Thursday 15 September 2022

Училище – мъчилище или разказ за двама лектори

Тази сутрин беше пълно с намусени ученици, помъкнали полуживи китки. За тия същите саксийки и букетчета родителите им са платили скъпо и прескъпо, за да бъдат изхвърлени след два дни от „учителката любима“. Ден година храни, а на този ден всяко нормално дете се „преражда“ в нова порода същество – ученик. Насилствено прераждане, между другото. Ако клатите глава, хайде сега си признайте колко точно обичахте училището и дали ви харесваше да ходите на 15 септември и да слушате за хиляден път в какъв елитен храм на познанието сте попаднали. 

Днес, в деня когато празнуваме началото на учебната година, ще си говорим за ученето и защо повечето ученици ненавиждат училището. Говоря в трето лице, защото на мен ми харесваше (*и до ден-днешен ми харесва) да уча нови неща. Това, което категорично не ми харесваше, беше отчасти отношението, отчасти материала. Но нека да започнем по-отдалеч, с нещо съвсем друго. Нека ви разкажа за двама лектори. 

Тези дни, водена от вроден мазохизъм и желание за придобиване на нови знания, се записах на курсове. Два курса, безплатни, по теми които ме интересуват. Курс 1 е нещо, което доста ми трябва като знания и умения, но никога не съм практикувала. Курс 2 е нещо, което не ми трябва толкова много, но вече имам някакъв минимален опит (не съм съвсем гьон, разбирайте). Както може да се очаква, към курс 1 подхождам със съмнение. Това нито е моята област, нито разбирам нещо, вероятно ще ми е сложно и скучно. Да де, ама курсът е безплатен, така че като хората предлагат безплатни знания, що да не позагубя няколко часа вечер и да проверя какво мога. Курс 2 е друга бира – там се надявам уменията да ми влязат в употреба на момента, защото вече имам някакво понятие от тия неща. Освен това се надявам дори да започна да си търся ангажименти с новопридобитите умения. 

Програмата се пада така, че курс 1 и курс 2 са директно един след друг, в два поредни дни. Когато трябва да съм онлайн и да слушам което и да е от двете занятия, съм смазана психически и изтощена физически (*и дългият работен ден е само част от картинката). Така че не може да се каже, че имам най-голямата мотивация на света, но пък инатът е сила, която нищо не може да сломи. Започвам да слушам курс 1 с един час закъснение и не мога да повярвам колко полезни и интересни неща успявам да чуя. Човекът, който говори не само обяснява на прост език с добри примери за лаици, успява да привлече и задържи вниманието, но дори те надъхва. Когато лекцията свършва, оставаме да чуем въпросите и отговорите и не искаме да си ходим, толкова е интересно и забавно – а е десет вечерта. Получава се нещо като лекция за мотивацията плюс лекция по темата с толкова много информация, че се заканвам да я гледам пак. Нямам търпение да чуя и следващото занятие и се заканвам да „дойда“ навреме този път. 

Обнадеждена от първата лекция, чакам курс 2 с нетърпение. Лекторът, казват останалите записани, бил известен в средите, акъл добър давал. Така че тук съм навреме, с тетрадка и химикалка в ръка. Човекът се представя, започва да говори и… греда. Първата лекция протича под мотото „що е злодейство и как се извършва то“ – сиреч, три часа се обясняваме имат ли тези познания почва у нас. Толкова общи приказки, че ми е страшно трудно да си задържа вниманието. Дотолкова, че просто се предадох повече от половин час преди края на лекцията. 

Каква е разликата между тези хора? Освен очевидно различния им стил на преподаване? Начинът, по който поднасят информацията. Лектор 1 е избрал не само да „ни хвърли в дълбокото от самото начало, за да ни подготви какво ни чака“, но и да поговори за нещата от живота и да обърне внимание на разнородната аудитория – имаше дечурлига на по 17-18, през 25-30 годишни, та до хора на над 40 или около 40. Имаше за всеки по нещо, много смешки и лафове, за да можем хем да учим, хем да се забавляваме. На всичкото отгоре, след неговите лекции, въпреки че в момента се чувствам доста изтощена и „изцедена“ (*то не може на педал постоянно), се чувствах все по-мотивирана и отпочинала. Все едно някой е трябвало да ми каже тия неща, за да „презаредя“ с мотивационно гориво. 

Лектор 2 се беше фокусирал върху самия материал и се опитваше да почне от преди А и Б, с цел да не ни подплаши. В самата лекция се опитваше да отговори на всякакви (често наистина глупави) въпроси с близки до акъла отговори и се опитваше да ни успокои, че с труд и постоянство всичко се постига. Това е хубаво, но не беше обърнал внимание, че повечето от хората на курса не са съвсем лаици и това ни е малко скучно. 

Можете ли да се досетите чия следваща лекция чакам с нетърпение и към коя нямам големи очаквания? 

Защо ви разказах това? Защото с децата в училище се случва същото. Само че там нямаш възможност да си избереш между курс 1 и курс 2, нито пък можеш да си тръгнеш по-рано ако не ти харесва. Нямаш и контрол върху това как се държат с теб и понеже си малък (или непълнолетен), дори и да се оплачеш, не ти вярват. Поне така беше по мое време, сега знам че картинката е малко по-различна, но ми схванахте идеята. 

Знаете ли защо първолаците толкова се вълнуват? Защото имат големи очаквания, че в училище ще е по-хубаво отколкото в детската градина. Че вече са големи, ще учат, ще постигнат нови неща, учителите ще им покажат нов свят, пълен с нови възможности. Всяко едно дете на 6-7 има мечти да стане нещо – космонавт, полицай, актьор – и родителите са му набили в главата, че за да изпълни мечтата си, трябва да се учи. Затова децата се хвърлят с 1000% мотивация в първи клас. След това се сблъскват със страшната действителност и се появяват ония намусени детски физиономии, които цяла сутрин гледам. 

И не, не става дума за това, че ваканцията е свършила. Всъщност, ако три месеца нищо не си правил, вече нямаш търпение да правиш нещо. Просто децата, също като мен с курс 2 от горе, нямат вече очаквания, че нещо вълнуващо или интересно ще им се случи на училище. Те са виждали остарелия материал, трябвало е да четат учебници, които са написани като за хора с поне 20 години по-възрастни от тях, сблъскали са се с уморени учители, които мразят децата и работата си. Как да имат очаквания? 

Преди да скочите, че на учителите с тия заплати паметник трябва да им издигнат и нивото на образованието е брутално ниско, нека ви питам няколко неща. Колко пъти на вас ви е трябвало да четете урока по биология или история шест пъти преди да го разберете? Чудили ли сте се какво пише в учебника по литература за десети клас? На мен ми се е случвало. 

След един челен сблъсък с личността на „твореца-демиург“ в учебника по литература за 9-ти клас реших да питам учителката защо е написан на китайски. Тя сви рамене и каза, че това били лекции за трети курс специалност „Българска филология“ и на студентите също щяло да им бъде трудно да разберат какво пише вътре. Знаете ли по какво се провеждат изпитите за кандидатстване медицина? По материала по биология от осми, девети и десети клас и то по напълно нормалните и ползвани в училище учебници. Как точно се провеждаха въпросните изпити съм разказвала, но не това ми е идеята. 

Очакваме от децата в среден курс и гимназия (*че и преди това, за знаменитите и никому ненужни „матури“ след всеки клас) да учат материал като за ученици последна година, че и за студенти, да го разбират и да им харесва? Не звучи много реално, особено като добавим към уравнението и учители, които идват „да си изпеят урока“ или които постоянно те овикват. Да, има много непоносими и разглезени деца, да има и учители, които си обожават работата. 

Само че дайте да се замислим. Кой ви беше любимият предмет в училище? Ама наистина най-най-най. Защо ви стана любим? Аз мога да кажа за два предмета, които ми станаха любими. Първият беше по природознание, още в първи клас, заради един възрастен дядо, който говореше така, все едно ни разказваше приказки, а не материала от учебника. Този човек ни водеше навън, да ни показва на практика нещата, за които говори, а не просто да „изпее“ урока. След това, в пети клас заобичах историята заради една млада учителка, която умираше от кеф да ни разказва допълнителни факти, които ги няма в учебника. За нея не беше важно да зазубрим датите, а да разберем какви са взаимовръзките и кой на кого какво е направил, че да се стигне до конкретното историческо събитие. 

Кои са учителите, вдъхновили вас? Мога да се обзаложа, че всички предмети, които сте обичали в училище са били „продадени“ по правилния начин някога от учител, който си е обожавал работата. По същия начин сте намразили предметите, където учителят не е имал време, нерви или желание да направи нещо различно от „прочетете си урока и решете задачите след него“ и „извадете един двоен лист“. Това дори няма общо с факта колко ви върви даденият предмет. 

Смятам добре само и единствено пари, но иначе по математика съм гола вода. Само че имах невероятна учителка по математика в гимназията и средното училище. Мила, възпитана, с подход, тя самата имаше деца на нашите години. Отнасяше се с търпение, уважение и разбиране към нас, а работата си обожаваше. Ние й отвръщахме със същото и всички, дори и най-слабите ученици, се стараеха за контролните. Не заради двойките, а заради нея, защото тя беше направила всичко за нас и не искахме да я разочароваме. В часа й и в часовете на другите учители като нея, муха да бръмне, щеше да се чуе. Нямаше нужда те да повишават тон, ние сами се сещахме. Защото бяха спечелили уважението ни – с подход към нас и любов към предмета. 

Имаше време, когато педагогиката беше специалността с най-нисък бал. Тройки и двойки на кандидатстудентските изпити и хоп! Бъдещ даскал. Не ви ли побиват тръпки какви учители ще излязат подобни хора? Мен ме побиват и понеже съм се сблъсквала с такива „учители“, много ми се иска тази тенденция да бъде обърната. Онези, които обучават, трябва да са най-добрите в своята сфера, а не „изпадналите от всички класации“. Дано в училищата ни да има повече хора, за които преподаването е призвание. Такива хора ни трябват и точно те ще вдигнат нивото на образованието. Хора като учителят ми по природознание, младата учителка по история и милата учителка по математика. Такива, които помниш цял живот и на които искаш да стиснеш ръката като възрастен. 

Какво обаче правим, когато детето мрази училището изобщо? Дали са виновни само учителите? Не, драги родители. Ако в училище детето не е срещнало правилните учители, които да го вдъхновят, това трябва да направите вие. И не, детето ви не е в училище, за да го възпитават и отглеждат. Това си остава ваша работа, без значение колко сте уморени. Защото детето, в крайна сметка, си е ваше. Никой не е казал да учите всички уроци с него, НО ще се наложи да дадете на детето подкрепата и ентусиазма си поне за предметите, които харесват на вас. Без значение какви учители ще срещне вашето дете, най-първият и най-важният учител за него си оставате вие, неговите родители. Не го пускайте „да пасе“ и „да се гледа само“, защото след десетилетие може да (и вероятно ще) съжалявате. 

Ако детето ви се мръщи тази сутрин, попитайте го защо и наистина го чуйте. Това не са просто „лигавщини“. Ако се радва, не му пречете и се радвайте с него. 

Честит 15 септември!На всички ученици – на добър час и успех! На всички учители – търпение и желание за работа! 

#вафлички_и_храсти 

Saturday 3 September 2022

Що е то "Мишмашология" и има ли туй чудо почва у нас?


Как се роди идеята за книгата?

Сигурно сте видели постовете ми във връзка с новата ми книга и се чудите - каква пък е тая простотия сега? Заглавието странно, корицата смешна, ама описанието отзад нищо не ни казва.
Когато книгата излезе, даже получих обратна връзка от "доброжелатели", че анотацията на гърба на книгата (още известна с чудната "българска" думичка блърб) е пълна с клишета. Ти да видиш! Животът е пълен с клишета, но мога да кажа, че моите истории са всичко друго, ама не и клише. Всъщност, ако не ми се бяха случили, бих се заклела, че са измислица. Ама не са, до една са истина.

Затова реших, че е крайно време да разкажа на вас, читателите, които за пръв път попадате на Мишмашология, какво точно има в книгата. В този пост ще ви покажа някои от историите - за да не се налага сами да ровите да ги търсите из блога.

Обикновено казвам, че шантавите истории ми идат като на зло куче тояги. Майка ми пък казва, че аз сама се набутвам в някои от тях. Двете трактовки са напълно приемливи и не се изключват една друга. Единствената разлика между мен и другите хора е, че аз си ги събирам и ги записвам. Предполагам, фактът че разказвам смешно също има отношение, но така де, историите при мен с лопата да ги ринеш.

Защо книгата се казва "Мишмашология"?

Признавам, идеята за заглавието не беше моя. Майка ми има заслугата. Когато първоначално започнах да пиша историите, книгата се казваше "NO CONNECTION" поради простата причина, че първите истории, които видяха бял свят, бяха свързани с пълната липса на интернет в продължение на около месец. Тогава авторът си седна на Д-то и започна да записва всички откачени истории, които имаше под ръка, за да ги събере в сборник и евентуално, някога в необозримото бъдеще, да ги издаде.

Времето минаваше, историите се множаха, обаче заглавието нещо не беше наред. Така че една вечер майка ми ме избъзика, че филолог плюс културолог плюс фотограф прави мишмашолог. След като спрях да се хиля със сълзи, просто ТРЯБВАШЕ да сменя името на книгата. Така се роди "Мишмашология".

Абе, на тебе верно ли всичките тия неща са ти се случили?


Да, да и пак да! Знам, че е трудно за вярване, но който ме познава на живо, е наясно колко чалнато същество съм. В живота ми никога няма само едно нещо, обикновено е списък от крайно разнородни и на пръв прочит напълно несъвместими една с друга дейности. За доста хора това е странно, за мен е ежедневие, откакто се помня. Всеки със своите странности.

Добре, дай да видим какво има толкова в книгата ти?


С удоволствие, ето някои от разказите, които може да се намерят на страниците на книгата. Между другото, "Мишмашология" ще има и втора (а вероятно и трета) част, защото просто историите не можаха да се поберат в една книжка.


Между другото, снимката най-горе е на читател :)

Tuesday 5 July 2022

Мишмашология - новата ми книга със смешни разкази

Мишмашология - предна корица

Втората ми книга вече е налице! 

Името й?

📚📚📚МИШМАШОЛОГИЯ 📚📚📚


❓Защо точно "Мишмашология"?


📚Защото когато кръстосаш филолог с културолог, добавиш щедро количество фотография и накрая проза на вкус, се получава мишмаш от идеи, мнения и гледни точки.

📚Мишмашолозите сме специалисти по разказване на откачени истории, които ни идат като на зло куче – тояги. В тази книга ще намерите колекция от нелепици, които до една са ми се случили. Поводите знайни и незнайни, но пък смехът е гарантиран. Не че на другите хора не им се случват простотии – напротив. Просто не всички имат нервите да ги разказват.

📚Когато аз се ядосам обаче и тръгна да разказвам, обикновено хората се търкалят от смях. 🤣 Аз беснея, че нещо не е станало като хората, те се хилят като зелки.

Така се роди идеята за тази книга. Част от разказите са се появявали тук и на БистраДращи/BistraWrites.

Тази книга е пълна със смешни истории, които събирам от години.

Затова затегни колана, вземи си пуканки и се наслади на увеселителното влакче, на което ще те качи дипломиран мишмашолог.
Приключението започва!

✅Ако обичате да се хилите със сълзи линкът за поръчка е тук:

Tuesday 24 May 2022

Честит 24-ти май!

🇧🇬🇧🇬🇧🇬
Честит 24-ти май! 

Кирилицата е едно от нещата, с които България трябва да се гордее. Винаги натъртвам, че е измислена в България и оттук, заедно с църковните книги, обикаля славянския свят. 

На всички, с отношение към образованието, културата и езика, честит празник! 

На снимката - старото школо, Трявна.

🇬🇧🇬🇧🇬🇧
Today Bulgaria celebrates the day of the Cyrillic alphabet and Slavic culture. 

The picture: the "old school" in Tryavna, Bulgaria.

More interesting facts:

The Cyrillic alphabet was invented in 9th century Bulgaria. It is originally created in Bulgaria (no matter what your dictionary says). I need to say it twice because I've heard all kinds of nonsense. 

Cyril and Methodius invented the Glagolitic alphabet. It was not meant for Bulgaria but for Great Moravia in Central Europe. The Cyrillic alphabet was created by St. Clement of Ohrid and he named it after his favorite mentor, Apostle Cyril. It is much easier to write :)

Constantine-Cyril the Philosopher as was the whole name of Apostle Cyril was a respected teacher at the Magnaura school (a.k.a. the most prestigeous university in this part of the Medieval world) in Constantinople before he started creating the Glagolitic alphabet.

Cyril and Methodius were declared patron saints of Europe in 1980.

So, we can say that this day is the time when we commemorate not only the people who created the alphabet but also culture, literature and anyone involved in it :)

Thursday 3 March 2022

Три мита за трети март


(*един научно-популярен разказ)

Днес е национален празник. В другите държави това би означавало флагът да краси всяка стена, пилон или прозорец, хората да празнуват наистина, да посещават исторически места, да се чувстват част от едно общо цяло и да са горди с историята си. Може би примерът не е най-добрият, но вижте ги американците – за тях четвърти юли е религия. Чакат го със седмици, планират, канят приятели. После „три дни яли, пили и се веселили“. Същото правят французите за деня на падането на Бастилията. За руснаците няма да говоря, защото там от първи до 10-12 май никой нищо не помни, защото всичките тия дни се сливат в едно безкрайно печене на шишчета с гарнитура от алкохолни изпарения.  

Националният празник е време за обединение, за да се сетим, че сме единни и както веднъж сме се преборили за нещо (свобода, независимост, каквото и да обозначава датата), така можем да се преборим и в бъдеще, ако се наложи. Поне така е в останалите държави. 

Ние сме някакъв куриоз. Първо, националният ни празник, първият в календара след нова година, е повод не за всенародно веселие и обединение, а всенародно плюене кой какъв е. Вместо да празнуваме, почваме да дебнем какво ще направи противниковият лагер и щателно да го оплюем. Не се чувстваме единни, а точно обратното. Не се и радваме на самия празник, защото „са ни подарили свободата“ и „се кланяме на нов поробител“. 

Всяка година игнорирам подобни глупости, обаче тази просто нещо ме тресна по главата и реших, че май е крайно време да обясня защо смятам, че трети март трябва да си остане национален празник и да ни обединява. Само че преди да стигнем до там, нека ви развенчая няколко много популярни мита, които и двата лагера използват. 

Първият мит е сигурно толкова стар, колкото и празника.

Мит 1 – Руският император е пуснал сълза и изведнъж е решил да похарчи няколко милиона златни франка/рубли/каквато там стабилна валута е имал за да освободи „бедните братя славяни“. 

Толкова бил трогнат, човекът, че сърце не му дало да стои отстрани, докато ние се борим сами за свободата си. щото сме православни, братя по език у култура и тъй нататък. 

Дрън-дрън, драги дами и господа. 

Нито една война не се основава само и единствено на емоционални решения. Дори Троянската война, която уж започнала заради Хубавата Елена, има много по-елементарно обяснение. Троя държи ключа към Азия по онова време и има безценни търговски връзки, както и желязна руда. Така че войната не е била за една шавлива фуста, а за кинти. Съжалявам ако развенчавам нечии романтични представи. Ама се отплеснах леко.

Обратно в лето Господне 1877-мо, когато руският император Александър II решава да „освободи“ България. Нямам представа какви са били истинските сантименти на човека. Може наистина да е имал жалостиво сърце, знам ли. Обаче основните мотиви за започване на войната са малко по-прозаични. Не е защото „запорожци са писали писмо на султана“, а защото Русия е чакала вече две десетилетия да си го върне на Османската империя за поражението от Кримската война. Доста позорно поражение, не без асистенцията на западните Велики сили, между другото. Така че ние сме просто повод Руската империя да го натакова на Османската империя. Ако територията бъде завладяна, толкова по-добре, ще се разшири Русия на едно по-приятничко, плодородничко и близичко до Босфора (в идеалния случай с него в рамките си) местенце. Колкото и да плюем България, откъм климат, биоразнообразие и плодородие, сме изтеглили шестица от тотото, дори по европейските стандарти.

Така че, да оставим настрана сантиментите и да не обожествяваме имперската политика на Русия от 19ти век. 

Което ни води до втория мит, този път любим на другия лагер.

Мит 2 – Свободата ни е подарена, ние сме смотаняци, които нищо не са постигнали и затова няма грам смисъл да празнуваме нещо, което няма общо с нас. Това един вид е предателство спрямо самите нас.

Я абер найн, майне дамен унд херен!

(*“да, ама не, дами и господа“ на немски)

Не можем да отречем очевидното – Русия към оня момент е имала в пъти повече ресурси от нас самите, както и уредената подкрепа (под формата на съглашения за ненамеса в конфликта) на останалите Велики сили. Само че тук руснаците са си правели малко по-различни сметки. За любопитните ще вметна, че части от България са освободени още по време на Кримската война, но по редица причини и мръсни задкулисни сделчици, сме оставени вън от играта. 

Тогава Румъния успява да получи автономия, ние – не, независимо че също сме помагали във военните действия също колкото румънците – точно с надеждата, за благодарност, да получим свобода, да докажем че сме достойни за нея. Защо е предмет на друг разговор, но да го кажем накратко – към оня момент на Великите сили им е изнасяло да имат буфер между себе си и Османската империя и този буфер не сме били ние. Сложно е, мърляво е, точно като в наши дни. 

Когато влиза във война през 1877-ма, сметки за „освобождаване“ на някого няма (ако не ми вярвате, поровете се малко, има доста нелицеприятни факти). Само че Великите сили са си направили сметката без кръчмаря. Или по-скоро без Еузебио и съдията (*футболист е това, вижте в Гугъл, историята е забавна)

Българите се самоорганизират и решават, че ето този път вече ще надминат себе си и наистина ще извоюват свободата си. Тук вече започват дюдюкания, че нищо не сме направили, защото ... (*попълнете празното пространство). 

Само че историята е малко по-различна. Когато руското командване прави стратегическата грешка (*аха, правилно ме чухте, ГРЕШКА!) да обсади Плевен и да остави тила си открит откъм старопланинските проходи, задникът на всички провалили се генерали забърсват българите. Да, да, българите, точно така. Без една много навременна намеса, цялата война от 1877-78 е щяла да се провали с гръм и трясък. Кои са тия българи? Знаете ги кои са - българските опълченци са това, ония от одата на Вазов. 

От другата страна на Стара планина е бил „Сюлейман безумний“, който също е направил тактическата грешка да тръгне да минава през един от най-неудобните старопланински проходи, само и само да погне „гяурите“. Само че на пътя му стоят шепа крайно мотивирани опълченци.

Генерал Радецки, който пристига „с гръм“, всъщност просто внася достатъчно смут във вече разстроените османски редици, че да реши битката в наша полза. Това обаче не се е случило, защото хората на Радецки изобщо не са били равни по брой на ордите на Сюлейман паша. Напротив – ставало е дума за шепа хора, дошли „по двама на кон“. Само че в този случай е била важна психоатаката.

На мобилизирания башибозук от другата страна, който няколко дни се е изправял лице в лице с дяволи, които искат да го видят мъртъв, че и в жегата само това му е трябвало, за да си намери повод да се изпари яко дим. За какво да си развалят рахата, като могат да се върнат и да си пият спокойно кайвето? Мълвата, че идва многобройна руска армия да ги изколи просто им дава нужното ускорение. 

Само че нека не се лъжем, ако опълченците на Шипка не бяха издържали тия три дни, днес с вас нямаше вероятно да си говорим изобщо за датата трети март. Това е една от причините и да се ходи именно на Шипка на тая дата и изобщо. Защото реално тази битка спасява руснаците от второ, доста по-позорно поражение, като онова от Кримската война. Нека не се лъжем, ако Сюлейман паша беше успял да свали обсадата на Плевен и да помогне на Осман паша, шансът „военната авантюра“ на Балканите да продължи дълго е бил около нулата. И тогава, и сега, държавите нямат навика да наливат пари в губещи операции. 

Това ни води до следващия мит, който направо ми отвява главата. 

Мит 3 – това е празник за почитане на новия ни поробител, не на нашето освобождение и затова няма смисъл да се празнува. 

Това е толкова сбъркано, че даже не съм сигурна откъде да започна...

Войната от 1877-78 година остава в българската история като „Руско-Турска Освободителна война“, само че като начало, в състава на руската армия, далеч не е имало само руснаци. В състава на Руската империя и тогава, както днес в Руската Федерация, е пълно с други народи, които ползват колективното название, но далеч не са еднакви като култура и като език. В тази война обаче е имало и много други държави-съюзници, които нашата история много удобно смита под килима, когато й изнася и вее като знаме, когато реши, че може да има полза.

Всъщност, доста голяма част от действията в Северна България, включително обсадата на Плевен, са изнесени на гърба не на руснаците, а на техните съюзници във войната – румънците и финландците. Хората на крал Карол (*един от най-тачените румънски крале в цялата Румънска история изобщо, между другото) и финландците оставят бая кости по нашите земи, но някак много удобно ги пропускаме, а не бива. Ако ходите в Плевен, има мавзолей (паметник-костница), посетете го. Панорамата в Плевен също е хубаво да видите, екскурзоводите душа дават да ви разкажат разни интересни неща (ама няма да ви развалям изненадата, че да ги кажа тук). 

Следващото сбъркано в горното твърдение е в идеята за това, че се „кланяме на поробителя“. Това е плод на доста странно смесване на исторически реалности, което пък е довело до създаване на колективен образ на нещо, което всъщност го няма. Кое го няма ли? Няма единен образ на Русия. Шантаво, а?

Нека да се изясним – царска Русия няма абсолютно нищо общо с СССР на Сталин и няма как да сравняваме двете „освобождения“. Войниците и техните командири от 1878 година нямат нищо общо с ония другари, които са си бършели подметките с чаршафите на леглата в къщите, където са били разквартирувани по време на „Великая Отечественая“ (*не преувеличавам, това са разкази на дядо ми, който е бил малко дете към оня момент). Единственото, което обединява двете лица на Русия – от 1878 и от 1944 година – е общата им геополитическа цел да сложат ръка на проливите. Това, че ние се намираме и упорито стоим на пътя към тия проливи, е просто случайност. 

Като говорим за „освобождение“, дори не бих нарекла събитията от 1944 година „освобождение“ от каквото и да е, по-скоро преврат. Ако трябва да мислим коя дата не бива никога да се празнува, то бих гласувала с две ръце за девети септември. Защо точно е тема на друг разговор. 

Царска Русия може и да е имала планове да ни направи „дунайска губерния“, но си е направила сметките без кръчмаря – сиреч, останалите големи играчи, които налагат „вето“ на Санстефанска България. Така се пръква автономното Княжество България – просто на останалите Велики сили хич не им харесва хем да сме голяма самостоятелна държава, хем да сме независими. Русия, твърде изтощена от войната, пуска сълза за смелите българи и подписва договора с кръвта на загиналите си войници.

Така пише в учебниците, само че онова, което се премълчава е, че руските пратеници в Берлин са били също толкова съгласни България да бъде разделена, колкото и представителите на останалите Велики сили. Чисто и просто една слаба България е цяла бъде много по-лесна и удобна за използване. 

Геополитика, пичове. Гадно и мръсно нещо. А това, че три четвърти от българското население после ще яде калая, на конференцията в Берлин никога не ги е интересувало. 

Ако при Сан Стефано България се ражда, то в Берлин едва не я убиват. Не си правете илюзии, че на онази конференция на някого му е пукало за нещо различно от собствените му интереси.

Само че откъде, по дяволите, стигаме до концепцията „тоя празник не е наш“? При положение че това е първата дата от ПЕТСТОТИН години, когато България се появява на картата на света, ние се свиваме срамежливо, махаме с ръка и мънкаме „ама то не сме ние, то Русия, нали, ние не заслужаваме“. 

Чудила съм се известно време по въпроса и единственото ми обяснение е – съветските другари. Чисто и просто след 1944 година има много настоятелна и системна пропаганда в тая насока. Да не си вирим носа много-много и да правим „слуш“. Колкото повече ни обясняват, че сме смотани, некадърни и изобщо тука по милост, толкова по-кротки и покорни ще сме. 

Преди да скочите, замислете се как действат насилниците? Всяко едно домашно насилие, преди да прерастне в използване на партньора за боксова круша, започва със системен психически тормоз, който цели да направи жертвата покорна и да й внуши, че всичко, което й се случва, тя си го е изпросила сама. Просто в нашия случай психическият тормоз е бил от друга държава с цел упражняване на контрол и смачкване на националната гордост и самосъзнание.

Явно сме били много послушни, защото това така ни се е набило в главите, че вместо да празнуваме освобождението си, това че сме се появили на картата, ние роним сълзи и се умиляваме кой се бил застъпил за нас. Другата крайност е просто да махнем с ръка и да кажем, че кво толкова, празникът не е наш, две държави са водили война и ние сме се появили ей така, между другото.

Не така, хора, не така! 

Та, защо трябва да празнуваме трети март и за какво ни е нужен тоя празник изобщо?

Загиналите в оная война, без значение дали са били руснаци, румънци, финландци или български опълченци, заслужават уважение и поклон от идните поколения. Дължим страшно много на ония, оставили костите си по време на войната от 1877-78 и няма друг ден, когато да почетем именно тях. Да, имаме си шести май, но това е празник на всички военни колективно, имаме си празнествата всяка година през лятото, когато са се водили истинските боеве. Обаче нека сме честни, празненствата през лятото са по-скоро локален феномен, а на шести май нещата се размиват. 

Тази дата маркира появяването на България на картата и ние сме си я заслужили. Много повече, отколкото американците са заслужили своя четвърти юли. За любопитните, датата с която американците оревават орталъка колко са велики се е родила по доста прозаичен (и далеч не толкова героичен) начин. Просто една група „сепаратисти“ се възползва от психичноболния английски крал и управленческия хаос в метрополията, за да напише манифест тип „заешка критика“, с който да заяви, че повече няма да плащат данъци. След това месеци наред им треперят мартинките да не би пък Англия да не прати кораби и да срита революционните им задници. 

Ние, за разлика от тях, сме проляли доста повече кръв, както по време на войната от 1877-78, така и след нея. Заслужили сме си свободата. 

Затова е ненормално, даже абсурдно, навръх националния си празник, ние да се свиваме и да твърдим, че свободата ни е дадена даром. Още повече да твърдим, че този празник е празник на Русия. Ходете го кажете това на наследниците на опълченците, няма много да ви се зарадват. 

Този празник е именно на всички ония българи от онова време, които са дали живота си, за да ни има на картата. Днес е моментът, когато трябва да им кажем „благодаря“ и дори и да не отидем до Шипка да оставим цветя, поне да си помислим, че някога, преди почти век и половина, е имало едно нещо, което ни е успяло да ни обедини. 

Честит трети март! 

Friday 10 September 2021

Една различна история


Обичам да разказвам истории, обаче обикновено това са историите на героите в главата ми. Доста досадни същества са, тва, героите. Обаче няма как, без тях не можем. Друг път разказвам за щуротиите, които ми се случват.

Днес имам нещо друго за разказване.

Най-интересни са историите по-истински случай, защото животът е доста по-шарен от въображението на кой да е от братята по перо. Тогава те тресва по главата какво нещо е животът наистина. А когато историята е не само по истински случай, но и завършва със щастлив край, е най-хубаво. Ако има и хумор в цялата ситуация, още по-добре.
За мен беше чест и удолоствие да разкажа една такава история - благодаря на екипа на грънци.ком, че ми се довериха. .

А какъв е крайният резултат, можете да видите ето тук - историята, която ми разказаха, е направо достойна за роман.

Здрасти пак!

Здравей, драги ми читателю! 

Не сме се виждали в този блог от толкова много време! Това не е защото лудият културолог е спрял да пише. Точно обратното, не се спира направо! Обаче пише други неща, които можеш да намериш във Фейсбук и на ето този сайт - и да, културологът си има собствен писателски сайт. Има хубави неща, честно! 

Обещах си, че тази година няма да я пропилея и ще постигна нещо. За момента ми се струва, че май се справих. Обаче, тъй като досега не съм пускала кой знае какво тук, май трябва да се отчета:

През 2021 г. лудият културолог успя да напише няколко неща:

- книга втора от Различен Следовател

- книга трета от Различен Следовател

- криминален роман

- още един криминален роман (скоро ще бъде публикуван), така че се ослушвай! 

- колекция разкази и новели

- колекция смешни разкази

Обаче, ако от това ти е паднала шапката вече, драги ми читателю, дори не съм свършила. 

В момента лудият културолог пише:

- сборник с исторически разкази (това не е ясно кога ще бъде довършено)

- фентъзи роман (една трета написан)

- нещо хем любовно, хем не съвсем (редактирам си черновата на първата книга в живота, написана, когато бях на 17).

Има и още интересни неща, драги ми читателю! 

Културологът ще се опитва да ти дава информация своевременно :)