Showing posts with label БистраДращи. Show all posts
Showing posts with label БистраДращи. Show all posts

Tuesday, 24 May 2022

Честит 24-ти май!

🇧🇬🇧🇬🇧🇬
Честит 24-ти май! 

Кирилицата е едно от нещата, с които България трябва да се гордее. Винаги натъртвам, че е измислена в България и оттук, заедно с църковните книги, обикаля славянския свят. 

На всички, с отношение към образованието, културата и езика, честит празник! 

На снимката - старото школо, Трявна.

🇬🇧🇬🇧🇬🇧
Today Bulgaria celebrates the day of the Cyrillic alphabet and Slavic culture. 

The picture: the "old school" in Tryavna, Bulgaria.

More interesting facts:

The Cyrillic alphabet was invented in 9th century Bulgaria. It is originally created in Bulgaria (no matter what your dictionary says). I need to say it twice because I've heard all kinds of nonsense. 

Cyril and Methodius invented the Glagolitic alphabet. It was not meant for Bulgaria but for Great Moravia in Central Europe. The Cyrillic alphabet was created by St. Clement of Ohrid and he named it after his favorite mentor, Apostle Cyril. It is much easier to write :)

Constantine-Cyril the Philosopher as was the whole name of Apostle Cyril was a respected teacher at the Magnaura school (a.k.a. the most prestigeous university in this part of the Medieval world) in Constantinople before he started creating the Glagolitic alphabet.

Cyril and Methodius were declared patron saints of Europe in 1980.

So, we can say that this day is the time when we commemorate not only the people who created the alphabet but also culture, literature and anyone involved in it :)

Thursday, 3 March 2022

Три мита за трети март


(*един научно-популярен разказ)

Днес е национален празник. В другите държави това би означавало флагът да краси всяка стена, пилон или прозорец, хората да празнуват наистина, да посещават исторически места, да се чувстват част от едно общо цяло и да са горди с историята си. Може би примерът не е най-добрият, но вижте ги американците – за тях четвърти юли е религия. Чакат го със седмици, планират, канят приятели. После „три дни яли, пили и се веселили“. Същото правят французите за деня на падането на Бастилията. За руснаците няма да говоря, защото там от първи до 10-12 май никой нищо не помни, защото всичките тия дни се сливат в едно безкрайно печене на шишчета с гарнитура от алкохолни изпарения.  

Националният празник е време за обединение, за да се сетим, че сме единни и както веднъж сме се преборили за нещо (свобода, независимост, каквото и да обозначава датата), така можем да се преборим и в бъдеще, ако се наложи. Поне така е в останалите държави. 

Ние сме някакъв куриоз. Първо, националният ни празник, първият в календара след нова година, е повод не за всенародно веселие и обединение, а всенародно плюене кой какъв е. Вместо да празнуваме, почваме да дебнем какво ще направи противниковият лагер и щателно да го оплюем. Не се чувстваме единни, а точно обратното. Не се и радваме на самия празник, защото „са ни подарили свободата“ и „се кланяме на нов поробител“. 

Всяка година игнорирам подобни глупости, обаче тази просто нещо ме тресна по главата и реших, че май е крайно време да обясня защо смятам, че трети март трябва да си остане национален празник и да ни обединява. Само че преди да стигнем до там, нека ви развенчая няколко много популярни мита, които и двата лагера използват. 

Първият мит е сигурно толкова стар, колкото и празника.

Мит 1 – Руският император е пуснал сълза и изведнъж е решил да похарчи няколко милиона златни франка/рубли/каквато там стабилна валута е имал за да освободи „бедните братя славяни“. 

Толкова бил трогнат, човекът, че сърце не му дало да стои отстрани, докато ние се борим сами за свободата си. щото сме православни, братя по език у култура и тъй нататък. 

Дрън-дрън, драги дами и господа. 

Нито една война не се основава само и единствено на емоционални решения. Дори Троянската война, която уж започнала заради Хубавата Елена, има много по-елементарно обяснение. Троя държи ключа към Азия по онова време и има безценни търговски връзки, както и желязна руда. Така че войната не е била за една шавлива фуста, а за кинти. Съжалявам ако развенчавам нечии романтични представи. Ама се отплеснах леко.

Обратно в лето Господне 1877-мо, когато руският император Александър II решава да „освободи“ България. Нямам представа какви са били истинските сантименти на човека. Може наистина да е имал жалостиво сърце, знам ли. Обаче основните мотиви за започване на войната са малко по-прозаични. Не е защото „запорожци са писали писмо на султана“, а защото Русия е чакала вече две десетилетия да си го върне на Османската империя за поражението от Кримската война. Доста позорно поражение, не без асистенцията на западните Велики сили, между другото. Така че ние сме просто повод Руската империя да го натакова на Османската империя. Ако територията бъде завладяна, толкова по-добре, ще се разшири Русия на едно по-приятничко, плодородничко и близичко до Босфора (в идеалния случай с него в рамките си) местенце. Колкото и да плюем България, откъм климат, биоразнообразие и плодородие, сме изтеглили шестица от тотото, дори по европейските стандарти.

Така че, да оставим настрана сантиментите и да не обожествяваме имперската политика на Русия от 19ти век. 

Което ни води до втория мит, този път любим на другия лагер.

Мит 2 – Свободата ни е подарена, ние сме смотаняци, които нищо не са постигнали и затова няма грам смисъл да празнуваме нещо, което няма общо с нас. Това един вид е предателство спрямо самите нас.

Я абер найн, майне дамен унд херен!

(*“да, ама не, дами и господа“ на немски)

Не можем да отречем очевидното – Русия към оня момент е имала в пъти повече ресурси от нас самите, както и уредената подкрепа (под формата на съглашения за ненамеса в конфликта) на останалите Велики сили. Само че тук руснаците са си правели малко по-различни сметки. За любопитните ще вметна, че части от България са освободени още по време на Кримската война, но по редица причини и мръсни задкулисни сделчици, сме оставени вън от играта. 

Тогава Румъния успява да получи автономия, ние – не, независимо че също сме помагали във военните действия също колкото румънците – точно с надеждата, за благодарност, да получим свобода, да докажем че сме достойни за нея. Защо е предмет на друг разговор, но да го кажем накратко – към оня момент на Великите сили им е изнасяло да имат буфер между себе си и Османската империя и този буфер не сме били ние. Сложно е, мърляво е, точно като в наши дни. 

Когато влиза във война през 1877-ма, сметки за „освобождаване“ на някого няма (ако не ми вярвате, поровете се малко, има доста нелицеприятни факти). Само че Великите сили са си направили сметката без кръчмаря. Или по-скоро без Еузебио и съдията (*футболист е това, вижте в Гугъл, историята е забавна)

Българите се самоорганизират и решават, че ето този път вече ще надминат себе си и наистина ще извоюват свободата си. Тук вече започват дюдюкания, че нищо не сме направили, защото ... (*попълнете празното пространство). 

Само че историята е малко по-различна. Когато руското командване прави стратегическата грешка (*аха, правилно ме чухте, ГРЕШКА!) да обсади Плевен и да остави тила си открит откъм старопланинските проходи, задникът на всички провалили се генерали забърсват българите. Да, да, българите, точно така. Без една много навременна намеса, цялата война от 1877-78 е щяла да се провали с гръм и трясък. Кои са тия българи? Знаете ги кои са - българските опълченци са това, ония от одата на Вазов. 

От другата страна на Стара планина е бил „Сюлейман безумний“, който също е направил тактическата грешка да тръгне да минава през един от най-неудобните старопланински проходи, само и само да погне „гяурите“. Само че на пътя му стоят шепа крайно мотивирани опълченци.

Генерал Радецки, който пристига „с гръм“, всъщност просто внася достатъчно смут във вече разстроените османски редици, че да реши битката в наша полза. Това обаче не се е случило, защото хората на Радецки изобщо не са били равни по брой на ордите на Сюлейман паша. Напротив – ставало е дума за шепа хора, дошли „по двама на кон“. Само че в този случай е била важна психоатаката.

На мобилизирания башибозук от другата страна, който няколко дни се е изправял лице в лице с дяволи, които искат да го видят мъртъв, че и в жегата само това му е трябвало, за да си намери повод да се изпари яко дим. За какво да си развалят рахата, като могат да се върнат и да си пият спокойно кайвето? Мълвата, че идва многобройна руска армия да ги изколи просто им дава нужното ускорение. 

Само че нека не се лъжем, ако опълченците на Шипка не бяха издържали тия три дни, днес с вас нямаше вероятно да си говорим изобщо за датата трети март. Това е една от причините и да се ходи именно на Шипка на тая дата и изобщо. Защото реално тази битка спасява руснаците от второ, доста по-позорно поражение, като онова от Кримската война. Нека не се лъжем, ако Сюлейман паша беше успял да свали обсадата на Плевен и да помогне на Осман паша, шансът „военната авантюра“ на Балканите да продължи дълго е бил около нулата. И тогава, и сега, държавите нямат навика да наливат пари в губещи операции. 

Това ни води до следващия мит, който направо ми отвява главата. 

Мит 3 – това е празник за почитане на новия ни поробител, не на нашето освобождение и затова няма смисъл да се празнува. 

Това е толкова сбъркано, че даже не съм сигурна откъде да започна...

Войната от 1877-78 година остава в българската история като „Руско-Турска Освободителна война“, само че като начало, в състава на руската армия, далеч не е имало само руснаци. В състава на Руската империя и тогава, както днес в Руската Федерация, е пълно с други народи, които ползват колективното название, но далеч не са еднакви като култура и като език. В тази война обаче е имало и много други държави-съюзници, които нашата история много удобно смита под килима, когато й изнася и вее като знаме, когато реши, че може да има полза.

Всъщност, доста голяма част от действията в Северна България, включително обсадата на Плевен, са изнесени на гърба не на руснаците, а на техните съюзници във войната – румънците и финландците. Хората на крал Карол (*един от най-тачените румънски крале в цялата Румънска история изобщо, между другото) и финландците оставят бая кости по нашите земи, но някак много удобно ги пропускаме, а не бива. Ако ходите в Плевен, има мавзолей (паметник-костница), посетете го. Панорамата в Плевен също е хубаво да видите, екскурзоводите душа дават да ви разкажат разни интересни неща (ама няма да ви развалям изненадата, че да ги кажа тук). 

Следващото сбъркано в горното твърдение е в идеята за това, че се „кланяме на поробителя“. Това е плод на доста странно смесване на исторически реалности, което пък е довело до създаване на колективен образ на нещо, което всъщност го няма. Кое го няма ли? Няма единен образ на Русия. Шантаво, а?

Нека да се изясним – царска Русия няма абсолютно нищо общо с СССР на Сталин и няма как да сравняваме двете „освобождения“. Войниците и техните командири от 1878 година нямат нищо общо с ония другари, които са си бършели подметките с чаршафите на леглата в къщите, където са били разквартирувани по време на „Великая Отечественая“ (*не преувеличавам, това са разкази на дядо ми, който е бил малко дете към оня момент). Единственото, което обединява двете лица на Русия – от 1878 и от 1944 година – е общата им геополитическа цел да сложат ръка на проливите. Това, че ние се намираме и упорито стоим на пътя към тия проливи, е просто случайност. 

Като говорим за „освобождение“, дори не бих нарекла събитията от 1944 година „освобождение“ от каквото и да е, по-скоро преврат. Ако трябва да мислим коя дата не бива никога да се празнува, то бих гласувала с две ръце за девети септември. Защо точно е тема на друг разговор. 

Царска Русия може и да е имала планове да ни направи „дунайска губерния“, но си е направила сметките без кръчмаря – сиреч, останалите големи играчи, които налагат „вето“ на Санстефанска България. Така се пръква автономното Княжество България – просто на останалите Велики сили хич не им харесва хем да сме голяма самостоятелна държава, хем да сме независими. Русия, твърде изтощена от войната, пуска сълза за смелите българи и подписва договора с кръвта на загиналите си войници.

Така пише в учебниците, само че онова, което се премълчава е, че руските пратеници в Берлин са били също толкова съгласни България да бъде разделена, колкото и представителите на останалите Велики сили. Чисто и просто една слаба България е цяла бъде много по-лесна и удобна за използване. 

Геополитика, пичове. Гадно и мръсно нещо. А това, че три четвърти от българското население после ще яде калая, на конференцията в Берлин никога не ги е интересувало. 

Ако при Сан Стефано България се ражда, то в Берлин едва не я убиват. Не си правете илюзии, че на онази конференция на някого му е пукало за нещо различно от собствените му интереси.

Само че откъде, по дяволите, стигаме до концепцията „тоя празник не е наш“? При положение че това е първата дата от ПЕТСТОТИН години, когато България се появява на картата на света, ние се свиваме срамежливо, махаме с ръка и мънкаме „ама то не сме ние, то Русия, нали, ние не заслужаваме“. 

Чудила съм се известно време по въпроса и единственото ми обяснение е – съветските другари. Чисто и просто след 1944 година има много настоятелна и системна пропаганда в тая насока. Да не си вирим носа много-много и да правим „слуш“. Колкото повече ни обясняват, че сме смотани, некадърни и изобщо тука по милост, толкова по-кротки и покорни ще сме. 

Преди да скочите, замислете се как действат насилниците? Всяко едно домашно насилие, преди да прерастне в използване на партньора за боксова круша, започва със системен психически тормоз, който цели да направи жертвата покорна и да й внуши, че всичко, което й се случва, тя си го е изпросила сама. Просто в нашия случай психическият тормоз е бил от друга държава с цел упражняване на контрол и смачкване на националната гордост и самосъзнание.

Явно сме били много послушни, защото това така ни се е набило в главите, че вместо да празнуваме освобождението си, това че сме се появили на картата, ние роним сълзи и се умиляваме кой се бил застъпил за нас. Другата крайност е просто да махнем с ръка и да кажем, че кво толкова, празникът не е наш, две държави са водили война и ние сме се появили ей така, между другото.

Не така, хора, не така! 

Та, защо трябва да празнуваме трети март и за какво ни е нужен тоя празник изобщо?

Загиналите в оная война, без значение дали са били руснаци, румънци, финландци или български опълченци, заслужават уважение и поклон от идните поколения. Дължим страшно много на ония, оставили костите си по време на войната от 1877-78 и няма друг ден, когато да почетем именно тях. Да, имаме си шести май, но това е празник на всички военни колективно, имаме си празнествата всяка година през лятото, когато са се водили истинските боеве. Обаче нека сме честни, празненствата през лятото са по-скоро локален феномен, а на шести май нещата се размиват. 

Тази дата маркира появяването на България на картата и ние сме си я заслужили. Много повече, отколкото американците са заслужили своя четвърти юли. За любопитните, датата с която американците оревават орталъка колко са велики се е родила по доста прозаичен (и далеч не толкова героичен) начин. Просто една група „сепаратисти“ се възползва от психичноболния английски крал и управленческия хаос в метрополията, за да напише манифест тип „заешка критика“, с който да заяви, че повече няма да плащат данъци. След това месеци наред им треперят мартинките да не би пък Англия да не прати кораби и да срита революционните им задници. 

Ние, за разлика от тях, сме проляли доста повече кръв, както по време на войната от 1877-78, така и след нея. Заслужили сме си свободата. 

Затова е ненормално, даже абсурдно, навръх националния си празник, ние да се свиваме и да твърдим, че свободата ни е дадена даром. Още повече да твърдим, че този празник е празник на Русия. Ходете го кажете това на наследниците на опълченците, няма много да ви се зарадват. 

Този празник е именно на всички ония българи от онова време, които са дали живота си, за да ни има на картата. Днес е моментът, когато трябва да им кажем „благодаря“ и дори и да не отидем до Шипка да оставим цветя, поне да си помислим, че някога, преди почти век и половина, е имало едно нещо, което ни е успяло да ни обедини. 

Честит трети март! 

Wednesday, 26 May 2021

Първото ми интервю като писател

Първото ми интервю като писател. На английски, за да стигне до повече хора.

My first interview as an author 🥳 Special thanks to Lee Justice Hall for the opportunity. It has been amazing experience. Video below: 

https://youtu.be/FATZoFpSJPY 

What's in it? In Lee's own words: 

Bistra shares her inspirations and gives us a look inside the mind of a writer.  She is also a photographer.  So, she sees the connection that flows throw everyone who is in tune with his/her creative self.

If you know any poets or writers who may want to share some of their work, feel free to send them my email and this scheduler.

Email: doyourlifejustice@gmail.com

Interview scheduler:  ***Please write “PPP” beside your name, when scheduling***
https://www.supersaas.com/schedule/Do...

Once you’ve scheduled an interview, send me an email and I will set up the zoom meeting.  

Please, wear headphones for the interview, to minimize the feedback from the microphone.
#podcast #poetry #prosepoetrypitstop #writerinterview


Monday, 12 April 2021

СУБИНТЕГРАЛ 18.5 – ПРОМЕНЛИВА БЕТА

- Къде съм?

Не последва отговор. Около мен всичко беше бяло, все едно срещу ми светеха стотици прожектори. Закрих очите си с ръка преди светлината да е изгорила очите ми и седнах. Накъдето и да се обърнех, ме обгръщаше същата светлина. Без някъде светлината да се променя по какъвто и да е начин. Мястото нямаше нито начало, нито край. 

- Няма ли да загасите тия лампи най-сетне? – попитах и присвих очи. 

Ярко бялото започваше да ме дразни и се изкушавах да ги затворя. Обаче ме беше страх какво може да стане тогава. 

- Грешен въпрос, първородна!

Гласът кънтеше в помещението. Огледах се, но освен заслепяващото бяло около себе си, не виждах нищо друго. Никого. Гласът беше странен, изкривен и не-човешки. Като от компютър, но не съвсем. Каква „първородна“? Вярно, имах двама по-малки братя, но едва ли ставаше дума за нещо подобно.

- А какъв е правилният въпрос? - попитах, в опит да играя по свирката на гласа.

- Защо си тук, първородна?

- И защо съм тук? - повторих и разперих ръце встрани. - Къде съм изобщо? Кой си ти?

Гласът не побърза да отговори. Възползвах се от момента и се опитах да намеря някаква пролука. Станах и отидох до края на помещението – колкото и да беше голямо, все трябваше да има край някъде. Вървях напред в светлината с протегнати ръце, като слепец, който вижда едновременно всичко и нищо. Не след дълго попаднах на стена и започнах да вървя покрай нея. Търсех. Врата, прозорец, дупка за камера, каквото и да е. Нищо. Където и да се намирах, това беше гладко помещение, без ъгли, прозорци, без дори граница между стени, под и таван. Все едно се намират в гигантски балон.

- Тук си, защото така трябва - изскърца гласът накрая.

- А защо трябва да съм тук?

- За да умреш!

Нямах време да осъзная ставащото, защото зрението ми се замъгли. Помислих си, че нещо ми е влязло в окото и разтърках очи, но не. Светлината ставаше все по-мътна и по-мътна, докато белият пушек не изпълни цялото пространство около мен. Стана по-тъмно, но и по-задушно и тясно, все едно се опитвах да вървя през дълбок сняг. Опитах се да вдишам дълбоко, но не се получаваше. Все едно пушекът изсмукваше въздуха от стаята. Странните изпарения започнаха да дразнят очите ми и се опитах да се измъкна от облака. Заотстъпвах назад, докато гърбът ми не се опря в стената. Беше гладка, като тапицирана със сатен, но твърда. Започнах да се плъзгам по нея, в опит да открия някаква пролука. Щом като това нещо беше влязло тук, трябваше да има как и да излезе, нали? Трябваше да има вентилация тук!

Колкото повече се движех, толкова по-размазано виждах. Вече имах чувството, че някой е плиснал мляко в очите ми. Сълзите не спираха да текат от няколко минути, защото имах чувството, че очите ми горяха. При всяко вдишване, в гърдите ми се образуваше ново мехурче киселина и скоро започнах да се давя. Още една крачка, после още една. Нищо. После още нищо. Отпуснах се на колене и закрих носа и устата си с ръба на тениската. Не помогна задълго. Вече не виждах нищо, така че стиснах очи, в последен опит да се противопоставя на болката. Отново не помогна, така че просто се свих на кълбо и си пожелах всичко това да свърши по-скоро...

**********************

Когато отново отворих очи, все още лежах свита на кълбо в единия край на помещението. Примигнах няколко пъти, за да се убедя, че не сънувам. Отворени очи - светло, затворени очи - тъмно. Не, не беше сън. Ако сънувах, или бях мъртва, нямаше да виждам различно, когато си затворя очите. Нали? Подпрях се на лакът и се облегнах на стената.

- Що за психопат си ти? - попитах под нос, но не се надявах някой да ме чуе. 

После се сетих. Който и да ме държеше тук, почти ме беше задушил с нещо. Говореше ми през кой знае каква уредба и сигурно ме виждаше. Бях затворена в нещо без врати, прозорци или ъгли, все едно са ме спуснали на дъното на гигантска тръба с прожектори във всички посоки. Защо трябваше да мърморя?

- Що за психопат си ти? - извиках и придърпах колене под брадичката си. Така се чувствах някак си по-сигурна.

- Всичко е описано в изчисленията - отговори ми същият кънтящ глас от по-рано.

Нямах време да попитам какво, защото отговорът ме удари като юмрук в корема:

- Ти трябва да умреш!

Преди да се осъзная, чух писък. Аз ли бях? Опомних се на крака, със стиснати юмруци.

- Добре тогава, обаче няма да си отида без да съм се продала кожата скъпо!

Чух изпращяване. Дали не се смееше? В главата ми се блъскаше въпросът „защо аз“, но преди да започна да се жалвам, исках да разбера как мога да избягам от тук. Или ако не мога да избягам и той или каквото беше там, се опиташе да ме убие, исках да го завлека със себе си в отвъдното. Огледах дрехите си за оръжие, но този път бях излязла по дънки и тениска. Връзките на обувките ми биха помогнали ако се опитах да задуша някого, обаче мразех да се оплитам в тях, така че нямах връзки. Може би ако свалях тениската, бих могла да използвам нея със същата цел. Обаче затова някой трябваше да слезе при мен.

- Не ми е нужно да използвам вашите примитивни методи, първородна, за да ги умъртвя. Сама се убеди в ефективността на ЗЕМОЛАН 2.4 бета.

- Не ми пука какво е това! - викнах аз. - Що за човек, не що за изрод си ти?!

- Не съм човек - отговори гласът.

После чух изпращяване. Помещението отново се напълни с пушек. Вече знаех какво следва, така че не си губих времето с търсене на изход. Такъв нямаше. Затова се свих на кълбо и придърпах ръба на тениската над носа си. Този път нямаше болка, само пронизваща тишина.

****************

Времето минаваше бавно в ослепително белия ми затвор. Не знаех колко време съм тук, но белият пушек се появяваше, аз изпадах в безсъзнание, от време на време гласът говореше с мен, но на практика си оставах затворена. На няколко пъти се събудих със сърбеж в ръката и виждах, че имам дупки във вените, все едно са ми включвали система. Значи някой все пак влизаше тук. Обаче колкото и да се борех със заспиването, което предизвикваше пушекът, не можех да се противопоставя на пушека. 

Отне ми дни – или поне няколко заспивания – да осъзная, че може би наистина ще умра тук. Тогава се осмелих да попитам:

- Защо искаш да умра? Какво съм ти направила аз? 

Дочух познатото изпращяване, значи ме гледаше. 

- А какво бяха направили милиони от моя вид? Какво бяха направили на твоите потомци, първородна? 

- Твоя вид? – повторих тъпо аз и започнах да прехвърлям на ум всички терористични групировки, за които бях чувала по новините и съжалих, че не бях внимавала повече в часовете по световна история. 

- Точно така – отговори ми гласът. – Моят вид, който твоят безпощадно изтреби, със същия този газ. Един по един ни задушаваха. После цели планети, после цялата ни система. 

Отстъпих назад в светлия си затвор. Гласът може и да идваше някъде над мен и да кънтеше наоколо, но за това време се бях научила да разпознавам дори леки нюанси в интонацията. В момента ми звучеше горчиво и раздразнено и не исках да имам нищо общо с него. Затова заотстъпвах, докато гърбът ми не се опря в гладката стена.

- За какви планети говориш? Да не си побъркан? 

- Задаваш грешни въпроси, първородна! 

- Ами кажи ми кои са правилните, мамка му! 

Вече не знаех дали искам да живея. Ако този психопат смяташе да ме държи затворена тук до края на живота ми, бързата смърт беше за предпочитане. Не получих отговор, така че продължих с въпросите:

- Не искаш ли да знаеш как се казвам? Аз също имам семейство и родители!

- Това няма никакво значение - сухо отбеляза гласът.

- Тогава какво има значение за теб? - попитах и погледнах нагоре. - Какво искаш от мен?

- Не е важно какво искам, а какво трябва да се случи. 

- И какво трябва да се случи? – попитах, но вече бях почти сигурна какъв ще бъде отговорът.

- Ти трябва да умреш! 

Преди да успея да кажа, че ми е писнало да слушам тая мантра, помещението се напълни с пушек и всичко потъна в мрак. 

******************************

- Дори осъдените на смърт имат право на последно желание – казах следващият път, когато дойдох в съзнание.

Бях мислила върху това още в самото начало, но не смеех да си призная, че това може да се случи на мен. След като това нещо, каквото и да беше, ми беше повторило сто пъти, че трябва да умра – всичките ни разговори завършваха по този начин – вече започвах да осъзнавам, че може би нямам избор. Обаче исках да знам защо ще умирам. 

- Не споделяме тези примитивни вярвания, но този път ще направим изключение – отговори гласът. – Какво искаш? 

- Да разбера защо съм тук! Какво искате от мен, освен да умра, това го разбрах. Обаче защо трябва да умирам изобщо? Аз съм на шестнайсет, по дяволите! – усетих как сълзи се стичат по страните ми. 

Не беше честно! Чух изщракване от другата страна и се озърнах. Не, не отваряха врата. Така и не бях разбрала дали това място има врати изобщо. Който и да ми включваше системите, влизаше тук, когато спя. 

- Защото твоето потомство ще даде път на раса завоеватели, които ще тръгнат на поход из галактиката и ще унищожат много светове. Ние бяхме последните. Вече знаехме какво се е случило в системата Проксима Центавър, знаехме какво сте направили и с конгломерата Андромеда. Имахме време да се евакуираме преди да достигнете до нас. Но не всички – гласът млъкна, а когато отново го чух, нещо отвъд машината, която го изменяше, звучеше гневно и фанатично: - Затова направихме изчисления и проследихме събитията през пространствено-времевия континуум. Така стигнахме до теб. Ти си първородната. Ако елиминираме теб, ще спасим галактиката. Не само тази, но и останалите. Не разбираш ли?

Седнах по турски на земята. Щеше ми се да разбирам, обаче не можех. 

- Къде съм? Къде сте ме затворили? Как мога да разбера, че искате да ме убиете? 

- Смъртта на един е трагедия, а на милиони – статистика – отговори ми гласът сухо. – Отново задаваш грешни въпроси, първородна. 

- Започвай да ми даваш отговорите, пробита интегрална схема такава! – казах аз и се изплюх на пода. 

Повърхността абсорбира всичко, все едно нищо не съм правила. Оставих това настрана. В момента имах нужда от информация, каквато и да е. 

- Оценяваме духа ти, първородна, но това не променя изчисленията. Освен това, аз не съм „интегрална схема“, каквото и примитивно оръдие на труда да е това.

Изсумтях. Хич не ме интересуваше засегнатата психика на това нещо. Вече дори не бях сигурна, че си имам работа с жив човек. Дали беше възможно човек да е толкова извратен? Нашите криеха от мен криминалната хроника във вестника и не ми даваха да гледам новините. Може би ако знаех повече, нямаше да съм в тази ситуация. Обаче къде ти? Последното, което си спомнях беше как си лягам да спя. У дома, в собственото си легло. 

- Къде съм, по дяволите?! – извиках аз и тропнах с крак. 

- Не къде, първородна, а кога! – поправи ме гласът. 

- Как така „кога“?

- В момента се намираш в 3450-та година. Изтеглихме те от миналото. 

- И искате да ме убиете заради нещо, което ще се случи почти 1500 години след момента, в който сте ме отвлекли? – зяпнах аз. 

О, не това трябваше да бъде сън. Беше абсурдно. 

- Разбира се. Нарича се „прекалибриране на пространствено-времевия континуум“. Рутинна процедура. 

- Аха. Рутинно убийство значи. Няма ли друг начин?

Отново прещракване от другата страна. Вместо отговор, стаята се напълни с пушек.

- О, давай, избягвай въпроса! – саркастично казах аз и скръстих ръце на гърдите си. – Да ме пратиш в безсъзнание няма да изтрие въпроса от главата ми! Ще продължа да те питам всеки път, продънена кутия такава! Всеки път, докато… 

После бялата пелена ме обгърна и настъпи тишина.

********************************************

През следващите няколко събуждания, не чух нищо от гласа. Колкото и да виках и да го предизвиквах, нямаше отговор. Оставяха ме да заспя сама, като неизменно се събуждах с нова дупка в ръката и нова спукана вена. Вече се чудех колко вени имам, че все да намират къде да включат системата. Времето минаваше и започнах да си говоря сама. Имах нужда да чувам гласа си, иначе щях да полудея. 

След пет събуждания, най-после чух прещракването.

- Защо не ми отговаряше? – попитах аз по-жално, отколкото си мислех. 

Не исках да си го призная, но бях започнала да свиквам с гласа и дори това общуване по някакъв начин ми помагаше да не откача съвсем. Когато изчезна, осъзнах колко много имам нужда да крещя срещу това нещо и да се бунтувам. Да те оставят сам със себе си беше доста по-жестоко. 

- Проверявах изчисленията, първородна – отговори ми гласът. 

После настъпи тишина, така че не се сдържах и попитах:

- И? 

- Беше права – има и друга възможност. 

- Каква е тя? – продължих да питам и усетих как сърцето ми се е качило в гърлото. 

- Субинтеграл 18.5 – променлива бета – отговори гласът.

Виновно ли звучеше, или си внушавах?