсбук страницата, където можеш да следиш какво се случва. Така де, току-виж искаш да видиш защо съм те оставила самичък толкова време.

Както и да е, това беше пост, за да ти кажа, че се завръщам.

Съвсем скоро очаквай и нов пост (от нашите си).