Венецът

 

- Качвай се, изчадие на Дявола! 

Олав ме блъсна грубо в каруцата и паднах по лице вътре - бяха вързали ръцете ми зад гърба, а краката ми отдавна отказваха да ми се подчиняват. Откакто ме разпънаха на дибата. С усилие се надигнах и се облегнах на грубите пръти, от които беше скована каруцата. Сигурна бях, че ще я изгорят, когато приключат с мен. Нали бях нечиста, никой не биваше да се докосва повече до нещо мое.

Сега обаче щях да гледам, докато мога. Треперех в разкъсаната си нощница. Не ми се полагаше друго, нали бях изчадие адово… С тази нощница ме хвърлиха в затвора посред нощ. Извлякоха ме от леглото. 

Каруцата потегли и залитнах напред. Беше се насъбрала тълпа. Всички, които ме познавах бяха тук. Цялото село.

- Вещица! – извика Елга, перачката и хвърли гнила зелка по мен. 

- Гори в ада! – подвикна и Хенрик, ковачът. – Ще те срещнем с господаря ти, много скоро! 

- Курва на Дявола! – кресна Уфгард и ме замери с развалено яйце. 

Не трепнах. Нито от виковете, нито от нечистотиите, с които ме замеряха. Повтаряха ми това от самото начало. Вече бях свикнала. За момент престанах да виждам изкривените им от омраза лица. Не бях вещица. Бях лечителка. Както майка ми и баба ми преди мен. Години наред бях любима посестрима и желан гост на всеки празник. Вдигаха ме посред нощ за раждания и бях последната надежда ако някой беше на смъртния си одър. Докато Бьорн не обикна друга. 

Пред очите ми изникна лицето на Бьорн. Моят Бьорн. Синеок и русокос хубавец, истински викинг и най-желаният ерген в селото. Бьорн се сливаше с тълпата тук. Аз и майка ми обаче, с нашите катранено черни коси, бяхме като кръпка на скъпа дреха. Баба говореше, че сме потомки на пленница от Изтока, която моят пра-пра-дядо довел след един от набезите си. От нея ми бяха останали черните очи и гарвановата коса. Бьорн ме обикна именно защото съм различна. А след това удобно използва външния ми вид, за да ме представи като чедо на Дявола. А аз не бях, никога не съм била. Лицата около мен се бяха превърнали в гримаси. Маски на злоба, демони, а не хора. 

Затворих очи отново. Ако наистина можех да проклинам, бих го проклела да умре бавно и мъчително. По-бавно и мъчително, отколкото щях да умра аз. Ако можех наистина да проклинам, бих го проклела, него и проклетото му маносано семе, заради което ми бяха отказани деца. Примигнах. Нямаше да плача. Вече не. Не ми бяха останали сълзи вече. Бях плакала, крещяла, молила. Обаче никой не ме беше чул. Нито Бьорн, нито останалите. 

Затворих очи. Бяхме се оженили в една топла вечер, когато морският бриз рошеше косите ми. Какво не бих дала да се върна в оня момент. Тогава целият свят се беше смалил. Само аз и той, нищо друго нямаше значение. Нямахме си никой друг. Майка му и баща му бяха загинали, когато е бил на три, а моята майчица си беше отишла от този свят преди две години. Той беше любимецът на селото, желан ерген. Всички момичета ми завиждаха и ми желаеха щастие с половин уста. А истината беше, че се молеха да умра при раждане, за да се наместят на моето място. 

Онази вечер, на брега на морето, бяхме само аз, Бьорн и свещеникът. Кой да ти предположи, че когато с венче на главата се вричах в любов завинаги, орисницата ми е хвърляла руните? И ония дето са се паднали, са били за смърт и нещастие. Иса и Хагалаз. Ледът на свещената река замрази живота ни, а вихрушката на хаоса го преобърна.

Години наред нямахме деца. Толкова се бях молила, толкова се надявах. Нищо и нищо. Годините минаваха и моят Бьорн започна да обвинява мен. Обаче на мен нищо ми нямаше. Бях здрава, както беше казала знахарката от съседното село. Какво ли не бях опитала, дори бях направила амулети за мен и за него. Езически амулети, както ме беше подучила тя. След като християнският бог не ми беше помогнал, бях готова да продам душата си на Дявола за да стана майка. За това бях виновна, но не съжалявах! За да имам деца бих направила всичко! 

Сълзите сами потекоха по страните ми и тръснах глава. Нямаше да плача. Не и днес! Виковете долитаха някъде отдалеч. Онова, което аз чувах обаче не бяха виковете и обидите, които се сипеха от всички страни, а шумът на вълните и как Бьорн ми се врича във вечна любов.

- Обичам те, Гудрун – ми беше казал тогава, - и сърцето ми ще бие за теб, докато някой враг не го изтръгне от гърдите ми или не умра от старост в твоите ръце, заобиколен от децата и внуците ни! 

- Обичам те Бьорн – бях надвикала вълните аз – и ако отидеш без време във Валхала, ще стана валкирия и ще дойда с теб! 

Обаче вместо да стане така, Бьорн изтръгна моето сърце, когато срещна Инга. Младичка, нова в селото, семейството й току-що се беше преместило. Млада и от плодовит род – беше на шестнайсет и имаше десет братя и сестри. Млада, красива и русолява. И беше хвърлила око на моя мъж. А той, както се оказа и на нея. Каруцата спря рязко и паднах по лице в мръсотията. През целия път ме бяха замеряли с нечистотии, така че сега, завряла нос в тях, направо ми се догади. Повърнах и малкото, която бях успяла да ям вчера – мухлясалия хляб и водата. Тълпата нададе възгласи. Не можех да повярвам, че хората с които бях делила всичко, откакто съм се родила са способни да се радват на нещо такова. Обаче ето на, докато ме извличаха от каруцата, омазана с нечистотии и какво ли още не, хората се радваха да ме видят унизена и мръсна. 

Бяха направили кладата на плажа. На същото място, където с Бьорн се бяхме оженили. Същият този Бьорн, който дойде един ден и ми поиска развод. Защото съм била ялова, а Инга щяла да му роди сина, който искал. Отказах му и тогава той реши да използва ритуалите ми и да ме набеди за вещица. Първоначално никой не му повярва – та те знаеха що за човек съм. Обаче когато Бьорн извади моите амулети, онези които направих за да зачена. Тогава свещеникът ме обяви за еретичка и само след ден се оказах в тъмницата с клеймо "вещица". 

- Върви, изчадие адово!

Олав ме блъсна да вървя напред и се запрепъвах през пясъка към кладата. Там щях да умра. Там щяхме да умрем. Аз и мъничката частица от Бьорн, която се беше зародила в мен точно, когато всичко около мен се разпадаше на парченца...

Първоначално отричах всичко. Не бях вещица и всички го знаеха. Обаче тогава дойдоха те – инквизиторите със своите машини. Първоначално издържах изтезанията. Издържах, когато омотаха главата ми с въжета и стягаха, докато изпаднах в несвяст. Издържах, когато започнаха да чупят пръстите на ръцете ми. Издържах и когато ме оглеждаха отгоре додолу, за да намерят знака на Дявола. Не го намериха, но ме пребиваха от бой, за да изкарат демоните в мен. Разтягаха ме на дибата, докато почти извадиха ръцете и краката ми от ставите. 

Обаче не това ме пречупи. Не това ме накара да призная, че съм спала с Дявола и съм станала негова невеста или пък че съм докарала бездетие на Бьорн. Накара ме това, че пропуснах месечното си кървене. Няколко пъти. Първоначално, докато треперех от болка, студ и страх в килията, си мислех, че е от изтощение. Обаче на третия месец, разбрах че е друго. Чудото се беше случило най-сетне. За съжаление, в погрешно време. Когато на следващия ден казах, че съм бременна и помолих поне да ме оставят да родя детето, инквизиторите заявиха, че то е дете на Дявола и няма да ми позволят да доведа изчадие на бял свят. Тогава се пречупих. Признах всичко, за това как съм се сношавала с Дявола на лунна светлина, как съм донесла нещастия на цялото село и как Бьорн заради мен е бездетен. Защото съм вещица. 

Тогава спряха да ме изтезават. Спря да ме боли. Болката изчезна. Освен онази в сърцето ми. По цели дни лежах в мръсната слама и галех корема си. Мило мое малко ангелче, не заслужаваш да си отидеш така! Ти дойде при мен, когато майка ти не може да те защити. 

- Дръж! 

Инга се приближи до мен и се въздържах да не я заплюя. Исках да я прокълна с цялата злоба на майка, която ще загуби само след малко. С цялата злоба и осъзнавайки, че аз никога няма да мога да прегърна своето дете. Защото и то щеше да умре с мен. Беше ми отказано дори да го прегърна. Щяхме да се разтопим в пламъците. Молех се да бъде бързо, но знаех, че няма да бъде. 

- Бьорн ти го праща! – изчурулика тя и постави на главата ми венец от полски цветя. 

С такъв на главата, със същите цветя, се бях омъжила за него. Очите ми се напълниха със сълзи. Не можеха да са толкова жестоки! 

- Сега ще се венчаеш завинаги за господаря си – изсъска тя и противно на ангелския си вид, ме заплю в лицето. 

Поех си дъх и забравих какво мислех да направя. Бях помагала на тези хора през целия си живот. Аз, майка ми, баба ми бяхме живели за да им помагаме. А сега същите тези хора щяха да убият мен и моето дете. 

- Да - просъсках в отговор, - и сега като вещица проклинам теб, Инга Фалстрьом, да раждаш мъртво момченце след мъртво момченце, докато не родиш момиче. Да умреш преди да можеш да я прегърнеш, а тя да умре заедно с детето в утробата си така, както днес ще умра аз. Проклинам Бьорн да се мъчи и да се моли да умре, но да живее до дълбоки старини. Да се влачи по корем по улиците и всеки, който посмее да му помогне, да умира в страшни мъки! Аз живях само за да ви помагам, а вие ме обрекохте на страшни мъки, мен и нероденото ми дете! 

Докато говорех, от морето се изви вихрушка и вдигна водата току пред кладата. След това излезе на пясъка и вдигна пясък. А после изчезна, както се и беше появил. 

- Вещица! Вещица! – разкрещяха се от всички страни и Олав и Хенрик ме повлякоха към кладата. 

Не се съпротивлявах. Нямаше какво да направя. Качиха ме на кладата. Вятърът развя косата ми и затворих очи. За момент си пожелах, ако наистина бях вещица, да не съм тук, да се пренеса някъде другаде. Където и да е, само и само да спася детето си. Обаче скоро топлината под краката ми започна да ме връща в ужасната реалност. Щях да изгоря жива. Изгаряха ме жива. Запристъпвах от крак на крак, но скоро огънят започна да пълзи нагоре и нямаше къде да отида. 

Започнах да сипя проклятия по всички около кладата, но скоро усещах само болката. Изгаряща, разтапяща болка. Скоро всичко около ми стана червено, а единственото, което аз можех да правя, беше да пищя. Чувах собствения си глас и се молех да умра по-бързо. Обаче топлината ставаше все по-силна, всеки път, когато си помислех, че не мога да издържа повече, ставаше все по-зле. Дърпах се от кола, за който ме бяха вързали, опитвах се да се отскубна, извивах се, но без успех. Изведнъж болката секна. Всичко стана бяло и си помислих, че вече съм мъртва. Радвах се, че болката си е отишла. 

- Забави се, мамо! – дочух детско гласче. 

Примигнах и видях малко момченце облечено в бяла ризка. То протягаше ръчички към мен. 

- Забавила съм се? – попитах аз. 

- Да. Аз те чакам тук вече от няколко часа! – каза то и ми подаде ръчичка. – Ела, мамо! 

Поех меката му ръчичка и го огледах. Гледаше ме с очите на Бьорн и имаше моята коса. Сега ми се усмихваше. 

- Кой ни чака, миличко? 

- Баба – каза детето и ме дръпна напред, - тя ми разказваше приказки, докато те чакам. Ела, тя ни чака вече! 

Тръгнах след него към светлината. Там, някъде отвъд, ни чакаше майка ми. За да бъдем заедно в отвъдното.

***

Разказът се посвещава на всички жени, загинали по време на Лова на вещици. Те са наистина най-много в Скандинавия и Западна Европа. Причините, поради които загива Гудрун в разказа са напълно реални. Не е било нужно да имат доказателства, че си вещица, за да те обвинят във вещерство. Достатъчна е думата на свидетел (или неговото лъжесвидетелстване). Често това се е правело за разчистване на сметки - имаш земя, която някой иска, отличаваш се с красота, талант, ум или умения и ти завиждат, пречиш на някого за нещо или имат твърде ясно изразено мнение. Просто е било начин да се отървават от инакомислещите. Изобщо не е било нужно да си жена, за да те обявят за слуга на Дявола обаче. Имало е и много мъже-вещици. 

Описаните изтезания са напълно реални прилагани по време на Лова на вещици. Изтезават те, докато не признаеш и не назовеш останалите вещици по гореописаните начини и още няколко, които реших да ви спестя. Огледът за дяловски знаци също е истински - като хората с родилни петна, странни бенки или недъзи са били автоматично заклеймявани като белязани от Дявола. 

Историята с детето също е реална. Смятало се е, че вещицата става такава, след като се сноши с дявола, така че една бременност няма да я отърве от кладата. Просто ще решат, че детето е на Дявола и ще е още едно доказателство срещу нея. На осъдените на смърт бременни жени се дава право да родят детето си преди да ги екзекутират едва през епохата на Просвещението. Преди това, дори по времето на Елизабет I, в Англия има описани случаи на екзекутирани жени в петия месец като на никого не му е пукало, че отнемат не един, а два живота. Единият покъртителен случай е за католичка осъдена да бъде премазана от собствената си входна врата, като струпват върху й 800 килограма тежести - била е бременна с четвъртото си дете в петия месец и умира в страшни мъки, канонизирана е за светица.

Обикновено, осъдените на смърт чрез изгаряне са били одушавани преди да бъдат подпалени. Но не винаги и тогава са умирали в адски мъки, както е загатнато по-горе. 

В Източна Европа вещици не са горени, със сигурност не с тези темпове като на Запад. Може би защото и до ден-днешен има вкоренени езически практики, които биха уличили всички в магьосничество... 

Предай нататък - част трета

 

- Ей така. Цяла нощ ще съм вързан пред компютъра, а ти сама каза, че нямаш май къде да отидеш. Не е кой знае какво, но би трябвало да стане. 

- За какво да стане? 

Елица беше почти на прага. Още една крачка и щеше да е на терасата и да хукне към вратата за персонала, през която беше дошла. Нямаше да остане и минута повече тук. Той изсумтя, вдигна поглед от екрана на компютъра и я погледна отегчено. 

- За да пренощуваш, може би? Хайде стига, нали не си мислиш, че ще те оставя да се мотаеш сама из града и то точно след като си се опитала да скочиш от десетия етаж? 

Момичето не отговори, така че той стана, започна да събира документите на купчина и продължи:

- А, забравих, самонадеяните богаташи не мислят за такива като тебе, нали? 

Безредието от разпечатани листи бързо започна да придобива вид на стегната купчина, а лаптопът беше надлежно затворен. Той ги натика в една чанта и я метна на рамо. 

- Дръж! 

Връзката ключове се озова в ръката й. 

- Ама...

- Остани тук тази вечер и го приеми като подарък от мен. А утре направи крачка към живота, който искаш! 

Емил я заобиколи и излезе на терасата. Елица го дръпна да спре. 

- Защо го правиш? 

- Защото не искаш да си в една стая с мен. Схващам, не се обиждам. Ти остани тук, аз ще си довърша доклада другаде. 

Той й обърна гръб и закрачи в посоката, от която беше дошла и тя. Елица остана да гледа след него в недоумение. Беше й оставил ключа от апартамента, все едно й беше дал носна кърпичка. 

- Емиле? 

Той се обърна. Беше на половината път до вратата. 

- Да? 

- Благодаря ти! 

- Ще ми благодариш утре! – махна с ръка той и се обърна. – А днес празнувай второто си раждане! – добави през рамо. 

Елица стоя на терасата, докато Емил стигна до вратата за персонала и изчезна през нея. Една част от нея искаше да хукне след него, да му се извини може би, обаче не знаеше нито какво да каже, нито как. Тя беше казала просто какво мисли. Не го беше молила за това. Нито да се меси в плановете й да скочи, нито да я кани в стаята си, още по-малко пък да й я оставя. 

Тя погледна към светлото петно, което хвърляше лампата от стаята върху плочките на терасата. Може би пък имаше къде да остане. Погледна отново и ключовете в ръката си. Нямаше как да реши, че си е измислила всичко. Ключовете бяха истински. Със ситни крачки се отправи обратно към стаята и затвори вратата след себе си. За по-сигурно, дори врътна ключа. 

Не беше стая, а направо апартамент. Включи лампите във всички стаи и пусна телевизора. Не беше правила нещо такова, откакто родителите й бяха починали. В минибара имаше храна и макар да знаеше, че ще й я удържат от заплатата, реши да се поглези. Сок и шоколад. Откога не беше яла нещо такова. 

Цяла вечер стоя до късно с шоколад и сок в ръка и се довлече до леглото, когато часовникът показваше три през нощта. Утре беше на работа чак следобед, така че смяташе да си отспи. Зави се презглава със завивката и потъна в сън без сънища. 

..........................................

- Елица? – гласът се чуваше някак отдалеч. 

Тя се обърна на другата страна. Каквото и да искаше хазяинът, щеше да почака още пет минути, да си доспи. Тогава някой рязко я отви. Момичето измрънка и отново я придърпа над главата си.

- Елица! Ставай веднага!

Гласът прозвуча вече доста по-настойчиво и рязко. Тя отвори очи и замръзна. Над нея се беше надвесил управителят на хотела, господин Драганов. Строг мъж, който най-много от всичко държеше на приличието. А ето я нея, в леглото на един от гостите, макар че самият гост го нямаше и дори не беше спал тук. Обаче как щеше да му обясни?

- Господин Драганов, аз...

- Извадила си късмет, Милева! – отговори той странно спокойно. – Хайде, бързо се обличай и да вървим в кабинета ми да обсъдим новата ти работа. Чакам те долу след половин час.

Елица помисли, че сънува. Същият този господин Драганов я беше гонил от фоайето да не го загрозява, докато мие с кофата и парцала. Той би я изхвърлил от работа само да я видеше да припарва около по-заможните гости. А сега я намери тук и не само, че нищо не каза, но искаше да говори с нея и за някаква нова работа. 

Управителят излезе, а момичето скочи и започна да се облича. Как щеше да му обясни и какво беше станало? Едва си беше намерила и тази работа, дано не я загубеше сега.

Облече се възможно най-бързо и се опита да се приведе в приличен вид. След двайсет минути вече стоеше в кабинета на господин Драганов. Мястото внушаваие респект още от вратата. Виждаше се, че тук не викат само хора от персонала, но и доставчици, гости. Цялата стая беше облицована с тъмна ламперия, а едно масивно бюро от същото дърво заемаше половината кабинет. Вместо столове пък имаше кресла, тапицирани със зелена кожа. Елица беше влизала тук само веднъж преди – в деня, в който я назначиха на работа. След това срещите й с управителя бяха по-скоро случайни по коридорите на хотела и най-често завършваха с мъмрене. 

Сега Елица стоеше по средата на стаята и се мъчеше да не трепери. Не искаше да загуби работата си. Господин Драганов я гледаше изпод вежди, все едно я преценяваше. В стаята тишината можеше да се реже с нож и единственото, което се чуваше беше шумоленето с листи от страна на управителя. 

- Е, Милева, имала си огромен късмет! – заключи той и й махна да седне. 

Елица седна на ръба на стола и реши да не се дава без бой:

- Господин Драганов, аз...

- Ти беше препоръчана като говоряща свободно английски език –той я измери със строг поглед. – Вярно ли е? 

- Дд.. да. Завършила съм английската гимназия. Разбира се. 

Момичето нямаше представа какво общо има това с миенето на подове. 

- Чудесно. Както знаеш, тук идват платежеспособни гости, много често чуждестранни. 

- Да, разбира се. 

- Тези гости много често имат нужда от асистентка по време на престоя си. Някой който да им поръчва таксита и вечеря и да следи графика им. Някой представителен – тук управителят направи пауза и я огледа критично. – Досега не бях забелязал, но наистина си хубавка. С прическа и други дрехи, би могло...

- Господин Драганов, тук съм за да работя! А не...

- Ти ще работиш, миличка! – управителят се усмихна. – Като хостеса. Отдавна търсим момиче, но повечето са красиви и празноглави. А на мен ми трябва някой, който да мисли с главата си. Имала си огромен късмет, че си срещнала господин Хаджийски. Честно казано, ако той не те беше препоръчал, никога не бих търсил такъв човек сред чистачките. 

- Господин Хаджийски? 

Елица помнеше имена добре, но не се сещаше да е говорила наскоро с някой различен от камериерките и миячите в кухнята. За останалите беше просто призрак с парцал и униформа. 

Господин Драганов извади плик от едно от чекмеджетата и й го подаде. 

- Какво е? – попита тя и надникна вътре.

Имаше две пачки с банкноти от по сто лева. Момичето погледна учудено към началника си. 

- Аванс, за да си купиш представителни дрехи. С тези няма как да работиш – той махна към палтото й. – И да знаеш, трябват ни представителни дрехи! Нещо скъпо, което да показва, че държим на персонала си. Не ми купувай парцали от битака като това на теб!

Елица наведе глава. Нямаше какво да каже на това, защото наистина дрехите бяха от битака. Само от там имаше пари да пазарува. Вътре с парите имаше бележка. Отвори я и прочете на глас:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай! 

Емил“

- Емил? – повтори тя учудено. 

Вчера беше видяла, че е богат, но защо му беше.

- Точно така. Емил Хаджийски – кимна управителят. – Синът на Владимир Хаджийски, собственикът на тази верига хотели. От ей такъв го познавам. Започна точно като тебе, от най-ниското стъпало. В осми клас миеше коридорите на хотела с една кофа и парцал. Справедлив е баща му, а синът и той излезе свястно момче.  Тази сутрин дойде при мен и не спря да те хвали. Колко си трудолюбива, честна, умна. Направо устата му не млъкнаха. Успя да ме убеди да те взема на пробен срок. Обаче – той вдигна назидателно пръст. – издъниш ли се, няма да те държа на работа, ясен ли съм? 

Елица кимна. Нямаше да пропилее шанса си. За нищо на света. 

- Добре, тогава отивай да си търсиш нови дрехи! – махна й той и тя стана. 

Разговорът беше приключил. Елица не знаеше да се радва ли или да се ощипе, защото приличаше на сън. 

- Ти къде живееше? – господин Драганов се сети да попита, когато Елица беше вече на вратата. 

- Аз, ами...

- Няма значение! – махна с ръка той. – Днес се изнасяш и ще живееш тук! Трябва да си на разположение на клиентите ни постоянно! Ясно ли е! 

На Елица чак й се зави свят от щастие! Не беше смяла дори да мечтае за това. Да живее в хотела! Това значеше, че няма да има нужда да харчи цялата си заплата за наем! Тя кимна и усети как очите й се пълнят със сълзи. 

- Ясно е, господин Драганов. 

- Ах, Милева, ах – закани й се управителят шеговито, - не знам как си го оплела това момче, но той ти направи голяма услуга, да знаеш! 

- Бих искала... бих искала да му благодаря! – смънка тя.

Искаше не само да му благодари. Искаше да му каже, че е спасил живота й два пъти. Първият път, когато не й позволи да скочи и сега – когато й даде работа и нов живот.

Управителят се умисли. 

- Милева, ти искаш ли да учиш? 

Въпросът беше толкова внезапен, че Елица се върна от вратата и седна на креслото пред бюрото му. 

- Господин Драганов, с цялото си сърце, но...

- Защото имаме програма за продължаващо образование на служители – продължи той без да я поглежда. 

Ровеше нещо в бюрото си и най-накрая намери една червена папка. Подаде й я. 

- Ако имаш добри оценки и искаш да учиш нещо свързано с туризма, хотелът ще заплати следването ти, ако се съгласиш три години след завършване да работиш при нас! Разгледай, прецени!

Нямаше какво да преценява. Сълзите направо започнаха да капят върху папката. 

- Искам! Разбира се, че искам! Благодаря Ви, господин Драганов, Вие...

- Тогава спри да ревеш, попълни нужните документи и подавай! – сви рамене той. – Аз не решавам нищо, на по-високо ниво става. Но ако си подходяща, ще направим каквото е нужно. А сега върви! 

Елица обаче се тресеше и не можеше да спре да плаче. Всичко, за което беше мечтала се сбъдваше. Управителят тикна в ръцете й една носна кърпичка. 

- Хайде, хайде, стига си ревала! Хубаво нещо се случва! 

- Аз... затова... Трябва... да благодаря на... Емил... господин Хаджийски – отговори Елица между подсмърчанията. 

- Ще му благодариш, разбира се! Той често отсяда на последния етаж. Каза ми да ти кажа на тръгване, че ако искаш да му благодариш най-добре, трябва да предадеш доброто нанатък. Не ги разбирам аз тия неща, ама на – каза ми момчето, аз на теб ти казвам. Пък като го видиш следващия път, върви го питай. А сега изчезвай от кабинета ми, имам да правя отчети! И с тия парцали да не съм те видял повече! Чакам те довечера с багажа да те настаним в крилото за персонала и от утре си на обучение по етикет! Няма да те пуснем като хваната от гората, я! 

Докато нареждаше всичко това, управителят направо я изблъска през вратата и я хлопна зад гърба й. Елица остана сама в коридора и й се искаше да крещи и да скача от радост. Ново начало! Тя извади отново бележката и не спря да я препрочита по пътя към квартирата си. Щеше да се изнесе още сега и да плати на хазяина, каквото му дължеше. Докато стигна олющената кооперация в Левски Г, в главата й звъняха думите на Емил:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай!“

Докато изнасяше багажа си от мизерната квартира, Елица се закле никога повече да не се предава. И един ден, когато може, да предаде доброто нататък.  

Предай нататък (първа част)

 

- Ще купуваш ли нещо, или смяташ само да зяпаш? 

Елица се сепна. Наистина се беше загледала в картофите и морковите. Биха станали на чудесен постен гювеч...

- Аз само...

- Не ми пука, че само гледаш! - сряза я мургавата продавачка. - Или купуваш нещо, или се махаш! Все за "циганска работа" пък ви знам какви сте такива сиви мишки като тебе! Въртите се, въртите се и само да се обърна и хоп! Нещо ми е изчезнало! 

Елица се стъписа. Какво можеше да отговори на това? Наистина нямаше пари. Поне не толкова, колкото беше изписано на етикета. 

- Хайде, да ти видя гърба! - махна й продавачката. - Тук не даваме стока за черните ти очи! 

Момичето наведе глава и се затътри покрай сергиите. Хвана я срам. Не беше дошла само да гледа, но парите й не стигаха дори за три картофа и два моркова. Беше се примолила тук и там, но под килограм отказаха да й продадат. Така й отказаха и за лук, и за картофи, моркови, всичко. За месо дори не си беше мислила да моли, знаеше че може да я изхвърлят през вратата направо. Сега и тази продавачка. 

„Само ако мама и татко бяха живи“ помисли си тя и очите й се напълниха със сълзи. „Дори ако баба беше жива, никога нямаше да ми се случи нещо такова... “

Не й се искаше да се върне в празната мизерна стаичка, където живееше в момента. Там така и така не беше останало нищо от предишния й живот. А някога, много отдавна, беше най-любимата дъщеричка и имаше всичко като нормалните хора. А после? Нещастие. Инцидент. Малшанс. 

Родителите й бяха починали при инцидент във влака преди десет години и освен една възрастна баба, не й беше останал никой друг на света. А само за година, Елица беше загубила и нея. На погребението хората клатеха глави, че старата не е могла да прежали скъпите си рожби и жалеха единайсетгодишното момиче, което беше останало без никого на тоя свят. 

Жилището на баба й било ипотекирано, макар че по онова време Елица изобщо не знаеше какво значи тази дума. Банката пък нямаше как да си вземе парите от едно дете, така че взеха онова, което можеха, за да погасят кредита – и детето остана на милостта на роднини и далечни познати. Така живя при едни чичо и леля за няколко месеца, после при други братовчеди за още няколко. Навсякъде се чувстваше чужда и навсякъде първо бяха мили. Гледаха да не тормозят детето, останало само на света. После, колкото повече време се застояваше, толкова по-злобни ставаха и хората, и децата им. 

Така Елица изкара две години и половина, когато най-накрая успя да се премести в София и заживя в общежитието към английската гимназия. Не беше кой знае какво, но там поне никой не я гонеше. С разрешението и ходатайството на някои учители, дори успяваше да припечели някой лев – раздаваше флаери, чистеше коридорите, помагаше в стола, каквото й дадат. Но когато стана на 19 и училището свърши, свърши и безплатната квартира и сигурността. 

Другите се радваха на красивите си дрехи на абитуриентския бал, Елица се чудеше как ще изкара до края на месеца. Дрехите й бяха подарък от учителите, но колкото и да се опитваха да направят, не можеха да променят факта, че една седмица след бала, на Елица й беше наредено да освободи стаята си, за да се настанят нови деца. 

Така се беше оказала сама в чужд град, без пари и квартира. Лятото успя да поживее у учители и съученици, но след седмица-две, започваше да вижда същите криви погледи и да чува отсечените отговори, толкова познати от детството. Затова бързаше да напусне дома, където я бяха приели по милост. Срам я беше, че трябва едва ли не да проси и не спираше да си търси работа. Но кой би наел момиче на деветнайсет без опит в някаква добра сфера за пари. За стажове я търсеха, но те не се плащаха. А тя нямаше как да яде въздух и да живее на улицата три-четири месеца до края на стажа и да се надява, че ще получи работата. С липсата й на умения пък, никой не я искаше за платена позиция. Беше се опитала да кандидатства за секретарка, рецепционистка, какво ли не. Навсякъде търсеха по-възрастни и по-красиви от нея. Английският пък беше само началото на списъка с изисквания, който започваше с един куп дипломи, които нямаше. Отличната й диплома от гимназията и невероятните оценки от матурите биха й послужили да кандидатства в университета, поне така й беше казала едната от учителките й. Обаче в момента Елица не виждаше как ще си плати наема за месеца, камо ли да намира пари за такси в университета, учебници и други подобни. 

Тя се затътри покрай сергиите на Женския пазар, сподиряна от навъсените погледи на продавачите. Според тях им гонеше клиентите. Някои даже й подвикваха да не се навърта наоколо. Момичето гледаше да върви бързо и да гледа само в краката си, докато се махне от това ужасно място. 

Не можеше да разбере защо вечно на нея й се случват глупости. Дори работата й беше на пръв поглед нещо хубаво, а всъщност крачка назад без изход. Една съученичка й помогна най-сетне да си намери работа в един голям хотел в края на идеалния център на София. Клиентелата беше отбрана, все богати хора, а мястото беше хубаво. Отново беше чистачка, нищо невероятно, но поне й даваха някакви пари. За съжаление обаче, не можеше да живее в хотела, както би станало ако работи на морето и всеки месец се налагаше да избира – или храна и наем, или наем и подмяна на някоя дреха. Почти две трети от гардероба й се състоеше от подарени и подносени вече дрехи. Даваха й ги съученички, учителки, познати, сега и колежките, които не пропускаха да я погледнат отвисоко. Нямаше избор, макар и да не й харесваше да няма никога нищо свое. Почти всеки път досега беше избирала да има какво да сложи на масата и да плати наема, но вече беше ноември, а палтото с което ходеше, отдавна беше с разпран хастар и пропускаше вода. И как не, като й го беше подарила учителката по химия в девети клас. Обувките също наскоро се оказаха с пропукани подметки и обущарят просто й каза да си купи нови. Смяната на подметките, спомер него, би струвала почти колкото едни нови обувки. 

Така че този месец Елица избра да си купи палто и обувки. Нямаше начин да продължи да ходи с това, което имаше в студа. Да не говорим, че управителят я привика един ден и й каза, да не се вясва повече ако ще е облечена като клошарка. Тъй че въпросът беше решен и сега имаше ново червено палто и чифт здрави обувки. Обаче за наема и храна за месеца не остана почти нищо. Щеше да изкара някак на солети и айрян цял месец, нямаше да е за първи път, а с хазяина щеше да се разбере. Обаче точно тогава на гости й дойдоха съученички и парите неусетно свършиха. 

Обаче сега имаше три седмици до края на месеца и пет лева в джоба, които някак трябваше да й стигнат. Момичето продължи да върви по улицата и да обмисля какво може да направи. Парите нямаше да й стигнат, това беше сигурно. Поне не задълго. Не знаеше вече от кого да вземе назаем, защото беше задлъжняла вече на почти всички останали в екипа. И на охранителите, и на другите чистачки, и на камериерките вече дължеше сума пари. В кухнята вече не я пускаха по изрично нареждане на главния готвач, защото колкото пъти влезеше, толкова пъти й сипваха, а от това страдаше оборота с поне порцион-два. Поне това й беше казал един от миячите, който от време на време й помагаше да намери храна извън осигуреното от фирмата. 

Единствената й надежда беше да получи по-добра работа. Беше в хотела вече три месеца и се надяваше да й гласуват достатъчно доверие, че поне да може и да вечеря там. Това й се полагаше само и единствено, когато беше нощна смяна, но ако станеше старша чистачка или я повишаха в камериерка, би имала шанс за нещо по-добро. Освен това, камериерките получаваха бакшиши от гостите. На нея никой нищо не й даваше над заплатата за това, че е измила стълбите или фоайето добре и управителят бързаше да я изгони да се скрие от гостите всеки път, щом му се мернеше пред очите. Храната за смяната, естествено, трябваше също да си носи сама. 

През годините беше станала майсторка в приготвянето на картофи и лук в най-различни вариации, чисто и просто защото бяха най-евтините продукти на пазара. Обаче в тая есенна вечер установи, че й е писнало да яде само това. Правеше го от години.  

Сега тя се влачеше по пустите улици към хотела и се надяваше да намери нещо в стаята за почивка. Там всеки носеше, каквото си беше приготвил за обяд и винаги оставаше по нещо. Освен това, никой не я гледаше на кръв, ако помоли за храна така – за разлика от готвачите в кухнята, чиито продукти бяха под бройка и скъпи, както й бяха набили в главата трите привиквания при главния готвач. Тук всяко зарязано ядене беше проблем и никой не искаше да си го връща вкъщи. 

Минувачите ставаха все по-редки, а и застудяваше, така че Елица си помисли с ирония, че и да иска да си остане у дома, няма да й е много по-приятно, отколкото да търпи камериерките на смяна. В квартирата нямаше парно, така че беше решила да прекара вечерта в стаичката за почивка на персонала в хотела. Така че се затътри по Мария Луиза и гледаше да не стъпва в локвите. Обувките й щяха да са й благодарни. Ръмеше ситен дъждец и подухваше вятър, който правеше прехода още по-неприятен. 

Отне й два часа пеша – нямаше карта за транспорта и гледаше да не се качва, за да не я глобят – да стигне от пазара, до хотела. Иначе, близо до хотела имаше и автобусна спирка, и метро, но какво да се прави – сиромашия. Закани се от следващата заплата да си купи карта за градски транспорт поне за месец 

На вратата, охраната само й кимна и тя побърза да се скрие в асансьора за персонала. Стаята на персонала беше в подземието, сбутана между кухнята и пералното помещение, където нямаше да пречи на никого. От кухнята се носеше миризма на печено месо, както обикновено за вечеря, но Елица само преглътна и побърза да се скрие в стаичката на персонала. Главният готвач изрично я беше предупредил, че намери ли я още веднъж в своето царство неканена, ще я изхвърли. Всички знаеха, че е гъст с шефа на фирмата, която осигуряваше чистачки в хотела, така че Елица реши да не рискува. 

Вътре в стаята я посрещнаха три чифта гримирани очи и три чифта оскубани вежди се вдигнаха въпросително нагоре. Елица въздъхна, късметът й днес изобщо не беше с нея. Ана, Роза и Мила бяха три приятелки от крайните квартали на София, които също като нея заработваха пари. За разлика от нея обаче, те гледаха на положението си ка камериерки като на ново стъпало в социалната стълбица, така че не пропускаха случай да я унижат. 

- Ооо, Пепеляшка е дошла! – проточи Роза и кръстоса крак върху крак. 

- Нали не си на смяна? – обади се и Ана, най-милата от трите. 

- Остави я, мазни се на шефа – отговори Мила с нетърпящ възражение тон и не откъсна поглед от телефона си, по който не спираше да пише нещо. 

Елица застана на вратата като наказана. Точно от тях нямаше да проси храна, това поне беше сигурно. Огледа ги отново – бяха бедни, не много по-добре от нея. Обаче имаха две неща, които тя нямаше – истински дом и семейство. 

- Ей, Пепеляшке, глуха ли си? 

Роза стана и я изблъска, за да мине. 

- Алоу, какво си застанала като пън насред стаята! Мръдни малко! – подхвърли тя през рамо, а другите две се изкикотиха. 

Елица ги погледна тъжно и изхвръкна от стаята. Беше гладна и нямаше къде да отиде, но навсякъде другаде щеше да е по-добре от при тези трите. Погледна към кухнята и дори отиде до вратата. През кръглото прозорче се виждаше как готвачите и техните помощници се щурат насам-натам в подготовка за вечерята. Минаваше седем вечерта, гостите скоро щяха да се настанят по масите в ресторанта на предпоследния етаж. И тук нямаше място. 

В квартирата пък щеше да я чака намръщения хазяин, задето вече втора седмица го мотае с наема. Там също не беше желана. В един момент Елица си помисли, че никъде не е желана и на никого не е нужна. Родителите й я обичаха, баба й я баше обичала. Учителите й също я бяха обичали. Обаче родителите й ги нямаше, а за учителите щеше да остане може би някакъв спомен. 

Момичето само не разбра как се оказа на покрива на хотела. Оказа се, че там също има тераси и врати на апартаменти. Никога преди не беше идвала тук. Дори не знаеше, че съществуват. Камериерките обикновено шепнешком обясняваха за последния етаж, където има огромни апартаменти с гледка за най-богатите. Елица обаче беше твърде ниско в йерархията на хотелския свят, за да й кажат какви са тия хора и как изглеждат техните стаи. 

През всички апартаменти имаше обща огромна тераса, вероятно защо красивата гледка щеше да се накъса ако разделят пространството. Момичето се огледа – нито един прозорец не светеше. За момент дори й мина през ума да влезе в някоя от стаите и да прекара нощта там. Обаче универсален ключ имаха камериерките, а и нещо й подсказваше, че тези стаи не се отварят с него. 

На покрива духаше вятър и Елица се уви по-плътно в палтото си. София лежеше в краката й, ако се вгледаше, виждаше кубетата на Александър Невски, осветената сграда на Университета, Народната библиотека. Тя започна да върви покрай парапета и да гледа светлините на града. Чуждият град, който беше станал нейна мащеха по неволя. На кого ли беше нужна тук? За какво? Да работи като чистачка още двайсет години, да живее в мизерната квартира и когато ставите започнат да я болят да отиде да проси на гарата? 

Тя се спря на едно място и се загледа в града. Не, София й беше чужд град. Макар че дори и родният й град й беше също толкова чужд, когато го напусна. Никой никъде не я чакаше. Момичето погледна надолу. Какво ли щеше да стане ако падне? Сигурно щяха да разберат чак сутринта, когато идват поръчките на ресторанта, защото долу се виждаше светлината на входа за доставки. Елица без усилие се промуши между пръчките на парапета и застана на бетонния ръб от другата му страна. Хвана се с две ръце за парапета и се облегна на него. 

На кого ли беше нужна? Дали някой изобщо щеше да плаче ако нея вече я няма. Хазяинът й, може би, защото няма да има от кого да си вземе парите. Учителките й, вероятно. Съучениците й – едва ли. Те отдавна бяха зад граница, учеха в престижни университети, а тя? Миеше подовете и стълбищните площадки и по цял ден зяпаше обувките на хората. Беше жалка, много жалка! 

Тя се пусна с една ръка и я протегна пред себе си. София беше в краката й – само днес и само сега, градът който беше направил от нея чистачка, все едно й намигаше. Усещането беше странно, все едно още малко и ще литне. А защо не? Тя пусна и другата си ръка и ги размаха над главата си. Дори не й беше студено в момента. Още една крачка и край! Нямаше да има повече подове за миене, нямаше да търпи подаянията на околните. Нямаше смисъл да се бори. 

Като насън Елица протегна десния си крак напред. Баба й едно време казваше, че в новото трябва винаги с десния крак да се влиза. Незнайно защо тази мисъл й мина през главата. Оставаше й само малко да се наведе напред и да полети. А после... после нямаше значение. Тя се наведе леко напред, но недостатъчно, за да полети. Още мъничко...

Да момент увисна напред, после някой със сила я дръпна назад. 

- Пияна ли си?