Една различна история

Обичам да разказвам истории, обаче обикновено това са историите на героите в главата ми. Доста досадни същества са, тва, героите. Обаче няма как, без тях не можем. Друг път разказвам за щуротиите, които ми се случват.

Днес имам нещо друго за разказване.

Най-интересни са историите по-истински случай, защото животът е доста по-шарен от въображението на кой да е от братята по перо. Тогава те тресва по главата какво нещо е животът наистина. А когато историята е не само по истински случай, но и завършва със щастлив край, е най-хубаво. Ако има и хумор в цялата ситуация, още по-добре.

За мен беше чест и удолоствие да разкажа една такава история - благодаря на екипа на грънци.ком, че ми се довериха. .

А какъв е крайният резултат, можете да видите ето тук - историята, която ми разказаха, е направо достойна за роман.

Здрасти пак!

Здравей, драги ми читателю! 

Не сме се виждали в този блог от толкова много време! Това не е защото лудият културолог е спрял да пише. Точно обратното, не се спира направо! Обаче пише други неща, които можеш да намериш във Фейсбук и на ето този сайт - и да, културологът си има собствен писателски сайт. Има хубави неща, честно! 

Обещах си, че тази година няма да я пропилея и ще постигна нещо. За момента ми се струва, че май се справих. Обаче, тъй като досега не съм пускала кой знае какво тук, май трябва да се отчета:

През 2021 г. лудият културолог успя да напише няколко неща:

- книга втора от Различен Следовател

- книга трета от Различен Следовател

- криминален роман

- още един криминален роман (скоро ще бъде публикуван), така че се ослушвай! 

- колекция разкази и новели

- колекция смешни разкази

Обаче, ако от това ти е паднала шапката вече, драги ми читателю, дори не съм свършила. 

В момента лудият културолог пише:

- сборник с исторически разкази (това не е ясно кога ще бъде довършено)

- фентъзи роман (една трета написан)

- нещо хем любовно, хем не съвсем (редактирам си черновата на първата книга в живота, написана, когато бях на 17).

Има и още интересни неща, драги ми читателю! 

Културологът ще се опитва да ти дава информация своевременно :) 

 

Венецът

 

- Качвай се, изчадие на Дявола! 

Олав ме блъсна грубо в каруцата и паднах по лице вътре - бяха вързали ръцете ми зад гърба, а краката ми отдавна отказваха да ми се подчиняват. Откакто ме разпънаха на дибата. С усилие се надигнах и се облегнах на грубите пръти, от които беше скована каруцата. Сигурна бях, че ще я изгорят, когато приключат с мен. Нали бях нечиста, никой не биваше да се докосва повече до нещо мое.

Сега обаче щях да гледам, докато мога. Треперех в разкъсаната си нощница. Не ми се полагаше друго, нали бях изчадие адово… С тази нощница ме хвърлиха в затвора посред нощ. Извлякоха ме от леглото. 

Каруцата потегли и залитнах напред. Беше се насъбрала тълпа. Всички, които ме познавах бяха тук. Цялото село.

- Вещица! – извика Елга, перачката и хвърли гнила зелка по мен. 

- Гори в ада! – подвикна и Хенрик, ковачът. – Ще те срещнем с господаря ти, много скоро! 

- Курва на Дявола! – кресна Уфгард и ме замери с развалено яйце. 

Не трепнах. Нито от виковете, нито от нечистотиите, с които ме замеряха. Повтаряха ми това от самото начало. Вече бях свикнала. За момент престанах да виждам изкривените им от омраза лица. Не бях вещица. Бях лечителка. Както майка ми и баба ми преди мен. Години наред бях любима посестрима и желан гост на всеки празник. Вдигаха ме посред нощ за раждания и бях последната надежда ако някой беше на смъртния си одър. Докато Бьорн не обикна друга. 

Пред очите ми изникна лицето на Бьорн. Моят Бьорн. Синеок и русокос хубавец, истински викинг и най-желаният ерген в селото. Бьорн се сливаше с тълпата тук. Аз и майка ми обаче, с нашите катранено черни коси, бяхме като кръпка на скъпа дреха. Баба говореше, че сме потомки на пленница от Изтока, която моят пра-пра-дядо довел след един от набезите си. От нея ми бяха останали черните очи и гарвановата коса. Бьорн ме обикна именно защото съм различна. А след това удобно използва външния ми вид, за да ме представи като чедо на Дявола. А аз не бях, никога не съм била. Лицата около мен се бяха превърнали в гримаси. Маски на злоба, демони, а не хора. 

Затворих очи отново. Ако наистина можех да проклинам, бих го проклела да умре бавно и мъчително. По-бавно и мъчително, отколкото щях да умра аз. Ако можех наистина да проклинам, бих го проклела, него и проклетото му маносано семе, заради което ми бяха отказани деца. Примигнах. Нямаше да плача. Вече не. Не ми бяха останали сълзи вече. Бях плакала, крещяла, молила. Обаче никой не ме беше чул. Нито Бьорн, нито останалите. 

Затворих очи. Бяхме се оженили в една топла вечер, когато морският бриз рошеше косите ми. Какво не бих дала да се върна в оня момент. Тогава целият свят се беше смалил. Само аз и той, нищо друго нямаше значение. Нямахме си никой друг. Майка му и баща му бяха загинали, когато е бил на три, а моята майчица си беше отишла от този свят преди две години. Той беше любимецът на селото, желан ерген. Всички момичета ми завиждаха и ми желаеха щастие с половин уста. А истината беше, че се молеха да умра при раждане, за да се наместят на моето място. 

Онази вечер, на брега на морето, бяхме само аз, Бьорн и свещеникът. Кой да ти предположи, че когато с венче на главата се вричах в любов завинаги, орисницата ми е хвърляла руните? И ония дето са се паднали, са били за смърт и нещастие. Иса и Хагалаз. Ледът на свещената река замрази живота ни, а вихрушката на хаоса го преобърна.

Години наред нямахме деца. Толкова се бях молила, толкова се надявах. Нищо и нищо. Годините минаваха и моят Бьорн започна да обвинява мен. Обаче на мен нищо ми нямаше. Бях здрава, както беше казала знахарката от съседното село. Какво ли не бях опитала, дори бях направила амулети за мен и за него. Езически амулети, както ме беше подучила тя. След като християнският бог не ми беше помогнал, бях готова да продам душата си на Дявола за да стана майка. За това бях виновна, но не съжалявах! За да имам деца бих направила всичко! 

Сълзите сами потекоха по страните ми и тръснах глава. Нямаше да плача. Не и днес! Виковете долитаха някъде отдалеч. Онова, което аз чувах обаче не бяха виковете и обидите, които се сипеха от всички страни, а шумът на вълните и как Бьорн ми се врича във вечна любов.

- Обичам те, Гудрун – ми беше казал тогава, - и сърцето ми ще бие за теб, докато някой враг не го изтръгне от гърдите ми или не умра от старост в твоите ръце, заобиколен от децата и внуците ни! 

- Обичам те Бьорн – бях надвикала вълните аз – и ако отидеш без време във Валхала, ще стана валкирия и ще дойда с теб! 

Обаче вместо да стане така, Бьорн изтръгна моето сърце, когато срещна Инга. Младичка, нова в селото, семейството й току-що се беше преместило. Млада и от плодовит род – беше на шестнайсет и имаше десет братя и сестри. Млада, красива и русолява. И беше хвърлила око на моя мъж. А той, както се оказа и на нея. Каруцата спря рязко и паднах по лице в мръсотията. През целия път ме бяха замеряли с нечистотии, така че сега, завряла нос в тях, направо ми се догади. Повърнах и малкото, която бях успяла да ям вчера – мухлясалия хляб и водата. Тълпата нададе възгласи. Не можех да повярвам, че хората с които бях делила всичко, откакто съм се родила са способни да се радват на нещо такова. Обаче ето на, докато ме извличаха от каруцата, омазана с нечистотии и какво ли още не, хората се радваха да ме видят унизена и мръсна. 

Бяха направили кладата на плажа. На същото място, където с Бьорн се бяхме оженили. Същият този Бьорн, който дойде един ден и ми поиска развод. Защото съм била ялова, а Инга щяла да му роди сина, който искал. Отказах му и тогава той реши да използва ритуалите ми и да ме набеди за вещица. Първоначално никой не му повярва – та те знаеха що за човек съм. Обаче когато Бьорн извади моите амулети, онези които направих за да зачена. Тогава свещеникът ме обяви за еретичка и само след ден се оказах в тъмницата с клеймо "вещица". 

- Върви, изчадие адово!

Олав ме блъсна да вървя напред и се запрепъвах през пясъка към кладата. Там щях да умра. Там щяхме да умрем. Аз и мъничката частица от Бьорн, която се беше зародила в мен точно, когато всичко около мен се разпадаше на парченца...

Първоначално отричах всичко. Не бях вещица и всички го знаеха. Обаче тогава дойдоха те – инквизиторите със своите машини. Първоначално издържах изтезанията. Издържах, когато омотаха главата ми с въжета и стягаха, докато изпаднах в несвяст. Издържах, когато започнаха да чупят пръстите на ръцете ми. Издържах и когато ме оглеждаха отгоре додолу, за да намерят знака на Дявола. Не го намериха, но ме пребиваха от бой, за да изкарат демоните в мен. Разтягаха ме на дибата, докато почти извадиха ръцете и краката ми от ставите. 

Обаче не това ме пречупи. Не това ме накара да призная, че съм спала с Дявола и съм станала негова невеста или пък че съм докарала бездетие на Бьорн. Накара ме това, че пропуснах месечното си кървене. Няколко пъти. Първоначално, докато треперех от болка, студ и страх в килията, си мислех, че е от изтощение. Обаче на третия месец, разбрах че е друго. Чудото се беше случило най-сетне. За съжаление, в погрешно време. Когато на следващия ден казах, че съм бременна и помолих поне да ме оставят да родя детето, инквизиторите заявиха, че то е дете на Дявола и няма да ми позволят да доведа изчадие на бял свят. Тогава се пречупих. Признах всичко, за това как съм се сношавала с Дявола на лунна светлина, как съм донесла нещастия на цялото село и как Бьорн заради мен е бездетен. Защото съм вещица. 

Тогава спряха да ме изтезават. Спря да ме боли. Болката изчезна. Освен онази в сърцето ми. По цели дни лежах в мръсната слама и галех корема си. Мило мое малко ангелче, не заслужаваш да си отидеш така! Ти дойде при мен, когато майка ти не може да те защити. 

- Дръж! 

Инга се приближи до мен и се въздържах да не я заплюя. Исках да я прокълна с цялата злоба на майка, която ще загуби само след малко. С цялата злоба и осъзнавайки, че аз никога няма да мога да прегърна своето дете. Защото и то щеше да умре с мен. Беше ми отказано дори да го прегърна. Щяхме да се разтопим в пламъците. Молех се да бъде бързо, но знаех, че няма да бъде. 

- Бьорн ти го праща! – изчурулика тя и постави на главата ми венец от полски цветя. 

С такъв на главата, със същите цветя, се бях омъжила за него. Очите ми се напълниха със сълзи. Не можеха да са толкова жестоки! 

- Сега ще се венчаеш завинаги за господаря си – изсъска тя и противно на ангелския си вид, ме заплю в лицето. 

Поех си дъх и забравих какво мислех да направя. Бях помагала на тези хора през целия си живот. Аз, майка ми, баба ми бяхме живели за да им помагаме. А сега същите тези хора щяха да убият мен и моето дете. 

- Да - просъсках в отговор, - и сега като вещица проклинам теб, Инга Фалстрьом, да раждаш мъртво момченце след мъртво момченце, докато не родиш момиче. Да умреш преди да можеш да я прегърнеш, а тя да умре заедно с детето в утробата си така, както днес ще умра аз. Проклинам Бьорн да се мъчи и да се моли да умре, но да живее до дълбоки старини. Да се влачи по корем по улиците и всеки, който посмее да му помогне, да умира в страшни мъки! Аз живях само за да ви помагам, а вие ме обрекохте на страшни мъки, мен и нероденото ми дете! 

Докато говорех, от морето се изви вихрушка и вдигна водата току пред кладата. След това излезе на пясъка и вдигна пясък. А после изчезна, както се и беше появил. 

- Вещица! Вещица! – разкрещяха се от всички страни и Олав и Хенрик ме повлякоха към кладата. 

Не се съпротивлявах. Нямаше какво да направя. Качиха ме на кладата. Вятърът развя косата ми и затворих очи. За момент си пожелах, ако наистина бях вещица, да не съм тук, да се пренеса някъде другаде. Където и да е, само и само да спася детето си. Обаче скоро топлината под краката ми започна да ме връща в ужасната реалност. Щях да изгоря жива. Изгаряха ме жива. Запристъпвах от крак на крак, но скоро огънят започна да пълзи нагоре и нямаше къде да отида. 

Започнах да сипя проклятия по всички около кладата, но скоро усещах само болката. Изгаряща, разтапяща болка. Скоро всичко около ми стана червено, а единственото, което аз можех да правя, беше да пищя. Чувах собствения си глас и се молех да умра по-бързо. Обаче топлината ставаше все по-силна, всеки път, когато си помислех, че не мога да издържа повече, ставаше все по-зле. Дърпах се от кола, за който ме бяха вързали, опитвах се да се отскубна, извивах се, но без успех. Изведнъж болката секна. Всичко стана бяло и си помислих, че вече съм мъртва. Радвах се, че болката си е отишла. 

- Забави се, мамо! – дочух детско гласче. 

Примигнах и видях малко момченце облечено в бяла ризка. То протягаше ръчички към мен. 

- Забавила съм се? – попитах аз. 

- Да. Аз те чакам тук вече от няколко часа! – каза то и ми подаде ръчичка. – Ела, мамо! 

Поех меката му ръчичка и го огледах. Гледаше ме с очите на Бьорн и имаше моята коса. Сега ми се усмихваше. 

- Кой ни чака, миличко? 

- Баба – каза детето и ме дръпна напред, - тя ми разказваше приказки, докато те чакам. Ела, тя ни чака вече! 

Тръгнах след него към светлината. Там, някъде отвъд, ни чакаше майка ми. За да бъдем заедно в отвъдното.

***

Разказът се посвещава на всички жени, загинали по време на Лова на вещици. Те са наистина най-много в Скандинавия и Западна Европа. Причините, поради които загива Гудрун в разказа са напълно реални. Не е било нужно да имат доказателства, че си вещица, за да те обвинят във вещерство. Достатъчна е думата на свидетел (или неговото лъжесвидетелстване). Често това се е правело за разчистване на сметки - имаш земя, която някой иска, отличаваш се с красота, талант, ум или умения и ти завиждат, пречиш на някого за нещо или имат твърде ясно изразено мнение. Просто е било начин да се отървават от инакомислещите. Изобщо не е било нужно да си жена, за да те обявят за слуга на Дявола обаче. Имало е и много мъже-вещици. 

Описаните изтезания са напълно реални прилагани по време на Лова на вещици. Изтезават те, докато не признаеш и не назовеш останалите вещици по гореописаните начини и още няколко, които реших да ви спестя. Огледът за дяловски знаци също е истински - като хората с родилни петна, странни бенки или недъзи са били автоматично заклеймявани като белязани от Дявола. 

Историята с детето също е реална. Смятало се е, че вещицата става такава, след като се сноши с дявола, така че една бременност няма да я отърве от кладата. Просто ще решат, че детето е на Дявола и ще е още едно доказателство срещу нея. На осъдените на смърт бременни жени се дава право да родят детето си преди да ги екзекутират едва през епохата на Просвещението. Преди това, дори по времето на Елизабет I, в Англия има описани случаи на екзекутирани жени в петия месец като на никого не му е пукало, че отнемат не един, а два живота. Единият покъртителен случай е за католичка осъдена да бъде премазана от собствената си входна врата, като струпват върху й 800 килограма тежести - била е бременна с четвъртото си дете в петия месец и умира в страшни мъки, канонизирана е за светица.

Обикновено, осъдените на смърт чрез изгаряне са били одушавани преди да бъдат подпалени. Но не винаги и тогава са умирали в адски мъки, както е загатнато по-горе. 

В Източна Европа вещици не са горени, със сигурност не с тези темпове като на Запад. Може би защото и до ден-днешен има вкоренени езически практики, които биха уличили всички в магьосничество... 

Първото ми интервю като писател

Първото ми интервю като писател. На английски, за да стигне до повече хора.

My first interview as an author 🥳 Special thanks to Lee Justice Hall for the opportunity. It has been amazing experience. Video below: 

https://youtu.be/FATZoFpSJPY 

What's in it? In Lee's own words: 

Bistra shares her inspirations and gives us a look inside the mind of a writer.  She is also a photographer.  So, she sees the connection that flows throw everyone who is in tune with his/her creative self.

If you know any poets or writers who may want to share some of their work, feel free to send them my email and this scheduler.

Email: doyourlifejustice@gmail.com

Interview scheduler:  ***Please write “PPP” beside your name, when scheduling***

https://www.supersaas.com/schedule/Do...

Once you’ve scheduled an interview, send me an email and I will set up the zoom meeting.  

Please, wear headphones for the interview, to minimize the feedback from the microphone.

#podcast #poetry #prosepoetrypitstop #writerinterview

Честит Великден!

Христос Воскресе! 

Когато си фотограф, не можеш просто да качиш случайна снимка на яйца и козунаци, трябва да са си твоите, актуални тазгодишни яйца и козунаци :) 

When you are a photographer, you cannot simply post random Easter greeting - you need your own images - so happy celebrations everyone :)

Весели празници на всички и се забавлявайте! 

#bistrastoimenova #photography #easterbunnywashere #eastereggs #kozunak #easterbread #celebration #orthodox #orthodoxeaster #traditions⁷

СУБИНТЕГРАЛ 18.5 – ПРОМЕНЛИВА БЕТА

- Къде съм?

Не последва отговор. Около мен всичко беше бяло, все едно срещу ми светеха стотици прожектори. Закрих очите си с ръка преди светлината да е изгорила очите ми и седнах. Накъдето и да се обърнех, ме обгръщаше същата светлина. Без някъде светлината да се променя по какъвто и да е начин. Мястото нямаше нито начало, нито край. 

- Няма ли да загасите тия лампи най-сетне? – попитах и присвих очи. 

Ярко бялото започваше да ме дразни и се изкушавах да ги затворя. Обаче ме беше страх какво може да стане тогава. 

- Грешен въпрос, първородна!

Гласът кънтеше в помещението. Огледах се, но освен заслепяващото бяло около себе си, не виждах нищо друго. Никого. Гласът беше странен, изкривен и не-човешки. Като от компютър, но не съвсем. Каква „първородна“? Вярно, имах двама по-малки братя, но едва ли ставаше дума за нещо подобно.

- А какъв е правилният въпрос? - попитах, в опит да играя по свирката на гласа.

- Защо си тук, първородна?

- И защо съм тук? - повторих и разперих ръце встрани. - Къде съм изобщо? Кой си ти?

Гласът не побърза да отговори. Възползвах се от момента и се опитах да намеря някаква пролука. Станах и отидох до края на помещението – колкото и да беше голямо, все трябваше да има край някъде. Вървях напред в светлината с протегнати ръце, като слепец, който вижда едновременно всичко и нищо. Не след дълго попаднах на стена и започнах да вървя покрай нея. Търсех. Врата, прозорец, дупка за камера, каквото и да е. Нищо. Където и да се намирах, това беше гладко помещение, без ъгли, прозорци, без дори граница между стени, под и таван. Все едно се намират в гигантски балон.

- Тук си, защото така трябва - изскърца гласът накрая.

- А защо трябва да съм тук?

- За да умреш!

Нямах време да осъзная ставащото, защото зрението ми се замъгли. Помислих си, че нещо ми е влязло в окото и разтърках очи, но не. Светлината ставаше все по-мътна и по-мътна, докато белият пушек не изпълни цялото пространство около мен. Стана по-тъмно, но и по-задушно и тясно, все едно се опитвах да вървя през дълбок сняг. Опитах се да вдишам дълбоко, но не се получаваше. Все едно пушекът изсмукваше въздуха от стаята. Странните изпарения започнаха да дразнят очите ми и се опитах да се измъкна от облака. Заотстъпвах назад, докато гърбът ми не се опря в стената. Беше гладка, като тапицирана със сатен, но твърда. Започнах да се плъзгам по нея, в опит да открия някаква пролука. Щом като това нещо беше влязло тук, трябваше да има как и да излезе, нали? Трябваше да има вентилация тук!

Колкото повече се движех, толкова по-размазано виждах. Вече имах чувството, че някой е плиснал мляко в очите ми. Сълзите не спираха да текат от няколко минути, защото имах чувството, че очите ми горяха. При всяко вдишване, в гърдите ми се образуваше ново мехурче киселина и скоро започнах да се давя. Още една крачка, после още една. Нищо. После още нищо. Отпуснах се на колене и закрих носа и устата си с ръба на тениската. Не помогна задълго. Вече не виждах нищо, така че стиснах очи, в последен опит да се противопоставя на болката. Отново не помогна, така че просто се свих на кълбо и си пожелах всичко това да свърши по-скоро...

**********************

Когато отново отворих очи, все още лежах свита на кълбо в единия край на помещението. Примигнах няколко пъти, за да се убедя, че не сънувам. Отворени очи - светло, затворени очи - тъмно. Не, не беше сън. Ако сънувах, или бях мъртва, нямаше да виждам различно, когато си затворя очите. Нали? Подпрях се на лакът и се облегнах на стената.

- Що за психопат си ти? - попитах под нос, но не се надявах някой да ме чуе. 

После се сетих. Който и да ме държеше тук, почти ме беше задушил с нещо. Говореше ми през кой знае каква уредба и сигурно ме виждаше. Бях затворена в нещо без врати, прозорци или ъгли, все едно са ме спуснали на дъното на гигантска тръба с прожектори във всички посоки. Защо трябваше да мърморя?

- Що за психопат си ти? - извиках и придърпах колене под брадичката си. Така се чувствах някак си по-сигурна.

- Всичко е описано в изчисленията - отговори ми същият кънтящ глас от по-рано.

Нямах време да попитам какво, защото отговорът ме удари като юмрук в корема:

- Ти трябва да умреш!

Преди да се осъзная, чух писък. Аз ли бях? Опомних се на крака, със стиснати юмруци.

- Добре тогава, обаче няма да си отида без да съм се продала кожата скъпо!

Чух изпращяване. Дали не се смееше? В главата ми се блъскаше въпросът „защо аз“, но преди да започна да се жалвам, исках да разбера как мога да избягам от тук. Или ако не мога да избягам и той или каквото беше там, се опиташе да ме убие, исках да го завлека със себе си в отвъдното. Огледах дрехите си за оръжие, но този път бях излязла по дънки и тениска. Връзките на обувките ми биха помогнали ако се опитах да задуша някого, обаче мразех да се оплитам в тях, така че нямах връзки. Може би ако свалях тениската, бих могла да използвам нея със същата цел. Обаче затова някой трябваше да слезе при мен.

- Не ми е нужно да използвам вашите примитивни методи, първородна, за да ги умъртвя. Сама се убеди в ефективността на ЗЕМОЛАН 2.4 бета.

- Не ми пука какво е това! - викнах аз. - Що за човек, не що за изрод си ти?!

- Не съм човек - отговори гласът.

После чух изпращяване. Помещението отново се напълни с пушек. Вече знаех какво следва, така че не си губих времето с търсене на изход. Такъв нямаше. Затова се свих на кълбо и придърпах ръба на тениската над носа си. Този път нямаше болка, само пронизваща тишина.

****************

Времето минаваше бавно в ослепително белия ми затвор. Не знаех колко време съм тук, но белият пушек се появяваше, аз изпадах в безсъзнание, от време на време гласът говореше с мен, но на практика си оставах затворена. На няколко пъти се събудих със сърбеж в ръката и виждах, че имам дупки във вените, все едно са ми включвали система. Значи някой все пак влизаше тук. Обаче колкото и да се борех със заспиването, което предизвикваше пушекът, не можех да се противопоставя на пушека. 

Отне ми дни – или поне няколко заспивания – да осъзная, че може би наистина ще умра тук. Тогава се осмелих да попитам:

- Защо искаш да умра? Какво съм ти направила аз? 

Дочух познатото изпращяване, значи ме гледаше. 

- А какво бяха направили милиони от моя вид? Какво бяха направили на твоите потомци, първородна? 

- Твоя вид? – повторих тъпо аз и започнах да прехвърлям на ум всички терористични групировки, за които бях чувала по новините и съжалих, че не бях внимавала повече в часовете по световна история. 

- Точно така – отговори ми гласът. – Моят вид, който твоят безпощадно изтреби, със същия този газ. Един по един ни задушаваха. После цели планети, после цялата ни система. 

Отстъпих назад в светлия си затвор. Гласът може и да идваше някъде над мен и да кънтеше наоколо, но за това време се бях научила да разпознавам дори леки нюанси в интонацията. В момента ми звучеше горчиво и раздразнено и не исках да имам нищо общо с него. Затова заотстъпвах, докато гърбът ми не се опря в гладката стена.

- За какви планети говориш? Да не си побъркан? 

- Задаваш грешни въпроси, първородна! 

- Ами кажи ми кои са правилните, мамка му! 

Вече не знаех дали искам да живея. Ако този психопат смяташе да ме държи затворена тук до края на живота ми, бързата смърт беше за предпочитане. Не получих отговор, така че продължих с въпросите:

- Не искаш ли да знаеш как се казвам? Аз също имам семейство и родители!

- Това няма никакво значение - сухо отбеляза гласът.

- Тогава какво има значение за теб? - попитах и погледнах нагоре. - Какво искаш от мен?

- Не е важно какво искам, а какво трябва да се случи. 

- И какво трябва да се случи? – попитах, но вече бях почти сигурна какъв ще бъде отговорът.

- Ти трябва да умреш! 

Преди да успея да кажа, че ми е писнало да слушам тая мантра, помещението се напълни с пушек и всичко потъна в мрак. 

******************************

- Дори осъдените на смърт имат право на последно желание – казах следващият път, когато дойдох в съзнание.

Бях мислила върху това още в самото начало, но не смеех да си призная, че това може да се случи на мен. След като това нещо, каквото и да беше, ми беше повторило сто пъти, че трябва да умра – всичките ни разговори завършваха по този начин – вече започвах да осъзнавам, че може би нямам избор. Обаче исках да знам защо ще умирам. 

- Не споделяме тези примитивни вярвания, но този път ще направим изключение – отговори гласът. – Какво искаш? 

- Да разбера защо съм тук! Какво искате от мен, освен да умра, това го разбрах. Обаче защо трябва да умирам изобщо? Аз съм на шестнайсет, по дяволите! – усетих как сълзи се стичат по страните ми. 

Не беше честно! Чух изщракване от другата страна и се озърнах. Не, не отваряха врата. Така и не бях разбрала дали това място има врати изобщо. Който и да ми включваше системите, влизаше тук, когато спя. 

- Защото твоето потомство ще даде път на раса завоеватели, които ще тръгнат на поход из галактиката и ще унищожат много светове. Ние бяхме последните. Вече знаехме какво се е случило в системата Проксима Центавър, знаехме какво сте направили и с конгломерата Андромеда. Имахме време да се евакуираме преди да достигнете до нас. Но не всички – гласът млъкна, а когато отново го чух, нещо отвъд машината, която го изменяше, звучеше гневно и фанатично: - Затова направихме изчисления и проследихме събитията през пространствено-времевия континуум. Така стигнахме до теб. Ти си първородната. Ако елиминираме теб, ще спасим галактиката. Не само тази, но и останалите. Не разбираш ли?

Седнах по турски на земята. Щеше ми се да разбирам, обаче не можех. 

- Къде съм? Къде сте ме затворили? Как мога да разбера, че искате да ме убиете? 

- Смъртта на един е трагедия, а на милиони – статистика – отговори ми гласът сухо. – Отново задаваш грешни въпроси, първородна. 

- Започвай да ми даваш отговорите, пробита интегрална схема такава! – казах аз и се изплюх на пода. 

Повърхността абсорбира всичко, все едно нищо не съм правила. Оставих това настрана. В момента имах нужда от информация, каквато и да е. 

- Оценяваме духа ти, първородна, но това не променя изчисленията. Освен това, аз не съм „интегрална схема“, каквото и примитивно оръдие на труда да е това.

Изсумтях. Хич не ме интересуваше засегнатата психика на това нещо. Вече дори не бях сигурна, че си имам работа с жив човек. Дали беше възможно човек да е толкова извратен? Нашите криеха от мен криминалната хроника във вестника и не ми даваха да гледам новините. Може би ако знаех повече, нямаше да съм в тази ситуация. Обаче къде ти? Последното, което си спомнях беше как си лягам да спя. У дома, в собственото си легло. 

- Къде съм, по дяволите?! – извиках аз и тропнах с крак. 

- Не къде, първородна, а кога! – поправи ме гласът. 

- Как така „кога“?

- В момента се намираш в 3450-та година. Изтеглихме те от миналото. 

- И искате да ме убиете заради нещо, което ще се случи почти 1500 години след момента, в който сте ме отвлекли? – зяпнах аз. 

О, не това трябваше да бъде сън. Беше абсурдно. 

- Разбира се. Нарича се „прекалибриране на пространствено-времевия континуум“. Рутинна процедура. 

- Аха. Рутинно убийство значи. Няма ли друг начин?

Отново прещракване от другата страна. Вместо отговор, стаята се напълни с пушек.

- О, давай, избягвай въпроса! – саркастично казах аз и скръстих ръце на гърдите си. – Да ме пратиш в безсъзнание няма да изтрие въпроса от главата ми! Ще продължа да те питам всеки път, продънена кутия такава! Всеки път, докато… 

После бялата пелена ме обгърна и настъпи тишина.

********************************************

През следващите няколко събуждания, не чух нищо от гласа. Колкото и да виках и да го предизвиквах, нямаше отговор. Оставяха ме да заспя сама, като неизменно се събуждах с нова дупка в ръката и нова спукана вена. Вече се чудех колко вени имам, че все да намират къде да включат системата. Времето минаваше и започнах да си говоря сама. Имах нужда да чувам гласа си, иначе щях да полудея. 

След пет събуждания, най-после чух прещракването.

- Защо не ми отговаряше? – попитах аз по-жално, отколкото си мислех. 

Не исках да си го призная, но бях започнала да свиквам с гласа и дори това общуване по някакъв начин ми помагаше да не откача съвсем. Когато изчезна, осъзнах колко много имам нужда да крещя срещу това нещо и да се бунтувам. Да те оставят сам със себе си беше доста по-жестоко. 

- Проверявах изчисленията, първородна – отговори ми гласът. 

После настъпи тишина, така че не се сдържах и попитах:

- И? 

- Беше права – има и друга възможност. 

- Каква е тя? – продължих да питам и усетих как сърцето ми се е качило в гърлото. 

- Субинтеграл 18.5 – променлива бета – отговори гласът.

Виновно ли звучеше, или си внушавах? 

Предай нататък - част трета

 

- Ей така. Цяла нощ ще съм вързан пред компютъра, а ти сама каза, че нямаш май къде да отидеш. Не е кой знае какво, но би трябвало да стане. 

- За какво да стане? 

Елица беше почти на прага. Още една крачка и щеше да е на терасата и да хукне към вратата за персонала, през която беше дошла. Нямаше да остане и минута повече тук. Той изсумтя, вдигна поглед от екрана на компютъра и я погледна отегчено. 

- За да пренощуваш, може би? Хайде стига, нали не си мислиш, че ще те оставя да се мотаеш сама из града и то точно след като си се опитала да скочиш от десетия етаж? 

Момичето не отговори, така че той стана, започна да събира документите на купчина и продължи:

- А, забравих, самонадеяните богаташи не мислят за такива като тебе, нали? 

Безредието от разпечатани листи бързо започна да придобива вид на стегната купчина, а лаптопът беше надлежно затворен. Той ги натика в една чанта и я метна на рамо. 

- Дръж! 

Връзката ключове се озова в ръката й. 

- Ама...

- Остани тук тази вечер и го приеми като подарък от мен. А утре направи крачка към живота, който искаш! 

Емил я заобиколи и излезе на терасата. Елица го дръпна да спре. 

- Защо го правиш? 

- Защото не искаш да си в една стая с мен. Схващам, не се обиждам. Ти остани тук, аз ще си довърша доклада другаде. 

Той й обърна гръб и закрачи в посоката, от която беше дошла и тя. Елица остана да гледа след него в недоумение. Беше й оставил ключа от апартамента, все едно й беше дал носна кърпичка. 

- Емиле? 

Той се обърна. Беше на половината път до вратата. 

- Да? 

- Благодаря ти! 

- Ще ми благодариш утре! – махна с ръка той и се обърна. – А днес празнувай второто си раждане! – добави през рамо. 

Елица стоя на терасата, докато Емил стигна до вратата за персонала и изчезна през нея. Една част от нея искаше да хукне след него, да му се извини може би, обаче не знаеше нито какво да каже, нито как. Тя беше казала просто какво мисли. Не го беше молила за това. Нито да се меси в плановете й да скочи, нито да я кани в стаята си, още по-малко пък да й я оставя. 

Тя погледна към светлото петно, което хвърляше лампата от стаята върху плочките на терасата. Може би пък имаше къде да остане. Погледна отново и ключовете в ръката си. Нямаше как да реши, че си е измислила всичко. Ключовете бяха истински. Със ситни крачки се отправи обратно към стаята и затвори вратата след себе си. За по-сигурно, дори врътна ключа. 

Не беше стая, а направо апартамент. Включи лампите във всички стаи и пусна телевизора. Не беше правила нещо такова, откакто родителите й бяха починали. В минибара имаше храна и макар да знаеше, че ще й я удържат от заплатата, реши да се поглези. Сок и шоколад. Откога не беше яла нещо такова. 

Цяла вечер стоя до късно с шоколад и сок в ръка и се довлече до леглото, когато часовникът показваше три през нощта. Утре беше на работа чак следобед, така че смяташе да си отспи. Зави се презглава със завивката и потъна в сън без сънища. 

..........................................

- Елица? – гласът се чуваше някак отдалеч. 

Тя се обърна на другата страна. Каквото и да искаше хазяинът, щеше да почака още пет минути, да си доспи. Тогава някой рязко я отви. Момичето измрънка и отново я придърпа над главата си.

- Елица! Ставай веднага!

Гласът прозвуча вече доста по-настойчиво и рязко. Тя отвори очи и замръзна. Над нея се беше надвесил управителят на хотела, господин Драганов. Строг мъж, който най-много от всичко държеше на приличието. А ето я нея, в леглото на един от гостите, макар че самият гост го нямаше и дори не беше спал тук. Обаче как щеше да му обясни?

- Господин Драганов, аз...

- Извадила си късмет, Милева! – отговори той странно спокойно. – Хайде, бързо се обличай и да вървим в кабинета ми да обсъдим новата ти работа. Чакам те долу след половин час.

Елица помисли, че сънува. Същият този господин Драганов я беше гонил от фоайето да не го загрозява, докато мие с кофата и парцала. Той би я изхвърлил от работа само да я видеше да припарва около по-заможните гости. А сега я намери тук и не само, че нищо не каза, но искаше да говори с нея и за някаква нова работа. 

Управителят излезе, а момичето скочи и започна да се облича. Как щеше да му обясни и какво беше станало? Едва си беше намерила и тази работа, дано не я загубеше сега.

Облече се възможно най-бързо и се опита да се приведе в приличен вид. След двайсет минути вече стоеше в кабинета на господин Драганов. Мястото внушаваие респект още от вратата. Виждаше се, че тук не викат само хора от персонала, но и доставчици, гости. Цялата стая беше облицована с тъмна ламперия, а едно масивно бюро от същото дърво заемаше половината кабинет. Вместо столове пък имаше кресла, тапицирани със зелена кожа. Елица беше влизала тук само веднъж преди – в деня, в който я назначиха на работа. След това срещите й с управителя бяха по-скоро случайни по коридорите на хотела и най-често завършваха с мъмрене. 

Сега Елица стоеше по средата на стаята и се мъчеше да не трепери. Не искаше да загуби работата си. Господин Драганов я гледаше изпод вежди, все едно я преценяваше. В стаята тишината можеше да се реже с нож и единственото, което се чуваше беше шумоленето с листи от страна на управителя. 

- Е, Милева, имала си огромен късмет! – заключи той и й махна да седне. 

Елица седна на ръба на стола и реши да не се дава без бой:

- Господин Драганов, аз...

- Ти беше препоръчана като говоряща свободно английски език –той я измери със строг поглед. – Вярно ли е? 

- Дд.. да. Завършила съм английската гимназия. Разбира се. 

Момичето нямаше представа какво общо има това с миенето на подове. 

- Чудесно. Както знаеш, тук идват платежеспособни гости, много често чуждестранни. 

- Да, разбира се. 

- Тези гости много често имат нужда от асистентка по време на престоя си. Някой който да им поръчва таксита и вечеря и да следи графика им. Някой представителен – тук управителят направи пауза и я огледа критично. – Досега не бях забелязал, но наистина си хубавка. С прическа и други дрехи, би могло...

- Господин Драганов, тук съм за да работя! А не...

- Ти ще работиш, миличка! – управителят се усмихна. – Като хостеса. Отдавна търсим момиче, но повечето са красиви и празноглави. А на мен ми трябва някой, който да мисли с главата си. Имала си огромен късмет, че си срещнала господин Хаджийски. Честно казано, ако той не те беше препоръчал, никога не бих търсил такъв човек сред чистачките. 

- Господин Хаджийски? 

Елица помнеше имена добре, но не се сещаше да е говорила наскоро с някой различен от камериерките и миячите в кухнята. За останалите беше просто призрак с парцал и униформа. 

Господин Драганов извади плик от едно от чекмеджетата и й го подаде. 

- Какво е? – попита тя и надникна вътре.

Имаше две пачки с банкноти от по сто лева. Момичето погледна учудено към началника си. 

- Аванс, за да си купиш представителни дрехи. С тези няма как да работиш – той махна към палтото й. – И да знаеш, трябват ни представителни дрехи! Нещо скъпо, което да показва, че държим на персонала си. Не ми купувай парцали от битака като това на теб!

Елица наведе глава. Нямаше какво да каже на това, защото наистина дрехите бяха от битака. Само от там имаше пари да пазарува. Вътре с парите имаше бележка. Отвори я и прочете на глас:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай! 

Емил“

- Емил? – повтори тя учудено. 

Вчера беше видяла, че е богат, но защо му беше.

- Точно така. Емил Хаджийски – кимна управителят. – Синът на Владимир Хаджийски, собственикът на тази верига хотели. От ей такъв го познавам. Започна точно като тебе, от най-ниското стъпало. В осми клас миеше коридорите на хотела с една кофа и парцал. Справедлив е баща му, а синът и той излезе свястно момче.  Тази сутрин дойде при мен и не спря да те хвали. Колко си трудолюбива, честна, умна. Направо устата му не млъкнаха. Успя да ме убеди да те взема на пробен срок. Обаче – той вдигна назидателно пръст. – издъниш ли се, няма да те държа на работа, ясен ли съм? 

Елица кимна. Нямаше да пропилее шанса си. За нищо на света. 

- Добре, тогава отивай да си търсиш нови дрехи! – махна й той и тя стана. 

Разговорът беше приключил. Елица не знаеше да се радва ли или да се ощипе, защото приличаше на сън. 

- Ти къде живееше? – господин Драганов се сети да попита, когато Елица беше вече на вратата. 

- Аз, ами...

- Няма значение! – махна с ръка той. – Днес се изнасяш и ще живееш тук! Трябва да си на разположение на клиентите ни постоянно! Ясно ли е! 

На Елица чак й се зави свят от щастие! Не беше смяла дори да мечтае за това. Да живее в хотела! Това значеше, че няма да има нужда да харчи цялата си заплата за наем! Тя кимна и усети как очите й се пълнят със сълзи. 

- Ясно е, господин Драганов. 

- Ах, Милева, ах – закани й се управителят шеговито, - не знам как си го оплела това момче, но той ти направи голяма услуга, да знаеш! 

- Бих искала... бих искала да му благодаря! – смънка тя.

Искаше не само да му благодари. Искаше да му каже, че е спасил живота й два пъти. Първият път, когато не й позволи да скочи и сега – когато й даде работа и нов живот.

Управителят се умисли. 

- Милева, ти искаш ли да учиш? 

Въпросът беше толкова внезапен, че Елица се върна от вратата и седна на креслото пред бюрото му. 

- Господин Драганов, с цялото си сърце, но...

- Защото имаме програма за продължаващо образование на служители – продължи той без да я поглежда. 

Ровеше нещо в бюрото си и най-накрая намери една червена папка. Подаде й я. 

- Ако имаш добри оценки и искаш да учиш нещо свързано с туризма, хотелът ще заплати следването ти, ако се съгласиш три години след завършване да работиш при нас! Разгледай, прецени!

Нямаше какво да преценява. Сълзите направо започнаха да капят върху папката. 

- Искам! Разбира се, че искам! Благодаря Ви, господин Драганов, Вие...

- Тогава спри да ревеш, попълни нужните документи и подавай! – сви рамене той. – Аз не решавам нищо, на по-високо ниво става. Но ако си подходяща, ще направим каквото е нужно. А сега върви! 

Елица обаче се тресеше и не можеше да спре да плаче. Всичко, за което беше мечтала се сбъдваше. Управителят тикна в ръцете й една носна кърпичка. 

- Хайде, хайде, стига си ревала! Хубаво нещо се случва! 

- Аз... затова... Трябва... да благодаря на... Емил... господин Хаджийски – отговори Елица между подсмърчанията. 

- Ще му благодариш, разбира се! Той често отсяда на последния етаж. Каза ми да ти кажа на тръгване, че ако искаш да му благодариш най-добре, трябва да предадеш доброто нанатък. Не ги разбирам аз тия неща, ама на – каза ми момчето, аз на теб ти казвам. Пък като го видиш следващия път, върви го питай. А сега изчезвай от кабинета ми, имам да правя отчети! И с тия парцали да не съм те видял повече! Чакам те довечера с багажа да те настаним в крилото за персонала и от утре си на обучение по етикет! Няма да те пуснем като хваната от гората, я! 

Докато нареждаше всичко това, управителят направо я изблъска през вратата и я хлопна зад гърба й. Елица остана сама в коридора и й се искаше да крещи и да скача от радост. Ново начало! Тя извади отново бележката и не спря да я препрочита по пътя към квартирата си. Щеше да се изнесе още сега и да плати на хазяина, каквото му дължеше. Докато стигна олющената кооперация в Левски Г, в главата й звъняха думите на Емил:

„Понякога за да следваш мечтите си трябва да си наточното място в точния момент. Не спирай да мечтаеш и никога не се предавай!“

Докато изнасяше багажа си от мизерната квартира, Елица се закле никога повече да не се предава. И един ден, когато може, да предаде доброто нататък.