Разбор на една карантина (пардон, година)

Януари

Сметките са цели четири страници, също като плановете ти за новата година. ТОВА ще бъде твоята година. А фактът, че го казваш всяка година само потвърждава теорията, че именно сега, 2020-та ще покажеш на света (като започнеш от кака Гинка от третия етаж, която още в гимназията предрече, че нищо няма да излезе от тебе), че си можещ, умен и успешен. В пристъп на безумен оптимизъм, си купуваш карти за три библиотеки и два фитнеса, откриваш си спестовна сметка и теглиш две-три приложения за отслабване на телефона. Това е! Нов човек си! Дупе да му е яко на света, ако се опита да спре тебе и промяната, която носиш!

Февруари

Любов и романтика витаят във въздуха и най-накрая успяваш да си подариш избраното пътуване. Не, не си червив от пари, просто си го предплатил една година по-рано, след като Мимето орева орталъка, че вместо в Дубай си я завел на спа във Велинград (това, че й изтъкна три пъти, че цената е една и съща, не спря ревовете й, че няма кво да го прави тва смотано селфи от джакузито). Искала на покрива на Бурш Ал Араб. Точка. Така че почивката е резервирана, мятате се на БибиткаЕър и газ към пустинята. То не са селфита, сторита, инфлуенсърствате на макс и всички ви завиждат какви сте модерни, космополитни и успешни. 

Март

Времето не дава признаци за затопляне, но ти вече правиш планове за преправяне на де що тревна площ ти попадне пред очите. Заричаш се, че само да се стопи снега и запрашваш към Мусала. Обаче след-два три купона, решаваш, че Мусала е твърде висока топка за теб и си обещаваш да започнеш сухи тренировки на Черни връх. 

13-ти март

Карантина? Ква карантина? Кви са тия дивотии уе? Как така те ще ти казват какво да правиш? Къде го има това? Звъниш на вашите да се оплачеш и те потвърждават изконната несправедливост, с обяснението, че и по времето на Бай Тошо такива работи не е имало. Звъниш и на шефа да питаш да ходиш ли в офиса. Казва ти се, че ще работиш от вкъщи и по случая превземаш местния супер. Храна не намираш, щото други по-съобразителни карантинирани са изкупили дори биозелките, но пък се запасяваш с тоалетна хартия. Има много приложения, а не се и разваля... 

16-ти март

Първи ден в хоум офиса. Станал си час по-рано, направил си кафе, до теб има чиния със закуска и с удоволствие чакаш IT най-накрая да оправят връзката със сървърите. Тва карантината не била лошо нещо, ве? Седиш си у вас, почиваш си... На кого му е изтрябвало да ходи на работа в офиса, като може да си стои вкъщи, да се прави на зает и всичко да е точно.

01-ви април

Абе, тоя ковид бил страшно нещо! Чухте ли как разкарват колички с трупове в Китай. Даже не могат да умрат хората, а като зомбита щъкат. Хората са се изпокрили от ужас. При нас се говори, че правителството купува чували за трупове и ти решаваш да вземеш мерки. В аптеката обаче ръкавиците и маските са на цената на хероина, а защитните костюми са кът като спасителни лодки на Титаник. Спирт също няма. Връщаш се с препарат за прозорци. Щом чисти прозорци, значи става за дезинфекция. 

15-ти април

Всяка сутрин ставаш специално за брифинга на ЩАБА, където ти се обяснява, как стоенето вкъщи е отговорна дейност и изразява силна гражданска позиция. Хрониката за ковида те кара да трепериш. Звъниш на вашите да не ти идват на гости и набързо намираш ресторантче за доставка на храна. Мимето не е проблем, още на 13-ти март вечерта е хванала автобуса за майкини си - в Полски Тръмбеж. Виждате се чат-пат по Скайпа, ама едно такова неприятно ти става като тя започне да ти обяснява за това колко декара я е изгърбила баба й да оплеви. Каква е тая еснафщина? Ти си градско момче и като такова правиш "уъркаут" с подръчни средства от кухнята (и не забравяш да пуснеш клипчетата на Мимето, да види колко си як, а не като ония селяни там).

Някъде към края на април започва така да те бие сачмата, че виждаш звуци и трябва постоянно да слушаш телевизор. Най-малкото да заглушава крясъците на съседите, карантинирани в трийсет квадрата с две деца и куче вече втори месец. 

Май

Който е измислил хоум офиса трябва да му набиват трески под ноктите, мислиш си, докато работиш в 12 часа вечерта по поредния неотложен проект на екипа. То, бива-бива неотложност, ама всеки ден до 9-10-12? Не става така. Добре, че поне е доставката от ресторантчето. И бирата. Живееш на нея. Това, че къщата прилича на лисичарник (и мирише по същия начин), няма значение. Извънредно е положението и пандемията дебне отвсякъде. 

Юни

Свобода! Най-накрая вдигат карантината и можеш да се завърнеш в офиса. Обаче след третия пореден ден, когато отиваш с три часа закъснение, решаваш да се върнеш обратно в бърлогата си. Вече не ти пука за ковида. От какъв зор? Или ще се мре, или няма. Плюс това ядеш лук, чесън, женшен, мужик корен и всякакви отвари с неясни имена. В нета пише, че баба от Родопите е живяла до 120 години с тях, значи помагат, нали? 

Виж, фактът, че дънките ти не ти стават и се налага да минеш на "официален" анцуг не е добро начало. Само чакаш да отворят фитнесите и беж да те няма. Мимето все по-често ти звъни да пита няма ли да я вземеш от Полски Тръмбеж и няма ли да ходите на почивка. Била намерила страхотен ол инклузив на Халкидики...

Юли

Видели свобода, отпуска и разпасан режим, двамата с Мимето чакате на ГКПП Кулата-Промахон вече дванайсет часа. Ти псуваш трафика, задръстването, гърчолята (които, нали са мързеливи, пак не са се организирали и бавят всички дето пари са дошли да им дават), а Мимето се маже с плажно масло и хваща тен. Час по час ти повтаря, че така имате повече време само двамата, да се настроите за почивката. 

След попълване на пет бланки, скенер на ретината, правене на PCR тест, вземане на анален секрет и ушна кал, най-накрая виждате заветния надпис "Калос илфате стин Елада" (Добре дошли в Гърция) и запрашвате към родното Халкидики. Там се е изсипал половината квартал (заедно с две трети от България), така че превземате гърчолята. Така им се пада. Ще носят до откат дзадзики, хтаподи и пататес, да им дойде акъла. Дръж се земльо, идем да се забавляваме!

Август

Тъкмо сте се върнали от Халкидики и Мимето е успяла да покаже на приятелките си какво яко гадже има и Гинчето, Цунчето и Мунчето са охкали и ахкали на невероятните ви сторита (които ти излязоха на цената на опел на старо), когато започва да те ръчка да "направите" една планина. Гинчето й била казала, че няма по-хубаво нещо от пилатес сутрин на Широка поляна. За пилатеса така и не разбра, ама за ракията на бай Ставри рибарчето можеш легенди да разказваш. 

Така, изпълнил гражданския си дълг и ошушкал се откъм отпуска, се връщаш в офиса. Но не би.

Септември

Ковидът настъпва и точно като диверсант се е прегрупирал лятото и сега офисът ви отново затваря. Връщаш се у вас с куп планове как сега ще направиш повече и няма само да лежиш на дивана като дроб. И не го правиш. Лежиш на кревата като дроб и "работиш" от там, когато изобщо IT оправят връзката. Даже си измислил начин да прекъсваш служебните разговори с думите "много е лоша връзката, напиши ми мейл". Мимето отново е в Полски Тръмбеж, където прави зимнина с техните. Моли те да я прибереш и обещава да плати в натура. 

Отиваш там, обаче баща й не те пуска да я вземеш преди да затвориш около три палета буркани, да кладеш огън за варене на същите и да му помогнеш да прекарате два самосвала дърва и въглища за зимата. Стоически издържаш мъчението и се заканваш, че Мимето ще има да ти плаща в натура до края на годината. 

Октомври

По новините се носят слухове, че ковид трепе наред, но вече се хилиш на тях. Препаратът за прозорци от първата карантина още не си го изпръскал, така че се чувстваш подсигурен като щаб на СЗО. Мимето живее у вас. Първоначалната й версия е, че иска да сте заедно, но след кратко позвъняване в квартирата й се оказва, че са я изгонили преди няколко месеца. Навсякъде се търкалят гримове, лакове, някакви странни неща за коса и дрехи. Учудващо е колко много парцали има това момиче! Продължавате да поръчвате храна от ресторанти. Тя, Мимето, е избягала от аграрните си корени и смята, че е под достойнството й да готви. 

Ноември

Втората официална карантина всява паника в обществеността. Ти се почесваш по шкембето, провиснало над ластика на анцуга и си отваряш още една бира. Много важно, че ще има втора карантина! Нали оцеля в първата! Е, вярно, позагубил си форма, ама кво толкова. Идат празници, иде зима. Ще си поседиш на топло, а напролет - тичане в парка до откат и бързичко ще направиш тяло за плажа. Чудо голямо! Кво са седнали тия с белите престилки да се пънат там...

Декември

Новините за ковид вече са почти единствените в емисията. Прави ти впечатление, че се стига до крайности - как ще ни чипират, стерилизират, как ако не се ваксинираме ще ни затворят и така нататък. Профилът на Мимето гъмжи с подобни постове от сайтове като "овца.нюз", "балък.ком" и други подобни авторитетни информационни агенции. Тя, Мимето, пак е при техните в Полски Тръмбеж. Баща й решил, че семейството трябва да си е заедно и да се подкрепя и дойде да си я прибере в началото на месеца. Ти на драго сърце му я върна (едва не му даде пари за бензин, да си има). 

А декември е краят на годината. Иде Коледа, а после е време за равносметка. Верно, не направи много тая година. Ама какво от това? 2021-ва със сигурност ще бъде ТВОЯТА. Нали?

Наръчник по карантитен фитнес (от нашата карантина, за вашата карантина)

Карантина е... Вънка вали сняг, всичко е затворено, а какво липсва на част от целокупното човечество? Фитнесът, много ясно. Мало и голямо гледа тъжно страницата на любимия фитнес и припява „Ако зажалиш някой ден... за старата щанга...“

Защо точно фитнесът е нужен като слънцето и въздуха за всяко живо същество, не ми е ясно (то ми и личи, но това е друга тема). Може да не мога да различа кардио от другите там видове тренировки - в моята глава сведени до маане, блъскане, търчане и други вредни за нормалното дишане издевателства - обаче мога да дам няколко хардкор идеи за тренировки на полеви условия, които хем да ви държат във форма, хем да имат и КПД за целокупното човечество (в лицето на семейството ви).  

Ако сте от хората, за които ходенето във фитнеса е начин на живот, или просто сте свикнали да се зазяпвате и да точите лиги по яките мадами/господата със завиден релеф, ето начин да поддържате форма в комфорта на своя дом. Приемете го като съвет от човек закотвен вкъщи от няколко месеца. Съвети щедно предоставени от нашата карантина, за вашата карантина. 

За разлика от разните там фитнес гуру-та, нямам грам намерение да дрънкам за калории, серии и пр. Но пък мога да ви кажа, че тези упражнения (ако ги прилагате редовно), ще имат траен ефект както върху ландшафта – и вашия личен, и заобикалящия такъв. Та, ето го и списъкът (кратък, ама от сърце):

- Силова тренировка (първи вид – подходяща за дами и фини господа (няма да казвам „хипстъри“, ама ще си го помисля)) – отиване до магазина. Кварталния. Пеша. 

Във време, когато всичко е затворено, човек има малко радости в живота (или мотиви да напусне жилищната площ). Един от тях, дружно одобрено от всички членове на ЩАБА, е ходенето до магазина. Аз обаче ви предизвиквам. Забравете тия глезотии с ходенето до някой голям супермаркет – и баба знае с колата. Отидете до кварталното магазинче – онова, малкото магазинче, от което ходите да си купувате бира като закъсате и откъдето едно време майка ви ви е купувала близалки. За да направим упражнението по-продължително и да включим елемент на издръжливост – отидете пеша. 

Хем ще се раздвижите, хем няма да се бутате в градски транспорт (ако има такъв до там). Бонус – ще имате малко социални контакти (от дистанция) с Верчето/Ленчето/Пенка или както там е умалителното име на магазинерката. Освен всичко друго, ще се сдобиете с клюки за съселяните си (пардон - съкварталците). Къде е силовата тренировка тук? Ами, каквото сте купили, това ще трябва да си занесете у вас. Пеша. На ръка. На кого са му нужни гирички, когато може да мъкне две торби с лук, домати, картофи, боб, някоя и друга мръвка, хляб и две кисели млека? Вървиш и си правиш серии – бицепс, трисепс, каквото там дойде. 

- Силова тренировка (втори вид - кардио с елемент на издръжливост) – подходяща за дами и господа с вече налична фитнес подготовка, с цел да поддържа мускулите. 

Навън се сипе тих и пухкав бял сняг. Всичко е красиво, коледно и чистичко. Такова време предлага перфектните възможности за малко силова тренировка за издържливост. Не, нямате нужда от фитнес, а само от себе си и... лопата. Кофата от банята също би свършила работа, ама само в краен случай. Какво трябва да направите? Да облекчите живота на семейството, съселяните си (ох, етажните съсобственици имах предвид) и просто да изринете снега пред вас. 

Не се заблуждавайте – след третата лопата, ще почнете усилено да работите за крака, гръб, рамене и така нататък. Когато приключите, ще имате приятното усещане за удовлетвореност и вероятно кекс от баба Димитричка от четвъртия етаж, която вечно се оплаква от заледеното пространство пред входа.

 

- Силова тренировка (трети вид - за хора с добра физическа подготовка в не-градски райони). Искате нещо екстремно? Риненето на сняг и ходенето до магазина са под вашето достойнство? Студеното време ви дава перфектната алтернатива – цепете дърва! 

Ако бабите по селата могат, и вие можете (сигурно с повече зор, но със сигурност можете). Гарантирам, че дори и да не усетите веднага, ден след подобна силова тренировка, ще усетите колко сте поработили за гръб, крака, корем, рамене и още няколко мускулни групи, за които дори не подозирате, че съществуват. 

Бонус (само за напреднали) – пренесете нацепените дърва до локацията Х (на ръка) и запалете огън. Така хем ще се чувствате като участник в някое риалити, така със сигурност ще съберете очите на родата. 

- Лека силова тренировка (еквивалент на „кардио“ за дамите). 

Мили дами, ако се чудите как да поддържате фигурата си, когато фитнесът (и „мотивациите“ да го посещавате) са далеч от вас, имам перфектното решение. 

Намерете участък – градина, двор, междублоково пространство – въоръжете се с права лопата (носеща вбесяващото за всеки уважаващ себе си учител по литература название БЕЛ) и започвайте. Баба ви все кардио е правила! Това е нейното аграрно кардио – копане до откат. Ако това ви се струва твърде мръсно занимание под достойнството ви на градско момиче – имам друга опция – почистете вкъщи. 

Ама всичко и основно – с пране на пердета, миене на прозорци, врати и подове и така нататък. Както чисти майка ви, преди да ви дойдат на гости родините от Каспичан (щото тая, змия, леля Ви Минка само кусури намира). 

Харесаха ли ви предложенията ми за тренировки? Следвайте ме за още съвети – за всеки сезон има нови и разнообразни видове тренировки. Една карантина ли ще ни спре да поддържаме форма? Няма, разбира се! Защото има ли желание, има и начин.

Black Friday или самостоятелен по неволя

 

На мен като ми кажат „черен петък“, разбирам „петък 13-ти“, „лош късмет“ и други подобни хубавини. Обаче за да сме в крак с времето, този хубав израз вече значи едно – намаления (дали само в съзнанието на продавачите, или истински, е тема на съвсем друг разговор). Така де – какво си търсят хората на черен петък? Мъжете – техника, жените – парцали, естествено.

Вече разказвах как след карантината, първото нещо, което си купих бяха клеши и комплект инструменти (чук, отвертка и пр. Други мега полезни нещица). Днес явно е денят Х, когато ще чуете една друга история – малко в графа „да се смееш ли, да плачеш ли“.

Една моя приятелка казва, че „Всяка жена обича да е силна и независима, докато не се наложи да мъкне тежки торби от супермаркета до вкъщи.“. Не че не съм съгласна с нея – съгласна съм. Никак не е гот да мъкнеш торби с храна от точка А до точка Б. И щом мъъъничко понатежат, веднага ни се иска наоколо да има някой по-ячък субект от мъжки пол, на когото да тропосаме физическата активност.

Да си независима жена обаче не означава само да си мъкнеш торбите от супера до вас. И не винаги бидейки независима си си го избрала сама. Ето ме мене – перфектният пример за жена независима по неволя. Къде я неволята ли? Карантина й викат. Видите ли, живея в къща, с куче, котки, кокошки и прочие друг добитък и сто и едно неща за оправяне. Най-близкият голям супермаркет за хранителни стоки? На около 15 минути с трамвая (когато го хванеш навреме) или около два часа път пеша (добре дошли в света на разстоянията в София).

Преди да решите, че живея сама в хижа в планината и трепя мечки гризли за добро утро, няма такова нещо (мечките гризли трябва да ми носят мед всяка есен по тоя повод). Просто живея в краен квартал. Кофти, ама факт. Свикваш. Та, през оная, знаменитата карантина, ни спряха и заветния трамвай. Как ще се пазарува тогава? Со зор. Така че, ща не ща, сядам зад волана (с нищожните си шофьорски умения), кръстя се, поливаме малко светена вода и хайде към най-близкия магазин (за щастие - безаварийно). Няма кой да помага (нито комшии, нито пък желаещите се редят на опашка, тъй да се каже).

Счупи ли се нещо, го раздавам „майстор Тричко“. Не щото много се напиням или си падам „еманципатка“ (да не се бърка с феминисткото разбиране, че мъжете и жените трябва да имат равни права!), а защото няма кой друг. Майка ми е скакалец (сиреч, не е добра идея да я карам да разглобява това и онова, или да се опита да навива винтове в дърво, примерно), дядо ми вече става само кусури да намира. Така че сме аз, листа бял насреща (опа, това е сравнение от една друга сфера на човешкото познание). Значи аз, счупеното нещо и инструментите. Дали знам да работя с тях? Налага ми се да науча скоропостижно.

Иде ми тия дни като на зло куче тояги да сменям брави. Ама не какви да е брави, а такива на врати в къща. За живущите в апартаменти веднага пояснявам – това са едни устройства, които са започнали живота си като истински брави – точно като тия по вратите у вас. ОБАЧЕ след това са станали притежание на някой обитател на къща с майсторски наклонности. Следователно въпросните съоръжения са всъщност сбирток от три различни брави (оттук пружина, оттам петле, дръжките сме ги взели от трето място) и са пилени/заварявани/разпробивани и прочее други подобни не особено добри за който и да е уред действия.

Напасването на подобно чудо в коя да е врата (в нашия случай - дървена) е нещо, което трябва да се показва като мастърклас в кое да е риалити имащо за цел оцеляване. Защото ако ще да занесеш нещото в магазина и жизнерадостно да го треснеш на тезгяха на сащисания продавач-консултант, и да мериш с шублера, пак няма гаранция, че ще пасне както трябва.

Да видя как се навиват винтове от сантиметър и половина в дърво с дебелина два милиметра или фиксират конструкцията със стоманена тел и болтове (изобщо не се шегувам). А набиването на брава във врата с помощта на чук е детска играчка. Но пък всички тия дейности са съпроводени с обилни словоизлияния. Най-вече благословии по адрес на производителя на бравата, майка му и цялата му рода по женска линия. След това благословии следват по адрес на оня незнаен воин (народен гений) създал вратата, по която работим и специално внимание към неговото женско домочадие. На трето място следва родният гений решил, че бравата не е брава, ако не се направи така нестандартна, че да няма никакъв нов заместител ако не се пробият три дупки по корпуса (с бормашина, естествено).

Една самостоятелна жена (по неволя), знае много добре как се ползва гаечен ключ и че когато завива нещо с него, трябва да държи болта с клещите, за контра (ще ми благодарите за тоя съвет, ако ви се наложи). Като казах болтове, едно пояснение за всички несведущи. Винт е когато има резба за завиване и е с остър връх, болт е когато има резба за завиване, но е с тъп връх, а пирон е когато няма никаква резба, но е с остър връх. И за това ще ми благодарите, ако недай Боже ви се наложи.

Та, какво си купува една такава самостоятелна дама на черен петък? Няма да се сетите. Верижен трион ще си купи. Да, да, правилно прочетохте. ВЕРИЖЕН ТРИОН. Резачка, разбирайте. Една такава красивичка, лекичка (колко са три кила?!), с един такъв хубав дизайн. Защо си го купува ли? Защото има нужда от него - зер, тия дървета няма кой да ги реже, а с триона е чанч, който става само да го гледаме по телевизията в това или онова риалити. На черен петък има намаления, нали така? Еми, и трионите също са на далавера, а като ти трябва (и си самостоятелна бойна единица), защо не? Хем хубав подарък, хем и нещо полезно за вкъщи. Не е полезно ли? Я да ви питам сега, тея нови обувки цепеници могат ли да режат? Не могат. Ерго – не са полезни.

Ако ме питате мен, не е много готино да си самостоятелна жена. Ама се налага. Защото когато проблемът ти дойде до главата не сяда с теб на чашка абсент да ти каже „ООО, ти си жена! Нямаш грижи! Отивам да прецакам нещо в къщата на някой мъж.“. Мъжете също не те питат „Абе, у вас да има дърва за цепене или ако има нещо за подменяне?“. Така че искаш ли да оцелееш, сядаш си на д-то, псуваш под нос цялата рода по женска линия на който там е виновен и действаш.

А черният петък? Той е хубаво нещо. Иначе кога друг път ще си купя верижен трион на далавера 😊

Добре дошли в джунглата!

Това е в графа "смешни страшки". По-скоро страшни, отколкото смешни, нооо...

Правилникът за движение по пътищата е едно митично сказание, малко като ония скрижали дето уж Моисей е дялкал на планината преди няколко хиляди години. Всички са наясно, че го има (или поне са чували за него) - точно като Божиите заповеди - обаче единици "праведни люде" (в своите очи) и "балами" (в очите на останалите) ги спазват. 

Като вземеш книжка е парадокс (за повечето) - взимаш я, не щото много те бива, а щото си достигнал нужния минимум да минеш. 

Обаче за да караш в нашата реалност ти трябва комбинация от рефлексите на пилот на Формула 1, речника на пернишки тираджия и тарикатлъка на търговец от Капалъ чарши. Всичко това комбинирано с виртуозно (във вашите очи) и напълно самоубийствено (за всички други) тормозене на подопечното МПС. Неслучайно е казано, че ако караш по правилата у нас, рано или късно някой ще те загрее я с благословия, я с нещо по-неприятно.

Обаче, закърмен с правилника за движение по пътищата (щото той освен в скрижалите, пардон, листовките, се съдържа и в мозъка на всеки новоизпечен пишман-шофьор), ти решаваш да си караш по правилата... Грешен ход, гринго. Щото в дивата балканска действителност предимството е на по-тежкия и по-големия. 

Казано накратко, добре дошли в джунглата!  

За да не остане това на ниво "празни приказки", смятам да ви разкажа, подобно на една известна психоложка, истински истории от моята практика. 

Че съм пишман шофьор е повече от ясно и самочувствие имам на лукова глава, така че правилникът се спазва със запетайките, зер един е талонът и малко са наказателните му точки... Обаче останалите участници в движението са с далеч по-различни мераци. Дори и да предположим, че съм бавна и некадърна (даже направо си го твърдим), пак има джигитски* изпълнения. 

Едно от първите неща, на които те учат на шофьорския курс е да не се отклоняваш от пътя си, когато около теб профучава джигит, защото уж той (като някое митично същество) си е преценил как да мине... Да, де, ама проблемът е, че никъде на челото на останалите участници в движението не пише "джигит". 

Та, още на шофьорските курсове имах епични случаи. Като да те изпреварват от ДЯСНО, докато правиш ЛЯВ завой с учебната кола (обозначена като такава) от микробус. Но да кажем, че това се е дължи на моята некадърност, нали.

Обаче днес малко тъпомерът беше счупен (до степен да се чудя кой на кого и защо е дал книжка). Излизаме двете с майка ми, значи, до магазина. Въпросната локация е на 20 минути с колата, не е като на другия край на София, но е някъде в сърцето на Надежда. 

Първи казус - на няма и десет минути от началото на пътуването, ТИР едва не ни изблъска от пътя. Причината? Явно искаше да се мушне леко неправомерно пред мен, не си прецени мястото и вместо да си се върне в своята лента (аз нито имах къде да отбия, нито можех вече да намаля, защото неговата кабина е наравно с моята количка) използва предимството на по-тежкия (къде е моята въшка на фона на 20 тона или колкото там е). Мигач подаден? Тцъ? Да обърне внимание, че нямам къде да отбия? Йок... Удрям спирачки, преди да съм станала на ламаринен сандвич и се опитвам да се окопитя. Клаксони зад мен и рязко изпреварване (щото все пак ми трябва време да тръгна, нали).

Втори казус - Същото кръстовище, пет секунди по-късно. Зелен светофар, тръгвам и някакво червено петно се стрелка покрай мен със скорост по-висока от тая на частиците в ускорителя в Церн. Псувам, намалявам и го пропускам. Гадта е минала на боя разстояние, а тва мигачът е за украса, как иначе? После същата тази личност си минава like a boss направо директно от лентата за десен завой... 

Трети казус (вече на връщане от магазина) -  чакам аз първа кола за ляв завой. Уловката е, че въпросното кръстовище движението е оплетено като свински черва и редовно завиващите наляво не си уцелват лентата, докато не са минали едно две трети от пътя (щото е много трудно да завиваш, нали...). Човек ще каже, че само по прави американски магистрали са се движили и никога не им се е налагало да завиват. Изпълнения съм виждала доста, но днес един "майстор" на автомобилизма просто ме разби (в преносен и почти буквален смисъл). Завива си човекът, с мръсна газ, по нашенски и се оказа не само малко в моята лента, а  директно срещу мен. За да докаже, ме му липсват не само първите седем години, но и едно две трети от мозъчния обем обаче, вместо да се измести и да се върне в своята лента, той продължава. На челен удар, без да забавя.  Едва на едно 3 метра (толкова ми се видяха,  може и повече да е било) се сеща да спре (след като започнах да размахвам ръце, вече направо виждайки как се блъска в мен) и да се разкара. И не, не беше пубер, каращ колата на тате. Беше чичка на 50+... 

Псувам и се изнасям от кръстовището, вече видяла твърде много джигити на куп (тези които се мушкат от лента в лента на боя разстояние не ги броя даже). Обаче се чудя нещо, тоя правилник за украса ли е? 

Добре дошли в джунглата! А родната полиция (в лицето на някой луноход на позиция-хранилка) ни пази. Уж. А иначе е заешка лапа, подкова и светена вода

* "джигит" (съществително) - някога майстор ездач. В съвременен смисъл е на шофьор-идиот.

Аз, не-кифлата - епизод 1324

Колкото и да се опитвам, не мога да бъда кифла. Да се глезя ме бива толкова, колкото някой закоравял пернишки субект го бива да се държи изискано на официална вечеря. Когато кифлата се сблъска с проблем, първата й работа е да намери някой (за предпочитане мъж, че жена няма да й се върже), който да й разреши проблема. Какво правя аз? Понеже опашката от желаещи да ми помогнат се измерва с микроскоп, просто псувам и си върша работата сама. А това ме вкарва в някои доста забавни ситуации.

След края на карантината реших да си подаря нещо. Обаче не става дума за парцалки. Това е твърде мейнстрийм. Купих си клещи. Няколко вида, че ми трябват. В супермаркетите дамите гледат дрехите и козметиката, а аз - инструментите. Така се сдобих с чудесен комплект отвертки и един винтоверт (и много добре знам как да ги използвам, мерси 😀). 

Но най-куриозният случай беше, когато реших да си купя брадва от Била (кво, бяха на промоция и брадвата е качествена) и се заформи разговор на касата между мен, касиерката и дамата от охраната за ползите от притежаването на брадва... 

През последните няколко месеца ми се наложи да сменям брава, да заточвам де що има остриета у нас, да режа клони и пр. А днес списъкът с идиотски задачки се попълни с още една. 

Как мислите, че се продават ръчните колички? Как-как, сигурно цели, ще си помислите вие. Да, ама не! На части, драги радиослушатели. Ама под "на части" имам предвид на съставни части. Тропосват на две жени метална рамка (в две части), корито, колело и шепа болтове и да се оправяме. Упътване кое с кое върви, естествено няма. Каквото си запомнил от сглобената количка в магазина, това е.

Какво прави не-кифлата в мен? Псува, плюе си на ръцете, взима гаечен ключ и клещи и почва да сглобява. Половин час и 1300 псувни по адрес на продавача, производителя и цялата им рода по женска линия, количката е сглобена.

Ама да знаете, не-кифлата е опасен животински вид. 😀😀😀

Дядо в колата – втора част - операция „Пчела“

Няколко месеца след събитията в първия ми разказ, дядо ми носи дарове в Симеоновия стан, сиреч – носи манджа от баба ми и тръгва да ме вербува. Видите ли, трябвало било да се отиде до някаква кооперация не знам къде си, да сме вземели нещо. Аз, със самочувствето си на няколкомесечен шофьор (главно от нас до някой магазин, естествено), претеглям възможностите и се съгласявам, какво да правя? Ако трябва нещо да се носи, няма как да стане без кола. А за да има превоз, трябва да има и шофьор. Други доброволци няма. 

Та, първоначално уж двамата с него само ще ходим, но после (неясно по какви причини), ще ходим пак тримата – аз, дядото и майка ми. Тръгваме ние в неизвестна посока, да търсим незнайната кооперация. Хеле, намираме я (и някак с помощта на едно момиче по-малко от мене) успяваме да се паркираме пред склада на кооперацията и да натоварим, каквото трябва (в ролята на хамали – аз и майка ми). Товарим, връщаме се и решаваме да закараме дядо ми до вкъщи, за да оставим част от взетото при тях (за чий да го мъкне по градски транспорт като така и така си кротува в багажника?). 

Маршрутът е същият като пътя за разсада от предишния разказ, но дядото, кой знае защо, си трае. Майка ми после се майтапеше след това, че може би е бил доволен. На връщане към вкъщи (все още с дядото като почетен пътник), се оказва че ме чака изненада – те кооперациите били две. И сега, след като сме кръстосали София на диагонал вече, ще трябва да се върнем отново по другата хипотенуза.

Ако ми бяха сервирали това същото преди няколко месеца, щях да изтръпна. Сега обаче, напълно невежа за онова, което ме чака, казвам „Кой, аз ли бе?“ и потегляме. Дестинацията ни се намира в село близо до София, обаче нито аз, нито майка ми имаме идея къде точно. Така че разчитаме Диоген (дядо ми, де), да се сети къде, аджеба е било това място. Проблем първи – преди го е карал баща ми, а той знаеше много добре къде е това нещо. Проблем втори – аз нямам идея нито как се казва нещото, нито къде е. Проблем трети – не е ясно дали и дядото помни къде е нещото изобщо... Така че карам и чакам нареждания.

Дядо ми, с присъщите си „бързи“ реакции, се присеща, че трябва да правим завой в последния момент. Завивам (благодарение на тоталната липса на трафик) и се оказваме на крайна глуха селска уличка. От ония, дето децата карат колелета и играят на ластик, а бабите се припичат на слънце. Пропорционално на трафика, тая улица не е виждала нов асвалт от времето на бай Тошо и Вълко Червенков. Псувам, включвам на първа, и започвам да заобикалям дупките, бабите, колелетата, чичаците, които си оправят нещо си посред улицата и въртим като мухи без глави из селото. Дядо ми, неясно защо, разчита на маркери като простряно пране, криви дървета и ориентация по звездите, че уж да намерим мястото. 

В резултат на всичко, въртим напред-назад по дупките (някои от които с размера на малък детски басеин), аз ръмжа, колата ръмжи, а дядо ми се чуди. Тук надясно, там наляво и в един момент пътят свършва.

Дядо ми се смее. 

- Остава сега – вика ми, - да се изгубим. 

- Ние вече се изгубихме – ръмжа аз, докато правя някак си обратен завой по чакъла. 

Връщаме се, откъдето дойдохме и обикалянето продължава. Десет минути, петнайсет минути – кооперация не се вижда. Дядо ми:

- Дано да го намерим... – пак се смее. 

- Ами, имаме половин резервоар – ръмжа през зъби, - викам да ни стигне.

Въртим ние, неясно къде, а аз ръмжа и се мъча все пак да излезем цели от цялата тая работа – аз и колата де – а на ум проклинам всички кооперации, колективизацията, липсата й и каквото ми дойде там на ум. 

Продължаваме да правим безцелни маневри (и да даваме абсолютно подвеждащи сигнали на клетите шофьори наоколо, заради това, че последния акъл на дядо ми е най-страшен) и някъде към момента, когато съм на косъм да свия по първата улица с по-малко дупки от швейцарско сирене и да отпраша с мръсна газ към къщи, лъсва табела.

На кооперацията била, сочи дядо ми и се хили, вече радостно. Името на знаменитото обединение е„пчела“. Стигаме ние заветния двор и се оказва, че е затворено. Причината – някой (дядо ми, сиреч) не се е обадил да пита дали работят и кога.

Ръмжа аз, правим обратен завой и айде пак на пътя. Спирам специално да отбележа локациата, зер няма да въртя по сокаците и дупките втори път, и отпрашваме към къщи с идеята второто посещение да бъде успешно. Уреченият ден – следващата седмица по същото време. 

Дните се изтъркулват като зрънца боб и докато мигна, вече е време да ходим. Тръгваме ние и преди да успея да кажа „стоп“, пак се оказваме на същата също толкова глуха улица от първия път. Пак на същата тъпа, дупчава уличка от предишната седмица.

- Мамо – ръмжа аз, - я ми извади телефона и пусни GPS-а. 

Майка ми чинно изпълнява нареждането, но след три опита да цъка някъде се предава. Та оставаме с единствения наличен GPS в колата – сиреч дядо ми. Ръмжа и се започва едно въртене напред-назад. Другите шофьри ми свиркат, аз се опитвам да изглеждам възможно най-извинително и по-малко кретен (но маневрите, които ми нареждат да правя са кретенски отвсякъде), въртим и въртим.

Два малоумни завоя и десет минути по-късно пъплим по някаква незнайна улица в самия край на селото. Дядо ми, весело се обажда:

- И сега, ще повъртим, ще повъртим, и на края на улицата ще се покаже пчела...

- Ще се покаже – ръмжа аз, докато се опитвам да заобиколя 3741-та дупка за деня, - стършел ще се покаже!

Майка ми едва не прихва, но все пак успява да се овладее. След още няколко завоя и малко офроуд (като настилката отдавна е излязла в пенсия, няма как да нарека подхода към въпросната локация), гордо се паркираме редом до два комбайна и един трактор и чакаме дядо ми да си уреди делата. Аз стоя отвън, премислям на ум всичкия акъл, дето дядо ми се опита да ми даде по пътя и се опасявам, че учените от БАН ще трябва да сформират три комисии и да работят няколко години, за да смелят всички тия бисери на мирознанието. 

Хеле, взимаме, каквото взимаме и благополучно се отправяме към вкъщи. Радвам се аз, че операцията е приключила успешно, но ме чака нова изненада. Имало още една кооперация, където трябвало да отидем, ама не било сега, успокоява ме дядо ми, по-късно било. 

Изхъмквам и продължавам да карам. 

Усещам как и тази история ще има продължение...

Дядо в колата – първа част - операция „Разсад“

Знаци има за всичко, от това за път с предимство, до много екзотични неща като примерно „бебе в колата“. Обаче аз по емпиричен път открих, че трябва да има друг знак – подобен на надписите по колите на автошколите „СПИРАМ ВНЕЗАПНО, ПАЗИ СЕ САМ“. Какъв е знакът? Трябва с големи червени букви, гарнирано с удивителни отпред и отзад, трябва на задната броня или изобщо някъде отзад на колата – да пише „!!!ДЯДО В КОЛАТА!!! ПАЗИ СЕ САМ, ШОФЬОР С ОПЪНАТИ НЕРВИ. ЗАВИВА ВНЕЗАПНО!!!!“

Преди да ме обвините в нетолерантност към дядовците, чуйте историите, които имам да ви разкажа. Всичко описано по-долу е по истински случай. Който не вярва, може да ми пише ако иска да си пробва нервите с дядо ми...

ОПЕРАЦИЯ РАЗСАД

По стечение на обстоятелствата, аз се оказвам единственият притежател за свитеделство за правоуправление на МПС у нас и сиреч, изпълнявам ролята на логистика, пренос-превоз и други подобни. Дали мога да карам? Со зор. Как карам? Не особено добре. Как искат да карам домашните ми? Като шофьор на прицеп с 30 години стаж зад волана. Резултатът? Супер много абсурдни истории. 

Майка ми, какво да прави, в името на общото благо и „да се научи детето да кара“, сяда на седалката до шофьора и изпълнява ролята на навигатор, GPS и автоинструктор. Уловката – към оня момент, майка ми изобщо няма книжка, та всички простотии, които мога да натворя ще зависят само от моята лична некадърност и няма кой да ми помогне. 

Та, в онова светло, карантинно време, когато улиците са относително празни – нали има КПТ-та по краищата на града и пр – на мене разходката до най-близкия супермаркет ми е равносилна на онова, което е била повиквателна за Източния фронт за някой млад левент преди едно 80 години. Та, именно в това усилно и стресово време в моята шофьорска кариера (то и сега си ми е стресово, ама други неща, за това друг път), дядо ми решава, че е жизнено важно да се извърши една операция – а именно: да прекараме разсада му през цяла София, че да го насади във фамилната градина.

Уреченият ден е неделя, а шофьорът е малко изправен пред свършен факт. Първо, алтернативи няма – или аз, или няма кой. И второ – на мене такова пътешествие ми се вижда съизмеримо само с пътешествието на Колумб. Айде, ако вземем да смалим, само Марко Поло ще ме разбере какво яйце ми се пече, сещате се къде. 

Та, в уречения ден, тръгваме ние – аз, дядо ми на мястото до шофьора и майка ми на задната седалка. Дядото трябва да показва пътя – зер, преди ако съм ходила до тях съм се возила блажено в ролята на чувал, докато баща ми кара. А ролята на майка ми е най-важна – хем да озаптява дядо ми (после ще разберете защо), хем да играе ролята на синя каска (че иначе ще се избием).

Тръгваме ние и се започва – мрънкането, имам предвид. Значи, близо до нас има натоварено шосе, по което пъпли всичко – от тирове, през бетоновози на „Хидробетон“, до върволик коли. Аз, за да си спестя инфаркта, правя десен завой вместо левият, който би направил баща ми – и удължавам малко пътя. Дядо ми веднага започна с лекциите, как то така не се прави, що съм правела аз така и други подобни. В следващите 5 минути се опитвам да си разделям вниманието между пътя, смяната на скорости и пр. други подобни (пак да кажа, че съм пишман шофьор, все пак) и дудненето на стария до мен. Завиваме както трябва, там полицаи и знак стоп. Дядо ми:

- Сегааа, защо спираш???

- Тия две патрулки виждаш ли ги? – опитвам се да обясня аз с най-спокойния си тон, който хората ползват за инатливи малки деца - А не съм спряла, а са ми хвръкнали точки от талона!

Той не се разбира от дума, така че продължаваме с мрънкането до следващото кръстовище. През следващите десетина минути успявам да чуя 101 идеи за това защо се престроявам тук или там, защо карам бавно или обратното, че много сме бързи, от какъв зор сега е тоя мигач и пр. Майка ми се опитва тактично да му напомни на деда ми, че реално карам аз все пак, но без успех. Какво си дядо знае, това си бае. 

А дребният факт, че едно време е карал архивен москвич в съвсем различно движение, го пропускаме. Тогава е било като по времето на фараоните – всеки знае коя колесница на кого е.

Някак си, благополучно, достигаме до крайната дестинация – сиреч, отиваме до тях да вземем разсада и ченето ми увисва. Целият зор за едни 25 кофички дребни двайсетсантиметрови хилави доматчета. Дядо ми обаче, с гордостта на стопанин на жребец-медалист, ги нарежда гордо в багажника и потегляме. По сокаците около тях. И се започва отново. Дядо ми:

- Хайде сега направи обратен завой

- Дядо, тука е еднопосочно – соча аз знака и следвам указанията, като междувременно повтарям мантри на хинди, урду и всички други езици, които ми минат на ум. – Забранено е и тука глупости няма да правя!

Следва дуднене за некомпетентността на ония от пътното и цялата им рода. Криво-ляво, стигаме до главното шосе. И айде наново:

- Престрой се вляво! – правя го. – Престрой се вдясно! – три милисекунди след като благополучно и безаварийно съм се набила в дясната лента. Престроявам се. – Не, я се престрой пак вляво!

- Дядо, няма да правим осморки на пътя! – беснея аз като се старая да говоря с тон на дружелюбен сериен убиец.

Следва мърморене за бавните ми реакции. Ръмжа и карам, карам и ръмжа. Дядо ми, като по чудо, мълчи. После изведнъж го осенява божествено прозрение и възкликва:

- Престрой се вляво на следващия светофар!

Тъъъкмо съм цъкнала мигача и за нещастие на шофьорите зад мен, последния акъл на дядо ми му е най-страшен, защото финалната му идея е:

- А, ама не тука, то на другия било. 

Ръмжа аз и спирам на първия светофар. Тръгваме към втория, обаче дядо ми не може да се определи къде да сме, в резултат на което се оказваме първа кола, но в погрешната лента. Започва скандал. Как така, защо така и откъде пък накъде не съм се престроила вляво (през двойна непрекъсната и вече наредени да чакат коли, видите ли). На мен, естествено, след час и половина тормоз вече, не ми издържат нервите и започвам също да му викам. А междувременно светофарът е станал зелен... Казано накратко, отнесох си няколко благословии от шофьорите зад мен. Ама какво да се прави, дядо в колата. Държи да му обърнат внимание, надвиква се, нищо не разбира (обаче по негово време друго било). 

Продължаваме да вървим по-нататък. Аз – с нарастващо раздразнение и чудейки се на железните си нерви (как точно не го свалих от колата, нали???), майка ми – в тих потрес, че в колата напрежението може да се реже с нож, дядо ми – намръщен, че не го слушат. Пак по пътя ми се прави забележка що, видите ли, не правя тройно разминаване на наклон с друга кола и двама велосипедисти каращи на осморки и защо, аджеба, карам толкова бавно. Това дори не го удостоявам с отговор и продължавам да ръмжа под нос като недоял уличен пес. 

Хеле, стигаме, паркираме криво-ляво и приключваме. 

Аз, естествено, плюя огън и жупел, защото не само, че не ми помага, а направо ми пречи. Майка ми, в опит да ме успокои, ми обяснява, че едно време баща ми дори го е заплашвал да го сваля от колата. Аз ръмжа и се заричам, че скоро повече няма да го возя. 

Обаче съдбата реши друго.

Очаквайте втора част скоро.

Свети Валентин ли?

Казват, че на Свети Валентин розите са на цената на кокаина. Факт. И как не, като де що пергиш има по широкия свят, ще купи по някоя китка с едничката надежда поне на тая дата да го огрее. Не че са виновни розите. Луд е тоя дето дава баницата, не тоя дето я яде. Тя, розата, може и да е красиво нещо, ама си е треволяк все пак. С бодли. Купуваш го, на цената на три бутилки водка, после измръзва и утре вече е за кофата. А ако си zero-waste, може и да отиде в компостера. Макар че, не, няма как да стане с тия химикали дето слагат на розите.

Подминавам поредния цветарски магазин в здрача, както и опашката от балами пред него. За тая дата си имам планове. Пиячка, любими филми, готова работата. Какви са тия лигавщини - свещи, глупости, пък трябва да се подарява нещо, пък да се отиде някъде... Не че е лошо. Хубаво е - да има кой да ти покаже, че му пука. Обаче излиза все едно през останалото време не му пука. Не че аз съм критерий. Със Свети Валентин сме си разритали конете. Виж, с Трифон Зарезан имаме много дълга история...

Продължавам с маршова пингвинска крачка по заледения тротоар към супера. За водката. Ще оползотворим парите от розите на макс. Планът е ясен - водчица с доматен сок, телешки пържолки на тиганче и салата от спанак със смокини. Така де, за си угодим. Имам си едно десетина исторически сериала за гледане, време за друго няма да ми остане. А утре е събота, може и да не си лягам изобщо. Мога да правя каквото си искам.

Машинално минавам покрай щандовете в магазина и събирам продуктите. Всеки ден съм тук, така и така, вървя като зомби. Всичко ми е познато, ама дотолкова, че се осафервам едва на касата, когато касиерът почти се провиква:

-  Госпожо, в брой или с карта ще платите?

Примигвам като глиган в теменужки и подавам дебитната карта. Май това не е първият път, когато ми казва фразата. Красота. Дааа, „госпожа“ ме наричат вече. Нищо че съм на трийсет и две само. Сигурно е заради прическата. Или не, строгата бизнес рокля ще е. Мразя сивото, обаче в офиса иначе не може. А и на моята позиция, постоянно съм в срещи тук-там, не върви да дойда по дънки и джапанки. А и не ща, приличам на хипарка така. Ама не на ония, готините хипарки от снимките в списанията, а на размъкната наркоманка, която май е избягала от някой хоспис. Абе, не ставам.

Прибирам си покупките и хайде на тролея за вкъщи. Живея сама, а кола не ми е нужна. От работа вкъщи и пак същото на следващата сутрин. На работа ми викат „ледената кралица“, защото който се е пробвал да види дали ще му пусна, досега е ударил яко на камък. Един си падаше шегобиец и ми даде тоя прякор. Така тръгна всичко. Същият многознайко, впрочем, в момента не работи във фирмата... На мен ми харесва да се страхуват от мен. Уважават ме поне.

Качвам се в тролея и започвам адски да завиждам. Нищо че смятам розите и другите там глупости за излишни, ей оная двойка в ъгъла е толкова сладка. Той е висок красавец на не повече от двайсет и пет, а тя - бледа девойка. Интересно, дали има лична карта? Тя стиска букет рози и се гушка в момчето.

В главата ми проблясва спомен. От едно време, от един Свети Валентин преди толкова години, и аз като нея прегръщах с едната ръка любимия, а с другата - букет уханни рози... А, не, не, не! Нямаме време за това. Прекарвам остатъка от пътя в опити да си избия от главата въпросния спомен. Кому е нужно? Определено не на мен. Само ще ми развали настроението. Днес имам други планове. И в тях не влиза тъпо циврене. Не и днес.

Влизам в апартамента почти като на сън и се залавям да готвя. Поне това ме връща обратно в реалността. Хайде опечи от едната страна, айде после от другата... Обичам да ми мирише на готвено. Сигурно защото вкъщи никога не миришеше така. Та сега си компенсирам.

Сядам на масата и си сипвам доволно количество водка, зяпайки приключенията на Джейми и Клеър. Да, едно време е имало мъже. А не като онова влечуго, Димитър.

Беше ми началник на старата ми работа. Аз бях тогава младичка PR-ка на 26, а той - вече мениджър - на цели (поне тогава така ми се виждаше) 30. Носеше му се славата на женкар и че е оръшкал де що има фуста в офиса, ама когато ме забърса на коледното парти, хич не ми пукаше. Беше хубаво, той беше хубав - абе, като романтичен филм с Хю Грант. В офиса само него гледах. Толкоз.

После, на Свети Валентин, ми направи толкова романтичен подарък - цветя, вечеря, всичко по списъка. Вярно, после плащах в натура, ама пък с желание. Живях си щастливо едва седмица обаче. Защото го сгащих да се натиска в кухнята с Грета от Човешки ресурси. Направо ми идеше да се обеся на балкона за пушене. Тъпачка бях аз, тъпачка! Подадох си молбата за напускане на следващия ден. А Грета се погрижи да ми напишат хубави препоръки. И как не, като заплаших да я издам на Обретенова, шефката. Тая дърта брантия беше фригидна стара мома, така че една моя дума и Грета щеше да търка пейките в Бюрото по труда...

Оттогава не понасям Свети Валентин и всичките му проявления.

Имало е едно време мъже. Ще се бие за теб, дърва ще ти нацепи, ще те стопли, глиган ще убие... А сега – плужеци, които ръфат киноа и треперят дали перфектно подстриганата им брада няма да пострада от вятъра пред офиса. На такива трябва да им предлагат безплатна смяна на пола при навършване на пълнолетие... Сипах си още една чаша. Мразех да се сещам за Димитър. Винаги ми ставаше криво.

Какво ми има, мамка му? Чашката с водка няма много отговори на тоя въпрос, така че ставам и отивам до банята. Да боравим с фактите. Заставам пред голямото огледало. Да огледаме активите, нали така се казва? Успешна жена, хубава фигура (дори Златина от Sales, която е такава гаднярка го казва), в лицето не съм крокодил. Мога да готвя, имам и ум в главата. Ама не. Или ще е женкар, или ще е обратен. На по-предишната ми работа имах един конфуз с обратен колега. Поне пък се оказа добряк. Сега ходя при него да пием коктейли "Маргарита" и да обсъждаме колко са гадни мъжете. Но Димитър беше боклук. Не, мъжка курва. Все тая. Кажи му „Димитър“ и не го обиждай повече...

Връщам се обратно в хола към чашката. Тя поне не ми припира и винаги ме обича. Оказва се, че съм забравила да спра филма и сега трябва да връщам епизода. Супер яко, няма що. Тръгвам да търся дистанционното и виждам, че телефонът ми примигва. Вайбър. Кой пък се е сетил за мен? Специално днес не съм в ни една социална мрежа. Дразнят ме, бе! Всякакви там тъпи постове с това кой е тяхното „всичко“, „бъдеще“ и други подобни...

Отключвам и виждам съобщение. Прочитам го отново и отново, обаче това не ми стига. Гаврътвам водката и си сипвам втора. Пак прочитам съобщението:

„Здравей Весела,

Извинявай, че така по никое време и навръх празника. Моля те, извини ме, ако съм те притеснил. Но тъй като днес е Свети Валентин си мислех, че трябва да бъда честен с теб и да те поканя, ако искаш, разбира се, на обяд утре. Пиши ми дали си свободна и къде би искала да се видим. Другото остави на мен.

Още веднъж извинявай за безпокойството.

Поздрави,

Стефан“

Чета и се пуля, пуля се и чета. Стефан? От IT? Той сериозно ли? Човекът, който не говори с никого и с когото се бяхме виждали точно три пъти в офиса, защото постоянно киснеше в сървърната си крепост? Та той ме кани на, хм... на какво точно? Среща? Гаврътвам и тази чаша. Що за тъпа шега? Не, Стефан не е такъв. Ама пък аз откъде знам? На пръстите на едната ми ръка се брои колко пъти сме се виждали. И всеки път той не може да каже повече от едно „здравей“ през рамо. А после беж да го няма при сървъра. Човек ще каже, че е жрец на офисното божество...

Да му отговоря ли? От какъв зор?

Пускам отново Джейми и Клеър. Какъв живот, значи... То приключения, то интересни работи всеки ден... А не като сега – работа, вкъщи и пак работа. Ама пък от друга страна, нещо не ми се връща във време, когато чумата е била реална опасност. Но пък колко се обичат. Хващам се, че съм придърпала пакетче кърпички и си попивам очите, докато гледам как двамата бягат от англичаните. Обичат се! А мене никой...

Малко по малко под кожата ми влиза идеята все пак да се видя със Стефан. Що пък не? В крайна сметка, ако ме подразнеше, така и така не се виждахме всеки ден. Щях да си тръгна, и толкова. А после да отричам, че изобщо това се е случвало. Идеално!

Сипвам си още една чаша и с нежелание установявам, че повече от половината бутилка вече я няма. Майната му. И без това беше купена баш за днес. Отново прочитам съобщението. Какво пък! Да му пишем!

„Здравей Стефане,

Хайде да се видим утре в Хепи срещу Света Неделя. В два следобед.

Поздрави,

Весела“

Цъквам бутончето „изпрати“ и се чувствам горда от себе си. Това беше!

Посягам към бутилката, после в главата ми светва, че утре трябва да се оправя преди да се виждаме със Стефан. Гледам часовника – два през нощта. Красота. Защо ли изобщо му писах... Прибирам храната в хладилника и тръгвам да се оправям. Няма за кога повече да стоя.

Свети Валентин е скапан празник, да знаете. Какви неща ни кара да правим...

Аз ще си лягам вече. Че бутилката с водка свърши....

Нова година, нови планове :)

Здравей, здравей, драги ми читателю! 

Лудият културолог ти дължи извинение - през 2019 не се виждахме много-много, признавам си. Не защото не ми се искаше, а защото на културолога му хрумна да си смени амплоато и да стане писател. Така се роди страницата БистраДращи (ако имаш Facebook няма да е лошо да ме последваш и там, това е тънък намек, хи-хи), което е нещо като официалния ми профил на автор, запред света. 

Покрай стартирането, малко позапуснах статиите тук. А културологът има доста какво да каже. Но нищо, нова година - нов късмет. Така че очаквайте новички неща през 2020!

Весела неделя!