Бяла Врана

Или защо обществото не обича различните.

Колко поучителна картинка, нали? Тези врани вероятно са от едно и също люпило, забележи обаче, кой получава храна.
Взето от http://ravenvisage.blogspot.bg

Странно нещо е животът,  драги ми читателю - срещат те разни хора,  отминават, ама оставят след себе си някаква следа. Каквато следа оставиш,  такова ще бъде отсъдено...

Седя днес и си мисля за пилци. Ама не какви да е,  а врани. Ама не какви да е врани,  ами бели. 

Какви ги ръси сега пък тая, ще започнеш ти напълно закономерно да се чудиш. Да не се е напушила с нещо? 

Имаш право,  читателю. Странни мисли се въртят в главата на всеки човек, но културологът в мен почва да се чуди, и - както винаги става, когато нямам какво точно да правя - започва да си вади изводи за нещата от живота.

Преди това обаче, искам да чуеш една приказка, драги читателю. Приказка, която всеки един от нас е скътал някъде дълбоко в спомените си. За едни тя е пълна с вълшебство и магия,  за други - с дракони.

Имало едно време едно дете - нищо особено на глед. Дете като дете - скача и търчи нагоре-надолу, реве като падне някъде и се смее,  когато е щастливо.  Нито толкова хубаво,  че лелките в парка да го заплюват да не му е уроки,  а тайно да завиждат на майка му,  нито твърде грозно,  че да я гледат съжалително как бута количката.  Нито е лигаво, нито твърде сериозно.  Дете като дете.

Първият звънец - помниш ли, когато взънна за теб, читателю, онзи първи петнадесети септември? Какво друго си спомняш от тогава?
Взето от http://www.dnevnik.bg/detski_dnevnik/2015/09/15/2608223_slovo_za_purviia_ucheben_den/

Е, дошъл денят,  когато това дете трябвало да прекрачи за пръв път прага на школото - да влезе в редиците на образованите хора,  така да се каже.  Ама,  както добре знаеш, драги читателю, децата учат заедно и ето там бил проблемът. 

Защото още от втория ден,  другите първолаци решили,  че това дете не им харесва и му казали да се маха. Училището обаче не е детската площадка,  където можеш да дръпнеш някого за плитките или да го бутнеш по лице в пясъчника като запазиш така своята територия и да пратиш натрапника да бяга при родителницата си, надувайки гайдата. 

'Адът - това са другите' е казал Сартр.  Ако питаш мен,  е бил напълно прав. Защото от този ден нататък животът на нашия герой се превърнал в истински ад. 

Защо прабаба ми не е учила в Оксфорд

Или какво се върти в главата на един културолог, докато пере китеници...

Картината се казва "Жетварки". Автор е художникът Иван Ангелов

Няма как да не си виждал китеници, драги Читателю, особено ако си израстнал в България. Не се сещаш? Вероятно защото в твоя край им викат по друг начин - губери, козяци  и халища например. 

Ако пак не се сещаш - ето ти няколко картинки: 

Класически бял китеник. Взет е от сайт на фирма и за да не правя реклама, няма да посочвам източника.

А ето ги и проснати да съхнат

Във всеки случай, китениците са големи мъхести постелки или завивки - едни такива рошави и мекички - направени от вълна. Внасят малко битовост на жилището, или просто са спомен от някоя баба или прабаба. В моя случай, от прабаба ми. 

Така, след като изяснихме какво точно е китеникът, сега да видим къде е проблемът. Ако нещо служи за постелка или завивка, рано или късно ще се изцапа, нали така? А какво правим с нещата, които се цапат? Перем ги. 

Преди няколко века, една знаменита ябълка треснала Нютон по главата и на него му светнало, че има гравитация... Е, на мен ми светнаха разни неща, когато се наложи да пера китеници. Сама. Четири китеника с различни големини. Които като се намокрят тежат повече от мен. 

И така, седя си аз, пера китениците - което означава, че ползвам цялата си маса, за да мога да ги дърпам и да се опитам да ги пера във ваната - и си мисля за нещата от живота. 

Защото какво друго може да прави един културолог, докато върши тежък физически труд и умът му скучае. Разсъждава, какво друго да прави...

И така, боли ме гърбът вече от цялото пране - все пак да обръщаш мокър китеник с размери три на три и с тегло поне трийсет килограма в мокро състояние си е тежък труд - и си мисля за образованието като цяло. Викам си, за какво са ти три дипломи за да переш това чудо? Трябват ти просто две здрави ръце, време и още по-здрав труд, че да стане. 

И тази мисъл беше като ябълката на Нютон. Така разбрах защо прабаба ми, която беше тъкала китеника в ръцете ми, не беше учила в Оксфорд. Не защото са нямали пари, брат й са го пратили в Сорбоната (което обаче е съвсем друга история), а защото не е имало смисъл.