Когато един културолог гледа блокбъстъри

За американските "митологични филми" искрено и лично. 

Здравей, здравей, драги ми читателю! 

Знам, че мина много време, но обещавам, че нови неща ще има занапред по-честичко. Обаче за писането трябва вдъхновение, а моята муза напоследък е насочена най-вече към писане на други неща (ако ти се чете - виж тук). Това обаче няма как да не го споделя с теб, защото ми беше изключително забавно и ме наведе на някои разсъждения. Не мен, културологът в мен. 

Днес ще си говорим за филми, боксофис, достоверност и простотии, които нашите "братя" американци са творили и творят и днеска на холивудската сцена. 

Представи си мързелива неделна вечер. Няма кой знае какво за правене, а по телевизора вървят или риалитита (за тях в друг пост), или някакви възстранни филми. Та, след неколкократно прещракване между каналите, най-накрая реших да гледам нещо по-така. Блокбъстър. За Херкулес. Какво пък, ще бъде забавно. Че беше забавно - беше, но открих (не за сефте, но поне окончателно се убедих), че американски филми за гръцката митология се гледат или с Валидол, или с нещо, което да ти спира смеха. В настоящия пост ще разнищим защо. 

Когато Херкулес е кечист, а тракийските царе Резус и Котис се бият един срещу друг...

Също така Странджа прилича по-скоро на Трите Чими, а на тракийските пирове се играе див кючек...

Нищо лично към Дуейн Джонсън (известен още като Скалата), не че не му отива да играе Херкулес. Просто цялата скалъпена история не струва. Повечето филми за митологията изобщо не се придържат към нея, а в интерес на боксофиса има прибавени или изтрити пасажи. Коронният номер на американските сценаристи е да смесят митологични фигури от различни митове (които никога не са се срещали) да се бият рамо до рамо. 

Става супер забавно, когато човек види как Аталанта и Херкулес се бият заедно. Най-малкото, защото двамата герои изобщо не би трябвало да са в един и същи мит. Ама какво да се прави, ако няма готина мадама, филмът има шанс да се издъни тотално. 

Актьорският състав обаче далеееч не е чак такъв проблем. Историческите несъответствия обаче са. И на културолога в мен му вадят очите. Като начало - планината Странджа странно защо се извисява като Алпите и подозрително много прилича на Трите Чими (изключително красиво място в Италия). Не се шегувам!

За драскотенето

За егото, писателите и други подобни или защо вече нищо не публикувам в сайтове за литература. 

Здравей, драги ми читателю!

Обещах да обясня защо толкова време нищо не пусках в блога - ето го и обяснението. Вярно, също така бях обещала да не пускам постове тип "мило дневниче", затова и тук ще се постарая да сведа подобни излияния до минимум, НО няма как, защото това е една лична история. 

Започнах да пиша на майтап. Бях на 8-9, когато прочетох статия за Джоан Роулинг в едно детско списание (ФЮТ,  в случай че и ти, читателю,  си го спомняш). В статията се казваше,  че авторката на тогава толкова популярната книга за Хари Потър започвала да съчинява истории за съучениците и приятелите си още в началното училище. Аз не бях и чувала за въпросния подрастващ магьосник, но пък ме грабна историята за авторката му. Впечатли ме някак и идеята как някой на моите горе-долу години е започнал да измисля свои светове и да забавлява другите с тях. 'И аз мога! ' казах си аз и с всичкия си детски ентусиазъм започнах да съчинявам първата си история. Беше супер некадърна и детинска, с много картинки (собственоръчно нарисувани от мен). Още пазя нея и другите подобни в един кашон някъде.  

Та тогава за пръв път хванах перото,  пардон химикалката,  не съм чак толкова древна. Тия дни открих тази първа история - доста шантаво нещо с фентъзи елементи и говорещи животни в него и се замислих - какво кара хората да създадат цели светове? Извънземни цивилизации,  странни сънища,  клинична смърт? Дали в същност е толкова лесно да пишеш,  или трябва да ти идва отвътре? 

ЖИВ Е ТОЙ, ЖИВ Е!

Здравей отново, драги ми читателю!

Толкова отдавна не сме се виждали (през тия попиляни формички на екрана, дето уж изобразяват писменост), че вече се чудя дали още е останала онази близост, която си имахме в началото. Затова, сега не съм съвсем сигурна как точно да започна да пиша.

Първото, което искам да ти кажа обаче е много важно (и за мен, и за теб). 

ЖИВ Е ТОЙ, ЖИВ Е! Не, не Хаджи Димитър, блогът е жив. Поне аз така мисля. 

Дължа ти извинение, драги ми читателю - дълбоко и искрено извинение, защото през последната година почти не сме се виждали. Хич даже. Оставих те аз, драги ми читателю и тръгнах по широкия свят да се занимавам с други работи.

През последните месеци нещо все не ми оставаше време да напиша нещо и да го довърша, но ето - дойде лятото (когато този блог навършва вече почти две годинки, май) и довлече за ушите и моята муза. Тя, музата, дращеше и риташе, НО няма как. Време е да се върнем обратно и да продължим нашето пътешествие с теб, драги ми читателю. Ако все още искаш да четеш глупостите на един побъркан културолог.

Той, културологът, беше доста зает през последните месеци да работи по разни проекти и да прави снимки - в случай, че не знаеш, драги читателю, ето го и проектът.

И за да не си мислиш, че съм те пренебрегнала само заради снимките (макар че културологът е и фотограф и т.н., но това е съвсем друга тема), през последните месеци взех, че завърших цяла книга. КНИГА - сериозна съм, 700 страници е. Става дума за фен-фикшън по поредицата за Патрулите на Лукяненко, но и да не си фен, спокойно може да теглиш един диагонал.

Ако ти се чете - ето линкче към блога, където се публикуват частите и Фейсбук страницата, където можеш да следиш какво се случва. Така де, току-виж искаш да видиш защо съм те оставила самичък толкова време.

Както и да е, това беше пост, за да ти кажа, че се завръщам.

Съвсем скоро очаквай и нов пост (от нашите си).

Ново начало

Източник: alba call center

От време на време, драги ми читателю, ме хващат лудите и решавам да пиша - ама не да пиша такива постове, а да разкажа история. 

Ето един такъв момент. Публикувам този разказ по молбя на приятелка :) 

Искаш ли да чуеш историята? Слушай тогава:

Зъъъъъър! Зъъъъър! Зъъъъър!

Някъде, все още дълбоко в селенията на Морфей, дочух досадно звънене.

Зъъъъъър! Зъъъъър!

Интересно какво ли беше точно? Отворих едно око и погледнах по посока на нахалния звън. Оказа се моят стар червен метален будилник. Такива можете да видите само по картинките – с два метални звънеца и аналогов циферблат със стрелки. Истинска антика! Направо за някой антикварен магазин. Обаче само той е достатъчно досаден, за да може да ме събуди. И достатъчно здрав, за да издържи неколкократно хвърляне на пода. Случват се и такива неща, особено ако трябва да ставам за работа. Като днес.

Скочих от кревата и си траснах главата в таблата на леглото. Мразя да ставам рано, винаги съм мразила. Ама ми се налага, защото който не работи, не трябва да яде. Изключих омразния стар будилник, надигнах се от леглото и се затътрих към банята. Часът беше към шест и половина сутринта. Имах около час да се облека и да се подготвя за вълнуващия си график... на работничка в кол център.

Звучи малко като „работничка във фабричен завод“, нали? Ако ме питате мен, разликата не е особено голяма – и на едното място има експлоатация, и на другото. Само дето за да работиш във фабричен завод не ти трябва висше образование. Всъщност, и за кол център не ти трябва, така се оказа. Ама какво да правя като никаква друга работа не мога да си намеря. Все кол центрове, та кол центрове! И затова, в един хубав ден, и аз прекрачих прага на една лъскава бизнес сграда в новия квартал на София, известен на картата като Бизнес Парк. Колко е парк не знам, ама бизнес има отвсякъде. Пълно е с костюмирани дами и господа, които бързат насам-натам и говорят за акции, котировки и други подобни.

Моята работа е да вдигам телефона, да се обяснявам баааавно и спокойно с клиентите (въпреки техните очевидни психични отклонения) и да се опитам да им обясня, че за да имат интернет връзка все пак се налага да си пуснат рутъра. Да, имала съм много такива истории, особено ако съм нощен съпорт. Да, аз съм техническа поддръжка по телефона. Аутсорсинг на макс. А като се има предвид, че едно време завърших френска филология, направо да не повярва човек какво ми се налага да правя. При това не работя с френски, защото няма много такива клиенти. Оказа се, че сертификатът за ниво по английски ми изкарва парите. Какво да се прави, френските фирми си аутсорсват работата в бивши колонии, кодето френският е официален език.

Моите Мили Клиенти

Когато си фрилансър, се срещаш с всякакви хора. Когато си фотограф-фрилансър, хората са още по-интересни. Днес, драги ми читателю, ще ти разкажа няколко случая от моята практика....

Източник: FreelancingGig

Странно е, че хората очакват да си добър професионалист, ОБАЧЕ много държат да ти плащат като на пълен аматьор. Ако може и хич да не ти плащат, най-добре - та ти градиш опит на техен гръб?! Доста странни хора ходят по тая земя, ама защо повечето все на мен попадат?

Disclaimer: Ще се опитам да избягвам имена или конкретни данни - все пак, за всеки клиент се крие някъде някой фрилансър. Ще се опитвам да избягвам и конкретни цени (за да запазим някакво подобие на корпоративна тайна все пак). 

Свещите на Диоген - в търсене на корпоративната визия

Източник: Dama.bg

Първия ми сблъсък с фрилансърството беше с Диоген. Ама не с митологичния герой, а с една негова последователка. Не, жената не е историк и не работи в някое НПО със социална насоченост. Просто жената прави свещи. Красиви свещи, впрочем. Запознахме се с нея на един базар и решихме да работим заедно. Речено-сторено. Месецът е февруари, времето - кучи студ. Та в един такъв ден чакам аз въпросната дама, за да ми даде първата порция свещи за снимане.

Топло

За парното и тока, транспорта и георгафията, за студа на кутийки и още нещо...

Източник:www.organicsoul.com

Март месец дойде, а с него и пролетта. Край на студената вълна! Официално!
Не знам за теб, драги ми читателю, но на мен тази зима ми писна от студ.
Белите мечки се биеха ожесточено за родопски одеала в спалнята, а пингвини караха кънки в коридода. Двете групи бяха обявили хола за банкетна зала, а с леда от външната врата човек без проблем можеше да направи кило сладолед. Мозъкът ми беше около точката на замръзване (и под нея) и много ми се искаше да имам интимни отношения с... най-близкия радиатор.

Сибир беше в България. А това ме наведе на доста интересни разсъждения... 

Нима животът е живот без топлина...
Нима мечта е само топлата вода...
О, не, о, не! Да загинем май ще бъде по-добре...
Очакват ни студени зимни дни...

Помниш ли филма "Топло", драги читателю? Знам, че е стар, но пък затова - култов. Горните редове са част от много емблематична сцена - можеш да я видиш по-долу.

Ако не си го гледал - става дума за историята на една кооперация и всички простотии, които извършват етажните съсобственици, докато се опитват да си вкарат парно. В сцената по-горе децата се опитват да убедят неподатлив съсед да подпише за парното с песничката, която цитирах в началото. 

Преди повече от месец половин София остана без парно за около седмица. И настъпи Апокалипсис. Всъщност не, направо деня на страшния съд. Или като в онзи филм, Денят след утре... Това ме наведе на някои доста интересни разсъждения....

За парното и хората...

Хубаво е човек да има парно. Водата никога не свършва, топло е по всички стаи. Човек изобщо не разбира какво е времето навън. Можеш спокойно да си стоиш по къс ръкав когато навън е -15 и няма изобщо да ти пука. Това е удобен живот, няма спор, който (да ме прощавате) разглезва хората. 

Disclaimer: С настоящия текст не искам да оправдая по никакъв начин липсата на топла вода. Напротив, да плащаш за услуга, която не получаваш е ненормално и абсурдно. Просто искам да разсъждавам за разликата между хората с парно и тези без и да видим на какво се дължи. 

Тук, вероятно (дори и да си прочел горния текст) вече искаш да ме линчуваш, драги читателю. Обаче, аз веднага държа да отбележа нещо - колкото и да не ти харесва, ДА, ПАРНОТО РАЗГЛЕЗВА ХОРАТА. Впрочем и урбанизацията прави същото. Не ми вярваш? Тогава трябва да ти разкажа една история.

Някога, в училище, трябваше да пишем общо есе с две съученички. Беше зимата, така че решихме да го пишем у тази от тях, която живее най-близо до училището. А въпросната съученичка живееше в блок. С парно. Та, отиваме ние там и момичето разтваря всички врати. Аз, понеже живея в къща и нямаме парно, вървя след нея и ги затварям. В един момент, тя се обърна и ме попита защо го правя. Свикнала с температурите вкъщи (където 10 градуса през зимата се смятат за топло и приятно), аз й отговорих, без да се замисля "Да не избяга топлото.". Двете ми съученички се смяха дълго и продължително. Защото на тях концепцията, че в една стая може да ти е топло, а в другите - не им беше напълно чужда. А за мен си беше (и все още е) ежедневие.

Кой изтъргува Коледа?

За Дядо Мраз, Санта Клаус, Свети Николай и другите...

Източник: Money - US News

Тиха коледна вечер... Навън вали сняг на парцали и двете деца, момченце и момиченце в предучилищна възраст, стоят на прозореца, допрели главички до стъклото в очакване Дядо Коледа да мине със своята шейна и да им донесе подаръци. В кухнята майката на семейството тъкмо е извадила от фурната приятно запечената коледна пуйка и я понася към хола. Там елхата стига до тавана, укасена с разнообразни играчки и лампички, пространството под нея прелива от подаръци в разноцветни опаковки, а по камината са накачени коледни чорапчета. Точно тогава през вратата млиза бащата на семейството, преоблечен като Дядо Коледа, понесъл тежък чувал с подаръци...

Не, драги читателю, това не е сцена от холивудски филм и не се разиграва в къщата на семейство Смит от Лонг Айлънд. Това е реалната Коледа на семейство Димитрови от Слатина. 

Има ли нещо, което ти се вижда странно в горната история? Ако няма, значи, драги ми читателю, и твоят мозък е бил безвъзвратно промит от консуматорското общество на 20 и 21 век. 

Не ти ли се струва, че има нещо нередно в цялата история? Не? Наистина ли смяташ за уместно да се готви пуйка за Коледа в България? Да, намираш го да напълно в реда на нещата, все пак всичките ти приятели правят така, няма да се правиш на назадничав с тия холестеролни свински пържоли, я! 

Щом е така, драги ми читателю, аз - подобно на Призрака на Миналите Коледи от "Коледна песен" на Дикенс - искам да те поведа на едно пътешествие през времето и пространството, за да отговорим на въпроса "Кой изтъргува Коледа?". Съгласен ли си? Културологът много иска да изнесе поредната си лекция. Добре, да вървим!

Коледа преди Коледа

Източник: Areteem Institute

Колкото и да е странно, драги читателю, нашата история далеч няма да започне в онази далечна Първа година от Новата Ера, по време на преброяването на населението в Юдея, в онази мъничка ясла, където се е родил Спасителя. Съвсем не, защото още е твърде рано за това. Ще се върнем няколко века преди някой изобщо да си помисли да има Коледа. 

По същото това време от годината (предвид не особено точния лунен римски календар, може да се каже, че датите от 17 до 23 декември са горе-долу еквивалентни на нашите дати за Коледа) римляните празнуват Сатурналия - празника на бог Сатурн. Тогава, странно подобно на Коледа в Западния свят, всички получават подаръци и не само това - по време на трите дни (!) на Сатурналия, робите заемат мястото на господарите си и господарите им прислужват. По време на Сатурналия се празнува, никой с никого не се кара и хората празнуват началото на новата година. Хората празнували у дома, като често се колело прасенце. 

Добре, ще кажеш ти, римляните са имали празник по това време, но това не значи, че другите народи празнуват на същата дата. Коледа е революционна и обединява всички. Тук ще се съглася отчасти с теб, драги читателю. Датата наистина обединява всички, но не по същата причина.