Отпих бавно от ентата си чаша вода за тая сутрин – по-скоро обяд, ама това беше друга тема - и се замислих - какво, мамка му, бях правила предишната вечер? Парченцата започнаха да се подреждат бавно и трудно като части на строшена ваза. Бях прекарала по-голямата част от вечерта в това да кълна Димитър и цялата му фамилия до девето коляно и да се самосъжалявам, защото на Свети Валентин бях сама и се наливах с водка като пълна пропаднячка. Димитър уби Свети Валентин.
Отидох в банята и погледнах отражението си в огледалото. Аз и на пропаднячка приличах. Обаче това не правеше нещата по-хубави. Съдбата е недоклатена кучка. Точка. Направих си кафе и отпих от чашата. Въртеше ми се в главата, че съм си писала с някого вчера. Обаче с кого и защо, мамка му? Тръгнах да се разхождам из апартамента с чашата в ръка в търсене на телефона. Криеше се гадината.
Отново отпих от живителната течност, сиреч кафето, което е с концентрация да убие и кон, с отработен жест, да не би киселината, в която киснеше мозъка ми да се разлее. Нямаше го в спалнята, нито беше в кухнята и определено не го бях зарязала на коша за пране в банята. Спрях в коридора, поех си дълбоко въздух и се опитах да си припомня, къде, по дяволите съм го зарязала. Бих си звъннала, обаче хем нямам домашен телефон, хем моят е на без звук. Греда.
Киселината в мозъка ми се люшкаше ту на една, ту на друга страна и ми стана ясно, че вчера май съм прекалила. В момент на покаяние отидох до хола, за да проверя колко точно от бутилката бях унищожила. Добре поне, че стаята вече не се люлееше както като си лягах вчера. Само ми се гадеше малко. На масата, почиваща кротко до празната ми чиния от торта, се хилеше бутилката водка от снощи. Също празна. Изругах под нос. Мдааа, хубаво се бях напразнувала и затова в момента в главата ми имаше една сюрия казанджии на състезание по коване.
Седнах на дивана и продължих да си пия кафето. Не знам какъв допинг има в него, обаче винаги успява да ме върне от мъртвите, пардон – пияните. Когато чашата се преполови, едно черно лъскаво нещо ми привлече вниманието. Телефонът ми. На масата ми се хилеше, наглата твар. Лампичката му мигаше, интересно защо. Отключих го и видях непрочетено съобщение във Вайбър.
„Добро утро Весела,
Пиша ти само да ти кажа, че ми изникна ангажимент и ще мога да дойда на срещата чак в три следобед. Най-искрено моля за извинение и те уверявам, че наистина става дума за нещо сериозно, иначе никога не бих си позволил такова нещо.
Чакам да се видим в Хепи с нетърпение и ще ти разкажа.
Поздрави,
Стефан“
Отне ми три прочитания и втора чаша кафе, докато загрея какво става дума. Какво Хепи, какви пет лева? Скролнах нагоре и установих, че вчера съм се съгласила да изляза на обяд със Стефан. А дори не си спомнях. Нарекох се тъпа идиотка на висок глас и се загледах в цифричките на екрана. Дванайсет на обяд минаваше. Изгълтах чашата на екс и се юрнах към банята. Без значение дали беше Стефан, който истинска жена едва ли беше виждал в това хилядолетие, или някой друг, нямаше начин да приличам на клошарка.
Огледах тъжно подпухналите и червени очи и косата със стайлинг „бръкнах в контакта“. Това трябваше да се промени. Пуснах водата и тъкмо щях да скоча под душа, когато видях градусите на бойлера. Някой вчера беше забравил да го включи и сега нямаше грам топла вода. Изпсувах още веднъж простия си акъл по двата параграфа – невключения бойлер и срещата със Стефан – и отидох да се ровя като кокошка в гардероба, в търсене на нормални дрехи. Докато се стоплеше водата имах около час, белким това да свърша.
Естествено, точно когато ти трябва нещо, което да не казва „аз съм фригидна бизнес дама“ или „ела Вълчо, изяж ме“, само такива боклуци ти попадат в ръцете. Натрупах всички сиви, кафяви, черни и сини парцали за офиса в единия край на леглото, а другите парцали – ония, клубните - ги тропосах на другия. Все пак, това беше Стефан, не някой кретен, дето съм забърсала в бара. Не ставаше да отида в Хепи с яркочервена кожена минипола и впито бюстие (тия дори не знаех дали са мои, между другото), или пък да отида с офисния костюм. И в двата случая, щеше да избяга с писъци.
Вдигнах крачола на пижамата си и открих и друга пречка. Космата пречка. Растителност, която определено нямах време да кося тази сутрин, нито пък имах настроение за подобни изтезания. Все пак няма да спим заедно, ще обядваме! Евентуално. Изрових един черен панталон по мене и токчета. Готово! Набарах и някакъв приличен, но все пак красив пуловер. Ето това е. Аз съм независима жена, не някакъв сексуален обект. Ще гледа тия дрехи, и ще е благодарен, че съм се облякла прилично. Няма за какво да показваме разни неща, дето няма нужда. Щото косматите ми крака не иска да ги вижда. То и аз не исках да ги виждам, така че панталонът беше в интерес и на двама ни.
Проклетият бойлер най-сетне изключи и блажено се вмъкнах под струята. Хем да боря тежкия махмурлук, хем да се приведа в приличен вид. Така, криво ляво, в три и петнайсет, росна-прясна и полупияна бутнах вратичката на Хепи и влязох вътре. Анорексичните келнерки, помъкнали табли с по-голяма маса от собстветото си живо тегло ме гледаха на кръв, докато се промъквах покрай тях. Все пак ми беше стигнал акълът да пиша на Стефан, че закъснявам. Криво-ляво намерих и масата, след като се блъснах само в четири чужди стола.
Когато ме видя, Стефан на секундата стана и се ухили глупашки. Такива нахилени физиономии имат малките деца, мъртвопияните и лудите. Стефан със сигурност не беше първите две, за третото не можех да кажа като се имат предвид поздравите на високосна година веднъж. Погледът му се плъзна по дрехите ми и видях нотка на съжаление. Не си искал да видиш Йети, пич, така че се радвай, мина ми през ума, а междувременно, той вече ръсеше любезности:
- Здравей Весела, толкова се радвам да те видя!
Сисна ръката ми и я задържа толкова дълго втренчен в мен с кравешки поглед, че ми се наложи да изхъмкам преди да се усети и да я пусне.
- Здравей Стефане, поканата наистина ме изненада – отговорих аз и усмивката му посърна.
Да се таковам у главата проста! Прозвучах все едно съм дошла на бизнес среща. То не ми беше много ясно на какво съм дошла, ама това интро не беше ок, дори за непукист като мен.
- Имам предвид, ти постоянно си в сървърното, не излизаш много – опитах се да замажа нещата аз и се захилих кифленски. – Не сме говорили много.
А дори не съм кифла... Стефан се изчерви до върха на ушите си.
- Аз... ами... сървърът е моето дете, което трябва да отглеждам.
Сега беше негов ред да се хили глупаво, така че реших да се направя, че шегата ми е смешна. Сервитьорките ни игнорираха, естествено, така че нямахме какво друго да правим, освен да се опитаме да завържем куц разговор, докато чакаме някой да благоволи да ни вземе поръчката. Стефан явно реши да запълни неловката тишина с правене на четки:
- Весела, шегата настрана, ти си невероятна жена! Винаги съм ти се възхищавал!
- Мислех, че в сървърното не влизат клюки... – опитах се да го обърна на майтап аз и се заиграх с една от втвърдените си от лак къдрици.
Какъв късмет, че парафиновите ролки бяха под ръка. Навън беше влажно и кишаво, та добре, че не си изправих косата. Щях да приличам на избягала от лудницата. Само благодарение на ролките в момента приличах на що-годе нормална (и по-трезва от истината) жена. Колкото до комплиментите, научила съм се да не ги регистрирам. Всеки прави четки, когато иска нещо. Обаче още нямах идея какво иска Стефан.
- В сървърното нищо не влиза, обаче сървърът знае всичко за тебе... – Стефан се усмихна, но виждайки, че на мен не ми е особено смешно, все пак обясни: – Сещаш се „системният администратор вижда всичко“?
Реших да върна топката с нещо смешно, но точно в момента главата доста ме болеше, така че изръсих само:
- Охооо, ДАНС вика сървърното, а?
- Нещо такова – засмя се той на куцата ми шега, обаче си личеше, че е горд с постижението си. – Та, да кажем, че следя какво се случва в офиса, нищо че не излизам много-много по коридорите. Още веднъж ти благодаря, че дойде – тук последва топла усмивка.
Вече не приличаше на влюбено пале, обаче някак си личеше, че му е приятно да е при мен. Хубаво усещане, макар че можеше като нищо да се дължи не на неговото присъствие, а на водката коварно пъплеща все още из кръвоносната ми система. И въпреки това си беше хубаво усещане.
- Мислех, че всички се страхуват от ледената кралица...
Преди да се усетя, ъгълчетата на устата ми вече се бяха извили в усмивка като неговата.
- Страхуват се момчетата – сви рамене той и махна на една профучаваща покрай нас сервитьорка да дойде, - мъжете го приемат като предизвикателство.
- Значи съм само предизвикателство? – гласът ми беше станал с две октави по-нисък.
Ходиш по тънък лед, драги, мина ми през ума. Две фрази накриво и щях да си тръгна като едното нищо. Адски мразя бройкаджии и басове. Не на мене тия.
- Не, не! Весела, не исках да съм толкова прям, но ако искаш и ти е приятно... хм... – червенината отново изби.
Точно в тоя момент обаче някаква сервитьорка с притеснително щръкнали ключици се домъкна да ни пита избрали ли сме си. Не бяхме, но пък ми се ядеше сладко, така че си поръчах си кола и торта, а Стефан се задоволи с кафе и решихме да разгледаме опциите за обяд. Вече ме гонеше пиянски глад така и така. Стефан реши да се крие зад менюто известно време, но продължаваше да е по-червен и от късите полички на момичетата с таблите.
Мълчахме няколко минути, които разделих между изучаване на неговата скромна личност и видовете свински каренца в менюто. Оказа се, че не бил толкова смотан, сега като го разгледах. Вярно, носеше очила, ама кой IT не носи? Това беше като част от униформата. На врата на лекарите виси слушалка, на носа на IT хората пък са кацнали очила. Иначе си личеше, че си обръща внимание, не е някакъв пълен зубър. А и като изключим кравешкия поглед в началото, никак не беше зле. Даже изобщо. Ама кой да види като постоянно кисне при сървъра или е на четири крака под нечие бюро с кабели между зъбите...
Той остави менюто и с изражение на смъртник продължи фразата, откъдето беше спрял:
- Казано накратко, Весела, харесвам те. Ето, казах ти го!
Бях си мислила, че не може да стане по-червен, обаче сега започнах да се чудя дали няма някакви здравословни проблеми. Отворих уста, обаче нямах идея какво да му кажа. Какво се казва на човек, с когото не сте разменили и пет приказки, а ти сервира ни в клин, ни в ръкав, че си пада по тебе? Такъв момент не бях имала от гимназията, когато Ванчо, или Ванчо Валето както му викахме, от съседния клас ме беше дръпнал зад училището да ми се обяснява в любов. Ама тогава бяхме на по четиринайсет и двамата. А сега...
- Виж, Весела, не си длъжна да казваш нищо – продължи Стефан и пъпчивата физиономия на Ванчо изчезна от съзнанието ми. – Исках просто да видя дали...
- Стефане, не знам какво да кажа. Ти почти не си говорил с мен, а сега...
Реших да бъда максимално честна. Открити карти. И да се свършва тая мъка! Стефан посърна. Чак ми стана жал. Не исках да съм зла. Обаче изобщо не го познавах. Само по филмите главните герои не са разменили и три приказки и после се хвърлят един на друг в обятията.
- Защото съм тъпак и всеки път когато те видя си глътвам не граматиката, ами програмните езици направо! – каза той мрачно, обаче на мене ми стана толкова смешно, че се хилих със сълзи поне три минути.
Стефан изглеждаше като препикано мушкато междувременно и пребледня, така че, когато отново бях в състояние да говоря му казах:
- Аз нямам нищо против да се опознаем, Стефане и наистина съм поласкана, че ме харесваш. Честно казано и ти не си за изхвърляне. Даже никак – тук го измерих най-демонстративно с поглед и червенината, започна да се прокрадва по бузите му като клоунски грим.
Той си пое дълбоко въздух, все едно досега е бил на състезание за гмуркане и червенината започна да се оттича от лицето му, връщайки му нормалния цвят на кожата.
- Значи... все пак...
- Ще се радвам да се опознаем – усмихнах се аз. – Не знам нищо за теб, освен, че си Господ Бог на системните грешки...
Сервитьорката тъкмо се върна с първата ни поръчка и прибавихме по нещо за ядене. Аз свински каренца, той – рибай стек. Дотук добре, не беше веган, био или нещо от сорта. Започнах да чопля тортата, а той просто ме гледаше. Той ме изчака да я изям – хубава щоколадова торта беше – и каза:
- Дори не знам откъде да започна.
- Нито пък аз, вярваш ли ми? – ухилих се аз.
Как не, по пътя до ресторанта, бях репетирала трийсет и седем пъти речта „искам да си останем само колеги“, с която планирах да разкарам досадния колега. Обаче сега се оказа, че тоя досаден колега нещо почва да ми харесва. Хванах се, че съм се зазяпала по зелените му очи. Бих убила да имам такива. Е, образно казано де...
- Попитай ме нещо – той ме извади от транса ми. – Наистина не знам какво мога да ти кажа.
- Ами, какво правиш, когато не бачкаш като IT? И само не ми казвай, че играеш на компютъра!
- А, не, планинар съм – отговори той и очите му светнаха. – С едни приятели сме намислили тая година да направим Ком-Емине. Иначе обичам да съм навън. Достатъчно се пуля в екрана по цял ден.
Вилицата падна от ръката ми с дрънчене в чинийката.
- Да, бе, да!
- Така, така! – кимна той доволно. – Сигурна беше, че ще кажа нещо задръстено, нали?
Сега май аз се изчервих, защото усетих издайническото парене по бузите. Вярно бях очаквала да ми каже нещо супер задръстено. Обаче като се замислех, не изглеждаше като човек, който прекарва свободното си време втренчен в някоя компютърна игра. Най-малкото, това тяло трябва да се поддържа, а не приличаше на нацепена батка. Ни най-малко. Но пък не беше тюфлек от никъде.
- Сигурна бях – признах си аз и пак се хванах, че пак си играя с една от къдриците.
- Сега е мой ред – каза той и остави вилицата настрана. – Какво прави една ледена кралица в свободното си време? Не държиш хора заключени някъде, нали?
Излихих се. Да, в офиса май се носеха какви ли не слухове...
- Сега ти ще се изненадаш – зяпам исторически сериали и пътувам.
Очаквах да направи физиономия, обаче не. Даже се оживи.
- О, това е чудесно! Аз също обичам! Последния път ходихме до Гранада една група откачалки!
Преди да се усетим, се разговорихме за това кой къде е бил, какво е видял и какво иска да бъде. Оказа се, че Стефан хич не е задръстен и свит. Даже и читаво чувство за хумор имаше. И май наистина ме беше харесал, че да се смее на пълните глупости, които ръсех от време на време. Сервитьорките минаваха покрай нас и ни гледаха на кръв задето не освобождаваме масата, но пък ги разкарвахме напред-назад за още безалкохолни, докато не спираме да дрънкаме на доста висок глас.
Веднъж като Стефан се беше успокоил, не можех да го надприказвам – а съм дрънкало, както обикновено твърдя. От дума на дума, времето минаваше и когато се присетихме да ядем, мръвките бяха станали почти на подметки, ама не ми пукаше. Нито пък на него. Навън беше вече тъмно, когато излязохме под ръка от Хепи.
- Беше прекрасен следобед! – каза ми той усмихнато.
- Така е!
Замалко да му кажа да се видим пак, ама се сетих, че тая реплика не е моя и побързах да си прехапя езика.
- Да те закарам? Студено е, не искам да се пребиеш в това време.
- На няколко пресечки съм, а после няма да има къде да паркираш...
- Няма значение, ще спра на аварийни. Хайде, какъв кавалер ще съм ако аз се прибера с колата, а теб те зарежа да се пързаляш по леда?
Не можах да устоя на тоя поглед – пак беше кравешки, обаче ми харесваше да ме гледа така. Все едно вижда само мен и никоя друга. Така че след няколко минути Стефан караше по заледените еднопосочни улички в центъра за да ме закара до вкъщи. В колата беше настъпило неловко мълчание. Дали пък не бях издрънкала твърде много. Или може би той беше съжалил, че ме е поканил? Не, едва ли. Докато се взирах в падащите снежинки ми минаваха ей такива хубави мисли през ума.
- Искаш ли да се видим пак? – попита ме той и подскочих.
- А?
- Някой май се беше отнесъл... – Стефан се засмя нервно. – Попитах те дали искаш да се видим пак?
- Да... да, разбира се.
- В сряда? След работа? На по питие? – изстреля ги толкова бързо, че явно беше репетирал това и го беше страх да не го прекъсна.
- Ами... добре – усмихнах се аз.
Откопчах колана и отворих вратата.
- Благодаря ти, че ме докара. Изкарах си чудесно.
- Аз ти благодаря!
Излязох от колата и използвах вратата за опора, защото токчетата ми се хлъзнаха доста опасно по паветата.
- Добре ли си?
Стефан тръгна да откопчава своя колан, но махнах с ръка.
- Всичко е наред! Карай внимателно!
- Хахаха, разбира се! Лека вечер!
Затворих вратата и някак се добрах до входа. Когато отключих, часовникът отброяваше осем вечерта. Тъкмо време да погледам малко от историята на Джейми и Клеър. Забърсах малко от тортата от вчера, имаше дори телешки стек за печене и седнах да гледам. Точно по средата на първата серия, когато се чудех дали Стефан не прилича поне малко на актьора от сериала, телефонът ми изпиука. Отключих го – пак Вайбър.
„Здравей Весела,
Още веднъж искам да ти кажа, че ми беше невероятно приятно да се видя с теб днес. Пожелавам ти лека вечер!
Стефан “
Усмихнах се на съобщението и набърза ръка написах мил отговор на автора му. Какво пък, Свети Валентин може и да не ми беше донесъл нищо, ама пък бай Трифон Зарезан май ме уреди с мъж. Щеше да се види...
