Thursday 15 September 2022

Училище – мъчилище или разказ за двама лектори

Тази сутрин беше пълно с намусени ученици, помъкнали полуживи китки. За тия същите саксийки и букетчета родителите им са платили скъпо и прескъпо, за да бъдат изхвърлени след два дни от „учителката любима“. Ден година храни, а на този ден всяко нормално дете се „преражда“ в нова порода същество – ученик. Насилствено прераждане, между другото. Ако клатите глава, хайде сега си признайте колко точно обичахте училището и дали ви харесваше да ходите на 15 септември и да слушате за хиляден път в какъв елитен храм на познанието сте попаднали. 

Днес, в деня когато празнуваме началото на учебната година, ще си говорим за ученето и защо повечето ученици ненавиждат училището. Говоря в трето лице, защото на мен ми харесваше (*и до ден-днешен ми харесва) да уча нови неща. Това, което категорично не ми харесваше, беше отчасти отношението, отчасти материала. Но нека да започнем по-отдалеч, с нещо съвсем друго. Нека ви разкажа за двама лектори. 

Тези дни, водена от вроден мазохизъм и желание за придобиване на нови знания, се записах на курсове. Два курса, безплатни, по теми които ме интересуват. Курс 1 е нещо, което доста ми трябва като знания и умения, но никога не съм практикувала. Курс 2 е нещо, което не ми трябва толкова много, но вече имам някакъв минимален опит (не съм съвсем гьон, разбирайте). Както може да се очаква, към курс 1 подхождам със съмнение. Това нито е моята област, нито разбирам нещо, вероятно ще ми е сложно и скучно. Да де, ама курсът е безплатен, така че като хората предлагат безплатни знания, що да не позагубя няколко часа вечер и да проверя какво мога. Курс 2 е друга бира – там се надявам уменията да ми влязат в употреба на момента, защото вече имам някакво понятие от тия неща. Освен това се надявам дори да започна да си търся ангажименти с новопридобитите умения. 

Програмата се пада така, че курс 1 и курс 2 са директно един след друг, в два поредни дни. Когато трябва да съм онлайн и да слушам което и да е от двете занятия, съм смазана психически и изтощена физически (*и дългият работен ден е само част от картинката). Така че не може да се каже, че имам най-голямата мотивация на света, но пък инатът е сила, която нищо не може да сломи. Започвам да слушам курс 1 с един час закъснение и не мога да повярвам колко полезни и интересни неща успявам да чуя. Човекът, който говори не само обяснява на прост език с добри примери за лаици, успява да привлече и задържи вниманието, но дори те надъхва. Когато лекцията свършва, оставаме да чуем въпросите и отговорите и не искаме да си ходим, толкова е интересно и забавно – а е десет вечерта. Получава се нещо като лекция за мотивацията плюс лекция по темата с толкова много информация, че се заканвам да я гледам пак. Нямам търпение да чуя и следващото занятие и се заканвам да „дойда“ навреме този път. 

Обнадеждена от първата лекция, чакам курс 2 с нетърпение. Лекторът, казват останалите записани, бил известен в средите, акъл добър давал. Така че тук съм навреме, с тетрадка и химикалка в ръка. Човекът се представя, започва да говори и… греда. Първата лекция протича под мотото „що е злодейство и как се извършва то“ – сиреч, три часа се обясняваме имат ли тези познания почва у нас. Толкова общи приказки, че ми е страшно трудно да си задържа вниманието. Дотолкова, че просто се предадох повече от половин час преди края на лекцията. 

Каква е разликата между тези хора? Освен очевидно различния им стил на преподаване? Начинът, по който поднасят информацията. Лектор 1 е избрал не само да „ни хвърли в дълбокото от самото начало, за да ни подготви какво ни чака“, но и да поговори за нещата от живота и да обърне внимание на разнородната аудитория – имаше дечурлига на по 17-18, през 25-30 годишни, та до хора на над 40 или около 40. Имаше за всеки по нещо, много смешки и лафове, за да можем хем да учим, хем да се забавляваме. На всичкото отгоре, след неговите лекции, въпреки че в момента се чувствам доста изтощена и „изцедена“ (*то не може на педал постоянно), се чувствах все по-мотивирана и отпочинала. Все едно някой е трябвало да ми каже тия неща, за да „презаредя“ с мотивационно гориво. 

Лектор 2 се беше фокусирал върху самия материал и се опитваше да почне от преди А и Б, с цел да не ни подплаши. В самата лекция се опитваше да отговори на всякакви (често наистина глупави) въпроси с близки до акъла отговори и се опитваше да ни успокои, че с труд и постоянство всичко се постига. Това е хубаво, но не беше обърнал внимание, че повечето от хората на курса не са съвсем лаици и това ни е малко скучно. 

Можете ли да се досетите чия следваща лекция чакам с нетърпение и към коя нямам големи очаквания? 

Защо ви разказах това? Защото с децата в училище се случва същото. Само че там нямаш възможност да си избереш между курс 1 и курс 2, нито пък можеш да си тръгнеш по-рано ако не ти харесва. Нямаш и контрол върху това как се държат с теб и понеже си малък (или непълнолетен), дори и да се оплачеш, не ти вярват. Поне така беше по мое време, сега знам че картинката е малко по-различна, но ми схванахте идеята. 

Знаете ли защо първолаците толкова се вълнуват? Защото имат големи очаквания, че в училище ще е по-хубаво отколкото в детската градина. Че вече са големи, ще учат, ще постигнат нови неща, учителите ще им покажат нов свят, пълен с нови възможности. Всяко едно дете на 6-7 има мечти да стане нещо – космонавт, полицай, актьор – и родителите са му набили в главата, че за да изпълни мечтата си, трябва да се учи. Затова децата се хвърлят с 1000% мотивация в първи клас. След това се сблъскват със страшната действителност и се появяват ония намусени детски физиономии, които цяла сутрин гледам. 

И не, не става дума за това, че ваканцията е свършила. Всъщност, ако три месеца нищо не си правил, вече нямаш търпение да правиш нещо. Просто децата, също като мен с курс 2 от горе, нямат вече очаквания, че нещо вълнуващо или интересно ще им се случи на училище. Те са виждали остарелия материал, трябвало е да четат учебници, които са написани като за хора с поне 20 години по-възрастни от тях, сблъскали са се с уморени учители, които мразят децата и работата си. Как да имат очаквания? 

Преди да скочите, че на учителите с тия заплати паметник трябва да им издигнат и нивото на образованието е брутално ниско, нека ви питам няколко неща. Колко пъти на вас ви е трябвало да четете урока по биология или история шест пъти преди да го разберете? Чудили ли сте се какво пише в учебника по литература за десети клас? На мен ми се е случвало. 

След един челен сблъсък с личността на „твореца-демиург“ в учебника по литература за 9-ти клас реших да питам учителката защо е написан на китайски. Тя сви рамене и каза, че това били лекции за трети курс специалност „Българска филология“ и на студентите също щяло да им бъде трудно да разберат какво пише вътре. Знаете ли по какво се провеждат изпитите за кандидатстване медицина? По материала по биология от осми, девети и десети клас и то по напълно нормалните и ползвани в училище учебници. Как точно се провеждаха въпросните изпити съм разказвала, но не това ми е идеята. 

Очакваме от децата в среден курс и гимназия (*че и преди това, за знаменитите и никому ненужни „матури“ след всеки клас) да учат материал като за ученици последна година, че и за студенти, да го разбират и да им харесва? Не звучи много реално, особено като добавим към уравнението и учители, които идват „да си изпеят урока“ или които постоянно те овикват. Да, има много непоносими и разглезени деца, да има и учители, които си обожават работата. 

Само че дайте да се замислим. Кой ви беше любимият предмет в училище? Ама наистина най-най-най. Защо ви стана любим? Аз мога да кажа за два предмета, които ми станаха любими. Първият беше по природознание, още в първи клас, заради един възрастен дядо, който говореше така, все едно ни разказваше приказки, а не материала от учебника. Този човек ни водеше навън, да ни показва на практика нещата, за които говори, а не просто да „изпее“ урока. След това, в пети клас заобичах историята заради една млада учителка, която умираше от кеф да ни разказва допълнителни факти, които ги няма в учебника. За нея не беше важно да зазубрим датите, а да разберем какви са взаимовръзките и кой на кого какво е направил, че да се стигне до конкретното историческо събитие. 

Кои са учителите, вдъхновили вас? Мога да се обзаложа, че всички предмети, които сте обичали в училище са били „продадени“ по правилния начин някога от учител, който си е обожавал работата. По същия начин сте намразили предметите, където учителят не е имал време, нерви или желание да направи нещо различно от „прочетете си урока и решете задачите след него“ и „извадете един двоен лист“. Това дори няма общо с факта колко ви върви даденият предмет. 

Смятам добре само и единствено пари, но иначе по математика съм гола вода. Само че имах невероятна учителка по математика в гимназията и средното училище. Мила, възпитана, с подход, тя самата имаше деца на нашите години. Отнасяше се с търпение, уважение и разбиране към нас, а работата си обожаваше. Ние й отвръщахме със същото и всички, дори и най-слабите ученици, се стараеха за контролните. Не заради двойките, а заради нея, защото тя беше направила всичко за нас и не искахме да я разочароваме. В часа й и в часовете на другите учители като нея, муха да бръмне, щеше да се чуе. Нямаше нужда те да повишават тон, ние сами се сещахме. Защото бяха спечелили уважението ни – с подход към нас и любов към предмета. 

Имаше време, когато педагогиката беше специалността с най-нисък бал. Тройки и двойки на кандидатстудентските изпити и хоп! Бъдещ даскал. Не ви ли побиват тръпки какви учители ще излязат подобни хора? Мен ме побиват и понеже съм се сблъсквала с такива „учители“, много ми се иска тази тенденция да бъде обърната. Онези, които обучават, трябва да са най-добрите в своята сфера, а не „изпадналите от всички класации“. Дано в училищата ни да има повече хора, за които преподаването е призвание. Такива хора ни трябват и точно те ще вдигнат нивото на образованието. Хора като учителят ми по природознание, младата учителка по история и милата учителка по математика. Такива, които помниш цял живот и на които искаш да стиснеш ръката като възрастен. 

Какво обаче правим, когато детето мрази училището изобщо? Дали са виновни само учителите? Не, драги родители. Ако в училище детето не е срещнало правилните учители, които да го вдъхновят, това трябва да направите вие. И не, детето ви не е в училище, за да го възпитават и отглеждат. Това си остава ваша работа, без значение колко сте уморени. Защото детето, в крайна сметка, си е ваше. Никой не е казал да учите всички уроци с него, НО ще се наложи да дадете на детето подкрепата и ентусиазма си поне за предметите, които харесват на вас. Без значение какви учители ще срещне вашето дете, най-първият и най-важният учител за него си оставате вие, неговите родители. Не го пускайте „да пасе“ и „да се гледа само“, защото след десетилетие може да (и вероятно ще) съжалявате. 

Ако детето ви се мръщи тази сутрин, попитайте го защо и наистина го чуйте. Това не са просто „лигавщини“. Ако се радва, не му пречете и се радвайте с него. 

Честит 15 септември!На всички ученици – на добър час и успех! На всички учители – търпение и желание за работа! 

#вафлички_и_храсти 

Saturday 3 September 2022

Що е то "Мишмашология" и има ли туй чудо почва у нас?


Как се роди идеята за книгата?

Сигурно сте видели постовете ми във връзка с новата ми книга и се чудите - каква пък е тая простотия сега? Заглавието странно, корицата смешна, ама описанието отзад нищо не ни казва.
Когато книгата излезе, даже получих обратна връзка от "доброжелатели", че анотацията на гърба на книгата (още известна с чудната "българска" думичка блърб) е пълна с клишета. Ти да видиш! Животът е пълен с клишета, но мога да кажа, че моите истории са всичко друго, ама не и клише. Всъщност, ако не ми се бяха случили, бих се заклела, че са измислица. Ама не са, до една са истина.

Затова реших, че е крайно време да разкажа на вас, читателите, които за пръв път попадате на Мишмашология, какво точно има в книгата. В този пост ще ви покажа някои от историите - за да не се налага сами да ровите да ги търсите из блога.

Обикновено казвам, че шантавите истории ми идат като на зло куче тояги. Майка ми пък казва, че аз сама се набутвам в някои от тях. Двете трактовки са напълно приемливи и не се изключват една друга. Единствената разлика между мен и другите хора е, че аз си ги събирам и ги записвам. Предполагам, фактът че разказвам смешно също има отношение, но така де, историите при мен с лопата да ги ринеш.

Защо книгата се казва "Мишмашология"?

Признавам, идеята за заглавието не беше моя. Майка ми има заслугата. Когато първоначално започнах да пиша историите, книгата се казваше "NO CONNECTION" поради простата причина, че първите истории, които видяха бял свят, бяха свързани с пълната липса на интернет в продължение на около месец. Тогава авторът си седна на Д-то и започна да записва всички откачени истории, които имаше под ръка, за да ги събере в сборник и евентуално, някога в необозримото бъдеще, да ги издаде.

Времето минаваше, историите се множаха, обаче заглавието нещо не беше наред. Така че една вечер майка ми ме избъзика, че филолог плюс културолог плюс фотограф прави мишмашолог. След като спрях да се хиля със сълзи, просто ТРЯБВАШЕ да сменя името на книгата. Така се роди "Мишмашология".

Абе, на тебе верно ли всичките тия неща са ти се случили?


Да, да и пак да! Знам, че е трудно за вярване, но който ме познава на живо, е наясно колко чалнато същество съм. В живота ми никога няма само едно нещо, обикновено е списък от крайно разнородни и на пръв прочит напълно несъвместими една с друга дейности. За доста хора това е странно, за мен е ежедневие, откакто се помня. Всеки със своите странности.

Добре, дай да видим какво има толкова в книгата ти?


С удоволствие, ето някои от разказите, които може да се намерят на страниците на книгата. Между другото, "Мишмашология" ще има и втора (а вероятно и трета) част, защото просто историите не можаха да се поберат в една книжка.


Между другото, снимката най-горе е на читател :)