Тази сутрин беше пълно с намусени ученици, помъкнали полуживи китки. За тия същите саксийки и букетчета родителите им са платили скъпо и прескъпо, за да бъдат изхвърлени след два дни от „учителката любима“. Ден година храни, а на този ден всяко нормално дете се „преражда“ в нова порода същество – ученик. Насилствено прераждане, между другото. Ако клатите глава, хайде сега си признайте колко точно обичахте училището и дали ви харесваше да ходите на 15 септември и да слушате за хиляден път в какъв елитен храм на познанието сте попаднали.
Днес, в деня когато празнуваме началото на учебната година, ще си говорим за ученето и защо повечето ученици ненавиждат училището. Говоря в трето лице, защото на мен ми харесваше (*и до ден-днешен ми харесва) да уча нови неща. Това, което категорично не ми харесваше, беше отчасти отношението, отчасти материала. Но нека да започнем по-отдалеч, с нещо съвсем друго. Нека ви разкажа за двама лектори.
Тези дни, водена от вроден мазохизъм и желание за придобиване на нови знания, се записах на курсове. Два курса, безплатни, по теми които ме интересуват. Курс 1 е нещо, което доста ми трябва като знания и умения, но никога не съм практикувала. Курс 2 е нещо, което не ми трябва толкова много, но вече имам някакъв минимален опит (не съм съвсем гьон, разбирайте). Както може да се очаква, към курс 1 подхождам със съмнение. Това нито е моята област, нито разбирам нещо, вероятно ще ми е сложно и скучно. Да де, ама курсът е безплатен, така че като хората предлагат безплатни знания, що да не позагубя няколко часа вечер и да проверя какво мога. Курс 2 е друга бира – там се надявам уменията да ми влязат в употреба на момента, защото вече имам някакво понятие от тия неща. Освен това се надявам дори да започна да си търся ангажименти с новопридобитите умения.
Програмата се пада така, че курс 1 и курс 2 са директно един след друг, в два поредни дни. Когато трябва да съм онлайн и да слушам което и да е от двете занятия, съм смазана психически и изтощена физически (*и дългият работен ден е само част от картинката). Така че не може да се каже, че имам най-голямата мотивация на света, но пък инатът е сила, която нищо не може да сломи. Започвам да слушам курс 1 с един час закъснение и не мога да повярвам колко полезни и интересни неща успявам да чуя. Човекът, който говори не само обяснява на прост език с добри примери за лаици, успява да привлече и задържи вниманието, но дори те надъхва. Когато лекцията свършва, оставаме да чуем въпросите и отговорите и не искаме да си ходим, толкова е интересно и забавно – а е десет вечерта. Получава се нещо като лекция за мотивацията плюс лекция по темата с толкова много информация, че се заканвам да я гледам пак. Нямам търпение да чуя и следващото занятие и се заканвам да „дойда“ навреме този път.
Обнадеждена от първата лекция, чакам курс 2 с нетърпение. Лекторът, казват останалите записани, бил известен в средите, акъл добър давал. Така че тук съм навреме, с тетрадка и химикалка в ръка. Човекът се представя, започва да говори и… греда. Първата лекция протича под мотото „що е злодейство и как се извършва то“ – сиреч, три часа се обясняваме имат ли тези познания почва у нас. Толкова общи приказки, че ми е страшно трудно да си задържа вниманието. Дотолкова, че просто се предадох повече от половин час преди края на лекцията.
Каква е разликата между тези хора? Освен очевидно различния им стил на преподаване? Начинът, по който поднасят информацията. Лектор 1 е избрал не само да „ни хвърли в дълбокото от самото начало, за да ни подготви какво ни чака“, но и да поговори за нещата от живота и да обърне внимание на разнородната аудитория – имаше дечурлига на по 17-18, през 25-30 годишни, та до хора на над 40 или около 40. Имаше за всеки по нещо, много смешки и лафове, за да можем хем да учим, хем да се забавляваме. На всичкото отгоре, след неговите лекции, въпреки че в момента се чувствам доста изтощена и „изцедена“ (*то не може на педал постоянно), се чувствах все по-мотивирана и отпочинала. Все едно някой е трябвало да ми каже тия неща, за да „презаредя“ с мотивационно гориво.
Лектор 2 се беше фокусирал върху самия материал и се опитваше да почне от преди А и Б, с цел да не ни подплаши. В самата лекция се опитваше да отговори на всякакви (често наистина глупави) въпроси с близки до акъла отговори и се опитваше да ни успокои, че с труд и постоянство всичко се постига. Това е хубаво, но не беше обърнал внимание, че повечето от хората на курса не са съвсем лаици и това ни е малко скучно.
Можете ли да се досетите чия следваща лекция чакам с нетърпение и към коя нямам големи очаквания?
Защо ви разказах това? Защото с децата в училище се случва същото. Само че там нямаш възможност да си избереш между курс 1 и курс 2, нито пък можеш да си тръгнеш по-рано ако не ти харесва. Нямаш и контрол върху това как се държат с теб и понеже си малък (или непълнолетен), дори и да се оплачеш, не ти вярват. Поне така беше по мое време, сега знам че картинката е малко по-различна, но ми схванахте идеята.
Знаете ли защо първолаците толкова се вълнуват? Защото имат големи очаквания, че в училище ще е по-хубаво отколкото в детската градина. Че вече са големи, ще учат, ще постигнат нови неща, учителите ще им покажат нов свят, пълен с нови възможности. Всяко едно дете на 6-7 има мечти да стане нещо – космонавт, полицай, актьор – и родителите са му набили в главата, че за да изпълни мечтата си, трябва да се учи. Затова децата се хвърлят с 1000% мотивация в първи клас. След това се сблъскват със страшната действителност и се появяват ония намусени детски физиономии, които цяла сутрин гледам.
И не, не става дума за това, че ваканцията е свършила. Всъщност, ако три месеца нищо не си правил, вече нямаш търпение да правиш нещо. Просто децата, също като мен с курс 2 от горе, нямат вече очаквания, че нещо вълнуващо или интересно ще им се случи на училище. Те са виждали остарелия материал, трябвало е да четат учебници, които са написани като за хора с поне 20 години по-възрастни от тях, сблъскали са се с уморени учители, които мразят децата и работата си. Как да имат очаквания?
Преди да скочите, че на учителите с тия заплати паметник трябва да им издигнат и нивото на образованието е брутално ниско, нека ви питам няколко неща. Колко пъти на вас ви е трябвало да четете урока по биология или история шест пъти преди да го разберете? Чудили ли сте се какво пише в учебника по литература за десети клас? На мен ми се е случвало.
След един челен сблъсък с личността на „твореца-демиург“ в учебника по литература за 9-ти клас реших да питам учителката защо е написан на китайски. Тя сви рамене и каза, че това били лекции за трети курс специалност „Българска филология“ и на студентите също щяло да им бъде трудно да разберат какво пише вътре. Знаете ли по какво се провеждат изпитите за кандидатстване медицина? По материала по биология от осми, девети и десети клас и то по напълно нормалните и ползвани в училище учебници. Как точно се провеждаха въпросните изпити съм разказвала, но не това ми е идеята.
Очакваме от децата в среден курс и гимназия (*че и преди това, за знаменитите и никому ненужни „матури“ след всеки клас) да учат материал като за ученици последна година, че и за студенти, да го разбират и да им харесва? Не звучи много реално, особено като добавим към уравнението и учители, които идват „да си изпеят урока“ или които постоянно те овикват. Да, има много непоносими и разглезени деца, да има и учители, които си обожават работата.
Само че дайте да се замислим. Кой ви беше любимият предмет в училище? Ама наистина най-най-най. Защо ви стана любим? Аз мога да кажа за два предмета, които ми станаха любими. Първият беше по природознание, още в първи клас, заради един възрастен дядо, който говореше така, все едно ни разказваше приказки, а не материала от учебника. Този човек ни водеше навън, да ни показва на практика нещата, за които говори, а не просто да „изпее“ урока. След това, в пети клас заобичах историята заради една млада учителка, която умираше от кеф да ни разказва допълнителни факти, които ги няма в учебника. За нея не беше важно да зазубрим датите, а да разберем какви са взаимовръзките и кой на кого какво е направил, че да се стигне до конкретното историческо събитие.
Кои са учителите, вдъхновили вас? Мога да се обзаложа, че всички предмети, които сте обичали в училище са били „продадени“ по правилния начин някога от учител, който си е обожавал работата. По същия начин сте намразили предметите, където учителят не е имал време, нерви или желание да направи нещо различно от „прочетете си урока и решете задачите след него“ и „извадете един двоен лист“. Това дори няма общо с факта колко ви върви даденият предмет.
Смятам добре само и единствено пари, но иначе по математика съм гола вода. Само че имах невероятна учителка по математика в гимназията и средното училище. Мила, възпитана, с подход, тя самата имаше деца на нашите години. Отнасяше се с търпение, уважение и разбиране към нас, а работата си обожаваше. Ние й отвръщахме със същото и всички, дори и най-слабите ученици, се стараеха за контролните. Не заради двойките, а заради нея, защото тя беше направила всичко за нас и не искахме да я разочароваме. В часа й и в часовете на другите учители като нея, муха да бръмне, щеше да се чуе. Нямаше нужда те да повишават тон, ние сами се сещахме. Защото бяха спечелили уважението ни – с подход към нас и любов към предмета.
Имаше време, когато педагогиката беше специалността с най-нисък бал. Тройки и двойки на кандидатстудентските изпити и хоп! Бъдещ даскал. Не ви ли побиват тръпки какви учители ще излязат подобни хора? Мен ме побиват и понеже съм се сблъсквала с такива „учители“, много ми се иска тази тенденция да бъде обърната. Онези, които обучават, трябва да са най-добрите в своята сфера, а не „изпадналите от всички класации“. Дано в училищата ни да има повече хора, за които преподаването е призвание. Такива хора ни трябват и точно те ще вдигнат нивото на образованието. Хора като учителят ми по природознание, младата учителка по история и милата учителка по математика. Такива, които помниш цял живот и на които искаш да стиснеш ръката като възрастен.
Какво обаче правим, когато детето мрази училището изобщо? Дали са виновни само учителите? Не, драги родители. Ако в училище детето не е срещнало правилните учители, които да го вдъхновят, това трябва да направите вие. И не, детето ви не е в училище, за да го възпитават и отглеждат. Това си остава ваша работа, без значение колко сте уморени. Защото детето, в крайна сметка, си е ваше. Никой не е казал да учите всички уроци с него, НО ще се наложи да дадете на детето подкрепата и ентусиазма си поне за предметите, които харесват на вас. Без значение какви учители ще срещне вашето дете, най-първият и най-важният учител за него си оставате вие, неговите родители. Не го пускайте „да пасе“ и „да се гледа само“, защото след десетилетие може да (и вероятно ще) съжалявате.
Ако детето ви се мръщи тази сутрин, попитайте го защо и наистина го чуйте. Това не са просто „лигавщини“. Ако се радва, не му пречете и се радвайте с него.
Честит 15 септември!На всички ученици – на добър час и успех! На всички учители – търпение и желание за работа!
#вафлички_и_храсти
