Дядо в колата – втора част - операция „Пчела“

Няколко месеца след събитията в първия ми разказ, дядо ми носи дарове в Симеоновия стан, сиреч – носи манджа от баба ми и тръгва да ме вербува. Видите ли, трябвало било да се отиде до някаква кооперация не знам къде си, да сме вземели нещо. Аз, със самочувствето си на няколкомесечен шофьор (главно от нас до някой магазин, естествено), претеглям възможностите и се съгласявам, какво да правя? Ако трябва нещо да се носи, няма как да стане без кола. А за да има превоз, трябва да има и шофьор. Други доброволци няма. 

Та, първоначално уж двамата с него само ще ходим, но после (неясно по какви причини), ще ходим пак тримата – аз, дядото и майка ми. Тръгваме ние в неизвестна посока, да търсим незнайната кооперация. Хеле, намираме я (и някак с помощта на едно момиче по-малко от мене) успяваме да се паркираме пред склада на кооперацията и да натоварим, каквото трябва (в ролята на хамали – аз и майка ми). Товарим, връщаме се и решаваме да закараме дядо ми до вкъщи, за да оставим част от взетото при тях (за чий да го мъкне по градски транспорт като така и така си кротува в багажника?). 

Маршрутът е същият като пътя за разсада от предишния разказ, но дядото, кой знае защо, си трае. Майка ми после се майтапеше след това, че може би е бил доволен. На връщане към вкъщи (все още с дядото като почетен пътник), се оказва че ме чака изненада – те кооперациите били две. И сега, след като сме кръстосали София на диагонал вече, ще трябва да се върнем отново по другата хипотенуза.

Ако ми бяха сервирали това същото преди няколко месеца, щях да изтръпна. Сега обаче, напълно невежа за онова, което ме чака, казвам „Кой, аз ли бе?“ и потегляме. Дестинацията ни се намира в село близо до София, обаче нито аз, нито майка ми имаме идея къде точно. Така че разчитаме Диоген (дядо ми, де), да се сети къде, аджеба е било това място. Проблем първи – преди го е карал баща ми, а той знаеше много добре къде е това нещо. Проблем втори – аз нямам идея нито как се казва нещото, нито къде е. Проблем трети – не е ясно дали и дядото помни къде е нещото изобщо... Така че карам и чакам нареждания.

Дядо ми, с присъщите си „бързи“ реакции, се присеща, че трябва да правим завой в последния момент. Завивам (благодарение на тоталната липса на трафик) и се оказваме на крайна глуха селска уличка. От ония, дето децата карат колелета и играят на ластик, а бабите се припичат на слънце. Пропорционално на трафика, тая улица не е виждала нов асвалт от времето на бай Тошо и Вълко Червенков. Псувам, включвам на първа, и започвам да заобикалям дупките, бабите, колелетата, чичаците, които си оправят нещо си посред улицата и въртим като мухи без глави из селото. Дядо ми, неясно защо, разчита на маркери като простряно пране, криви дървета и ориентация по звездите, че уж да намерим мястото. 

В резултат на всичко, въртим напред-назад по дупките (някои от които с размера на малък детски басеин), аз ръмжа, колата ръмжи, а дядо ми се чуди. Тук надясно, там наляво и в един момент пътят свършва.

Дядо ми се смее. 

- Остава сега – вика ми, - да се изгубим. 

- Ние вече се изгубихме – ръмжа аз, докато правя някак си обратен завой по чакъла. 

Връщаме се, откъдето дойдохме и обикалянето продължава. Десет минути, петнайсет минути – кооперация не се вижда. Дядо ми:

- Дано да го намерим... – пак се смее. 

- Ами, имаме половин резервоар – ръмжа през зъби, - викам да ни стигне.

Въртим ние, неясно къде, а аз ръмжа и се мъча все пак да излезем цели от цялата тая работа – аз и колата де – а на ум проклинам всички кооперации, колективизацията, липсата й и каквото ми дойде там на ум. 

Продължаваме да правим безцелни маневри (и да даваме абсолютно подвеждащи сигнали на клетите шофьори наоколо, заради това, че последния акъл на дядо ми е най-страшен) и някъде към момента, когато съм на косъм да свия по първата улица с по-малко дупки от швейцарско сирене и да отпраша с мръсна газ към къщи, лъсва табела.

На кооперацията била, сочи дядо ми и се хили, вече радостно. Името на знаменитото обединение е„пчела“. Стигаме ние заветния двор и се оказва, че е затворено. Причината – някой (дядо ми, сиреч) не се е обадил да пита дали работят и кога.

Ръмжа аз, правим обратен завой и айде пак на пътя. Спирам специално да отбележа локациата, зер няма да въртя по сокаците и дупките втори път, и отпрашваме към къщи с идеята второто посещение да бъде успешно. Уреченият ден – следващата седмица по същото време. 

Дните се изтъркулват като зрънца боб и докато мигна, вече е време да ходим. Тръгваме ние и преди да успея да кажа „стоп“, пак се оказваме на същата също толкова глуха улица от първия път. Пак на същата тъпа, дупчава уличка от предишната седмица.

- Мамо – ръмжа аз, - я ми извади телефона и пусни GPS-а. 

Майка ми чинно изпълнява нареждането, но след три опита да цъка някъде се предава. Та оставаме с единствения наличен GPS в колата – сиреч дядо ми. Ръмжа и се започва едно въртене напред-назад. Другите шофьри ми свиркат, аз се опитвам да изглеждам възможно най-извинително и по-малко кретен (но маневрите, които ми нареждат да правя са кретенски отвсякъде), въртим и въртим.

Два малоумни завоя и десет минути по-късно пъплим по някаква незнайна улица в самия край на селото. Дядо ми, весело се обажда:

- И сега, ще повъртим, ще повъртим, и на края на улицата ще се покаже пчела...

- Ще се покаже – ръмжа аз, докато се опитвам да заобиколя 3741-та дупка за деня, - стършел ще се покаже!

Майка ми едва не прихва, но все пак успява да се овладее. След още няколко завоя и малко офроуд (като настилката отдавна е излязла в пенсия, няма как да нарека подхода към въпросната локация), гордо се паркираме редом до два комбайна и един трактор и чакаме дядо ми да си уреди делата. Аз стоя отвън, премислям на ум всичкия акъл, дето дядо ми се опита да ми даде по пътя и се опасявам, че учените от БАН ще трябва да сформират три комисии и да работят няколко години, за да смелят всички тия бисери на мирознанието. 

Хеле, взимаме, каквото взимаме и благополучно се отправяме към вкъщи. Радвам се аз, че операцията е приключила успешно, но ме чака нова изненада. Имало още една кооперация, където трябвало да отидем, ама не било сега, успокоява ме дядо ми, по-късно било. 

Изхъмквам и продължавам да карам. 

Усещам как и тази история ще има продължение...

Дядо в колата – първа част - операция „Разсад“

Знаци има за всичко, от това за път с предимство, до много екзотични неща като примерно „бебе в колата“. Обаче аз по емпиричен път открих, че трябва да има друг знак – подобен на надписите по колите на автошколите „СПИРАМ ВНЕЗАПНО, ПАЗИ СЕ САМ“. Какъв е знакът? Трябва с големи червени букви, гарнирано с удивителни отпред и отзад, трябва на задната броня или изобщо някъде отзад на колата – да пише „!!!ДЯДО В КОЛАТА!!! ПАЗИ СЕ САМ, ШОФЬОР С ОПЪНАТИ НЕРВИ. ЗАВИВА ВНЕЗАПНО!!!!“

Преди да ме обвините в нетолерантност към дядовците, чуйте историите, които имам да ви разкажа. Всичко описано по-долу е по истински случай. Който не вярва, може да ми пише ако иска да си пробва нервите с дядо ми...

ОПЕРАЦИЯ РАЗСАД

По стечение на обстоятелствата, аз се оказвам единственият притежател за свитеделство за правоуправление на МПС у нас и сиреч, изпълнявам ролята на логистика, пренос-превоз и други подобни. Дали мога да карам? Со зор. Как карам? Не особено добре. Как искат да карам домашните ми? Като шофьор на прицеп с 30 години стаж зад волана. Резултатът? Супер много абсурдни истории. 

Майка ми, какво да прави, в името на общото благо и „да се научи детето да кара“, сяда на седалката до шофьора и изпълнява ролята на навигатор, GPS и автоинструктор. Уловката – към оня момент, майка ми изобщо няма книжка, та всички простотии, които мога да натворя ще зависят само от моята лична некадърност и няма кой да ми помогне. 

Та, в онова светло, карантинно време, когато улиците са относително празни – нали има КПТ-та по краищата на града и пр – на мене разходката до най-близкия супермаркет ми е равносилна на онова, което е била повиквателна за Източния фронт за някой млад левент преди едно 80 години. Та, именно в това усилно и стресово време в моята шофьорска кариера (то и сега си ми е стресово, ама други неща, за това друг път), дядо ми решава, че е жизнено важно да се извърши една операция – а именно: да прекараме разсада му през цяла София, че да го насади във фамилната градина.

Уреченият ден е неделя, а шофьорът е малко изправен пред свършен факт. Първо, алтернативи няма – или аз, или няма кой. И второ – на мене такова пътешествие ми се вижда съизмеримо само с пътешествието на Колумб. Айде, ако вземем да смалим, само Марко Поло ще ме разбере какво яйце ми се пече, сещате се къде. 

Та, в уречения ден, тръгваме ние – аз, дядо ми на мястото до шофьора и майка ми на задната седалка. Дядото трябва да показва пътя – зер, преди ако съм ходила до тях съм се возила блажено в ролята на чувал, докато баща ми кара. А ролята на майка ми е най-важна – хем да озаптява дядо ми (после ще разберете защо), хем да играе ролята на синя каска (че иначе ще се избием).

Тръгваме ние и се започва – мрънкането, имам предвид. Значи, близо до нас има натоварено шосе, по което пъпли всичко – от тирове, през бетоновози на „Хидробетон“, до върволик коли. Аз, за да си спестя инфаркта, правя десен завой вместо левият, който би направил баща ми – и удължавам малко пътя. Дядо ми веднага започна с лекциите, как то така не се прави, що съм правела аз така и други подобни. В следващите 5 минути се опитвам да си разделям вниманието между пътя, смяната на скорости и пр. други подобни (пак да кажа, че съм пишман шофьор, все пак) и дудненето на стария до мен. Завиваме както трябва, там полицаи и знак стоп. Дядо ми:

- Сегааа, защо спираш???

- Тия две патрулки виждаш ли ги? – опитвам се да обясня аз с най-спокойния си тон, който хората ползват за инатливи малки деца - А не съм спряла, а са ми хвръкнали точки от талона!

Той не се разбира от дума, така че продължаваме с мрънкането до следващото кръстовище. През следващите десетина минути успявам да чуя 101 идеи за това защо се престроявам тук или там, защо карам бавно или обратното, че много сме бързи, от какъв зор сега е тоя мигач и пр. Майка ми се опитва тактично да му напомни на деда ми, че реално карам аз все пак, но без успех. Какво си дядо знае, това си бае. 

А дребният факт, че едно време е карал архивен москвич в съвсем различно движение, го пропускаме. Тогава е било като по времето на фараоните – всеки знае коя колесница на кого е.

Някак си, благополучно, достигаме до крайната дестинация – сиреч, отиваме до тях да вземем разсада и ченето ми увисва. Целият зор за едни 25 кофички дребни двайсетсантиметрови хилави доматчета. Дядо ми обаче, с гордостта на стопанин на жребец-медалист, ги нарежда гордо в багажника и потегляме. По сокаците около тях. И се започва отново. Дядо ми:

- Хайде сега направи обратен завой

- Дядо, тука е еднопосочно – соча аз знака и следвам указанията, като междувременно повтарям мантри на хинди, урду и всички други езици, които ми минат на ум. – Забранено е и тука глупости няма да правя!

Следва дуднене за некомпетентността на ония от пътното и цялата им рода. Криво-ляво, стигаме до главното шосе. И айде наново:

- Престрой се вляво! – правя го. – Престрой се вдясно! – три милисекунди след като благополучно и безаварийно съм се набила в дясната лента. Престроявам се. – Не, я се престрой пак вляво!

- Дядо, няма да правим осморки на пътя! – беснея аз като се старая да говоря с тон на дружелюбен сериен убиец.

Следва мърморене за бавните ми реакции. Ръмжа и карам, карам и ръмжа. Дядо ми, като по чудо, мълчи. После изведнъж го осенява божествено прозрение и възкликва:

- Престрой се вляво на следващия светофар!

Тъъъкмо съм цъкнала мигача и за нещастие на шофьорите зад мен, последния акъл на дядо ми му е най-страшен, защото финалната му идея е:

- А, ама не тука, то на другия било. 

Ръмжа аз и спирам на първия светофар. Тръгваме към втория, обаче дядо ми не може да се определи къде да сме, в резултат на което се оказваме първа кола, но в погрешната лента. Започва скандал. Как така, защо така и откъде пък накъде не съм се престроила вляво (през двойна непрекъсната и вече наредени да чакат коли, видите ли). На мен, естествено, след час и половина тормоз вече, не ми издържат нервите и започвам също да му викам. А междувременно светофарът е станал зелен... Казано накратко, отнесох си няколко благословии от шофьорите зад мен. Ама какво да се прави, дядо в колата. Държи да му обърнат внимание, надвиква се, нищо не разбира (обаче по негово време друго било). 

Продължаваме да вървим по-нататък. Аз – с нарастващо раздразнение и чудейки се на железните си нерви (как точно не го свалих от колата, нали???), майка ми – в тих потрес, че в колата напрежението може да се реже с нож, дядо ми – намръщен, че не го слушат. Пак по пътя ми се прави забележка що, видите ли, не правя тройно разминаване на наклон с друга кола и двама велосипедисти каращи на осморки и защо, аджеба, карам толкова бавно. Това дори не го удостоявам с отговор и продължавам да ръмжа под нос като недоял уличен пес. 

Хеле, стигаме, паркираме криво-ляво и приключваме. 

Аз, естествено, плюя огън и жупел, защото не само, че не ми помага, а направо ми пречи. Майка ми, в опит да ме успокои, ми обяснява, че едно време баща ми дори го е заплашвал да го сваля от колата. Аз ръмжа и се заричам, че скоро повече няма да го возя. 

Обаче съдбата реши друго.

Очаквайте втора част скоро.

Свети Валентин ли?

Казват, че на Свети Валентин розите са на цената на кокаина. Факт. И как не, като де що пергиш има по широкия свят, ще купи по някоя китка с едничката надежда поне на тая дата да го огрее. Не че са виновни розите. Луд е тоя дето дава баницата, не тоя дето я яде. Тя, розата, може и да е красиво нещо, ама си е треволяк все пак. С бодли. Купуваш го, на цената на три бутилки водка, после измръзва и утре вече е за кофата. А ако си zero-waste, може и да отиде в компостера. Макар че, не, няма как да стане с тия химикали дето слагат на розите.

Подминавам поредния цветарски магазин в здрача, както и опашката от балами пред него. За тая дата си имам планове. Пиячка, любими филми, готова работата. Какви са тия лигавщини - свещи, глупости, пък трябва да се подарява нещо, пък да се отиде някъде... Не че е лошо. Хубаво е - да има кой да ти покаже, че му пука. Обаче излиза все едно през останалото време не му пука. Не че аз съм критерий. Със Свети Валентин сме си разритали конете. Виж, с Трифон Зарезан имаме много дълга история...

Продължавам с маршова пингвинска крачка по заледения тротоар към супера. За водката. Ще оползотворим парите от розите на макс. Планът е ясен - водчица с доматен сок, телешки пържолки на тиганче и салата от спанак със смокини. Така де, за си угодим. Имам си едно десетина исторически сериала за гледане, време за друго няма да ми остане. А утре е събота, може и да не си лягам изобщо. Мога да правя каквото си искам.

Машинално минавам покрай щандовете в магазина и събирам продуктите. Всеки ден съм тук, така и така, вървя като зомби. Всичко ми е познато, ама дотолкова, че се осафервам едва на касата, когато касиерът почти се провиква:

-  Госпожо, в брой или с карта ще платите?

Примигвам като глиган в теменужки и подавам дебитната карта. Май това не е първият път, когато ми казва фразата. Красота. Дааа, „госпожа“ ме наричат вече. Нищо че съм на трийсет и две само. Сигурно е заради прическата. Или не, строгата бизнес рокля ще е. Мразя сивото, обаче в офиса иначе не може. А и на моята позиция, постоянно съм в срещи тук-там, не върви да дойда по дънки и джапанки. А и не ща, приличам на хипарка така. Ама не на ония, готините хипарки от снимките в списанията, а на размъкната наркоманка, която май е избягала от някой хоспис. Абе, не ставам.

Прибирам си покупките и хайде на тролея за вкъщи. Живея сама, а кола не ми е нужна. От работа вкъщи и пак същото на следващата сутрин. На работа ми викат „ледената кралица“, защото който се е пробвал да види дали ще му пусна, досега е ударил яко на камък. Един си падаше шегобиец и ми даде тоя прякор. Така тръгна всичко. Същият многознайко, впрочем, в момента не работи във фирмата... На мен ми харесва да се страхуват от мен. Уважават ме поне.

Качвам се в тролея и започвам адски да завиждам. Нищо че смятам розите и другите там глупости за излишни, ей оная двойка в ъгъла е толкова сладка. Той е висок красавец на не повече от двайсет и пет, а тя - бледа девойка. Интересно, дали има лична карта? Тя стиска букет рози и се гушка в момчето.

В главата ми проблясва спомен. От едно време, от един Свети Валентин преди толкова години, и аз като нея прегръщах с едната ръка любимия, а с другата - букет уханни рози... А, не, не, не! Нямаме време за това. Прекарвам остатъка от пътя в опити да си избия от главата въпросния спомен. Кому е нужно? Определено не на мен. Само ще ми развали настроението. Днес имам други планове. И в тях не влиза тъпо циврене. Не и днес.

Влизам в апартамента почти като на сън и се залавям да готвя. Поне това ме връща обратно в реалността. Хайде опечи от едната страна, айде после от другата... Обичам да ми мирише на готвено. Сигурно защото вкъщи никога не миришеше така. Та сега си компенсирам.

Сядам на масата и си сипвам доволно количество водка, зяпайки приключенията на Джейми и Клеър. Да, едно време е имало мъже. А не като онова влечуго, Димитър.

Беше ми началник на старата ми работа. Аз бях тогава младичка PR-ка на 26, а той - вече мениджър - на цели (поне тогава така ми се виждаше) 30. Носеше му се славата на женкар и че е оръшкал де що има фуста в офиса, ама когато ме забърса на коледното парти, хич не ми пукаше. Беше хубаво, той беше хубав - абе, като романтичен филм с Хю Грант. В офиса само него гледах. Толкоз.

После, на Свети Валентин, ми направи толкова романтичен подарък - цветя, вечеря, всичко по списъка. Вярно, после плащах в натура, ама пък с желание. Живях си щастливо едва седмица обаче. Защото го сгащих да се натиска в кухнята с Грета от Човешки ресурси. Направо ми идеше да се обеся на балкона за пушене. Тъпачка бях аз, тъпачка! Подадох си молбата за напускане на следващия ден. А Грета се погрижи да ми напишат хубави препоръки. И как не, като заплаших да я издам на Обретенова, шефката. Тая дърта брантия беше фригидна стара мома, така че една моя дума и Грета щеше да търка пейките в Бюрото по труда...

Оттогава не понасям Свети Валентин и всичките му проявления.

Имало е едно време мъже. Ще се бие за теб, дърва ще ти нацепи, ще те стопли, глиган ще убие... А сега – плужеци, които ръфат киноа и треперят дали перфектно подстриганата им брада няма да пострада от вятъра пред офиса. На такива трябва да им предлагат безплатна смяна на пола при навършване на пълнолетие... Сипах си още една чаша. Мразех да се сещам за Димитър. Винаги ми ставаше криво.

Какво ми има, мамка му? Чашката с водка няма много отговори на тоя въпрос, така че ставам и отивам до банята. Да боравим с фактите. Заставам пред голямото огледало. Да огледаме активите, нали така се казва? Успешна жена, хубава фигура (дори Златина от Sales, която е такава гаднярка го казва), в лицето не съм крокодил. Мога да готвя, имам и ум в главата. Ама не. Или ще е женкар, или ще е обратен. На по-предишната ми работа имах един конфуз с обратен колега. Поне пък се оказа добряк. Сега ходя при него да пием коктейли "Маргарита" и да обсъждаме колко са гадни мъжете. Но Димитър беше боклук. Не, мъжка курва. Все тая. Кажи му „Димитър“ и не го обиждай повече...

Връщам се обратно в хола към чашката. Тя поне не ми припира и винаги ме обича. Оказва се, че съм забравила да спра филма и сега трябва да връщам епизода. Супер яко, няма що. Тръгвам да търся дистанционното и виждам, че телефонът ми примигва. Вайбър. Кой пък се е сетил за мен? Специално днес не съм в ни една социална мрежа. Дразнят ме, бе! Всякакви там тъпи постове с това кой е тяхното „всичко“, „бъдеще“ и други подобни...

Отключвам и виждам съобщение. Прочитам го отново и отново, обаче това не ми стига. Гаврътвам водката и си сипвам втора. Пак прочитам съобщението:

„Здравей Весела,

Извинявай, че така по никое време и навръх празника. Моля те, извини ме, ако съм те притеснил. Но тъй като днес е Свети Валентин си мислех, че трябва да бъда честен с теб и да те поканя, ако искаш, разбира се, на обяд утре. Пиши ми дали си свободна и къде би искала да се видим. Другото остави на мен.

Още веднъж извинявай за безпокойството.

Поздрави,

Стефан“

Чета и се пуля, пуля се и чета. Стефан? От IT? Той сериозно ли? Човекът, който не говори с никого и с когото се бяхме виждали точно три пъти в офиса, защото постоянно киснеше в сървърната си крепост? Та той ме кани на, хм... на какво точно? Среща? Гаврътвам и тази чаша. Що за тъпа шега? Не, Стефан не е такъв. Ама пък аз откъде знам? На пръстите на едната ми ръка се брои колко пъти сме се виждали. И всеки път той не може да каже повече от едно „здравей“ през рамо. А после беж да го няма при сървъра. Човек ще каже, че е жрец на офисното божество...

Да му отговоря ли? От какъв зор?

Пускам отново Джейми и Клеър. Какъв живот, значи... То приключения, то интересни работи всеки ден... А не като сега – работа, вкъщи и пак работа. Ама пък от друга страна, нещо не ми се връща във време, когато чумата е била реална опасност. Но пък колко се обичат. Хващам се, че съм придърпала пакетче кърпички и си попивам очите, докато гледам как двамата бягат от англичаните. Обичат се! А мене никой...

Малко по малко под кожата ми влиза идеята все пак да се видя със Стефан. Що пък не? В крайна сметка, ако ме подразнеше, така и така не се виждахме всеки ден. Щях да си тръгна, и толкова. А после да отричам, че изобщо това се е случвало. Идеално!

Сипвам си още една чаша и с нежелание установявам, че повече от половината бутилка вече я няма. Майната му. И без това беше купена баш за днес. Отново прочитам съобщението. Какво пък! Да му пишем!

„Здравей Стефане,

Хайде да се видим утре в Хепи срещу Света Неделя. В два следобед.

Поздрави,

Весела“

Цъквам бутончето „изпрати“ и се чувствам горда от себе си. Това беше!

Посягам към бутилката, после в главата ми светва, че утре трябва да се оправя преди да се виждаме със Стефан. Гледам часовника – два през нощта. Красота. Защо ли изобщо му писах... Прибирам храната в хладилника и тръгвам да се оправям. Няма за кога повече да стоя.

Свети Валентин е скапан празник, да знаете. Какви неща ни кара да правим...

Аз ще си лягам вече. Че бутилката с водка свърши....

Нова година, нови планове :)

Здравей, здравей, драги ми читателю! 

Лудият културолог ти дължи извинение - през 2019 не се виждахме много-много, признавам си. Не защото не ми се искаше, а защото на културолога му хрумна да си смени амплоато и да стане писател. Така се роди страницата БистраДращи (ако имаш Facebook няма да е лошо да ме последваш и там, това е тънък намек, хи-хи), което е нещо като официалния ми профил на автор, запред света. 

Покрай стартирането, малко позапуснах статиите тук. А културологът има доста какво да каже. Но нищо, нова година - нов късмет. Така че очаквайте новички неща през 2020!

Весела неделя! 

Лично дело (1)

I’m in love with the shape of you,

We push and pull like a magnet do...“

Ед Ширан започна да припява маниакално-жизнерадостно от телефона ми. Изръмжах и извадих бръмчащата машинка, която допреди малко си кротуваше във вътрешния джоб на якето ми. Плъзнах зелената слушалка по екрана без дори да погледна кой е номерът. От другата страна на линия някой ревеше.

- Ваньо... Ваньооооо! – проточи познат старчески глас. Не можех да се сетя коя е жената, защото мозъкът ми беше яко блокирал. Така става след като си 24 часа на наблюдение – Ваньоооо... – продължиха воплите.

- Ваньо, аз съм леля ти Ванче, Ванчето, от съседния апартамент... – тук започна да хълца, но се овладя бързо. – Чичо ти Стефан, моят Стефчо – още поне пет минути неконтролируем рев, а междувременно на мен ми се изправи косата – убиха гоооооо. Убиха моя Стефчоооо! На кого ме остави Стефанееееее! – риданията я задавиха.

Последва още рев, така че отдалечих телефона от ухото си. Мразя да ми реват на главата. Адски мразя. Действа ми на нервите. Обаче, мамка му, честичко ми се случва. След малко старицата се окопити, защото продължи хрипливо да нарежда:

Стигнах за има-няма десет минути. Дори не помня как съм карал в софийското движение, защото в главата ми като на развалена грамофонна плоча се въртяха воплите на леля Ванче. Пред блока бяха напаркирали две патрулки и една линейка. Мамка му. Харесвах чичо Стефан. Едно време той ме научи да ловя риба... беше ми като баща. Даже повече от баща. Как можах да не разпозная леля Ванче по телефона? Шибано наблюдение, беше ми размътило мозъка...

Изръмжах и затворих. Кръвта във вените ми се смрази. Повече информация не ми трябваше. Зарязах наблюдението и подкарах колата обратно към нашия блок. Това не можеше да е истина. Живея в кофти панелка в „Младост“, от ония дето са пълни с пенсионери, покривът тече, а мазето се наводнява. Беше останала от нашите и когато останах сам, просто нямах избор.

Изпсувах под нос и се качих на бегом по стълбите до нашия етаж. Асансьорът не работеше (защо ли да работи изобщо, като ти е нужен?). На стълбищната площадка беше стълпотворение. Някакви хора с униформи и пълна липса на такт към чуждото нещастие– младши сержанти, ако се вярва на броя чертички по пагоните, на тях още им е широко около врата – лекари с бели престилки и подути от умора очи, и някакви странни лица, цивилни. Обаче само привидно. Мога да ги позная от километри – това е привидната небрежност на ония, чиято работа е да изучават околните. Следователи, мамицата им мръсна. Тия не мога да ги сбъркам. Продажна пасмина. Повдигаше ми се като се сетех, че за малко да стана един от тях.

Промъкнах се между суетящите се хора и влязох в апартамента. Риданията и нареждането на леля Ваня се чуваха още от долния етаж, така че реших да говоря с нея по-късно. В хола, на любимото си кресло, седеше чичо Стефан. Така го заварвах всеки път, когато се върнех от гимназията или от университета. Седнал там, за да погледа телевизия. Само че сега между очите му зееше дупка, а тапетите на цветя на стената бяха опръскани с кръв и мозък. Около него се суетяха лекари в бели престилки и криминалисти в стерилни костюми.

Обърнах се по посока на шума и видях дребничка стройна жена да стои на прага. Носеше костюм, но по тона установих, че със сигурност е част от пасмината полицейски боклуци, нахлули в апартамента да „разследват“. Аз бих казал, че са дошли да заметат следите на изрода, който е убил чичо Стефан. Явно не съм реагирал както е очаквала, защото се приближи към мен и ме огледа изпитателно. Върнах й погледа. Стройни крака, хубави гърди (сакото не можеше да ги скрие), красиви черти като на манекенка, дълга руса коса вързана на опашка.

Доповръща ми се. Двамата с леля Ваня кажи-речи ме отгледаха, когато родителите ми ненадейно си отидоха от този свят. Тогава бях на 16 и двамата съседи поеха върху себе си всичко. Разходите по мен, възпитанието, даването на акъл, родителските срещи, дори сметките вкъщи плащаха, докато не си намерих работа. Двайсет години те ми бяха повече от родители. А ето сега... Идеше ми да псувам, да крещя, да убивам... На кого какво беше направил чичо Стефан?! Той нямаше оръжие и беше повече от ясно, че не се е застрелял сам. Тогава какво се беше случило?

- Веднага напуснете местопрестъплението! – сгълча ме женски глас. - Веднага напуснете местопрестъплението, господине! – повтори тя и ми посочи вратата, в случай че не ми е станало ясно къде трябва да отида. - Иначе може да заличите важни улики! - А вие сте? – заядох се аз. – Тези хора ме отгледаха, имам право да знам какво се случва! - Лейтенант Велинова, младши следовател от 7мо РПУ. Разследвам смъртта на Стефан Йорданов. А сега напуснете местопрестъплението!

Огледах я още веднъж и някъде в едно затънтено ъгълче на съзнанието ми се зароди идеята, че ако бях учил с такова парче в университета, със сигурност щях да съм я забил. Лейтенант Велинова продължи:

Заслушах риданията на леля Ваня от съседната стая и всичко посивя. Чичо Стефан беше мъртъв. Нямаше го вече... Потрих лицето си с ръка. Сега не беше да се самосъжалявам. После, когато се сдобия с нещо, с което да работя. После. Трябваше да намеря тоя изрод и да го разкъсам на парчета.

- Добре ли сте? – попита ме тя и сложи ръка на лакътя ми. Явно съм я погледнал крайно злобно, защото побърза да се поправи: - Извинявайте, ясно е, че не сте добре. Как се казвате? - Аз...ъъъ, Иван Петров. Тя отново се вгледа в мен и изведнъж очите й се окръглиха.

- Не ме ли помниш? През 2003 бяхме заедно в университета. Право, в СУ? Не помниш ли? – тя помръкна и промърмори, все едно на себе си: - Как ще ме помниш, аз така се промених...

- Пешо? Пешо, не ме ли помниш? Примигнах и се зачудих кой е лудият тук. Кого да помня? Нея определено я виждах за пръв път. Следователката продължи:

На кого какво беше направил чичо Стефан? Едно време е бил механик и до последно оправяше трошките в квартала. И мен ме научи да оправям коли, все ми набиваше в главата, че трябва да имам занаят в ръцете. Двамата с леля Ваня бяха на седмото небе, когато влязох да уча „Право“, но все пак си имаха едно на ум. И се оказаха прави, защото само след три месеца работа в полицията, реших че това не е за мен. И станах частен детектив. Къде-къде по-лесно е да шпионираш богати съпруги и неверни съпрузи или пък да издирваш ценни вещи на фона на ежедневния поток убийци, крадци и изнасилвачи... В София има в изобилие и от едното, и от другото. А ето че сега работата която мразех влезе с гръм и трясък в живота ми ведно с момичето, към което чувствах вина. Едно време все мен използваха да измъквам записките й, защото всички бяха наясно с какви очи ме гледа. А сега... съдбата е кучка. Мръсна, долна кучка!

- Не ме помниш, а аз теб те помня. Аз съм Алекс, Александра. От трета група. Вярно, тогава бях дебела и носех очила, сега сещаш ли се? – погледна ме толкова настоятелно, че се почувствах задължен да разровя из вцепенения си мозък.

В паметта ми изникна образа да дребно момиче с наднормено тегло и очила-лупи, което носеше бабешки дрехи, седеше на първия ред банки и записваше всичко, което чуе и което целият курс подиграваше. Докато не дойдеше сесия. Тогава тя щедро помагаше на всички и всички дружно я забравяха след края на последния изпит. Даже й бяха лепнали гнусен прякор – Алекс Плондира. Тръснах глава. Съдбата е кучка. И сега същата тази кучка си правеше ташак с мен. От всички точно тя ли?

- Сещам се – смънках аз малко виновно. – Много си се променила. - Така е – кимна тя, - щеше ми се да се бяхме срещнали по друг повод, наистина. Сега обаче трябва да излезеш, защото тук наистина пречиш на работния процес.

Не знам колко време съм стоял така. Помня, че изнесоха чичо Стефан в чувал на носилка и че воплите на леля Ваня стихнаха по едно време. Някой ме потупа по рамото и в ръцете ми се озова някакво надраскано листче от тефтер. Стиснах листчето и отидох до близкия магазин. Трябваше ми пиене. Нямах сили да говоря с леля Ваня. Просто нямах. А и какво можех да й кажа? Така че се повъртях в кварталния супер и събрах две бутилки бира, уиски, водка... Исках да се напия.

Тя ми даде начален тласък по посока на вратата и изведнъж всичките ми идеи да се правя на нагъл, да крещя, да викам и да псувам, просто се изпариха. Излязох като на сън и седнах на стълбите. В ръката ми тикнаха кутия цигари и запалка и се обвих в облак дим.

Взех една чиста чаша от сушилника до мивката, седнах на масата и си налях уиски. Изпих го на екс и си налях още една чаша. После още една и още една. Не помня колко време съм пил така, но в един момент всичко просто се разми и някъде от небитието дочух гласа на чичо Стефан, който ми се кара, че така пият само пропадняците. Какво пък, аз си бях пропадняк. Въпреки техните усилия да ме направят човек.

Когато се върнах на стълбищната площадка, вратата на леля Ваня и чичо Стефан беше затворена. Стана ми тъжно, но не посмях да вляза. Помня как когато нашите си отидоха, че не исках да виждам никого. Тогава леля Ваня идваше да оставя храна в кухнята. А сега? Какво се прави в такъв случай? Когато човекът, с когото си живял петдесет години си е отишъл от тоя свят? Тръснах глава и превъртях ключа на своята входна врата.

Вътре ме посрещна мрак и самота. Въпреки постоянното опяване на леля Ваня, така и не „завъдих момиче“. Имах връзки, но никога нищо сериозно. Сега обаче много ми се искаше да има кой да ме посрещне на вратата, да ми помогне с торбите, да ми нареже салата... Изръмжах и отидох в кухнята.

x

Всичко си беше така, както го беше оставила мама преди да тръгнат онази сутрин. Колкото и да правех буламачи там, все се опитвах да поддържам реда, който обичаше тя. Така се чувствах по-добре, все едно част от тях е още с мен.

Как влязох в „Революция Z“

Работата на учителя е призвание. Което никога не съм усещала. 

Вероятно защото в гимназията прекарвах половината си време в това да бъда кошмар за кой да е даскал. Лошото в случая беше, че хем бях кошмар, хем нямаше как да ми пишат двойка (учех си, просто). Затова сме стигали до куриозни случаи с това да ме гонят вън от стаята. 

- Напусни! – крещи учителят ми по философия на фалцет, защото вече съм го докарала до нервна криза. 

Аз се мотая, но след шестия крясък все пак излизам. Обаче оставям вратата отворена, взимам си един стол от най-близкия чин и сядам в коридора. 

- Напусни! – крещи отново педагогът с две октави по-високо.

Не помня кой рокаджия пищеше в пет октави, но точно в тоя момент май моят учител имаше по-голям вокален диапазон. Аз обаче най-невъзмутимо се настанявам в коридора, точно пред отворената врата и отговарям:

- Господине, Вие ме изгонихте от стаята. Аз де юре съм извън стаята. От коридора има правомощия да ме изгони само директорката. 

Той крещя нещо, но се примири (часът така и така почти беше свършил). Парадоксът в случая беше, ча абитуриентския ми бал този същият педагог беше единствен от целия учителски състав, който искаше да се запознае и да се снима заедно с мен и с нашите. Случва се дори да се засечем в трамвая и да разменим по някоя и друга дума. Та, надявам се да не е останал с лоши чувства.

Понеже се знам каква съм била като тийнейджърка, някак идеята да съм от другата страна на барикадата никак не ме блазни. Ама никак. За това да набиваш в главата на подрастващи назобени с хормони хиперактивни някакъв учебен материал трябват нерви като корабни въжета и по възможност търпение като за стадо волове (един вол би починал на края на първата седмица). 

Аз призвание да се правя на Рада Госпожина никога не съм имала. Обаче ми се случи и аз да вляза в „Революция Z“, сещате се оня филм за учениците, които си направиха рок банда. Беше супер известен преди време. Забавен, свежарски и пълен с музика. Аз попаднах в аналогична ситуация. Не, не съм си правила рок банда в гимназията. Просто, подобно на героя на Юлиан Вергов от сериала, станах даскал. По случайност. 

Всичко започва един лежерен априлски следобед, когато си щракам по телефона. Попадам на пост във Фейсбук от моя бивша преподавателка от университета, че се търси човек с английски по заместване. В момент на умопомрачение решавам да й пиша за информация. И без да искам се набутвам с двата крака в едноименния български филм. Точно като Юлиан Вергов, от немай къде. 

За по-малко от половин час вече се сдобивам с телефона на зам. директорката и препоръки от преподавателката си. „Брех“ викам си аз „като ме е препоръчала жената, дай пък да звънна, че ще стане конфуз.“ Звъня. Разбираме се да отида на интервю за работа на другия ден. 

Училището е престижно, голямо, известно и тъй нататък, та не виждам причина да не опитам. В крайна сметка, трудов стаж си е нужен, а и човек никога не знае. Едно време като си карах педадогическата практика нямах проблем с подопечните (бяха едни много сладки десетокласници, към които бях развила Стокхолмски синдром), та с целия си двайсет и шест годишен ентусиазъм се юрвам на интервю. Изтупана като за офис. 

Вървя аз по коридорите на училището и ме наляга носталгия. Вчеееера ли бяхме на 16? Край мен тичат деца със свръхзвукова (от малките класове) и установявам, че един начален курс по самоотбрана/карате/телекинеза или левитация никак няма да е излишен за избягване на нископрелитащи малолетни обекти. След като се губя два пъти в сградата, успявам да намеря кабинета на зам. директорката. 

Там ме хващат от главата за краката и направо ме назначават. По заместване. Веднага. От понеделник (действието се развива в петък на обяд). Една блага дама от „Човешки ресурси“ ми дава списъка на Шиндлер с нужните документи, зам. директорката ме надарява с два самара учебници и непроверени контролни и ме пускат да паса по обратния път към дома да събирам документи за смет. Защо за смет ще стане ясно по-късно. 

В понеделник сутринта успявам да се добера до психодиспансера (удостоверението, че не се водя на отчет е напълно задължително за да почна работа като учител – и правилно, впрочем). Та, намирам сградата и се оказва, че вместо да ме проверят в регистъра, ще трябва РЕАЛНО да си поговоря с психиатър. Лошо, че като се знам каква съм, току-виж скоропостижно ме качат на някоя линейка за Карлуково. 

Чувствам се като Щирлиц хванат от КГБ. Първото нещо, което ми идва на ум е да казвам истината (и да премълчавам, ако се налага). Идва моят ред и се изправям лице в лице с надзирателка от концлагер. Къса коса, студен поглед като на умрял шаран (от миналия Никулден), баааавен и монотонен глас, който ако не си флегматик ще те извади от релси още на третата фраза. Сядам на едно столче пред бюрото й и първата ми мисъл е, че НЕ ИСКАМ да остана тук завинаги. Пак си припомням за Щирлиц. 

Започва разпит. Истински разпит. С повтаряне и перефразиране на въпросите по шест пъти. Аз се опитвам да се правя на жизнерадостна млада жена опиянена от възможността да обучава младежи като за първа работа, което не е съвсем вярно, ама карай. Повтарят ми въпросите по десет пъти. После се започва с въпроси, които на практика изобщо не са предмет на психотест. Една част от мен иска да й каже да си гледа работата, НО друга част разсъждава, че подобна реакция ще я накара да ми напише някое и друго афективно разстройство в епикризата и тогава здравей халоперидол! Така че отговарям. След петнайсет минути кръстосан разпит получавам Оскар за изпълнението си, пардон - заветната хартийка - и се отправям за първия си работен ден. 

За настроение, си тананикам саундтрака на филма „Революция Z“. „Не, няма да ме видиш долу!“ пееше вокала на тийн групата. „Аз искам да летя високо! Ела със мен и полети!“ 

Моите подопечни са осми клас. Подготве – сиреч ще си гледаме муцуните по шест часа на ден. За да научат езика. Когато аз бях на техните години, обикновено към петия час откачах яко, така че сега съм се зарекла да бъда яка даскалка. С маршова стъпка се отправям към кабинета – отключено. Хвърлям си чантата и плика с учебниците на катедрата и изведнъж ме тресва. Опааа, сега аз съм врагът. Нищо, доскоро съм им била на акъла, ще се получи. 

Влизат моите трийсет парчета. Момчета с мутиращи гласове и маниери на деца от детската градина. Момичета с детски фигури, но с поведение на кокетки. Звънецът не е бил, така че звукът е оглушителен. Направо може да се ползва от Гестапо за шумов тормоз. Пак ми се налага да си припомня, че аз съм била горе-долу на същото дередже. 

Бие звънецът. Изчаквам да се поукротят и обяснявам коя съм и какво правя тук. В главата ми е филмът „Опасен ум“, където главната героиня отиваше да преподава в гетото и все пак успяваше да накара децата да учат. Викам да съм не по-малко яка от нея. Казвам си името и фамилията и че ще се гледаме до края на срока вероятно (т.е. до края на юни). Тълпата пред мен никак не е ентусиазирана. Предишната учителка си е тръгнала за две седмици. 

Няма значение, викам си аз. Не се предавам лесно и филма, в който в момента участвате, аз съм му писала сценария. Така си мисля. Започваме часа и първоначално са уж тихи. За един час обаче нещата стават сложни. Зверилник. Аз предупреждавам, че само днес им пускам фандък, защото ми е първи ден с тях. Греда. Казано накратко, за три часа главата ми стана като тъпан. Кънти на кухо от тийновски крясъци. Лошо, много лошо. 

Междувременно, дечурлигата, които вече наричам „гаменчета“ на ум, не спят и веднага са ме издирили в интернет. Почват да ме разпитват за фотография (това ми е другата работа и с това излизам в интернет). Отрязвам с три технически термина и се връщаме обратно към часа. Ден първи минава, а аз се връщам вкъщи с явния план, че следващият ден така няма да бъде. Аз даскал ли съм или кво? Ще видят те кон боб яде ли! 

На втория ден ще имаме шест часа. Вторник. Забавно от всякъде. Аз съм се подготвила със задачки, на който му е скучно да си решава. В крайна сметка, каква е файдата да пишеш задачи по математика в час по английски??? Моите подопечни гаменчета май обаче не са схванали намека, защото от първия час започва такъв джангър, че само си викам „дано“. Дано не ме изложат. Обаче не се получава. Излагат ме. Крещят и пищят. Аз обаче имам дробове на оперна певица и маниери на фелдфебел, така че към четвъртия час нещата се променят. 

Решавам да проведа разговор, който никой даскал не е водил в ученическата ми кариера и да им обясня, че ако искат да им направя живота черен, ще им го направя. И че това им е последното предупреждение. Къде ти? Хормоните бушуват, игрите на телефона са далеч по-интересни. А моят външен вид брутално лъже. 

Така че подрастващите се уреждат с кофти диктовка. Докато чета хипер-гадния текст, а те мрънкат, че никой не им бил казал и че било много трудно, се чудя как аджеба пък Юлиан Вергов във филма беше егаси якия даскал. По физика. Магията на киното, явно...

А аз на втория ден минах към наказателни методи. Излагация! Ама или това, или скоропостижно ще ми трябва жълта книжка. Аз чета, те дружно мрънкат, сумтят, мърморят под нос, тръшкат се. Човек ще каже, че ги карам лозе да копаят, а не да напишат два абзаца на английски. Злорадствам и обяснявам, че колкото пъти ми вдигнат нервите, толкова пъти ще има наказателна диктовка. Плюс това, трябва да могат да пишат под диктовка. „На мен едно време ми правеха диктовка в подготве клас всеки ден“, поучавам ги аз в стил „на твоите години вдигах щангата с една ръка“. Отбелязвам си на ум да издиря въпросната книжка и да почна да ги тероризирам с нея. 

Следва любимият въпрос на всеки даскал „Ама с оценки ли?“. Да, кимам аз като канибал току-що попаднал на цял сал корабокрушенци, с оценки ще е. Като им врътна по някоя „педагогична“ двойка, да видим дали ще се държат по същия начин. Часът свършва и трийсет намусени физиономии ми предават омачкани листчета от различен калибър. 

Прибирам ги злорадо. „Не, няма да ме видиш долу!“ Главата ми е с размера на дирижабъл, нервите ми са заредени с нитроглицерин и съм твърдо решена да проверя всичките им скапани контролни и да ги нанеса в дневника. Поне тая власт ми е дадена. Прекарвам вечерта в проверка на контролни (и постоянно проверяване дали аз не затъпявам вече, поправяйки нещо вярно на грешно). На следващият ден се впускам в сметки и изчисления, на които би завидял кой да е счетоводител. Смятам точки. Че сакън да не пиша на някого три вместо четири. Така, спретната, чиста и с контролните под мишница отивам в училището. 

Целокупното ученичество ме гледа с видимо презрение и явно ми крои комплот, но в момента това няма значение. Раздавам контролни, нанасям оценки. Настава олелия. Проверяваме безконечното домашно, с което съм ги наказала предишния ден. Написали са го. Ти да видиш. Не всички си харесват оценките, НО това не означава, че са си взели поука. Дотам, че след два часа влиза зам. директорката. Без предупреждение. И започва да ги овиква. 

Седя до нея и ме е срам. Заради тях. Сигурно така се чувстват родителите, когато детето им е направило беля и трябва да се червят пред ядосания чичко на третия етаж, чийто прозорец е счупил техния хубосник. В момента обаче ме е яд, защото те са ме изложили. Все едно не си върша работата. 

Зам. директорката излиза, а моите трийсет парчета си сядат по местата в пълна тишина и с омърлушен вид. 

- Днес ме изложихте – започвам да обяснявам аз с възможно най-назидателния си тон и се старая да звуча доста гробовно-засегнато. – Защото това, че вие крещите, за зам. директорката значи, че аз не си върша работата. 

- Ама госпожо, то не е така – обажда се някой отворко от задния чин. 

- Точно така изглежда в нейните очи – продължавам да говоря на съвест аз. –Много ми се искаше да не бъда от онези даскали, които да помните с омраза. Явно не може. Онзи ден ви предупредих. Повече предупреждения няма да има.

Работим в тишина известно време, но само след половин час услужливо късата тийнейджърска памет им изневярява и шумът става достатъчен, за да троши стъкла. Вадя арсенала с наказания и започвам да раздавам персонални задачки на най-наглите. Така де, няма нужда да наказваме всички. Никакъв ефект. Значи изпитания метод. Децата са като кучето на Павлов. Все някога ще почнат да свързват шума с диктовката, която е като бич за техния иначе безгрижен четиринайсетгодишен живот. А Павлов, сиреч аз, може и да трябва да проверява контролни по нощите след това, но е за добра цел. Науката иска жертви.

Диктувам аз, глуха за мрънкането, воплите и родилните мъки в стаята, а на ум почвам да кроя план. С риск да ме нарекат Хитлер, аз на тези трябва да им спретна един Блицкриг, иначе те мен ще ме окупират като Франция по време на Втората Световна. Тая няма да стане. Разделяме се адски враждебно. 

„Не, няма да ме видиш долу!“ тананикам си аз в трамвая и обмислям пъклен план как да им стъжня живота. Не мога да гоня никого от час, защото може скоропостижно да търкам някой нар в Сливенския, ако на подопечното му се случи нещо. Да ги водя при директора е напълно безсмислена дейност. Хайде де, главо проста, мисли! Допреди осем години и ти си била от другата страна на барикадата! 

Аз обаче, като същий Жавер, съм твърдо решена да разбия защитата на осмокласническата комуна. Щом като не ме обичат, поне да се страхуват от някоя и друга двойка (честно изкарана, разбира се) и да пазят поне що-годе тишина. Колкото човек със слухов апарат да не може да ги чуе. Цяла вечер обмислям пъкления си план и съставям списък с най-гадните ученически занимания. Така де, не падам от Марс, все с нещо ще ги накарам да млъкнат. 

На следващата сутрин се обличам и помъквам списъка с военните планове. Бабет отива на война. Те ме гледат кръвнишки, а аз се усмихвам като сериен убиец. Преди да започне часът обаче, една колежка ме дръпва в коридора да поговорим. 

- Разкатай ги – казва ми тя под сурдинка. – Една от тия нахалници в сряда е звъннала на майка си да й покаже колко е шумно в час. А майката е ходила да звъни на учителката им, дето е в болнични. А тя пък на зам. директорката. 

Започвам да сумтя като бик видял червено. Такаааа значи, а??? СРС-та ще използваме, а? Усещам как очите ми се наливат с кръв. 

- Изкарай им го през носа – продължава да ме наставлява колежката, вряла и кипяла в подобни псевдоинтриги. – Наглеци с наглеци!

- Със сигурност – изръмжавам аз и се връщам обратно. 

Генерал Ромел е най-опасен в бягство. Любима фраза на баща ми. Хайде да видим кой-кого... 

Решавам да се поуча от историята и да действаме хронологично. Римляните са казали „разделяй и владей“! Първо да разцепим позициите на противника. За всеобщо нещастие, всички са разделени по номера. После решавам, че трябва да им отнема и тактическото (и техническо) предимство – всички телефони чинно отиват по отредените си места до вратата. Спирам СРС-тата в час. Точка. Берия обаче е казал „доверяй се, но проверяй“. Понеже не им се хващам на номерата, че нямат телефони (или че кучето/котката/хамстера или някой друг домашен бозайник го е изял), започвам да минавам чин по чин и да конфискувам в полза на провеждането на часа откритата у нарушителя техника. Добра колекция се получи. Така, след като сме приключили с това, отварям дневника на графа „забележки“. Науката иска жертви. 

Започваме да пишем думи. За храна. Тийновете вечно са гладни, та си мисля, че може и да им е интересно. А от друга страна пъкленият ми план включва гадно контролно за десет минути на същите тия думи следващия час. Най-гадните робовладелци едно време са били бивши роби...

Карам ги да си пишат по тетрадките, че иначе гледат на дъската така, все едно е гигантски телевизор и дават реклами. С пуфтене все пак започват да пишат и провеждаме един що-годе нормален час. „Абе, ние в „Мастършеф“ ли ще ходим?“ не спират да мрънка моята пасмина, но аз се опитвам да дам някакви разумни доводи. Оказва се, че класът целокупно не знае що е това „чубрица“ и дружно се хили на суперсмешната дума, та се заричам в следващия час вярно да им направя „Мастършеф“ и да им донеса подправките, белким поне веднъж в живота си ги видят на живо. 

Пиша мимоходом четири-пет забележки, защото прекаляват, но им се разминава диктовката. Просто часовете ни са само два, а идат празници. Разделяме се със смесени чувства, а аз започвам да обмислям бойната си стратегия занапред. СРС-та ще ми ползват те! По празниците решавам да си подготвя малко работата за другата седмица, да скалъпя план за работа. Изключвам си телефона. Празници са, все пак.

Когато отново се свързвам със света ме чака изненада. SMS. От зам. директорката. Че от следващия ден (първия работен реално) се връща старата им учителка и аз, нали съм сменница, да дойда и да върна всички материали, които са ми дали (т.е. двете камари хартия). Ръмжа и се чудя какъв точно скандал да устроя. Как пък тая учителка ще се върне. След като е в болничен заради счупен крак??? Който трябваше да продължи до края на юни, че било сериозно. По-вероятно е някое от тези гаменчета да има богати родители, на които да не им харесва някаква си да тормози безценното им чадо. 

Тръгвам аз обратно, напушена като хипар на „Удсток“. Както и да го погледнеш, това си е уволнение. Отивам, връщам всичко. Започват едни обяснения, едни извинения. Ама такова, ама онакова. Най обичам някой да ми се обяснява. Изказвам тезата си, че ако работата е била за четири дни, никога нямаше да седна да се занимавам с тях, защото реално ходих да си вадя една камара документи. „Амиии“ заекват ми от другата страна. Не знаели били, че така ще се случи, вайкат се те. Аз сумтя и си взимам обходния лист. 

Навсякъде срещам недоумение. Кога ме назначиха, кога си тръгвам? Обяснявам аз за завръщането на Диана Саласар (имаше една такава героиня от сапунен сериал навремето), пардон на старата учителка. Завръщане в Преизподнята, ако трябва да съм честна. 

Приемам всеобщото недоумение и не особено добрите епитети по адрес на колежката дето се връща без предупреждение и вътрешно ръмжа. Само ми загубиха времето. „Както и да е, щом като иска да си отглежда калпазани – да си ги отглежда тяхната учителка. Аз не съм маймуна, че да се премятам през глава“, мисля си аз. 

Напускам училището, за да не се върна никога повече. Така свърши моето приключение в „Революция Z“. За кратко, относително злополучно и куриозно. 

Явно по стандартите на въпросното „елитно“ училище си върша работата твърде съвестно. Кой знае. Не може всичко да е като на кино. Но пък всяко зло за добро. 

Открих така или иначе, че мозъчните ми клетки започват да умират от преповтаряне на едно и също. За да си учител, трябва да го искаш, да чувстваш, че това е твоята цел в живота.. Поклон пред онези педагози, които възприемат учителстването като свое призвание. Аз не съм от тях. 

Оказа се, че това не е моят път. 

Както пееха децата от „Революция Z“:

„Не, няма да ме видиш долу! Не мога да живея без мечти. 

Аз искам да летя високо. Ела със мен и полети!“

Бележка от автора: Нали днес е ден на будителите и понеже стана дума за даскалуване и така нататък, реших да споделя лична история. Знам, че това звучи по-скоро като разказ или виц, ама не е. Това е моят опит с даскалуването в гимназия (и нищо тук не е преувеличено, това са реални факти).

Из дневника на един драскач

Сигурно си мислиш, драги ми читателю, че е много лесно човек да пише. И ще сбъркаш - да пишеш е едновременно най-лесното и най-трудното нещо на света. Не че съм особен капацитет по въпроса, но понеже събрах не една и две смешни истории по мишница и реших да ти ги разкажа и на теб, да се похилиш с мен. 

Повтарям, това по-долу звучи като виц, но не е! 

Така че нека сега повдигнем завесата над това какво значи да си драскач. Нещо като дневник. 

Вдъхновението - това проклятие в три през нощта! 

Дните се нижат абсолютно еднакви и скучни. Особено ако вдъхновението ти цикли. Това е кофти, но още по-кофти е да попаднеш в следната ситуация. 

Два през нощта е, очевидно ще си лягаш след малко. Тъъъкмо отиваш в банята да си миеш зъбите и щрак! Идейка. "Остави ме намира, мислиш си ти, ще си лягам, сега ми пречиш. Ела утре!" Ама идейката е нахална и не само, че не иска да си ходи, ами в главата ти, като на грамофонна плоча, започва да звучи историята. Диалози, герои... всичко си идва на мястото.  А междувременно ти се опитваш да си измиеш зъбите някак си. Съответно ти се предаваш и сядаш пред компютъра да пишеш. Защото иначе това няма да ти се разкара от главата (а ти по някое време искаш и да спиш, все пак). 

Тракаш по клавиатурата и когато става четири, решаваш, че е крайно време да се преселиш във владенията на Морфей. На следващия ден главата те цепи, все едно някой цяла вечер е ковал самурайски мечове върху нея и изобщо не помниш, че дори си писал. Това, че компютърът е бил включен не се брои, щото той е вкючен има-няма половин ден и без това. 

Ставаш, включваш компютъра, работиш малко на него и някъде към обяд те тресва. Тцъ, не махмурлукът. Прозрение те тресва. Аз вчера не писах ли нещо? Започваш да ровичкаш в паметта на word и наистина намираш накакъв файл с жалката дължина от петнайсетина страници. Отваряш и четеш с възможно най-критичната си нагласа. А тя, вярвай ми, е толкова критична като престаряла соц лелка в критическата, която едновременно не си е пила сутрешното кафе, забравила е да си вземе гинко билобата и като капак не помни къде са й хормоналните таблетки...

Ама да се върнем обратно на надрасканото на виртуалните страници на майкрософт офис...

Такаа, май действието се развива в Москва. Лошо. Щото ти нищо не знаеш за Русия. Ма нищичко. Да видим... Почваш да броиш на пръсти и една част от теб съжалява, че едно време не му обърна внимание на тоя език в даскало... Говорят на руски (ти само "благодаря" знаеш на тоя език, ама нали всички вече на английски пишат, не би трябвало да е проблем да си намериш каквото трябва... - тук блажено не знаеш колко се лъжеш), името на президента знаеш, ама и то не ти помага много, знаеш че рублата е обезценена, а да - столицата там май беше Москва (много голям град). Горе-долу познанията ти за съвременна Русия свършват тук. Не, сериалите не се броят за източник на информация. Ама на теб не ти пука и продължаваш да пишеш. 

Това води до следващата неделима част от писането. 

Има текст - има проучване (или проблем, зависи от гледната точка)

Следват няколко дни, през които ДАНС сто на сто те следят. И как иначе, при положение че прекарваш времето си в ръчкане из Гугъл за адресите на разни РПУ-та в Москва (и после ги проверяваш как изглеждат в street view), цъкаш из Wikipedia в жалки опити да си избереш район, където да се развива действието и засичаш по карта откъде трябва да се мине за това и онова (което се оказва доста по-трудно, отколкото си мислиш, щото схемата на движението в тоя град е като кълчища, в които се е ровило некое пиле бая дълго време). Пуленето в картата на Москва (която е супер заплетена и шантава), дори не го включвам в сметката. 

Два месеца по-късно прекарваш доста забавно време в изследване на това как, аджеба, изглежда сградата на МГУ (Московския Университет) отвътре и откъде трябва да се мине за да се качиш най-горе (щото ти трябва за една от частите на същата история). Това ти отнема около три дни, щото не можеш все още да четеш на руски. Кулата в Останкино (която знаеш само по име), също влиза в сметките и прекарваш известно време в проучване и на нея. 

След това прекарваш няколко вълнуващи минути в това да търсиш дали, Василий Блажени (оная, шарената църква на Червения площад) има стълби (щото стълбите адски много ти трябват за част от историята) или пък когато реши да провериш какво служебно оръжие е на въоръжение в МВД (руското МВР) - тогава май и ФСБ бяха решили да проверят какво става с тебе и от какъв зор търсиш как изглежда всъщност пистолет "Макаров". 

Да не говорим, че в историята се разказва за полицаи - респективно бързичко трябва да научиш различните видове чинове и вече си се смахнала дотам, че когато видиш униформен на улицата, първо му проверяваш финтифлюшките по пагоните... 

Но това е едва началото на поредица свръхинтересни и абсурдни моменти. Щото истории дал Господ, а всяка една от тях върви ръка за ръка със собствените си простотии (които ти усещаш като жизненоважни за действието по някаква причина). 

Нова история и ново проучване - прекарваш два прекрасни дни одзверена в екрана в издирване на какво? Наркотици (спокойно, драги ми читателю, не смятам да ходя в един по-весел свят, просто ми трябваше да една история). Ама не какви да е наркотици, а такива, които могат да предизвикат загуба на паметта при предозиране, за предпочитане без други странични ефекти. Накрая се спираш на три и се чудиш кой точно да избереш. Друг път преправяш една и съща сцена 10 пъти, защото най-накрая решаваш, че героинята просто ТРЯБВА да получи паник атака. Което води до единайсто преправяне (но за редактирането по-късно). 

Или пък онзи момент, когато прекара половин вечер в ровичкане из Wikipedia, за да откриеш коя благородническа фамилия е управлявала в Толедо пред 17ти век. Яко а? После прекарваш също толкова време в човъркане на това какви са били парите по онова време и с каква стойност (благодарение на което се обогатяваш с никому ненужната информация за обезценяването на реала по онова време, но това е друга тема). 

Друг път реши да дириш неква катедрала в Прага (нали там са католици, просто ТРЯБВА да имат катедрали!) и започна да търсиш коя пък точно катедрала има две кули (че катедрала с една кула не ти върши никаква работа за историята). После, започна да проверяваш пак Прага с Гугъл, щото освен че от там минава Вълтава и че има един Карлов мост, много зловещ (за името на реката провери изрично), друго не ти е ясно. 

Изобщо, адски е забавно да пишеш за неща, от които не разбираш много. Иначе къде ще е кефът във всичко? Няма го. Обаче още по-забавни са героите. А разказ (каквотото и да е) без герои не става... 

Героите или защо трябва да си шизофреник

Който е чел книги знае, че е хубаво героите да говорят различно (нищо че всъщност един и същи мозък ги измисля). Ама няма как. 

Това води до някои много комични ситуации. Например - дотолкова си си свикнал с тия герои (и как иначе, след няколкостотин страници?), че се улавяш, че се чудиш как биха реагирали те в конкретната ситуация. Още по-забавно е, когато ги караш да си говорят в главата ти (излъгах, понякога хич не е забавно, защото се изисква премерена доза шизофрения). Правилно прочете, именно шизофрения или разчетворяване на личността. Как иначе (отново ще дам за пример първата история) в главата ти ще съжителстват следните лица - ченге-шмекер с малко странни морални норми, млада жена с цинизъм в излишък и магически способности, дърти магьосници-интриганти и пр. Цялата тая пасмина си има собствен характер и начин на мислене, за изразяването да не говорим. Освен това трябва да дели пространството със собствената ти личност (която така и така няма къде да отиде). И когато се съберат на едно място, прилича малко на събрание на дом съвета, в което авторът е нещо като злощастния домоуправител, който отчаяно се опитва да попречи на етажните съсобственици да се избият. 

Още по-забавно е, когато героите дотам ти влязат под кожата, че започваш да реагираш като тях в определени ситуации (какво казах аз за шизофренията?!), което не винаги е хубаво предвид, че си момиче кинта и двайсет, а въпросният герой е два метра мъж. Но това е друга тема... Изключително забавно става, когато започнеш да гледаш на героите си като на живи хора (защото, реално погледнато те трябва да звучат точно като такива).

Впрочем, няма текст без редакция, а на мен лично това точно ми е слабото място. Мразя бе, просто мразя да чопля текста. Или става, или не. Та това ни води до следващата част от историята:

Редакцията - едно необходимо зло

Редактирането е гадно нещо. Много, ама много мразя да редактирам. Направо дроба ми яде. Значи, или историята се получава, докато я пиша ИЛИ не става. Обаче моменти има всякакви. Много е забавно, когато сядаш да пишеш нещо. Пишеш го, харесва ти, зарязваш го. После го виждаш, плюеш ноктите дето си изгризал в една кофа до тебе и редактираш.

И няма как иначе, щото по някаква причина едната ти уж криминална история рЕзко е заприличала на некъв роман в стил оная апокрифната поредица "Арлекин" (аз само името знам, да не вземеш сега нещо да си помислиш, драги ми читателю!), а от другата страна героите си говорят като излезли от роман на Дикенс (не, не толкова цветисто, а просто звучат като глътнали бастун).

В резултат на което, целият текст се сдобива с богат набор от deleted scenes, а ти се чудиш на колко водки е писано това.

Откъде обаче идват всичките тия гласове и истории? Ми, от живите хора, откъде другаде? Защото всеки говори за всичко, стига да го подпиташ както трябва. Което води до следващата неделима част от това да си драскач, а именно:

Наблюдателността - или защо никак не е хубаво да дразниш човек, който пише

Да можеш да чуваш и виждаш това, което другите не могат, тая способност я имат вещиците и върколаците, фотографите и писателите... Аз, нали съм двойно изкривена (в една друга паралелна реалност се подвизавам като фотограф, а с върколаците и вещиците се срещаме само на белия лист), виждам и чувам доста неща. Къде драматични, къде комични, къде много, ама много любопитни. 

Хората са непрестанен извор на интересни неща, честно. Само да можеш да слушаш и да виждаш. Затова никак, ама никак не е готино да дразниш човек, който пише, драги ми читателю (щото като нищо цъфнеш като злодея в следващия текст на тая личност). Това, писателското племе, е крайно злопаметна пасмина, вярвай ми. Всяка една фраза грижливо се картотекира, номерира и поставя в определено отделение на и без това претъпканата му памет и може да бъде извадена от нафталина по всяко едно време. 

Като си говорим за писане, да ти кажа и две думи за това що за човек е един драскач. 

Писане + писане = разклатени нерви

Не знам защо, обаче повечето хора си представят драскачите като супер яките хора, които сядат всеки ден пред пишещата си машина в прекрасния си кабинет (целия облицован с ламперия и задръстен догоре с какви ли не невероятно редки издания), натракват поредния шедьовър, хвърлят го като кокал на гладните издателства и прекарват останалата част от времето си в клатене на краката. Обаче това го могат само Хемингуей или някой друг подобен. 

Истината за "гладните издателства" можеш да прочетеш тук (айде няма нужда да се повтаряме). Иначе, най-често драскачът изобщо няма пишеща машина (хората са измислили компютъра) и често изобщо не пише в кабинет. Историите са надраскани на гърба на касова бележка и салфетка от не-знам-кое заведение за бързо хранене, натракани като заключен пост във фейсбук, написани в мейл до самия себе си и в краен случай записани като гласово съобщение. 

Това са хора, които през деня заработват като офис плъхове, таксиджии, шлосери и други подобни опорни за човечеството професии (нищо лично към гореизброените) и които вечер се преобличат в костюма на супер герои и заживяват поне за малко в един по-различен свят. Идеята? Просто да се разкараш за малко от жената/децата/котката/кучето/комшийката и пр. и да поживееш на едно по-хубаво място. Или, ако животът им е скапан, да се позлорадстват над съдбата на героите си, защото тея герои са по-прецакани от тях.

И ако си мислиш, драги ми читателю, че само издаването ни бърка в здравето - лъжеш се. Читателите също го правят. Защото (това ще ти го кажа под сурдинка), ние сме много лабилни същества. Нямаш читатели? Това е повод за мирова скръб и мисли за самоубийство. Щото ако нямаш читатели, значи на никого не му пука за писането ти, за твоята личност и цели и изобщо за цялото ти съществуване. За какво изобщо да продължаваш да се бориш с този жесток свят? 

Имаш читатели, ама те не са активни? (виж предходния абзац) Имаш читатели, те са активни, НО започват да се опитват да те накарат да промениш историята си? Тук вече влизаме в елемент на студена (топла/гореща) война, когато авторът упорито се опитва да защити тезата си. Да си го кажем честно, никой, ама абсолютно никой, не обича критиката. Изобщо. Когато пишеш, всяка критика ти бърка (айде да не казвам къде). Причината - просто толкова много от собствената си шизофрения си вложил вътре, че всяка критика (дори и правдоподобното изтъкване, че на тия години още представа нямаш къде се слагат запетаи) те побърква. Всичко се взема навътре и се разчопля за екзистенциален смисъл, който по силата на правилата в пространствено-времевия континуум е тук за да ти покаже, че всъщност за нищо не ставаш. 

И така, не е лесно да си драскач. Изискват се ежедневни усилия, много даващи на късо неврони и адски много безполезна информация, която да можеш да залепиш в нещо що-годе читаемо. 

Така че следващия път, когато попаднеш на някой дето изучава всички възможни начини за прерязване на сънната артерия, спокойно - вероятно не е сериен убиец, а просто иска да го напише :)