Лично дело (1)

I’m in love with the shape of you,

We push and pull like a magnet do...“

Ед Ширан започна да припява маниакално-жизнерадостно от телефона ми. Изръмжах и извадих бръмчащата машинка, която допреди малко си кротуваше във вътрешния джоб на якето ми. Плъзнах зелената слушалка по екрана без дори да погледна кой е номерът. От другата страна на линия някой ревеше.

- Ваньо... Ваньооооо! – проточи познат старчески глас. Не можех да се сетя коя е жената, защото мозъкът ми беше яко блокирал. Така става след като си 24 часа на наблюдение – Ваньоооо... – продължиха воплите.

- Ваньо, аз съм леля ти Ванче, Ванчето, от съседния апартамент... – тук започна да хълца, но се овладя бързо. – Чичо ти Стефан, моят Стефчо – още поне пет минути неконтролируем рев, а междувременно на мен ми се изправи косата – убиха гоооооо. Убиха моя Стефчоооо! На кого ме остави Стефанееееее! – риданията я задавиха.

Последва още рев, така че отдалечих телефона от ухото си. Мразя да ми реват на главата. Адски мразя. Действа ми на нервите. Обаче, мамка му, честичко ми се случва. След малко старицата се окопити, защото продължи хрипливо да нарежда:

Стигнах за има-няма десет минути. Дори не помня как съм карал в софийското движение, защото в главата ми като на развалена грамофонна плоча се въртяха воплите на леля Ванче. Пред блока бяха напаркирали две патрулки и една линейка. Мамка му. Харесвах чичо Стефан. Едно време той ме научи да ловя риба... беше ми като баща. Даже повече от баща. Как можах да не разпозная леля Ванче по телефона? Шибано наблюдение, беше ми размътило мозъка...

Изръмжах и затворих. Кръвта във вените ми се смрази. Повече информация не ми трябваше. Зарязах наблюдението и подкарах колата обратно към нашия блок. Това не можеше да е истина. Живея в кофти панелка в „Младост“, от ония дето са пълни с пенсионери, покривът тече, а мазето се наводнява. Беше останала от нашите и когато останах сам, просто нямах избор.

Изпсувах под нос и се качих на бегом по стълбите до нашия етаж. Асансьорът не работеше (защо ли да работи изобщо, като ти е нужен?). На стълбищната площадка беше стълпотворение. Някакви хора с униформи и пълна липса на такт към чуждото нещастие– младши сержанти, ако се вярва на броя чертички по пагоните, на тях още им е широко около врата – лекари с бели престилки и подути от умора очи, и някакви странни лица, цивилни. Обаче само привидно. Мога да ги позная от километри – това е привидната небрежност на ония, чиято работа е да изучават околните. Следователи, мамицата им мръсна. Тия не мога да ги сбъркам. Продажна пасмина. Повдигаше ми се като се сетех, че за малко да стана един от тях.

Промъкнах се между суетящите се хора и влязох в апартамента. Риданията и нареждането на леля Ваня се чуваха още от долния етаж, така че реших да говоря с нея по-късно. В хола, на любимото си кресло, седеше чичо Стефан. Така го заварвах всеки път, когато се върнех от гимназията или от университета. Седнал там, за да погледа телевизия. Само че сега между очите му зееше дупка, а тапетите на цветя на стената бяха опръскани с кръв и мозък. Около него се суетяха лекари в бели престилки и криминалисти в стерилни костюми.

Обърнах се по посока на шума и видях дребничка стройна жена да стои на прага. Носеше костюм, но по тона установих, че със сигурност е част от пасмината полицейски боклуци, нахлули в апартамента да „разследват“. Аз бих казал, че са дошли да заметат следите на изрода, който е убил чичо Стефан. Явно не съм реагирал както е очаквала, защото се приближи към мен и ме огледа изпитателно. Върнах й погледа. Стройни крака, хубави гърди (сакото не можеше да ги скрие), красиви черти като на манекенка, дълга руса коса вързана на опашка.

Доповръща ми се. Двамата с леля Ваня кажи-речи ме отгледаха, когато родителите ми ненадейно си отидоха от този свят. Тогава бях на 16 и двамата съседи поеха върху себе си всичко. Разходите по мен, възпитанието, даването на акъл, родителските срещи, дори сметките вкъщи плащаха, докато не си намерих работа. Двайсет години те ми бяха повече от родители. А ето сега... Идеше ми да псувам, да крещя, да убивам... На кого какво беше направил чичо Стефан?! Той нямаше оръжие и беше повече от ясно, че не се е застрелял сам. Тогава какво се беше случило?

- Веднага напуснете местопрестъплението! – сгълча ме женски глас. - Веднага напуснете местопрестъплението, господине! – повтори тя и ми посочи вратата, в случай че не ми е станало ясно къде трябва да отида. - Иначе може да заличите важни улики! - А вие сте? – заядох се аз. – Тези хора ме отгледаха, имам право да знам какво се случва! - Лейтенант Велинова, младши следовател от 7мо РПУ. Разследвам смъртта на Стефан Йорданов. А сега напуснете местопрестъплението!

Огледах я още веднъж и някъде в едно затънтено ъгълче на съзнанието ми се зароди идеята, че ако бях учил с такова парче в университета, със сигурност щях да съм я забил. Лейтенант Велинова продължи:

Заслушах риданията на леля Ваня от съседната стая и всичко посивя. Чичо Стефан беше мъртъв. Нямаше го вече... Потрих лицето си с ръка. Сега не беше да се самосъжалявам. После, когато се сдобия с нещо, с което да работя. После. Трябваше да намеря тоя изрод и да го разкъсам на парчета.

- Добре ли сте? – попита ме тя и сложи ръка на лакътя ми. Явно съм я погледнал крайно злобно, защото побърза да се поправи: - Извинявайте, ясно е, че не сте добре. Как се казвате? - Аз...ъъъ, Иван Петров. Тя отново се вгледа в мен и изведнъж очите й се окръглиха.

- Не ме ли помниш? През 2003 бяхме заедно в университета. Право, в СУ? Не помниш ли? – тя помръкна и промърмори, все едно на себе си: - Как ще ме помниш, аз така се промених...

- Пешо? Пешо, не ме ли помниш? Примигнах и се зачудих кой е лудият тук. Кого да помня? Нея определено я виждах за пръв път. Следователката продължи:

На кого какво беше направил чичо Стефан? Едно време е бил механик и до последно оправяше трошките в квартала. И мен ме научи да оправям коли, все ми набиваше в главата, че трябва да имам занаят в ръцете. Двамата с леля Ваня бяха на седмото небе, когато влязох да уча „Право“, но все пак си имаха едно на ум. И се оказаха прави, защото само след три месеца работа в полицията, реших че това не е за мен. И станах частен детектив. Къде-къде по-лесно е да шпионираш богати съпруги и неверни съпрузи или пък да издирваш ценни вещи на фона на ежедневния поток убийци, крадци и изнасилвачи... В София има в изобилие и от едното, и от другото. А ето че сега работата която мразех влезе с гръм и трясък в живота ми ведно с момичето, към което чувствах вина. Едно време все мен използваха да измъквам записките й, защото всички бяха наясно с какви очи ме гледа. А сега... съдбата е кучка. Мръсна, долна кучка!

- Не ме помниш, а аз теб те помня. Аз съм Алекс, Александра. От трета група. Вярно, тогава бях дебела и носех очила, сега сещаш ли се? – погледна ме толкова настоятелно, че се почувствах задължен да разровя из вцепенения си мозък.

В паметта ми изникна образа да дребно момиче с наднормено тегло и очила-лупи, което носеше бабешки дрехи, седеше на първия ред банки и записваше всичко, което чуе и което целият курс подиграваше. Докато не дойдеше сесия. Тогава тя щедро помагаше на всички и всички дружно я забравяха след края на последния изпит. Даже й бяха лепнали гнусен прякор – Алекс Плондира. Тръснах глава. Съдбата е кучка. И сега същата тази кучка си правеше ташак с мен. От всички точно тя ли?

- Сещам се – смънках аз малко виновно. – Много си се променила. - Така е – кимна тя, - щеше ми се да се бяхме срещнали по друг повод, наистина. Сега обаче трябва да излезеш, защото тук наистина пречиш на работния процес.

Не знам колко време съм стоял така. Помня, че изнесоха чичо Стефан в чувал на носилка и че воплите на леля Ваня стихнаха по едно време. Някой ме потупа по рамото и в ръцете ми се озова някакво надраскано листче от тефтер. Стиснах листчето и отидох до близкия магазин. Трябваше ми пиене. Нямах сили да говоря с леля Ваня. Просто нямах. А и какво можех да й кажа? Така че се повъртях в кварталния супер и събрах две бутилки бира, уиски, водка... Исках да се напия.

Тя ми даде начален тласък по посока на вратата и изведнъж всичките ми идеи да се правя на нагъл, да крещя, да викам и да псувам, просто се изпариха. Излязох като на сън и седнах на стълбите. В ръката ми тикнаха кутия цигари и запалка и се обвих в облак дим.

Взех една чиста чаша от сушилника до мивката, седнах на масата и си налях уиски. Изпих го на екс и си налях още една чаша. После още една и още една. Не помня колко време съм пил така, но в един момент всичко просто се разми и някъде от небитието дочух гласа на чичо Стефан, който ми се кара, че така пият само пропадняците. Какво пък, аз си бях пропадняк. Въпреки техните усилия да ме направят човек.

Когато се върнах на стълбищната площадка, вратата на леля Ваня и чичо Стефан беше затворена. Стана ми тъжно, но не посмях да вляза. Помня как когато нашите си отидоха, че не исках да виждам никого. Тогава леля Ваня идваше да оставя храна в кухнята. А сега? Какво се прави в такъв случай? Когато човекът, с когото си живял петдесет години си е отишъл от тоя свят? Тръснах глава и превъртях ключа на своята входна врата.

Вътре ме посрещна мрак и самота. Въпреки постоянното опяване на леля Ваня, така и не „завъдих момиче“. Имах връзки, но никога нищо сериозно. Сега обаче много ми се искаше да има кой да ме посрещне на вратата, да ми помогне с торбите, да ми нареже салата... Изръмжах и отидох в кухнята.

x

Всичко си беше така, както го беше оставила мама преди да тръгнат онази сутрин. Колкото и да правех буламачи там, все се опитвах да поддържам реда, който обичаше тя. Така се чувствах по-добре, все едно част от тях е още с мен.

Как влязох в „Революция Z“

Работата на учителя е призвание. Което никога не съм усещала. 

Вероятно защото в гимназията прекарвах половината си време в това да бъда кошмар за кой да е даскал. Лошото в случая беше, че хем бях кошмар, хем нямаше как да ми пишат двойка (учех си, просто). Затова сме стигали до куриозни случаи с това да ме гонят вън от стаята. 

- Напусни! – крещи учителят ми по философия на фалцет, защото вече съм го докарала до нервна криза. 

Аз се мотая, но след шестия крясък все пак излизам. Обаче оставям вратата отворена, взимам си един стол от най-близкия чин и сядам в коридора. 

- Напусни! – крещи отново педагогът с две октави по-високо.

Не помня кой рокаджия пищеше в пет октави, но точно в тоя момент май моят учител имаше по-голям вокален диапазон. Аз обаче най-невъзмутимо се настанявам в коридора, точно пред отворената врата и отговарям:

- Господине, Вие ме изгонихте от стаята. Аз де юре съм извън стаята. От коридора има правомощия да ме изгони само директорката. 

Той крещя нещо, но се примири (часът така и така почти беше свършил). Парадоксът в случая беше, ча абитуриентския ми бал този същият педагог беше единствен от целия учителски състав, който искаше да се запознае и да се снима заедно с мен и с нашите. Случва се дори да се засечем в трамвая и да разменим по някоя и друга дума. Та, надявам се да не е останал с лоши чувства.

Понеже се знам каква съм била като тийнейджърка, някак идеята да съм от другата страна на барикадата никак не ме блазни. Ама никак. За това да набиваш в главата на подрастващи назобени с хормони хиперактивни някакъв учебен материал трябват нерви като корабни въжета и по възможност търпение като за стадо волове (един вол би починал на края на първата седмица). 

Аз призвание да се правя на Рада Госпожина никога не съм имала. Обаче ми се случи и аз да вляза в „Революция Z“, сещате се оня филм за учениците, които си направиха рок банда. Беше супер известен преди време. Забавен, свежарски и пълен с музика. Аз попаднах в аналогична ситуация. Не, не съм си правила рок банда в гимназията. Просто, подобно на героя на Юлиан Вергов от сериала, станах даскал. По случайност. 

Всичко започва един лежерен априлски следобед, когато си щракам по телефона. Попадам на пост във Фейсбук от моя бивша преподавателка от университета, че се търси човек с английски по заместване. В момент на умопомрачение решавам да й пиша за информация. И без да искам се набутвам с двата крака в едноименния български филм. Точно като Юлиан Вергов, от немай къде. 

За по-малко от половин час вече се сдобивам с телефона на зам. директорката и препоръки от преподавателката си. „Брех“ викам си аз „като ме е препоръчала жената, дай пък да звънна, че ще стане конфуз.“ Звъня. Разбираме се да отида на интервю за работа на другия ден. 

Училището е престижно, голямо, известно и тъй нататък, та не виждам причина да не опитам. В крайна сметка, трудов стаж си е нужен, а и човек никога не знае. Едно време като си карах педадогическата практика нямах проблем с подопечните (бяха едни много сладки десетокласници, към които бях развила Стокхолмски синдром), та с целия си двайсет и шест годишен ентусиазъм се юрвам на интервю. Изтупана като за офис. 

Вървя аз по коридорите на училището и ме наляга носталгия. Вчеееера ли бяхме на 16? Край мен тичат деца със свръхзвукова (от малките класове) и установявам, че един начален курс по самоотбрана/карате/телекинеза или левитация никак няма да е излишен за избягване на нископрелитащи малолетни обекти. След като се губя два пъти в сградата, успявам да намеря кабинета на зам. директорката. 

Там ме хващат от главата за краката и направо ме назначават. По заместване. Веднага. От понеделник (действието се развива в петък на обяд). Една блага дама от „Човешки ресурси“ ми дава списъка на Шиндлер с нужните документи, зам. директорката ме надарява с два самара учебници и непроверени контролни и ме пускат да паса по обратния път към дома да събирам документи за смет. Защо за смет ще стане ясно по-късно. 

В понеделник сутринта успявам да се добера до психодиспансера (удостоверението, че не се водя на отчет е напълно задължително за да почна работа като учител – и правилно, впрочем). Та, намирам сградата и се оказва, че вместо да ме проверят в регистъра, ще трябва РЕАЛНО да си поговоря с психиатър. Лошо, че като се знам каква съм, току-виж скоропостижно ме качат на някоя линейка за Карлуково. 

Чувствам се като Щирлиц хванат от КГБ. Първото нещо, което ми идва на ум е да казвам истината (и да премълчавам, ако се налага). Идва моят ред и се изправям лице в лице с надзирателка от концлагер. Къса коса, студен поглед като на умрял шаран (от миналия Никулден), баааавен и монотонен глас, който ако не си флегматик ще те извади от релси още на третата фраза. Сядам на едно столче пред бюрото й и първата ми мисъл е, че НЕ ИСКАМ да остана тук завинаги. Пак си припомням за Щирлиц. 

Започва разпит. Истински разпит. С повтаряне и перефразиране на въпросите по шест пъти. Аз се опитвам да се правя на жизнерадостна млада жена опиянена от възможността да обучава младежи като за първа работа, което не е съвсем вярно, ама карай. Повтарят ми въпросите по десет пъти. После се започва с въпроси, които на практика изобщо не са предмет на психотест. Една част от мен иска да й каже да си гледа работата, НО друга част разсъждава, че подобна реакция ще я накара да ми напише някое и друго афективно разстройство в епикризата и тогава здравей халоперидол! Така че отговарям. След петнайсет минути кръстосан разпит получавам Оскар за изпълнението си, пардон - заветната хартийка - и се отправям за първия си работен ден. 

За настроение, си тананикам саундтрака на филма „Революция Z“. „Не, няма да ме видиш долу!“ пееше вокала на тийн групата. „Аз искам да летя високо! Ела със мен и полети!“ 

Моите подопечни са осми клас. Подготве – сиреч ще си гледаме муцуните по шест часа на ден. За да научат езика. Когато аз бях на техните години, обикновено към петия час откачах яко, така че сега съм се зарекла да бъда яка даскалка. С маршова стъпка се отправям към кабинета – отключено. Хвърлям си чантата и плика с учебниците на катедрата и изведнъж ме тресва. Опааа, сега аз съм врагът. Нищо, доскоро съм им била на акъла, ще се получи. 

Влизат моите трийсет парчета. Момчета с мутиращи гласове и маниери на деца от детската градина. Момичета с детски фигури, но с поведение на кокетки. Звънецът не е бил, така че звукът е оглушителен. Направо може да се ползва от Гестапо за шумов тормоз. Пак ми се налага да си припомня, че аз съм била горе-долу на същото дередже. 

Бие звънецът. Изчаквам да се поукротят и обяснявам коя съм и какво правя тук. В главата ми е филмът „Опасен ум“, където главната героиня отиваше да преподава в гетото и все пак успяваше да накара децата да учат. Викам да съм не по-малко яка от нея. Казвам си името и фамилията и че ще се гледаме до края на срока вероятно (т.е. до края на юни). Тълпата пред мен никак не е ентусиазирана. Предишната учителка си е тръгнала за две седмици. 

Няма значение, викам си аз. Не се предавам лесно и филма, в който в момента участвате, аз съм му писала сценария. Така си мисля. Започваме часа и първоначално са уж тихи. За един час обаче нещата стават сложни. Зверилник. Аз предупреждавам, че само днес им пускам фандък, защото ми е първи ден с тях. Греда. Казано накратко, за три часа главата ми стана като тъпан. Кънти на кухо от тийновски крясъци. Лошо, много лошо. 

Междувременно, дечурлигата, които вече наричам „гаменчета“ на ум, не спят и веднага са ме издирили в интернет. Почват да ме разпитват за фотография (това ми е другата работа и с това излизам в интернет). Отрязвам с три технически термина и се връщаме обратно към часа. Ден първи минава, а аз се връщам вкъщи с явния план, че следващият ден така няма да бъде. Аз даскал ли съм или кво? Ще видят те кон боб яде ли! 

На втория ден ще имаме шест часа. Вторник. Забавно от всякъде. Аз съм се подготвила със задачки, на който му е скучно да си решава. В крайна сметка, каква е файдата да пишеш задачи по математика в час по английски??? Моите подопечни гаменчета май обаче не са схванали намека, защото от първия час започва такъв джангър, че само си викам „дано“. Дано не ме изложат. Обаче не се получава. Излагат ме. Крещят и пищят. Аз обаче имам дробове на оперна певица и маниери на фелдфебел, така че към четвъртия час нещата се променят. 

Решавам да проведа разговор, който никой даскал не е водил в ученическата ми кариера и да им обясня, че ако искат да им направя живота черен, ще им го направя. И че това им е последното предупреждение. Къде ти? Хормоните бушуват, игрите на телефона са далеч по-интересни. А моят външен вид брутално лъже. 

Така че подрастващите се уреждат с кофти диктовка. Докато чета хипер-гадния текст, а те мрънкат, че никой не им бил казал и че било много трудно, се чудя как аджеба пък Юлиан Вергов във филма беше егаси якия даскал. По физика. Магията на киното, явно...

А аз на втория ден минах към наказателни методи. Излагация! Ама или това, или скоропостижно ще ми трябва жълта книжка. Аз чета, те дружно мрънкат, сумтят, мърморят под нос, тръшкат се. Човек ще каже, че ги карам лозе да копаят, а не да напишат два абзаца на английски. Злорадствам и обяснявам, че колкото пъти ми вдигнат нервите, толкова пъти ще има наказателна диктовка. Плюс това, трябва да могат да пишат под диктовка. „На мен едно време ми правеха диктовка в подготве клас всеки ден“, поучавам ги аз в стил „на твоите години вдигах щангата с една ръка“. Отбелязвам си на ум да издиря въпросната книжка и да почна да ги тероризирам с нея. 

Следва любимият въпрос на всеки даскал „Ама с оценки ли?“. Да, кимам аз като канибал току-що попаднал на цял сал корабокрушенци, с оценки ще е. Като им врътна по някоя „педагогична“ двойка, да видим дали ще се държат по същия начин. Часът свършва и трийсет намусени физиономии ми предават омачкани листчета от различен калибър. 

Прибирам ги злорадо. „Не, няма да ме видиш долу!“ Главата ми е с размера на дирижабъл, нервите ми са заредени с нитроглицерин и съм твърдо решена да проверя всичките им скапани контролни и да ги нанеса в дневника. Поне тая власт ми е дадена. Прекарвам вечерта в проверка на контролни (и постоянно проверяване дали аз не затъпявам вече, поправяйки нещо вярно на грешно). На следващият ден се впускам в сметки и изчисления, на които би завидял кой да е счетоводител. Смятам точки. Че сакън да не пиша на някого три вместо четири. Така, спретната, чиста и с контролните под мишница отивам в училището. 

Целокупното ученичество ме гледа с видимо презрение и явно ми крои комплот, но в момента това няма значение. Раздавам контролни, нанасям оценки. Настава олелия. Проверяваме безконечното домашно, с което съм ги наказала предишния ден. Написали са го. Ти да видиш. Не всички си харесват оценките, НО това не означава, че са си взели поука. Дотам, че след два часа влиза зам. директорката. Без предупреждение. И започва да ги овиква. 

Седя до нея и ме е срам. Заради тях. Сигурно така се чувстват родителите, когато детето им е направило беля и трябва да се червят пред ядосания чичко на третия етаж, чийто прозорец е счупил техния хубосник. В момента обаче ме е яд, защото те са ме изложили. Все едно не си върша работата. 

Зам. директорката излиза, а моите трийсет парчета си сядат по местата в пълна тишина и с омърлушен вид. 

- Днес ме изложихте – започвам да обяснявам аз с възможно най-назидателния си тон и се старая да звуча доста гробовно-засегнато. – Защото това, че вие крещите, за зам. директорката значи, че аз не си върша работата. 

- Ама госпожо, то не е така – обажда се някой отворко от задния чин. 

- Точно така изглежда в нейните очи – продължавам да говоря на съвест аз. –Много ми се искаше да не бъда от онези даскали, които да помните с омраза. Явно не може. Онзи ден ви предупредих. Повече предупреждения няма да има.

Работим в тишина известно време, но само след половин час услужливо късата тийнейджърска памет им изневярява и шумът става достатъчен, за да троши стъкла. Вадя арсенала с наказания и започвам да раздавам персонални задачки на най-наглите. Така де, няма нужда да наказваме всички. Никакъв ефект. Значи изпитания метод. Децата са като кучето на Павлов. Все някога ще почнат да свързват шума с диктовката, която е като бич за техния иначе безгрижен четиринайсетгодишен живот. А Павлов, сиреч аз, може и да трябва да проверява контролни по нощите след това, но е за добра цел. Науката иска жертви.

Диктувам аз, глуха за мрънкането, воплите и родилните мъки в стаята, а на ум почвам да кроя план. С риск да ме нарекат Хитлер, аз на тези трябва да им спретна един Блицкриг, иначе те мен ще ме окупират като Франция по време на Втората Световна. Тая няма да стане. Разделяме се адски враждебно. 

„Не, няма да ме видиш долу!“ тананикам си аз в трамвая и обмислям пъклен план как да им стъжня живота. Не мога да гоня никого от час, защото може скоропостижно да търкам някой нар в Сливенския, ако на подопечното му се случи нещо. Да ги водя при директора е напълно безсмислена дейност. Хайде де, главо проста, мисли! Допреди осем години и ти си била от другата страна на барикадата! 

Аз обаче, като същий Жавер, съм твърдо решена да разбия защитата на осмокласническата комуна. Щом като не ме обичат, поне да се страхуват от някоя и друга двойка (честно изкарана, разбира се) и да пазят поне що-годе тишина. Колкото човек със слухов апарат да не може да ги чуе. Цяла вечер обмислям пъкления си план и съставям списък с най-гадните ученически занимания. Така де, не падам от Марс, все с нещо ще ги накарам да млъкнат. 

На следващата сутрин се обличам и помъквам списъка с военните планове. Бабет отива на война. Те ме гледат кръвнишки, а аз се усмихвам като сериен убиец. Преди да започне часът обаче, една колежка ме дръпва в коридора да поговорим. 

- Разкатай ги – казва ми тя под сурдинка. – Една от тия нахалници в сряда е звъннала на майка си да й покаже колко е шумно в час. А майката е ходила да звъни на учителката им, дето е в болнични. А тя пък на зам. директорката. 

Започвам да сумтя като бик видял червено. Такаааа значи, а??? СРС-та ще използваме, а? Усещам как очите ми се наливат с кръв. 

- Изкарай им го през носа – продължава да ме наставлява колежката, вряла и кипяла в подобни псевдоинтриги. – Наглеци с наглеци!

- Със сигурност – изръмжавам аз и се връщам обратно. 

Генерал Ромел е най-опасен в бягство. Любима фраза на баща ми. Хайде да видим кой-кого... 

Решавам да се поуча от историята и да действаме хронологично. Римляните са казали „разделяй и владей“! Първо да разцепим позициите на противника. За всеобщо нещастие, всички са разделени по номера. После решавам, че трябва да им отнема и тактическото (и техническо) предимство – всички телефони чинно отиват по отредените си места до вратата. Спирам СРС-тата в час. Точка. Берия обаче е казал „доверяй се, но проверяй“. Понеже не им се хващам на номерата, че нямат телефони (или че кучето/котката/хамстера или някой друг домашен бозайник го е изял), започвам да минавам чин по чин и да конфискувам в полза на провеждането на часа откритата у нарушителя техника. Добра колекция се получи. Така, след като сме приключили с това, отварям дневника на графа „забележки“. Науката иска жертви. 

Започваме да пишем думи. За храна. Тийновете вечно са гладни, та си мисля, че може и да им е интересно. А от друга страна пъкленият ми план включва гадно контролно за десет минути на същите тия думи следващия час. Най-гадните робовладелци едно време са били бивши роби...

Карам ги да си пишат по тетрадките, че иначе гледат на дъската така, все едно е гигантски телевизор и дават реклами. С пуфтене все пак започват да пишат и провеждаме един що-годе нормален час. „Абе, ние в „Мастършеф“ ли ще ходим?“ не спират да мрънка моята пасмина, но аз се опитвам да дам някакви разумни доводи. Оказва се, че класът целокупно не знае що е това „чубрица“ и дружно се хили на суперсмешната дума, та се заричам в следващия час вярно да им направя „Мастършеф“ и да им донеса подправките, белким поне веднъж в живота си ги видят на живо. 

Пиша мимоходом четири-пет забележки, защото прекаляват, но им се разминава диктовката. Просто часовете ни са само два, а идат празници. Разделяме се със смесени чувства, а аз започвам да обмислям бойната си стратегия занапред. СРС-та ще ми ползват те! По празниците решавам да си подготвя малко работата за другата седмица, да скалъпя план за работа. Изключвам си телефона. Празници са, все пак.

Когато отново се свързвам със света ме чака изненада. SMS. От зам. директорката. Че от следващия ден (първия работен реално) се връща старата им учителка и аз, нали съм сменница, да дойда и да върна всички материали, които са ми дали (т.е. двете камари хартия). Ръмжа и се чудя какъв точно скандал да устроя. Как пък тая учителка ще се върне. След като е в болничен заради счупен крак??? Който трябваше да продължи до края на юни, че било сериозно. По-вероятно е някое от тези гаменчета да има богати родители, на които да не им харесва някаква си да тормози безценното им чадо. 

Тръгвам аз обратно, напушена като хипар на „Удсток“. Както и да го погледнеш, това си е уволнение. Отивам, връщам всичко. Започват едни обяснения, едни извинения. Ама такова, ама онакова. Най обичам някой да ми се обяснява. Изказвам тезата си, че ако работата е била за четири дни, никога нямаше да седна да се занимавам с тях, защото реално ходих да си вадя една камара документи. „Амиии“ заекват ми от другата страна. Не знаели били, че така ще се случи, вайкат се те. Аз сумтя и си взимам обходния лист. 

Навсякъде срещам недоумение. Кога ме назначиха, кога си тръгвам? Обяснявам аз за завръщането на Диана Саласар (имаше една такава героиня от сапунен сериал навремето), пардон на старата учителка. Завръщане в Преизподнята, ако трябва да съм честна. 

Приемам всеобщото недоумение и не особено добрите епитети по адрес на колежката дето се връща без предупреждение и вътрешно ръмжа. Само ми загубиха времето. „Както и да е, щом като иска да си отглежда калпазани – да си ги отглежда тяхната учителка. Аз не съм маймуна, че да се премятам през глава“, мисля си аз. 

Напускам училището, за да не се върна никога повече. Така свърши моето приключение в „Революция Z“. За кратко, относително злополучно и куриозно. 

Явно по стандартите на въпросното „елитно“ училище си върша работата твърде съвестно. Кой знае. Не може всичко да е като на кино. Но пък всяко зло за добро. 

Открих така или иначе, че мозъчните ми клетки започват да умират от преповтаряне на едно и също. За да си учител, трябва да го искаш, да чувстваш, че това е твоята цел в живота.. Поклон пред онези педагози, които възприемат учителстването като свое призвание. Аз не съм от тях. 

Оказа се, че това не е моят път. 

Както пееха децата от „Революция Z“:

„Не, няма да ме видиш долу! Не мога да живея без мечти. 

Аз искам да летя високо. Ела със мен и полети!“

Бележка от автора: Нали днес е ден на будителите и понеже стана дума за даскалуване и така нататък, реших да споделя лична история. Знам, че това звучи по-скоро като разказ или виц, ама не е. Това е моят опит с даскалуването в гимназия (и нищо тук не е преувеличено, това са реални факти).