Къде ще те отвее вятърът (1)

Зелон беше потомствен неудачник - още дядо му бил един от първите, които не одобрили за междупланетно пътуване, а по онова време това било почти равносилно на смърт. Човекът просто бил с очила тип "лупи". Баща му пък изкарал толкова високи резултати на приемните изпити, че решили че е излъгал и просто го натирили да чука хематитна руда в една затънтена кариера някъде около Проксима Центавър. 

На 36, Зелон беше точно като баща си и дядо си - пълен неудачник. За свой огромен ужас, дори в хематитната кариера не го взеха, когато кандидатства. Защото бил много хилав. Тогава Зелон се беше амбицирал и беше решил да тренира усърдно наред с връстниците си. Само че наследственото късогледство и чупенето на очилата четири пъти за два дни скоропостижно го отказаха от идеята. 

Неспособен да си намери работа на нито една от планетите около Проксима Центавър, Зелон се беше отдал на онова, което правеха безделничещите безработни младежи още по времето, когато хората са живели на Земята (дядо му понякога разказваше за детството си там, някъде в далечната 2056 година). Така че Зелон просто си седеше вкъщи и шпионираше приятелите си в междупланетната мрежа - ПлаНет (играта на думи на него му се виждаше тъпа, но явно създателите й я смятаха за голямата работа). Обаче подобно шпиониране в повечето случаи водеше до лош резултат - гадно е да гледаш успехите на другите и сам да виждаш какъв си смотан. Така че само няколко месеца след като се провали на изпитите за получаване на пилотски разряд седми ранг (най-ниската възможна степен, която поне му даваше възможност да управлява семейния Транспортер 15), Зелон просто се затвори в стаята си, за ужас на своите родители. 

Години наред правеше едно и също - намираше в ПлаНет стари тетрадки за продан (така дядо му наричаше събраните с телбод листове хартия) и пишеше по тях. Пишеше какво ли не - за мечтите, за омразата, за онова което вижда или за онова, което би искал да види. Не искаше да ползва интерактивната конзола (която дядо му упорито наричаше "компютър", макар че самият Зелон беше виждал компютри само в археологическия музей), от страх да не му ги откраднат. Единствените му приятели (които останаха с него и след като започна да прекарва 99% от времето си в купола на родителите си), бяха двама души - Лерна, която се беше родила на Земята и разказваше най-небивали истории за живота там и Арбе - който живееше някъде около Мъглявината "Конска глава". 

С тях си говореше почти всяка вечер и те бяха единствените му слушатели (защото обичаше да ги отегчава до смърт с четене на тетрадките си всяка вечер Проксима Центавърско време). Защо не го бяха изоставили и те, нямаше никаква представа, но именно те бяха причината сега да се таралянка из космическите турбуленции с Каравела 35 (най-бързият вид междупланетен транспорт). Лерна му беше препратила видеообява, в която се казваше, че вестникът на Конфедерацията търси нови автори и го беше окуражила да им покаже нещата си. Искаше се талант (а Лерна и Арбе го уверяваха, че поне това има), тактичност и много, много време за писане. Единственото, което искаха, беше да им покаже няколко текста. 

Така че сега Зелон дъвчеше пържолата от 3D принтирано месо (разпечатаха я директно пред него, така че тук не можеше да се оплаче) и притискаше към гърдите си един наръч тетрадки. Каквото и да си мислеше Лерна, със сигурност щяха да го изгонят още като видят тетрадките. Сигурен беше. Родителите му обаче, още щом като разбраха за идеята, мигом му резервихара билет за следващия полет до Земята и моментално му събраха багажа в една раница. Лерна пък щедро предложи да отседне у тях, та нямаше накъде да мърда. 

В едно далечно кътче на съзнанието си, Зелон адски много искаше да повярва, че има шансове, но досегашните му неуспехи във всичко говореха друго. Затова сега дъвчеше пържолата и съжаляваше за хиляден път, че изобщо се съгласи на това. Лесно й беше на Лерна - тя още от училище е била невероятна - уникално високи резултати, вземане на пет години за две в университета, сега блестяща кариера в Конфедератския институт по генно инженерство. Дори беше измислила нов сорт домати, които се развиват с много малто вода и за свръхкратко време. А той какво? Само някакви си тетрадки. Нямаше да стане тая работа, усещаше го... 

От друга страна обаче да види Земята щеше да си е приключение. Ако още беше жив, дядо му несъмнено би искал да отиде. Той беше напуснал Земята на десет, след Големия Катаклизъм, когато родителите му се заселили около Проксима Центавър. По онова време, обичаше да разказва дядо му, Земята приличала по-скоро на гигантско депо за токсични отпадъци. Сега, поне 80 години по-късно, Лерна твърдеше, че тия отпадъци вече се почистват и на Земята е много хубаво. Предстоеше му да разбере. 

"Следваща станция Юпитер" - прозвуча приятен женски глас над главата му. Значи само след половин час щеше да е на Земята. Ужас! Интервюто беше само след три часа. Защо ли се съгласи? Защо? Зелон си поръча коктейл от химични елементи (дядо му би се изсмял и би му казал да си вземе истинско вино, но парите на Зелон бяха твърде ограничени, така че се задоволи с неговия химичен заместител) в опит да потисне напрежението. Голяма грешка - каквото и да имаше в коктейла, само му размъти мозъка. Все имаше чувството, че някой го зяпа. И как иначе с тая синя коса? Въздухът, макар и синтезиран изкуствено, влияеше много странно на цвета на косата на всички, които живееха в близост до Проксима Центавър. Затова ако на Земята си бил чернокос - то косата ти ще стане синя, ако пък си бил рус - червеното те зове. Лилави бяха косите на хората, които на земята биха имали кестенява коса. Проблемът беше в това, че до Земята обикновено пътуваха хора, които вече живееха тук, така че Зелон се чувстваше абсолютно не на място. 

Добре че поне майка му беше резервирала билети за полет само с хуманоиди, иначе на Зелон щеше да му е доста по-забавно по време на трите часа път. Другите разумни форми на живот, както юридически се водеха, бяха крайно любопитни създания, но Зелон предпочиташе да си няма работа с тях. Затова с благодарност се нареди на опашката за "хуманоиди" на излизане от кораба. 

При контрола на чиповете така го изблъскаха, че мина последен. Проклетата машина отказа да разчете чипа вграден в китката му и се наложи да се сканира четири пъти преди стъклените врати да се отворят и да може да мине на терминала. Намери първата тоалетна и се заключи вътре. Погледна се критично в огледалото - блед, "кльощав", както казваше баша му и по-младолик от годините си. Дотук добре, само тая синя коса... От Конфедерацията вярваха, че няма значение на коя планета живееш, ти си преди всичко човек. Ама иди го кажи на онези от Марс, където два метра минаваше за среден ръст, или на Венерианците, които трябваше да дишат специална смес от газове, когато идваха на Земята. В сравнение с това, Зелон изглеждаше относително нормален, но някак му се прииска да си боядиса косата. Ей така, за всеки случай. Обаче нямаше време - едно качествено боядисване се резервира поне ден предварително и освен това трябваше да стане на Земята, защото на Проксима Центавър боята просто нямаше да хване. Зелон тръсна глава и се преоблече в костюма, който майка му го накара да вземе почти насила. 

След това, с тетрадките под мишница, тръгна да си пробива път през множеството, което се тълпеше на терминала за въздушни таксита. Лерна му беше дала временен достъп до своята карта, така че поне това стана бързо и не след дълго куполите се ширеха пред погледа му. Преди да тръгне, Лерна му наби в главата, че въздушното такси е най-бързия начин да се добере до сградата на вестника, иначе имаше да виси с часове под земята. 

По пътя реши да навакса малко с информацията, така че да не изглежда като пълен идиот по време на интервюто. Извади от джоба си портативния екран, тръсна го и пред него се появи контролното меню. Набра името на вестника и започна да чете. "Конфедерейшън дейли" е най-старият вестник на Конфедерацията, появил се някъде в далечната 2067 година, когато двата най-големи вестника на Земята - "Гардиън" и "Дейли мейл" - се обединили. Историческата справка продължаваше още доста, но Зелон го мързеше да чете. По-скоро го интересуваше какви хора се търсят и какви наемат. Оказа се, че имат кореспонденти на всяка една планета от 33-те свята в Конфедерацията и пишат за какво ли не. Даже имат отдел, който специално пише на различните езици на извънземните раси (макар че фразата "извънземна раса" беше станала политически некоректна още по времето на дядо му). 

Наръчник по простотия или рецепта за главоболие

Има една шантава порода хора, мазохисти им викат. И аз така, драги ми читателю. При това съм пълен, завършен и съвсем самодостатъчен мазохист (сиреч, няма нужда някой сам и зорлем да ми създава подобни емоции, аз сама си ги намирам). 

Ако си чел това, сигурно вече ти е ясно какво необхванато от медицината същество съм. Ако ли не, виж го, уплаши се и кажи на всичките си познати никога да не правят така вкъщи. Но това е друга тема. 

Да започнем с една приказка, или както е практиката в този блог, да вземем да се върнем назад във времето... Преди има-няма две години, когато един луд културолог се сдоби с два пъти по-луда идея и реши да пише просто така, за да му се махне историята от главата. Е, да де, ама историята се оказа по-прилепчива от венерическа болест и стоя, и стоя, а страниците напълниха един доволно дебел файл. Толкоз дебел, че когато същият биде занесен за разпечатка, събра очите на виделите какви ли не предсесийни ексцесии служители в университетския копирен център. Така де, с тая тухла спокойно може да се затиска зеле (стига да е увита надлежно в найлон, че мастилото все пак не е безвредно) или пък да се подпре секцията в хола на чичо Гошо. 

Та, същият този луд културолог, драги ми читателю, в един щастлив миг взе че си повярва. И като всеки уважаващ себе си графоман, реши да се опита да издаде въпросната тухла (или поне да види колко отговора ще получи). Ето така започва нашата история за това как да те заболи главата. Но тъй като това е наръчник, нека сведем нещата до стъпки. 

Стъпка 1 - започни да правиш нещо "само временно"

Временните неща, както знаем от залепения с тиксо прозорец на бараката на село или закрепената с тел брава на вратата, са вечни като пирамидите. Така че първата стъпка е да започнеш да правиш нещо временно. Гаранция давам, че това "временното" ще изтрае повече от "вечната и единствената любов" на коя да е хлътнала пубертетка и със сигурност повече от асфалта на новия участък по магистрала Х. Та и аз така, временно, за месец-два, реших че ще пиша. Пък колко точно, няма особено значение. Какво е един обем пред безграничния поток на съзнанието. "Временно" и "за малко" са най-постоянните неща в живота - клише или не, закованата напреко дъска на прозореца на външната тоалетна (арт инсталирана там в далечната златна и Бай Тошова 1957 г. от легендарната личност на прадядо ти Харалампи) е живото доказателство за това. 

Само че това далеч не е гаранция, че ще те заболи главата, защото повечето хора се кефят на временните дейности от подобен род. Затова директно преминаваме към втора част от плана. 

Стъпка 2 - постави си невъобразими цели

Искаш да си космонавт, ама си физически негоден щото с лупите на очилата ти съседските деца си палят огън или пък отчаяно ти се иска да станеш компютърен спец, но не можеш да умножиш две по две? Значи просто ТРЯБВА да го направиш. Не защото ще стане, а защото ще си опитал. Та, и лудият културолог така. Има текст, има проблем. Ключовото тук е да си поставиш толкова непостижима цел, че дори и на теб да не ти е ясно, че е непостижима. Иначе няма как да гарантираме така желаното главоболие. 

Всичко започва в страната на розовите еднорози, където си чертаеш невероятното бъдеще на следващия Брус Уилис, Стив Джобс, Дан Браун и пр. други подобни личности. Мечтаеш си ти, мечтите ти растат с тебе (подобно на вируси се множат, пущините) и неусетно почваш да им вярваш. Това води до следващата част от нашата инструкция. 

Стъпка 3 - набутай се в нещо, от което нямаш никакво понятие

Това е може би най-важното, което ти е нужно за едно качествено главоболие, драги ми читателю. Защото ако разбираш от нещото просто се губи тръпката. Тук вече в главата ти назрява аргументът "е, да де, ама хората правят неща, от които не разбират всеки ден". Вярно е, ама едно е да пишеш лолички и ченгелчета под зоркия поглед на госпожа Драганова или да въртиш волана съпроводен от крясъците на инструктора Иванов и съвсем друго да решиш да следваш мечтите си (или някоя абсурдна фикс идея) и да скочиш с двата крака в нещо, от което не разбираш грам. Ама милиграм даже не разбираш. И милилитър не разбираш. 

Ако това беше американски филм, историята щеше да е съвсем различна. Първото, което ми иде на ум е един невероятен филм, който разказва една такава история. Как момиче, което понятие си няма от фигурно пързаляне, от бедно семейство без възможности, но с невероятен талант, се отказва от стипендията да учи в Харвард и отива да преследва мечтата си да стане професионална състезателка по фигурно пързаляне. Всичко звучи прекрасно, захаросано и нереално. 

Защото нашата история, драги ми читателю, не е за успехи и не е американски филм. Тук ще си говорим за една балканска драма. Ако Мартин Лутър Кинг беше българин, нямаше да говори за "имам една мечта", а за "знайш ква мечта имах, баси". Та, така, ключът от палатката е да се набуташ с двата крака в нещо, което не ти е ясно. Ама не просто не ти е ясно, дори а и б не са ти ясни. Пълен гьон на практика. 

Това обаче няма да ти стигне, защото обикновено когато хората срещнат трудности, рано или късно им увира главата и просто се отказват. Обаче една рецепта за трайно главоболие не върши работа само с едното набутване в дълбокото. Трябва системно да гълташ вода, да пляскаш, да продължаваш да гълташ вода, но инатливо да не щеш да се давиш. 

Стъпка 4 - магарешки инат

Още в описанието на блога съм написала, че инатът в жилите ми е с по-голяма концентрация от тая на кръвната плазма. Ама хич не се шегувам за това. Кой друг ако не един напълно умопобъркан културолог, би тръгнал да си блъска главата в стената вече повече от година? Вероятно никой, ама моя милост е способна на всякакви чудеса от героизъм в името на простотията. Така, драги ми читателю, се сблъсках с "Параграф 22". 

Стъпка 5 - "Параграф 22"

В моя живот книгата "Параграф 22" е свързана с едно паметно събитие в живота ми. Да се върнем сега едни пет години назад, драги ми читателю. Аудитория. Зимна сесия в СУ. Изпит по практически английски. Минали са вече три часа (от общо пет) и е време за даването на текстовете за превод. Преподавателят обаче е голяма скица и обича да дава изключително забавни текстове за превод, с които да изтезава мозъчните клетки на студентите, които клетки към тоя момент са без това полумъртви и плуващи в разтвор от равни части етилов алкохол и енергийни напитки. Студентите тръпнат като овце в кланица и чакат какво ще се падне. 

Пада се "Параграф 22" и естествено целият курс започва самоотвержено да дращи по листовете. "Ако си луд, ще те освободят от полети. Обаче ако искаш да те освободят от полети, това означава, че не си луд. " След края на изпита се разбира, че курсът (както при повечето филологии, съставен от едно 85% момичета) няма никаква представа каква е разликата между "ескадрон", "ескадрила" и "ескадра" изкарваме една дъъълга лекция за различните видове войски (по време на която всички заспиваме). Та, кой би предположил, че в книгоиздаването съществува същият параграф 22. Не, не е нужно да си луд, за да те издадат (иначе моя милост щеше вече да има няколко бестселъра...). Идеята е друга. Но всяко нещо по реда си. 

След година и нещо блъскане в стената, открих по заобиколен начин, че си има определено правило за да те издадат. И то не е какво да е правило, дето можеш да научиш и да играеш по него, нищо подобно. Ето го и българският "Параграф 22" - за да те издадат, трябва да си известен, НО за да си известен, ВЕЧЕ трябва да са те издали... Аз нещо не схващам логиката, драги ми читателю. Ако ти я схващаш, пиши ми на лични да обменим опит. 

Само че, това прозрение само по себе си трудно може да ти докара главоболие. Просто защото е неразбираемо. Затова то трябва да е щедро подплатено с откази (в моя случай няколко и доста цветисти).

Следствие от стъпка 5 - Абсурдни мотиви и още по-абсурдни откази

Хората не обичат да ги мразят (е, може би почти всички хора, психопатите не ги броим). Затова, когато попаднат в ситуация, която би накарала другите да ги мразят, хората правят какво? Измислят си благовидна причина, която да им запази добрата репутация в чуждите очи. 

Ето един списък с подобни (жалки, по мое мнение) опити за това (по GDPR-a няма как да изложа имената и издателствата, които са ме ощасливили с тях). Премахнала съм и относително аргументираните откази, които не звучат като изсмукани от пръстите и съм оставила само истински тъпите:

- за съжаление сме свели до минимум книгите, които издаваме (баси, човек да се начуди как съществуват още?!)

- Вашият ръкопис не представлява интерес за издателството. Но не защото не е добър или няма потенциал в него, а защото включваме изключително рядко фентъзи в издателската си програма. (дааа, интересно като е толкова хубав ръкописът, защо ли го отказват?)

- ние нямаме пазар за книга в този стил. Разпространението на нашите книги е по-специфично и ви го казваме, защото знаем какво търсят читателите при нас. Последното, което искаме да постигнем е издаване на книга, която да няма кой да купи (ето това вече на мен лично ми звучи грубичко)

- за съжаление не ни беше препоръчан за издаване, тъй като жанрово той не попада в издателската ни листа. (това напомня отказ номер 2, интересно кой ги препоръчва тия неща... да не би да има някакво "министерство на книгоиздаването"? Сигурно е на перон "девет и три четвърти"...)

- на този етап нямаме интерес – основно заради трудното налагане на сборници с разкази на пазара. Това не означава, че не правим такива, разбира се, по няколко се работи в момента, но първо трябва да направим най-доброто възможно за тях и след това при добър прием ще помислим за други. (казано на нормален език "имаме си вече наши си хора, върви си по пътя")

Ако си особено издържлив екземпляр и 25 отказа/игнорирания от разнообразни издателства не те обезкуражат, нещата отиват по-нататък. 

Стъпка 6 - дебелокожие в абсурдистан

Не знам какво си представяш ти, драги ми читателю, като чуеш "издаване на книга", обаче със сигурност бъркаш. Защо съм толкова убедена ли? Щото през ум нямаше да ми мине това, което видях, прочетох и дочух по въпроса. Вече знаем за казуса "Параграф 22", нали така? Че за да те издадат първо трябва да си известен. Дотук това вече сме го смлели. 

Човек е склонен бая неща да смели - какви ли не - така че нещо такова е направо детска играчка. Обаче историята има и продължение. Да се пренесем сега в една паралелна вселена, където авторът Х е разбрал за съществуването на издателския "Параграф 22" и решава да вземе нещата в свои ръце. Бори се, някак си успява да привлече читатели, намира си стабилни фенове, хората започват да го търсят, да се забавляват с текстовете, които пише. По някое време събира пари, издава сам текстовете, хората си ги купуват и се кефят на тях. Тогава се появяват те, дебелокожите. 

Които искат този същият автор Х, който сам-самичък е постигнал всичко, да бъде част от "техните автори". Звучи като сбъдната мечта, нали? Ама не е, защото логото на издателството под името идва с цена, при това съвсем не хипотетична. Тук има два сценария - добър и лош. В добрия, тази цена е просто процент от евентуалната печалба и при тази сделка, след подписването на договора с кръв авторът получава (подобно на Фауст) безплатно издаване на книгата (о, чудо!) и евентуално някакво промотиране на същата на пренаситения и без това пазар. 

В лошия случай стигаме до нещо, което аз лично не мога да си обясня (ако ти можеш, обясни ми), авторът отдава отново процент от печалбата, ОБАЧЕ за да бъде отпечатана книгата същият този автор трябва да плати от джоба си. НО това не е всичко (точно както в рекламите по телевизията), защото процентът печалба на издателството е колко? 80%. Но това също не е всичко, защото от автора се очаква той сам да популяризира книгата си (или да плати сам за маркетинговата кампания).

Боли ли те главата, драги ми читателю? Мен лично ме боли. Ако теб не те боли, а искаш да постигнеш съвършенството, замести навсякъде думичките "книгоиздаване", "книга" и така нататък с нещо, което много ти се иска. Гарантирам, че ще постигнеш желания резултат. 

Бележка: Не ми се искаше да започна възкресението на блога на културолога с нещо толкова негативно, но ми е адски тъпо, поради гореспоменатите фактори. Да се надяваме, че нещо по-веселко ще последва (животът ми и без това напомня на скеч на "Комиците", та идиотии бол).

До нови срещи! 

Благодаря ви, че сте наоколо!

Здравей, здравей, драги ми читателю:)

Отдавна се канех да напиша един пост и да взема да обясня защо толкова рядко се вясвам тук и защо има толкова малко нови весели постове. Ето че моментът дойде сега :)

Причината не е липса на нови идеи, нито дори липсата на нови написани истории, нищо подобно, а липсата на време. Последните няколко месеца бяха изключително динамични за мен и маркираха няколко доста големи промени в моя живот, най-вече в професионален и образователен план - сигурно вече сте видели картинката с тогата от дипломирането в личния ми профил (вече съм магистър-фотограф :) ). В образователен план ме чакат още две предизвикателства (под формата на две дипломни работи), с приключването на които (дай Боже в края на 2019 г.) общият брой на университетските ми дипломи ще финализира към 4. :) (до момента са две, хи-хи) Той, лудият културолог, граници няма.

Това беше и основната причина да няма много нови постове. Поне една от основните. Другата причина беше един компютър в пенсия, който не ми остави много избор, а след това имах нужда от известно време да се пренастроя, да си събера мислите и да продължа.

Освен това, лудият културолог в момента се опитва да издаде още по-откачените си писания (който не знае, аз съм идиотът зад страницата Различен Следовател - единственото място, където що-годе пускам неща редовно, и то само защото те вече са предварително написани). Блогът на културолога роди пък друг сборник с разкази, които си заслужава да прочетете (и още няколко, които още не са написани :) ). Та, сблъсъкът с рогата напред с издателския бизнес и дооста големите промени около мен бяха причината тези дни да четете само чуждите откачени истории. Но скоро това ще приключи :)

По-голямата част от предизвикателствата са вече зад гърба ми (в образователен план, имам предвид, не в професионален), така че оттук нататък ще имам повече време да ви разказвам още истории - къде смешни, къде не толкова.

Затова, в този пост искам да благодаря на всички вас, които бяхте около мен по време на това приключение и не се отказахте да следите страницата :)

Планирала съм да ви покажа няколко пътеписа (то аз планирам да напиша и още десетина нови пътеписа, ама това е друга тема). Но всяко нещо по реда си.

Благодаря ви, че сте наоколо :)

Криминална лаборатория - втора част (надявам се, последна)

Тоя половин час се разтегля до четиридесет и пет минути преди криминална лаборатория да се върне у дома. Единият от колегите на капитан Вентури се позиционира стратегически срещу рутъра и започва да го гледа втренчено, белким тръгне, а другият тръгва по нишката на Ариадна, сиреч – телефонния кабел. Качва се на стол и започва да проверява нещо си по линията. 
След малко го гледам как свързва една червена и една черна жичка към кабела. Тия какво, да не са сапьори??? Гледам аз в захлас как единият от техниците свързва въпросните жички за кабела и мърмори нещо под нос. Не чувам какво точно, но силно се надявам да не е „Аллах акбар!“. След известно свещенодействане установяваме, че вече и телефон няма, така че излизат навън с унили физиономии да проверят кабела от розетката на улицата. 
Там ни чака изненада – някой току-що е скъсал и без това многострадалния кабел и техниците тръгват да го пресвързват. След това на вратата ми се появяват не един, не двама, а цели ПЕТИМА техници. Двамата от преди това, кабелната служба отпреди една седмица (които много държат да разберат какво става и били на адрес наблизо) и един дядо на преклонна възраст. 
Влиза дядото – може би защото си мислят, че ще проявя преклонение пред ЕГН-то му и няма да го разфасовам за буркани. Влиза той и започва – има ли интернет? Казвам, че има защото към момента рутърът незнайно защо е светнал с четири лампи. Докато се обърна обаче, той почва да пее своята зла песен. 
Влиза дядото и започва да се суети – връзваме телефона. Телефон има. Интернет обаче няма. Междувременно другите двама колеги също идват. Пулят се умно в рутъра известно време, докато научаваме, че случайно преминаващ бетоновоз е скъсал кабела отвън. Единият от техниците псува под нос и вади нов рутър. 
Сменяме рутъра и пак се пулим в него. Аз, тримата техници и дядо ми. Сигнал няма. 
- Какво – бъзикам се аз, - старата песен на нов рутър, а? 
Те си шепнат нещо на някакъв странен език, който не разбирам. Хеле рутърът тръгва и започваме с процедурата по конфигуриране. Техниците се обясняват, че това е егати простотията и че ако им се случи отново днес, просто ще починат. Конфигурираме рутъра – оказва се, че старият е бил дефектен. Единият от техниците разказва какво е станало. 
- Излизаме ние – вика той, - и гледам как оня с бетоновоза къса кабела – мърмори той докато пресвързва многострадалния телефонен кабел. – Викам му на тоа „ЕЕе, не видели бе!“. Оня се обръща и пита „Кабел ли скъсАх нещо?“. „Не бе, водопровод“ му викам аз. Егаси тъпаците.
Кабелите са вързани, рутърът уж работи и изпращаме техниците, които си тръгват под мишница с рутъра-рецидивист. Аз оставам на компютъра да се насладя на излизането от изолация и връзката с околния свят. Греда. Новият рутър явно е възприел лошите практики на първия, защото не минават и три минутки и вече и ТОЙ ми се пули с три скапани лампички. 
Аз газ към портата – направо Юсеин Болт ще ми завиди. Викам през нея, че няма интернет. Отново. Техниците, които към тоя момент събират чантата, стълбите, кабелите и пр. други вече ме смятат за луда и викат, че това не е възможно. Какво пък, мисля си аз, може и да са прави. Газ обратно да проверя. С четири лампи ми се смее, проклетията. Връщам се да кажа, че всичко е наред и дядо ми ги изпраща по живо, по здраво. 
Сега пиша тоя текст и се чудя – къде, аджеба, беше проблема, и защо трябваше да ангажираме девет души за отстраняването му??? 
Нищо де, посещението на колегите на капитан Вентури мина без произшествия и евентуално бих могла вече да си върша работата. 
До следващия път. 
Да знаете, вече ще ползвам ново проклятие – да ти влязат техници на Виваком в къщата...

Криминална лаборатория

Имаше един сериал навремето, италиански. Казваше се „Веществени доказателства“ (на италиански заглавието беше по-скоро нещо от сорта на „несъвършени престъпления“, но за творческия превод друг път). Спомням си как тогава припадах по синеокия капитан Вентури, шефът на криминалната лаборатория, която с невероятни лупинги успяваше да разреши и най-заплетения казус. 

Откъде да знам, че ще се сблъскам с българските му колеги. 

Та, точно седмица след като се зарекох, че аз на 123 няма да звъня, решават да ми звънят те. Планината дошла при Мохамед, така да се каже. Вдигам. От виваком били, за повреда дето съм я била заявила за поправка преди седмица питали. Дали повредата била отстранена. Аз на интонация го докарвам на сериен убиец точно преди да почне да кълца жертвата си. 

- Не, не е отстранен проблема. От шести януари при мен мине се, не мине пристигат техници да сменят рутъра, сплитера или да питат колежката от централата да пусне сигнал. Файда никаква. Интернет имам толкова, колкото бяла мечка – изглед към Килиманджаро. Интернет се появява само за три секунди, докато техниците са на линия и после изчезва, за да не се появи никога повече. 

Хъмкане от другата страна. Явно са усетили, че точно преглеждам оферти за моторни резачки и планирам кой е най-прекият маршрут до центратала им. 

- Ми можели да пратят лабораторията при мен. 

- Ъ? Каква лаборатория, я пак? 

- Ами такава, специална, да проверели дали може да ми бъде предоставена услугата. 

В моя случай това е ADSL връзка, която е толкова древна, че се обзалагам и Рамзес II да си е чатил с жените си по нея. 

- Ъхъ - викам аз. - И тази лаборатория как точно ще помогне? 

- Миии - заекват от другата страна на линията, - щели били да установят дали може да се предложи услугата.

- А ако не може? - питам аз като зъл преподавател на устен изпит. 

Повече от ясно е, че не може, но според техните техници, щом са сменили рутъра, сплитера и тъй нататък всичко е наред. Ама не е. 

- Амиии - продължават да заекват от другата страна, - щели да съставят констативен протокол и да се види каква друга оферта можели били да ми предложат. 

- Аха, а кога ще стане това? - минавам аз в настъпление. 

- Ами то ще се проточи във времето ако се стигне до протокол – изплюва камъчето нещастният оператор на телефонна единица. 

- Аха – викам аз, - а аз така и така нямам интернет вече повече от две седмици, вие това как точно го виждате?

- Амиии... – тук операторът на телефонна единица капитулира. – Да записвам ли час за лабораторията?

- Да – ръмжа аз в слушалката. 

Разбира ме се криминалната лаборатория да ме посети между 10 и 12 на следващия ден. Затварям аз и ме напушва смях. Колко ли време ще им е нужно да си признаят, че всъщност тая услуга не могат да я предоставят? Ще се види.

В заветната сутрин пристигат и техниците. Очаквам аз хора в бели облекла, както подобава на колеги на капитан Вентури от филма. Греда. На портата ме чакат двама лекинко намусени чичковци помъкнали опърпана чанта с неизвестно съдържание. Техниците били. 

Отключвам, влизаме вътре. Показвам им аз рутъра-рецидивист, който и сега продължава да ми намига злобно с третата си лампа. Пулят се техниците в триокия рутър, а аз обяснявам, че на шести техни колеги са сменили рутъра, сплитера и прочее други. Започва едно замислено попипване на кабели и звънене за „Колежке, пусни сигнал!“. Греда. Рутърът продължава да се ебава с всички ни. 

Техниците остават в съзерцание на неработещия рутър известно време и звънят отново в централата. После ми сервират, че щели били да се върнат след двайсет минути. Заключвам след тях и се чудя дали изобщо ще се върнат. 

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Нова година, нов интернет

Интернетът, да знаете, е едно митологично нещо, подобно на еднорозите. Смятаме, че съществува, някъде там в междупланетното пространство, но не сме го виждали. За еднорозите казват, че може да ги докосне само девица, А аз за интернета мога да кажа, че него може да го върже като хората само Баба Вихронрав (сещаш се, драги ми читателю, устатата вещица от книгите на Пратчет).

Та, понеже вече сериозно обмислям да си подам сама документи за жълта книжка, реших да ви споделя болката си. По дати, за по-лесно.

01. 01. - нова година, нов късмет и пълна липса на интернет
Рутърът се мръщи с три лампички (сиреч има само локална мрежа). Ръмжа и скърцам със зъби.
02. 01 - интернет пак няма. Знъня на 123 (виновниците за всичко това са Виваком, между другото) да проверят какво се случва. Разбираме се да не изключвам рутъра, за да засекат колко прекъсвания по мрежата има.
03. 01 - обаждам се отново на 123, да засекат. Много прекъсвания има, ще идват техници. Обаче по-рано от неделя преди обяд не могат да дойдат. Скърцам със зъби, но нямам избор, по-ранна дата няма така или иначе.
06. 01 (въпросната неделя) - ставам по първи петли, защото техниците ще дойдат между 8 и 10 сутринта. В неделя. Ако знаех, че толкова рано ще дойдат, сигурно щях да откажа адреса.

Техниците идват, в 8.30 и сменят рутъра, сплитера и другите там джунджурии. Проверят и конфигурират рутъра. Интернетът тръгва. Разделяме се по живо, по здраво. В момента, в който заключвам входната врата обаче, мрежата изчезва. И повече никога не се появява.
Ръмжа и скърцам със зъби.

07. 01. Звъня на 123 (за кой ли път!) да им обясня, че въпреки смяната на рутъра, сплитъра и тъй нататък, аз ПРОДЪЛЖАВАМ да нямам интернет, че и пращене по телефонната линия имам. Разбираме се да дойде друг екип. В петък, защото само тогава мога да съм на разположение на адреса.

11. 01 (днес, сиреч) - пак ставам по първи петли, за да чакам техниците. Те идват (в 8.30) и само си говорим. Имало било за моя отдалечен район (човек ще каже, че живея в някоя хижа в планината, а не в покрайнините на София със спирка на градски транспорт - релсов - под носа!) друг вариант.

Мобилен интернет с рутърче. За скромните пари двойно на това, което плащам в момента. И да трябва да си броя колко гигабайта данни съм изразходвала всеки месец... Да, бе, мерси много! Хората имат оптичен кабел, стриймват в реално време, скорост от космическите 200 мегабита и отгоре, а аз да си броя мегабайтите??? В София. Ей сега, веднага ще се върнем в зората на интернет връзката с лимитирания трафик на данни.

Междувременно, техниците продължават да каканижат. Това не било за тях, трябвало да дойде група дето отговаря за кабели. Защото щом като рутъра, сплитера и пр. глупости са сменени, проблемът просто ТРЯБВА да е някъде по кабела.
Ама кабелната група щяла да дойде на другия ден.
Ръмжа и скърцам със зъби, но няма как.
Изпращам ги.

Към обяд ми звънят. Кабелната група била, на адреса били. Да съм била тук случайно? Тук съм, къде да съм? Отварям им, влизат. Свързват кабела на линията с някакво тяхно си устройство. Да проверели здрав ли бил кабела. Здрав е, така се оказа. Хайде сега да рестартираме рутъра...

Чакаме ние рутърът пусти да светне с четири лампи, ама нъцки. След втори рестарт най-сетне се свързва и си стискаме ръцете. Техниците се майтапят, че рутърът пак е искал да види служители на Виваком. Радвам се, че десетте дена, в които бях на мобилен интернет от телефона са към своя край и най-накрая мога да си свърша работата.

Заключвам вратата. Връщам се на компютъра и о, чудо! Интернет НЯМА. Отново.

Една част от мен се чуди дали не халюцинирам. Нали преди две минутки имаше? И работеше? Сега какво стана? Рестартирам рутъра и псувам. Естествено, без успех.

Та, една част от мен започва да подозира, че има някаква световна конспирация в цялата работа. Услугата е стара, никой вече не я предлага (ADSL). Обаче няма логика само и единствено докато техниците са тук и са им пуснали сигнал от централата да има интернет, нали?

Все едно се опитват да ми обяснят, че услуга има, пък аз нещо не схващам.

Седя, гледам рутъра и се чудя дали да звъня пак на 123. Те ще ме изкарат луда. Представете си как звучи "Здравейте, техниците преди малко си тръгнаха, а на мен интернета в тая секунда изчезна." Не, тая така няма да стане. РЕзко ми писна да ме правят на маймуна. Много, много рЕзко.

Защото от кабелната група ми казаха, че това не било за тях и трябвало да дойде друг екип, да смени рутъра щото можел нещо да е развален. Същият този рутър дето колегите им смениха преди пет дни... Рутъра, сплитера и тъй нататък.

Седя и гледам рутъра. Няма да звъня на 123.

Нова година, нов интернет.

Повест за децата на Славейкови

Здравей отново, драги ми читателю!

В предишния пост се тюхках защо абитуриентските балове са се превърнали в парад на чалгата и защо студентският живот се разбира като бачкане на гадна работа и напиване до безсъзнание в някоя долнопробна дискотета под звуците на още по-добнопробна чалга. 

Няма какво да се лъжем, нашето университетско образование се е обезценило твърде много. Вече не е важно какво си учил, а какви връзки имаш. С образование я си намериш работа, я не. С връзки обаче нещата са други...

Днес обаче няма да си говорим за това. Ще се върнем ние с тебе, драги ми читателю, назад във времето. Цели сто и петдесет години. Когато образованието не е било достъпно за всички. 

Тази история звучи като приказка или като измислица. Но е самата истина. Тя доказва, че не е важно какво работят вашите, за да постигнеш нещо. Важно е да имаш желание да се развиваш. Искаш ли да чуеш тази история? Това е повестта за децата на Славейкови. 

Петко Славейков отвъд възрожденския идеал

Ако днес се загледаме в статуята на дядо Петко, може би той ще ни се види като достолепен и състоятелен господин, облечен "алафранга". От онези, които прекарват свободното си време в някое кафена на сладки приказки, а вечер пушат на чардака на голямата си къща. Да, ама не. Защото Петко Славейков не е имал този късмет. Точно обратното - той и семейството му живеят дълги години в нищета. Самият Петко Славейков пристига в Трявна като учител и не след дълго се задомява за богатата чорбаджийска щерка Иринка, от Райковия род, по онова време една от най-старите и богати тревненски фамилии. На фона на учения си мъж, Иринка е неграмотна и остава такава до края на живота си (въпреки опитите на Петко да я научи да чете и пише). Не е ясно дали младите са се обичали лудо, но определено не е било брак по сметка, тъй като Петко, макар и учен човек, не е имал собствено имане или нищо, което да може да предложи на богатите родители на Иринка. 

Като сватбен подарък тъстът купува на младото семейство двукатна къща баш на чаршията на Трява - малък, но много уютен дом. Годините се търкалят бързо и неусетно Даскалпетковица нароява цели шест деца. С даскалската заплата обаче още тогава не може да се преживява и при наличието на цели осем гърла за хранене, дядо Петко се принуждава да напусне Трявна и да обикаля из България, за да продава онова, което е написал или пък да даскалува. Парите обаче не стигат и някогашната богата чорбаджийска щерка, навикнала да живее в ширни двори и да има от всичско живее под прага на бедността. 

Основната тежест за отглеждането и изхранването на всичките шест деца се пада на нея. Пари от Петко пристигат рядко, а дори и когато ги има, те не стигат да се облекат, нахранят и изучат шест деца. Да, правилно чу, драги ми читателю - макар и безкрайно бедни, Славейкови изпращат на училище всичките си шест деца - четири момчета и две момичета. Предполагам си спомняш историята на прадядо ми от предишния пост, драги ми читателю. Е, тези хора са били със съвсем друг мироглед, при това около петдесет години преди прадядо ми да се роди. 

Иринка сядала на чардака си и тъчала и шиела за други хора, за да изхранва децата си, но никога, нито за момент не се оплакала и не позволила на хората да я съжаляват. Обратното - възпитала децата си да бъдат пестеливи, но не стиснати, скромни, но все пак да отстояват позициите си. И да са любознателни, да учат и винаги да се стремят да са най-добрите. Тя, неграмотната, успяла да изпрати всичките си шест деца със СТИПЕНДИИ в западни университети. Да, правилно прочете, всичките шест деца на Славейкови отиват да учат в западни университети, всичките са невероятни интелектуалци, част от елита на страната ни и всички, до са едни от най-добрите в своята област. 

И това са го постигнали не богати деца, а такива израстнали в нищета, от държава, която тогава е под чужда власт, където няма добро образование, защото няма кой да ти го предложи. А те са успели. Сега ще се опитам да изложа накратко биографията на всичките шест деца на Славейкови, защото имената им трябва да се помнят, а постиженията им да се знаят, защото те слагат в малкия си джоб всички нас взети заедно. 

Децата на Славейкови

Може би за това е виновно забавното стихче за "Пенчо, бре, чети" и литературната слава на същото това дете, но в паметта на народа от всичките деца на Славейкови е останал само най-малкият, поетът Пенчо Славейков. Славейкови всъщност имат осем деца, но две от тях умират преди да навършат пълнолетие. Останалите шест обаче са оставили трайни следи в нашата история. 

Кои са те и какво са постигнали?

Иван Славейков (1853-1901)

Най-големият син на Славейкови е поливалентна личност, която не се ограничава само в едно поприще. Той е политик, филолог, учител и преподавател. В ония години, още преди Освобождението, Славейкови успяват да пратят сина си да учи първо в английския колеж в Малта (!!!), а после в престижния Роберт колеж в Цариград. Момчето е даровито, научава няколко езика и след това се връща да учителства в родината си. Междувременно се занимава с преводи, за да може знанието да бъде достъпно и на неговите по-малко образовани сънародници. 

След Освобождението Иван се посвещава на административна работа като за година е дори кмет на София точно по време на Сръбско-българската война. Става член на Българското книжовно дружество (днес БАН) и дълги години е председател на неговия Историко-филологически клон. Към края на живота си е министър на просветата. 

Като най-голям, на него се пада да помага на баща си в делото му и Иван не го разочарова - още по време на Априлското възстание започва да описва турските зверства

Рачо Славейков (1858- 1931)

Вторият син на Славейкови е с не по-малко впечатляваща биография. Рачо се изявява като преводач, публицист и... военен. Също като по-големият си брат, учи в Роберт колеж, а след това получава стипендия за обучение в град Николаев. Завършва Кавалерийското юнкерско училище и се връща в Източна Румелия като кавалерист. По време на Сръбско-българската война получава званието капитан, но се забърква в офицерски бунтове, затова е осъден на смърт. Бяга в Петербург и там завършва висшата кавалерийска школа (т.е. става военен с висше образование). Успява да се върне в България към края на XIX век, но му е забранено да се занимава с военна дейност, затова Рачо се изявява като... преводач. Той не само превежда, дори започва да пише свои публицистични творби. Негови неща публикуват няколко вестника по онова време. Пише не само по военни, но и по литературни въпроси и превежда както от руски, така и от английски. Имал такъв остър език, че дори генералите се плашели от лютите му забележки. За известно време работи като финансов ревизор и всява страх и паника, където и да отиде на проверка. 

Във вихъра от войни започнали с Балканската и завършили с Първата Световна, Рачо е активен участник и така Рачо получава чин подполковник. Дори след края на войните, старият кавалерист не се отказва, а към края на живота си се зачислява към опълчението. 

Христо Славейков (1862-1935)

Третият син на Славейкови не отстъпва по постижения на батковците си. Той е политик, юрист и изобщо доста активен гражданин. За разлика от батко си Иван, Христо се изучва в Трявна, но после заминава за Николаев в пансион със стипендия. След Освобождението пък получава шанса да завърши право в Харков.  Когато се връща в България, получава поста на зам. прокурор в Софийски окръжен съд и съдийства из Кюстендил и дори във Варна. След Освобождението, отново, завършва право (явно специализация) във Франция. 

Човекът обичал да си угажда и затова сменил първоначалната бащина заръка да учи инженерство с правото. 

Христо работи като съдия и адвокат и е активен деец на Демократическата партия като се изявява като редактор на вестниците на партията. Депутат е в девет народни събрания (от 1896-1927) и за кратко е председател на Народното събрание, както и министър на правосъдието. На него се пада честта да прочете манифеста за Независимостта през 1908 г. и да го връчи на Фердинанд. 

Пенчо Славейков (1866-1912)

Може би най-познатият син на Славейкови е Пенчо - меланхоличният, но иначе много даровит поет. Пенчо е най-малкото дете в Славейковия род и като малък е доста буен. Тази негова буйност и игривост обаче белязват целия му съзнателен живот. Един инцидент - заспива върху заледената Марица - води до трайни увреждания. Печно се движи с бастун, пише и говори трудно. Това обаче не спира потока на мисълта му. 

Учи философия в Лайпциг и след това се отдава на писателска кариера. Но няма да те отегчавам с неговата биография, драги ми читателю, тъй като това не е урок по литература. 

Да видим каква е била съдбата на останалите деца на фамилия Славейкови...

Донка Славейкова (1855-1937)

Най-голямата дъщеря на Славейкови е като майка за останалите деца. За съжаление, грижите около по-малките братя и сестри не й позволяват да завърши колеж или университет, но това далеч не означава, че Донка си стои у дома и просто чака другите да се грижат за нея. От малка помага на майка си и се показва като даровита тъкачка и бродирачка и килимарка. Толкова даровита всъщност, че от близо и далеч я търсят заради невероятните й килими. 

Донка отглежда единственото дете на по-малката си сестра Пенка. Това дете, Светослава, един ден ще съхрани родовата памет за Славейкови и ще дари дома си за музей на Петко и Пенчо Славейкови. 

Пенка Славейкова (1870-1894)

Втората дъщеря на Славейкови, за разлика от кака си, е с високо образование и разностранни интереси. Даровита преводачка и поетеса, владееща няколко езика. За съжаление, за нея трудно могат да се намерят данни извън тези, които можете да чуете в къщата-музей в Трявна. Тя, казва Пенчо, била любимата му сестра, защото често го увличала в литературни спорове. Животът й е прекъснат рано, когато почива при раждане. 

Райко Славейков (1861-1872) 

Той е последното дете, за което се знае нещо. Всички останали го смятат за най-даровития поет от всички, но животът му е прекъснат едва на 17 години, като ученик в Николаев. 

В заключение

Вероятно вече се чудиш, драги ми читателю, защо трябваше да напиша тези биографични бележки. Какво е общото между тези истори ли? Когато човек ги слуша, направо го хваща комплекс за малоценност. Децата на Славейкови са израстнали в среда, където всичко е било срещу тях. Без пари, без пряк достъп до образование. Тях никой не ги е задължавал да учат. Никой не ги е "ръчкал", нито е имало нещо наготово. И въпреки това, те са постигнали страшно много. 

Ами ние, днешните хора? Дали имаме право да мрънкаме и мързелуваме, да се извиняваме със системата, обстоятелствата и прочее други подобни? Славейкови не са получили нищо наготово. те са се борили и с таланта и интелекта си са доказали, че могат. 

Сега е наш ред! 

Честит празник още веднъж на всички студенти (по образование и душа)!