Венецът

 

- Качвай се, изчадие на Дявола! 

Олав ме блъсна грубо в каруцата и паднах по лице вътре - бяха вързали ръцете ми зад гърба, а краката ми отдавна отказваха да ми се подчиняват. Откакто ме разпънаха на дибата. С усилие се надигнах и се облегнах на грубите пръти, от които беше скована каруцата. Сигурна бях, че ще я изгорят, когато приключат с мен. Нали бях нечиста, никой не биваше да се докосва повече до нещо мое.

Сега обаче щях да гледам, докато мога. Треперех в разкъсаната си нощница. Не ми се полагаше друго, нали бях изчадие адово… С тази нощница ме хвърлиха в затвора посред нощ. Извлякоха ме от леглото. 

Каруцата потегли и залитнах напред. Беше се насъбрала тълпа. Всички, които ме познавах бяха тук. Цялото село.

- Вещица! – извика Елга, перачката и хвърли гнила зелка по мен. 

- Гори в ада! – подвикна и Хенрик, ковачът. – Ще те срещнем с господаря ти, много скоро! 

- Курва на Дявола! – кресна Уфгард и ме замери с развалено яйце. 

Не трепнах. Нито от виковете, нито от нечистотиите, с които ме замеряха. Повтаряха ми това от самото начало. Вече бях свикнала. За момент престанах да виждам изкривените им от омраза лица. Не бях вещица. Бях лечителка. Както майка ми и баба ми преди мен. Години наред бях любима посестрима и желан гост на всеки празник. Вдигаха ме посред нощ за раждания и бях последната надежда ако някой беше на смъртния си одър. Докато Бьорн не обикна друга. 

Пред очите ми изникна лицето на Бьорн. Моят Бьорн. Синеок и русокос хубавец, истински викинг и най-желаният ерген в селото. Бьорн се сливаше с тълпата тук. Аз и майка ми обаче, с нашите катранено черни коси, бяхме като кръпка на скъпа дреха. Баба говореше, че сме потомки на пленница от Изтока, която моят пра-пра-дядо довел след един от набезите си. От нея ми бяха останали черните очи и гарвановата коса. Бьорн ме обикна именно защото съм различна. А след това удобно използва външния ми вид, за да ме представи като чедо на Дявола. А аз не бях, никога не съм била. Лицата около мен се бяха превърнали в гримаси. Маски на злоба, демони, а не хора. 

Затворих очи отново. Ако наистина можех да проклинам, бих го проклела да умре бавно и мъчително. По-бавно и мъчително, отколкото щях да умра аз. Ако можех наистина да проклинам, бих го проклела, него и проклетото му маносано семе, заради което ми бяха отказани деца. Примигнах. Нямаше да плача. Вече не. Не ми бяха останали сълзи вече. Бях плакала, крещяла, молила. Обаче никой не ме беше чул. Нито Бьорн, нито останалите. 

Затворих очи. Бяхме се оженили в една топла вечер, когато морският бриз рошеше косите ми. Какво не бих дала да се върна в оня момент. Тогава целият свят се беше смалил. Само аз и той, нищо друго нямаше значение. Нямахме си никой друг. Майка му и баща му бяха загинали, когато е бил на три, а моята майчица си беше отишла от този свят преди две години. Той беше любимецът на селото, желан ерген. Всички момичета ми завиждаха и ми желаеха щастие с половин уста. А истината беше, че се молеха да умра при раждане, за да се наместят на моето място. 

Онази вечер, на брега на морето, бяхме само аз, Бьорн и свещеникът. Кой да ти предположи, че когато с венче на главата се вричах в любов завинаги, орисницата ми е хвърляла руните? И ония дето са се паднали, са били за смърт и нещастие. Иса и Хагалаз. Ледът на свещената река замрази живота ни, а вихрушката на хаоса го преобърна.

Години наред нямахме деца. Толкова се бях молила, толкова се надявах. Нищо и нищо. Годините минаваха и моят Бьорн започна да обвинява мен. Обаче на мен нищо ми нямаше. Бях здрава, както беше казала знахарката от съседното село. Какво ли не бях опитала, дори бях направила амулети за мен и за него. Езически амулети, както ме беше подучила тя. След като християнският бог не ми беше помогнал, бях готова да продам душата си на Дявола за да стана майка. За това бях виновна, но не съжалявах! За да имам деца бих направила всичко! 

Сълзите сами потекоха по страните ми и тръснах глава. Нямаше да плача. Не и днес! Виковете долитаха някъде отдалеч. Онова, което аз чувах обаче не бяха виковете и обидите, които се сипеха от всички страни, а шумът на вълните и как Бьорн ми се врича във вечна любов.

- Обичам те, Гудрун – ми беше казал тогава, - и сърцето ми ще бие за теб, докато някой враг не го изтръгне от гърдите ми или не умра от старост в твоите ръце, заобиколен от децата и внуците ни! 

- Обичам те Бьорн – бях надвикала вълните аз – и ако отидеш без време във Валхала, ще стана валкирия и ще дойда с теб! 

Обаче вместо да стане така, Бьорн изтръгна моето сърце, когато срещна Инга. Младичка, нова в селото, семейството й току-що се беше преместило. Млада и от плодовит род – беше на шестнайсет и имаше десет братя и сестри. Млада, красива и русолява. И беше хвърлила око на моя мъж. А той, както се оказа и на нея. Каруцата спря рязко и паднах по лице в мръсотията. През целия път ме бяха замеряли с нечистотии, така че сега, завряла нос в тях, направо ми се догади. Повърнах и малкото, която бях успяла да ям вчера – мухлясалия хляб и водата. Тълпата нададе възгласи. Не можех да повярвам, че хората с които бях делила всичко, откакто съм се родила са способни да се радват на нещо такова. Обаче ето на, докато ме извличаха от каруцата, омазана с нечистотии и какво ли още не, хората се радваха да ме видят унизена и мръсна. 

Бяха направили кладата на плажа. На същото място, където с Бьорн се бяхме оженили. Същият този Бьорн, който дойде един ден и ми поиска развод. Защото съм била ялова, а Инга щяла да му роди сина, който искал. Отказах му и тогава той реши да използва ритуалите ми и да ме набеди за вещица. Първоначално никой не му повярва – та те знаеха що за човек съм. Обаче когато Бьорн извади моите амулети, онези които направих за да зачена. Тогава свещеникът ме обяви за еретичка и само след ден се оказах в тъмницата с клеймо "вещица". 

- Върви, изчадие адово!

Олав ме блъсна да вървя напред и се запрепъвах през пясъка към кладата. Там щях да умра. Там щяхме да умрем. Аз и мъничката частица от Бьорн, която се беше зародила в мен точно, когато всичко около мен се разпадаше на парченца...

Първоначално отричах всичко. Не бях вещица и всички го знаеха. Обаче тогава дойдоха те – инквизиторите със своите машини. Първоначално издържах изтезанията. Издържах, когато омотаха главата ми с въжета и стягаха, докато изпаднах в несвяст. Издържах, когато започнаха да чупят пръстите на ръцете ми. Издържах и когато ме оглеждаха отгоре додолу, за да намерят знака на Дявола. Не го намериха, но ме пребиваха от бой, за да изкарат демоните в мен. Разтягаха ме на дибата, докато почти извадиха ръцете и краката ми от ставите. 

Обаче не това ме пречупи. Не това ме накара да призная, че съм спала с Дявола и съм станала негова невеста или пък че съм докарала бездетие на Бьорн. Накара ме това, че пропуснах месечното си кървене. Няколко пъти. Първоначално, докато треперех от болка, студ и страх в килията, си мислех, че е от изтощение. Обаче на третия месец, разбрах че е друго. Чудото се беше случило най-сетне. За съжаление, в погрешно време. Когато на следващия ден казах, че съм бременна и помолих поне да ме оставят да родя детето, инквизиторите заявиха, че то е дете на Дявола и няма да ми позволят да доведа изчадие на бял свят. Тогава се пречупих. Признах всичко, за това как съм се сношавала с Дявола на лунна светлина, как съм донесла нещастия на цялото село и как Бьорн заради мен е бездетен. Защото съм вещица. 

Тогава спряха да ме изтезават. Спря да ме боли. Болката изчезна. Освен онази в сърцето ми. По цели дни лежах в мръсната слама и галех корема си. Мило мое малко ангелче, не заслужаваш да си отидеш така! Ти дойде при мен, когато майка ти не може да те защити. 

- Дръж! 

Инга се приближи до мен и се въздържах да не я заплюя. Исках да я прокълна с цялата злоба на майка, която ще загуби само след малко. С цялата злоба и осъзнавайки, че аз никога няма да мога да прегърна своето дете. Защото и то щеше да умре с мен. Беше ми отказано дори да го прегърна. Щяхме да се разтопим в пламъците. Молех се да бъде бързо, но знаех, че няма да бъде. 

- Бьорн ти го праща! – изчурулика тя и постави на главата ми венец от полски цветя. 

С такъв на главата, със същите цветя, се бях омъжила за него. Очите ми се напълниха със сълзи. Не можеха да са толкова жестоки! 

- Сега ще се венчаеш завинаги за господаря си – изсъска тя и противно на ангелския си вид, ме заплю в лицето. 

Поех си дъх и забравих какво мислех да направя. Бях помагала на тези хора през целия си живот. Аз, майка ми, баба ми бяхме живели за да им помагаме. А сега същите тези хора щяха да убият мен и моето дете. 

- Да - просъсках в отговор, - и сега като вещица проклинам теб, Инга Фалстрьом, да раждаш мъртво момченце след мъртво момченце, докато не родиш момиче. Да умреш преди да можеш да я прегърнеш, а тя да умре заедно с детето в утробата си така, както днес ще умра аз. Проклинам Бьорн да се мъчи и да се моли да умре, но да живее до дълбоки старини. Да се влачи по корем по улиците и всеки, който посмее да му помогне, да умира в страшни мъки! Аз живях само за да ви помагам, а вие ме обрекохте на страшни мъки, мен и нероденото ми дете! 

Докато говорех, от морето се изви вихрушка и вдигна водата току пред кладата. След това излезе на пясъка и вдигна пясък. А после изчезна, както се и беше появил. 

- Вещица! Вещица! – разкрещяха се от всички страни и Олав и Хенрик ме повлякоха към кладата. 

Не се съпротивлявах. Нямаше какво да направя. Качиха ме на кладата. Вятърът развя косата ми и затворих очи. За момент си пожелах, ако наистина бях вещица, да не съм тук, да се пренеса някъде другаде. Където и да е, само и само да спася детето си. Обаче скоро топлината под краката ми започна да ме връща в ужасната реалност. Щях да изгоря жива. Изгаряха ме жива. Запристъпвах от крак на крак, но скоро огънят започна да пълзи нагоре и нямаше къде да отида. 

Започнах да сипя проклятия по всички около кладата, но скоро усещах само болката. Изгаряща, разтапяща болка. Скоро всичко около ми стана червено, а единственото, което аз можех да правя, беше да пищя. Чувах собствения си глас и се молех да умра по-бързо. Обаче топлината ставаше все по-силна, всеки път, когато си помислех, че не мога да издържа повече, ставаше все по-зле. Дърпах се от кола, за който ме бяха вързали, опитвах се да се отскубна, извивах се, но без успех. Изведнъж болката секна. Всичко стана бяло и си помислих, че вече съм мъртва. Радвах се, че болката си е отишла. 

- Забави се, мамо! – дочух детско гласче. 

Примигнах и видях малко момченце облечено в бяла ризка. То протягаше ръчички към мен. 

- Забавила съм се? – попитах аз. 

- Да. Аз те чакам тук вече от няколко часа! – каза то и ми подаде ръчичка. – Ела, мамо! 

Поех меката му ръчичка и го огледах. Гледаше ме с очите на Бьорн и имаше моята коса. Сега ми се усмихваше. 

- Кой ни чака, миличко? 

- Баба – каза детето и ме дръпна напред, - тя ми разказваше приказки, докато те чакам. Ела, тя ни чака вече! 

Тръгнах след него към светлината. Там, някъде отвъд, ни чакаше майка ми. За да бъдем заедно в отвъдното.

***

Разказът се посвещава на всички жени, загинали по време на Лова на вещици. Те са наистина най-много в Скандинавия и Западна Европа. Причините, поради които загива Гудрун в разказа са напълно реални. Не е било нужно да имат доказателства, че си вещица, за да те обвинят във вещерство. Достатъчна е думата на свидетел (или неговото лъжесвидетелстване). Често това се е правело за разчистване на сметки - имаш земя, която някой иска, отличаваш се с красота, талант, ум или умения и ти завиждат, пречиш на някого за нещо или имат твърде ясно изразено мнение. Просто е било начин да се отървават от инакомислещите. Изобщо не е било нужно да си жена, за да те обявят за слуга на Дявола обаче. Имало е и много мъже-вещици. 

Описаните изтезания са напълно реални прилагани по време на Лова на вещици. Изтезават те, докато не признаеш и не назовеш останалите вещици по гореописаните начини и още няколко, които реших да ви спестя. Огледът за дяловски знаци също е истински - като хората с родилни петна, странни бенки или недъзи са били автоматично заклеймявани като белязани от Дявола. 

Историята с детето също е реална. Смятало се е, че вещицата става такава, след като се сноши с дявола, така че една бременност няма да я отърве от кладата. Просто ще решат, че детето е на Дявола и ще е още едно доказателство срещу нея. На осъдените на смърт бременни жени се дава право да родят детето си преди да ги екзекутират едва през епохата на Просвещението. Преди това, дори по времето на Елизабет I, в Англия има описани случаи на екзекутирани жени в петия месец като на никого не му е пукало, че отнемат не един, а два живота. Единият покъртителен случай е за католичка осъдена да бъде премазана от собствената си входна врата, като струпват върху й 800 килограма тежести - била е бременна с четвъртото си дете в петия месец и умира в страшни мъки, канонизирана е за светица.

Обикновено, осъдените на смърт чрез изгаряне са били одушавани преди да бъдат подпалени. Но не винаги и тогава са умирали в адски мъки, както е загатнато по-горе. 

В Източна Европа вещици не са горени, със сигурност не с тези темпове като на Запад. Може би защото и до ден-днешен има вкоренени езически практики, които биха уличили всички в магьосничество...