Дядо в колата – втора част - операция „Пчела“

Няколко месеца след събитията в първия ми разказ, дядо ми носи дарове в Симеоновия стан, сиреч – носи манджа от баба ми и тръгва да ме вербува. Видите ли, трябвало било да се отиде до някаква кооперация не знам къде си, да сме вземели нещо. Аз, със самочувствето си на няколкомесечен шофьор (главно от нас до някой магазин, естествено), претеглям възможностите и се съгласявам, какво да правя? Ако трябва нещо да се носи, няма как да стане без кола. А за да има превоз, трябва да има и шофьор. Други доброволци няма. 

Та, първоначално уж двамата с него само ще ходим, но после (неясно по какви причини), ще ходим пак тримата – аз, дядото и майка ми. Тръгваме ние в неизвестна посока, да търсим незнайната кооперация. Хеле, намираме я (и някак с помощта на едно момиче по-малко от мене) успяваме да се паркираме пред склада на кооперацията и да натоварим, каквото трябва (в ролята на хамали – аз и майка ми). Товарим, връщаме се и решаваме да закараме дядо ми до вкъщи, за да оставим част от взетото при тях (за чий да го мъкне по градски транспорт като така и така си кротува в багажника?). 

Маршрутът е същият като пътя за разсада от предишния разказ, но дядото, кой знае защо, си трае. Майка ми после се майтапеше след това, че може би е бил доволен. На връщане към вкъщи (все още с дядото като почетен пътник), се оказва че ме чака изненада – те кооперациите били две. И сега, след като сме кръстосали София на диагонал вече, ще трябва да се върнем отново по другата хипотенуза.

Ако ми бяха сервирали това същото преди няколко месеца, щях да изтръпна. Сега обаче, напълно невежа за онова, което ме чака, казвам „Кой, аз ли бе?“ и потегляме. Дестинацията ни се намира в село близо до София, обаче нито аз, нито майка ми имаме идея къде точно. Така че разчитаме Диоген (дядо ми, де), да се сети къде, аджеба е било това място. Проблем първи – преди го е карал баща ми, а той знаеше много добре къде е това нещо. Проблем втори – аз нямам идея нито как се казва нещото, нито къде е. Проблем трети – не е ясно дали и дядото помни къде е нещото изобщо... Така че карам и чакам нареждания.

Дядо ми, с присъщите си „бързи“ реакции, се присеща, че трябва да правим завой в последния момент. Завивам (благодарение на тоталната липса на трафик) и се оказваме на крайна глуха селска уличка. От ония, дето децата карат колелета и играят на ластик, а бабите се припичат на слънце. Пропорционално на трафика, тая улица не е виждала нов асвалт от времето на бай Тошо и Вълко Червенков. Псувам, включвам на първа, и започвам да заобикалям дупките, бабите, колелетата, чичаците, които си оправят нещо си посред улицата и въртим като мухи без глави из селото. Дядо ми, неясно защо, разчита на маркери като простряно пране, криви дървета и ориентация по звездите, че уж да намерим мястото. 

В резултат на всичко, въртим напред-назад по дупките (някои от които с размера на малък детски басеин), аз ръмжа, колата ръмжи, а дядо ми се чуди. Тук надясно, там наляво и в един момент пътят свършва.

Дядо ми се смее. 

- Остава сега – вика ми, - да се изгубим. 

- Ние вече се изгубихме – ръмжа аз, докато правя някак си обратен завой по чакъла. 

Връщаме се, откъдето дойдохме и обикалянето продължава. Десет минути, петнайсет минути – кооперация не се вижда. Дядо ми:

- Дано да го намерим... – пак се смее. 

- Ами, имаме половин резервоар – ръмжа през зъби, - викам да ни стигне.

Въртим ние, неясно къде, а аз ръмжа и се мъча все пак да излезем цели от цялата тая работа – аз и колата де – а на ум проклинам всички кооперации, колективизацията, липсата й и каквото ми дойде там на ум. 

Продължаваме да правим безцелни маневри (и да даваме абсолютно подвеждащи сигнали на клетите шофьори наоколо, заради това, че последния акъл на дядо ми е най-страшен) и някъде към момента, когато съм на косъм да свия по първата улица с по-малко дупки от швейцарско сирене и да отпраша с мръсна газ към къщи, лъсва табела.

На кооперацията била, сочи дядо ми и се хили, вече радостно. Името на знаменитото обединение е„пчела“. Стигаме ние заветния двор и се оказва, че е затворено. Причината – някой (дядо ми, сиреч) не се е обадил да пита дали работят и кога.

Ръмжа аз, правим обратен завой и айде пак на пътя. Спирам специално да отбележа локациата, зер няма да въртя по сокаците и дупките втори път, и отпрашваме към къщи с идеята второто посещение да бъде успешно. Уреченият ден – следващата седмица по същото време. 

Дните се изтъркулват като зрънца боб и докато мигна, вече е време да ходим. Тръгваме ние и преди да успея да кажа „стоп“, пак се оказваме на същата също толкова глуха улица от първия път. Пак на същата тъпа, дупчава уличка от предишната седмица.

- Мамо – ръмжа аз, - я ми извади телефона и пусни GPS-а. 

Майка ми чинно изпълнява нареждането, но след три опита да цъка някъде се предава. Та оставаме с единствения наличен GPS в колата – сиреч дядо ми. Ръмжа и се започва едно въртене напред-назад. Другите шофьри ми свиркат, аз се опитвам да изглеждам възможно най-извинително и по-малко кретен (но маневрите, които ми нареждат да правя са кретенски отвсякъде), въртим и въртим.

Два малоумни завоя и десет минути по-късно пъплим по някаква незнайна улица в самия край на селото. Дядо ми, весело се обажда:

- И сега, ще повъртим, ще повъртим, и на края на улицата ще се покаже пчела...

- Ще се покаже – ръмжа аз, докато се опитвам да заобиколя 3741-та дупка за деня, - стършел ще се покаже!

Майка ми едва не прихва, но все пак успява да се овладее. След още няколко завоя и малко офроуд (като настилката отдавна е излязла в пенсия, няма как да нарека подхода към въпросната локация), гордо се паркираме редом до два комбайна и един трактор и чакаме дядо ми да си уреди делата. Аз стоя отвън, премислям на ум всичкия акъл, дето дядо ми се опита да ми даде по пътя и се опасявам, че учените от БАН ще трябва да сформират три комисии и да работят няколко години, за да смелят всички тия бисери на мирознанието. 

Хеле, взимаме, каквото взимаме и благополучно се отправяме към вкъщи. Радвам се аз, че операцията е приключила успешно, но ме чака нова изненада. Имало още една кооперация, където трябвало да отидем, ама не било сега, успокоява ме дядо ми, по-късно било. 

Изхъмквам и продължавам да карам. 

Усещам как и тази история ще има продължение...

Дядо в колата – първа част - операция „Разсад“

Знаци има за всичко, от това за път с предимство, до много екзотични неща като примерно „бебе в колата“. Обаче аз по емпиричен път открих, че трябва да има друг знак – подобен на надписите по колите на автошколите „СПИРАМ ВНЕЗАПНО, ПАЗИ СЕ САМ“. Какъв е знакът? Трябва с големи червени букви, гарнирано с удивителни отпред и отзад, трябва на задната броня или изобщо някъде отзад на колата – да пише „!!!ДЯДО В КОЛАТА!!! ПАЗИ СЕ САМ, ШОФЬОР С ОПЪНАТИ НЕРВИ. ЗАВИВА ВНЕЗАПНО!!!!“

Преди да ме обвините в нетолерантност към дядовците, чуйте историите, които имам да ви разкажа. Всичко описано по-долу е по истински случай. Който не вярва, може да ми пише ако иска да си пробва нервите с дядо ми...

ОПЕРАЦИЯ РАЗСАД

По стечение на обстоятелствата, аз се оказвам единственият притежател за свитеделство за правоуправление на МПС у нас и сиреч, изпълнявам ролята на логистика, пренос-превоз и други подобни. Дали мога да карам? Со зор. Как карам? Не особено добре. Как искат да карам домашните ми? Като шофьор на прицеп с 30 години стаж зад волана. Резултатът? Супер много абсурдни истории. 

Майка ми, какво да прави, в името на общото благо и „да се научи детето да кара“, сяда на седалката до шофьора и изпълнява ролята на навигатор, GPS и автоинструктор. Уловката – към оня момент, майка ми изобщо няма книжка, та всички простотии, които мога да натворя ще зависят само от моята лична некадърност и няма кой да ми помогне. 

Та, в онова светло, карантинно време, когато улиците са относително празни – нали има КПТ-та по краищата на града и пр – на мене разходката до най-близкия супермаркет ми е равносилна на онова, което е била повиквателна за Източния фронт за някой млад левент преди едно 80 години. Та, именно в това усилно и стресово време в моята шофьорска кариера (то и сега си ми е стресово, ама други неща, за това друг път), дядо ми решава, че е жизнено важно да се извърши една операция – а именно: да прекараме разсада му през цяла София, че да го насади във фамилната градина.

Уреченият ден е неделя, а шофьорът е малко изправен пред свършен факт. Първо, алтернативи няма – или аз, или няма кой. И второ – на мене такова пътешествие ми се вижда съизмеримо само с пътешествието на Колумб. Айде, ако вземем да смалим, само Марко Поло ще ме разбере какво яйце ми се пече, сещате се къде. 

Та, в уречения ден, тръгваме ние – аз, дядо ми на мястото до шофьора и майка ми на задната седалка. Дядото трябва да показва пътя – зер, преди ако съм ходила до тях съм се возила блажено в ролята на чувал, докато баща ми кара. А ролята на майка ми е най-важна – хем да озаптява дядо ми (после ще разберете защо), хем да играе ролята на синя каска (че иначе ще се избием).

Тръгваме ние и се започва – мрънкането, имам предвид. Значи, близо до нас има натоварено шосе, по което пъпли всичко – от тирове, през бетоновози на „Хидробетон“, до върволик коли. Аз, за да си спестя инфаркта, правя десен завой вместо левият, който би направил баща ми – и удължавам малко пътя. Дядо ми веднага започна с лекциите, как то така не се прави, що съм правела аз така и други подобни. В следващите 5 минути се опитвам да си разделям вниманието между пътя, смяната на скорости и пр. други подобни (пак да кажа, че съм пишман шофьор, все пак) и дудненето на стария до мен. Завиваме както трябва, там полицаи и знак стоп. Дядо ми:

- Сегааа, защо спираш???

- Тия две патрулки виждаш ли ги? – опитвам се да обясня аз с най-спокойния си тон, който хората ползват за инатливи малки деца - А не съм спряла, а са ми хвръкнали точки от талона!

Той не се разбира от дума, така че продължаваме с мрънкането до следващото кръстовище. През следващите десетина минути успявам да чуя 101 идеи за това защо се престроявам тук или там, защо карам бавно или обратното, че много сме бързи, от какъв зор сега е тоя мигач и пр. Майка ми се опитва тактично да му напомни на деда ми, че реално карам аз все пак, но без успех. Какво си дядо знае, това си бае. 

А дребният факт, че едно време е карал архивен москвич в съвсем различно движение, го пропускаме. Тогава е било като по времето на фараоните – всеки знае коя колесница на кого е.

Някак си, благополучно, достигаме до крайната дестинация – сиреч, отиваме до тях да вземем разсада и ченето ми увисва. Целият зор за едни 25 кофички дребни двайсетсантиметрови хилави доматчета. Дядо ми обаче, с гордостта на стопанин на жребец-медалист, ги нарежда гордо в багажника и потегляме. По сокаците около тях. И се започва отново. Дядо ми:

- Хайде сега направи обратен завой

- Дядо, тука е еднопосочно – соча аз знака и следвам указанията, като междувременно повтарям мантри на хинди, урду и всички други езици, които ми минат на ум. – Забранено е и тука глупости няма да правя!

Следва дуднене за некомпетентността на ония от пътното и цялата им рода. Криво-ляво, стигаме до главното шосе. И айде наново:

- Престрой се вляво! – правя го. – Престрой се вдясно! – три милисекунди след като благополучно и безаварийно съм се набила в дясната лента. Престроявам се. – Не, я се престрой пак вляво!

- Дядо, няма да правим осморки на пътя! – беснея аз като се старая да говоря с тон на дружелюбен сериен убиец.

Следва мърморене за бавните ми реакции. Ръмжа и карам, карам и ръмжа. Дядо ми, като по чудо, мълчи. После изведнъж го осенява божествено прозрение и възкликва:

- Престрой се вляво на следващия светофар!

Тъъъкмо съм цъкнала мигача и за нещастие на шофьорите зад мен, последния акъл на дядо ми му е най-страшен, защото финалната му идея е:

- А, ама не тука, то на другия било. 

Ръмжа аз и спирам на първия светофар. Тръгваме към втория, обаче дядо ми не може да се определи къде да сме, в резултат на което се оказваме първа кола, но в погрешната лента. Започва скандал. Как така, защо така и откъде пък накъде не съм се престроила вляво (през двойна непрекъсната и вече наредени да чакат коли, видите ли). На мен, естествено, след час и половина тормоз вече, не ми издържат нервите и започвам също да му викам. А междувременно светофарът е станал зелен... Казано накратко, отнесох си няколко благословии от шофьорите зад мен. Ама какво да се прави, дядо в колата. Държи да му обърнат внимание, надвиква се, нищо не разбира (обаче по негово време друго било). 

Продължаваме да вървим по-нататък. Аз – с нарастващо раздразнение и чудейки се на железните си нерви (как точно не го свалих от колата, нали???), майка ми – в тих потрес, че в колата напрежението може да се реже с нож, дядо ми – намръщен, че не го слушат. Пак по пътя ми се прави забележка що, видите ли, не правя тройно разминаване на наклон с друга кола и двама велосипедисти каращи на осморки и защо, аджеба, карам толкова бавно. Това дори не го удостоявам с отговор и продължавам да ръмжа под нос като недоял уличен пес. 

Хеле, стигаме, паркираме криво-ляво и приключваме. 

Аз, естествено, плюя огън и жупел, защото не само, че не ми помага, а направо ми пречи. Майка ми, в опит да ме успокои, ми обяснява, че едно време баща ми дори го е заплашвал да го сваля от колата. Аз ръмжа и се заричам, че скоро повече няма да го возя. 

Обаче съдбата реши друго.

Очаквайте втора част скоро.